Вижте плейлистите в YouTube и се абонирайте за канала ми- https://www.youtube.com/@StaroTarnovo
🎞 УНИКАЛНИ КАДРИ ОТ СТАРО ТЪРНОВО
Слово, казано на 25 юни 1882 г. от митрополит Климент Търновски за значението на свободата
„Слово, казано на 25 юни 1882 г. от Епископ Климент при отслужването на благодарствен молебен за превземането на града Търново от руските войски през 1877 година.“ (Продава се в полза на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново. Търновска печатница „К. Тулешков“)
Граждани търновци!
Ето ни пак събрани на тържество – и какво тържество! Припомнете си какво беше тук, в тази стара българска столица, на днешния ден преди пет години. Вярвам, всички помните какво беше. В душата си всеки имаше надежда за живот, за свобода. Известието, че храбрите руски войски са преминали Дунава и наближават Търново, караше сърцата на всички ви да тръпнат от радост и събуждаше прекрасни и твърде сладки надежди за строшаване на оковите на робството, за добро бъдеще.
Но въпреки всичко това, от минута на минута всеки чакаше злочестини, чакаше смърт. „Какво ще стане?“ – със страх и трепет се питаше всеки и никой не можеше да каже дали след минута няма да види къщата си изгорена, имота си разграбен, децата си посечени или откарани в позорно робство. И вярвам, тогава сред гражданите тук не се намираше нито един, който да не е вдигал към небето очи, пълни със сълзи, и да не е молил от цяла душа и сърце Небесния Отец за помилване.
Но кой от вас не помни и това – как радостно затуптяха сърцата на всички, когато храбрите руски войски, предвождани от смелия и доблестен герой Гурко, изпълниха улиците на града и провъзгласиха освобождението на тази стара българска столица? О, велика беше тази минута! Помните какво щастие се разля по целия град, с какви засмени лица, с какви радостни сълзи и още по-радостни възгласи местното население посрещаше героите освободители и как чистосърдечно благославяше Царя Освободител и Неговия велик руски народ. Всичко това се случи на днешния ден преди пет години. Всеки може да се сети какви чувства и какви мисли трябва да събужда днешният ден у търновското население.
Но може ли някой сега, когато на търновци предстои и тази година да направят тържествено възпоменание на това събитие – което беше велико и радостно не само за тукашното население, но и за цялото ни отечество, защото в освобождението на старата българска столица всеки добър българин виждаше осъществяването на своето най-горещо, най-свято желание: възкресението на народната ни самостоятелност – може ли, казвам, някой в тази минута, като погледне към нас, които сме се събрали тук, и като помисли защо сме се събрали, да не изпадне в недоумение и да не попита с прескърбие: нима добрите търновци тъй скоро забравиха онази велика минута? Нима великите впечатления от великите събития, случили се на днешния ден, тъй скоро са се изгладили от паметта и сърцата на търновци, та тъй малко хора са се събрали на днешното тържество?
Но добрите и славни дела и чрез малцина носят полза и добрини на мнозина. Затова нека поне ние, които сме се събрали сега тук, да поразмислим в тази минута какво ни говори и за какво може да ни говори днешното наше тържество, и към какво призовава то всеки един от нас. Няма съмнение, че ние не празнуваме днешния ден просто така, само за очи и колкото да се каже, че го отбелязваме, но го честваме, за да извлечем за себе си полза, да се поучим от него. Щеше да бъде твърде жалко, ако не се поучавахме от такива наши тържества, защото в такъв случай щяхме да покажем, че у нас липсва онова съзнание, което е отличително свойство на разумните хора, и че вършим нещата, без да съзнаваме важността им и без да знаем защо ги вършим. И така, за какво ни говори и за какво може да ни говори днешното наше тържество?
Значението на свободата
На днешния ден, братя, за нашия град, за тази стара българска столица се строшиха оковите на тежкото петстотингодишно робство. На днешния ден търновци с очите си видяха да се сбъдва онова, което силно желаехме, но за което не смеехме дори да помислим и да се надяваме – а именно, че потисникът, толкова силен и страшен за нас в продължение на петстотин години, бяга и безвъзвратно оставя старата българска столица. На днешния ден тук беше донесена от храбрите руски войници хубавата, толкова много желана свобода. На днешния ден тук, и по къщите, и по улиците, не се чуваше нищо друго, освен сладките за българското сърце думи:
„Свобода! По волята на Великия Цар Освободител ние сме свободни!“
А в същото време в погледите и на лицата ни се изписваше пълна увереност, че ще бъде свободно и цялото ни отечество.
Прочее, за какво друго може да ни говори днешното наше тържество, ако не за това, което се е случило тук на днешния ден преди пет години и за което ние петстотин години тъгувахме и въздишахме – а именно за свободата? Та тук, може да се каже, и камъните говореха за свобода в днешния ден, когато тя беше получена. Може ли тържественото възпоменание на този велик и важен ден да не говори на търновчанина за свобода? Това е невъзможно. Да видим прочее какво ни говори за свободата днешното наше тържество.
Но може би някои – и вероятно мнозина – ще кажат: „Пак ли за свобода ще ни говорят! Ние чакаме и желаем да чуем в такива дни нещо съвсем друго, а те пак за свобода и все за свобода ни говорят“.
Възможно е, и е вярно, че за свободата наистина се говори твърде често. Но какво да се прави, братя, когато свободата е хубаво, свято нещо? Когато тя е най-висшето благо за човека тук на земята? Когато тя е най-здравата и дори единствената основа за истински напредък и за истинско благополучие на народите? Когато без нея е невъзможен честният личен и народен живот? Накъдето и да се обърнем, от най-стари времена и до днес, ние навсякъде виждаме и чуваме, че все за свобода се е проповядвало и проповядва, все тя се е поставяла за основа на всичко добро, все за нея хората са правили най-големи жертви. Спасителят благоволи да пострада на кръста, за да ни направи свободни чеда Божии. Най-великите умове на света са посвещавали всичките си усилия, за да подготвят за хората възможност за свободен живот. Народите за нищо друго не са правили толкова много и скъпи жертви, не са проливали толкова много потоци кръв, колкото за запазването на свободата си.
Та и ние, българите, в продължение на петстотин години от какво се уморявахме най-много, кое съставляваше най-голямата ни злочестина? Не това ли, че бяхме лишени от свобода? За какво най-много тъгувахме и въздишахме? Не за свобода ли? За какво бяха пращани на заточение, гниеха в тъмниците, висяха по бесилките най-добрите ни мъже? Не за свобода ли?
Но освен всичко това, припомнете си още, братя, днешния ден преди пет години. Радостта ни беше неописуема, когато тогава видяхме улиците на града си препълнени с великите синове на Велика Русия. Но кажете, как дойдоха те? Те дойдоха уморени, потънали в пот и прах, и копнеещи – тъй да се каже – за една чаша студена вода. За да пристигнат тук, те не знаеха почивка, сън или каквито и да било удобства; вървели са денем и нощем, и при най-голяма жега, като на всяка крачка са били посрещани от куршумите и снарядите на нашите потисници. И сред тези герои освободители имаше хора богати, хора учени, високи сановници, царски лица. Всички тези хора бяха оставили отечеството си, спокойствието си, къщите си, децата и роднините си, и идваха тук срещу огън и желязо, срещу явна смърт. Защо? Не за друго, братя, а само и единствено за да ни дадат свобода. Това ще рече, че свободата е прекрасно и твърде хубаво нещо, щом хората, дори за да я доставят на други, оставят и отечество, и спокойствие, и семейни радости, и всичко, което е мило и скъпо за сърцето, търпят всевъзможни теглила и вървят срещу явна смърт.
Та може ли българинът да се съмнява, че свободата е хубаво, свято и безценно благо, когато сме го видели и го виждаме – тъй да кажа – с очите си? Докато нямахме свобода, светът беше черен за нас, никой не ни зачиташе за нищо, върху нас постоянно се трупаха тъги и неволи, бяхме играчка в ръцете на невежи хора и народът ни беше почти осъден на окончателно загиване. Но Русия ни даде свобода и ние всички знаем как тази свобода изведнъж превърна всички наши тегоби, всички наши охкания, всички наши отчаяни страхове за бъдещето в истинска радост, и как тя вдъхна и укрепи у нас пълна увереност за трайно и честито лично и народно съществуване.
Как прочее да не се говори за свобода?
Беше наистина време, когато българинът не можеше и не смееше да говори за свобода. Беше време, когато гонеха, пращаха на заточение, затваряха в тъмници и безмилостно окачваха на бесилки всеки българин, който имаше дързостта да каже дума за свобода. Ето, пресни са още тези грозотии, пред очите ни са още и онези хубави момци и мъже, които тук, в тази стара българска столица, тъй без време, в такава хубава, цветуща възраст загинаха на бесилките. И всичко това се вършеше, защото тези достойни синове на Майка България имаха дързостта да кажат, че измъченият български народ трябва да получи свободата си.
Но тези грозни времена минаха безвъзвратно. Сега ли да не се радваме на свободата, сега ли да не говорим за нея – сега, когато благодарение на Русия имаме това свято и безценно благо? О! Свободата е хубаво и много хубаво нещо! Ние съзнаваме това и затова добрият и честен българин никога няма да каже, че твърде често се говори за свободата. Още по-малко можем ние, търновци, да не говорим за свобода днес, когато си спомняме за освобождението на града си и на самите нас от петвековното робство.
Но какво да говорим? Трябва да говорим това, което ни казва на всички събитието, което възпоменаваме днес тъй тържествено. А това събитие говори на всеки един българин следното:
„Даде ви се свобода – умейте да цените това свято благо, умейте да бъдете истински свободни.“
Никой не отрича и не може да отрече, че сега сме свободни. Имаме свой, любим на всички ни Господар, Когото си избрахме тъй единодушно и на Когото с най-голямо доверие, с най-голяма любов и преданост народът повери съдбините си; имаме свое управление; открити са пред нас всички поприща на обществената и държавната дейност; призовани сме всички да съдействаме, всеки според силите си, за общото добро, за общия напредък. Ще рече – имаме си свобода.
Сладки са тези думи! Приятно и твърде утешително е да произнасяме и да слушаме тези думи ние, които бяхме подложени на грозно робство в продължение на петстотин години! Та и няма по-голямо благо, по-голяма утеха за разумния човек от това – да съзнава, че е свободен, и да може пред всички да казва, че е свободен. Но стига ли само това? О, не! Не стига, братя. Какво се иска още? Иска се това, за което сте чували да се говори и друг път: иска се, освен външната, политическа свобода, и вътрешна, душевна свобода. Без последната, външната свобода не е и не може да бъде свобода; тя може да бъде само сянка на свободата.
Истинската свобода е вътрешна
Както казахме по-горе, свободата е велико благо за народите и за всеки човек поотделно; но това благо трябва да се почита от нас, трябва да ни е скъпо, трябва да се пази от нас. Свободата дава големи, безчислени добрини, но само на тези, които умеят да я почитат, умеят да я ценят, умеят да я пазят. Обаче само този може да почита, да цени и да пази свободата, който е вътрешно, душевно свободен. А кой е вътрешно, душевно свободен – вие макар и да знаете, защото и друг път се е говорило за това, но и днес тържеството ни е такова, че няма да бъде никак излишно пак да си напомним за това, макар и накратко.
Душевно свободен човек е този, който не се подчинява и не е роб на своите страсти и лоши наклонности, който не е предаден на пороци, а е човек честен, душевно благороден. Свободата е чисто и свято нещо. Тя изисква от хората честна дейност, благородни подвизи, безкористна любов и преданост към общите народни интереси. Всичко това са условия, без които свободата не може да съществува. Но само честният човек е способен на честна дейност, само той може да бъде способен за благородни подвизи, за безкористна любов и преданост, за високо самопожертвование. Правдата е единствената основа на благополучния личен и народен живот. Но само честният човек може да обича и да почита правдата. Това ще рече, че само такъв човек може да обича и свободата, защото истинската свобода и правдата са две неща неразделни. Където няма правда, там не може да има истинска свобода, а където няма истинска свобода, там не може да има и правда, защото там тя се тъпче и насилва. Но правда не може да има там, където господстват страстите, лошите наклонности и пороците. Човек, предаден на пороци и страсти, става умствено и нравствено сляп. Такъв човек не се отказва от безчестни дела, стига само те да удовлетворяват неговите порочни сналонности. Сега, как могат такива хора, които не са душевно свободни — тоест, които са заслепени от страсти и пороци — да ценят, да почитат и да пазят свободата, както трябва?
Та такива хора, заради ината си, заради развратните си прищевки, за удовлетворяване на честолюбивите си домогвания, за дребния си личен интерес са готови да тъпчат и правда, и чест, и съвест; да преиначават нещата, да лъжат, да клеветят, да лицемерничат, да шпионират, да съсипват най-добрите обществени дела. И как могат такива хора да бъдат и да се наричат свободни, когато се намират в едно най-лошо, най-долно робство – робството на страстите и пороците? При такива условия външната свобода не може да бъде трайна, не може да донесе добрини, защото в такъв случай порочните домогвания, интригите и безчестието пораждат раздори, ожесточение, отслабване, подкопават всяко доверие и докарват, рано или късно, съсипие.
Ние имаме сега свобода и се радваме на нея. Но кажете, братя, каква щеше да бъде тази наша свобода, ако помежду ни имаше хора, или ако повечето от нас бяхме хора, изпълнени със страсти и пороци – т.е. хора невежи, честолюбци, интриганти, лъжци, лицемери, ласкатели, клеветници, доносници, шпиони, подлизурци; хора, които, бидейки лишени от необходимите способности и достойнства, се домогваме до големи чинове и за да се задържим на тях, се унижаваме, кривим си душата, тъпчем правдата, продаваме брата си; хора, които заради личните си интереси продаваме и съсипваме много и твърде скъпи обществени и народни интереси?
При такива печални условия каква полза щеше да има от нашата външна свобода? Каква трайност щеше да има тази свобода? Плодовете на свободата са напредъкът и развитието; но ние с нашите интригантства, с нашите доносничества, с нашите клевети, с нашето лицемерничене щяхме да поставяме преграда пред всеки напредък, пред всяко развитие, щяхме да убиваме всяка честна, благородна мисъл, всяко честно стремление. Свободата носи благополучие на народите; но какво благополучие би донесла на нашия народ дадената ни от Велика Русия свобода, ако ние поставяхме нашите лични интереси по-високо от народните интереси, нашето честолюбие – по-високо от любовта към народа? Ако сме готови за нашите прищевки и за удовлетворяване на честолюбивите си домогвания да тъпчем всяко народно благо? Свободата не търпи нищо неправедно, нищо безчестно, безнравствено: всяко нещо, което не е честно, не е нравствено, подкопава основите на свободата. Па доколко честни и нравствени щяхме да бъдем ние, ако заради ината си и дребните си прищевки и интереси тъпчехме правдата, продавахме правосъдието, онеправдавахме праведния, съсипвахме сиромаха и невинния? И тогава каква цена щеше да има това, дето казваме, че сме свободни? Каква трайност щеше да има такава свобода? Каква полза за народа от нея? Та в такъв случай ние сами щяхме да трупаме злочестини върху народа си, сами щяхме да подкопаваме основата на свободата си.
Но не за това е охкал и тъгувал нашият народ в продължение на петстотин години! Не за това се е проляла толкова скъпоценна кръв на руските синове! Не за такава свобода Сам Великият Монарх, Царят Освободител, е идвал в страната ни да търпи, заедно със своите царствени деца и братя, всички незгоди на една жестока война!... А всичко това беше, всички тези велики, безпримерни в историята подвизи се извършиха, за да ни се даде не призрачна, не само външна, но истинска вътрешна свобода, та да може чрез нея нашият народ да се развива, да се усъвършенства и да достига до все повече благополучие и могъщество.
Ето, братя, какво ни говори днешното наше тържество, ето какъв е смисълът на думите: „Даде ви се свобода – умейте да цените това благо, умейте да бъдете свободни“.
Призив за честност и патриотизъм
Сега не е трудно и да разберем към какво ни призовава това наше тържество. То ни призовава към велик и свещен подвиг, а именно – да отхвърлим от себе си всичко, което е нечестно, долно, безнравствено – или с други думи, призовава ни да станем истински свободни хора. Това тържество казва на всички ни, че свободният българин трябва да бъде честен и благороден труженик, защото където няма честност и душевно благородство, там няма и не може да има истинска свобода; че свободният българин трябва да посвещава всичките си способности и усилия не за да заема големи служби, не за да си спечели добро и спокойно положение, а за прехраната си с честен труд и за ползата на народа, която да поставя по-високо от всяка своя лична полза, като е готов да жертва мило и драго за нея; че всеки българин, който не действа така, а за да се задържи на положението си, или за да получи по-високо положение, или за да прикрие неспособността си, умствената и нравствената си голота, си позволява да криви душата си, да лицемери, да се подлизва, да клевети, да лъже, да прави неправедни доноси, да интригува и прочие, и прочие – такъв българин не е свободен, той е роб на пороците и като такъв е най-върлият неприятел на народа и държавата и трябва да бъде презиран от всички честни хора, защото такъв човек носи безчестие на народа си и съсипие на отечеството.
Можем ли ние, братя, особено в днешния ден, да не послушаме това свещено и спасително призоваване? Може ли този свещен и спасителен глас днес особено, когато си напомняме какво беше тук на днешния ден преди пет години, да не достигне до ума и сърцето ни и да не ни вдъхнови с висок и свещен патриотизъм? Това е невъзможно за добрия българин, за когото най-високото благо трябва да бъде истинското благополучие на народа. Щом е така, нека послушаме този спасителен глас и нека се потрудим да вървим по неговите указания. Да бъдем честни в личната си дейност, да бъдем не по-малко честни и в обществената си дейност. Ние обичаме народа си, обичаме и Господаря си и дълбоко сме предадени на Него. Нека към тази любов и тази преданост да присъединим честност и благородство в мислите, в стремежите, в постъпките и изобщо в цялата си дейност! Нека всеки българин, какъвто и да е той – чиновник ли, друг обществен труженик ли, обикновен гражданин ли – да се труди да бъде човек честен винаги, при най-благоприятни, както и при най-неблагоприятни обстоятелства. Трябва, братя, дълбоко, изцяло да усвоим убеждението, че на народ се помага само с честна и съвестна дейност, а низките, безчестни и фалшиви домогвания и превъзнасяния съсипват народи; че истински патриот може да бъде само честният човек; че свобода може да има само там, където има честни и благородни стремежи; че свободен човек може да бъде само този, който е душевно свободен, т.е. който е честен и благороден, а не роб на страстите и пороците.
Това е, братя, великият урок, който ни дава днешното наше тържество. Да помогне Всеблагият Бог на всички нас, за да усвоим този урок и да насочваме своята лична и обществена дейност съгласно с неговите указания!
Като си помислим колко благотворен е за нас този урок и колко много истинското благополучие на народа ни зависи от усвояването на казания урок от всички нас, ние не можем, особено при такива тържества, каквото е нашето днес, да не изпитваме дълбока признателност към Тези, които са дали възможност на народа ни да прави подобни тържества и да черпи от тях такива спасителни уроци; не можем и да не отправяме горещи молитви към Престола на Всевишния за тяхното добро и за доброто на всичко, което е скъпо за българското сърце.
Заключителни молитви
Нека се помолим в тази тържествена и поучителна минута:
За Великата душа на нашия велик Цар Освободител, който е виновник за нашата свобода и за нашите толкова много поучителни тържества!
За благоденствието, величието и могъществото на нашия велик Покровител, сега благополучно царуващия Всерусийски Император Александър III, както и на целия Негов руски народ, който на дело показа толкова голяма братска любов към нас и в който нашият народ винаги ще намира съчувствие, съдействие и подкрепа!
За благоденствието и щастието на нашия Възлюбен Княз и Господар Александър I, на Когото народът ни възлага най-скъпите си надежди!
За благополучието, успеха, трайното съществуване и могъщество на нашия Народ, който е страдал толкова много, но който е и толкова достоен за щастие и свобода!
Нека молитвата ни бъде от душа и сърце, и Бог, Който винаги е бил милостив към нашия народ, ще приеме молбата ни и ще я изпълни. Амин.
Граждани търновци!
Ето ни пак събрани на тържество – и какво тържество! Припомнете си какво беше тук, в тази стара българска столица, на днешния ден преди пет години. Вярвам, всички помните какво беше. В душата си всеки имаше надежда за живот, за свобода. Известието, че храбрите руски войски са преминали Дунава и наближават Търново, караше сърцата на всички ви да тръпнат от радост и събуждаше прекрасни и твърде сладки надежди за строшаване на оковите на робството, за добро бъдеще.
Но въпреки всичко това, от минута на минута всеки чакаше злочестини, чакаше смърт. „Какво ще стане?“ – със страх и трепет се питаше всеки и никой не можеше да каже дали след минута няма да види къщата си изгорена, имота си разграбен, децата си посечени или откарани в позорно робство. И вярвам, тогава сред гражданите тук не се намираше нито един, който да не е вдигал към небето очи, пълни със сълзи, и да не е молил от цяла душа и сърце Небесния Отец за помилване.
Но кой от вас не помни и това – как радостно затуптяха сърцата на всички, когато храбрите руски войски, предвождани от смелия и доблестен герой Гурко, изпълниха улиците на града и провъзгласиха освобождението на тази стара българска столица? О, велика беше тази минута! Помните какво щастие се разля по целия град, с какви засмени лица, с какви радостни сълзи и още по-радостни възгласи местното население посрещаше героите освободители и как чистосърдечно благославяше Царя Освободител и Неговия велик руски народ. Всичко това се случи на днешния ден преди пет години. Всеки може да се сети какви чувства и какви мисли трябва да събужда днешният ден у търновското население.
Но може ли някой сега, когато на търновци предстои и тази година да направят тържествено възпоменание на това събитие – което беше велико и радостно не само за тукашното население, но и за цялото ни отечество, защото в освобождението на старата българска столица всеки добър българин виждаше осъществяването на своето най-горещо, най-свято желание: възкресението на народната ни самостоятелност – може ли, казвам, някой в тази минута, като погледне към нас, които сме се събрали тук, и като помисли защо сме се събрали, да не изпадне в недоумение и да не попита с прескърбие: нима добрите търновци тъй скоро забравиха онази велика минута? Нима великите впечатления от великите събития, случили се на днешния ден, тъй скоро са се изгладили от паметта и сърцата на търновци, та тъй малко хора са се събрали на днешното тържество?
Но добрите и славни дела и чрез малцина носят полза и добрини на мнозина. Затова нека поне ние, които сме се събрали сега тук, да поразмислим в тази минута какво ни говори и за какво може да ни говори днешното наше тържество, и към какво призовава то всеки един от нас. Няма съмнение, че ние не празнуваме днешния ден просто така, само за очи и колкото да се каже, че го отбелязваме, но го честваме, за да извлечем за себе си полза, да се поучим от него. Щеше да бъде твърде жалко, ако не се поучавахме от такива наши тържества, защото в такъв случай щяхме да покажем, че у нас липсва онова съзнание, което е отличително свойство на разумните хора, и че вършим нещата, без да съзнаваме важността им и без да знаем защо ги вършим. И така, за какво ни говори и за какво може да ни говори днешното наше тържество?
Значението на свободата
На днешния ден, братя, за нашия град, за тази стара българска столица се строшиха оковите на тежкото петстотингодишно робство. На днешния ден търновци с очите си видяха да се сбъдва онова, което силно желаехме, но за което не смеехме дори да помислим и да се надяваме – а именно, че потисникът, толкова силен и страшен за нас в продължение на петстотин години, бяга и безвъзвратно оставя старата българска столица. На днешния ден тук беше донесена от храбрите руски войници хубавата, толкова много желана свобода. На днешния ден тук, и по къщите, и по улиците, не се чуваше нищо друго, освен сладките за българското сърце думи:
„Свобода! По волята на Великия Цар Освободител ние сме свободни!“
А в същото време в погледите и на лицата ни се изписваше пълна увереност, че ще бъде свободно и цялото ни отечество.
Прочее, за какво друго може да ни говори днешното наше тържество, ако не за това, което се е случило тук на днешния ден преди пет години и за което ние петстотин години тъгувахме и въздишахме – а именно за свободата? Та тук, може да се каже, и камъните говореха за свобода в днешния ден, когато тя беше получена. Може ли тържественото възпоменание на този велик и важен ден да не говори на търновчанина за свобода? Това е невъзможно. Да видим прочее какво ни говори за свободата днешното наше тържество.
Но може би някои – и вероятно мнозина – ще кажат: „Пак ли за свобода ще ни говорят! Ние чакаме и желаем да чуем в такива дни нещо съвсем друго, а те пак за свобода и все за свобода ни говорят“.
Възможно е, и е вярно, че за свободата наистина се говори твърде често. Но какво да се прави, братя, когато свободата е хубаво, свято нещо? Когато тя е най-висшето благо за човека тук на земята? Когато тя е най-здравата и дори единствената основа за истински напредък и за истинско благополучие на народите? Когато без нея е невъзможен честният личен и народен живот? Накъдето и да се обърнем, от най-стари времена и до днес, ние навсякъде виждаме и чуваме, че все за свобода се е проповядвало и проповядва, все тя се е поставяла за основа на всичко добро, все за нея хората са правили най-големи жертви. Спасителят благоволи да пострада на кръста, за да ни направи свободни чеда Божии. Най-великите умове на света са посвещавали всичките си усилия, за да подготвят за хората възможност за свободен живот. Народите за нищо друго не са правили толкова много и скъпи жертви, не са проливали толкова много потоци кръв, колкото за запазването на свободата си.
Та и ние, българите, в продължение на петстотин години от какво се уморявахме най-много, кое съставляваше най-голямата ни злочестина? Не това ли, че бяхме лишени от свобода? За какво най-много тъгувахме и въздишахме? Не за свобода ли? За какво бяха пращани на заточение, гниеха в тъмниците, висяха по бесилките най-добрите ни мъже? Не за свобода ли?
Но освен всичко това, припомнете си още, братя, днешния ден преди пет години. Радостта ни беше неописуема, когато тогава видяхме улиците на града си препълнени с великите синове на Велика Русия. Но кажете, как дойдоха те? Те дойдоха уморени, потънали в пот и прах, и копнеещи – тъй да се каже – за една чаша студена вода. За да пристигнат тук, те не знаеха почивка, сън или каквито и да било удобства; вървели са денем и нощем, и при най-голяма жега, като на всяка крачка са били посрещани от куршумите и снарядите на нашите потисници. И сред тези герои освободители имаше хора богати, хора учени, високи сановници, царски лица. Всички тези хора бяха оставили отечеството си, спокойствието си, къщите си, децата и роднините си, и идваха тук срещу огън и желязо, срещу явна смърт. Защо? Не за друго, братя, а само и единствено за да ни дадат свобода. Това ще рече, че свободата е прекрасно и твърде хубаво нещо, щом хората, дори за да я доставят на други, оставят и отечество, и спокойствие, и семейни радости, и всичко, което е мило и скъпо за сърцето, търпят всевъзможни теглила и вървят срещу явна смърт.
Та може ли българинът да се съмнява, че свободата е хубаво, свято и безценно благо, когато сме го видели и го виждаме – тъй да кажа – с очите си? Докато нямахме свобода, светът беше черен за нас, никой не ни зачиташе за нищо, върху нас постоянно се трупаха тъги и неволи, бяхме играчка в ръцете на невежи хора и народът ни беше почти осъден на окончателно загиване. Но Русия ни даде свобода и ние всички знаем как тази свобода изведнъж превърна всички наши тегоби, всички наши охкания, всички наши отчаяни страхове за бъдещето в истинска радост, и как тя вдъхна и укрепи у нас пълна увереност за трайно и честито лично и народно съществуване.
Как прочее да не се говори за свобода?
Беше наистина време, когато българинът не можеше и не смееше да говори за свобода. Беше време, когато гонеха, пращаха на заточение, затваряха в тъмници и безмилостно окачваха на бесилки всеки българин, който имаше дързостта да каже дума за свобода. Ето, пресни са още тези грозотии, пред очите ни са още и онези хубави момци и мъже, които тук, в тази стара българска столица, тъй без време, в такава хубава, цветуща възраст загинаха на бесилките. И всичко това се вършеше, защото тези достойни синове на Майка България имаха дързостта да кажат, че измъченият български народ трябва да получи свободата си.
Но тези грозни времена минаха безвъзвратно. Сега ли да не се радваме на свободата, сега ли да не говорим за нея – сега, когато благодарение на Русия имаме това свято и безценно благо? О! Свободата е хубаво и много хубаво нещо! Ние съзнаваме това и затова добрият и честен българин никога няма да каже, че твърде често се говори за свободата. Още по-малко можем ние, търновци, да не говорим за свобода днес, когато си спомняме за освобождението на града си и на самите нас от петвековното робство.
Но какво да говорим? Трябва да говорим това, което ни казва на всички събитието, което възпоменаваме днес тъй тържествено. А това събитие говори на всеки един българин следното:
„Даде ви се свобода – умейте да цените това свято благо, умейте да бъдете истински свободни.“
Никой не отрича и не може да отрече, че сега сме свободни. Имаме свой, любим на всички ни Господар, Когото си избрахме тъй единодушно и на Когото с най-голямо доверие, с най-голяма любов и преданост народът повери съдбините си; имаме свое управление; открити са пред нас всички поприща на обществената и държавната дейност; призовани сме всички да съдействаме, всеки според силите си, за общото добро, за общия напредък. Ще рече – имаме си свобода.
Сладки са тези думи! Приятно и твърде утешително е да произнасяме и да слушаме тези думи ние, които бяхме подложени на грозно робство в продължение на петстотин години! Та и няма по-голямо благо, по-голяма утеха за разумния човек от това – да съзнава, че е свободен, и да може пред всички да казва, че е свободен. Но стига ли само това? О, не! Не стига, братя. Какво се иска още? Иска се това, за което сте чували да се говори и друг път: иска се, освен външната, политическа свобода, и вътрешна, душевна свобода. Без последната, външната свобода не е и не може да бъде свобода; тя може да бъде само сянка на свободата.
Истинската свобода е вътрешна
Както казахме по-горе, свободата е велико благо за народите и за всеки човек поотделно; но това благо трябва да се почита от нас, трябва да ни е скъпо, трябва да се пази от нас. Свободата дава големи, безчислени добрини, но само на тези, които умеят да я почитат, умеят да я ценят, умеят да я пазят. Обаче само този може да почита, да цени и да пази свободата, който е вътрешно, душевно свободен. А кой е вътрешно, душевно свободен – вие макар и да знаете, защото и друг път се е говорило за това, но и днес тържеството ни е такова, че няма да бъде никак излишно пак да си напомним за това, макар и накратко.
Душевно свободен човек е този, който не се подчинява и не е роб на своите страсти и лоши наклонности, който не е предаден на пороци, а е човек честен, душевно благороден. Свободата е чисто и свято нещо. Тя изисква от хората честна дейност, благородни подвизи, безкористна любов и преданост към общите народни интереси. Всичко това са условия, без които свободата не може да съществува. Но само честният човек е способен на честна дейност, само той може да бъде способен за благородни подвизи, за безкористна любов и преданост, за високо самопожертвование. Правдата е единствената основа на благополучния личен и народен живот. Но само честният човек може да обича и да почита правдата. Това ще рече, че само такъв човек може да обича и свободата, защото истинската свобода и правдата са две неща неразделни. Където няма правда, там не може да има истинска свобода, а където няма истинска свобода, там не може да има и правда, защото там тя се тъпче и насилва. Но правда не може да има там, където господстват страстите, лошите наклонности и пороците. Човек, предаден на пороци и страсти, става умствено и нравствено сляп. Такъв човек не се отказва от безчестни дела, стига само те да удовлетворяват неговите порочни сналонности. Сега, как могат такива хора, които не са душевно свободни — тоест, които са заслепени от страсти и пороци — да ценят, да почитат и да пазят свободата, както трябва?
Та такива хора, заради ината си, заради развратните си прищевки, за удовлетворяване на честолюбивите си домогвания, за дребния си личен интерес са готови да тъпчат и правда, и чест, и съвест; да преиначават нещата, да лъжат, да клеветят, да лицемерничат, да шпионират, да съсипват най-добрите обществени дела. И как могат такива хора да бъдат и да се наричат свободни, когато се намират в едно най-лошо, най-долно робство – робството на страстите и пороците? При такива условия външната свобода не може да бъде трайна, не може да донесе добрини, защото в такъв случай порочните домогвания, интригите и безчестието пораждат раздори, ожесточение, отслабване, подкопават всяко доверие и докарват, рано или късно, съсипие.
Ние имаме сега свобода и се радваме на нея. Но кажете, братя, каква щеше да бъде тази наша свобода, ако помежду ни имаше хора, или ако повечето от нас бяхме хора, изпълнени със страсти и пороци – т.е. хора невежи, честолюбци, интриганти, лъжци, лицемери, ласкатели, клеветници, доносници, шпиони, подлизурци; хора, които, бидейки лишени от необходимите способности и достойнства, се домогваме до големи чинове и за да се задържим на тях, се унижаваме, кривим си душата, тъпчем правдата, продаваме брата си; хора, които заради личните си интереси продаваме и съсипваме много и твърде скъпи обществени и народни интереси?
При такива печални условия каква полза щеше да има от нашата външна свобода? Каква трайност щеше да има тази свобода? Плодовете на свободата са напредъкът и развитието; но ние с нашите интригантства, с нашите доносничества, с нашите клевети, с нашето лицемерничене щяхме да поставяме преграда пред всеки напредък, пред всяко развитие, щяхме да убиваме всяка честна, благородна мисъл, всяко честно стремление. Свободата носи благополучие на народите; но какво благополучие би донесла на нашия народ дадената ни от Велика Русия свобода, ако ние поставяхме нашите лични интереси по-високо от народните интереси, нашето честолюбие – по-високо от любовта към народа? Ако сме готови за нашите прищевки и за удовлетворяване на честолюбивите си домогвания да тъпчем всяко народно благо? Свободата не търпи нищо неправедно, нищо безчестно, безнравствено: всяко нещо, което не е честно, не е нравствено, подкопава основите на свободата. Па доколко честни и нравствени щяхме да бъдем ние, ако заради ината си и дребните си прищевки и интереси тъпчехме правдата, продавахме правосъдието, онеправдавахме праведния, съсипвахме сиромаха и невинния? И тогава каква цена щеше да има това, дето казваме, че сме свободни? Каква трайност щеше да има такава свобода? Каква полза за народа от нея? Та в такъв случай ние сами щяхме да трупаме злочестини върху народа си, сами щяхме да подкопаваме основата на свободата си.
Но не за това е охкал и тъгувал нашият народ в продължение на петстотин години! Не за това се е проляла толкова скъпоценна кръв на руските синове! Не за такава свобода Сам Великият Монарх, Царят Освободител, е идвал в страната ни да търпи, заедно със своите царствени деца и братя, всички незгоди на една жестока война!... А всичко това беше, всички тези велики, безпримерни в историята подвизи се извършиха, за да ни се даде не призрачна, не само външна, но истинска вътрешна свобода, та да може чрез нея нашият народ да се развива, да се усъвършенства и да достига до все повече благополучие и могъщество.
Ето, братя, какво ни говори днешното наше тържество, ето какъв е смисълът на думите: „Даде ви се свобода – умейте да цените това благо, умейте да бъдете свободни“.
Призив за честност и патриотизъм
Сега не е трудно и да разберем към какво ни призовава това наше тържество. То ни призовава към велик и свещен подвиг, а именно – да отхвърлим от себе си всичко, което е нечестно, долно, безнравствено – или с други думи, призовава ни да станем истински свободни хора. Това тържество казва на всички ни, че свободният българин трябва да бъде честен и благороден труженик, защото където няма честност и душевно благородство, там няма и не може да има истинска свобода; че свободният българин трябва да посвещава всичките си способности и усилия не за да заема големи служби, не за да си спечели добро и спокойно положение, а за прехраната си с честен труд и за ползата на народа, която да поставя по-високо от всяка своя лична полза, като е готов да жертва мило и драго за нея; че всеки българин, който не действа така, а за да се задържи на положението си, или за да получи по-високо положение, или за да прикрие неспособността си, умствената и нравствената си голота, си позволява да криви душата си, да лицемери, да се подлизва, да клевети, да лъже, да прави неправедни доноси, да интригува и прочие, и прочие – такъв българин не е свободен, той е роб на пороците и като такъв е най-върлият неприятел на народа и държавата и трябва да бъде презиран от всички честни хора, защото такъв човек носи безчестие на народа си и съсипие на отечеството.
Можем ли ние, братя, особено в днешния ден, да не послушаме това свещено и спасително призоваване? Може ли този свещен и спасителен глас днес особено, когато си напомняме какво беше тук на днешния ден преди пет години, да не достигне до ума и сърцето ни и да не ни вдъхнови с висок и свещен патриотизъм? Това е невъзможно за добрия българин, за когото най-високото благо трябва да бъде истинското благополучие на народа. Щом е така, нека послушаме този спасителен глас и нека се потрудим да вървим по неговите указания. Да бъдем честни в личната си дейност, да бъдем не по-малко честни и в обществената си дейност. Ние обичаме народа си, обичаме и Господаря си и дълбоко сме предадени на Него. Нека към тази любов и тази преданост да присъединим честност и благородство в мислите, в стремежите, в постъпките и изобщо в цялата си дейност! Нека всеки българин, какъвто и да е той – чиновник ли, друг обществен труженик ли, обикновен гражданин ли – да се труди да бъде човек честен винаги, при най-благоприятни, както и при най-неблагоприятни обстоятелства. Трябва, братя, дълбоко, изцяло да усвоим убеждението, че на народ се помага само с честна и съвестна дейност, а низките, безчестни и фалшиви домогвания и превъзнасяния съсипват народи; че истински патриот може да бъде само честният човек; че свобода може да има само там, където има честни и благородни стремежи; че свободен човек може да бъде само този, който е душевно свободен, т.е. който е честен и благороден, а не роб на страстите и пороците.
Това е, братя, великият урок, който ни дава днешното наше тържество. Да помогне Всеблагият Бог на всички нас, за да усвоим този урок и да насочваме своята лична и обществена дейност съгласно с неговите указания!
Като си помислим колко благотворен е за нас този урок и колко много истинското благополучие на народа ни зависи от усвояването на казания урок от всички нас, ние не можем, особено при такива тържества, каквото е нашето днес, да не изпитваме дълбока признателност към Тези, които са дали възможност на народа ни да прави подобни тържества и да черпи от тях такива спасителни уроци; не можем и да не отправяме горещи молитви към Престола на Всевишния за тяхното добро и за доброто на всичко, което е скъпо за българското сърце.
Заключителни молитви
Нека се помолим в тази тържествена и поучителна минута:
За Великата душа на нашия велик Цар Освободител, който е виновник за нашата свобода и за нашите толкова много поучителни тържества!
За благоденствието, величието и могъществото на нашия велик Покровител, сега благополучно царуващия Всерусийски Император Александър III, както и на целия Негов руски народ, който на дело показа толкова голяма братска любов към нас и в който нашият народ винаги ще намира съчувствие, съдействие и подкрепа!
За благоденствието и щастието на нашия Възлюбен Княз и Господар Александър I, на Когото народът ни възлага най-скъпите си надежди!
За благополучието, успеха, трайното съществуване и могъщество на нашия Народ, който е страдал толкова много, но който е и толкова достоен за щастие и свобода!
Нека молитвата ни бъде от душа и сърце, и Бог, Който винаги е бил милостив към нашия народ, ще приеме молбата ни и ще я изпълни. Амин.
Кмет забранил голотиите на първия речен плаж на Янтра
Преди десетилетия жителите на старата столица търсели всевъзможни начини за облекчение от непоносимото лятно жарещо слънце. Както днес, така и някога, за предпочитане били водните басейни, които с лекия бриз и прохладата на водата можели да освежават и дават нови сили на всеки, който се възползва от техния благодат.
През 30-те години на миналия век сред нашите съграждани узряла идеята за създаване на организиран хигиеничен плаж. Решението било на културно-стопански съюз „Стара столица“, основан през 1930 г. Ръководството му си поставило амбициозната задача да превърне града ни в курорт. Ревностен радетел на тази идея бил известният търновски журналист и общественик Александър Пенчев (1879–1953 г.), който е един от основателите и дългогодишен председател на организацията. От нейно име предлага на търновските общински съветници да се застъпят за включване на града в списъка на курортните селища, за направата на плаж на река Янтра и природолечебен парк с басейн за плуване след отводняване на блатото в местността Качица, както и създаването на водолечебен институт. Така и не се осъществили тези прекрасни инициативи, но убеденият в полезността на водо- и слънцелечението Александър Пенчев успял да осъществи идеята за плаж на река Янтра. Вдясно от Стамболовия мост била направена удобна пътека, по която търновци се спускали до модерното и приятно място за отдих. През лятото на 1934 година плажът бил открит. Наричали го първоначално безплатна обществена къпалня на открито. За удобство на посетителите били изградени кабинки за преобличане, дървени скари, върху които търновци ни се излежавали и „трупали тен“. Брегът бил насипан с хубав и чист пясък, така че се образувала малка плажна ивица. Съчетанието с чиста вода и малката горичка край речния бряг правело плажа още по-привлекателен. За благоустрояването му съществена помощ оказала както Търновската община, така и Търновският военен гарнизон в лицето на полковниците Тодор Радев и Йордан Пеев. Първоначално старостоличани пристъпвали плахо към новооткритото място за летен отдих, но много бързо се убедили в ползата му и така намирали спасение от летните горещини.
Създаването на организиран плаж било провокирано и от факта, че в повечето от домовете си търновци не разполагали със собствена баня. Затова по чисто хигиенни причини в летните жеги ползвали водите на Янтра. Повечето от търновските граждани се къпели по адамово и евино облекло, което предизвиквало голям смут сред живеещите в близост до реката. Толкова „скандално“ било това явление, че се наложило кметът на града Владимир Даскалов да подготви и издаде специална заповед от 31 юли 1930 г., по силата на която забранил „да се вижда голотата на къпещите се“ и определил точно „място за хигиенизиране, както на гражданството, така и на всички младежи от двата пола, от Стамболовия мост по горното течение на Янтра към устието на Белчовата воденица“. Дори в заповедта било уточнено, че на мястото, определено за къпане на търновци, било забранено пране, за да се „съблюдават хигиеническите изисквания и опазването на морала“.
Постепенно обществото привиквало с по-свободните нрави. За крайно неприлично и „непристойно“ се считало за жените облекло, което оставяло гола дори малка част от тялото, даже при гимнастика или при слънчеви бани. Първоначално кокетните търновки се къпели със специално ушити за целта рокли, които били широки и свободни, за да позволяват движение и плуване във водата. Скандално бил приет и банският костюм от опънато по тялото трико, наречено майо. Но смелите жени, винаги в крак с модата, били убедени в полезността на слънчевите речни и морски бани.
Търновци в летните жеги обичали да посещават и чистите планински рекички в околностите на Търново. Още през 20-те години на миналия век водопадът при Капиновския манастир бил любимо място за летен отдих и плуване, особено на младежите.
Старостоличани са едни от първите курортисти на българската черноморска перла – Варна. Не бива да се пропуска и фактът, че наш земляк е първият следосвобожденски кмет на морската столица. Това е Велико Христов, роден през 1828 г. в с. Дялковци, Еленска околия. Във Варна се заселва в далечната 18.. г., скоро става член на Българската община като оказва значителна материална помощ. В длъжност кмет на града встъпил на 1 декември 1878 г. и бил на този пост до изборите през месец ноември 1879 г. За краткото, почти едногодишно управление той оставил значими следи в стопанското и културно развитие на града. Всъщност Велико Христов е основният двигател на превръщането на Варна в морска курортна столица, ползваща неизброимите предимства на Черно море. Още през 1879 г. по негова идея били построени първите морски бани. Оформена е първата плажна ивица, построени били първите кабинки за преобличане, ползата от съчетанието на слънце и морска вода за здравето на хората била прокламирана и направена всеобщо достояние.
Идеята на Велико Христов се развива от друг търновец, спечелил изборите през месец ноември 1879 г. Това е Янко Славчев, роден във Велико Търново през 1841 г. и заселил се във Варна през 1865 г. – един от най-дейните членове на Българската църковно-просветна община преди Освобождението и инициатор за създаване на първото читалище „Възраждане“ във Варна. Благодарение на безспорните му качества той е бил избиран за кмет на града в годините 1879–1881 г. и 1895–1896 г. Янко Славчев продължил развитието на идеята на своя предшественик Велико Христов за превръщането на Варна в централно морско летовище. През 1896 г. под негово ръководство били построени две морски бани с по 120 кабини на стойност 2 531 920 лв.
Дали благодарение на това, че морската столица се управлявала от търновци, или защото рекламата била много добра, голям брой търновски семейства летували по нашето Черноморие и най-вече във Варна. Особено в периода след войните, когато нещата се променили и се появила модата на почерняване на слънце и когато дори плажният чадър се изхвърлил от употреба. Постепенно Варна се развила като най-реномираният и търсен морски център. През 1925 г. се изградили новите „морски бани“, които представлявали двуетажно здание със съблекални, от което към морето излизали пет едноетажни „езика“, затварящи пясъчна ивица за летовниците. Когато отивали на плаж, почиващите казвали, че отиват „на баня“. Къпели се, плували в благодатната морска шир и изпитвали удоволствие от това. През 1926 г. тържествено се открили баните във Варна. Разделени били на мъжки и женски, стриктно охранявани от стражари. От едната страна на моста – само мъже, а от другата били само жени. Но по-късно точно жените са тези, които нахлули в мъжката част и така плажът станал смесен. Много любопитно Димо Казасов описва Варненския плаж, събрал летовници от цялата страна: „Голямото оживление и масово посещение на Варна настъпи след Първата световна война. Тогава няколко смели софиянки излязоха да се къпят в открито море с опънато по голото тяло майо. Тая дързост бе посрещната с възмущение и упреци от всички страни и най-много от печата, който не се колебаеше да нарича проявата „разврат“. Въпреки съпротивата, сензационното явление се укрепи, последвано от много подражателки, и установи два плажа – смесен и дамски. Смесеният, благодарение на съпротивата, се увеличи, а дамският намаля“.
Търновска ученическа колония във Варна, 1931 г.
Търновци, убедени в благотворното и здравоукрепително въздействие на морските и слънчеви бани, с удоволствие изпращали и своите деца на морето. Организирали се детски морски колонии във Варна от търновската младежка спортна организация „Морски сговор“. Стотици малки болярчета укрепвали своето здраве и се радвали на черноморската благодат.
Из книгата "Споменъ за Търново"- Катя Митова- Ганева
Благоустройствени работи на общината през 1937 година
1) Павиране с паважни блокчета на улицата от осеви точки 66 а – 66 б — от парадния вход на казармата към пазара „Марино поле“.
2) Павиране до половината на улицата от осеви точки 112 а – 81 а — срещу градската градина към пазара „Марино поле“.
3) Предстои павирането на останалите две улици, които служат за входове към пазара „Марино поле“, както и на улицата от хотел „Янтра“ към юнашкото (спортното) игрище. За тази цел на предприемач е възложена доставката на 65 000 каменни блокчета (павета).
4) До момента са поставени 300 метра бордюри по улиците „Бузлуджа“, „Цар Освободител“, „Принц Кирил“ и „Царица Елеонора“.
5) Предстои поставянето на бордюри по улица „Бузлуджа“ покрай държавната болница, както и заграждането с бордюри на градската градина, около която ще се изградят и тротоари. За целта на предприемач е възложена доставката на 500 метра бордюри, като е обявен търг за още 500 метра.
6) Завърши калдъръмът на ул. „Принц Кирил“ край Втора прогимназия с площ около 700 кв. метра. Предстои и изграждането на тротоарите пред същата прогимназия.
7) Досега са направени около 850 кв. м калдаръм по улицата под гробищата, в участъка между бирената фабрика и фабриката на Димитър Кантарджиев. Работата по тази улица продължава, за да се съедини калдаръмът с шосейната настилка по улица „Мармарлийска“ в района на входа за гробищата.
8) В процес на строеж е каналът край пазара „Марино поле“. До момента са изградени 60 метра от него, а изкопните работи за почти целия канал вече са готови. Работата продължава и обектът ще бъде изцяло завършен.
9) Започна изграждането на канала по улица „Земеделска“, което беше спряно миналата година поради приключването на строителния сезон. Средствата за неговото довършване са осигурени и през този строителен сезон той ще бъде напълно готов.
10) Започнаха дейностите по поставяне на калдаръм на ул. „Бузлуджа“. Тя ще бъде изцяло завършена в участъка край болницата, а старата част от настилката ще бъде само ремонтирана.
11) Подготвя се калдармирането на ул. „Ангел Попов“ — в участъка между градската градина и новостроящата се клиника на д-р Георгиев.
12) Общинският съвет реши да премине към прилагане на регулационния план на гробищата. Предстои отчуждаване на частните имоти, които попадат в този квартал. Изплащането им е подсигурено от средствата на общинския фонд „Поддържане и украса на гробищата“, който в края на текущата година ще разполага със сума от около 400 000 лева. След това ще се пристъпи към постепенно и системно прилагане на подробния план. Общинският съвет прие и правилник за устройството и експлоатацията на гробищата. Той е на разположение на гражданите, които могат да го прегледат и да подадат своите възражения съгласно Закона за благоустройството.
13) Строежът на каптажа в местността „Дълга лъка“ напредва усилено. До момента е прокопана галерия от 70 метра с две шахти. Доставен е необходимият дървен материал за подпори и кофражи.
Общината има разрешение да си достави директно от фабриките по стопански начин необходимото количество цимент — около 150 000 килограма. Доставени са и нужните камъни за изграждането на дренажния канал. Доставката на тръбите ще се извърши в края на август или най-късно между 10 и 15 септември. Производството на тръбите ще започне на 19-то и ще приключи на 29-то число на текущия месец във фабриката на „Рьонер-Фербанд“ (G. m. b. H.) в град Бус на Саар. Общината е изпратила свой делегат — дипломирания инженер Минчо Попов, асистент в Университета в Берлин, който ще присъства на производството и ще извърши качественото приемане на тръбите.
Полагат се всички усилия строежът на водопровода в „Дълга лъка“ да върви бързо и без прекъсване, за да може в началото на есента водата да бъде отведена до съществуващата помпена станция на гара Велико Търново.
Прочетете още: Великотърновски окръг през 1937 г.
Търновските колиби – вилите, подходящо място за летовници и курортисти
Кой търновец не знае за тях, на кой не му изникват мили спомени и възпоменания от неговото детство, свързани с тези лозя, с тези „колиби“... Те бяха доскоро само за търновци. От няколко години насам обаче, без каквато и да било реклама, заради хубавия подбалкански климат, прекрасната природа, евтиния живот и голямото гостоприемство на търновци, градът и околностите му започнаха да се посещават от летовници от Варна, Русе, Плевен и други места, които остават до късна есен.
Тия семейства отначало наемаха квартири в новопостроената част на града, в квартала над Градската градина — една от най-хигиеничните части на града, изложена на югоизток. Други се установяват във вилите под наем или на гости у свои близки и роднини. И всички прекарват добре, защото никъде в друг балкански курорт няма такова улеснение по снабдяването с храна, и то толкова евтина, колкото тук.
Всяка сутрин ранобудните млекарки носят хубаво прясно и кисело мляко, а други предлагат зеленчуци, яйца, пилета, масло и др. Списъкът с продукти се доставя направо в дома на летовниците. В града, макар през лятото да се усеща безводие, тук, по вилите, винаги има достатъчно доброкачествена вода от чешмите: Качица, Мармалия, Йоновка, Жабовото или сладката, хубава чешма при Посланд-дол*, както и от много кладенци.
Подкрепа от научната общност
В подкрепа на тази инициатива дойде докладът на покойния, уважаван и високоценен лекар д-р М. Русев, който миналата година изнесе пред събора на великотърновци темата: „В. Търново и неговите околности като курорт и място за отдих“, издаден и в отделна брошура. Ето какво казва той на стр. 6:
„По моя професионална преценка, добита от теорията и практиката, аз мога да кажа, че В. Търново със своята красива околност е подходящо за една климатична станция, за една станция за лечение с въздух и слънце.“
А към края на реферата (стр. 9) той възкликва и се запитва:„Нима единственият исторически град в България, лежащ в сърцето на нашето отечество, нима царственият град, пазещ в своите недра всички исторически паметници, останки от дворци и църкви, нима старата столица, в която всеки български гражданин – без разлика на пол и възраст – трябва да дойде и да се убеди в миналата българска слава; нима, най-сетне, природните хубости около В. Търново, старинните мъжки и женски манастири, близките местности с китни села, лозя и градини и места за почивка, разходка, развлечения и забавления – нима всичко това не може да се използва и да се създаде от В. Търново, освен царска светиня за народно поклонение, и една великолепна климатична станция – един въздушен и слънчев курорт?“
И заключава: „И след тези неопровержими научни данни и след тези богати природни условия, не вярвам да се намери някой, който би се поколебал във възможността В. Търново да се превърне лесно и скоро във въздухо и слънчелечебна станция, в един целогодишен климатичен курорт. Но не е само това. Посетителят на Търново, дошъл да прекара седмица, две или повече, никога не би скучал, както това става в някои затънтени и уединени летовища и курорти. В. Търново е културен център с доста будно, интелигентно и приемствено население. Богатата народна библиотека и читалище с музей, няколко квартални библиотеки и читалища, много и разнообразни дружества и корпорации, близки места за приятни разходки и особености, дават условия за развитието не само на тялото, но и на душата на дошлия да прекара на курорт в този град. Спомените от него никога няма да се заличат от паметта му.“
Призив към бъдещите летовници
Прочее, преди да решите къде ще прекарате лятото, разходете се из търновските вили и ако ви харесат, ангажирайте си ги за сезона. Условия и подробности ще получите на място.
П.
Който е минавал през Швейцария, знае, че тази бедна планинска земя е един световен курорт и хотел, прехранващ се в голяма степен от тези доходи. Който е ходил в суровата и неплодородна финландска земя (Финландия), видял е, че тя даваше убежище (при Царска Русия) на стотици хиляди петербургци, извличайки големи приходи от това. Примери има много. Защо В. Търново да не стане един от тези центрове, защо помежду другото да не привлича през лятото и нас, пръснатите из цяла България търновци?
К. Григоров
Курортни улеснения
При дружество „Стара столица“ се урежда курортно-квартирно бюро за отдаване под наем, намиране на вили и квартири, улесняване на летовниците и уреждане на ученически колонии в близките околности на града.
„Чували бяхме много за древната столица на България гр. В. Търново. Но трябва да се види, за да се осъзнае отблизо неговият магнетически чар. Когато идваме от Югославия, ние няма да пропуснем да направим добра реклама за града Ви, защото се уверихме, че Творецът му е дал не само природа, но, както казах – и нещо магнетично, което привлича и привързва.“
(М. Максимович, асистент при Белградския университет, 20.IV.1935 г.)
На кого от нас сърцето не е трепвало, озарено от гордост, когато далеч от родния град чуе нещо хубаво и добро за Търново! Няма търновец, на когото безразличието да не е победено, когато името на родния му град се споменава с внимание и служи за пример.
Дойдете ли в Търново, не забравяйте да посетите и търновските „колиби“ – вилите.
Бит, култура и морал на населението в Търновската котловина
Къщите се градели по един план – право върху земята или в полуземята изби, а над земята един етаж (кат). Дуварите (зидовете) в избите и до пода на дома се зидали с камъни, свързвани с дълги дъбови греди и слепвани с кал или друг състав. За подпора на стаите в избата се простирала дълга и дебела греда, наречена смок. На зидовете и на смока лягали гредите, които държат пода под стаите. Стените на стаите били от паянтова конструкция (паянга), изковани от къси цепеници и замазани с лепкава кал. Подът се измазвал също с кал, а върху него – с говежди тор. Върху тази мазилка се постила рогозка, а върху нея – козяк. Това е обичайното „облекло“ (покритие) в спалнята. За завивка селяните си изготвяли губер за зимата и черга за лятото. Всички къщи се покривали с плочи (тикли), а по-късно – с керемиди. Дървеният материал обикновено се сечал от близката гора, в двора или недалеч от него. Разпределение на помещенията. Ако къщата лежи направо на земята, оборът и другите стопански сгради се нареждат около нея. Ако къщата има изба отдолу, за нея има особен вход направо от двора. Къщите, които имат изби, се издигат на един до два метра над земята. Това са домове на един етаж. В дома се влиза по стълба от няколко стъпала, а понякога и по рампа, издигната от чакъл. В първия етаж има следните помещения: сайвант или чардак; „къща“ (огнище) с камина; соба с печка за отопление; пруст; и някакво потайно килерче, където се крият нещата в опасни времена. В нашата котловина земният слой не е дълбок. Затова почти всички домове са на един етаж с изба в подземието. В избата няма прозорци, а мазгали – тесни прорези за малко светлина и за проветряване.
Нравите на народа в котловината през вековете в миналото били чисти и строги. В този край не се знае някога да са върлували венерически болести, нито да се поддържат престъпни обичаи против вярата, против нравствеността и приличието. Рядко се е случвало някой да посегне на чужда жена. Браковете ставали редовно, макар че младите не били питани. Родителите смятали за свещен дълг да задомяват синове и дъщери, както намерят за най-добре. Имаме сигурни сведения, че в повечето села не е оставал нито един ерген, нито една мома, макар и с някои недостатъци (гърбица, кривокрако, сляпо с едно око и др.), за които да не се намерят „лики-прилики“ за семеен живот с грижите и помощта на добри съседи. Изневярата, измамата и блудството били презирани и осъждани от съвета на старите. В котловината няма разкази за потурчване на мъже, рядко се чува и за кражба на мома.
Облеклото на населението някога било по-разнообразно, но по-сетне то се уеднаквявало. В нашите села никога не е имало „белодрешковци“. Преселниците бързо сменяли своята носия и приемали общата. За мъжете носията винаги била от черен (или сив) вълнен шаяк, домашна изработка: дънести гащи (потури) с гайтаневи ивици около джобовете и по краищата на тесните крачоли; салтамарка или биниш до кръста; под нея – антерия или елек; до кожата – калчищена (конопена) дълга риза до коленете; връхна зимна дреха от аба (дебел плат), понякога подплатена с щавена кожа. Лисичи кожух носели само богатите мъже и жени.
Женското облекло също било еднообразно: риза – проста или украсена с шевици, кенари и пеперуди; елек – доста майсторски изработен; сукман с подплатени поли от разноцветни платове. Украси и накити: гривни, маниста, парички, кръстчета, пеперуди. Най-скъпият и разкошен накит бил сокаят. Той навярно е останал от българските болярки и е запазен в Трявна и колибите, в долините на трите реки: Дряновска, Килифарска и Дрента. От Балкана сокаят е слязъл в котловината заедно с булките. Този накит се състои от много части, които вече добре са изследвани и описани в сборниците, издавани от Етнографския музей, а конкретно за нашата котловина – в „Юбилейната книга“ на с. Дебелец и в книжката за с. Церова Кория от Ив. Церов. Интересни в случая за нашата котловина били тежките нанизи, подбрадници, пелешки, гердани, пръстени, гривни и обеци, които много дразнели туркините – жени на преселените в котловината турски семейства (челяди).
Из "ИСТОРИЯ НА ТЪРНОВСКАТА ПРЕДБАЛКАНСКА КОТЛОВИНА"- Н. Станев, 1942 г.
Търновската котловина по време на османското владичество
 |
| Картина на Феликс Каниц |
Османските турци, които завладели България, запазили по-голямата част от старите наредби. Султаните разделили земята на четири разряда:
1. лична султанска земя (хасекия)
Хасекия (или хасеки) е исторически термин от Османската империя, който обозначава лична, неприкосновена земя на султана или на членове на неговото най-близко обкръжение (като султанките майки, валиде султан, или любимите наложници, наричани хасеки).
2. държавна земя
3. спахилъци
Това е земята, която султанът дава на османски конник (спахия) срещу задължението му да служи в армията. Спахилъкът не е бил лична собственост (спахията не е можел да го продаде или завещае без разрешение), а по-скоро право да се управлява дадена територия и да се събират данъци от нея.
4. вакъфи
/Недвижим имот или земя, дарени за религиозни, благотворителни или обществени цели. Когато един имот стане вакъф, неговият статут се променя коренно. Има вечна неприкосновеност. Това означава, че земята или сградата не могат да бъдат продавани, купувани, заменяни, подарявани или наследявани. Но самото управление на вакъфа се наследява.
Съгласно турските закони, султаните обявявали за лични имоти всички владения на покорените царе. Едни от владенията, особено земите на царете, те задържали за себе си и своя двор, а други, обикновено болярските, раздавали на своите паши и отличилите се храбри войни при превземането на градовете. Останалата земя обявявали за държавна; нея раздавали на спахиите и на избрани челяди. Всеки султан имал право от своите лични земи да раздава на майка, баба, сестра, дъщеря и т.н., но в повече случаи като свещен завет (вакъф) за богоугодни цели. Така станало и в Търново. Султан Баязид със сина си Сюлейман Челеби засвоил царските имоти, а пашите — болярските. Останалата земя била обявена за държавно-отоманска. Потурчените български боляри запазвали владенията си. Едни от непотурчените избягали в недостъпния Балкан или в чужбина, други пък запазили на известни условия имот, права и служба. Такива били никюпските боляри, които запазили положението си до 1469 г. Избивани ли са българите в Търново. Старите български писатели в Търново като Григорий Цамблак, Киприян, Йосиф Видински и други пишат, че турците извършили големи кланета и опустошения, които предизвикали коренни промени у българското население покрай Търново и в самия град. Прочетете още: Съдбата на българската аристокрация след османското завоевание
Твърде красноречиво говорят и думите на Йосифа Видински, казани за съдбата на Търново. „Когато настъпи — казва той — втората година (след падането на столицата), нашият преблагочестив цар Срацимир (във Видин 1395 г.) благоволи да изпрати преобичния си юначен и мъдър син, христолюбивият Константин, заедно с наше смирение в споменатия горе град Търново, по необходими и важни царски работи. С Христовата благодат, като пристигнахме на мястото, тържествено, със слава и блясък, по царски и архиерейски, ние бяхме приети от княза (пашата) с почит и внимание за дълго време“. (Вж. книгата „През вековете“, Д-р Кр. Миятев, стр. 174–175, статия от Минко Генов). Ясно е, че на втората година от превземането на Търново, турците вече не убивали мирни хора. Бележитият книжовник Владислав Граматик разказва, че един монах от Рилско ходил чак в Цариград град (към 1468 г.) и се научил, че мощите на свети Ивана Рилски се намирали в Търново. Веднага монасите в манастира решили да изпратят трима души в Търново да приберат свещените останки на светеца. И, наистина, от Рилския манастир пристигнали в Търново пратениците и поискали от кадията мощите на св. Ивана. Това било в 1469 год., в царуването на Мохамед II. Като чули това, търновци се възбунтували и не искали да предадат мощите. Пратениците показали разрешение от султана и кадията предал исканите мощи. Рилските монаси сложили мощите в нова ракла и ги понесли от Търново по Дервента надолу за стария град Никопол на р. Росица (сега Никюп). В града българските боляри и народът благоговейно посрещнали монасите и мощите. Служена била заупокойна молитва за преподобния светец. Пратениците били нагостени и след нощуване изпратени за София. От тези известия става ясно, че българското население, нито при падането на Търново, нито подир 76 години не било унищожено и заместено с друго. Турците били твърде опитни. Те прибягвали за военните си цели до жестокости и унищожавали водачите на противниците си, но гледали и земята им да не остане без работници. Затова на много места, след минаване на бурята, сами господарите-турци тръгвали да викат раята да се завърне по местата си, защото това се изисквало от нуждата на държавата им.
Търновската котловина била привилегирована земя. Едно е положително, че освен в Търново, никъде в Търновската околност не са се населили в първите времена турски преселници (колонисти), дошли от Анадола, като завоевателско население. Турските семейства в Търново били предимно на чиновници, военни лица и стражари. Гъсто турско население се е заселило откъм изток, по Стара река, само до Беброво (Еленско). То заело Тузлука и Дели Ормана до р. Черни Лом. По-нататък, към Търново, то не е мръднало, не само защото не е имало лишно такова за преселване, но и по силата на ферманите, които издавали султаните за землищата, на които турци не бивало да се поселват. Землищата на селата Присово и Дебелец били обявени държавни имоти, отстъпени на раята в тези села за известни държавни служби с права и привилегии. Землищата на селата Пчелище, Церова Кория, Къпиново, Миндя, Мариино, Плаково и Големаните били два вакъфа на Старата майка султанка. В единия влизали с. Къпиново заедно със Златарица, Елена и Беброво, а в другия останалите села. Землището на Килифарево било царски имот.
Земите, които са дадени на Старата майка султанка, били частни имоти на цар Иван Александра. Това се доказва от житието на св. Теодосий и от други документи — царският хрисовул, подписан в с. Сергювец (1347 г.) — относно надаряване с имоти манастира „Св. Никола Мрачки“. В полза на това разбиране иде и турският Шерият, който казва, че султаните задържат лично за себе си царските имоти от превзетата държава. Те обаче, или техните потомци могат да ги завещават, като вакъфи, на свои близки и сродници. Вакъф били и селата Арбанаси, Лясковец, Горна и Долна Оряховица, заедно с малките села Темниско, Сергювец и Калтинец. Последните четири големи и 3-те малки села изпърво били лично (хас) владение на султана, но по-късно султан Сюлейман Хан (1520 – 1566) ги подарил на дъщеря си Хаише султание, обявил ги вакъф, от който да се ползват свещените градове Мека и Медина, и назначил зетя си великия везир Рустем паша да ги управлява. Затова бил издаден ферман в 1538 г., подновен в 1810 г. от султан Махмуд Хан II (1809 – 1839 г.). Рустем паша дълго време прекарвал в Търново. Един от синовете на Хаише, Имушир паша, наследил вакъфа и издействал да се запазят всички права и привилегии на раята.
И наистина, за правата на тия села има издаден правилник, от който се вижда с какви свободи, права и привилегии се ползват раите, които ги населяват. А тези привилегии били:
1) раите, които обработват имотите в казаните села, са свободни в своя домашен и обществен живот;
2) никой военен, нито административен чиновник не може да ги притеснява и безпокои за храна, за спане в дома им, за превоз и т.н.;
3) раите не плащат тежки данъци;
4) никой не може да ги товари с ангария (безплатна работа), да пречи на вероизповеданието им и да посяга на храмовете им;
5) турско население не може да се заселва в същите села. Предадохме части от наредбите във вакъфските земи, управлявани от Рустем паша, за да обясним, че и раите във „вакъфа“ на Старата майка султанка (Пчелище, Церова Кория, Мариино и Плаково (със Големаните) са се ползвали със същите права и привилегии, обработвайки казания вакъф, съгласно фермана, издаден от султан Мехмед Хан и повторен с поправки от султан Абдул Меджит в 1841 година.
От идването на турците в Търново (1393 г.) до 1598 година турска колонизация по нашите места не е имало. Както ще видим по-нататък, по фермани и договори, турци не могли да се заселват в старобългарските села, защото всички по една или друга причина били привилегировани. Големи и страховити бягства, изселвания и движения по нашия край са станали във време на първите нашествия и сетне едва подир 200 години (1595 – 1598 г.), когато избухнало Търновското въстание, подигнато от дубровнишките търговци католици Павел Джорджич и Петър Соркочевич. Като последица от него, в нашата котловина настъпили дълготрайни смущения и вълнения (1600 – 1700 г.), чиито причини не са изяснени и до днес. Може обаче да се предполага, че причините за смутовете са били две: пропагандата на католиците в България и повишението на извънредните данъци на българите. Макар Търновското въстание да не е сполучило, католиците не престанали да подбуждат българите към бунт, като обещавали, че Папата, Венеция, Австрия, Полша ще им помогнат за освобождение. Австрия, наистина, имала войни с Турция и по мирните договори през 1606, 1616, 1664 год. тя добила право да бъде защитница на католиците в България и под нейно покровителство минали католишките църкви и богослужението, защото имали привилегия. За пропагандата на католиците ние знаем много неща. В 1601 г. католикът Петър Солинат издействал да се назначи за софийски епископ. Българинът Тодор Балина, богат и влиятелен човек, бил спечелен от католиците. Родом от Никопол, той обикалял чак до Балкана и проповядвал въстание, обещавайки помощ от Влашко и Трансилвания. Населението около Търново отново било настроено за бунт. Католиците се възползвали от останалите тук-таме богомилски и павликянски гнезда, откривали ги, обръщали в католичество, издигали им дървени църкви и ги подбуждали за бунт. Това било забелязано от турците. Някои от пашите и кадиите усвоили гледището насилствено да потурчват онези привилегировани българи, които проявяват недоволство. Това те започнали от северобалканските котловини: Орханийско, Тетевенско, Луковитско, Ловешко, Свищовско, дето потурчили цели села, обърнали ги в помаци, чиито силни мъже веднага били наредени в потерите, понеже говорели български. В тия времена (1636 г.) били изпратени първите турци „куруци“ да се поселят между привилегированите раи в някои български общини. Тези събития са забелязани в църковни книги в Етрополския манастир „Св. Троица“. През същите времена били избити павликяните католици в Търново и съборена църквата им на Маринополе. Към същото време са се заселили турци в Дебелец (вж. „Юбилейна книга“ на Дебелец, стр. 189), в Пчелище, Килифарево и Къпиново. Все през XVII столетие, както се знае, станало потурчването на българите в Чепино (1657 г.) и много други места из Родопите и Македония. В том III, „Документи за българска история“, преведени от Панчо Дорев, издаден от Б. Ак. на науките, се намират много бележки, които показват, че раята през XVII столетие вече била недоволна и нежелаела да служи на турската държава. В документ № 3 се заповядва на кадията да се заловят и накажат главатарите на бунтовниците българи в Прилепско (1565 г.), а избягалите българи войници и техните буйства в Тракия и Мизия да се повикат и да се убедят да изпълняват ревностно старите си длъжности (1605 г.). Властите да наглеждат твърде строго свободната рая, която почнала да се бунтува, щом се научила, че и Русия е започнала война с турската държава (1677 г.). Една година по-късно се вдигнало Чипровското въстание (1688 г.). Българите католици били избити или прогонени. Православните българи от селата около Чипровци измолили турското правителство да ги премести другаде. Турците ги изпратили в Еленско и Котленско, дето се заселили, като занесли и своето наречие (кякането): конекя, човецикя, скяната, оцекя, косакя и т.н. 1). В документ № 78, стр. 35, има заповед от турското правителство да се съберат оръжията от привилегированите раи, тъй като султанът ще води война с Русия през 1711 год. В документ № 85, стр. 40, се заповядва на чиновника: „Да събереш пушките и сабите, намиращи се в ръцете на земеделци, овчари и други хора от раята. Да припомниш на всички, че отсега нататък е забранено на раята да се разхожда въоръжена“ (1730 г.). Така раята се размърдала и турците посегнали на нейните права и привилегии. Такова размирие сигурно е имало и в нашата котловина. Това ще изложим по-нататък. Връзка и родство между Търново и котловината. Населението в котловината е било винаги тясно свързано с живота и културата на Търново. Наистина, Търново по история, творчество и културно-политическо значение принадлежи на целия български народ, ала тоя славен град е имал винаги нужда от близка ръка, от верни войни, трудолюбиви работници, изкусни техничари, дърводелци, домостроители, мостари, даровити писатели и художници. Такива дейци и сътрудници старата столица безспорно е намирала във всички народни среди по всички краища, ала все пак близките му източници били най-първо и най-често в котловината. Търновската предбалканска котловина е имала условия и възможности да запазва своите поселници през вековете, да отхранва издънки, които по закона на размножението излизали от горските теснини и се пръскали в полетата за по-широко землище. Там те отнасяли своята опитност и сръчност, добита в планината при чакръци, тепавици, воденици и всякакви стругове, ползвайки се от водната сила. А всички тези придобивки, както и грамотността, са намирали приложение в Търново — ключът на Дунавската равнина за Балкана. За да дойде враг от полето в котловината, трябвало да мине през непроходими бърда и хълмове, защото тогава проходи имало само четири: до Балван махале, в Търново, Церова Кория и Къпиново. Завардят ли се тези пътища, както и балканските проходи откъм Тракия, котловината се превръща в широко скривалище, чиито жители се чувствали спокойни и сигурни. Ето защо между Търново и Котловината винаги е имало най-тесни връзки. Градът чрез котловината се е попълвал всякога от балканското население и с това е поемал нови сили, подмладявал и засилвал гражданството. От друга страна и планинските жители винаги имали нужда от градското производство, от администрация, от правосъдие, просвета, широка опитност и мъдрост. Търговията, сродяванията, сътрудничеството във всички времена между града, котловината и Балкана са съществували. Имало е безкраен вървеж на преселници от селата в града и обратно — от града в селата. Могат да се посочат родове, изселени от града и забегнали в недостъпните планински усои, и след 300–400 години потомците им се завръщали пак в града. Тъй се обяснява сеитбата на безброй планински колиби и махали, които носят собствени имена: Бояновци, Бранковци, Белчевци, Дечковци, Тодоровци, Добревци, Горни Болярци, Долни Болярци и т.н.
Из "ИСТОРИЯ НА ТЪРНОВСКАТА ПРЕДБАЛКАНСКА КОТЛОВИНА"- Н. Станев, 1942 г.
Прочетете още: Съдбата на българската аристокрация след османското завоевание
ИВАН ХАДЖИДИМИТРОВ (1845-1922)
На ул. „Медникарска“ 7 се намира къщата на Иван Хаджидимитров - български националреволюционер, съратник на Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски и др. Той активно участва в работата на Вътрешната революционна организация
(ВРО) и е един от най-активните
членове на Търновския частен революционен комитет, където дори заема
позицията на председател в периода между 1873 и 1875 г.
Той е главен инициатор и участник в Старозагорското въстание. След въстанието е заподозрян от турците и е принуден да бяга в Румъния. Там участва в създаването на Гюргевски революционен комитет и става негов главен представител. Участва в подготовката на Априлското въстание (1876), както и в създаването на Четата на Христо Ботев. В къщата му се крие Васил Левски, когато идвал в Търново. На къщата на Иван Хаджидимитров е поставена и паметна плоча.
Къщата има две скривалища в средата на улицата под нея, вероятно използвани от Апостола, които представлявали сводеста конструкция от камък, строена като укрепително съоръжение, типично за района. Били високи един човешки бой и свързано с долния етаж на къщата, който гледа на юг.
Иван Хаджидимитров е роден в Стара Загора, където получава образованието си. Прякорът му „Гарибалдето“ не е случаен – смята се, че е почерпил опит директно от четите на италианския революционер Джузепе Гарибалди, преди да се посвети изцяло на свободата на България. През 1863 г. се преселва с братята си Генчо, Иван и Димитър в Търново. Занимават се с търговия на бакър и притежават търговска кантора. Генчо – най-големият брат, е учредител и почетен член на читалище „Надежда“. Днес във Велико Търново има улицата, кръстена на негово име и паметна плоча в старопрестолния град.
В революционния комитет влиза още при основаването му от В. Левски и Хр. Големия, а през 1873—75 година е негов председател. Когато Васил Левски е имал нужда от доверен човек и решителни действия, Заралията е бил там. Той е един от онези „тихи“ герои, без които мрежата на ВРО нямаше да бъде толкова силна. През май 1875 г. изработва нов устав на вътрешната организация под името „Постановления от 19 май“. Активно участвува в подготовката за въстание през 1875 г. След неговия неуспех се прехвърля в Румъния, където през пролетта на 1876 г. остава като представител на гюргевския Централен революционен комитет. Съдействува за закупуването на оръжие и боеприпаси. Подпомага пратеника на Търновския революционен комитет Сидер Грънчаров в доставката на оръжие. Участвува при сформирането на Ботевата чета. Брат му Генчо Хаджидимитров подпомага местния комитет при подготовката на Априлското въстание, но по-голяма активност проявява в живота на читалище „Надежда“.
За революционната дейност на двамата братя разказва в спомените си Тодора Панова, сестра на Иван Панов Семерджиев. Цялостната дейност на Иван Хаджидимитров е свързана с местния революционен комитет 1869—1876 г., както и с обществения и културния живот на възрожденско Търново.
След освобождението вече е пенсионер, но се отказва от пенсията си „в полза на държавата“. През 1922 г. умира в Търново. Къщата му днес е къща за гости "Апартаменти "Алеко".
Картината е на Евгения Илиева – Лепавцова от 1976 г.
ДОСТОЙНО ИЗПЪЛНЕН ДЪЛГ
Паметта за героите – духовният мост между миналото и бъдещето на България.
1877 г. – Шипченската епопея
1885 г. – Сливнишките победи
1912–1913 г. – Балканските войни
1915–1918 г. – Първата световна война
Из вестник "Борба" от 4 май 1935 г.
Борбата за свобода на един народ или за неговото национално обединение е най-великата и същевременно най-кървавата драма, която съдбата отрежда. Освобождението ни от петвековно робство и войните за национално единство са неоспоримо доказателство за това. Борбата за свобода във всички времена и сред всички народи е била тежка, защото изисква висока нравствена сила, налага огромни жертви и пълно примирение със смъртта – качества, които малцина притежават.
Онези синове, които безрезервно са служили на своя народ и са пролели кръвта си за неговите идеали, са неговите истински герои и светци. Това са личности с доблестни сърца, надарени с високи граждански и военни добродетели, готови да изтърпят и най-големите физически страдания в името на родината. Те не се страхуват нито от бесилото, нито от куршума. В душите им гори огънят на свободата и независимостта.
Нашият народ, водил епически борби за своето освобождение и обединение, създаде плеяда от герои и извърши подвизи, които са нашето най-ценно духовно наследство. То ще остане за вечни времена за идните поколения.
Всеки народ, който желае да просперира, трябва да изгради върху пепелищата на историята почит към своите герои и да изрази дълбокото си уважение към техните дела, за да възпита любов към родината у своите граждани. Народ с високо национално самосъзнание винаги достойно е изразявал почитта си към героите, полагайки грижи за техните паметници.
Такъв народ знае, че неговата мощ не е само материална, но и морална. За да се издигне един народ, е нужна особена дейност – морална подготовка. Известно е, че тялото винаги е готово да изтърпи най-тежките страдания само тогава, когато душата е подготвена за това. Едно от средствата за тази морална подготовка е отдаването на материална почит към героите и техните дела чрез увековечаване на светлата им памет. С оглед на това, сред всички народи от най-стари времена до днес са били издигани паметници на най-заслужилите синове, обезсмъртили имената си в служба на Отечеството.
Големият удар, който Световната война нанесе на България, временно смути тази дейност. Но днес, когато народът отново се пробужда и заживява със своето героично минало, един след друг се издигат паметници, които да дадат материален израз на признателността към героите.
Търново – градът на славното минало на България – поставя още един величествен по размер паметник в чест на героите, които се биха под знамената на славните 18-и, 20-и, 46-и, 50-и, 70-и, 83-и и 5-и опълченски полкове. Градът на старата слава и величие достойно оцени дадените жертви за свободата и обединението на общата родина. Паметникът ще краси града и ще увековечава делата на неговите синове, както и на онези от бившия Търновски окръг, чиито безкръстни гробове са разпръснати далеч от майчина сълза и далеч от България.
Величественият паметник на героите от епохата на Освобождението и Обединението ни е гордост за търновци – тържество на бодрия търновски дух и доказателство за голямо родолюбие. Той е материален израз на горещата братска признателност за един достойно изпълнен дълг.
Златните цифри на паметника отбелязват последователно кървавите епопеи за освобождението и обединението ни. Те са огнените връзки, които свързват вековното минало със светлото бъдеще – бъдеще, изкупено с кръвта на нашите герои.
Бележка към изданието:
Илюстрациите към статията изобразяват символичните фигури на паметника "Майка България" във Велико Търново (дело на скулптора Светослав Йоцов), олицетворяващи:
Онези синове, които безрезервно са служили на своя народ и са пролели кръвта си за неговите идеали, са неговите истински герои и светци. Това са личности с доблестни сърца, надарени с високи граждански и военни добродетели, готови да изтърпят и най-големите физически страдания в името на родината. Те не се страхуват нито от бесилото, нито от куршума. В душите им гори огънят на свободата и независимостта.
Нашият народ, водил епически борби за своето освобождение и обединение, създаде плеяда от герои и извърши подвизи, които са нашето най-ценно духовно наследство. То ще остане за вечни времена за идните поколения.
Всеки народ, който желае да просперира, трябва да изгради върху пепелищата на историята почит към своите герои и да изрази дълбокото си уважение към техните дела, за да възпита любов към родината у своите граждани. Народ с високо национално самосъзнание винаги достойно е изразявал почитта си към героите, полагайки грижи за техните паметници.
Такъв народ знае, че неговата мощ не е само материална, но и морална. За да се издигне един народ, е нужна особена дейност – морална подготовка. Известно е, че тялото винаги е готово да изтърпи най-тежките страдания само тогава, когато душата е подготвена за това. Едно от средствата за тази морална подготовка е отдаването на материална почит към героите и техните дела чрез увековечаване на светлата им памет. С оглед на това, сред всички народи от най-стари времена до днес са били издигани паметници на най-заслужилите синове, обезсмъртили имената си в служба на Отечеството.
Големият удар, който Световната война нанесе на България, временно смути тази дейност. Но днес, когато народът отново се пробужда и заживява със своето героично минало, един след друг се издигат паметници, които да дадат материален израз на признателността към героите.
Търново – градът на славното минало на България – поставя още един величествен по размер паметник в чест на героите, които се биха под знамената на славните 18-и, 20-и, 46-и, 50-и, 70-и, 83-и и 5-и опълченски полкове. Градът на старата слава и величие достойно оцени дадените жертви за свободата и обединението на общата родина. Паметникът ще краси града и ще увековечава делата на неговите синове, както и на онези от бившия Търновски окръг, чиито безкръстни гробове са разпръснати далеч от майчина сълза и далеч от България.
Величественият паметник на героите от епохата на Освобождението и Обединението ни е гордост за търновци – тържество на бодрия търновски дух и доказателство за голямо родолюбие. Той е материален израз на горещата братска признателност за един достойно изпълнен дълг.
Златните цифри на паметника отбелязват последователно кървавите епопеи за освобождението и обединението ни. Те са огнените връзки, които свързват вековното минало със светлото бъдеще – бъдеще, изкупено с кръвта на нашите герои.
Бележка към изданието:
Илюстрациите към статията изобразяват символичните фигури на паметника "Майка България" във Велико Търново (дело на скулптора Светослав Йоцов), олицетворяващи:
1877 г. – Шипченската епопея
1885 г. – Сливнишките победи
1912–1913 г. – Балканските войни
1915–1918 г. – Първата световна война
Търновски преградни бърда и хълмове
Намираме се в Търново. Главната ни задача в този труд е да заведем и запознаем любезния четец във Великотърновската предбалканска котловина, за която ще имаме по-нататък дума. Но по-рано нека хвърлим един бегъл поглед върху царствения град и да посочим неговите естествени и чудни планински пояси, които ревностно пристягат в прегръдките си величествените му твърдини и които са северна ограда на котловината.
Необикновена гледка винаги приковава нашето внимание. Пред очите на възхитения наблюдател и любознателен човек се редят една подир друга ту бели варовити каменни висини, ту по-ниски засмени рътове, ту измъчени гърчения на река Янтра. Всичко това буди удивление, размисъл и настройва душата, която занича за нещо тайнствено, чудодейно и славно. Човек не може да не се запита какви незнайни земни тръсове са ставали някога, та тъй чудновато са се издигали и разкъсвали бърдата, хълмовете и скалистите пластове на планинските вериги, за да нагънат реката в толкова сгнетени завои. В подножието на чудните твърдини с лек шум се вие омайната река Янтра; тя сякаш е назначена не само да мие дивните крепости, но и да не позволява на злосторник да надниква в светинята на България, преди да почувства величието ѝ, преди да се развълнува от могъществото на природата, която великодушно и богато е надарила старата българска столица с толкова красоти.
В предисторическите времена, когато не е имало още пътища, ни човешки следи в пещерите и скалите, нито прокопи из проломите, мястото Търново тайнствено се е гушело в своето недостъпно скривалище и се е вглеждало самодоволно в плътната бистра вода на дивната Янтра, препълнена с риба и цветя. Днес около могъщите хълмове се възвишават и дъгообразно завиват под различни радиуси високи преградни бърда, които предават тайнствена сила и значение на мястото. Общият пролом на Янтра е „чудото на Деда Господа“, както се изразява един български поет, а околните му защитни бърда и хълмове осигуряват благодатния въздух и слънчевите лъчи за живот и сигурност.
Уместно е, струва ни се, да посочим накратко най-изпъкналите бърда и хълмове. Те са играли и сега играят голяма роля за климата и достъпа към Стара планина, па и за спокойствието на Търново и неговата предбалканска котловина – скъпа майка, стопанка и хранителка на трудолюбиви люде, на героизъм и опора на българското племе.
Ако се изправим на най-високия връх на Търново, ще различим, че шест бърда и пет хълма съставляват вярната и вечна стража на чудния град.
Западен пояс — бърда
Първо бърдо — То иде от северозапад из полето и е откъснато от височините при с. Мусина, върви източно по права линия, достига с. Самоводене и затваря пролома, из който излиза Янтра от Търново.
Второ бърдо — То иде пак от запад, под ъгъл на първото, и завършва също до Самоводене.
Трето бърдо — То иде от с. Балван и върви южно от Севлиевското шосе. При с. Леденик то се разцепва на два клона: северният взема североизточна посока под ъгъл към първите две бърда, стига второто, скача се с него, та двете, ограждайки Беляковската висока поляна (вж. книгата на Рафаил Попов — „Беляковското плато“), завършват при първите над Самоводене.
Четвърто бърдо — Южният му клон продължава право покрай Севлиевското шосе, достига Търновските лозя, завива на север по Зеленка и излиза на върха Орловец (405 м над морското равнище). Подир това то се упътва във вид на дъга, държи левия варовит скалист бряг на Янтра до „Дервента“, спуска се към Преображенския манастир, разкрива предисторически пещерни жилища и завършва пак над Самоводене — чуден възел на бърда.
Пето бърдо — То иде от с. Ветренци (Балван-Махле) и с. Пушево, прехвърля Янтра, върви южно от нея, стига при село Шемшево, дели се на два клона: северният прехвърля речното коляно, взема левия бряг на реката, минава над Чолакова махла под име Мармарлия и отива на Устието, прехвърля го към изток, стига до с. Малкия чифлик, където се разлага и изгубва към село Драгижево.
Шесто бърдо — То се образува южно от Шемшево в ъгъл на речното коляно и се движи на изток, два км южно от Янтра, затваря „Дълга лъка“, прехвърля Дряновската река и Присовското устие и излиза на Присовския хълм, висок 403 метра над морското равнище. Това бърдо продължава на изток по права линия под име Присой бърдо (присой значи припек) над с. Присово и по на изток; над с. Пчелище носи името Страната; същото име носи и над с. Церова кория; после се спуска към Попово бърдо, завръща се на юг, минава голямата река Дрента и се скача с Еленската планина над с. Миндя при Високата могила.
Петото и шестото бърдо затварят долината Трошана.
Източен пояс — хълмове
Източно, около Търново, се редят високи разнообразни хълмове, които се назовават така:
Камъкът — висок скалист хълм; той заема десния бряг на Янтра под Търново в Дервента. Неговата каменна стена върви 7 км от града на север, минава покрай манастира „Св. Троица“, стига срещу Самоводене, завива дъгообразно към Горна Оряховица, над която се извисява с най-високия си връх (439 метра) под името Камъка. Между него и с. Арбанаси, на шосето, шурти хладна чешма — Каменец. Малко по на север хълмът с дясно крило прави седловина, през която върви пътят за Горна Оряховица. От Каменец лявото му крило се завръща към Трапезица и дава нова седловина над църквата „Св. Димитър“ и най-сетне завършва с нос „Трапезица“ до Янтра срещу града.
Арбанашкото възвишено плато — започва от седловината Арбанаси и се разстила на изток в широко пресечена равнина, която достига Петропавловския манастир над Лясковец; сетне завива на юг, достига до с. Шереметя, като обръща на запад, спуска се към Момина скала, срещу крепостта „Царевец“.
Света гора — започва от седловина, през която минава шосето Търново — Шереметя — Тузлука и се преобръща в залесен и весел отделен хълм. Той прохлажда и разведрява отсрещното Търново. На високия му връх се белее руски паметник, вечен свидетел за освобождението на града (25 юни 1877 г.). От „Св. гора“ се разкрива най-ясно и най-цялостно панорамата на амфитеатралния град, залепен тъй чудно по скалите. Около града, във висинето, се синеят Орловец, Камъкът, Арбанашкото плато. На изток Момина крепост, на запад Зеленка, Мармалия, Качица, Устието. Между горните гиганти смирено гледат към небето Царевец и Трапезица, вековните свидетели на Второто българско царство.
Трошан — на излизане от Търново, по Марно поле, когато се стигне до Устието, се вижда, че бърдото, което иде от запад, прехвърля реката и отива към с. Малък чифлик не като едно, а като двустенно, каквито са Ритлите на Искър при с. Лютиброд. Втората (южна) стена отсича срещу завоя на Янтра, в местността Белчовото, една разлата източна долина, която носи името Трошан (не Трушан).
Дебелски хълм — западно от Присовското устие, между Янтра и смесените реки Килифарска и Дряновска, се издига широкоплещест хълм, бележит със своята гора, със своите лозя и поляни, окичени с билката дебелец (тлъстига), с божур, теменуга, мащерка и други лековити треви и цветя. Това е Дебелският хълм, който е вторият обръч на търновските защитни пояси откъм юг.
Местоположение и граници на Търновската предбалканска котловина
Казаните 6 бърда и 5 хълма свързват и обграждат свещения за българите Търновград. Те вият грамаден венец, чийто диаметър се простира 15 км от запад на изток и от север на юг. Царевец и Трапезица са сърцето на тоя венец и ключ на всички прорези, които отделят Дунавската равнина от Стара планина. От Търновските преградни бърда и хълмове (по-точно от с. Поликраище) към Дунава равнината носи името поле и жителите, що я населяват, се именуват поленци.
Южното пространство, от Търново до билото на Стара планина – древния Хемус, по турски „Балкан“, съставя балканската част на Търновската околия. Нейните жители се наричат балканци. Балканската част се дели на две: а) Предбалканска котловина и б) Балканска долина на река Белица до Хаинския проход.
Предбалканската котловина обхваща равнината от Присой бърдо (Присово) до Килифарския манастир към юг, и от Дебелския хълм, заедно с Манойските конуси (могили) на запад, до Миндя на р. Дрента и Еленските планини над Къпиново към изток.
Килифарската долина, която почва от манастира нагоре до билото на планината, представлява триъгълник по коритото на р. Белица, чийто връх е местността и колибите Белица. Килифарската долина свързва Северна България — през Търново, с Южна България — през Хаинския проход (683 м в.).
Из "ИСТОРИЯ НА ТЪРНОВСКАТА ПРЕДБАЛКАНСКА КОТЛОВИНА"- Н. Станев, 1942 г.
