ДОБРЕ ДОШЛИ НА ГОСТИ НА СТАРО ТЪРНОВО- WELCOME AND BE GUEST OF STARO TARNOVO

 Вижте плейлистите в YouTube и се абонирайте за канала ми- https://www.youtube.com/@StaroTarnovo

🎞 УНИКАЛНИ КАДРИ ОТ СТАРО ТЪРНОВО 

🎞 КРАСИВОТО ВЕЛИКО ТЪРНОВО 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Любомир Владикин разказва за църквата "Св. Димитър"

От всички страни на българската земя се стичали в Търново боляри и народ, да помагат на своя цар. По Божие внушение дошли с войските си и воеводите на Камчийската страна — Сеслав и Саца.

Незнаен поет съчинил песен:

Бог изволи да изпрати

от висшето сине небе

святи мученик Димитрий,

че настава вече време

да отмахнем чуждо бреме...

Подхванали я гласовити гуслари и тръгнали по българската земя да будят народа — с песни да му открият Божията воля. Не знаели да витийствуват старите наши гуслари. Само струните на гъдулките им жаловито тръпнели, когато разказвали за погиването на златния Преслав, както рапсодите някога оплаквали- погиналата Троя. После късият лък на гъдулката се размахвал буйно като вейка при буря — и върху струните зашумявала бурята на пробудената народна душа, фучала като зов на хиляди бойни тръби, като звън от щитове и копия, като тропот на хиляди коне... И гусларят унесен притварял очи, защото вече не той, а невидима ръка движела лъка. Слушали селските левенти, па стягали навуща и тръгвали към Търново.

Наченала се война. Кървави победи и поражения се редували като броеница от алени и черни зърна. Пет пъти Византия събирала войска и потегляла срещу Търново. Няколко години поред Хемските клисури кънтели от бойни викове и стенания. Няколко лета поред над узрелите плодородни поля се издигали облаци дим. Но византийската мощ най-подир била сломена, защото мечът на Небесния стратег предвождал въстаналите българи. И пак преславското лъвско знаме се развяло над кулите на Трапезица и Царевец, а черният византийски орел отлетял на юг, подгонен от хиляди стрели и проклятия.

След падането на Първото българско царство, което няколко века не даваше покой на василевсите, византийската политика полагала особени грижи да заличи от земята името българин. Угодливите императорски хронисти избягвали да пишат за България, а когато тя се налагала на перото им, те злоумишлено я сливали с покрайнината отвъд Дунава и я наричали просто „Влахия“. (Така и днес някои завоеватели избягват да нарекат Македония със същинското ѝ име).

Никита Акоминат /Хониат/ означава омразните и все още опасни българи с безлични имена: „обитатели на Хемуските планини — "мизийци" — „власи" — или „загорци". Но след ударите на Асеневци, след възсияването на търновските крепости и дворци, византийците добре си спомнили името българин. Императорските летописци се опитали да хвърлят мрак върху бляскавия подвиг на българските освободители. Същият Никита разказва, че Петър и Асен — васални търновски боляри — се явили при императора Исаак и го молили да ги зачисли в своите военни списъци, като същевременно им подари някакви малодоходни места в Хемуските планини. Но императорът надменно отказал, дори оскърбил своите планински васали, и чак тогава недоволните просители вдигнали въстание. Така мастилото на гръцкият летописец е оклеймило боговдъхновените братя. Но и простият народ, събуден от зов за свобода, не е бил пощаден от клеветата. Не по Божие повеление боляри и пастири били грабнали оръжие, а от груба неволя: — „Бирниците, пише Никита, отнели стадата на овчарите, защото на византийския двор били потребни големи количества месо за угощенията по случай брака на императора с унгарската принцеса. Ограбени и отчаяни, селяните хванали горите и се наредили под знамето на бунтовниците. Така е подправена историята от гръцките хронисти, и жалко, че сме принудени да черпим сведения за миналото ни от техния отровен извор. Но една случайност премахва петното, което угодливият грък се опитва да хвърли върху зората на българската свобода.

На брачното тържество, което се състояло по случай годежа на императора Исаак с десетгодишната дъщеря на унгарския крал Бела, атинският митрополит Михаил Акоминат, изреждайки, според тогавашния обичай, в приветствената си реч най-важните съвременни събития, предпазливо споменава за неуспеха на византийската дипломация да спечели водителите на българското въстание, защото — „подаръците помрачават погледите само на онези, които ги гледат, а не и на тия, които отвръщат очи от тях.

Когато изпитаните средства: лукавство, подкупи и гъркини, не трогнали коравото сърце на богоизбрания вожд, императорът вдигнал войска и тръгнал към орловите гнезда на Хемус. Пет пъти византийските пълчища са налитали, и толкоз пъти се връщали с превити копия. Ето как придворните хронисти се опитали да поласкаят самолюбието на нещастния император, или да го утешат за неуспехите му:

Никита казва в похвалното си слово към василевса: „Ти наказа и самата планина, като изсече растящите по нея лесове, и всичко предаде на плен и пожар“ — А Михаил Акоминат по същия случай, витийствува така: „Откъсна се лукавия роб; на крилата на безумието се издигна в непристъпните планински върхове; опитва се да отхвърли твоето владичество и да се освободи от хомота.

* * *

На тия хули, изречени от придворни ласкатели, българската душа отговаряла с песен, в която незнаен поет оприличавал богоизбраните братя Асен и Петър на два сиви сокола близнаци:

Имала мама имала,

до два ми сиви сокола,

сокола до два близнака.

Скритом ги мама хранила,

хранила още доила,

до де соколи порасли

никой не се научил.

Като соколи растяха

мама им песен пеяла:

нани ми нани соколи!

соколи до два близнака,

растете и порастете,

тежко имане делете,

върла потеря сберете,

бащино царство земете,

бащино още майчино!

Расли соколи, порасли:

един си на кон яздеше,

други си сабя въртеше!

като се двама разделят

един за-други пищяха! 

Мама соколъм думаше:

Я си станете, идете,

бащино царство земете!

* * *

— О, скъпи мои съсипии, вашето каменно мълчание струва повече от тяхното коварно витийство! 726 години вие се борите с разрушението, за да донесете до нас поне белите си кости, и по тях — откъслечни букви и знаци като от буря разпиляни ноти на стара героична песен. Всеки ваш камък е слово, всяка аркада — стих. И която българска душа ви види — окрилява, за да гони назад вековете, да събира разпилените звуци на вашата песен!

Пак обхождам двора. Бурени крият корените си под големи, разхвърляни плочи. Някога те са били наредени стройно една до друга, и по тях са звънтели сребърните шпори на воеводите, когато са дохождали тука да измолят от Небесния стратег и български покровител, благослов за своето оръжие. По тях всеки нов цар идвал с шлем и кафяви болярски обуща, и е излизал с корона и червени царски сандали.

А кой знае, може би под някоя от тези, отбелязани с кръст плочи е почивал прах на някой цар, архиерей или воевода. Или на млада царкиня, която не могла да прежали загинал в равна Тракия левент болярин.. Какви ли видения прелитат тук в тъмна нощ, на Задушница?

* * *

Влизам в черквата. Тя е енокорабна, едва петнайсетина крачки дълга и 7—8 широка. От двете ми страни се издигат възстановени голи зидове, и над тях — сводът на Божието небе. В дъното е олтарната стена, с красиво извита апсида, живописни ниши и пред тях мраморна маса която някога е съхранявала светите дарове. Само тази стена е пощадена от вековете, само тя е такава, каквато cа я съградили двамата братя. По нея още стои изпокъртена и посивяла от времето мазилка, по която личат цветни шарки от някогашна стенопис. Но едва тук-там може да се разпознае нещо. Внимателното око ще забележи само, че е имало две стенописи, една върху друга. Първата е по-светла, с жълто-червеникав оттенък — тя е най-старата, истинската, още от времето на Асен и Петър. Втората стенопис е по-тъмна и е положена върху старата, с цел да я унищожи. Тя е от времето на двойното робство, когато под сянката на ятагана, фенерските гърци унищожаваха паметниците на българщината.

Покрил с нова зография стените фанариотският митрополит, наслагал по тях гръцки надписи и помислил, че е заличил светата правда. Но под коварната завеса, като жарава под пепел, се таили българските надписи. Взирам се по полуизкъртената стена на апсидата и търся последните следи от българската стенопис. В прозореца на олтаря, право към изток, ясно се вижда по-късно сложената гръцка мазилка и до нея, поради откъртването на горния пласт — отново излязла на бял свят истинската стенопис на тази черква. С любов разглеждам красивите в своята наивна простота орнаменти: те представляват силно стилизувана „лоза“ и са изпълнени с тъмносиня, червена и жълта боя. Също такива орнаменти се срещат по стените на Трапезицките черкви — и душата тозчас хвърля нишка между Трапезица и „Св. Димитър"!

Тук-таме по измитите от дъжда стени се мяркат като призраци неясни останки от фрески. Виждам две фигури с пъстри епатрихили; един светец с дълга, избеляла одежда, но с ярко очертани нозе, обути в кафяво-червеникави сандали. По-нататък, между грубо слепените с цимент зидови камъни, останало късче мазилка и върху нея — глава със златен ореол. Светецът е рисуван от български зограф, защото до него ясно личат старобългарските букви. Върху половината от свода на северната ниша личи много добре запазен орнамент: тъмносини извилини върху бяло поле, поставени в червена рамка. Наоколо всичко е изкъртено — вижда се грубия зид — и пъстрия орнамент прилича на мъничък оазис, или на самотна останка върху вълните, след буря и корабокрушение. В съседната източна ниша се вижда призрачна „Пиета“, но натрапена от фанариотски зограф. Тя стои там, за да покаже, как българските врагове търгуват и с небето. Най-добре запазеното кътче от българската стенопис, и може би най-ценното което е дошло до нас, представлява една правоъгълна скрижала, малко полегата, вляво от прозореца. Върху яркожълтото поле със сложени едри, черни старобългарски букви. Много малко от тях са заличени и за вещото око не е мъчно да ги разчете. Непосветеният посетител може да прочете само няколко думи. И тръпки го побиват като помисли, че преди осем столетия същите молитвени думи е прочел богоизбраният Асен, когато, коленичил пред олтаря, е чакал архиепископа да му сложи царската корона . . .

* * *

Минали години. Кой знае как, богомолците изоставили старата порутена черква. Покривът се продънил и дъждовете постепенно измивали старата мазилка: завесата била разкъсана от Божия ръка и българските надписи възкръснали. Колко е тъжно, че до нашето освобождение все още е имало запазени доста стенописи, и че небрежността на нашите бащи ни е лишила от тези незаменими реликви! В 1856 г. д-р Васил Стоянович-Берон посетил черквата: покривът ѝ бил съборен, дуварите донейде порутени, но по стените все още ясно се различавали изображения на светци и старобългарски надписи. Той преписал един от надписите, от който днес вече няма нито следа: „Господи Боже наш, прилежная сия милости Твоя (молитва) приими от своих раб“ . . .

— Ако светите образи още личеха по тези стени, ние и днес щяхме да видим, че погледите им са помътени от сълзи. Защото те са гледали увенчаването на Богоизбрания Асен, и не след дълго — неговия студен труп, пронизан от меча на вероломен болярин. Една година едвам изминала и на същото място, пред олтаря, вторият от Асеневци лежал в мъртвешки ковчег. Светците съзерцавали бледите лица на българските освободители, заети в дълбока размисъл над съдбата на отечеството. И неизличима тъга скършила веждите на светите образи — тъй си останали натъжени, завинаги, сякаш студените очи ще заплачат . . .

* * *

Отвън апсидата не е полукръгла като отвътре, а е многогълна и мозаично красива, със своите сводести прозорци и слепи арки. Зидана е с цепени камъни и хорсан. Три червени ивици от по четири плоски тухли опасват сивите зидове, и ги правят още здрави. Солидно градена, стена едничка е останала такава, каквато са я направили зидарите на Асеня. Земетресението я е пропукало, но могло да я събори. И днес представлява най-стария паметник от Второто българско царство.

Пълните с вкус архитектурни форми са подсладени със симетрични тухлени украшения, извити в полукръгове над прозорците и слепите арки. Но тези пъстри сводове, напомнящи месемврийските черкви, не са задоволили незнайния Асенов архитект, и над сводовете той извил красиви венци от печени глинени розетки и eмайлирани, кръгли, леко вдлъбнати панички. Търновските грънчари овековечили и своето изкуство, защото те са доставяли на зидарите тези оригинални, хубави и здрави като камък украшения. Също такива тухлени и глинени орнаменти виждаме по арките на черквата „Свети Четирсе“. Имало ги е и на Трапезица, макар че там всичко е разрушено — аз го вярвам, защото сам намерих в пръстта на една порутена черквица две реликви: една тръбовидна розетка от печена глина и една глинена паничка емайлирана зелено. Земетресението от 1913 е пропукало зидовете, но за щастие, без да ги разруши. И жалко е, че някоя груба ръка е сложила по пукнатините широки ивици цимент, и е нарушила красивата хармония на старината

— Аз ще дойда пак, скъпи развалини, но в звездна нощ, когато острите линии на всекидневното се смекчават и незнайни сенки се понасят над вас. Тогава и ромонът на Янтра прилича на човешки говор . . .

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Уникалната история на едно търновско момче, намерило България чрез компаса на сърцето си

 по материали на Росен Т. Петков

 

Феликс Каниц в „Дунавска България и Балканът“ („Donau-Bulgarien und der Balkan“, Band II, стр. 101) разказва една интересна случка, за да илюстрира природната интелигентност и космополитноста на търновци: „В Търново видях един млад човек, който като дете бил заточен в Египет. Без никакви средства, разчитайки единствено на своята находчивост, той се бе завърнал от Кайро в родното си място. Този млад мъж, който при пребиваването си в страната на пирамидите бе усвоил добре арабски и италиански език, сега намираше препитание като прислужник. Неговата съдба не е изолиран случай; тя е по-скоро характерна за живия, предприемчив дух на търновци, които не се плашат от далечни пътувания и чийто интелект бързо се адаптира към чужди условия, без обаче да губи силната си привързаност към бащиното огнище.“
В най-утвърдения превод на български език, дело на Стефан Кожухаров (издание на „Наука и изкуство“, 1995 г.), историята е предадена по следния начин. Тя се намира в Том 2, в главата, посветена на Търново (престой на Каниц през 1870 г.).
Ето как звучи текстът в книгата: „В Търново видях един момък, който като дете бил попаднал в Египет и съвсем сам се завърнал от Кайро. Той знаеше добре арабски и италиански, а сега служеше като прост прислужник. Търновчанинът е много пъргав и се отличава с голяма интелигентност; неговата любознателност е безгранична.“
Има истории, които звучат като художествена измислица, но прашните архиви ги пазят и чакат някой да ги открие. Една такава история ни връща към средата на XIX век в старо Търново – история за трагедията на едно семейство, за немислимите обрати на политиката и за човешкия дух, който отказва да се пречупи. 
Всичко започва през 1853 година. В контекста на Кримската война (1853–1856 г.), султанът реформира армията и започва да привлича християни в редовните части (низам-и джедид). Бащата на малкия Генчо – Кольо Колев от търновската махала Варуша – заминава на фронта като низам. През юли 1854 г. той загива в сблъсъците на Шипченския проход срещу настъпващите руски войски. Смъртта на бащата оставя семейството в крайна нищета. Скоро след това, по време на пазар в Свищов, майката Мария е убита, а 11-годишният Генчо е отвлечен и продаден в робство в Египет (Мисир). Там момчето е пратено на строежа на Суецкия канал – работа в адски условия, при 50-градусова жега и по 14 часа на ден. Но Генчо носи в себе си онази търновска закалка, за която по-късно ще пише и пътешественикът Феликс Каниц. Той научава арабски, усвоява италиански, но никога не забравя кои са неговите корени. На китката си упорито пази сплетен гайтан – последното споменче от майка си. Когато чумата покосява лагера и надзирателите бягат, 12-годишното момче решава да избяга. Взема със себе си една пита хляб, мех с вода, майчиния гайтан и... откраднат от починал французин старомоден компас. Макар да не разбира сложните му механизми, той знае едно: стрелката му винаги сочи към дома. Така започва едно от най-невероятните бягства в българската история – над 2000 километра пеша, през пясъците на Синай, Йерусалим, Дамаск, Алепо и Анадола, през студове, бедуински кервани и купища опасности. 

Синай → Йерусалим: Камилата умира. Върви пеша 10 дни. Хващат го турски заптиета, мислят го за циганче-крадец. Бият го и го пускат.
Йерусалим → Дамаск → Алепо: Храни се по манастири. Арменски монаси му дават цървули и го учат: "Върви все на север, питай за Стамбул, после за Румелия."
Алепо → Анадола: Зима 1855 г. Минава Тавър планина бос. Сняг до кръста. Спи в кошари с овце да не замръзне. Овчарите го мислят за джин и му хвърлят хляб.
Анкара → Цариград: Пролет 1856 г. Стига до Босфора. Няма пари за каяк. На 13 г. вече. Плува, хваща се за опашка на биволски сал. За малко не го разкъсват кучета на пристанището.
Цариград → Търново: Почти вече е у дома. Говори български на хамалите. Един свищовлия го качва на кола за Русе без пари. От Русе до Търново - пеша 3 дни.
Завръща се в Търново през юни 1856 г., едва 13-годишен, парцалив и бос. Когато леля му го пита какво е това желязце на врата му, момчето отговаря простичко: „Това ме доведе, лельо. Все на север биеше. Викам, щом бие натам – там е нашенско.“ 

Ето какво пише в ръкописа на Тодор Шишков от 1870 г.:
"Генчо Колев, син на Кольо бояджията от Варуша махала. През 1853 лето баща му отиде с аскера на султана и загина на Шипка от московеца. Момчето остана на 11 години сирак. Същата зима изчезна от града. Казаха го отвлекли кеседжии и продали в Мисир за роб. През 1856 лето, къде по Гергьовден, върна се пеш, бос и дрипав. Сам пребродил от Мисир дотук. Разправяше как спал по пясъците и как го хранили арапи по пътя за Шама. Сега е на 28 години, абаджия е, има си дюкян до Самоводската чаршия. Аз го зная лично и ми е разказвал всичко подробно. Записах това, за да се знае какви патила тегли нашият народ и каква е силата на българското сърце у дете на 12 години. Нека го четат учениците за поука."
След Освобождението, просветеният учител даскал Тодор Шишков взима компаса на Генчо и го поставя в стъклена витрина в Търновската мъжка гимназия с надпис: „Компас на Генчо Колев, роб в Мъсър 1854–1856 г. Донесе го сам.“ Десетилетия наред учениците наричат уреда „Генчовия север“. Преди изпити децата се допират до стъклото за кураж, а даскал Шишков им казва: "Питат ме децата: Даскале, защо пазим счупен компас? Аз им казвам: Защото 1855 г. едно дете повярва, че една стрелка знае повече от цял султанат. И излезе прав. Компасът не показва Север. Компасът показва, че и робът има посока. И че България не е на картата, а там, където бие сърцето на този, който върви към нея.“

Едно семейство, две войни, два свята. За 23 години политиката се обръща на 180 градуса. Захари Стоянов го пише: "Дядо ми умря за царя в Кримската война. Баща ми пя "Шуми Марица". 1876 г. Аз писах "Записки". И тримата мислехме че сме прави за България."  

Животът на Генчо Колев е пълен с исторически парадокси:

Той  мрази турците, които убиват майка му. Но мрази руснаците, които убиват баща му. Ни на едните вярва, ни на другите... 
1854 г.: Бащата загива на Шипка с турска униформа срещу Русия. /Кримската война (1853–1856 г.)/
1877 г.: Синът (вече 34-годишен) се записва като доброволец в Българското опълчение и се бие на същата тази Шипка, рамо до рамо с руските войски. /Руско-турска война (1877 – 1878)/

В спомените на поборниците остава изказването му: „Татко, гледам на север. Сега сме от правилната страна на пушката.“
Ноември 1885 г. Сърбите нападат. Генчо е 42 г., запасен. Тръгва доброволец към Сливница. Преди да замине, отива в училището. Иска компаса си. Даскал Шишков му го дава с думите: "Върни го, ако се върнеш. Ако не - нека те води и на онзи свят." 

Генчо не се връща с компаса. Ранен е при Пирот, но оцелява. Компасът се чупи - стъклото се пука от шрапнел. Стрелката заяжда. Генчо го поправя при часовникар евреин в Търново. Стрелката вече не сочи точно север - бие 5° на изток. Часовникарят: "За нищо не става вече." 
Генчо: "За мен си показва. 5° в грешка = колкото от Египет до тук."
1908 г. - 65-годишен. Дава компаса за постоянно на Търновската мъжка гимназия. Казва: "Аз стигнах. Дано вие не тръгвате." 
1912 г. - Умира от пневмония. Погребан в двора на църквата "Св. 40 мъченици". На погребението директорът на гимназията държи компаса. 
Вестник "Балканска зора" пише: "Вчера погребахме Генчо Колев. Роб, беглец, опълченец. Компасът му остана да учи децата ни на посока."
Къде е компасът днес?
1913-1944: Стои в музея на Търновската гимназия. Има снимка от 1936 г. - витрина с надпис "Реликви на Опълчението".
1944 г. - Бомбардировки над Търново. Гимназията гори. Директорът спасява част от архива, но витрината е разрушена.
След 1944: Компасът се води "изгубен при бомбардировката". 
Версия на уредници: 1950-те г.: служител на ДС го взима "за оперативни нужди" - мислят че е шифър от Кримската война. Не е върнат.
2020 г. - Регионален исторически музей - В. Търново обявява: "Търсим сведения за Компаса на Генчо Колев. Ако някой го пази, нека го даде. Няма да има последствия."
До 1944 г. 3 поколения търновски деца са учили история по него.
Тази история е толкова интересна и завладяваща, че спокойно може да се превърне в хитов филм 🎬, достоен за Оскар!🏆

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ  

ОБИРЪТ НА ВЕЛИКОТЪРНОВСКИЯ МУЗЕЙ- един от най-големите музейни обири в България

Този обир спокойно може да бъде смятан за един от най-големите музейни обири в България. 

На 2 февруари 2006 г. Велико Търново осъмва с необичайна новина за извършен обир в местния музей. Стойността на откраднатите старинни монети и бижута е за над 2,2 млн. лв.  Най-голям е броят на старинните монети и банкноти, които са 11 159, на стойност 1 395 915 долара, или 2 201 914 лева, и 385 предмета. Оценката е на експерти и е направена на 5 юни 2006 г. 

 От проучвания в Арбанаси липсват 3 пръстена печати, 38 сребърни и три пръстена с геми и емайл, 12 сребърни обеци, наушници от сребро с позлата, три сребърни кръста, 160 сребърни монети и други. Общата стойност на тези антики е 25 000 долара. Освен тях от трезора на музея е изнесено и огромното количество монети от нумизматичния фонд – български средновековни, римски от времето на Филип Македонски и Александър Македонски – общо 68 броя на стойност 165 000 долара. В трезорите е имало още византийски, турски, западноевропейски модерни монети, колекция „Д-р Петър Аладжов” от 79 монети /подарена лично от него на музея/, сред които сребърна персийска сикла за 4000 долара, печат на Теодор Ласкарис, медальон, банкноти, елинистични бронзови и сребърни монети. Изнесени са и 3000 сребърни римски денари, намерени край Павликени. Колективни находки от Никополис ад Иструм, Камен, Димча, Долна Оряховица и Владислав също липсват. Списъкът е доста дълъг, а „хубавото” за музейните специалисти е, че откраднатите предмети са документирани, една част от тях са публикувани и така информацията за науката не е загубена.
Една от версиите на полицията е, че в обира на музея е замесен вътрешен човек, но това се опровергава, че металните каси са разбити с дрелка, а не са отключени с шперц. А до касите в трезора крадците са стигнали, като са влезли в сградата чрез дълга стълба, изправена от задната страна на сградата. В хода на разследването криминалистите установяват, че месец преди обира в трезора на музея е влизано с подбран или подправен ключ. Установено е също, че охраната на музея е поверено не на полицията, а на местна частна фирма, която разполага цели 34 датчика в сградата, но нито една видеокамера, която би могла да запише проникването и лицата на обирджиите. В началния етап на разследването криминалистите привикват местните колекционери и иманяри, но от тях не излиза никаква следа. Доста интересно е обаче, че малко преди деня на обира, е била разпоредена инвентаризация на музейните експонати. Дали пък показният обир не е трябвало да прикрие кражби, извършени от вътрешни хора, назад в месеците и годините?!
В средата на 2006 г. бяха задържани четирима души, сред които и един полицай. Задържаните са Мариян Райков-Черния, ексченгето Николай Николов, радиолюбителят Светлозар Марков и мъж на име Емил Георгиев от Силистра. Според информацията от МВР у тях са били открити устройства за разблокирване на СОТ, с които са заглушавали честотите и е било възможно да отворят сейфовете в трезора дистанционно. Междувременно в Силистра е открита част от откраднатите монети. Осем месеца след обира прокуратурата внася обвинителен акт срещу петима мъже. Той обаче не е за обир, а за вещно укривателство и за съучастие в организирана престъпна група. За тартор на групата е определен Николай Николов от село Правда. Причината е, че откритите 501 монети на стойност 101 470 лв. според обвинението не са откраднати от петимата, които са дадени на съд, а са взети от трети лица. Кои са тези хора обаче така и не става ясно. Делото приключва в рамките на един ден, като и петимата се разминават с условни присъди и глоби за общо 5500 лв.  
Двама души са знаели кода на алармата - директорът Христо Харитонов и отговорничката за трезора. Забележете, крадците не са взели нищо от частната колекция на директора Харитонов, депозирана при встъпването му в длъжност.  

Големият въпрос, който вече две десетилетия тормози ангажираните с този казус е: кой, защо и как успя да накара разследващите не просто да претупат, а да си заметат случая под килима. Извършителите на обира не са открити, но онези, които са купили от тях откраднатите предмети, получават символични условни присъди. Така и вълкът сит, и агнето цяло. Скоро след обира във великотърновския музей неговият директор Христо Харитонов подаде оставка. Любопитното е, че това се случва седмица след като той беше назначен на поста в културната институция. Преди това години той изпълняваше тази длъжност, без да бъде официално назначен. След обира в старата столица плъзнаха различни слухове. Според един от тях шефът на музея редовно присъствал на иманярските сбирки, провеждащи се в центъра на Велико Търново на метри от сградата на полицията. Разследването обаче не установи причина да включи и бившия директор в списъка на заподозрените. Дори напротив, Христо Харитонов през 2007 г. става директор на Исторически музей- Полски Тръмбеш и досега изпълнява тази длъжност.
Според друг от слуховете обирът бил поръчан от колекционер с високи протекции по етажите на властта и затова целият случай с откриването на преките извършители и тяхното осъждане е потулен, а съдебният процес и издадените 5 символични условни присъди не са нищо повече от една бутафория.

Е, в България е така, свикнали сме да потулват кражбите за милиони, а нали знаете за кокошка - няма прошка!

Интересна статия има в интернет: Есенна разпродажба на обраните музеи
Източници: https://telegraph.bg, https://www.borbabg.com 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ 

Любопитно за костите на Търновските царе

Още в 1905 г., след като местното археологическо дружество възобновява своята дейност, Моско Москов е избран за негов секретар. Именно по негова инициатива в следващите години в Търново са извършени първите организирани по-сериозни разкопки на църквите „Св. 40 мъченици“ и „Св. Димитър Солунски“ в Асенова махала, и на Царевец, където днес се издига Патриаршеската църква.
Резултатите от разкопките той първо публикува през 1912 г., а две години по-късно представя и в експозиция. 
През септември 1906 г. Москов прави разкопки в църквата „Свети Димитър“. В притвора и наоса на храма той открива четири гроба, но за съжаление разбира, че те са разкопавани преди него и скъпоценностите са ограбени. Според него два от гробовете, открити в притвора, са на двамата търновски царе Асен и Петър, третият е на българския архиепископ Василий, а четвъртият – на жена.  Основанието за подобно твърдение е, че двата скелета са на мъже с височина над 1,90 м, а се знае, че мъжете от династията на Асеневци са били грамадни. 
В църквата „Св. св. 40 мъченици“ той намира останки на средновековен аристократ. Заради царските атрибути предполага, че това е гробът на цар Иван Асен Втори. В църквата са намерени и два женски гроба – вероятно на съпругите на Иван Асен унгарката Ана-Неда и епирката Ирина Комнина. Скелетите са оставени на съхранение в едно от помещенията на Мъжката гимназия в подножието на хълма Царевец. По време на Междусъюзническата война в сградата са настанени пленени сенегалски войници, които разпиляват и изгарят костите. Така тленните останки на едни от най-силните български владетели са непоправимо унищожени.

 

 Едно от потресаващите свидетелства за кощунствена дейност се съдържа в тайна стенограма от заседание на партийния елит на БКП, която “168 часа” публикува за първи път. В продължение на няколко десетилетия тя се е съхранявала в личния архив на Тодор Живков и не била известна не само на широката публика, а дори и на специалистите по история и археология. 

На 8 юли 1970 г. по инициатива на дъщеря си Людмила, Тодор Живков свиква съвещание “По разкриването и опазването на някои ценни археологически находки в Народна република България”. На него освен бившия Първи и Живкова присъстват и Пенчо Кубадински, Георги Боков, Георги Атанасов, Ангел Балевски, Павел Матев, Панталей Зарев, Александър Лилов, Георги Димитров-Гошкин, Милко Балев и Димитър Методиев.
На него се провежда забележителна дискусия. Формалният повод е откриването на древни гробници в Плиска, но в последвалите разговори се разкриват дълбоко пазени тайни за унищожаването на археологическото ни наследство в епохата на соца.
От уводното слово на Живков става ясно, че първоначално е имало предварителна среща само между него, Людмила Живкова и Пенчо Кубадински по тези въпроси. На самото заседание “високоинтелигентните” партийни дейци разсъждават от последна инстанция по иначе строго научните въпроси, касаещи направените археложки открития. Интересното е, че на съвещанието някои от виновниците за най-големите поражения, нанесени от идеологията, си правят самокритика и заради личните пристрастия на Людмила Живкова се опитват да си дадат вид, че ги е грижа за научните работи. Такъв е случаят с Пенчо Кубадински.
По незнайна прищявка на съдбата тогавашният член на Политбюро в продължение на дълги години “отговарял” и за археологията. В духа на времето той прави една ретроспекция на проблемите и дава следните констатации: „Аз съм може би един от хората, които от 25 години живеят с тези въпроси. Ние сме свързани с тези въпроси от младежките бригади. Трябва да ви кажа, че ние започнахме от нищо. Имаше 12 души археолози. Покрай проф. Филов, който беше голям наш археолог, но фашистки деятел, бяха ударени много наши археолози. След Девети септември се прие тезата, че всичко трябва да бъде свързано със славяните, с Русия. Оттам се създаде друга теза, че онези, които са се занимавали с произхода на България, са стояли на неправилна позиция.”

По нататък в типичния за епохата шизофреничен стил на увъртане и нагласяне към “новите” условия чрез критика и самокритика обаче Кубадински изнася и друг интересен факт, останал неизвестен за съвременните историци и археолози: 

“На Царевец се откри гробница на цар Иван Александър. Казаха, че това е цар, ние сме против царете и изхвърлиха останките. А тогава България е била в апогея на българската книжнина.” Известни учени не са сигурни какво точно е имал предвид в изказването си бившия председател на ОФ.
“Вероятно става дума за едни разкопки на църквата в Царевец – предполага проф. Николай Овчаров. – Ако не се лъжа, някъде през 60-те или 70-те години там действително излиза част от саркофаг, на който е имало изобразени двуглави орли – белег, че е погребана царска особа.
Затова може с голяма вероятност да се предполага, че наистина са били на цар Иван Александър и затова са наречени така. Била е запазена долната част на скелета с краката, но не ми е известно каква е съдбата на останките след това. 

 
На 5 октомври 1972 г. при разкопки в Търново в най-източната част на църквата “Св. Четиридесет мъченици” научният сътрудник Въло Вълов попада на християнско погребение. Открит е скелет на мъж, сравнително добре запазен в характерната за християнските погребения поза със скръстени на гърдите ръце. Размерите на скелета са такива, че ръстът на притежателя му се определя към 194-195 см. Гробът не е облицован с плочи, както предполагаемите царски гробове в самата църква, и заради близостта до Янтра високата влажност до голяма степен е повредила останките. Запазени са част от нещо като шапка, копчета и остатъци от пурпурна дреха, по които не може да се разбере много за самоличността на покойника. Все пак може да се направи заключение, че се касае за знатна личност.

Но тогава идва най-значителната находка – при гърдите, там, където е почивала десницата на мъртвеца, се намира златен пръстен-печат с невиждани дотогава размери и тегло – 61,1 грама. На лицевата страна на внушителното бижу в кръг е изписан текстът: “Калоянов пръстен”. В годините след това иначе блестящото откритие е помрачено от научни спорове и съмнения. Между аргументите против обикновено се изтъква, че липсват царска титла и знаци, отличаващи гроба от другите в некропола, както и късни палеографски белези в надписа. Не на последно място критиците изтъкват, че цар Калоян не може да е бил погребан в обикновен дървен ковчег и фактът, че са намирани и други пръстени с такъв надпис.

 

Източник: Иван Бутовски "168 часа"

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ    

Река Янтра – естествената прегръдка на старата българска столица

Аксонометрична карта на Велико Търново, изработена от арх. Теофил Теофилов и Илия Лефтеров

Янтра не е просто река, а естествената прегръдка на старата българска столица. Със своите живописни меандри и проломи, тя оформя уникалния релеф на Велико Търново и обгражда легендарния хълм Царевец от три страни.  

Тракийското име на реката е Ятрус (бързотечаща), а славянското - Етър. В горното течение бреговете на реката са покрити предимно с букови дървета. Водите на река Янтра обграждат от три страни хълма на крепостта Царевец. В района на Старата българска столица и по-специално в цялата Търновска котловина реката се отличава и същевременно впечатлява с големите си завои (меандри). Една от особеностите на тази река е тази, че при своето преминаване през Предбалкана образува множество проломи. Най-големият пролом на реката е тук, при Велико Търново. Той има дължина около 7 км, но реалната дължина на реката е два пъти по-голяма, поради вече споменатото меандриране. Южният пролом, през който Янтра влиза във Велико Търново, се нарича Устие. Северният пролом е по-дълъг, а ширината му между скалните венци е 1 км. и се нарича Дервент. Река Янтра излиза от него и през с. Самоводене и Горна Оряховица продължава течението си на север. В северния пролом през XIX в. местата били засадени с лозя. 

  В началото на ХХ век в южния пролом, през който река Янтра влизала в града, се образували няколко вира - Хайдушкият, Въртопа (при гара Трапезица), Чобъра (между Преображенския манастир и манастира "Св. Троица"), Дяволската баня, Кривият вир и Бръшнарка. В града Янтра образувала още три вира - Калпака, Бояджийския (под Стамболовия мост, където майсторите бояджии изпирали боядисаните платна и прежди) и Косовския (под старото военно училище). В една от пещерите в местността Златното дере и днес се намират два извора - Мечи кладенец и Шишманец.
В миналото хълмът Света гора обилно се напоявал от течащи води, от които през първите десетилетия на ХХ век останал само един поток (т.нар. Тъмен поток), който се вливал в река Янтра до гара Велико Търново. Най-долната част на равнината около потока се наричала Белянка, защото през XIX век жените идвали тук да белят платна. Пътят, който вървял успоредно с Тъмния поток, наричали винарския път, тъй като от него през реката направо се излизало в лозята на местността Мармарлия. Името на местността идва от мраморната чешма, построена през римско време. По този път се намирало Трескавото кладенче, от което вземали вода, за да се лекуват болните от треска. 

 Завоите, които прави река Янтра в Търновската котловина, заобикалят няколко бърда и чуки. Реката ги мие и им придава форма на полуострови. От тях най-красиви са три. Върху средния, най-големия, е застроен възрожденският град, чиито къщи са разположеня амфитеатрално. През XIX в. на запад градът достагал т. нар. Орловец, където турците отглеждали своите орли.  На изток полуостровът е в права линия с дължина 2 км и ширина от 50 до 300 м. Най-високата му част е западната. Тази тясна ивица земя го свързва с Орловец. Скалистата ивица тук и днес се нарича Поличката. Северните склонове достигат реката, на юг и изток са терасовидни, снижават се и на юг се образува поляна, наречена Марино поле. На изток склоновете завършват със скалиста стена във форма на мост (Глава на скалите), над която минава пътят за хълма Царевец - главният вход със Сечената скала. Вторият полуостров лежи на юг от първия. Водите на реката го мият от север, запад и югоизток. Северните склонове са обрасли с гора. Хълмът се нарича Света гора, защото през средновековието около него са намирали няколко манастира, между които и манастирът "Св. Богородица Одигитрия".  

 

ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ: Търновски преградни бърда и хълмове 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ    

КАК СЕ ПРАВИ КУРОРТНА ПРОПАГАНДА

Нещо като фейлетон

Из вестник "Янтра"- 1935 г.

 

Преди три-четири години написах две статии в общинския вестник на град Велико Търново за града като курортно място. Посочих редица условия, които го правят отлично летовище със своите лозя и вили, като изредих и няколко проблема, които трябва да се вземат предвид, за да се избегнат някои доста осезателни недостатъци. Между другото посочих, че трябва да се направи каменна настилка от около 100 метра до чешмата „Мармарлия“, която служи за изходен пункт към всички вили по Мармарлийския рид. Добитъкът, който ходи там на водопой, разкаля черния път, а той после става непроходим за летовниците.
Както му е редът, градоустройствените фактори не обърнаха абсолютно никакво внимание на статията. A някои граждани, ако изобщо се обадиха, сториха това, за да кажат, че пътят трябвало да се постеле с камъни, защото аз съм имал колиба там. Тъй или иначе обаче, макар и малко късничко, след четири години едната от онези статии обърна вниманието на едно Великотърновско културно дружество. То я издаде в отделно сборниче, заедно с още три-четири статии, отнасящи се до събора на търновци в родния им град. Статията обърна внимание своевременно и на някои търновци, живеещи извън Търново, и през лятото вече имахме летовници от София.
Гости са ми: един далечен роднина, висш чиновник в София, съпругата му, дъщеря на видно софийско семейство, двете им дечица – момче и момиче от началното училище, и едно красиво русо девойче от местната девическа гимназия, ненавършило шестнадесет години.
И така, заживяхме си идилично в скромната, но иначе удобна мармарлийска колиба. Сутрин ни носят хляб с двуколка, млекарите се надпреварват кой да донесе по-хубаво мляко, зарзаватите и плодовете са в изобилие и прочие. А водата от Мармарлия е нещо изключително за търновските лозя: чашата с вода веднага се изпотява. Изобщо – отлични условия за отдих след изнурителна и дълга канцеларска или научна работа. Гледката от отсрещните вили към Качица е отлична. Целият ден преминава в песни, смехове и музика. Така живяхме около две седмици.
Беше денят на света Богородица. Моите гости решиха да оставят едното си дете при нас, а с другите да отидат на гости на познати семейства. Цял месец не беше капвала капка дъжд, което е рядкост за търновци. Денят беше горещ и задушен. Благослових гостите да си прекарат целия ден много добре, но вечерта да се върнат мокри като жаби 😃.
Не мина и час, когато откъм Малки чифлик се показа един сив, закръглен облак, който започна да нараства и не след дълго покри целия небосвод.
Тук-таме се изви вихрушка, която издигаше листа и сламки към небето. Стана още по-задушно. Затракаха капаци по колибарските прозорци и менци по кобилици, защото се предвещаваше силна буря с дъжд. Тя не закъсня. Над града и лозята се изля такъв пороен дъжд със стихия, че всичко живо трябваше да се прибере под покрив. Така валя около два часа, след което цял час се изцеждаха мътните поточета към дола. Едно стадо крави дойде на водопой и разкаля порядъчно пътя. А гостите ги нямаше още.
Едва привечер, когато почна да пада първият здрач, един файтон се показа на отсрещния хълм, откъм Марино поле. От него слязоха нашите гости, които се събраха накуп – видимо, за да решат някакъв важен въпрос. Скоро се разбра: четири чифта голи крака лъснаха по пътя. Най-напред върви бащата, за да подбира място за стъпване, след него момченцето, после момичето, а най-накрая госпожата завършва редицата. Всеки си носи обувките и чорапите в ръце. Виждам, че положението е твърде опасно, защото двете дами не са стъпвали боси дори по килимите вкъщи, камо ли да газят кал до колене. Изпращам веднага слугинята да изтича и да преведе гостите от чешмата насам през мястото на моя съсед – запасния капитан Венко Начев. Така ще се спести газенето на кал поне по отсамния хълм (турците го наричат Пъшман баир).
Момичето изпълни задачата най-усърдно. Гостите минаха през мястото на моя съсед и вече цапат с боси крака мократа трева по поляната. Точно по средата на пътя ги среща бай Венко, който се връща от гората и минава на свой ред през нашето място. Госпожата свива юмрук към бай Венко и му казва:
— Аз ще ти дам на тебе да разбереш! С такава ли благословия намери да ни изпратиш, а?
Бай Венко е в недоумение. Една млада госпожа, която вижда за пръв път в живота си, се кани да го пере по гърба. Той гледа въпросително ту госпожата, ту съпруга ѝ. Госпожата обаче се вглежда по-добре и в сумрака вижда грешката си. Горката, от срам потъва цялата в земята:
— Извинявайте, господине! Аз помислих, че сте нашият роднина.
Но бай Венко, като бивш военен, е крайно съобразителен. Той вижда конфузното положение на госпожата и за да заглади нещата, се подсмихва, обръща широкия си гръб и казва:
— Може, госпожо, може. Потупайте ме три-четири пъти, аз няма да се сърдя – и се смее с цяло гърло. Хор от смеховете на още петима души придружи неговия смях.
Вечерта имахме миене на крака, чистене на дрехи, пране и прочие, защото дамите бяха благоволили да седнат в калта само веднъж, докато слизаха надолу.
На следващия ден времето беше възхитително хубаво – както след всеки дъжд в търновските лозя. Обаче „неочаквано“ на моите гости им хрумна, че имали неотложна работа в столицата, и си заминаха още до вечерта.
Но моята летовническа пропаганда не спря дотук. През учебната година дали на девойките срочно упражнение: всяка да опише случка от своя живот. И нашето момиче, като нямало какво друго, взело та описало едно към едно цялата история: как бай Венко „щял да яде бой“ вместо чичо Иван и така нататък. Станало така, че всички момичета от класа паднали от смях по чиновете, а винаги намусеният учител по литература се ухилил до уши, защото всички познаваха моите летовници.
Ето това се казва курортна пропаганда: когато повече се приказва, а по-малко се работи.
Колкото пък се отнася до калта край чешмата – тя си стои пак на мястото. Не се е мръднала нито нагоре, нито надолу – проклето вещество!
*
Драги читателю, една малка молба към теб: това, което си казахме тук, нека си остане между нас. Да не вземеш да го разправяш по съседи, роднини или приятели, че отиде хубавият ни курорт. И после кой ще излезе виновен? – То се знае кой.

Ив. Йорданов

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ    

Детските летовища край Търновските манастири

 През първата половина на XX век (особено през 20-те, 30-те и 40-те години) детските летовища и ученическите колонии край манастирите в Търновския регион са важна социална, просветна и здравна инициатива. Организирани от Великотърновската митрополия, училищни дружества, благотворителни организации и настоятелства, те осигуряват летен отдих за хиляди деца.
През 1910 г. д-р Невяна Събева (училищен лекар в Девическата гимназия „Митрополит Климент“) основава благотворително дружество „Здравец“. Целта му е благородна — да осигури ваканция сред природата за "бедни, среднозаможни и богати деца", като издръжката на социално слабите се поема изцяло от дарения, организирани вечеринки, сказки и членски внос!
Великотърновската митрополия поема грижата за сираци и по-малки ученици, като организира лагери в Къпиновския манастир „Св. Никола“ и Плаковския манастир „Св. пророк Илия“. Целта била децата да опознаят и обикнат тези исторически места и да се създат у децата добри навици, да се култивират добри чувства и да се насаждат християнски добродетели.

Ето една статия от вестник "Янтра" от 3 август 1935 г. 

Едно благородно и хуманно дело

Вече за втори път през това лято по благородната инициатива на Св. Великотърновска митрополия е открита детска църковна колония в Къпиновския манастир „Св. Никола“. Колонията, която се намира сред дивна природа, приютява около 75 млади детски души, които имат нужда от храна и въздух. Едно хуманно и преди всичко християнско дело.
Преживяваме времена на материална оскъдица и морално падение. Личността страда и нейното страдание е двойно. Страда тялото, но боледува и душата. Имаме пълно обезличаване на човешката личност. Всичко в нея се материализира и още от детска възраст се убиват всякакви светли и по-извисени заложби. Делото на Св. Великотърновска митрополия в настоящия случай е високо благородно. То има двояка цел: в колонията с децата се работи не само върху тяхното физическо развитие, но особено внимание се обръща върху възпитанието на колонистите. Цели се преди всичко от детето да се създаде дисциплинирана личност. Създават се добри навици, култивират се добри чувства и се насаждат християнски добродетели. Действително, с едномесечния престой на децата не е достатъчно да се постигнат крайни резултати, обаче със сигурност можем да кажем, че църковната колония се явява като една възпитателна школа, която поставя здрава основа на религиозно-нравственото възпитание, оставящо трайни следи занапред.
В своя стремеж да реализира добри успехи, Св. Великотърновска митрополия не е съжалила нито средства, нито сили. Преди всичко се прибират безплатно децата на най-бедните родители. Следи се за тяхното добро поведение и успех в училището. Децата са подложени на добра храна. Под надзор са винаги на лекар. Като прибавим и отличната природа, можем да кажем, че летовището разполага с всички условия да постигне максимум резултати като курортен край – балкански център. Следи се също особено за вътрешния живот на колонията, за която има изработен специален правилник. Цялата колония е поверена на опитни и енергични ръководители. Всички с апостолски жар и младежки ентусиазъм работят над детските души като мъдри градители. И в края на краищата резултатите винаги са били налице.
Делото на колонията с такъв бърз темп нараства, че през втората си година тя увеличи тройно своите питомци. Всичко това може само да ни радва. Ние високо адмирираме тази наистина благородна идея на Св. Великотърновска митрополия. Същевременно пожелаваме дълбоките и разумни замисли, които лежат в тази идея, да се реализират в едно дело, което да обхване по-широк кръг на действие за благото на нашата църква и народ.


Ето още една статия еестник "Янтра" от 10 август 1935 г.
Детско летовище „Плаковски манастир“

На югоизток от село Марийно (дн. с. Церова кория), Великотърновско, в една изключително красива местност, обградена от високи хълмове, обрасли с гъсти липови гори и с китни ливади край малката пенлива рекичка, е сгушен Плаковският манастир. Той разполага с широки килии, равен и красив двор и приветлива църква, които напомнят за некогашната чиста християнска вяра на смирените монаси — хора, отрекли се от света в името на Бога и за запазването на българщината.
Днес този манастир — полуразрушен и изоставен — дава подслон, радост и здраве на 60 деца на бедни родители от селата Бряст, Никополско и др., чиито ниви през последните три години пострадаха от природни бедствия и ги обрекоха на глад.
Летовището е организирано от Плевенския областен комитет за обществено подпомагане чрез събиране на такса от по едно левче от цялата Плевенска област. Както областната администрация, така и властите във Велико Търново и съседните на манастира села вложиха всички усилия, за да пригодят обителта в едно удобно постоянно летовище. В него всяка година ще намират отдих и ще укрепват организма си стотици бедни и слаботелесни българчета.
Няма по-благородно дело от това да възродиш чрез силна храна, чист въздух и здрава вода изнемощелите деца. Та нали именно те са най-големият ни жив национален капитал! Без него е немислимо продължението на нашия род и съществуването на държавата и нацията ни. Много вярно и смислено е казал председателят на Спартанската република: „Най-важният човек в републиката е детето“.
От името на децата летовници, техните родители и ръководния персонал, изразявам сърдечна благодарност на всички лица, които организираха и подпомогнаха летовището.

Д. Първанов

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ   

НАПЪТСТВЕНО СЛОВО към абитуриентите на мъжката гимназия

Словото е произнесено от нейния директор г-н Григор Христов на годишното тържество през 1937 г.

Драги абитуриентки и абитуриенти,

Преди 5 години вие дойдохте в гимназията с голямо желание, с голям копнеж да се приобщите към науката, да вземете светлина от нейната светлина и сила от нейната сила. Дойдохте и за да затвърдите онези добродетели, които във вашата детска възраст родителите и учителите ви насаждаха у вас, за да можете с тези знания и добродетели да изградите бъдещето си и да се проявите като просветни, културни и стопански дейци в нашето общество.
Днес, в този тържествен за вас час, когато се разделяте с гимназията, ние ви предаваме на вашите родители и на обществото като зрели младежи с вярата, че ще успеете с младежки плам да създадете своето добро бъдеще, да творите блага — духовни и материални — нужни за самите вас и за родината ни.
До днес ние — вашите учители — ви водихме в класните стаи по пътя на вашето духовно издигане. От днес нататък вашите учители и водачи ще бъдат:
твърдата ви воля, трудолюбието, устремът ви към успехи, съзнанието, че сте длъжни да дадете своя принос (по един камък) за изграждането на сградата на нашата духовна и материална култура.
По този път, посочен от нас, по който ще вървите към личното си щастие и щастието на родината, наред с успехите си вие ще срещате и неуспехи, несгоди и лишения. Нека първите окрилят духа ви, а вторите да не ви обезкуражават, защото няма човек, чийто житейски път да е постлан само с рози. Именно в борбата с трудностите ще изпълвате живота си със смисъл и съдържание.
Да се стремите към благата — духовни и материални, към повече радости в живота, е ваше дадено от Бога право. Но как ще ги придобиете? Преди всичко чрез труд. Така се издигнаха, така чрез упорит труд се утвърдиха в нашето общество големите ни и малки водачи — онези, които създадоха епохата на Възраждането ни, които изградиха новата, днешна България. Бъдете готови да ги наследите и чрез своя честен и упорит труд да изградите една велика и благоденстваща България, която днес, особено днес, е обърнала поглед към младите си поколения и чака от тях да изпълнят своя дълг в служба на отечеството.
Бъдете високоморални младежи и в живота, каквито бяхте тук като ученици. Любовта към ближния, грижата за бедния, почтеността в отношенията ви към близки и далечни, високият морал в службата — това трябва да бъде вашата вяра, украсата на вашата душа и личност. Знайте, че изкушения и съблазни в живота ще срещате твърде често — пазете се от тях! Една неблагоразумна стъпка, едно необмислено действие и може да се окажете в пропастта, където да загинете като морални личности. Помнете, че вашата чест е и ще бъде най-голямото ви богатство до последния ви час.
Пазете традициите и обичаите на народа ни. Това са нашите духовни богатства, с които се отличаваме и се гордеем пред другите културни народи. Пазете религиозното чувство — своето и това на близките си, защото то ще бъде за вас нравствена и здрава опора в живота. Чрез него ще цените живота си като Божи дар и по-лесно ще понасяте несгодите, които всеки човек — от първия до последния гражданин — среща по пътя си. Тук вие изучавахте астрономия, физика, химия и други науки, чрез които отчасти открихте и узнахте законите на битието. Вървете по този път на усвояване на научните истини и открития, изучавайте живота и постиженията на великите учени и ще видите, както и те виждат, навсякъде ръката на Всемогъщия.
Едни от вас ще отидат в университета — работете там с усърдие, за да достигнете върховете на човешкото знание. Там ще се подготвите да бъдете достойни водачи на народа ни, а някои от вас чрез научните си успехи ще обогатят съкровищницата на родната и общочовешка култура.
Други, които ще останете със средно образование, знайте, че по пътя на самообразованието също можете да достигнете тези върхове.
Онези от вас, които ще останат на село, ще видят какво широко поле за стопанска и културна дейност се открива пред тях — в училището, в кооперацията, заедно с учителя и свещеника вие трябва да се утвърдите като духовни и стопански водачи във вашата среда.
Нашата наука, стопанство и култура — във всички техни проявления, нашето общество — във всички негови форми, чакат вашите усилия, за да се съхранят онези сили, които крепят националността ни и извоюваха за родината ни мястото, което тя заема в семейството на културните народи.
А на вас, драги абитуриентки, пожелавам освен всичко казано дотук, да ви виждаме и в живота все така скромни, възпитани и високоморални, каквито бяхте тук в гимназията. Нека винаги бъдете украсени с онези добродетели, които ние, заедно с вашите родители, възпитавахме у вас. Бъдете радост и гордост за родителите си, упование за вашите братя и близки, и окриляйте техния дух и сили в стремежа им към по-добри дни за вас самите, за тях и за родината ни.
Аз ще завърша, драги абитуриентки и абитуриенти, като ви напомня за най-големия ви дълг — дългът към родината, който трябва да ви ръководи и окриля във всички ваши дела, устреми и постижения. Вие познавате от книгите и от разказите на вашите учители и близки черните и тежки дни на нашето минало — сълзите на почернените майки, страданията на поруганите девойки по време на тежкото робство. Вие знаете много добре, че и днес имаме братя (зад граница), които нямат училища, където да учат децата си, нямат църкви, в които да се молят на родния си език. Затова добре разбирайте защо и в този час на раздяла ви напомням вашия свещен дълг да цените нашата свобода, придобита с цената на толкова много жертви.
Нужно ли е наново да ви уверявам, че по цяла Европа — от Англия до Русия — едва ли ще намерите друго кътче земя като нашето, над което Всемогъщият да е излял благата си с толкова голяма щедрост? Тези пламенни чувства на родолюбие и преданост към родината, които ви вълнуваха като младежи — запазете ги и ги засилете, за да може България, с вас и чрез вас, да върви спокойно и твърдо по своя път към благоденствие и величие.
Скоро ще получите дипломите си с оценката за вашия труд и усилия в гимназията.
Онези от вас, които завършват с висок успех, трябва да знаят, че днес приключва само първият период от усилията им и че със същото усърдие трябва да се стремят към предни места в живота.
Тези пък, които получават по-ниски оценки, нека бъдат уверени, че с повече труд и упоритост бързо ще настигнат своите другари.
През тази година всички вие бяхте щастливи да се възползвате от Царското благоволение и щедростта на Негово Величество, който по предложение на господин Министъра на народното просвещение повиши успеха ви с една единица. Оценете това внимание, като затвърдите в себе си чувствата на преданост към върховния покровител на родната просвета — Негово Величество Царя, които неведнъж толкова искрено и спонтанно сте демонстрирали към Него.
И така, драги абитуриенти и абитуриентки, след като в продължение на 5 години бяхме тук като в едно общо семейство — ние като ваши учители и заместници на родителите ви, а вие като наши ученици и деца — запазете добрите спомени от живота си в гимназията. Навлезте в живота с твърда вяра в своите сили и успехи. Те ще бъдат радост за нас, гордост за вашите родители и гаранция за скъпата ни родина, че вие — нейните достойни синове и дъщери — ще я водите към по-светли и щастливи дни.
На добър час!

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ  

Слово, казано на 25 юни 1882 г. от митрополит Климент Търновски за значението на свободата

 „Слово, казано на 25 юни 1882 г. от Епископ Климент при отслужването на благодарствен молебен за превземането на града Търново от руските войски през 1877 година.“ (Продава се в полза на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново. Търновска печатница „К. Тулешков“)

Граждани търновци!
Ето ни пак събрани на тържество – и какво тържество! Припомнете си какво беше тук, в тази стара българска столица, на днешния ден преди пет години. Вярвам, всички помните какво беше. В душата си всеки имаше надежда за живот, за свобода. Известието, че храбрите руски войски са преминали Дунава и наближават Търново, караше сърцата на всички ви да тръпнат от радост и събуждаше прекрасни и твърде сладки надежди за строшаване на оковите на робството, за добро бъдеще.
Но въпреки всичко това, от минута на минута всеки чакаше злочестини, чакаше смърт. „Какво ще стане?“ – със страх и трепет се питаше всеки и никой не можеше да каже дали след минута няма да види къщата си изгорена, имота си разграбен, децата си посечени или откарани в позорно робство. И вярвам, тогава сред гражданите тук не се намираше нито един, който да не е вдигал към небето очи, пълни със сълзи, и да не е молил от цяла душа и сърце Небесния Отец за помилване.
Но кой от вас не помни и това – как радостно затуптяха сърцата на всички, когато храбрите руски войски, предвождани от смелия и доблестен герой Гурко, изпълниха улиците на града и провъзгласиха освобождението на тази стара българска столица? О, велика беше тази минута! Помните какво щастие се разля по целия град, с какви засмени лица, с какви радостни сълзи и още по-радостни възгласи местното население посрещаше героите освободители и как чистосърдечно благославяше Царя Освободител и Неговия велик руски народ. Всичко това се случи на днешния ден преди пет години. Всеки може да се сети какви чувства и какви мисли трябва да събужда днешният ден у търновското население.
Но може ли някой сега, когато на търновци предстои и тази година да направят тържествено възпоменание на това събитие – което беше велико и радостно не само за тукашното население, но и за цялото ни отечество, защото в освобождението на старата българска столица всеки добър българин виждаше осъществяването на своето най-горещо, най-свято желание: възкресението на народната ни самостоятелност – може ли, казвам, някой в тази минута, като погледне към нас, които сме се събрали тук, и като помисли защо сме се събрали, да не изпадне в недоумение и да не попита с прескърбие: нима добрите търновци тъй скоро забравиха онази велика минута? Нима великите впечатления от великите събития, случили се на днешния ден, тъй скоро са се изгладили от паметта и сърцата на търновци, та тъй малко хора са се събрали на днешното тържество?
Но добрите и славни дела и чрез малцина носят полза и добрини на мнозина. Затова нека поне ние, които сме се събрали сега тук, да поразмислим в тази минута какво ни говори и за какво може да ни говори днешното наше тържество, и към какво призовава то всеки един от нас. Няма съмнение, че ние не празнуваме днешния ден просто така, само за очи и колкото да се каже, че го отбелязваме, но го честваме, за да извлечем за себе си полза, да се поучим от него. Щеше да бъде твърде жалко, ако не се поучавахме от такива наши тържества, защото в такъв случай щяхме да покажем, че у нас липсва онова съзнание, което е отличително свойство на разумните хора, и че вършим нещата, без да съзнаваме важността им и без да знаем защо ги вършим. И така, за какво ни говори и за какво може да ни говори днешното наше тържество?

Значението на свободата
На днешния ден, братя, за нашия град, за тази стара българска столица се строшиха оковите на тежкото петстотингодишно робство. На днешния ден търновци с очите си видяха да се сбъдва онова, което силно желаехме, но за което не смеехме дори да помислим и да се надяваме – а именно, че потисникът, толкова силен и страшен за нас в продължение на петстотин години, бяга и безвъзвратно оставя старата българска столица. На днешния ден тук беше донесена от храбрите руски войници хубавата, толкова много желана свобода. На днешния ден тук, и по къщите, и по улиците, не се чуваше нищо друго, освен сладките за българското сърце думи:
„Свобода! По волята на Великия Цар Освободител ние сме свободни!“
А в същото време в погледите и на лицата ни се изписваше пълна увереност, че ще бъде свободно и цялото ни отечество.
Прочее, за какво друго може да ни говори днешното наше тържество, ако не за това, което се е случило тук на днешния ден преди пет години и за което ние петстотин години тъгувахме и въздишахме – а именно за свободата? Та тук, може да се каже, и камъните говореха за свобода в днешния ден, когато тя беше получена. Може ли тържественото възпоменание на този велик и важен ден да не говори на търновчанина за свобода? Това е невъзможно. Да видим прочее какво ни говори за свободата днешното наше тържество.
Но може би някои – и вероятно мнозина – ще кажат: „Пак ли за свобода ще ни говорят! Ние чакаме и желаем да чуем в такива дни нещо съвсем друго, а те пак за свобода и все за свобода ни говорят“.
Възможно е, и е вярно, че за свободата наистина се говори твърде често. Но какво да се прави, братя, когато свободата е хубаво, свято нещо? Когато тя е най-висшето благо за човека тук на земята? Когато тя е най-здравата и дори единствената основа за истински напредък и за истинско благополучие на народите? Когато без нея е невъзможен честният личен и народен живот? Накъдето и да се обърнем, от най-стари времена и до днес, ние навсякъде виждаме и чуваме, че все за свобода се е проповядвало и проповядва, все тя се е поставяла за основа на всичко добро, все за нея хората са правили най-големи жертви. Спасителят благоволи да пострада на кръста, за да ни направи свободни чеда Божии. Най-великите умове на света са посвещавали всичките си усилия, за да подготвят за хората възможност за свободен живот. Народите за нищо друго не са правили толкова много и скъпи жертви, не са проливали толкова много потоци кръв, колкото за запазването на свободата си.
Та и ние, българите, в продължение на петстотин години от какво се уморявахме най-много, кое съставляваше най-голямата ни злочестина? Не това ли, че бяхме лишени от свобода? За какво най-много тъгувахме и въздишахме? Не за свобода ли? За какво бяха пращани на заточение, гниеха в тъмниците, висяха по бесилките най-добрите ни мъже? Не за свобода ли?
Но освен всичко това, припомнете си още, братя, днешния ден преди пет години. Радостта ни беше неописуема, когато тогава видяхме улиците на града си препълнени с великите синове на Велика Русия. Но кажете, как дойдоха те? Те дойдоха уморени, потънали в пот и прах, и копнеещи – тъй да се каже – за една чаша студена вода. За да пристигнат тук, те не знаеха почивка, сън или каквито и да било удобства; вървели са денем и нощем, и при най-голяма жега, като на всяка крачка са били посрещани от куршумите и снарядите на нашите потисници. И сред тези герои освободители имаше хора богати, хора учени, високи сановници, царски лица. Всички тези хора бяха оставили отечеството си, спокойствието си, къщите си, децата и роднините си, и идваха тук срещу огън и желязо, срещу явна смърт. Защо? Не за друго, братя, а само и единствено за да ни дадат свобода. Това ще рече, че свободата е прекрасно и твърде хубаво нещо, щом хората, дори за да я доставят на други, оставят и отечество, и спокойствие, и семейни радости, и всичко, което е мило и скъпо за сърцето, търпят всевъзможни теглила и вървят срещу явна смърт.
Та може ли българинът да се съмнява, че свободата е хубаво, свято и безценно благо, когато сме го видели и го виждаме – тъй да кажа – с очите си? Докато нямахме свобода, светът беше черен за нас, никой не ни зачиташе за нищо, върху нас постоянно се трупаха тъги и неволи, бяхме играчка в ръцете на невежи хора и народът ни беше почти осъден на окончателно загиване. Но Русия ни даде свобода и ние всички знаем как тази свобода изведнъж превърна всички наши тегоби, всички наши охкания, всички наши отчаяни страхове за бъдещето в истинска радост, и как тя вдъхна и укрепи у нас пълна увереност за трайно и честито лично и народно съществуване.

Как прочее да не се говори за свобода?
Беше наистина време, когато българинът не можеше и не смееше да говори за свобода. Беше време, когато гонеха, пращаха на заточение, затваряха в тъмници и безмилостно окачваха на бесилки всеки българин, който имаше дързостта да каже дума за свобода. Ето, пресни са още тези грозотии, пред очите ни са още и онези хубави момци и мъже, които тук, в тази стара българска столица, тъй без време, в такава хубава, цветуща възраст загинаха на бесилките. И всичко това се вършеше, защото тези достойни синове на Майка България имаха дързостта да кажат, че измъченият български народ трябва да получи свободата си.
Но тези грозни времена минаха безвъзвратно. Сега ли да не се радваме на свободата, сега ли да не говорим за нея – сега, когато благодарение на Русия имаме това свято и безценно благо? О! Свободата е хубаво и много хубаво нещо! Ние съзнаваме това и затова добрият и честен българин никога няма да каже, че твърде често се говори за свободата. Още по-малко можем ние, търновци, да не говорим за свобода днес, когато си спомняме за освобождението на града си и на самите нас от петвековното робство.
Но какво да говорим? Трябва да говорим това, което ни казва на всички събитието, което възпоменаваме днес тъй тържествено. А това събитие говори на всеки един българин следното:
„Даде ви се свобода – умейте да цените това свято благо, умейте да бъдете истински свободни.“
Никой не отрича и не може да отрече, че сега сме свободни. Имаме свой, любим на всички ни Господар, Когото си избрахме тъй единодушно и на Когото с най-голямо доверие, с най-голяма любов и преданост народът повери съдбините си; имаме свое управление; открити са пред нас всички поприща на обществената и държавната дейност; призовани сме всички да съдействаме, всеки според силите си, за общото добро, за общия напредък. Ще рече – имаме си свобода.
Сладки са тези думи! Приятно и твърде утешително е да произнасяме и да слушаме тези думи ние, които бяхме подложени на грозно робство в продължение на петстотин години! Та и няма по-голямо благо, по-голяма утеха за разумния човек от това – да съзнава, че е свободен, и да може пред всички да казва, че е свободен. Но стига ли само това? О, не! Не стига, братя. Какво се иска още? Иска се това, за което сте чували да се говори и друг път: иска се, освен външната, политическа свобода, и вътрешна, душевна свобода. Без последната, външната свобода не е и не може да бъде свобода; тя може да бъде само сянка на свободата.

Истинската свобода е вътрешна
Както казахме по-горе, свободата е велико благо за народите и за всеки човек поотделно; но това благо трябва да се почита от нас, трябва да ни е скъпо, трябва да се пази от нас. Свободата дава големи, безчислени добрини, но само на тези, които умеят да я почитат, умеят да я ценят, умеят да я пазят. Обаче само този може да почита, да цени и да пази свободата, който е вътрешно, душевно свободен. А кой е вътрешно, душевно свободен – вие макар и да знаете, защото и друг път се е говорило за това, но и днес тържеството ни е такова, че няма да бъде никак излишно пак да си напомним за това, макар и накратко.
Душевно свободен човек е този, който не се подчинява и не е роб на своите страсти и лоши наклонности, който не е предаден на пороци, а е човек честен, душевно благороден. Свободата е чисто и свято нещо. Тя изисква от хората честна дейност, благородни подвизи, безкористна любов и преданост към общите народни интереси. Всичко това са условия, без които свободата не може да съществува. Но само честният човек е способен на честна дейност, само той може да бъде способен за благородни подвизи, за безкористна любов и преданост, за високо самопожертвование. Правдата е единствената основа на благополучния личен и народен живот. Но само честният човек може да обича и да почита правдата. Това ще рече, че само такъв човек може да обича и свободата, защото истинската свобода и правдата са две неща неразделни. Където няма правда, там не може да има истинска свобода, а където няма истинска свобода, там не може да има и правда, защото там тя се тъпче и насилва. Но правда не може да има там, където господстват страстите, лошите наклонности и пороците. Човек, предаден на пороци и страсти, става умствено и нравствено сляп. Такъв човек не се отказва от безчестни дела, стига само те да удовлетворяват неговите порочни сналонности. Сега, как могат такива хора, които не са душевно свободни — тоест, които са заслепени от страсти и пороци — да ценят, да почитат и да пазят свободата, както трябва?
Та такива хора, заради ината си, заради развратните си прищевки, за удовлетворяване на честолюбивите си домогвания, за дребния си личен интерес са готови да тъпчат и правда, и чест, и съвест; да преиначават нещата, да лъжат, да клеветят, да лицемерничат, да шпионират, да съсипват най-добрите обществени дела. И как могат такива хора да бъдат и да се наричат свободни, когато се намират в едно най-лошо, най-долно робство – робството на страстите и пороците? При такива условия външната свобода не може да бъде трайна, не може да донесе добрини, защото в такъв случай порочните домогвания, интригите и безчестието пораждат раздори, ожесточение, отслабване, подкопават всяко доверие и докарват, рано или късно, съсипие.
Ние имаме сега свобода и се радваме на нея. Но кажете, братя, каква щеше да бъде тази наша свобода, ако помежду ни имаше хора, или ако повечето от нас бяхме хора, изпълнени със страсти и пороци – т.е. хора невежи, честолюбци, интриганти, лъжци, лицемери, ласкатели, клеветници, доносници, шпиони, подлизурци; хора, които, бидейки лишени от необходимите способности и достойнства, се домогваме до големи чинове и за да се задържим на тях, се унижаваме, кривим си душата, тъпчем правдата, продаваме брата си; хора, които заради личните си интереси продаваме и съсипваме много и твърде скъпи обществени и народни интереси?
При такива печални условия каква полза щеше да има от нашата външна свобода? Каква трайност щеше да има тази свобода? Плодовете на свободата са напредъкът и развитието; но ние с нашите интригантства, с нашите доносничества, с нашите клевети, с нашето лицемерничене щяхме да поставяме преграда пред всеки напредък, пред всяко развитие, щяхме да убиваме всяка честна, благородна мисъл, всяко честно стремление. Свободата носи благополучие на народите; но какво благополучие би донесла на нашия народ дадената ни от Велика Русия свобода, ако ние поставяхме нашите лични интереси по-високо от народните интереси, нашето честолюбие – по-високо от любовта към народа? Ако сме готови за нашите прищевки и за удовлетворяване на честолюбивите си домогвания да тъпчем всяко народно благо? Свободата не търпи нищо неправедно, нищо безчестно, безнравствено: всяко нещо, което не е честно, не е нравствено, подкопава основите на свободата. Па доколко честни и нравствени щяхме да бъдем ние, ако заради ината си и дребните си прищевки и интереси тъпчехме правдата, продавахме правосъдието, онеправдавахме праведния, съсипвахме сиромаха и невинния? И тогава каква цена щеше да има това, дето казваме, че сме свободни? Каква трайност щеше да има такава свобода? Каква полза за народа от нея? Та в такъв случай ние сами щяхме да трупаме злочестини върху народа си, сами щяхме да подкопаваме основата на свободата си.
Но не за това е охкал и тъгувал нашият народ в продължение на петстотин години! Не за това се е проляла толкова скъпоценна кръв на руските синове! Не за такава свобода Сам Великият Монарх, Царят Освободител, е идвал в страната ни да търпи, заедно със своите царствени деца и братя, всички незгоди на една жестока война!... А всичко това беше, всички тези велики, безпримерни в историята подвизи се извършиха, за да ни се даде не призрачна, не само външна, но истинска вътрешна свобода, та да може чрез нея нашият народ да се развива, да се усъвършенства и да достига до все повече благополучие и могъщество.
Ето, братя, какво ни говори днешното наше тържество, ето какъв е смисълът на думите: „Даде ви се свобода – умейте да цените това благо, умейте да бъдете свободни“.

Призив за честност и патриотизъм
Сега не е трудно и да разберем към какво ни призовава това наше тържество. То ни призовава към велик и свещен подвиг, а именно – да отхвърлим от себе си всичко, което е нечестно, долно, безнравствено – или с други думи, призовава ни да станем истински свободни хора. Това тържество казва на всички ни, че свободният българин трябва да бъде честен и благороден труженик, защото където няма честност и душевно благородство, там няма и не може да има истинска свобода; че свободният българин трябва да посвещава всичките си способности и усилия не за да заема големи служби, не за да си спечели добро и спокойно положение, а за прехраната си с честен труд и за ползата на народа, която да поставя по-високо от всяка своя лична полза, като е готов да жертва мило и драго за нея; че всеки българин, който не действа така, а за да се задържи на положението си, или за да получи по-високо положение, или за да прикрие неспособността си, умствената и нравствената си голота, си позволява да криви душата си, да лицемери, да се подлизва, да клевети, да лъже, да прави неправедни доноси, да интригува и прочие, и прочие – такъв българин не е свободен, той е роб на пороците и като такъв е най-върлият неприятел на народа и държавата и трябва да бъде презиран от всички честни хора, защото такъв човек носи безчестие на народа си и съсипие на отечеството.
Можем ли ние, братя, особено в днешния ден, да не послушаме това свещено и спасително призоваване? Може ли този свещен и спасителен глас днес особено, когато си напомняме какво беше тук на днешния ден преди пет години, да не достигне до ума и сърцето ни и да не ни вдъхнови с висок и свещен патриотизъм? Това е невъзможно за добрия българин, за когото най-високото благо трябва да бъде истинското благополучие на народа. Щом е така, нека послушаме този спасителен глас и нека се потрудим да вървим по неговите указания. Да бъдем честни в личната си дейност, да бъдем не по-малко честни и в обществената си дейност. Ние обичаме народа си, обичаме и Господаря си и дълбоко сме предадени на Него. Нека към тази любов и тази преданост да присъединим честност и благородство в мислите, в стремежите, в постъпките и изобщо в цялата си дейност! Нека всеки българин, какъвто и да е той – чиновник ли, друг обществен труженик ли, обикновен гражданин ли – да се труди да бъде човек честен винаги, при най-благоприятни, както и при най-неблагоприятни обстоятелства. Трябва, братя, дълбоко, изцяло да усвоим убеждението, че на народ се помага само с честна и съвестна дейност, а низките, безчестни и фалшиви домогвания и превъзнасяния съсипват народи; че истински патриот може да бъде само честният човек; че свобода може да има само там, където има честни и благородни стремежи; че свободен човек може да бъде само този, който е душевно свободен, т.е. който е честен и благороден, а не роб на страстите и пороците.
Това е, братя, великият урок, който ни дава днешното наше тържество. Да помогне Всеблагият Бог на всички нас, за да усвоим този урок и да насочваме своята лична и обществена дейност съгласно с неговите указания!
Като си помислим колко благотворен е за нас този урок и колко много истинското благополучие на народа ни зависи от усвояването на казания урок от всички нас, ние не можем, особено при такива тържества, каквото е нашето днес, да не изпитваме дълбока признателност към Тези, които са дали възможност на народа ни да прави подобни тържества и да черпи от тях такива спасителни уроци; не можем и да не отправяме горещи молитви към Престола на Всевишния за тяхното добро и за доброто на всичко, което е скъпо за българското сърце.

Заключителни молитви
Нека се помолим в тази тържествена и поучителна минута:
За Великата душа на нашия велик Цар Освободител, който е виновник за нашата свобода и за нашите толкова много поучителни тържества!
За благоденствието, величието и могъществото на нашия велик Покровител, сега благополучно царуващия Всерусийски Император Александър III, както и на целия Негов руски народ, който на дело показа толкова голяма братска любов към нас и в който нашият народ винаги ще намира съчувствие, съдействие и подкрепа!
За благоденствието и щастието на нашия Възлюбен Княз и Господар Александър I, на Когото народът ни възлага най-скъпите си надежди!
За благополучието, успеха, трайното съществуване и могъщество на нашия Народ, който е страдал толкова много, но който е и толкова достоен за щастие и свобода!
Нека молитвата ни бъде от душа и сърце, и Бог, Който винаги е бил милостив към нашия народ, ще приеме молбата ни и ще я изпълни. Амин.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ 

оригинал