Вижте плейлистите в YouTube и се абонирайте за канала ми- https://www.youtube.com/@StaroTarnovo
🎞 УНИКАЛНИ КАДРИ ОТ СТАРО ТЪРНОВО
Търновски преградни бърда и хълмове
Намираме се в Търново. Главната ни задача в този труд е да заведем и запознаем любезния четец във Великотърновската предбалканска котловина, за която ще имаме по-нататък дума. Но по-рано нека хвърлим един бегъл поглед върху царствения град и да посочим неговите естествени и чудни планински пояси, които ревностно пристягат в прегръдките си величествените му твърдини и които са северна ограда на котловината.
Необикновена гледка винаги приковава нашето внимание. Пред очите на възхитения наблюдател и любознателен човек се редят една подир друга ту бели варовити каменни висини, ту по-ниски засмени рътове, ту измъчени гърчения на река Янтра. Всичко това буди удивление, размисъл и настройва душата, която занича за нещо тайнствено, чудодейно и славно. Човек не може да не се запита какви незнайни земни тръсове са ставали някога, та тъй чудновато са се издигали и разкъсвали бърдата, хълмовете и скалистите пластове на планинските вериги, за да нагънат реката в толкова сгнетени завои. В подножието на чудните твърдини с лек шум се вие омайната река Янтра; тя сякаш е назначена не само да мие дивните крепости, но и да не позволява на злосторник да надниква в светинята на България, преди да почувства величието ѝ, преди да се развълнува от могъществото на природата, която великодушно и богато е надарила старата българска столица с толкова красоти.
В предисторическите времена, когато не е имало още пътища, ни човешки следи в пещерите и скалите, нито прокопи из проломите, мястото Търново тайнствено се е гушело в своето недостъпно скривалище и се е вглеждало самодоволно в плътната бистра вода на дивната Янтра, препълнена с риба и цветя. Днес около могъщите хълмове се възвишават и дъгообразно завиват под различни радиуси високи преградни бърда, които предават тайнствена сила и значение на мястото. Общият пролом на Янтра е „чудото на Деда Господа“, както се изразява един български поет, а околните му защитни бърда и хълмове осигуряват благодатния въздух и слънчевите лъчи за живот и сигурност.
Уместно е, струва ни се, да посочим накратко най-изпъкналите бърда и хълмове. Те са играли и сега играят голяма роля за климата и достъпа към Стара планина, па и за спокойствието на Търново и неговата предбалканска котловина – скъпа майка, стопанка и хранителка на трудолюбиви люде, на героизъм и опора на българското племе.
Ако се изправим на най-високия връх на Търново, ще различим, че шест бърда и пет хълма съставляват вярната и вечна стража на чудния град.
Западен пояс — бърда
Първо бърдо — То иде от северозапад из полето и е откъснато от височините при с. Мусина, върви източно по права линия, достига с. Самоводене и затваря пролома, из който излиза Янтра от Търново.
Второ бърдо — То иде пак от запад, под ъгъл на първото, и завършва също до Самоводене.
Трето бърдо — То иде от с. Балван и върви южно от Севлиевското шосе. При с. Леденик то се разцепва на два клона: северният взема североизточна посока под ъгъл към първите две бърда, стига второто, скача се с него, та двете, ограждайки Беляковската висока поляна (вж. книгата на Рафаил Попов — „Беляковското плато“), завършват при първите над Самоводене.
Четвърто бърдо — Южният му клон продължава право покрай Севлиевското шосе, достига Търновските лозя, завива на север по Зеленка и излиза на върха Орловец (405 м над морското равнище). Подир това то се упътва във вид на дъга, държи левия варовит скалист бряг на Янтра до „Дервента“, спуска се към Преображенския манастир, разкрива предисторически пещерни жилища и завършва пак над Самоводене — чуден възел на бърда.
Пето бърдо — То иде от с. Ветренци (Балван-Махле) и с. Пушево, прехвърля Янтра, върви южно от нея, стига при село Шемшево, дели се на два клона: северният прехвърля речното коляно, взема левия бряг на реката, минава над Чолакова махла под име Мармарлия и отива на Устието, прехвърля го към изток, стига до с. Малкия чифлик, където се разлага и изгубва към село Драгижево.
Шесто бърдо — То се образува южно от Шемшево в ъгъл на речното коляно и се движи на изток, два км южно от Янтра, затваря „Дълга лъка“, прехвърля Дряновската река и Присовското устие и излиза на Присовския хълм, висок 403 метра над морското равнище. Това бърдо продължава на изток по права линия под име Присой бърдо (присой значи припек) над с. Присово и по на изток; над с. Пчелище носи името Страната; същото име носи и над с. Церова кория; после се спуска към Попово бърдо, завръща се на юг, минава голямата река Дрента и се скача с Еленската планина над с. Миндя при Високата могила.
Петото и шестото бърдо затварят долината Трошана.
Източен пояс — хълмове
Източно, около Търново, се редят високи разнообразни хълмове, които се назовават така:
Камъкът — висок скалист хълм; той заема десния бряг на Янтра под Търново в Дервента. Неговата каменна стена върви 7 км от града на север, минава покрай манастира „Св. Троица“, стига срещу Самоводене, завива дъгообразно към Горна Оряховица, над която се извисява с най-високия си връх (439 метра) под името Камъка. Между него и с. Арбанаси, на шосето, шурти хладна чешма — Каменец. Малко по на север хълмът с дясно крило прави седловина, през която върви пътят за Горна Оряховица. От Каменец лявото му крило се завръща към Трапезица и дава нова седловина над църквата „Св. Димитър“ и най-сетне завършва с нос „Трапезица“ до Янтра срещу града.
Арбанашкото възвишено плато — започва от седловината Арбанаси и се разстила на изток в широко пресечена равнина, която достига Петропавловския манастир над Лясковец; сетне завива на юг, достига до с. Шереметя, като обръща на запад, спуска се към Момина скала, срещу крепостта „Царевец“.
Света гора — започва от седловина, през която минава шосето Търново — Шереметя — Тузлука и се преобръща в залесен и весел отделен хълм. Той прохлажда и разведрява отсрещното Търново. На високия му връх се белее руски паметник, вечен свидетел за освобождението на града (25 юни 1877 г.). От „Св. гора“ се разкрива най-ясно и най-цялостно панорамата на амфитеатралния град, залепен тъй чудно по скалите. Около града, във висинето, се синеят Орловец, Камъкът, Арбанашкото плато. На изток Момина крепост, на запад Зеленка, Мармалия, Качица, Устието. Между горните гиганти смирено гледат към небето Царевец и Трапезица, вековните свидетели на Второто българско царство.
Трошан — на излизане от Търново, по Марно поле, когато се стигне до Устието, се вижда, че бърдото, което иде от запад, прехвърля реката и отива към с. Малък чифлик не като едно, а като двустенно, каквито са Ритлите на Искър при с. Лютиброд. Втората (южна) стена отсича срещу завоя на Янтра, в местността Белчовото, една разлата източна долина, която носи името Трошан (не Трушан).
Дебелски хълм — западно от Присовското устие, между Янтра и смесените реки Килифарска и Дряновска, се издига широкоплещест хълм, бележит със своята гора, със своите лозя и поляни, окичени с билката дебелец (тлъстига), с божур, теменуга, мащерка и други лековити треви и цветя. Това е Дебелският хълм, който е вторият обръч на търновските защитни пояси откъм юг.
Местоположение и граници на Търновската предбалканска котловина
Казаните 6 бърда и 5 хълма свързват и обграждат свещения за българите Търновград. Те вият грамаден венец, чийто диаметър се простира 15 км от запад на изток и от север на юг. Царевец и Трапезица са сърцето на тоя венец и ключ на всички прорези, които отделят Дунавската равнина от Стара планина. От Търновските преградни бърда и хълмове (по-точно от с. Поликраище) към Дунава равнината носи името поле и жителите, що я населяват, се именуват поленци.
Южното пространство, от Търново до билото на Стара планина – древния Хемус, по турски „Балкан“, съставя балканската част на Търновската околия. Нейните жители се наричат балканци. Балканската част се дели на две: а) Предбалканска котловина и б) Балканска долина на река Белица до Хаинския проход.
Предбалканската котловина обхваща равнината от Присой бърдо (Присово) до Килифарския манастир към юг, и от Дебелския хълм, заедно с Манойските конуси (могили) на запад, до Миндя на р. Дрента и Еленските планини над Къпиново към изток.
Килифарската долина, която почва от манастира нагоре до билото на планината, представлява триъгълник по коритото на р. Белица, чийто връх е местността и колибите Белица. Килифарската долина свързва Северна България — през Търново, с Южна България — през Хаинския проход (683 м в.).
Из "ИСТОРИЯ НА ТЪРНОВСКАТА ПРЕДБАЛКАНСКА КОТЛОВИНА"- Н. Станев, 1942 г.
Полковник Тодор Кабакчиев- първият българин командвал гвардията
Тодор Павлов Кабакчиев е български офицер (полковник), военен деец от Сръбско-българската война (1885), командвал Конвоя на негово височество (1885 – 1886) и 10-и конен полк (1901 – 1902). Той е първият българин командвал гвардията.
Тодор Кабакчиев е роден на 2 август 1860 г. в Търново в семейството на Павел Недюв Кабакчиев и съпругата му Тодорица. През 1879 г. постъпва в Кавалерийското юнкерско училище в Елисаветград, Русия, което завършва през 1881 година и на 8 септември е произведен в чин подпоручик. Служи в 1-ви артилерийски полк. На 30 август 1884 е произведен в чин поручик. На 11 август 1885 е назначен за командир на Конвоя на негово височество. По време на Сръбско-българската война (1885) поручик Кабакчиев командва поверения му конвой. На 5 ноември един ескадрон под командването на Кабакчиев е изпратен към Алдомировци, за да застраши фланга на сръбските войски, когато предприемат настъпление в обход на българския ляв фланг, но ескадронът няма възможност да атакува и остава в наблюдателно положение до края на Сливнишкото сражение. На 10 ноември по заповед на командир на 2-ри конен полк е назначен с 3 взвода от поверения му ескадрон да отиде в авангард по дефилето за Филиповци и Трън с цел откриване на противника. На следващия ден по заповед на началника на Кавалерийската дивизия се отправя и пристига в Цариброд, където бивакува на 12 ноември. На следващия ден отново по заповед на командира на 2-ри конен полк с ескадрона си се отправя към левия фланг и е на разположение на капитан Попов през селата Вишан, Невля, Врабча и Трън. На 14 ноември по заповед на капитан Попов е назначен за авангард на войските на левия фланг, които настъпват към Пирот. При откриването на сръбските войски, докладва на капитан Попов и по негова заповед започва преследване на противника. Към ескадрона на поручик Кабакчиев се присъединява и 2-ри ескадрон от 1-ви конен полк, с който се оказват пред главните сръбски сили, които преследват до идването на другите бъчварски ескадрони. След края на войната поручик Кабакчиев командва конвоя до 7 февруари 1886. На 10 февруари началника на щаба на армията капитан Рачо Петров изпраща телеграма до княз Александър с молба за назначаване на Кабакчиев за ординарец при началника на Северния отряд, но същия ден княз Александър в отговор на телеграмата му съобщава, че ще вземе поручик Кабакчиев за ординарец при него самия. На 30 август 1886 е произведен в чин ротмистър, на 2 май 1890 в чин майор и на 2 февруари 1900 в чин подполковник. На 11 август 1901 подполковник Кабакчиев поема командването на новосъздадения 6-и кавалерийски дивизион, на която длъжност е до 24 септември 1902, когато командването на дивизиона поема подполковник Иван Димитров. На 28 юли 1913 е произведен в чин полковник. По време на военната си кариера служи в 4-ти и 1-ви конни полкове. Умира през 1932 г. Полковник Тодор Кабакчиев е брат на подполковник Теодоси Кабакчиев и на капитан Христо Кабакчиев. Женен е за Евангели Евприпия.
Източници: Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996.
Христов, Христо, Дойнов, Дойно. Сръбско-българската война 1885. Сборник документи. София, Военно издателство, 1985.
Танчев, И., „Българи в чуждестранни военноучебни заведения (1878 – 1912)“, София, 2008, ИК „Гутенберг“
Тодор Кабакчиев е роден на 2 август 1860 г. в Търново в семейството на Павел Недюв Кабакчиев и съпругата му Тодорица. През 1879 г. постъпва в Кавалерийското юнкерско училище в Елисаветград, Русия, което завършва през 1881 година и на 8 септември е произведен в чин подпоручик. Служи в 1-ви артилерийски полк. На 30 август 1884 е произведен в чин поручик. На 11 август 1885 е назначен за командир на Конвоя на негово височество. По време на Сръбско-българската война (1885) поручик Кабакчиев командва поверения му конвой. На 5 ноември един ескадрон под командването на Кабакчиев е изпратен към Алдомировци, за да застраши фланга на сръбските войски, когато предприемат настъпление в обход на българския ляв фланг, но ескадронът няма възможност да атакува и остава в наблюдателно положение до края на Сливнишкото сражение. На 10 ноември по заповед на командир на 2-ри конен полк е назначен с 3 взвода от поверения му ескадрон да отиде в авангард по дефилето за Филиповци и Трън с цел откриване на противника. На следващия ден по заповед на началника на Кавалерийската дивизия се отправя и пристига в Цариброд, където бивакува на 12 ноември. На следващия ден отново по заповед на командира на 2-ри конен полк с ескадрона си се отправя към левия фланг и е на разположение на капитан Попов през селата Вишан, Невля, Врабча и Трън. На 14 ноември по заповед на капитан Попов е назначен за авангард на войските на левия фланг, които настъпват към Пирот. При откриването на сръбските войски, докладва на капитан Попов и по негова заповед започва преследване на противника. Към ескадрона на поручик Кабакчиев се присъединява и 2-ри ескадрон от 1-ви конен полк, с който се оказват пред главните сръбски сили, които преследват до идването на другите бъчварски ескадрони. След края на войната поручик Кабакчиев командва конвоя до 7 февруари 1886. На 10 февруари началника на щаба на армията капитан Рачо Петров изпраща телеграма до княз Александър с молба за назначаване на Кабакчиев за ординарец при началника на Северния отряд, но същия ден княз Александър в отговор на телеграмата му съобщава, че ще вземе поручик Кабакчиев за ординарец при него самия. На 30 август 1886 е произведен в чин ротмистър, на 2 май 1890 в чин майор и на 2 февруари 1900 в чин подполковник. На 11 август 1901 подполковник Кабакчиев поема командването на новосъздадения 6-и кавалерийски дивизион, на която длъжност е до 24 септември 1902, когато командването на дивизиона поема подполковник Иван Димитров. На 28 юли 1913 е произведен в чин полковник. По време на военната си кариера служи в 4-ти и 1-ви конни полкове. Умира през 1932 г. Полковник Тодор Кабакчиев е брат на подполковник Теодоси Кабакчиев и на капитан Христо Кабакчиев. Женен е за Евангели Евприпия.
Източници: Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996.
Христов, Христо, Дойнов, Дойно. Сръбско-българската война 1885. Сборник документи. София, Военно издателство, 1985.
Танчев, И., „Българи в чуждестранни военноучебни заведения (1878 – 1912)“, София, 2008, ИК „Гутенберг“
Архитектурни и исторически паметници в макети на Леон Филипов
 |
| ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ ВСИЧКИ МАКЕТИ НА ЛЕОН ФИЛИПОВ |
В своето творчество Леон Филипов е отразил запазените основи на църквата „Св. Димитър“, църквата „Иван Рилски“ на Трапезица и църквата „Иван Рилски“ в Асенова махала, която е напълно разрушена, западната фасада от мавзолея на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ със запазена цветна керамична украса, фасада от църквата „Св. Димитър“ в Асенова махала, напречен разрез на същата църква, надлъжен разрез на църквата „Петър и Павел“ преди разрушенията от земетресението през 1913 г. и патриаршеската църква „Св. Спас", която е увенчавала върха на Царевец.
Запазените основи на средновековните български църкви са еднокорабни или трикорабни, с многоъгълни или полукръгли апсиди, план, близък до квадрата, и слабо изразени кръстообразни очертания. В зараждащия се нов стил на българското култово средновековно строителство подчертано развитие получава външната орнаментална украса, която се допълва от силно разчленяване на фасадните плоскости чрез засводени ниши и пиластри. В макетите на Леон Филипов се виждат както керамични цветни украси, така и редуване на каменния градеж с открити декоративни тухлени пояси по фасадите. Орнаменталните елементи се обединяват от хармоничните пропорции на цялостната композиция.
Леон Филипов е запазил в своите макети фасадите на стари български къщи от Асенова махала, разрушени през 1913 г. — къщата на госпожа Бойка и други. Тези сгради са двуетажни, каменни, със строга, дори сурова архитектура, напомнящи по характер запазените от XVIII в. арбанашки къщи.
Хълмът Царевец през средните векове бил обграден от дебели крепостни стени с бойници и кули. Югоизточната бойна кула, която е сравнително най-добре запазена, е дадена във вида, който е имала в първите години след Освобождението. Под нея в подножието на хълма, до брега на река Янтра, се намират останките на голям кладенец, свързван някога чрез висока стъпаловидна стена с крепостта.
През годините на турското владичество икономическото развитие и строителството в българските земи рязко замират. Завоевателите в обществено-икономическото си развитие и в културно отношение са стояли несравнимо по-ниско от поробените народи. По-развитата и по-богата българска архитектура обуславя голямото ѝ влияние върху турското монументално строителство, от което могат да бъдат показани само няколко турски джамии и бани, леко напомнящи източни ориенталски мотиви със своите издължени стрелообразни сводове, арки и пропорции и със забележимо заимствуване на български композиционни и декоративни елементи.
В Търново са запазени три турски бани, една от които е отразена в макет Леон Филипов - банята „Башхамам“, с главна фасада и напречен разрез.
 | |
|
През епохата на Възраждането са създадени оригинални ценни паметници на културата в Търново, Арбанаси, Лясковец, Елена и др. В Търновския край са работили прочутите български майстори-строители; Иван Давдата, Никола Фичев, уста Генчо, уста Георги и много други техни ученици. Най-талантлив между тях, живял и изградил прекрасни творения на българската архитектура в Търново, е майстор Никола Фичев. Той на дело с най-обикновени строителни материали е постигнал пълно единство на форма и съдържание, съчетавайки удобствата, икономичността и красотата. Изградените от него постройки са ценни паметници на нашата култура с вложени в тях самобитни композиционни и орнаментални елементи. Творчеството му създава нова търновска архитектурна школа. В макетите си Леон Филипов е отразил негови творби.
Църквата „Рождество Богородично“ в Търново, разрушена от земетресението в 1013 г. с хармоничните линии и детайли в своеобразната третировка на цялата фасада, изящната двойна кобилица и трикуполния балдахин под нея заема място между значителните негови произведения.
Стоенчевата къща (Къщата с маймунката) със смело надвиснали еркерни етажи, ризалити и оригинална керамична облицовка е едно от най-красивите възрожденски жилища в Търново.
 | |
|
Леон Филипов е пресъздал голям брой ценни архитектурни паметници от епохата на Възраждането в Търново, които не са достигнали до нас: хана на хаджи Николи, масивна двуетажна сграда с оригинална фасада и хармонични пропорции, фасадата от къщата на хаджи Кочовица, Червеното кафене с осмостенна кулообразна форма върху леки, изящни колони и червена керамична облицовка, мелницата при баня "Башхамам", фасада на къщата на Евстатий Селвелиев, къщата на хаджи Генчо в Асенова махала, магазиите на хаджи Мехмед Караманлията, врата от стара къща на улица "Никола Пиколо", чешмата на хаджи Дервиш и оригинални търновски дървени тавани.
На 3 км североизточно от Търново се намира с Арбанаси, за което се предполага, че е създадено през XVI в. Сегашните запазени къщи датират от началото на XVII в. и представляват жилища-крепости със сурова външна архитектура. Върху своеобразния студен външен облик на селището е сложен характерният отпечатък на жестоките несигурни времена през турското робство. Високите дебели каменни зидове в приземните етажи, затворените, обградени с непристъпни огради дворища, тежките, обковани с желязо дъбови врати и портища, железните решетки на прозорците, каменните чешми, затворените, ниски фасади на църквите рисуват затвърдилия се в България средновековен начин на живот, който държи покореното население в постоянно напрежение.
В първия етаж на жилищните сгради са разположени зимничните и складовите помещения. Планировката и уредбата на обитавания етаж рязко се различават по своя характер от суровия външен изглед, изграден на принципа на строга целесъобразност и удобна компактна функционална връзка между отделните помещения. Учудва забележителната уютност и пищност, постигнати чрез доброто пропорциониране на помещенията и богатата детайлировка и орнаментална украса от дърво и мазилка.
В макетите си Леон Филипов е пресъздал голям брой жилища, църкви, чешми, портища, тавани от дърво и мазилка и камини, рисуващи една почти пълна картина на отшумелия богат и неспокоен живот в Арбанаси.
Ето оценката на големия френски писател Мопасан за величието на човешкия дух, въплътен в паметниците на архитектурата: „Та нали архитектурата, най-неразбраното и най-забравеното днес изкуство, е може би също най-естетичното, най-тайнственото и най-закърмено с идеи изкуство? То е имало през вековете преимуществото да символизира, така да се каже, всяка епоха, да изразява с твърде малък брой паметници начина на мислене, чувствата и бляновете на дадена раса и цивилизация. Няколко храма и няколко църкви, няколко двореца и няколко замъка съдържат може би цялата история на изкуството на народите и разкриват пред погледа ни, по-добре от книги, чрез хармонията на линиите и очарованието на орнаментите всичката прелест и величие на една епоха. “
Проучвайки и събирайки през целия си живот най-ценното, най-вълнуващото от творенията на българския народен майстор-строител в Търновския край, Леон Филипов дава с макетите си правдив образ на един отшумял живот, своеобразния му колорит и неговата затрогваща интимна красота и вкус.
ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ ВСИЧКИ МАКЕТИ НА ЛЕОН ФИЛИПОВ
СПИСЪК НА ВСИЧКИ МАКЕТИ НА ЛЕОН ФИЛИПОВ
1. Югоизточната бойна кула на Царевец преди реставрацията
2. Кладенецът под Югоизточната бойна кула в подножието на хълма
3. Църквата „Иван Рилски“ на Трапезица, хоризонтален разрез
4. Църква № 13 на Трапезица, хоризонтален разрез
5. Третата порта от главния вход на Царевец, разрушена през 1889 г.
6. Църквата „Иван Рилски“ в Асенова махала, хоризонтален разрез
7. Източната фасада на църквата „Св. Димитър“ в Асенова махала
8. Западната фасада на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Асенова махала
9. Църквата „Петър и Павел“ в Асенова махала
10. Църквата в Асеновата крепост край Асеновград
11. Къщата на госпожа Бойка в Асенова махала, разрушена
12. Старинна къща в Асенова махала, разрушена
13. Баня „Башхамам“ в Търново, източна фасада
14. Баня „Башхамам“ в Търново, напречен разрез
15. Къщата с маймунката (Стоенчевата) в Търново, строена от майстор Никола Фичев, южна фасада
16. Северната фасада на къщата с маймунката в Търново
17. Църквата „Св. Богородица“ в Търново, строена от майстор Никола Фичев, разрушена
18. Червеното кафене в Търново, разрушено
19. Стара воденица до банята „Башхамам“ в Търново, разрушена
20. Стара воденица в Търново до банята „Башхамам“, разрушена
21. Стара къща на ул. „Г. Раковски“ в Търново
22. Селвелиевата къща в Търново, разрушена
23. Маазите на Мехмед Караманлията в Търново
24. Къщата на Ефтимови в Търново
25. Вратата на ул. „Никола Пиколо“ в Търново, разрушена
26. Попската чешма в Трявна
27. Врата от къщата на Ради Кожухаров в Търново
28. Алафранга от къщата на Цани Гинчев в Търново
29. Чешмата „Шулнаря“ край Търново
30. Чешмата на Хаджи Дервиш в Търново, разрушена
31. Чешмата при Преображенския манастир
32. Дървен таван от стара търновска къща, съхранява се в Окръжния музей – Търново
33. Главната порта на манастира „Света Троица“ край Търново
34. Вътрешен изглед от Преображенския манастир край Търново
35. Входната врата на Констанцалиевата къща в Арбанаси
36. Портище на стара къща в Арбанаси
37. Констанцалиевата къща в Арбанаси
38. Констанцалиевата къща в Арбанаси, източна фасада
39. Къщата на баба Кали в Арбанаси
40. Портище от Арбанаси
41. Врата на стая от Констанцалиевата къща в Арбанаси
42. Портище от къщата на баба Кали в Арбанаси
43. Портище от къщата на баба Кали в Арбанаси
44. Входната врата на църквата „Архангел Михаил и Гавраил“ в Арбанаси
45. Камина от Кандиларовата къща в Арбанаси
46. Камина от заседателната стая в Констанцалиевата къща, Арбанаси
47. Камина от лятната спалня в Констанцалиевата къща, Арбанаси
48. Таван над стълбището в Констанцалиевата къща, Арбанаси
49. Мазан таван в лятната спалня на Констанцалиевата къща в Арбанаси
50. Мазан таван от къщата на Марин Хараламбев в Арбанаси
51. Дървен таван от арбанашка къща
52. Входната врата на църквата „Св. Георги“ в Асенова махала
53. Църквата „Архангел Гавраил и Михаил“ в Арбанаси
54. Църквата „Архангел Гавраил и Михаил“ в Арбанаси
55. Църквата „Рождество Христово“ в Арбанаси
56. Църквата „Рождество Христово“ в Арбанаси
57. Коконската чешма в Арбанаси
58. Чешмата „Малкото лако“ край Арбанаси
59. Чешмата на Атанас Русевич в Арбанаси
60. Чешмата „Каменец“ край Арбанаси
Източници: Книгата "АРХИТЕКТУРНИ И ИСТОРИЧЕСКИ ПАМЕТНИЦИ В МАКЕТИ НА ЛЕОН ФИЛИПОВ"- 1960 г.
ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ: Леон Филипов – търновецът, запазил за поколенията късчета памет от миналото
Присовски мъжки манастир „Св. Архангел Михаил“
 |
Из книгата на Никола Станев „История на Търновската предбалканска котловина“- 1942 г. |
Манастирът е стар, изглежда от Второто българско царство, по време на Асена и Петра, в спомен на разбиването на Исак Ангел навръх Архангеловден, или по време на татарските нашествия, 1270 — 1300 г., в царуването на цар Константин Тиха, когато населението от околните села се принуждавало да дири безопасно място за спасение в недостъпната долина. Манастирът е опожаряван и събарян няколко пъти от нападатели. Преданието говори, че цар Иван Александър със семейството си е посещавал тази св. обител за почивка и лов. Плодородното поле между манастира, Килифарево и Дебелец е съгрявало душата на царя за благоденствие и разсейвало грижите му за домашните раздори. Това предание негли е използвал народният поет Иван Вазов в произведението си „Иван Александър“.
Селяните от Присово участвали с труда и даренията си за съграждане, поддържане и обзавеждане на св. обител, дарявайки достатъчно земя, добитък и други средства. Така се е запазвало през вековете благотворното влияние на манастира „Св. Архангел“ за християните. За съжаление, сведения за живота, развитието и братството в манастира до днес не са намерени и запазени.
Старините около манастира показват, че някога околните места били покрити с непристъпни гори. Северно от манастира има естествена могила, наречена Старата могила, и на върха ѝ се виждат развалини. Според преданието, на този връх първоначално се намирал, по образеца на средновековните кули и замъци, манастирът. Могилата затваря долината и се опира на реката. Ясно е, че тук е имало стражарница, която пазела входа на дола, в който намирало спасение околното население.
При настъпването на мирни времена, когато скиптиците-грабители по една или друга причина липсвали, манастирът напуснал тясното и урвесто място Мечин дол и Мечата урва, па се преместил долу покрай реката, гдето имало воденица и стопанство. За това ни говори запазеният надпис над вратата на сегашната църква, дето е отбелязано, че е построена там първо на 1589 при Търновския митрополит Арсений (1530 — 1595).
.jpg)
В българско време манастирът бил надарен от царете с имоти, от които се издържал. По-късно, когато дошли турците, положението се изменило. Към 1595 до 1695 г., в смущенията, които ставали около Търново — въстанието на Тодор Балина, Павел Джорджич, Шишман III, Братя Соркочевци, Ростислав Стратимирович и Стоян войвода — и когато манастирската църква се изписвала при Търновския владика Дионисий Рали, замесен в подготовката на тия движения, властта населила няколко турски бейове в село Дебелец. Понеже българското население било разпръснато из горите и Балкана, бейовете довели от Дунавската равнина със себе си по десетина семейства-раи да обработват земята. Ала били недостатъчни, та турците повикали с големи обещания българи и от Балкана. Оказало се, че между дошлите балканци имало твърде много немирни и бунтовни лица. Затова бейовете повикали и около 20—30 турски семейства, които да държат в покорност раите. В тия времена преселниците турци заграбили много манастирски имоти.
В по-новите времена, в годините на Възраждането, положението отново се изменило. Кърджалиите навлезли в Котловината, ограбили и разрушили манастира и чифлиците на бейовете. Земята останала пак необработена и турците отново били принудени да викат рая от Балкана или от полето за работници, като обещавали да им пазят вярата, манастирите и църквите. Някои, обаче, бейове и аги, стопани на имоти, недоволни от приходите почнали да продават имотите си било на манастира, било на раите. Така манастирът взел отново да се засилва. Намира се в манастира една турска тапия (владало), в която през 1834 год. Ахмед Байрактар разрешил на Дервиш бей да продаде на манастира една нива за 393 гроша. Подобни тапии има и от други турски продавачи.
В това време манастирът се е намирал в ръцете на монаси от Самоковско, изпратени от Рилския манастир. От тях има няколко бележки по църковните книги, написани на типичен черковно-славянски говор. Те настояли да се съгради манастирски метох в с. Присово, да се отвори килийно училище и да се събират както за Присовския, така и за Рилския манастир помощи.
В църковната стара книга „Триод“, II-та част, е забелязано:
Този надпис се съгласува със сегашния надпис в редовете до митрополит Арсений, макар под друга редакция, но оттам насетне се споменуват вече нови имена, тия на Абдул Меджид, на игумена Хаджи Серапион от Севлиево, на иконома-монах Прокопа, на Мелетий иеромонах, на ученика му Прокопай, на В. Търновското общество на медникарите и на присовските жители
В новия надпис е пропуснато важното име на Митрополит Дионисий Рали, при когото била изографисана старата църква и който бил важна историческа личност него време. Изпуснати са и имената на Георги и Тодор Накополчани и грешно се пише Иеромонах Серафим Никополчанин. Все пак прибавеното изнася важното свидетелство, че ктитори (благодетели) на манастира били търновските казанджии(медникари), сдружени в общество (еснаф). Член на това общество, и може би и устабашия, е бил бащата на П. Р. Славейков — Рачо Петков Медникаров, който е заровен за това и в двора на църквата, след като починал от чума, 1848 г. Сам Петко Рачев Славейков разказва в спомените си, че често ходел в манастира и помагал, види се, на Архангеловден, храм на манастира.
От първата бележка на йеромонаха Гавраила се вижда, че църковните служители не са били чужди на народното дело. Не са били чужди на същото и първенците в селото, които знаели, че освобождението на българите е благословено от Бога. Бележката на йеромонаха загатва, че той е бил участник в заговора, но спасил живота си. Турците не го хванали заедно с другите. Запазеният му живот е втор, та той мисли, че изпълнява дълг за отечеството си. В манастира било опасно от турците, иеромонахът се крил из домовете в Присово и казвал, че е таксит—настоятел на Рилскии манастир. Знае се също, че Рачо Казанджията, бащата на П. Р. Славейков е бил участник във Велчовата завера и че лял крушуми и пазел барут. Връзките му с манастира са установени от син му. Той и йеромонах Гаврил, види се, не били заловени.
По-сетне, търновските съзаклятници през 1870— 1876 г. са се събирали в Присовския манастир. Там са ходили Васил Левски и Стефан Стамболов. Знае се дори тайната стая на игумена, в която българските апостоли са намирали подслон.
Присовският манастир е бил любимо място на търновските еснафи, главно на попечителите му казанджии (медникари) и търговци. Когато имало да решат нещо далеч от турското ухо, те пеш и с коне пристигали в някой празничен ден, уж за черкуване. Тук те правили съвета си, давали дарения, устройвали угощения, в които вземали участие и първенците в селото. В Присово е имало скривалища за народни дейци, за хайдути като Фалипа Тотю и др. В една стара книга е забелязано: "Въ 1867 година мина Тотю отъ Влашко въ турско и се би съ турците“. Даскалъ х. Стефанъ х. Симеоновъ е държалъ връзка съ Бача Кира въ Бела Черкова и много предпазливо проповядвалъ за народно възстание."
Връзките на манастира с Рилския манастир накарали рилските му възпитаници-управници да радеят да се възстанови манастирския храм „Св. Архангел“. Пази се в архивата и днес ферманът, издаден от султан Абдул Меджит хан, в който се разрешава на братството да възобнови въз основите на старата църква покрай реката храма ,Св. Небесни сили“ или „Св. Архангел“. Това станало в 1858 година, когато бил игумен хаджи Серапион от Севлиево и иконом-монахът Партени Христов, който след това става игумен на манастира. По после, след рилските възпитаници монаси в мнанастира възприели ред богослужението и управата му да се вършат от събудени свещеници, родени в Присово. Такъв е бил свещеник Недю от рода Малкочевци, особено иеромонасите Силвестър, Пантелеймон и Серафим, за които споменахме по-рано.
В управлението на Малкочевци (1870 — 1893 г.) манастирът достигнал най-цветущото си духовно и стопанско положение. В тяхно време се е направило днешното голямо здание, северното крило в двора — редица стаи, обречени за поклонници. Старите сгради, които били унищожени в 1826 г., обграждали манастирския двор от запад и юг, а на ъгъла посредата им била голямата манастирска порта. Те имали своите скривалища, в които са се крили народни люде, войводи и бунтовници за нашето Възраждане.
По-сетне, търновските съзаклятници през 1870— 1876 г. са се събирали в Присовския манастир. Там са ходили Васил Левски и Стефан Стамболов. Знае се дори тайната стая на игумена, в която българските апостоли са намирали подслон.
Присовският манастир е бил любимо място на търновските еснафи, главно на попечителите му казанджии (медникари) и търговци. Когато имало да решат нещо далеч от турското ухо, те пеш и с коне пристигали в някой празничен ден, уж за черкуване. Тук те правили съвета си, давали дарения, устройвали угощения, в които вземали участие и първенците в селото. В Присово е имало скривалища за народни дейци, за хайдути като Фалипа Тотю и др. В една стара книга е забелязано: "Въ 1867 година мина Тотю отъ Влашко въ турско и се би съ турците“. Даскалъ х. Стефанъ х. Симеоновъ е държалъ връзка съ Бача Кира въ Бела Черкова и много предпазливо проповядвалъ за народно възстание."
Връзките на манастира с Рилския манастир накарали рилските му възпитаници-управници да радеят да се възстанови манастирския храм „Св. Архангел“. Пази се в архивата и днес ферманът, издаден от султан Абдул Меджит хан, в който се разрешава на братството да възобнови въз основите на старата църква покрай реката храма ,Св. Небесни сили“ или „Св. Архангел“. Това станало в 1858 година, когато бил игумен хаджи Серапион от Севлиево и иконом-монахът Партени Христов, който след това става игумен на манастира. По после, след рилските възпитаници монаси в мнанастира възприели ред богослужението и управата му да се вършат от събудени свещеници, родени в Присово. Такъв е бил свещеник Недю от рода Малкочевци, особено иеромонасите Силвестър, Пантелеймон и Серафим, за които споменахме по-рано.
В управлението на Малкочевци (1870 — 1893 г.) манастирът достигнал най-цветущото си духовно и стопанско положение. В тяхно време се е направило днешното голямо здание, северното крило в двора — редица стаи, обречени за поклонници. Старите сгради, които били унищожени в 1826 г., обграждали манастирския двор от запад и юг, а на ъгъла посредата им била голямата манастирска порта. Те имали своите скривалища, в които са се крили народни люде, войводи и бунтовници за нашето Възраждане.
За възстановяването на църквата и манастирските сгради помагали селяни от Присово и околните села, па и еснафите от Търново, Дряново, Габрово и др.
Доколко присовчани са били привързани към своя манастир показва факта, че по стар обичай цялата реколта от манастирските имоти е пребирана безвъзмездно от селяните. Празничен ден, определен от манастирското управление, всички — мало и голямо — масово са се стичали в манастира, предвождани от цигулки и тъпани, за жетва, или беленка на царевицата. Правело се „хар“ (даром).
В един ден жетвата се привършва, или царевицата обелва. За услугата се давало богато угощение. Заколвало се телец. При жетвата, обаче, край другото ястие е имало специално ястие „бял мъж“, приготвено от пресно несолено сирене. За да се гости цяло село, 400 — 500 души, с такова ястие, манастирът е трябвало да разполага с много доен добитък — едър и дребен. Един съвременик дава следните спомени; „Лично, като малко момче, съм ходил за жетва (събирах ръкойки) на манастирски „хар“ и още са ясни и неизлечими от съзнанието ми силните впечатления не само от общата във веселие, песни и шеги жътва, но и от угощението. Дълги манастирски трапезници (платове от коноп) се постилаха в редове по обширния манастирски двор, обрасъл със зелена трева. Край тях, по тревата, по турски насядваха жетварите. В пръстени разлати паници разсипано "белия мъж", до тях едно до друго резени от сирене, други паници с „молитва“ (ястие от месо и ориз), а големите манастирски тоняци (гърнета) с червено вино минаваха от ръка в ръка. Песни, шеги, свирни, хора до късно".
Манастирът имаше големи лозя, около 400 — 500 брави овце и около 100 — едър добитък. Не минаваше пътник без да не се отбие в него и да не бъде нагостен. Манастирът притежаваше голям метох в с. Присово съ обширна изба. В нея, освен от манастирските лозя, намиращи се край селото, но и от събраната от селяните шера (гроздовъ сок), се пълнеха големи бъчви от по 200—300 ведра с вино. В последните години (1899 год) тоя метох се обяви от бирниците за продан, за неплатени манастирски дългове. Селяните, обаче, не допуснаха да се купи от частно лице. Купи го общината, за общинско управление, за 3005 лв. И до днес последното се помещава в него. Продадоха се и бъчвите. Избата се приспособи от селското Просветно градинарско дружество за театрален салон.
В робски години манастирът „Св. Архангел“ е преуспявал духовно и материално.
След Освобожението започва неговото отпадане. Поради обезлюдване и материална нищета, в 1908 год., приснопаметният Търновски Митрололит Антим го обръща в старопиталище на епархийските манастири. Подпомагано от последните, то приютява в себе си около 10 немощни старци. В 1921 година Митрополит Филип го обявява за епархийско старопиталище и се подпомага от епархийски средства.
Доколко присовчани са били привързани към своя манастир показва факта, че по стар обичай цялата реколта от манастирските имоти е пребирана безвъзмездно от селяните. Празничен ден, определен от манастирското управление, всички — мало и голямо — масово са се стичали в манастира, предвождани от цигулки и тъпани, за жетва, или беленка на царевицата. Правело се „хар“ (даром).
В един ден жетвата се привършва, или царевицата обелва. За услугата се давало богато угощение. Заколвало се телец. При жетвата, обаче, край другото ястие е имало специално ястие „бял мъж“, приготвено от пресно несолено сирене. За да се гости цяло село, 400 — 500 души, с такова ястие, манастирът е трябвало да разполага с много доен добитък — едър и дребен. Един съвременик дава следните спомени; „Лично, като малко момче, съм ходил за жетва (събирах ръкойки) на манастирски „хар“ и още са ясни и неизлечими от съзнанието ми силните впечатления не само от общата във веселие, песни и шеги жътва, но и от угощението. Дълги манастирски трапезници (платове от коноп) се постилаха в редове по обширния манастирски двор, обрасъл със зелена трева. Край тях, по тревата, по турски насядваха жетварите. В пръстени разлати паници разсипано "белия мъж", до тях едно до друго резени от сирене, други паници с „молитва“ (ястие от месо и ориз), а големите манастирски тоняци (гърнета) с червено вино минаваха от ръка в ръка. Песни, шеги, свирни, хора до късно".
Манастирът имаше големи лозя, около 400 — 500 брави овце и около 100 — едър добитък. Не минаваше пътник без да не се отбие в него и да не бъде нагостен. Манастирът притежаваше голям метох в с. Присово съ обширна изба. В нея, освен от манастирските лозя, намиращи се край селото, но и от събраната от селяните шера (гроздовъ сок), се пълнеха големи бъчви от по 200—300 ведра с вино. В последните години (1899 год) тоя метох се обяви от бирниците за продан, за неплатени манастирски дългове. Селяните, обаче, не допуснаха да се купи от частно лице. Купи го общината, за общинско управление, за 3005 лв. И до днес последното се помещава в него. Продадоха се и бъчвите. Избата се приспособи от селското Просветно градинарско дружество за театрален салон.
В робски години манастирът „Св. Архангел“ е преуспявал духовно и материално.
След Освобожението започва неговото отпадане. Поради обезлюдване и материална нищета, в 1908 год., приснопаметният Търновски Митрололит Антим го обръща в старопиталище на епархийските манастири. Подпомагано от последните, то приютява в себе си около 10 немощни старци. В 1921 година Митрополит Филип го обявява за епархийско старопиталище и се подпомага от епархийски средства.
Старите крила, южното и западното, се събарят като вече много стари и негодни и на мястото на западното се построява ново грамадно, 40 метрово дълго здание, което да отговаря на новите му нужди — сега приютява в себе си около 40 немощни старци и старици. Имотите му рационално се използват. Модерно е застъпено в него земеделието, скотовъдството, градинарството, овощарството и пчеларството.
Манастирът в робски години е бил огнище за вяра, просвета и народност.
Днес служи за същите цели в по нови форми: практическа вяра, социално милосърдие и образцово народно стопанство.
Присовчани са го създали, присовчани векове са го издържали и крепили. Той е тяхна гордост.
Безспорно е, че както манастирът „Св. Марко“ в старо време, така и „Св. Архангел“ са били вековни свещени огнища и закрилници на вяра, благочестие и народно спасение — проясняване на народностната свес.
Всички околни свещеници и учители, както и присовските, са получавали просвета в казаната св. обител. Затова и са били привързани към нея. В известни празнични дни са затваряни селските църкви на околните села и свещениците заедно с енориящите си отивали на служба в манастира "Св. Архангел".
Днес, обърнат в Търновско епархийско старопиталище, той притежава; ниви 561 декари, гори 63 дек., овощни градини 34 дек., пасища 22 дек., люцерна 42 декара, лозя — няма, и жив инвентар в старопиталището — кобили 8, кончета 3, волове 7, овце 89, кочове 2, свини 20, нерези 2, малки прасета 70, депозирани за отгледване кочове 34;птици 550, пчели 30 плетени тръвни и 25 модерни. Манастирът се управлява от протойерей Георги Мусински, свещеник в с. Мариино.
Манастирът в робски години е бил огнище за вяра, просвета и народност.
Днес служи за същите цели в по нови форми: практическа вяра, социално милосърдие и образцово народно стопанство.
Присовчани са го създали, присовчани векове са го издържали и крепили. Той е тяхна гордост.
Безспорно е, че както манастирът „Св. Марко“ в старо време, така и „Св. Архангел“ са били вековни свещени огнища и закрилници на вяра, благочестие и народно спасение — проясняване на народностната свес.
Всички околни свещеници и учители, както и присовските, са получавали просвета в казаната св. обител. Затова и са били привързани към нея. В известни празнични дни са затваряни селските църкви на околните села и свещениците заедно с енориящите си отивали на служба в манастира "Св. Архангел".
Днес, обърнат в Търновско епархийско старопиталище, той притежава; ниви 561 декари, гори 63 дек., овощни градини 34 дек., пасища 22 дек., люцерна 42 декара, лозя — няма, и жив инвентар в старопиталището — кобили 8, кончета 3, волове 7, овце 89, кочове 2, свини 20, нерези 2, малки прасета 70, депозирани за отгледване кочове 34;птици 550, пчели 30 плетени тръвни и 25 модерни. Манастирът се управлява от протойерей Георги Мусински, свещеник в с. Мариино.
.jpg)
Големият търновски дарител д-р Панайот Селвели
Д-р ПАНАЙОТ Д. СЕЛВЕЛИ (неизв. – 1916) – лекар, роден в Русе. Образованието си получава в различни европейски училища и университети. Завършва медицина в Цюрих (1874) и става доктор по хирургия и акушерство (1876). Практикува в чужбина, а от 1876 г. се завръща и установява на работа в Русе и в Търново. Умира вероятно в Търново.
На 27 окт. 1909 г. д-р П. Селвели прави завещание, с което оставя всички свои движими и недвижими имоти за нуждите на здравеопазването на търновските граждани. Имуществото му се състои от две къщи, и 123 180 лв. в пари и в ценни книжа. Желанието му е недвижимите имоти да се продадат и от придобитата сума, увеличена със 100 хил. лв. (взети от другите завещани средства), да се построи болница за кожно-венерически болести. Здравното заведение да носи името на брата на дарителя – Никола Д. Селвели. С други 20 хил. лв. да се образува фонд, чиито лихви да се изразходват за “хигиенните нужди” на града – за направа на чешми, за постройка на модерни и хигиенични фурни и др. Покъщнината да се продаде и средствата да се употребят също за хигиенизирането на селището. За изпълнители на своята воля д-р П. Селвели посочва Търновския митрополит и директорите на Мъжката гимназия и на клона на БНБ в града. Като резервни изпълнители са определени двама колеги на дарителя – д-р Стоян Стоенчев и д-р Никола Василев.
Въпреки че в завещанието няма изискване за образуване на ефория, такава се конституира вероятно скоро след смъртта на дарителя. Тя поема управлението на капиталите и стопанисването на недвижимите имоти. Първоначално в състава ѝ влизат Филип, митрополит Търновски, д-р Ст. Стоенчев и д-р Н. Василев. През 1917 и 1918 г. Търновският митрополит сезира Окръжния съд, че съставът на ефорията не е в съгласие с волята на завещателя. Съдът излиза с решение в ефорията да влязат директорът на Мъжката гимназия и директорът на местния клон на БНБ. Но и след това борбите около състава ѝ продължават. В нач. на 20-те години се постига съгласие в ефорията да участват Търновският митрополит и двама лекари. Изработен е устав, утвърден от МВРНЗ на 17 ян. 1929 г. По-късно в нея е включен и управителят на държавната болница.
Недоразуменията около състава на ефорията, интересите или безразличието на членовете ѝ стават причина за дългогодишното отлагане на изпълнението на волята на дарителя. Двете къщи не са продадени, тъй като парите от сделката не са достатъчни за построяването на нова сграда. В едната от къщите срещу известен наем се настанява да живее Търновският митрополит. В края на 1921 г. ефорията решава да предложи на общинското управление да наеме единия етаж за градска амбулатория. Инициативата пропада, тъй като в този момент общинският съвет преценява, че подобни действия са в нарушение на волята на дарителя. На 1 септ. 1925 г. ефорията разполага със 172 694 лв. в пари и ценни книжа. Недвижимите ѝ имоти се оценяват на ок. 250 хил. лв. Годишните приходи от наема и лихвите възлизат на ок. 30 хил. лв. Изразходват се изцяло за поддръжката на имота, за плащането на застраховки и данъци. Търновската община нееднократно се опитва да ускори изпълнението на завещанието. В писмо на градското общинско управление до МВРНЗ от 22 май 1930 г. се подчертава, че закъснението се отразява неблагоприятно върху духа на дарителството.
 |
| Къщата на д-р П. Селвели на ул"Иван Вазов"21, строена от майстор Стоян Герганов |
През есента на 1930 г. къщата на д-р П. Селвели е опразнена от Търновския митрополит. По решение на ефорията от 6 ноем. с.г. и със съгласието на общината първият етаж на сградата се наема за градска амбулатория. Вторият етаж се предоставя, също срещу минимален наем, на Търновския клон на БЧК за здравно-съвещателна станция. Разходите по нейното уреждане и дейност се поемат изцяло от БЧК. Малка помощ от 2 хил. лв. отпуска Главна дирекция на народното здраве. Предвижда се да се отдели и едно помещение за кожно-венерически кабинет. Разходите по издръжката на сградата се поемат изцяло от ефорията. Предвижда се станцията да носи името на Никола Селвели.
Здравното заведение е открито на 1 ян. 1931 г. Ръководи се от лекар, който е на работа в държавната болница. Извършват се прегледи на бременни жени и кърмачета. Станцията се издържа със средствата на местния клон на БЧК, помощи от фонда за обществено подпомагане при МВРНЗ и от общината. Макар и в малки количества, в станцията се раздават храни и дрехи на бедни родилки и техните деца.
През 1939 г. въпросът с изпълнението на завещанието на д-р П. Селвели търпи ново развитие. На две поредни заседания от 21 апр. и 17 юли с.г. членовете на ефорията вземат решение за разпродаване на цялото недвижимо имущество. Тъй като средствата отново няма да достигнат за построяването на нова болница, да се направят постъпки пред Върховния касационен съд за промяна на волята на дарителя. Намерението е със средствата на ефорията да се построи павилион за кожно-венерически болести към държавната болница в Търново, а издръжката му впоследствие да се поеме от държавата. През есента на 1939 г. съдът дава разрешение в този смисъл. В края на с.г. е проведен търг и двете къщи са продадени на Търновската митрополия за 350 хил. лв.
През 1939 г. въпросът с изпълнението на завещанието на д-р П. Селвели търпи ново развитие. На две поредни заседания от 21 апр. и 17 юли с.г. членовете на ефорията вземат решение за разпродаване на цялото недвижимо имущество. Тъй като средствата отново няма да достигнат за построяването на нова болница, да се направят постъпки пред Върховния касационен съд за промяна на волята на дарителя. Намерението е със средствата на ефорията да се построи павилион за кожно-венерически болести към държавната болница в Търново, а издръжката му впоследствие да се поеме от държавата. През есента на 1939 г. съдът дава разрешение в този смисъл. В края на с.г. е проведен търг и двете къщи са продадени на Търновската митрополия за 350 хил. лв.
На 1 януари 1940 г. ефорията разполага с 942 683 лв. В бюджета ѝ за с.г. за строеж на павилион са предвидени 900 хил. лв., 20 хил. лв. се отделят като фонд за хигиенни нужди на града и 15 хил. лв. се отпускат за направа на бюст на дарителя.
Бурните политически събития в страната и размерът на средствата отново не позволяват да се пристъпи към строителство. През 1942–1945 г. ефорията прекъсва своята дейност. Членовете ѝ се събират отново на заседание на 9 окт. 1946 г. Отчита се, че капиталът възлиза на 1 092 319 лв. и не е достатъчен за построяване на здравно заведение. През следващите години се правят опити средствата да се предадат на МНЗСГ, което да поеме задължението за построяването на павилиона към болницата. Междувременно с писмо на Търновския градски общински народен съвет от 4 дек. 1951 г. ефорията е уведомена, че трябва да прекъсне съществуването си в съответствие с Указа за обществено подпомагане (1951). С протокол от 15 дек. с.г. членовете ѝ вземат решение за прекратяване на дейността. Наличните суми в размер на 1 243 923 лв. се предават на МНЗСГ, а движимото имущество – на Търновския градски общински съвет.
Източник: Енциклопедия Дарителството
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Прилагам протокола..
Д-р Марко Павлов- първият дипломиран лекар, фармацевт и основател на първата аптека по българските земи
Д-р Марко Павлов е роден през 1784 година в западномакедонския град Сятища, тогава Османската империя, днес Гърция. От малък останал сирак и бил отгледан от италиански търговец. Живял във Венеция, където завършил средното си образование. Около 1807—1808 г. следва медицина в Монпелие, Франция. Като лекар доброволец се записва в Наполеоновата армия и е личен лекар на маршал Ней. Награден е с два ордена за заслуги. След дипломирането си работи като медик на Йонийските острови с английски паспорт и като военен лекар в Тунис и Мароко.
През 1821/22 г. взема участие в Гръцкото въстание. След Заверата се установява като лекар на местния паша в Пловдив. Придружава го при преминаването му на работа в Търново, след което остава на лекарска практика в града. Оженва се и му се раждат трима сина и една дъщеря. В 1823 година д-р Марко Павлов отваря аптека в града. Първоначално работи у дома си, а по-късно наема дюкян срещу конака и отваря „Лекарня“ – комбинация между лекарски кабинет и аптека, която се смята за първата аптека в България. Марко Павлов участва активно в обществения живот на Търново. Подкрепя българското антипатриаршистко движение. Подпомага материално църквата „Св. св. Константин и Елена“ и училището към нея и е избран за български представител в османския съд. В книгата „Цветосъбирание, съдържащо цялото годишно църковно последование“, издадена на гръцки в 1824 година в Цариград от Хумурзия, библиотекаря на Вселенската патриаршия, сред спомоществувателите е „Маркос Павлу – лекар от Сятища“. Споменат е като спомосъществувател и в „Ръководство към благочестие“, издадена в Цариград през 1850 година от Иван Симеонов.
Марко Павлов умира на 18 януари 1864 година. Tържествено е погребан в двора на църквата „Св. св. Константин и Елена“. Пред пангара в притвора на църквата е била поставена, негова надгробна плоча с надпис.
Синовете на д-р Марко Павлов са: д-р Павел Марков, който остава на турска военна служба и заедно с д-р Хр. Даскалов през 1858 г. откриват Асеновата колона в църквата „Св. 40 мъченици". Д-р Хараламби Марков е другия му син, за когото има сведения, че е работил като лекар през 1873 г. в Разград и е полагал грижи за предотвратяване на холерата. Третият му син е Георги Марков — аптекар, който остава на работа в Търново. Той продължава делото му, завършва медицина в Цариград през 1872 г. и променя фирмената табела, думата “Аптека” се появява за пръв път благодарение на него. При жестокото потушаване на Априлското въстание през 1876 година Георги Марков пише изложение до Международната комисия по разследване на турските зверства и събира подписи от населението за подкрепа. Постъпката му става достояние на турската власт и по съвета на руския посланик граф Игнатиев, Георги Марков заминава за Цариград. След завръщането си в родния град, с цел да не се натрапва на властта, той започва да изписва името си върху фирмени документи като “Георг Маркизис”. Старите търновци, сред които и Леон Филипов, разказват, че първата българска аптека оттогава става известна и като Маркизевата.
Прочетете още: ПЪРВИТЕ АПТЕКИ В СТАРО ТЪРНОВО И В БЪЛГАРИЯ
Източници: Йордан Кулелиев- "История на църквата „Св. Цар Борис", Търново, 1942, Васил Стефанов- "Българската медицина през Възраждането" 1980, Христо Медникаров- "За да има повече атмосфера", в. Борба, бр. 84, 1981.
НА ПЪТ ЗА ТЪРНОВО
Влязох в Търново откъм югозапад, дето р. Янтра се промъква между две височини и образува живописен пролом. Щом изминах пролома, градът блесна. Kъщите изглеждаха като без основа и изградени една върху друга. Гледката бешe чудно хубава!
Отминах голяма чешма и от дясна страна съгледах казармите. Аз бях вече на Марино поле. Насреща на едно бърдо се вижда Окръжната болница, а долу при пътя— Девическата гимназия. Оттам се захваща главната улица с ред хубави здания. От дясна страна на Марино поле реката завива зад казармите, а откъм десния ѝ бряг се издига "Св. Гора", която придава особена красота на Търново.
На главната улица, от лява страна, е построен паметникът на обесените борци за свободата на отечеството, а по-нагоре е църквата "Св. Атанас". Като се измине правата улица, излиза се на равно място, пред което се издига Окръжното управление, дето се помещава и Окръжният съд. Като се отива нагоре от Градската градина, се вижда така нареченият Хисар, с който градът се съединява чрез една тясна скалиста ивица. На Хисара се издига високата могила Чан-тепе. Единственото оцеляло здание на Хисара е църквата "Св. Параскева", която турците обърнали на джамия. От Чан-тепе се открива чудно хубава гледка. От срещната страна на реката, към юг, се зеленее „Св. Гора“, която се спуска стръмно чак до реката, през която по мост се минава в Турската махала; на изток се вижда хълмът „Момина крепост“, зад нея — прекрасната местност „Селихор", а още по-нататък на един хълм се белее прочутото пребивалище на българските царе — „Арбанаси“. Близко до Хисара откъм запад се простира „Трапезица“. На североизточния ѝ край личат развалините на две малки църкви. Тук някога са се издигали великолепните палати на Асеновци, ала сега всичко е запустяло. И спомних си думте на поета;
На главната улица, от лява страна, е построен паметникът на обесените борци за свободата на отечеството, а по-нагоре е църквата "Св. Атанас". Като се измине правата улица, излиза се на равно място, пред което се издига Окръжното управление, дето се помещава и Окръжният съд. Като се отива нагоре от Градската градина, се вижда така нареченият Хисар, с който градът се съединява чрез една тясна скалиста ивица. На Хисара се издига високата могила Чан-тепе. Единственото оцеляло здание на Хисара е църквата "Св. Параскева", която турците обърнали на джамия. От Чан-тепе се открива чудно хубава гледка. От срещната страна на реката, към юг, се зеленее „Св. Гора“, която се спуска стръмно чак до реката, през която по мост се минава в Турската махала; на изток се вижда хълмът „Момина крепост“, зад нея — прекрасната местност „Селихор", а още по-нататък на един хълм се белее прочутото пребивалище на българските царе — „Арбанаси“. Близко до Хисара откъм запад се простира „Трапезица“. На североизточния ѝ край личат развалините на две малки църкви. Тук някога са се издигали великолепните палати на Асеновци, ала сега всичко е запустяло. И спомних си думте на поета;
„Вижте Търново и Преслава,
тия жални съсипии,
на преминатата слава
паметници са они!“
тия жални съсипии,
на преминатата слава
паметници са они!“
Янтра дели Хисара от Трапезица. Като заобикаля турската махала, тя мие едно ниско продължение на Хисара — Френк-хисар. Оттук Янтра възвива към север, заобикаля Хисара, отделя го от Момина-крепост и достига до Асенова махала. Янтра тече по-нататак в северозападна посока и мие не само Хисара, но и целия гр. Търново. Ето един град, който прилича на полуостров, защото е заобиколен от изток, север и юг с вода — р. Янтра, а само от запад е скачен със cушa. Тъкмо на северозапад се издига величественият хълм „Картала“. Тук се намира - "Жидов гроб" — гробът на оня евреин, който според преданието, бил предал Търново на турците. По-нататък, по същата посока, вcpед прекрасна гора, се белеят с блестящи кубета монастирите "Св. Преображение" отляво и „Св. Троица“ — отдясно.
Върнах се от Търново по железницата. Тренът лети, а красивият изглед на Търново ту се скрива, ту се показва, додето се изгуби от очите ни. От югозападната част на града се открива хубава гледка. Погледът постепенно преминава от градските здания към "Марино поле", спира върху красивите летни къщици на търновци, пръснати всред разкошна зеленина от плодовити дървета и лозя. По нататък местността все повече се издига, преминава по многобройните зелени височини и достига хоризонта. Там се изпречва величествената и горда Стара планина с белоснежните си върхове. Разглеждам под Хисара и Трепезица „Асеновата махала“, наречена тъй в чест на цар Асеня. Тук се намира черквата "Св. Четиредесет мъченици", построена от цар Ив. Асен II в памет на победата му над гърците, в която бил пленен техния цар Тодор (1230 г.). Надписът за тая победа е издълбан на бял мраморен стълб. Тук се намират и други стари църкви: "Св. Петър и Павел" и "Св. Димитър", в която били коронясани Асен и после брат му Петър, които възстановили българското царство.
Всички пътешественици са се очудвали не само на живописността на Търново, но и на особеността на целия тоя край. Професор Иречек казва за Търново: „Река Янтра има твърде криволисто корито. Със своите извивки тя образува великолепен полуостров, от запад към изток на дължина до 1800 метра. Тоя полуостров излиза от един връх на западния край на котловината, наречен Картал-баир (Орли-връх). Върхът има около 250 метра широчина и на гърба му гъсто са натрупани почти една върху друга къщите на Търново. По-нататък и той постепено се стеснява и образува скалист гребен, едва 100 метра широк, заграден от двете си страни с водите на р. Янтра. След това върхът отново се разширява и издига и се завършва със скалистата плоскост, заобиколена със стръмнини и обхванати от р. Янтра във форма на чук, като оставя на югозапад продълговат нисък ръкав. Това плато е Царевец. На северозапад от Царевец, зад реката, лежи еднакво широка кръгла скала, като от три страни е заобиколена от лъкатушното течение на р. Янтра. Това е старата крепост Трапезица. На юг от града, зад реката, се издига един хубав горист връх наречен "Света гора". Пак на юг от града, на левия бряг на Янтра, се простира малка равнина, наречена Марно-поле. От тая равнина, обградена с пространни лозя, Търново има разкошен изглед. В цяла Европа няма по положение подобен на Търново град“.
За да дам една картина на Търново, ще преведа тук впечатленията на народния поет Иван Вазов: "Боже мой, колко е хубаво това Търново, разстлано с една чудна живописност по склоновете на скалистия хълмъ! Тук къщята накацали една върху друга; там стърчат на самия връх: а още по-нататък потъват, сякаш, във водите на Янтра. А тя, като една голяма змия, вие се игриво от запад към изток, от изток към запад, от юг към север; ту под скали, ту под прозорците на къщята, залепени една въз друга по склона. Знаял ли е цар Асен I, че като е избрал Търново за столица, той е избрал една от най-чудните и хубави местности на света?"
Ето през реката, срещу Търново, една чука, опасана от три страни от Янтра ; пресеченият връх на чуката образува наведена на юг равнина. Това е Трапезица. На изток, срещу Трапезица, се издига друг рид — Царевец. Никакви здания няма на Царевец и никакви следи от някогашните царски дворове. Само над горния му край стърчи над Янтра полуразрушена кула.
Видът на тоя пуст сега хълм ни напомня славното минало на старата българска столица! От него, украсен преди векове с царските камени палати на Асеновците и с великолепни храмове, българската власт се е простирала до Адриатическо море, до Сава и Карпатите. От този връх се е повелявало, при Асен II, на една България с граници почти дваж по-широки от границите на Сан-Стефанска България!
Днес всeки българин, който посети Царевец, без да ще, дълго се загледва в неговата гола чука, като че ли чака да му се мерне сянката на някой от Асеновците, със златен шлем, с огърлица бисери на врата и с прав кръстообразен меч на бедрото, слизайки по склона за поход.
Ето доле при реката и черквата „Св. Четиредесет мъченици“. Тя е съградена от Иван Асен II. Влизаш вътре и някакви тръпки те побиват, като си спомниш, че тук някога са се молили българските, царе и патриарси в дни на народни радости и скърби.“
Посетихме старите църкви, паметниците на нашето славно минало. За църквата "Св. Четиридесет мъченици", за църквата "Св. Димитър", за църквата "Свети апостоли Петър и Павел", за манастирите "Св. Троица" и "Св. Преображение" ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ НАТАТЪК.
