Вижте плейлистите в YouTube и се абонирайте за канала ми- https://www.youtube.com/@StaroTarnovo
🎞 УНИКАЛНИ КАДРИ ОТ СТАРО ТЪРНОВО
Бит, култура и морал на населението в Търновската котловина
Къщите се градели по един план – право върху земята или в полуземята изби, а над земята един етаж (кат). Дуварите (зидовете) в избите и до пода на дома се зидали с камъни, свързвани с дълги дъбови греди и слепвани с кал или друг състав. За подпора на стаите в избата се простирала дълга и дебела греда, наречена смок. На зидовете и на смока лягали гредите, които държат пода под стаите. Стените на стаите били от паянтова конструкция (паянга), изковани от къси цепеници и замазани с лепкава кал. Подът се измазвал също с кал, а върху него – с говежди тор. Върху тази мазилка се постила рогозка, а върху нея – козяк. Това е обичайното „облекло“ (покритие) в спалнята. За завивка селяните си изготвяли губер за зимата и черга за лятото. Всички къщи се покривали с плочи (тикли), а по-късно – с керемиди. Дървеният материал обикновено се сечал от близката гора, в двора или недалеч от него. Разпределение на помещенията. Ако къщата лежи направо на земята, оборът и другите стопански сгради се нареждат около нея. Ако къщата има изба отдолу, за нея има особен вход направо от двора. Къщите, които имат изби, се издигат на един до два метра над земята. Това са домове на един етаж. В дома се влиза по стълба от няколко стъпала, а понякога и по рампа, издигната от чакъл. В първия етаж има следните помещения: сайвант или чардак; „къща“ (огнище) с камина; соба с печка за отопление; пруст; и някакво потайно килерче, където се крият нещата в опасни времена. В нашата котловина земният слой не е дълбок. Затова почти всички домове са на един етаж с изба в подземието. В избата няма прозорци, а мазгали – тесни прорези за малко светлина и за проветряване.
Нравите на народа в котловината през вековете в миналото били чисти и строги. В този край не се знае някога да са върлували венерически болести, нито да се поддържат престъпни обичаи против вярата, против нравствеността и приличието. Рядко се е случвало някой да посегне на чужда жена. Браковете ставали редовно, макар че младите не били питани. Родителите смятали за свещен дълг да задомяват синове и дъщери, както намерят за най-добре. Имаме сигурни сведения, че в повечето села не е оставал нито един ерген, нито една мома, макар и с някои недостатъци (гърбица, кривокрако, сляпо с едно око и др.), за които да не се намерят „лики-прилики“ за семеен живот с грижите и помощта на добри съседи. Изневярата, измамата и блудството били презирани и осъждани от съвета на старите. В котловината няма разкази за потурчване на мъже, рядко се чува и за кражба на мома.
Облеклото на населението някога било по-разнообразно, но по-сетне то се уеднаквявало. В нашите села никога не е имало „белодрешковци“. Преселниците бързо сменяли своята носия и приемали общата. За мъжете носията винаги била от черен (или сив) вълнен шаяк, домашна изработка: дънести гащи (потури) с гайтаневи ивици около джобовете и по краищата на тесните крачоли; салтамарка или биниш до кръста; под нея – антерия или елек; до кожата – калчищена (конопена) дълга риза до коленете; връхна зимна дреха от аба (дебел плат), понякога подплатена с щавена кожа. Лисичи кожух носели само богатите мъже и жени.
Женското облекло също било еднообразно: риза – проста или украсена с шевици, кенари и пеперуди; елек – доста майсторски изработен; сукман с подплатени поли от разноцветни платове. Украси и накити: гривни, маниста, парички, кръстчета, пеперуди. Най-скъпият и разкошен накит бил сокаят. Той навярно е останал от българските болярки и е запазен в Трявна и колибите, в долините на трите реки: Дряновска, Килифарска и Дрента. От Балкана сокаят е слязъл в котловината заедно с булките. Този накит се състои от много части, които вече добре са изследвани и описани в сборниците, издавани от Етнографския музей, а конкретно за нашата котловина – в „Юбилейната книга“ на с. Дебелец и в книжката за с. Церова Кория от Ив. Церов. Интересни в случая за нашата котловина били тежките нанизи, подбрадници, пелешки, гердани, пръстени, гривни и обеци, които много дразнели туркините – жени на преселените в котловината турски семейства (челяди).
Търновската котловина по време на османското владичество
 |
| Картина на Феликс Каниц |
Османските турци, които завладели България, запазили по-голямата част от старите наредби. Султаните разделили земята на четири разряда:
1. лична султанска земя (хасекия)
Хасекия (или хасеки) е исторически термин от Османската империя, който обозначава лична, неприкосновена земя на султана или на членове на неговото най-близко обкръжение (като султанките майки, валиде султан, или любимите наложници, наричани хасеки).
2. държавна земя
3. спахилъци
Това е земята, която султанът дава на османски конник (спахия) срещу задължението му да служи в армията. Спахилъкът не е бил лична собственост (спахията не е можел да го продаде или завещае без разрешение), а по-скоро право да се управлява дадена територия и да се събират данъци от нея.
4. вакъфи
/Недвижим имот или земя, дарени за религиозни, благотворителни или обществени цели. Когато един имот стане вакъф, неговият статут се променя коренно. Има вечна неприкосновеност. Това означава, че земята или сградата не могат да бъдат продавани, купувани, заменяни, подарявани или наследявани. Но самото управление на вакъфа се наследява.
Съгласно турските закони, султаните обявявали за лични имоти всички владения на покорените царе. Едни от владенията, особено земите на царете, те задържали за себе си и своя двор, а други, обикновено болярските, раздавали на своите паши и отличилите се храбри войни при превземането на градовете. Останалата земя обявявали за държавна; нея раздавали на спахиите и на избрани челяди. Всеки султан имал право от своите лични земи да раздава на майка, баба, сестра, дъщеря и т.н., но в повече случаи като свещен завет (вакъф) за богоугодни цели. Така станало и в Търново. Султан Баязид със сина си Сюлейман Челеби засвоил царските имоти, а пашите — болярските. Останалата земя била обявена за държавно-отоманска. Потурчените български боляри запазвали владенията си. Едни от непотурчените избягали в недостъпния Балкан или в чужбина, други пък запазили на известни условия имот, права и служба. Такива били никюпските боляри, които запазили положението си до 1469 г. Избивани ли са българите в Търново. Старите български писатели в Търново като Григорий Цамблак, Киприян, Йосиф Видински и други пишат, че турците извършили големи кланета и опустошения, които предизвикали коренни промени у българското население покрай Търново и в самия град. Прочетете още: Съдбата на българската аристокрация след османското завоевание
Твърде красноречиво говорят и думите на Йосифа Видински, казани за съдбата на Търново. „Когато настъпи — казва той — втората година (след падането на столицата), нашият преблагочестив цар Срацимир (във Видин 1395 г.) благоволи да изпрати преобичния си юначен и мъдър син, христолюбивият Константин, заедно с наше смирение в споменатия горе град Търново, по необходими и важни царски работи. С Христовата благодат, като пристигнахме на мястото, тържествено, със слава и блясък, по царски и архиерейски, ние бяхме приети от княза (пашата) с почит и внимание за дълго време“. (Вж. книгата „През вековете“, Д-р Кр. Миятев, стр. 174–175, статия от Минко Генов). Ясно е, че на втората година от превземането на Търново, турците вече не убивали мирни хора. Бележитият книжовник Владислав Граматик разказва, че един монах от Рилско ходил чак в Цариград град (към 1468 г.) и се научил, че мощите на свети Ивана Рилски се намирали в Търново. Веднага монасите в манастира решили да изпратят трима души в Търново да приберат свещените останки на светеца. И, наистина, от Рилския манастир пристигнали в Търново пратениците и поискали от кадията мощите на св. Ивана. Това било в 1469 год., в царуването на Мохамед II. Като чули това, търновци се възбунтували и не искали да предадат мощите. Пратениците показали разрешение от султана и кадията предал исканите мощи. Рилските монаси сложили мощите в нова ракла и ги понесли от Търново по Дервента надолу за стария град Никопол на р. Росица (сега Никюп). В града българските боляри и народът благоговейно посрещнали монасите и мощите. Служена била заупокойна молитва за преподобния светец. Пратениците били нагостени и след нощуване изпратени за София. От тези известия става ясно, че българското население, нито при падането на Търново, нито подир 76 години не било унищожено и заместено с друго. Турците били твърде опитни. Те прибягвали за военните си цели до жестокости и унищожавали водачите на противниците си, но гледали и земята им да не остане без работници. Затова на много места, след минаване на бурята, сами господарите-турци тръгвали да викат раята да се завърне по местата си, защото това се изисквало от нуждата на държавата им.
Търновската котловина била привилегирована земя. Едно е положително, че освен в Търново, никъде в Търновската околност не са се населили в първите времена турски преселници (колонисти), дошли от Анадола, като завоевателско население. Турските семейства в Търново били предимно на чиновници, военни лица и стражари. Гъсто турско население се е заселило откъм изток, по Стара река, само до Беброво (Еленско). То заело Тузлука и Дели Ормана до р. Черни Лом. По-нататък, към Търново, то не е мръднало, не само защото не е имало лишно такова за преселване, но и по силата на ферманите, които издавали султаните за землищата, на които турци не бивало да се поселват. Землищата на селата Присово и Дебелец били обявени държавни имоти, отстъпени на раята в тези села за известни държавни служби с права и привилегии. Землищата на селата Пчелище, Церова Кория, Къпиново, Миндя, Мариино, Плаково и Големаните били два вакъфа на Старата майка султанка. В единия влизали с. Къпиново заедно със Златарица, Елена и Беброво, а в другия останалите села. Землището на Килифарево било царски имот.
Земите, които са дадени на Старата майка султанка, били частни имоти на цар Иван Александра. Това се доказва от житието на св. Теодосий и от други документи — царският хрисовул, подписан в с. Сергювец (1347 г.) — относно надаряване с имоти манастира „Св. Никола Мрачки“. В полза на това разбиране иде и турският Шерият, който казва, че султаните задържат лично за себе си царските имоти от превзетата държава. Те обаче, или техните потомци могат да ги завещават, като вакъфи, на свои близки и сродници. Вакъф били и селата Арбанаси, Лясковец, Горна и Долна Оряховица, заедно с малките села Темниско, Сергювец и Калтинец. Последните четири големи и 3-те малки села изпърво били лично (хас) владение на султана, но по-късно султан Сюлейман Хан (1520 – 1566) ги подарил на дъщеря си Хаише султание, обявил ги вакъф, от който да се ползват свещените градове Мека и Медина, и назначил зетя си великия везир Рустем паша да ги управлява. Затова бил издаден ферман в 1538 г., подновен в 1810 г. от султан Махмуд Хан II (1809 – 1839 г.). Рустем паша дълго време прекарвал в Търново. Един от синовете на Хаише, Имушир паша, наследил вакъфа и издействал да се запазят всички права и привилегии на раята.
И наистина, за правата на тия села има издаден правилник, от който се вижда с какви свободи, права и привилегии се ползват раите, които ги населяват. А тези привилегии били:
1) раите, които обработват имотите в казаните села, са свободни в своя домашен и обществен живот;
2) никой военен, нито административен чиновник не може да ги притеснява и безпокои за храна, за спане в дома им, за превоз и т.н.;
3) раите не плащат тежки данъци;
4) никой не може да ги товари с ангария (безплатна работа), да пречи на вероизповеданието им и да посяга на храмовете им;
5) турско население не може да се заселва в същите села. Предадохме части от наредбите във вакъфските земи, управлявани от Рустем паша, за да обясним, че и раите във „вакъфа“ на Старата майка султанка (Пчелище, Церова Кория, Мариино и Плаково (със Големаните) са се ползвали със същите права и привилегии, обработвайки казания вакъф, съгласно фермана, издаден от султан Мехмед Хан и повторен с поправки от султан Абдул Меджит в 1841 година.
От идването на турците в Търново (1393 г.) до 1598 година турска колонизация по нашите места не е имало. Както ще видим по-нататък, по фермани и договори, турци не могли да се заселват в старобългарските села, защото всички по една или друга причина били привилегировани. Големи и страховити бягства, изселвания и движения по нашия край са станали във време на първите нашествия и сетне едва подир 200 години (1595 – 1598 г.), когато избухнало Търновското въстание, подигнато от дубровнишките търговци католици Павел Джорджич и Петър Соркочевич. Като последица от него, в нашата котловина настъпили дълготрайни смущения и вълнения (1600 – 1700 г.), чиито причини не са изяснени и до днес. Може обаче да се предполага, че причините за смутовете са били две: пропагандата на католиците в България и повишението на извънредните данъци на българите. Макар Търновското въстание да не е сполучило, католиците не престанали да подбуждат българите към бунт, като обещавали, че Папата, Венеция, Австрия, Полша ще им помогнат за освобождение. Австрия, наистина, имала войни с Турция и по мирните договори през 1606, 1616, 1664 год. тя добила право да бъде защитница на католиците в България и под нейно покровителство минали католишките църкви и богослужението, защото имали привилегия. За пропагандата на католиците ние знаем много неща. В 1601 г. католикът Петър Солинат издействал да се назначи за софийски епископ. Българинът Тодор Балина, богат и влиятелен човек, бил спечелен от католиците. Родом от Никопол, той обикалял чак до Балкана и проповядвал въстание, обещавайки помощ от Влашко и Трансилвания. Населението около Търново отново било настроено за бунт. Католиците се възползвали от останалите тук-таме богомилски и павликянски гнезда, откривали ги, обръщали в католичество, издигали им дървени църкви и ги подбуждали за бунт. Това било забелязано от турците. Някои от пашите и кадиите усвоили гледището насилствено да потурчват онези привилегировани българи, които проявяват недоволство. Това те започнали от северобалканските котловини: Орханийско, Тетевенско, Луковитско, Ловешко, Свищовско, дето потурчили цели села, обърнали ги в помаци, чиито силни мъже веднага били наредени в потерите, понеже говорели български. В тия времена (1636 г.) били изпратени първите турци „куруци“ да се поселят между привилегированите раи в някои български общини. Тези събития са забелязани в църковни книги в Етрополския манастир „Св. Троица“. През същите времена били избити павликяните католици в Търново и съборена църквата им на Маринополе. Към същото време са се заселили турци в Дебелец (вж. „Юбилейна книга“ на Дебелец, стр. 189), в Пчелище, Килифарево и Къпиново. Все през XVII столетие, както се знае, станало потурчването на българите в Чепино (1657 г.) и много други места из Родопите и Македония. В том III, „Документи за българска история“, преведени от Панчо Дорев, издаден от Б. Ак. на науките, се намират много бележки, които показват, че раята през XVII столетие вече била недоволна и нежелаела да служи на турската държава. В документ № 3 се заповядва на кадията да се заловят и накажат главатарите на бунтовниците българи в Прилепско (1565 г.), а избягалите българи войници и техните буйства в Тракия и Мизия да се повикат и да се убедят да изпълняват ревностно старите си длъжности (1605 г.). Властите да наглеждат твърде строго свободната рая, която почнала да се бунтува, щом се научила, че и Русия е започнала война с турската държава (1677 г.). Една година по-късно се вдигнало Чипровското въстание (1688 г.). Българите католици били избити или прогонени. Православните българи от селата около Чипровци измолили турското правителство да ги премести другаде. Турците ги изпратили в Еленско и Котленско, дето се заселили, като занесли и своето наречие (кякането): конекя, човецикя, скяната, оцекя, косакя и т.н. 1). В документ № 78, стр. 35, има заповед от турското правителство да се съберат оръжията от привилегированите раи, тъй като султанът ще води война с Русия през 1711 год. В документ № 85, стр. 40, се заповядва на чиновника: „Да събереш пушките и сабите, намиращи се в ръцете на земеделци, овчари и други хора от раята. Да припомниш на всички, че отсега нататък е забранено на раята да се разхожда въоръжена“ (1730 г.). Така раята се размърдала и турците посегнали на нейните права и привилегии. Такова размирие сигурно е имало и в нашата котловина. Това ще изложим по-нататък. Връзка и родство между Търново и котловината. Населението в котловината е било винаги тясно свързано с живота и културата на Търново. Наистина, Търново по история, творчество и културно-политическо значение принадлежи на целия български народ, ала тоя славен град е имал винаги нужда от близка ръка, от верни войни, трудолюбиви работници, изкусни техничари, дърводелци, домостроители, мостари, даровити писатели и художници. Такива дейци и сътрудници старата столица безспорно е намирала във всички народни среди по всички краища, ала все пак близките му източници били най-първо и най-често в котловината. Търновската предбалканска котловина е имала условия и възможности да запазва своите поселници през вековете, да отхранва издънки, които по закона на размножението излизали от горските теснини и се пръскали в полетата за по-широко землище. Там те отнасяли своята опитност и сръчност, добита в планината при чакръци, тепавици, воденици и всякакви стругове, ползвайки се от водната сила. А всички тези придобивки, както и грамотността, са намирали приложение в Търново — ключът на Дунавската равнина за Балкана. За да дойде враг от полето в котловината, трябвало да мине през непроходими бърда и хълмове, защото тогава проходи имало само четири: до Балван махале, в Търново, Церова Кория и Къпиново. Завардят ли се тези пътища, както и балканските проходи откъм Тракия, котловината се превръща в широко скривалище, чиито жители се чувствали спокойни и сигурни. Ето защо между Търново и Котловината винаги е имало най-тесни връзки. Градът чрез котловината се е попълвал всякога от балканското население и с това е поемал нови сили, подмладявал и засилвал гражданството. От друга страна и планинските жители винаги имали нужда от градското производство, от администрация, от правосъдие, просвета, широка опитност и мъдрост. Търговията, сродяванията, сътрудничеството във всички времена между града, котловината и Балкана са съществували. Имало е безкраен вървеж на преселници от селата в града и обратно — от града в селата. Могат да се посочат родове, изселени от града и забегнали в недостъпните планински усои, и след 300–400 години потомците им се завръщали пак в града. Тъй се обяснява сеитбата на безброй планински колиби и махали, които носят собствени имена: Бояновци, Бранковци, Белчевци, Дечковци, Тодоровци, Добревци, Горни Болярци, Долни Болярци и т.н.
Из "ИСТОРИЯ НА ТЪРНОВСКАТА ПРЕДБАЛКАНСКА КОТЛОВИНА"- Н. Станев, 1942 г.
Прочетете още: Съдбата на българската аристокрация след османското завоевание
ИВАН ХАДЖИДИМИТРОВ (1845-1922)
На ул. „Медникарска“ 7 се намира къщата на Иван Хаджидимитров - български националреволюционер, съратник на Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски и др. Той активно участва в работата на Вътрешната революционна организация
(ВРО) и е един от най-активните
членове на Търновския частен революционен комитет, където дори заема
позицията на председател в периода между 1873 и 1875 г.
Той е главен инициатор и участник в Старозагорското въстание. След въстанието е заподозрян от турците и е принуден да бяга в Румъния. Там участва в създаването на Гюргевски революционен комитет и става негов главен представител. Участва в подготовката на Априлското въстание (1876), както и в създаването на Четата на Христо Ботев. В къщата му се крие Васил Левски, когато идвал в Търново. На къщата на Иван Хаджидимитров е поставена и паметна плоча.
Къщата има две скривалища в средата на улицата под нея, вероятно използвани от Апостола, които представлявали сводеста конструкция от камък, строена като укрепително съоръжение, типично за района. Били високи един човешки бой и свързано с долния етаж на къщата, който гледа на юг.
Иван Хаджидимитров е роден в Стара Загора, където получава образованието си. Прякорът му „Гарибалдето“ не е случаен – смята се, че е почерпил опит директно от четите на италианския революционер Джузепе Гарибалди, преди да се посвети изцяло на свободата на България. През 1863 г. се преселва с братята си Генчо, Иван и Димитър в Търново. Занимават се с търговия на бакър и притежават търговска кантора. Генчо – най-големият брат, е учредител и почетен член на читалище „Надежда“. Днес във Велико Търново има улицата, кръстена на негово име и паметна плоча в старопрестолния град.
В революционния комитет влиза още при основаването му от В. Левски и Хр. Големия, а през 1873—75 година е негов председател. Когато Васил Левски е имал нужда от доверен човек и решителни действия, Заралията е бил там. Той е един от онези „тихи“ герои, без които мрежата на ВРО нямаше да бъде толкова силна. През май 1875 г. изработва нов устав на вътрешната организация под името „Постановления от 19 май“. Активно участвува в подготовката за въстание през 1875 г. След неговия неуспех се прехвърля в Румъния, където през пролетта на 1876 г. остава като представител на гюргевския Централен революционен комитет. Съдействува за закупуването на оръжие и боеприпаси. Подпомага пратеника на Търновския революционен комитет Сидер Грънчаров в доставката на оръжие. Участвува при сформирането на Ботевата чета. Брат му Генчо Хаджидимитров подпомага местния комитет при подготовката на Априлското въстание, но по-голяма активност проявява в живота на читалище „Надежда“.
За революционната дейност на двамата братя разказва в спомените си Тодора Панова, сестра на Иван Панов Семерджиев. Цялостната дейност на Иван Хаджидимитров е свързана с местния революционен комитет 1869—1876 г., както и с обществения и културния живот на възрожденско Търново.
След освобождението вече е пенсионер, но се отказва от пенсията си „в полза на държавата“. През 1922 г. умира в Търново. Къщата му днес е къща за гости "Апартаменти "Алеко".
Картината е на Евгения Илиева – Лепавцова от 1976 г.
ДОСТОЙНО ИЗПЪЛНЕН ДЪЛГ
Паметта за героите – духовният мост между миналото и бъдещето на България.
1877 г. – Шипченската епопея
1885 г. – Сливнишките победи
1912–1913 г. – Балканските войни
1915–1918 г. – Първата световна война
Из вестник "Борба" от 4 май 1935 г.
Борбата за свобода на един народ или за неговото национално обединение е най-великата и същевременно най-кървавата драма, която съдбата отрежда. Освобождението ни от петвековно робство и войните за национално единство са неоспоримо доказателство за това. Борбата за свобода във всички времена и сред всички народи е била тежка, защото изисква висока нравствена сила, налага огромни жертви и пълно примирение със смъртта – качества, които малцина притежават.
Онези синове, които безрезервно са служили на своя народ и са пролели кръвта си за неговите идеали, са неговите истински герои и светци. Това са личности с доблестни сърца, надарени с високи граждански и военни добродетели, готови да изтърпят и най-големите физически страдания в името на родината. Те не се страхуват нито от бесилото, нито от куршума. В душите им гори огънят на свободата и независимостта.
Нашият народ, водил епически борби за своето освобождение и обединение, създаде плеяда от герои и извърши подвизи, които са нашето най-ценно духовно наследство. То ще остане за вечни времена за идните поколения.
Всеки народ, който желае да просперира, трябва да изгради върху пепелищата на историята почит към своите герои и да изрази дълбокото си уважение към техните дела, за да възпита любов към родината у своите граждани. Народ с високо национално самосъзнание винаги достойно е изразявал почитта си към героите, полагайки грижи за техните паметници.
Такъв народ знае, че неговата мощ не е само материална, но и морална. За да се издигне един народ, е нужна особена дейност – морална подготовка. Известно е, че тялото винаги е готово да изтърпи най-тежките страдания само тогава, когато душата е подготвена за това. Едно от средствата за тази морална подготовка е отдаването на материална почит към героите и техните дела чрез увековечаване на светлата им памет. С оглед на това, сред всички народи от най-стари времена до днес са били издигани паметници на най-заслужилите синове, обезсмъртили имената си в служба на Отечеството.
Големият удар, който Световната война нанесе на България, временно смути тази дейност. Но днес, когато народът отново се пробужда и заживява със своето героично минало, един след друг се издигат паметници, които да дадат материален израз на признателността към героите.
Търново – градът на славното минало на България – поставя още един величествен по размер паметник в чест на героите, които се биха под знамената на славните 18-и, 20-и, 46-и, 50-и, 70-и, 83-и и 5-и опълченски полкове. Градът на старата слава и величие достойно оцени дадените жертви за свободата и обединението на общата родина. Паметникът ще краси града и ще увековечава делата на неговите синове, както и на онези от бившия Търновски окръг, чиито безкръстни гробове са разпръснати далеч от майчина сълза и далеч от България.
Величественият паметник на героите от епохата на Освобождението и Обединението ни е гордост за търновци – тържество на бодрия търновски дух и доказателство за голямо родолюбие. Той е материален израз на горещата братска признателност за един достойно изпълнен дълг.
Златните цифри на паметника отбелязват последователно кървавите епопеи за освобождението и обединението ни. Те са огнените връзки, които свързват вековното минало със светлото бъдеще – бъдеще, изкупено с кръвта на нашите герои.
Бележка към изданието:
Илюстрациите към статията изобразяват символичните фигури на паметника "Майка България" във Велико Търново (дело на скулптора Светослав Йоцов), олицетворяващи:
Онези синове, които безрезервно са служили на своя народ и са пролели кръвта си за неговите идеали, са неговите истински герои и светци. Това са личности с доблестни сърца, надарени с високи граждански и военни добродетели, готови да изтърпят и най-големите физически страдания в името на родината. Те не се страхуват нито от бесилото, нито от куршума. В душите им гори огънят на свободата и независимостта.
Нашият народ, водил епически борби за своето освобождение и обединение, създаде плеяда от герои и извърши подвизи, които са нашето най-ценно духовно наследство. То ще остане за вечни времена за идните поколения.
Всеки народ, който желае да просперира, трябва да изгради върху пепелищата на историята почит към своите герои и да изрази дълбокото си уважение към техните дела, за да възпита любов към родината у своите граждани. Народ с високо национално самосъзнание винаги достойно е изразявал почитта си към героите, полагайки грижи за техните паметници.
Такъв народ знае, че неговата мощ не е само материална, но и морална. За да се издигне един народ, е нужна особена дейност – морална подготовка. Известно е, че тялото винаги е готово да изтърпи най-тежките страдания само тогава, когато душата е подготвена за това. Едно от средствата за тази морална подготовка е отдаването на материална почит към героите и техните дела чрез увековечаване на светлата им памет. С оглед на това, сред всички народи от най-стари времена до днес са били издигани паметници на най-заслужилите синове, обезсмъртили имената си в служба на Отечеството.
Големият удар, който Световната война нанесе на България, временно смути тази дейност. Но днес, когато народът отново се пробужда и заживява със своето героично минало, един след друг се издигат паметници, които да дадат материален израз на признателността към героите.
Търново – градът на славното минало на България – поставя още един величествен по размер паметник в чест на героите, които се биха под знамената на славните 18-и, 20-и, 46-и, 50-и, 70-и, 83-и и 5-и опълченски полкове. Градът на старата слава и величие достойно оцени дадените жертви за свободата и обединението на общата родина. Паметникът ще краси града и ще увековечава делата на неговите синове, както и на онези от бившия Търновски окръг, чиито безкръстни гробове са разпръснати далеч от майчина сълза и далеч от България.
Величественият паметник на героите от епохата на Освобождението и Обединението ни е гордост за търновци – тържество на бодрия търновски дух и доказателство за голямо родолюбие. Той е материален израз на горещата братска признателност за един достойно изпълнен дълг.
Златните цифри на паметника отбелязват последователно кървавите епопеи за освобождението и обединението ни. Те са огнените връзки, които свързват вековното минало със светлото бъдеще – бъдеще, изкупено с кръвта на нашите герои.
Бележка към изданието:
Илюстрациите към статията изобразяват символичните фигури на паметника "Майка България" във Велико Търново (дело на скулптора Светослав Йоцов), олицетворяващи:
1877 г. – Шипченската епопея
1885 г. – Сливнишките победи
1912–1913 г. – Балканските войни
1915–1918 г. – Първата световна война
Търновски преградни бърда и хълмове
Намираме се в Търново. Главната ни задача в този труд е да заведем и запознаем любезния четец във Великотърновската предбалканска котловина, за която ще имаме по-нататък дума. Но по-рано нека хвърлим един бегъл поглед върху царствения град и да посочим неговите естествени и чудни планински пояси, които ревностно пристягат в прегръдките си величествените му твърдини и които са северна ограда на котловината.
Необикновена гледка винаги приковава нашето внимание. Пред очите на възхитения наблюдател и любознателен човек се редят една подир друга ту бели варовити каменни висини, ту по-ниски засмени рътове, ту измъчени гърчения на река Янтра. Всичко това буди удивление, размисъл и настройва душата, която занича за нещо тайнствено, чудодейно и славно. Човек не може да не се запита какви незнайни земни тръсове са ставали някога, та тъй чудновато са се издигали и разкъсвали бърдата, хълмовете и скалистите пластове на планинските вериги, за да нагънат реката в толкова сгнетени завои. В подножието на чудните твърдини с лек шум се вие омайната река Янтра; тя сякаш е назначена не само да мие дивните крепости, но и да не позволява на злосторник да надниква в светинята на България, преди да почувства величието ѝ, преди да се развълнува от могъществото на природата, която великодушно и богато е надарила старата българска столица с толкова красоти.
В предисторическите времена, когато не е имало още пътища, ни човешки следи в пещерите и скалите, нито прокопи из проломите, мястото Търново тайнствено се е гушело в своето недостъпно скривалище и се е вглеждало самодоволно в плътната бистра вода на дивната Янтра, препълнена с риба и цветя. Днес около могъщите хълмове се възвишават и дъгообразно завиват под различни радиуси високи преградни бърда, които предават тайнствена сила и значение на мястото. Общият пролом на Янтра е „чудото на Деда Господа“, както се изразява един български поет, а околните му защитни бърда и хълмове осигуряват благодатния въздух и слънчевите лъчи за живот и сигурност.
Уместно е, струва ни се, да посочим накратко най-изпъкналите бърда и хълмове. Те са играли и сега играят голяма роля за климата и достъпа към Стара планина, па и за спокойствието на Търново и неговата предбалканска котловина – скъпа майка, стопанка и хранителка на трудолюбиви люде, на героизъм и опора на българското племе.
Ако се изправим на най-високия връх на Търново, ще различим, че шест бърда и пет хълма съставляват вярната и вечна стража на чудния град.
Западен пояс — бърда
Първо бърдо — То иде от северозапад из полето и е откъснато от височините при с. Мусина, върви източно по права линия, достига с. Самоводене и затваря пролома, из който излиза Янтра от Търново.
Второ бърдо — То иде пак от запад, под ъгъл на първото, и завършва също до Самоводене.
Трето бърдо — То иде от с. Балван и върви южно от Севлиевското шосе. При с. Леденик то се разцепва на два клона: северният взема североизточна посока под ъгъл към първите две бърда, стига второто, скача се с него, та двете, ограждайки Беляковската висока поляна (вж. книгата на Рафаил Попов — „Беляковското плато“), завършват при първите над Самоводене.
Четвърто бърдо — Южният му клон продължава право покрай Севлиевското шосе, достига Търновските лозя, завива на север по Зеленка и излиза на върха Орловец (405 м над морското равнище). Подир това то се упътва във вид на дъга, държи левия варовит скалист бряг на Янтра до „Дервента“, спуска се към Преображенския манастир, разкрива предисторически пещерни жилища и завършва пак над Самоводене — чуден възел на бърда.
Пето бърдо — То иде от с. Ветренци (Балван-Махле) и с. Пушево, прехвърля Янтра, върви южно от нея, стига при село Шемшево, дели се на два клона: северният прехвърля речното коляно, взема левия бряг на реката, минава над Чолакова махла под име Мармарлия и отива на Устието, прехвърля го към изток, стига до с. Малкия чифлик, където се разлага и изгубва към село Драгижево.
Шесто бърдо — То се образува южно от Шемшево в ъгъл на речното коляно и се движи на изток, два км южно от Янтра, затваря „Дълга лъка“, прехвърля Дряновската река и Присовското устие и излиза на Присовския хълм, висок 403 метра над морското равнище. Това бърдо продължава на изток по права линия под име Присой бърдо (присой значи припек) над с. Присово и по на изток; над с. Пчелище носи името Страната; същото име носи и над с. Церова кория; после се спуска към Попово бърдо, завръща се на юг, минава голямата река Дрента и се скача с Еленската планина над с. Миндя при Високата могила.
Петото и шестото бърдо затварят долината Трошана.
Източен пояс — хълмове
Източно, около Търново, се редят високи разнообразни хълмове, които се назовават така:
Камъкът — висок скалист хълм; той заема десния бряг на Янтра под Търново в Дервента. Неговата каменна стена върви 7 км от града на север, минава покрай манастира „Св. Троица“, стига срещу Самоводене, завива дъгообразно към Горна Оряховица, над която се извисява с най-високия си връх (439 метра) под името Камъка. Между него и с. Арбанаси, на шосето, шурти хладна чешма — Каменец. Малко по на север хълмът с дясно крило прави седловина, през която върви пътят за Горна Оряховица. От Каменец лявото му крило се завръща към Трапезица и дава нова седловина над църквата „Св. Димитър“ и най-сетне завършва с нос „Трапезица“ до Янтра срещу града.
Арбанашкото възвишено плато — започва от седловината Арбанаси и се разстила на изток в широко пресечена равнина, която достига Петропавловския манастир над Лясковец; сетне завива на юг, достига до с. Шереметя, като обръща на запад, спуска се към Момина скала, срещу крепостта „Царевец“.
Света гора — започва от седловина, през която минава шосето Търново — Шереметя — Тузлука и се преобръща в залесен и весел отделен хълм. Той прохлажда и разведрява отсрещното Търново. На високия му връх се белее руски паметник, вечен свидетел за освобождението на града (25 юни 1877 г.). От „Св. гора“ се разкрива най-ясно и най-цялостно панорамата на амфитеатралния град, залепен тъй чудно по скалите. Около града, във висинето, се синеят Орловец, Камъкът, Арбанашкото плато. На изток Момина крепост, на запад Зеленка, Мармалия, Качица, Устието. Между горните гиганти смирено гледат към небето Царевец и Трапезица, вековните свидетели на Второто българско царство.
Трошан — на излизане от Търново, по Марно поле, когато се стигне до Устието, се вижда, че бърдото, което иде от запад, прехвърля реката и отива към с. Малък чифлик не като едно, а като двустенно, каквито са Ритлите на Искър при с. Лютиброд. Втората (южна) стена отсича срещу завоя на Янтра, в местността Белчовото, една разлата източна долина, която носи името Трошан (не Трушан).
Дебелски хълм — западно от Присовското устие, между Янтра и смесените реки Килифарска и Дряновска, се издига широкоплещест хълм, бележит със своята гора, със своите лозя и поляни, окичени с билката дебелец (тлъстига), с божур, теменуга, мащерка и други лековити треви и цветя. Това е Дебелският хълм, който е вторият обръч на търновските защитни пояси откъм юг.
Местоположение и граници на Търновската предбалканска котловина
Казаните 6 бърда и 5 хълма свързват и обграждат свещения за българите Търновград. Те вият грамаден венец, чийто диаметър се простира 15 км от запад на изток и от север на юг. Царевец и Трапезица са сърцето на тоя венец и ключ на всички прорези, които отделят Дунавската равнина от Стара планина. От Търновските преградни бърда и хълмове (по-точно от с. Поликраище) към Дунава равнината носи името поле и жителите, що я населяват, се именуват поленци.
Южното пространство, от Търново до билото на Стара планина – древния Хемус, по турски „Балкан“, съставя балканската част на Търновската околия. Нейните жители се наричат балканци. Балканската част се дели на две: а) Предбалканска котловина и б) Балканска долина на река Белица до Хаинския проход.
Предбалканската котловина обхваща равнината от Присой бърдо (Присово) до Килифарския манастир към юг, и от Дебелския хълм, заедно с Манойските конуси (могили) на запад, до Миндя на р. Дрента и Еленските планини над Къпиново към изток.
Килифарската долина, която почва от манастира нагоре до билото на планината, представлява триъгълник по коритото на р. Белица, чийто връх е местността и колибите Белица. Килифарската долина свързва Северна България — през Търново, с Южна България — през Хаинския проход (683 м в.).
Из "ИСТОРИЯ НА ТЪРНОВСКАТА ПРЕДБАЛКАНСКА КОТЛОВИНА"- Н. Станев, 1942 г.
Полковник Тодор Кабакчиев- първият българин командвал гвардията
Тодор Павлов Кабакчиев е български офицер (полковник), военен деец от Сръбско-българската война (1885), командвал Конвоя на негово височество (1885 – 1886) и 10-и конен полк (1901 – 1902). Той е първият българин командвал гвардията.
Тодор Кабакчиев е роден на 2 август 1860 г. в Търново в семейството на Павел Недюв Кабакчиев и съпругата му Тодорица. През 1879 г. постъпва в Кавалерийското юнкерско училище в Елисаветград, Русия, което завършва през 1881 година и на 8 септември е произведен в чин подпоручик. Служи в 1-ви артилерийски полк. На 30 август 1884 е произведен в чин поручик. На 11 август 1885 е назначен за командир на Конвоя на негово височество. По време на Сръбско-българската война (1885) поручик Кабакчиев командва поверения му конвой. На 5 ноември един ескадрон под командването на Кабакчиев е изпратен към Алдомировци, за да застраши фланга на сръбските войски, когато предприемат настъпление в обход на българския ляв фланг, но ескадронът няма възможност да атакува и остава в наблюдателно положение до края на Сливнишкото сражение. На 10 ноември по заповед на командир на 2-ри конен полк е назначен с 3 взвода от поверения му ескадрон да отиде в авангард по дефилето за Филиповци и Трън с цел откриване на противника. На следващия ден по заповед на началника на Кавалерийската дивизия се отправя и пристига в Цариброд, където бивакува на 12 ноември. На следващия ден отново по заповед на командира на 2-ри конен полк с ескадрона си се отправя към левия фланг и е на разположение на капитан Попов през селата Вишан, Невля, Врабча и Трън. На 14 ноември по заповед на капитан Попов е назначен за авангард на войските на левия фланг, които настъпват към Пирот. При откриването на сръбските войски, докладва на капитан Попов и по негова заповед започва преследване на противника. Към ескадрона на поручик Кабакчиев се присъединява и 2-ри ескадрон от 1-ви конен полк, с който се оказват пред главните сръбски сили, които преследват до идването на другите бъчварски ескадрони. След края на войната поручик Кабакчиев командва конвоя до 7 февруари 1886. На 10 февруари началника на щаба на армията капитан Рачо Петров изпраща телеграма до княз Александър с молба за назначаване на Кабакчиев за ординарец при началника на Северния отряд, но същия ден княз Александър в отговор на телеграмата му съобщава, че ще вземе поручик Кабакчиев за ординарец при него самия. На 30 август 1886 е произведен в чин ротмистър, на 2 май 1890 в чин майор и на 2 февруари 1900 в чин подполковник. На 11 август 1901 подполковник Кабакчиев поема командването на новосъздадения 6-и кавалерийски дивизион, на която длъжност е до 24 септември 1902, когато командването на дивизиона поема подполковник Иван Димитров. На 28 юли 1913 е произведен в чин полковник. По време на военната си кариера служи в 4-ти и 1-ви конни полкове. Умира през 1932 г. Полковник Тодор Кабакчиев е брат на подполковник Теодоси Кабакчиев и на капитан Христо Кабакчиев. Женен е за Евангели Евприпия.
📌Дарява 10 хил. лв. за нуждите на БЧК и 50 хил. лв. за фонд към безплатната ученическа трапезария в Панчарево, от лихвите на който да се дава топла храна на бедни ученици (1943).
Тодор Кабакчиев е роден на 2 август 1860 г. в Търново в семейството на Павел Недюв Кабакчиев и съпругата му Тодорица. През 1879 г. постъпва в Кавалерийското юнкерско училище в Елисаветград, Русия, което завършва през 1881 година и на 8 септември е произведен в чин подпоручик. Служи в 1-ви артилерийски полк. На 30 август 1884 е произведен в чин поручик. На 11 август 1885 е назначен за командир на Конвоя на негово височество. По време на Сръбско-българската война (1885) поручик Кабакчиев командва поверения му конвой. На 5 ноември един ескадрон под командването на Кабакчиев е изпратен към Алдомировци, за да застраши фланга на сръбските войски, когато предприемат настъпление в обход на българския ляв фланг, но ескадронът няма възможност да атакува и остава в наблюдателно положение до края на Сливнишкото сражение. На 10 ноември по заповед на командир на 2-ри конен полк е назначен с 3 взвода от поверения му ескадрон да отиде в авангард по дефилето за Филиповци и Трън с цел откриване на противника. На следващия ден по заповед на началника на Кавалерийската дивизия се отправя и пристига в Цариброд, където бивакува на 12 ноември. На следващия ден отново по заповед на командира на 2-ри конен полк с ескадрона си се отправя към левия фланг и е на разположение на капитан Попов през селата Вишан, Невля, Врабча и Трън. На 14 ноември по заповед на капитан Попов е назначен за авангард на войските на левия фланг, които настъпват към Пирот. При откриването на сръбските войски, докладва на капитан Попов и по негова заповед започва преследване на противника. Към ескадрона на поручик Кабакчиев се присъединява и 2-ри ескадрон от 1-ви конен полк, с който се оказват пред главните сръбски сили, които преследват до идването на другите бъчварски ескадрони. След края на войната поручик Кабакчиев командва конвоя до 7 февруари 1886. На 10 февруари началника на щаба на армията капитан Рачо Петров изпраща телеграма до княз Александър с молба за назначаване на Кабакчиев за ординарец при началника на Северния отряд, но същия ден княз Александър в отговор на телеграмата му съобщава, че ще вземе поручик Кабакчиев за ординарец при него самия. На 30 август 1886 е произведен в чин ротмистър, на 2 май 1890 в чин майор и на 2 февруари 1900 в чин подполковник. На 11 август 1901 подполковник Кабакчиев поема командването на новосъздадения 6-и кавалерийски дивизион, на която длъжност е до 24 септември 1902, когато командването на дивизиона поема подполковник Иван Димитров. На 28 юли 1913 е произведен в чин полковник. По време на военната си кариера служи в 4-ти и 1-ви конни полкове. Умира през 1932 г. Полковник Тодор Кабакчиев е брат на подполковник Теодоси Кабакчиев и на капитан Христо Кабакчиев. Женен е за Евангели Евприпия.
Източници: Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996.
Христов, Христо, Дойнов, Дойно. Сръбско-българската война 1885. Сборник документи. София, Военно издателство, 1985.
Танчев, И., „Българи в чуждестранни военноучебни заведения (1878 – 1912)“, София, 2008, ИК „Гутенберг“
Христов, Христо, Дойнов, Дойно. Сръбско-българската война 1885. Сборник документи. София, Военно издателство, 1985.
Танчев, И., „Българи в чуждестранни военноучебни заведения (1878 – 1912)“, София, 2008, ИК „Гутенберг“
Архитектурни и исторически паметници в макети на Леон Филипов
 |
| ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ ВСИЧКИ МАКЕТИ НА ЛЕОН ФИЛИПОВ |
В своето творчество Леон Филипов е отразил запазените основи на църквата „Св. Димитър“, църквата „Иван Рилски“ на Трапезица и църквата „Иван Рилски“ в Асенова махала, която е напълно разрушена, западната фасада от мавзолея на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ със запазена цветна керамична украса, фасада от църквата „Св. Димитър“ в Асенова махала, напречен разрез на същата църква, надлъжен разрез на църквата „Петър и Павел“ преди разрушенията от земетресението през 1913 г. и патриаршеската църква „Св. Спас", която е увенчавала върха на Царевец.
Запазените основи на средновековните български църкви са еднокорабни или трикорабни, с многоъгълни или полукръгли апсиди, план, близък до квадрата, и слабо изразени кръстообразни очертания. В зараждащия се нов стил на българското култово средновековно строителство подчертано развитие получава външната орнаментална украса, която се допълва от силно разчленяване на фасадните плоскости чрез засводени ниши и пиластри. В макетите на Леон Филипов се виждат както керамични цветни украси, така и редуване на каменния градеж с открити декоративни тухлени пояси по фасадите. Орнаменталните елементи се обединяват от хармоничните пропорции на цялостната композиция.
Леон Филипов е запазил в своите макети фасадите на стари български къщи от Асенова махала, разрушени през 1913 г. — къщата на госпожа Бойка и други. Тези сгради са двуетажни, каменни, със строга, дори сурова архитектура, напомнящи по характер запазените от XVIII в. арбанашки къщи.
Хълмът Царевец през средните векове бил обграден от дебели крепостни стени с бойници и кули. Югоизточната бойна кула, която е сравнително най-добре запазена, е дадена във вида, който е имала в първите години след Освобождението. Под нея в подножието на хълма, до брега на река Янтра, се намират останките на голям кладенец, свързван някога чрез висока стъпаловидна стена с крепостта.
През годините на турското владичество икономическото развитие и строителството в българските земи рязко замират. Завоевателите в обществено-икономическото си развитие и в културно отношение са стояли несравнимо по-ниско от поробените народи. По-развитата и по-богата българска архитектура обуславя голямото ѝ влияние върху турското монументално строителство, от което могат да бъдат показани само няколко турски джамии и бани, леко напомнящи източни ориенталски мотиви със своите издължени стрелообразни сводове, арки и пропорции и със забележимо заимствуване на български композиционни и декоративни елементи.
В Търново са запазени три турски бани, една от които е отразена в макет Леон Филипов - банята „Башхамам“, с главна фасада и напречен разрез.
 | |
|
През епохата на Възраждането са създадени оригинални ценни паметници на културата в Търново, Арбанаси, Лясковец, Елена и др. В Търновския край са работили прочутите български майстори-строители; Иван Давдата, Никола Фичев, уста Генчо, уста Георги и много други техни ученици. Най-талантлив между тях, живял и изградил прекрасни творения на българската архитектура в Търново, е майстор Никола Фичев. Той на дело с най-обикновени строителни материали е постигнал пълно единство на форма и съдържание, съчетавайки удобствата, икономичността и красотата. Изградените от него постройки са ценни паметници на нашата култура с вложени в тях самобитни композиционни и орнаментални елементи. Творчеството му създава нова търновска архитектурна школа. В макетите си Леон Филипов е отразил негови творби.
Църквата „Рождество Богородично“ в Търново, разрушена от земетресението в 1013 г. с хармоничните линии и детайли в своеобразната третировка на цялата фасада, изящната двойна кобилица и трикуполния балдахин под нея заема място между значителните негови произведения.
Стоенчевата къща (Къщата с маймунката) със смело надвиснали еркерни етажи, ризалити и оригинална керамична облицовка е едно от най-красивите възрожденски жилища в Търново.
 | |
|
Леон Филипов е пресъздал голям брой ценни архитектурни паметници от епохата на Възраждането в Търново, които не са достигнали до нас: хана на хаджи Николи, масивна двуетажна сграда с оригинална фасада и хармонични пропорции, фасадата от къщата на хаджи Кочовица, Червеното кафене с осмостенна кулообразна форма върху леки, изящни колони и червена керамична облицовка, мелницата при баня "Башхамам", фасада на къщата на Евстатий Селвелиев, къщата на хаджи Генчо в Асенова махала, магазиите на хаджи Мехмед Караманлията, врата от стара къща на улица "Никола Пиколо", чешмата на хаджи Дервиш и оригинални търновски дървени тавани.
На 3 км североизточно от Търново се намира с Арбанаси, за което се предполага, че е създадено през XVI в. Сегашните запазени къщи датират от началото на XVII в. и представляват жилища-крепости със сурова външна архитектура. Върху своеобразния студен външен облик на селището е сложен характерният отпечатък на жестоките несигурни времена през турското робство. Високите дебели каменни зидове в приземните етажи, затворените, обградени с непристъпни огради дворища, тежките, обковани с желязо дъбови врати и портища, железните решетки на прозорците, каменните чешми, затворените, ниски фасади на църквите рисуват затвърдилия се в България средновековен начин на живот, който държи покореното население в постоянно напрежение.
В първия етаж на жилищните сгради са разположени зимничните и складовите помещения. Планировката и уредбата на обитавания етаж рязко се различават по своя характер от суровия външен изглед, изграден на принципа на строга целесъобразност и удобна компактна функционална връзка между отделните помещения. Учудва забележителната уютност и пищност, постигнати чрез доброто пропорциониране на помещенията и богатата детайлировка и орнаментална украса от дърво и мазилка.
В макетите си Леон Филипов е пресъздал голям брой жилища, църкви, чешми, портища, тавани от дърво и мазилка и камини, рисуващи една почти пълна картина на отшумелия богат и неспокоен живот в Арбанаси.
Ето оценката на големия френски писател Мопасан за величието на човешкия дух, въплътен в паметниците на архитектурата: „Та нали архитектурата, най-неразбраното и най-забравеното днес изкуство, е може би също най-естетичното, най-тайнственото и най-закърмено с идеи изкуство? То е имало през вековете преимуществото да символизира, така да се каже, всяка епоха, да изразява с твърде малък брой паметници начина на мислене, чувствата и бляновете на дадена раса и цивилизация. Няколко храма и няколко църкви, няколко двореца и няколко замъка съдържат може би цялата история на изкуството на народите и разкриват пред погледа ни, по-добре от книги, чрез хармонията на линиите и очарованието на орнаментите всичката прелест и величие на една епоха. “
Проучвайки и събирайки през целия си живот най-ценното, най-вълнуващото от творенията на българския народен майстор-строител в Търновския край, Леон Филипов дава с макетите си правдив образ на един отшумял живот, своеобразния му колорит и неговата затрогваща интимна красота и вкус.
ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ ВСИЧКИ МАКЕТИ НА ЛЕОН ФИЛИПОВ
СПИСЪК НА ВСИЧКИ МАКЕТИ НА ЛЕОН ФИЛИПОВ
1. Югоизточната бойна кула на Царевец преди реставрацията
2. Кладенецът под Югоизточната бойна кула в подножието на хълма
3. Църквата „Иван Рилски“ на Трапезица, хоризонтален разрез
4. Църква № 13 на Трапезица, хоризонтален разрез
5. Третата порта от главния вход на Царевец, разрушена през 1889 г.
6. Църквата „Иван Рилски“ в Асенова махала, хоризонтален разрез
7. Източната фасада на църквата „Св. Димитър“ в Асенова махала
8. Западната фасада на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Асенова махала
9. Църквата „Петър и Павел“ в Асенова махала
10. Църквата в Асеновата крепост край Асеновград
11. Къщата на госпожа Бойка в Асенова махала, разрушена
12. Старинна къща в Асенова махала, разрушена
13. Баня „Башхамам“ в Търново, източна фасада
14. Баня „Башхамам“ в Търново, напречен разрез
15. Къщата с маймунката (Стоенчевата) в Търново, строена от майстор Никола Фичев, южна фасада
16. Северната фасада на къщата с маймунката в Търново
17. Църквата „Св. Богородица“ в Търново, строена от майстор Никола Фичев, разрушена
18. Червеното кафене в Търново, разрушено
19. Стара воденица до банята „Башхамам“ в Търново, разрушена
20. Стара воденица в Търново до банята „Башхамам“, разрушена
21. Стара къща на ул. „Г. Раковски“ в Търново
22. Селвелиевата къща в Търново, разрушена
23. Маазите на Мехмед Караманлията в Търново
24. Къщата на Ефтимови в Търново
25. Вратата на ул. „Никола Пиколо“ в Търново, разрушена
26. Попската чешма в Трявна
27. Врата от къщата на Ради Кожухаров в Търново
28. Алафранга от къщата на Цани Гинчев в Търново
29. Чешмата „Шулнаря“ край Търново
30. Чешмата на Хаджи Дервиш в Търново, разрушена
31. Чешмата при Преображенския манастир
32. Дървен таван от стара търновска къща, съхранява се в Окръжния музей – Търново
33. Главната порта на манастира „Света Троица“ край Търново
34. Вътрешен изглед от Преображенския манастир край Търново
35. Входната врата на Констанцалиевата къща в Арбанаси
36. Портище на стара къща в Арбанаси
37. Констанцалиевата къща в Арбанаси
38. Констанцалиевата къща в Арбанаси, източна фасада
39. Къщата на баба Кали в Арбанаси
40. Портище от Арбанаси
41. Врата на стая от Констанцалиевата къща в Арбанаси
42. Портище от къщата на баба Кали в Арбанаси
43. Портище от къщата на баба Кали в Арбанаси
44. Входната врата на църквата „Архангел Михаил и Гавраил“ в Арбанаси
45. Камина от Кандиларовата къща в Арбанаси
46. Камина от заседателната стая в Констанцалиевата къща, Арбанаси
47. Камина от лятната спалня в Констанцалиевата къща, Арбанаси
48. Таван над стълбището в Констанцалиевата къща, Арбанаси
49. Мазан таван в лятната спалня на Констанцалиевата къща в Арбанаси
50. Мазан таван от къщата на Марин Хараламбев в Арбанаси
51. Дървен таван от арбанашка къща
52. Входната врата на църквата „Св. Георги“ в Асенова махала
53. Църквата „Архангел Гавраил и Михаил“ в Арбанаси
54. Църквата „Архангел Гавраил и Михаил“ в Арбанаси
55. Църквата „Рождество Христово“ в Арбанаси
56. Църквата „Рождество Христово“ в Арбанаси
57. Коконската чешма в Арбанаси
58. Чешмата „Малкото лако“ край Арбанаси
59. Чешмата на Атанас Русевич в Арбанаси
60. Чешмата „Каменец“ край Арбанаси
Източници: Книгата "АРХИТЕКТУРНИ И ИСТОРИЧЕСКИ ПАМЕТНИЦИ В МАКЕТИ НА ЛЕОН ФИЛИПОВ"- 1960 г.
ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ: Леон Филипов – търновецът, запазил за поколенията късчета памет от миналото
Присовски мъжки манастир „Св. Архангел Михаил“
 |
Из книгата на Никола Станев „История на Търновската предбалканска котловина“- 1942 г. |
Манастирът е стар, изглежда от Второто българско царство, по време на Асена и Петра, в спомен на разбиването на Исак Ангел навръх Архангеловден, или по време на татарските нашествия, 1270 — 1300 г., в царуването на цар Константин Тиха, когато населението от околните села се принуждавало да дири безопасно място за спасение в недостъпната долина. Манастирът е опожаряван и събарян няколко пъти от нападатели. Преданието говори, че цар Иван Александър със семейството си е посещавал тази св. обител за почивка и лов. Плодородното поле между манастира, Килифарево и Дебелец е съгрявало душата на царя за благоденствие и разсейвало грижите му за домашните раздори. Това предание негли е използвал народният поет Иван Вазов в произведението си „Иван Александър“.
Селяните от Присово участвали с труда и даренията си за съграждане, поддържане и обзавеждане на св. обител, дарявайки достатъчно земя, добитък и други средства. Така се е запазвало през вековете благотворното влияние на манастира „Св. Архангел“ за християните. За съжаление, сведения за живота, развитието и братството в манастира до днес не са намерени и запазени.
Старините около манастира показват, че някога околните места били покрити с непристъпни гори. Северно от манастира има естествена могила, наречена Старата могила, и на върха ѝ се виждат развалини. Според преданието, на този връх първоначално се намирал, по образеца на средновековните кули и замъци, манастирът. Могилата затваря долината и се опира на реката. Ясно е, че тук е имало стражарница, която пазела входа на дола, в който намирало спасение околното население.
При настъпването на мирни времена, когато скиптиците-грабители по една или друга причина липсвали, манастирът напуснал тясното и урвесто място Мечин дол и Мечата урва, па се преместил долу покрай реката, гдето имало воденица и стопанство. За това ни говори запазеният надпис над вратата на сегашната църква, дето е отбелязано, че е построена там първо на 1589 при Търновския митрополит Арсений (1530 — 1595).
.jpg)
В българско време манастирът бил надарен от царете с имоти, от които се издържал. По-късно, когато дошли турците, положението се изменило. Към 1595 до 1695 г., в смущенията, които ставали около Търново — въстанието на Тодор Балина, Павел Джорджич, Шишман III, Братя Соркочевци, Ростислав Стратимирович и Стоян войвода — и когато манастирската църква се изписвала при Търновския владика Дионисий Рали, замесен в подготовката на тия движения, властта населила няколко турски бейове в село Дебелец. Понеже българското население било разпръснато из горите и Балкана, бейовете довели от Дунавската равнина със себе си по десетина семейства-раи да обработват земята. Ала били недостатъчни, та турците повикали с големи обещания българи и от Балкана. Оказало се, че между дошлите балканци имало твърде много немирни и бунтовни лица. Затова бейовете повикали и около 20—30 турски семейства, които да държат в покорност раите. В тия времена преселниците турци заграбили много манастирски имоти.
В по-новите времена, в годините на Възраждането, положението отново се изменило. Кърджалиите навлезли в Котловината, ограбили и разрушили манастира и чифлиците на бейовете. Земята останала пак необработена и турците отново били принудени да викат рая от Балкана или от полето за работници, като обещавали да им пазят вярата, манастирите и църквите. Някои, обаче, бейове и аги, стопани на имоти, недоволни от приходите почнали да продават имотите си било на манастира, било на раите. Така манастирът взел отново да се засилва. Намира се в манастира една турска тапия (владало), в която през 1834 год. Ахмед Байрактар разрешил на Дервиш бей да продаде на манастира една нива за 393 гроша. Подобни тапии има и от други турски продавачи.
В това време манастирът се е намирал в ръцете на монаси от Самоковско, изпратени от Рилския манастир. От тях има няколко бележки по църковните книги, написани на типичен черковно-славянски говор. Те настояли да се съгради манастирски метох в с. Присово, да се отвори килийно училище и да се събират както за Присовския, така и за Рилския манастир помощи.
В църковната стара книга „Триод“, II-та част, е забелязано:
Този надпис се съгласува със сегашния надпис в редовете до митрополит Арсений, макар под друга редакция, но оттам насетне се споменуват вече нови имена, тия на Абдул Меджид, на игумена Хаджи Серапион от Севлиево, на иконома-монах Прокопа, на Мелетий иеромонах, на ученика му Прокопай, на В. Търновското общество на медникарите и на присовските жители
В новия надпис е пропуснато важното име на Митрополит Дионисий Рали, при когото била изографисана старата църква и който бил важна историческа личност него време. Изпуснати са и имената на Георги и Тодор Накополчани и грешно се пише Иеромонах Серафим Никополчанин. Все пак прибавеното изнася важното свидетелство, че ктитори (благодетели) на манастира били търновските казанджии(медникари), сдружени в общество (еснаф). Член на това общество, и може би и устабашия, е бил бащата на П. Р. Славейков — Рачо Петков Медникаров, който е заровен за това и в двора на църквата, след като починал от чума, 1848 г. Сам Петко Рачев Славейков разказва в спомените си, че често ходел в манастира и помагал, види се, на Архангеловден, храм на манастира.
От първата бележка на йеромонаха Гавраила се вижда, че църковните служители не са били чужди на народното дело. Не са били чужди на същото и първенците в селото, които знаели, че освобождението на българите е благословено от Бога. Бележката на йеромонаха загатва, че той е бил участник в заговора, но спасил живота си. Турците не го хванали заедно с другите. Запазеният му живот е втор, та той мисли, че изпълнява дълг за отечеството си. В манастира било опасно от турците, иеромонахът се крил из домовете в Присово и казвал, че е таксит—настоятел на Рилскии манастир. Знае се също, че Рачо Казанджията, бащата на П. Р. Славейков е бил участник във Велчовата завера и че лял крушуми и пазел барут. Връзките му с манастира са установени от син му. Той и йеромонах Гаврил, види се, не били заловени.
По-сетне, търновските съзаклятници през 1870— 1876 г. са се събирали в Присовския манастир. Там са ходили Васил Левски и Стефан Стамболов. Знае се дори тайната стая на игумена, в която българските апостоли са намирали подслон.
Присовският манастир е бил любимо място на търновските еснафи, главно на попечителите му казанджии (медникари) и търговци. Когато имало да решат нещо далеч от турското ухо, те пеш и с коне пристигали в някой празничен ден, уж за черкуване. Тук те правили съвета си, давали дарения, устройвали угощения, в които вземали участие и първенците в селото. В Присово е имало скривалища за народни дейци, за хайдути като Фалипа Тотю и др. В една стара книга е забелязано: "Въ 1867 година мина Тотю отъ Влашко въ турско и се би съ турците“. Даскалъ х. Стефанъ х. Симеоновъ е държалъ връзка съ Бача Кира въ Бела Черкова и много предпазливо проповядвалъ за народно възстание."
Връзките на манастира с Рилския манастир накарали рилските му възпитаници-управници да радеят да се възстанови манастирския храм „Св. Архангел“. Пази се в архивата и днес ферманът, издаден от султан Абдул Меджит хан, в който се разрешава на братството да възобнови въз основите на старата църква покрай реката храма ,Св. Небесни сили“ или „Св. Архангел“. Това станало в 1858 година, когато бил игумен хаджи Серапион от Севлиево и иконом-монахът Партени Христов, който след това става игумен на манастира. По после, след рилските възпитаници монаси в мнанастира възприели ред богослужението и управата му да се вършат от събудени свещеници, родени в Присово. Такъв е бил свещеник Недю от рода Малкочевци, особено иеромонасите Силвестър, Пантелеймон и Серафим, за които споменахме по-рано.
В управлението на Малкочевци (1870 — 1893 г.) манастирът достигнал най-цветущото си духовно и стопанско положение. В тяхно време се е направило днешното голямо здание, северното крило в двора — редица стаи, обречени за поклонници. Старите сгради, които били унищожени в 1826 г., обграждали манастирския двор от запад и юг, а на ъгъла посредата им била голямата манастирска порта. Те имали своите скривалища, в които са се крили народни люде, войводи и бунтовници за нашето Възраждане.
По-сетне, търновските съзаклятници през 1870— 1876 г. са се събирали в Присовския манастир. Там са ходили Васил Левски и Стефан Стамболов. Знае се дори тайната стая на игумена, в която българските апостоли са намирали подслон.
Присовският манастир е бил любимо място на търновските еснафи, главно на попечителите му казанджии (медникари) и търговци. Когато имало да решат нещо далеч от турското ухо, те пеш и с коне пристигали в някой празничен ден, уж за черкуване. Тук те правили съвета си, давали дарения, устройвали угощения, в които вземали участие и първенците в селото. В Присово е имало скривалища за народни дейци, за хайдути като Фалипа Тотю и др. В една стара книга е забелязано: "Въ 1867 година мина Тотю отъ Влашко въ турско и се би съ турците“. Даскалъ х. Стефанъ х. Симеоновъ е държалъ връзка съ Бача Кира въ Бела Черкова и много предпазливо проповядвалъ за народно възстание."
Връзките на манастира с Рилския манастир накарали рилските му възпитаници-управници да радеят да се възстанови манастирския храм „Св. Архангел“. Пази се в архивата и днес ферманът, издаден от султан Абдул Меджит хан, в който се разрешава на братството да възобнови въз основите на старата църква покрай реката храма ,Св. Небесни сили“ или „Св. Архангел“. Това станало в 1858 година, когато бил игумен хаджи Серапион от Севлиево и иконом-монахът Партени Христов, който след това става игумен на манастира. По после, след рилските възпитаници монаси в мнанастира възприели ред богослужението и управата му да се вършат от събудени свещеници, родени в Присово. Такъв е бил свещеник Недю от рода Малкочевци, особено иеромонасите Силвестър, Пантелеймон и Серафим, за които споменахме по-рано.
В управлението на Малкочевци (1870 — 1893 г.) манастирът достигнал най-цветущото си духовно и стопанско положение. В тяхно време се е направило днешното голямо здание, северното крило в двора — редица стаи, обречени за поклонници. Старите сгради, които били унищожени в 1826 г., обграждали манастирския двор от запад и юг, а на ъгъла посредата им била голямата манастирска порта. Те имали своите скривалища, в които са се крили народни люде, войводи и бунтовници за нашето Възраждане.
За възстановяването на църквата и манастирските сгради помагали селяни от Присово и околните села, па и еснафите от Търново, Дряново, Габрово и др.
Доколко присовчани са били привързани към своя манастир показва факта, че по стар обичай цялата реколта от манастирските имоти е пребирана безвъзмездно от селяните. Празничен ден, определен от манастирското управление, всички — мало и голямо — масово са се стичали в манастира, предвождани от цигулки и тъпани, за жетва, или беленка на царевицата. Правело се „хар“ (даром).
В един ден жетвата се привършва, или царевицата обелва. За услугата се давало богато угощение. Заколвало се телец. При жетвата, обаче, край другото ястие е имало специално ястие „бял мъж“, приготвено от пресно несолено сирене. За да се гости цяло село, 400 — 500 души, с такова ястие, манастирът е трябвало да разполага с много доен добитък — едър и дребен. Един съвременик дава следните спомени; „Лично, като малко момче, съм ходил за жетва (събирах ръкойки) на манастирски „хар“ и още са ясни и неизлечими от съзнанието ми силните впечатления не само от общата във веселие, песни и шеги жътва, но и от угощението. Дълги манастирски трапезници (платове от коноп) се постилаха в редове по обширния манастирски двор, обрасъл със зелена трева. Край тях, по тревата, по турски насядваха жетварите. В пръстени разлати паници разсипано "белия мъж", до тях едно до друго резени от сирене, други паници с „молитва“ (ястие от месо и ориз), а големите манастирски тоняци (гърнета) с червено вино минаваха от ръка в ръка. Песни, шеги, свирни, хора до късно".
Манастирът имаше големи лозя, около 400 — 500 брави овце и около 100 — едър добитък. Не минаваше пътник без да не се отбие в него и да не бъде нагостен. Манастирът притежаваше голям метох в с. Присово съ обширна изба. В нея, освен от манастирските лозя, намиращи се край селото, но и от събраната от селяните шера (гроздовъ сок), се пълнеха големи бъчви от по 200—300 ведра с вино. В последните години (1899 год) тоя метох се обяви от бирниците за продан, за неплатени манастирски дългове. Селяните, обаче, не допуснаха да се купи от частно лице. Купи го общината, за общинско управление, за 3005 лв. И до днес последното се помещава в него. Продадоха се и бъчвите. Избата се приспособи от селското Просветно градинарско дружество за театрален салон.
В робски години манастирът „Св. Архангел“ е преуспявал духовно и материално.
След Освобожението започва неговото отпадане. Поради обезлюдване и материална нищета, в 1908 год., приснопаметният Търновски Митрололит Антим го обръща в старопиталище на епархийските манастири. Подпомагано от последните, то приютява в себе си около 10 немощни старци. В 1921 година Митрополит Филип го обявява за епархийско старопиталище и се подпомага от епархийски средства.
Доколко присовчани са били привързани към своя манастир показва факта, че по стар обичай цялата реколта от манастирските имоти е пребирана безвъзмездно от селяните. Празничен ден, определен от манастирското управление, всички — мало и голямо — масово са се стичали в манастира, предвождани от цигулки и тъпани, за жетва, или беленка на царевицата. Правело се „хар“ (даром).
В един ден жетвата се привършва, или царевицата обелва. За услугата се давало богато угощение. Заколвало се телец. При жетвата, обаче, край другото ястие е имало специално ястие „бял мъж“, приготвено от пресно несолено сирене. За да се гости цяло село, 400 — 500 души, с такова ястие, манастирът е трябвало да разполага с много доен добитък — едър и дребен. Един съвременик дава следните спомени; „Лично, като малко момче, съм ходил за жетва (събирах ръкойки) на манастирски „хар“ и още са ясни и неизлечими от съзнанието ми силните впечатления не само от общата във веселие, песни и шеги жътва, но и от угощението. Дълги манастирски трапезници (платове от коноп) се постилаха в редове по обширния манастирски двор, обрасъл със зелена трева. Край тях, по тревата, по турски насядваха жетварите. В пръстени разлати паници разсипано "белия мъж", до тях едно до друго резени от сирене, други паници с „молитва“ (ястие от месо и ориз), а големите манастирски тоняци (гърнета) с червено вино минаваха от ръка в ръка. Песни, шеги, свирни, хора до късно".
Манастирът имаше големи лозя, около 400 — 500 брави овце и около 100 — едър добитък. Не минаваше пътник без да не се отбие в него и да не бъде нагостен. Манастирът притежаваше голям метох в с. Присово съ обширна изба. В нея, освен от манастирските лозя, намиращи се край селото, но и от събраната от селяните шера (гроздовъ сок), се пълнеха големи бъчви от по 200—300 ведра с вино. В последните години (1899 год) тоя метох се обяви от бирниците за продан, за неплатени манастирски дългове. Селяните, обаче, не допуснаха да се купи от частно лице. Купи го общината, за общинско управление, за 3005 лв. И до днес последното се помещава в него. Продадоха се и бъчвите. Избата се приспособи от селското Просветно градинарско дружество за театрален салон.
В робски години манастирът „Св. Архангел“ е преуспявал духовно и материално.
След Освобожението започва неговото отпадане. Поради обезлюдване и материална нищета, в 1908 год., приснопаметният Търновски Митрололит Антим го обръща в старопиталище на епархийските манастири. Подпомагано от последните, то приютява в себе си около 10 немощни старци. В 1921 година Митрополит Филип го обявява за епархийско старопиталище и се подпомага от епархийски средства.
Старите крила, южното и западното, се събарят като вече много стари и негодни и на мястото на западното се построява ново грамадно, 40 метрово дълго здание, което да отговаря на новите му нужди — сега приютява в себе си около 40 немощни старци и старици. Имотите му рационално се използват. Модерно е застъпено в него земеделието, скотовъдството, градинарството, овощарството и пчеларството.
Манастирът в робски години е бил огнище за вяра, просвета и народност.
Днес служи за същите цели в по нови форми: практическа вяра, социално милосърдие и образцово народно стопанство.
Присовчани са го създали, присовчани векове са го издържали и крепили. Той е тяхна гордост.
Безспорно е, че както манастирът „Св. Марко“ в старо време, така и „Св. Архангел“ са били вековни свещени огнища и закрилници на вяра, благочестие и народно спасение — проясняване на народностната свес.
Всички околни свещеници и учители, както и присовските, са получавали просвета в казаната св. обител. Затова и са били привързани към нея. В известни празнични дни са затваряни селските църкви на околните села и свещениците заедно с енориящите си отивали на служба в манастира "Св. Архангел".
Днес, обърнат в Търновско епархийско старопиталище, той притежава; ниви 561 декари, гори 63 дек., овощни градини 34 дек., пасища 22 дек., люцерна 42 декара, лозя — няма, и жив инвентар в старопиталището — кобили 8, кончета 3, волове 7, овце 89, кочове 2, свини 20, нерези 2, малки прасета 70, депозирани за отгледване кочове 34;птици 550, пчели 30 плетени тръвни и 25 модерни. Манастирът се управлява от протойерей Георги Мусински, свещеник в с. Мариино.
Манастирът в робски години е бил огнище за вяра, просвета и народност.
Днес служи за същите цели в по нови форми: практическа вяра, социално милосърдие и образцово народно стопанство.
Присовчани са го създали, присовчани векове са го издържали и крепили. Той е тяхна гордост.
Безспорно е, че както манастирът „Св. Марко“ в старо време, така и „Св. Архангел“ са били вековни свещени огнища и закрилници на вяра, благочестие и народно спасение — проясняване на народностната свес.
Всички околни свещеници и учители, както и присовските, са получавали просвета в казаната св. обител. Затова и са били привързани към нея. В известни празнични дни са затваряни селските църкви на околните села и свещениците заедно с енориящите си отивали на служба в манастира "Св. Архангел".
Днес, обърнат в Търновско епархийско старопиталище, той притежава; ниви 561 декари, гори 63 дек., овощни градини 34 дек., пасища 22 дек., люцерна 42 декара, лозя — няма, и жив инвентар в старопиталището — кобили 8, кончета 3, волове 7, овце 89, кочове 2, свини 20, нерези 2, малки прасета 70, депозирани за отгледване кочове 34;птици 550, пчели 30 плетени тръвни и 25 модерни. Манастирът се управлява от протойерей Георги Мусински, свещеник в с. Мариино.
.jpg)
