Вижте плейлистите в YouTube и се абонирайте за канала ми- https://www.youtube.com/@StaroTarnovo
🎞 УНИКАЛНИ КАДРИ ОТ СТАРО ТЪРНОВО
НА ПЪТ ЗА ТЪРНОВО
Влязох в Търново откъм югозапад, дето р. Янтра се промъква между две височини и образува живописен пролом. Щом изминах пролома, градът блесна. Kъщите изглеждаха като без основа и изградени една върху друга. Гледката бешe чудно хубава!
Отминах голяма чешма и от дясна страна съгледах казармите. Аз бях вече на Марино поле. Насреща на едно бърдо се вижда Окръжната болница, а долу при пътя— Девическата гимназия. Оттам се захваща главната улица с ред хубави здания. От дясна страна на Марино поле реката завива зад казармите, а откъм десния ѝ бряг се издига "Св. Гора", която придава особена красота на Търново.
На главната улица, от лява страна, е построен паметникът на обесените борци за свободата на отечеството, а по-нагоре е църквата "Св. Атанас". Като се измине правата улица, излиза се на равно място, пред което се издига Окръжното управление, дето се помещава и Окръжният съд. Като се отива нагоре от Градската градина, се вижда така нареченият Хисар, с който градът се съединява чрез една тясна скалиста ивица. На Хисара се издига високата могила Чан-тепе. Единственото оцеляло здание на Хисара е църквата "Св. Параскева", която турците обърнали на джамия. От Чан-тепе се открива чудно хубава гледка. От срещната страна на реката, към юг, се зеленее „Св. Гора“, която се спуска стръмно чак до реката, през която по мост се минава в Турската махала; на изток се вижда хълмът „Момина крепост“, зад нея — прекрасната местност „Селихор", а още по-нататък на един хълм се белее прочутото пребивалище на българските царе — „Арбанаси“. Близко до Хисара откъм запад се простира „Трапезица“. На североизточния ѝ край личат развалините на две малки църкви. Тук някога са се издигали великолепните палати на Асеновци, ала сега всичко е запустяло. И спомних си думте на поета;
На главната улица, от лява страна, е построен паметникът на обесените борци за свободата на отечеството, а по-нагоре е църквата "Св. Атанас". Като се измине правата улица, излиза се на равно място, пред което се издига Окръжното управление, дето се помещава и Окръжният съд. Като се отива нагоре от Градската градина, се вижда така нареченият Хисар, с който градът се съединява чрез една тясна скалиста ивица. На Хисара се издига високата могила Чан-тепе. Единственото оцеляло здание на Хисара е църквата "Св. Параскева", която турците обърнали на джамия. От Чан-тепе се открива чудно хубава гледка. От срещната страна на реката, към юг, се зеленее „Св. Гора“, която се спуска стръмно чак до реката, през която по мост се минава в Турската махала; на изток се вижда хълмът „Момина крепост“, зад нея — прекрасната местност „Селихор", а още по-нататък на един хълм се белее прочутото пребивалище на българските царе — „Арбанаси“. Близко до Хисара откъм запад се простира „Трапезица“. На североизточния ѝ край личат развалините на две малки църкви. Тук някога са се издигали великолепните палати на Асеновци, ала сега всичко е запустяло. И спомних си думте на поета;
„Вижте Търново и Преслава,
тия жални съсипии,
на преминатата слава
паметници са они!“
тия жални съсипии,
на преминатата слава
паметници са они!“
Янтра дели Хисара от Трапезица. Като заобикаля турската махала, тя мие едно ниско продължение на Хисара — Френк-хисар. Оттук Янтра възвива към север, заобикаля Хисара, отделя го от Момина-крепост и достига до Асенова махала. Янтра тече по-нататак в северозападна посока и мие не само Хисара, но и целия гр. Търново. Ето един град, който прилича на полуостров, защото е заобиколен от изток, север и юг с вода — р. Янтра, а само от запад е скачен със cушa. Тъкмо на северозапад се издига величественият хълм „Картала“. Тук се намира - "Жидов гроб" — гробът на оня евреин, който според преданието, бил предал Търново на турците. По-нататък, по същата посока, вcpед прекрасна гора, се белеят с блестящи кубета монастирите "Св. Преображение" отляво и „Св. Троица“ — отдясно.
Върнах се от Търново по железницата. Тренът лети, а красивият изглед на Търново ту се скрива, ту се показва, додето се изгуби от очите ни. От югозападната част на града се открива хубава гледка. Погледът постепенно преминава от градските здания към "Марино поле", спира върху красивите летни къщици на търновци, пръснати всред разкошна зеленина от плодовити дървета и лозя. По нататък местността все повече се издига, преминава по многобройните зелени височини и достига хоризонта. Там се изпречва величествената и горда Стара планина с белоснежните си върхове. Разглеждам под Хисара и Трепезица „Асеновата махала“, наречена тъй в чест на цар Асеня. Тук се намира черквата "Св. Четиредесет мъченици", построена от цар Ив. Асен II в памет на победата му над гърците, в която бил пленен техния цар Тодор (1230 г.). Надписът за тая победа е издълбан на бял мраморен стълб. Тук се намират и други стари църкви: "Св. Петър и Павел" и "Св. Димитър", в която били коронясани Асен и после брат му Петър, които възстановили българското царство.
Всички пътешественици са се очудвали не само на живописността на Търново, но и на особеността на целия тоя край. Професор Иречек казва за Търново: „Река Янтра има твърде криволисто корито. Със своите извивки тя образува великолепен полуостров, от запад към изток на дължина до 1800 метра. Тоя полуостров излиза от един връх на западния край на котловината, наречен Картал-баир (Орли-връх). Върхът има около 250 метра широчина и на гърба му гъсто са натрупани почти една върху друга къщите на Търново. По-нататък и той постепено се стеснява и образува скалист гребен, едва 100 метра широк, заграден от двете си страни с водите на р. Янтра. След това върхът отново се разширява и издига и се завършва със скалистата плоскост, заобиколена със стръмнини и обхванати от р. Янтра във форма на чук, като оставя на югозапад продълговат нисък ръкав. Това плато е Царевец. На северозапад от Царевец, зад реката, лежи еднакво широка кръгла скала, като от три страни е заобиколена от лъкатушното течение на р. Янтра. Това е старата крепост Трапезица. На юг от града, зад реката, се издига един хубав горист връх наречен "Света гора". Пак на юг от града, на левия бряг на Янтра, се простира малка равнина, наречена Марно-поле. От тая равнина, обградена с пространни лозя, Търново има разкошен изглед. В цяла Европа няма по положение подобен на Търново град“.
За да дам една картина на Търново, ще преведа тук впечатленията на народния поет Иван Вазов: "Боже мой, колко е хубаво това Търново, разстлано с една чудна живописност по склоновете на скалистия хълмъ! Тук къщята накацали една върху друга; там стърчат на самия връх: а още по-нататък потъват, сякаш, във водите на Янтра. А тя, като една голяма змия, вие се игриво от запад към изток, от изток към запад, от юг към север; ту под скали, ту под прозорците на къщята, залепени една въз друга по склона. Знаял ли е цар Асен I, че като е избрал Търново за столица, той е избрал една от най-чудните и хубави местности на света?"
Ето през реката, срещу Търново, една чука, опасана от три страни от Янтра ; пресеченият връх на чуката образува наведена на юг равнина. Това е Трапезица. На изток, срещу Трапезица, се издига друг рид — Царевец. Никакви здания няма на Царевец и никакви следи от някогашните царски дворове. Само над горния му край стърчи над Янтра полуразрушена кула.
Видът на тоя пуст сега хълм ни напомня славното минало на старата българска столица! От него, украсен преди векове с царските камени палати на Асеновците и с великолепни храмове, българската власт се е простирала до Адриатическо море, до Сава и Карпатите. От този връх се е повелявало, при Асен II, на една България с граници почти дваж по-широки от границите на Сан-Стефанска България!
Днес всeки българин, който посети Царевец, без да ще, дълго се загледва в неговата гола чука, като че ли чака да му се мерне сянката на някой от Асеновците, със златен шлем, с огърлица бисери на врата и с прав кръстообразен меч на бедрото, слизайки по склона за поход.
Ето доле при реката и черквата „Св. Четиредесет мъченици“. Тя е съградена от Иван Асен II. Влизаш вътре и някакви тръпки те побиват, като си спомниш, че тук някога са се молили българските, царе и патриарси в дни на народни радости и скърби.“
Посетихме старите църкви, паметниците на нашето славно минало. За църквата "Св. Четиридесет мъченици", за църквата "Св. Димитър", за църквата "Свети апостоли Петър и Павел", за манастирите "Св. Троица" и "Св. Преображение" ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ НАТАТЪК.
Малко повече за исихазма, който Иречек приравнява с богомилството
Константин Иречек в своята "История на българите" в глава XXI, за религиозните смутове в България през XIV в. поставя исихазма наред с богомилството и остананалите еретически течения. Той пише: "Продължителна борба е трябвало, за да се изгонят от атонските манастири богомилите и исихастите. Тези отвратителни издънки на византийския манастирски живот били присадени и на българска почва. Избягалият от Цариград калугер по име Теодорит успял, гордеейки се с медицинските си познания, да убеди да приемат учението на исихастите мнозина и от знатните, и измежду простия народ.." и още "Богомилите и исихастите били прокълнати, стареите и свещениците (служителите) им били изпратени на заточение, а гражданските права на евреите били ограничени с грамота (свитък)."...
В началото на своето зараждане и разпространение исихазмът е бил непознато учение и съответно е имал противници в църковните кръгове, но на църковен събор в Константинопол през 1351 година учението е прието и утвърдено от църквата. С пристигането на Теодосий Търновски от Парория в Търново исихазмът е приет и от българската църква. Като най-голям исихастки център се утвърждава Килифаревският манастир. Исихатското учение намира привърженици сред висшето духовенство в България и Византия, и се ползва с подкрепата на светската власт. През втората четвърт на XIV век привърженици на исихазма стават много видни византийски богослови, между които изпъква със своята начетеност и познания св. Григорий Палама. Чрез неговите богословски произведения и чрез споровете, които той води със своите противници, исихазмът се превръща в учение, което отразява самата същност на православното християнство. Св. Григорий Палама е апологетът на исихазма и богословът, а св. Григорий Синаит е учителят и практическият наставник. Първите учители на българския исихазъм са св. Теодосий Търновски, св. Ромил Видински, патриарх Евтимий и св. митрополит Киприан Киевски, св. Ромил Видински. По това време точно исихастите са били тези, които са утвърдили чистота на православието и са се борели с еретическите течения. Сами разбирате колко безсмислено е твърдението на Иречек, който ги нарежда наедно с еретиците. Но каква история може да се очаква да напише младеж, пристигнал у нас 1879 г. малко след Освобождението, без никакъв опит (едва навършил 25 години), буквално измислил българската история за една нощ. Дядото на Констанин Иречек е Павел Шафарик –историк на Австо- Унгарската империя, която е спорела с Руската империя за правото да бъде покровител на славянските народи на балканите и земите, които населявали и които се намирали под властта на Султана /Османската империя/. След Освобождението Българската историческа наука и Българската археология се създават и управляват половин столетие от австроунгарци и руснаци. В българските научни среди тюркската теория се налага от Константин Иречек, който станал дори министър на просвещението, с дейното участие на Васил Златарски, основоположник на тази школа. За доказването на тази теория се правят куп фалшификации - както изкривявания на преводи от латински и гръцки исторически извори, така и игнориране на извори, които противоречат на тази теория. Както казва покойният Здравко Даскалов: „Нещастие за България е, че 25-годишният току-що проходил чешки историк Иречек ѝ написа историята. И то така, че я смаза. От огромна и величава, я направи незначителна!" Затова и Г. С. Раковски заключава: „Чудни са европейските някои си учени, които тъй даром се впущат в работи, които не познават !”
Но се чудя как писатели като Иван Вазов, изглежда повлиян от Иричек пише в повестта си "Иван- Алесандър": "Поради съседството си с Византия България биде най-много заразена от тая страшна духовна язва. В Търново бе дошъл някой си избягал из Цариград калугерин Теодорит, проповедник на нелепото учение на исихастите, най-крайното и дивашко изражение на богомилската ерес. То бе смес на най-груби езически вярвания, като обоготворение на дървета, с най-безумните доктрини. Той склони към исихаството множество прост народ и знатни граждани и боляри."
И Тодор Янков, за съжаление също повлиян от историята на Иричек, поставя исихазма наедно с богомилството, адамитството и варлаамитството. Но докато тези течения са осъдени и третирани като ереси, исихазмът на официален църковен събор през 1351 г. в Константинопол е признат, приет и приложен в практиката на ортодоксалното християнство. През 1360 година цар Иван Александър свиква събор в Търново, на който се осъждат ересите, а последователите им са изгонени от страната.
Нека да видим сега колко съществено исихазмът се различава от богомилството. За разлика от богомилите, които имат отрицателно отношение към църквата и нейните обреди, исихастите не само не са враждебно настроени към църквата, но дори допринасят за укрепването на нейните позиции. Исихастите възприемат библейския разказ за сътворението на човека, като смятат, че и тялото, и душата му са създадени от Бога. В духа на официалното православие са възгледите им за Троицата, за ролята на Пресвета Богородица, за Стария и Новия завет, за църковните обреди и символи.
Богомилството за разлика от исихасткото учение, силно критикува светската власт. Проповедите на богомилите целят да разкрият на населението в каква реалност живеят и да ги призоват към неподчинение. Богомилите са освен против църквата, а и против държавата, затова са преследвани и анатемосани от църквата. Когато турците завладяват държавата и унищожават Църквата, богомилите губят почва за своята пропаганда и постепенно изчезват. Част от тях приемат исляма, а други католическата вяра, но всички докрай остават непримирими врагове на Православието.
Обръщение на Г.С. Раковски към българите
Любезни братя българи!
Нашата вяра винаги е била най-добрия и най-милия утешител, и нашата премила народност, макар и днес да се е утвърдила между нас, то ние сме длъжни на нашата православна вяра, на нашите прадеди, които са я държали в точност, да я държим и ние, иначе бихме си изгубили народността и званието българин! Незачитането на прадядовото вероизповедание е унищожение на народността, а най-вече за народ, който няма своя свобода, а зависи от други! Такива живи примери имаме много, не само при други народи, но и сред нас. Но преди да изложим разсъжденията си, нека кажем каква необходимост ни кара да пишем това кратко писмо по този предмет. Всеки, който е прочел черковната история, знае какви кръвопролития и гонения са последвали от вероизповедни раздори и как само от една в началото чиста евангелска вяра са възникнали толкова разделения и подразделения! А главното разделение на западна и православна вяра е нанесло първия удар, водещ към падането на Римската и Византийската държава. Последователите на римския папа още от него време са създали пропагандни общества и по всякакъв начин са се старали да привлекат към себе си други народи и на много места са успели да постигнат целта си. Само България е била изключена от това, и здраво се е държала и се държи все още за своята прадядова православна вяра, овен неколцина неверници българи, наричани павликяни. Но в настоящо време папищаши и други отцепници са нападнали България и са се заели да посеят раздор и разцепление между нас. Много са с обръснати мустаци и разновидно облечени, последователи на римския папа и на англо-американските учители, които се скитат по България и се стараят с лицемерие да прелъстят простодушния народ, обещавайки му много лъжовни работи! Но тяхната цел и намерение не е нищо друго, освен да унищожат нашата народност и да се възползват от нашата слабост!
Нашата вяра винаги е била най-добрия и най-милия утешител, и нашата премила народност, макар и днес да се е утвърдила между нас, то ние сме длъжни на нашата православна вяра, на нашите прадеди, които са я държали в точност, да я държим и ние, иначе бихме си изгубили народността и званието българин! Незачитането на прадядовото вероизповедание е унищожение на народността, а най-вече за народ, който няма своя свобода, а зависи от други! Такива живи примери имаме много, не само при други народи, но и сред нас. Но преди да изложим разсъжденията си, нека кажем каква необходимост ни кара да пишем това кратко писмо по този предмет. Всеки, който е прочел черковната история, знае какви кръвопролития и гонения са последвали от вероизповедни раздори и как само от една в началото чиста евангелска вяра са възникнали толкова разделения и подразделения! А главното разделение на западна и православна вяра е нанесло първия удар, водещ към падането на Римската и Византийската държава. Последователите на римския папа още от него време са създали пропагандни общества и по всякакъв начин са се старали да привлекат към себе си други народи и на много места са успели да постигнат целта си. Само България е била изключена от това, и здраво се е държала и се държи все още за своята прадядова православна вяра, овен неколцина неверници българи, наричани павликяни. Но в настоящо време папищаши и други отцепници са нападнали България и са се заели да посеят раздор и разцепление между нас. Много са с обръснати мустаци и разновидно облечени, последователи на римския папа и на англо-американските учители, които се скитат по България и се стараят с лицемерие да прелъстят простодушния народ, обещавайки му много лъжовни работи! Но тяхната цел и намерение не е нищо друго, освен да унищожат нашата народност и да се възползват от нашата слабост!
В Австрия (в Темешки Банат) има няколко села с българи, които са се преселили там след падането на България, които все още говорят чисто български език, запазили са нашите стари обичаи, носят старо българско облекло, не приели насила католическата вяра, но по времето на Мария Терезия, са изгубили окончателно народността си! Това благородно чувство изчезва вече от тях! Те вече не искат да знаят нищо за своето родство с другите българи, своите еднокръвни братя. Те знаят римския папа и нищо друго! А на единородни си и единоверни някогашни братя гледат днес със злоба, ненавист и мерзост! Надъхани са от католическите свещеници. Същият този дух съществува и вътре в България, между малочисления брой папищаши българи павликяни. Те, както на всички ни е известно, ненавиждат нас, техните единородни братя, дотолкова, че и ни наричат кара-каури (гяури) черни неверници! Папищашките попове дотолкова са ги отцепили от нас, че един павликянин българин за нищо няма да открадне от православен българин, да го наклевети, да го издаде, и даже, ако му приляга, да го убие без някаква причина, само от религиозна злоба! Такова нещо се е случило преди няколко години в Пловдив, където един павликянин, сдружен със злодеи турци, сам избил една нощ цяло семейство жени и невинни девици от Чалъковия род! Също такова нещо се е случи неотдавна и в село Сопот, където пък един павликянин от близките села извика през нощта с измама хаджи Георгювия син... и го уби край селото! И много други такива злодеяния са правени от павликяни на православни българи. Това се е правело от самото пустоверско чувство, което им надъхват техните попове. Аз видях в Австрия много такива примери, където множество сърби, които са приели папищашката вяра, наричани шокци, гледат на своите единородни братя, православни сърби, с непримирима вражда и хранещи против тях злоба и ненавист, ги издават ежедневно! Така също и в свободна Гърция, където има така наречените папищащи гърци, на остров Тинос, Сир/ос/ и другаде, ненавиждат единородните си братя, православните гърци. И не само по време на освобождението на Гърция са им противодействали, предавали са ги на неприятеля, но ежедневно им препятстват всяко полезно дело! А в Турция арменци и армено- католици се намират в същото положение. Точно това искат тези свети Петрови наследници да направят и в България, да посеят общ раздор и разцепление, така че брат брата си да намрази, син - баща си, майка - дъщеря си! Така те разпространяват Христовото учение! Вместо любов учат на ненавист! Вместо мир посяват клевети и раздори! Където е стъпил техен крак, там само раздори и клевети е имало!
Любопитният нека да прочете разни съчинения и да узнае, какво са правили и правят ежедневно в Азия и другаде, а нравственото развращение до каква степен на заблуждение е стигнало там, където тяхната власт се е удвоила, срамно е да си помисли човек, а камо ли да го произнася! Самите тези така наречени свещеници развращават народа, там се жертва чистата и нежната невинност!... Пазете се, братя, от такива хищници, вълци в Христовото стадо! Не слушайте тяхното учение и лъжовни обещания. Те са подобни на красив, но отровен цвят и който само се докосне до него, се отравя смъртоносно! Те под привидно човеколюбие и евангелско учение цял свят лъжат! Това е друга, по-дълбока тяхна цел! Те искат с това да унищожат премилата и преблага народност на всеки народ и да се ползват от религиозното влияние!...
Вие, отци, свещеници българи, бъдете бдителни и пазете повереното ви Христово стадо, както е казал пророка: "Тъй казва Господ Бог: горко на Израилевите пастири, които пасоха сами себе си! Нали стадото пастирите трябва да пасат? Вие ядохте тлъстина и се обличахте с вълна, клахте угоени овци, а стадото не пасохте. Слабите не подкрепяхте, болна овца не лекувахте, ранена не превързвахте, прокудена не връщахте и изгубена не дирехте, а ги управлявахте с насилие и жестокост. И пръснаха се те без пастир и, като се пръснаха, станаха плячка на всички полски зверове. Тъй казва Господ Бог: ето, Аз съм против пастирите, и ще изискам овците Си от ръцете им и не ще им дам вече да пасат овците, и пастирите няма вече да пасат сами себе си, и ще изтръгна Моите овци из техните челюсти, и те не ще бъдат тяхна храна." Йезикил, гл.34
Из "НЯКОЛКО РЕЧИ ЗА АСЕН ПЪРВИ, ВЕЛИКИЯ БЪЛГАРСКИ ЦАР И СИНА МУ АСЕН ВТОРИ"- книга, написана от Георги С. Раковски, издадена в Белград през 1860 г.
Предадено на съвременен български език от Грета Костова- Бабулкова
Надписът на Асен II, от който се разяснява Асеновото време и родословие
В Търново, в долното отделение (махала) се намира турска черква джамия, която носи името теке-джамиси - иноческо дервишко сборище (манастир). Това здание е старо българско и преди падането на българското царство е било черква храм "Св. 40 мъченици". Там при други няколко старобългарски надписи са и следния на изкопания мраморен камък:
В лето 6738, индикт 3. Аз Йоан Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на Българите, син на стария цар Асен, създадох от начало: и с писание украсих докрай тази пречестна църква в името на светите 40 мъченици. С тяхна помощ в дванадесетата година от моето царуване, когато се изписваше този храм, излязох на бран в Романия и разбих гръцката войска и самия цар кир Теодор Комнин с всичките негови боляри. А цялата земя от Одрин до Драч завладях – гръцка, още и арбанаска и сръбска. Фръзи/Фризи (латинци) владееха само градовете около Цариград и самия този град, но и те се покоряваха под десницата на моето царство, понеже друг цар освен мене нямаха и много време така ме подкрепяха, понеже Бог така бе повелил. Понеже без Него ни дело, ни слово се извършва. Нему слава во веков амин.
От този надпис виждаме, че Юван Асен, син на стария цар Асен, е живял в 6738 (1230) и това е била 12- та година от неговото царуване. Оттук се разбира, че Асен II се е възцарил през 1218 година. Този надпис показва още какъв титул е носил Юван Асен II: цар самодържец на българите, и накратко обяснява неговите подвизи над гърци, арбанаси, сърби и над самите фръзи/латини/, и че те са му били покорни, плащали са му данък и не са имали друг цар освен него. Да видим и самите гръцките писатели какво казват за споменатото в надписа кюр Тодорово заробване. Атанас от Стагира, описващ в какво положение се е намирала Византийската държава, когато кръстоносците превземат Цариград, тоест, че избягалите князе от царски род, съставили четири престола: Ласкар в Никея Витинийска, Алекси в Трапузан, Михаил в Драч - Δφραχιον, Тодур в Солун. Тодор не стоял мирен и се изкушил да изпита съдбата си с България, като ѝ отнел Охрид и Прилеп - Την Αχρίδα και Πηρλεπεν πόλεις των Βουλγάρων. Той против желанието на другите князе поискал да стане и да се провъзгласи сам за византийски император, и като предприел да завладее по-главните места около Одрин (Едрене), се насочил и срещу българите, но там не му се случило добро, защото Асен II силно му разбил войската, заробил го с всичките му войводи и с домородството му и ги отвел тържествено във Велико Търново. Ето как пише самия грък: "От там се завърна и отиде против Асеня, царят Български, комуто дъщеря имаше брат му Емануил и поради това имаха приятелство и писмени договори за мир. Поради това Асен, оправдаващ се, че Тодор го онеправда, провеси писмения договор на едно знаме (байрак), да го гледат войните му и така отиде срещу Тодор, където стана страшно сражение, и Тодор беше победен и уловен стана роб, заедно с всичките си синове и дъщери и знаменити войводи в 1230 година. А брат му Емануил се спаси и побягна в Солун. Асен пък му завладя местата в Румания, влезе в Тесалия и Епир, грабейки и палейки. Остана брат му Емануил наследник припознат Деспот, който имаше седалището си в Солун, който имаше за жена една подметната (не от законен брак) дъщеря на Асен . Той направи съюз и с други князе и най-после поиска да се утвърди предстоятелство попово/папско в Рим, което не беше прието от Еленските (?!) князе и тогавашният патриарх, наричан Герман. Асен се отнесе човеколюбиво с Тодор, но той не остана мирен, състави съзаклятие, (приготовление с клетва за бунт) срещу него. За това Асен го ослепи и след това отново се отнасяше към него човеколюбиво. Тодор имаше от законната си жена двама синове Иван и Димитър и две дъщери, Анна и Ирина. Асен, като гледаше Иринините добрини, я взе за жена през 1237 година и така освободи Тодор и му помогна да си вземе отново царството."
Тодор, както бил сляп, се облякъл като просяк и влязъл в Солун, молейки за милостиня, и след това се разкрил пред своите. И така вдигнал бунт и изпъдил Емануил. Но понеже бил сляп, поставил сина си Ювана на престола (!), а той бил само съветник; но Ватаки ги излъгал сетне и те оставили самодържавническия титул (?!) и Юван се зовял само Деспот“.
Тук се потвърждава истината на народния ни паметник, че действително Асен II е победил окончателно кир Теодор и го пленил като роб заедно с цялото му семейство и с всичките му знаменити войводи, като при това се виждат и някои други работи. Леточислението е тъкмо, тъкмо с нашия паметник: 6738-1230. Но за подчинението на фръзите и за данъка който са давали всички на Асеня, ученият грък нищо не говори (не му изнася!), а следва и плете други басни за Византийската империя, Тодорово самодържавие! ...
А това всичко е черпил А. Стагирид от Акрополита, който е живял от 1220 до 1282 г. Той е писал летопис, съдържащ повествование/разказ за византийското царство от 1204 до 1261 г.
Нека сега видим какво казва и един друг наш паметник за това в какво положение се е намирала по времето на Асен II мечтаната Византийска империя, как са постъпили латинците с византийците, превземайки Цариград, и какво е правил Асен II със своите единоверци, гърците.
Търновският патриарх, българинът Евтимий, описващ житието на света Петка, казва: „А когато измина немалко време и скиптърът на гръцкото царство отслабна по Божие допущение, римляните ги нападнаха, а те бяха като желязна палица (железен боздуган) срещу тях, както ги именуваше и Божественото Писание.".. Прочети
Настоящият отломък се състои само от няколко листа, скъсани от начало и в края, така че не се знае къде, кога и от кого е преписан. Той писан на четвъртина дебела хартия и не е толкова обработен. От правописа, както е видно, не може да се предполага от кого е преписван, но вижда се да не е преписван доста отдавна, и явно е, че е след падането на България, когато печатането на книги във Влашко под влияние на сръбското и руското наречие почнаха да се разнасят в България и постепенно да изместват старобългарското правописание, което от времето на падането на Симеоновия дом до времето на Асен II беше доста пострадало, и в това време най-много гръцки думи са се вмъкнали в българския език, кои изкривени по друг крой (начин) са останали и до днес в устата на народа, както хромил -χειρο-μηλος - ръчна мелница, вракозун - βρακοξωνη и соса - σωνει - стига, дофтаса - εφθασε - достигна, и много други. Но във времето на Асен II българският правопис пак взема старото си направление (правилност).
От изложената отломка виждаме, че всички подробности на втория надпис се потвърждават, за които гръцките писатели мълчат. Тук се описва явно в какво горко/скръбно притеснение са се намирали източноправославните християни гърци, когато кръстоносците са владели Цариград, и че Асен, синът на стария цар Асен, ги победил и покорил, както гласи самият му надпис: „но и те се подчиняваха на ръката на моето царство, защото нямаха друг цар освен мене''. Ще видим още, че и в същото време в Търново патриарх е бил господин Василий, а във Велики Преслав всеосвещен митрополит е бил Марко. Майката на Асен II се е наричала царица Елена, а съпругата му се е наричала царица Анна. Сега, след като се уверихме кога е бил Асен, синът на стария Асен, н че този Асен е покорил кръстоносците и ги изгонил от Цариград: „и без да се страхува въобще от латинците, но на време благополучно се обърна срещу нечестивото им държание, храбро се вдигна ...“, узнаваме явно, че западните лъжат за всичко, каквото са писали по този предмет, и най-вече за мечтаната уния, за която казват че е съществувала по това време между България и папщината. Нека да изследваме този предмет и ще видим, че римската пропаганда е оплела и сковала за това лъжливи легенди.
Кръстоносните походи, според изследванията на западните учени, са започнали: 1-я в година 1095-1096-1099; 2-я в 1147-1149; 3-я в 1189-1193. Цариград са превземали и пленили два пъти в IV-я поход, предвождан от французите (фръзите). В година 1204 Baudouin -Балдуин I, основава Латинската империя в град Константинопол, а от дошлия от Фландрия конт, който наследи Балдуина, под името Baudouin IX, бе победен при Одрин от Йоан (Joannice) в 1205 г. и отведен в плен във Велико Търново, където в робство и умрял.
Това леточисление не се съгласува с нашите народни паметници, както ще видим явно. Западните автори поставят Балдуиновото поражение в 1205 г., когато царуваше Йоан и ние видяхме, че Асен, синът на стария Асен, е покорил фръзите и е пренесъл от Епиват мощите на Св. Петка. Ние знаем още, че Асен II се е разширил чак до тези граници, според надписа, българската власт и той победи кир Тодор. Ако предположим, че Балдуиновото поражение действително е станало през 1205 г., когато царува Йоан, както предполагат самите западни автори, то и от това се доказва явно, че никаква уния не е съществувала между България и Римската черква, иначе Йоан не би отишъл срещу латинците, за да ги гони от Цариград, да им съкруши войската при Одрин, да доведе окованият им в желязо император във Велико Търново и да му отсече главата с брадва, или както пишат други, да заповяда да му отрежат ръцете, краката и да го оставят да умре така! Това не би се случило, ако имаше уния и ако българите са били приели папското вероизповедание във всичките му точки, както някои са обнародвали папски були и писма, които по-долу ще изложим. А най-вече тогава, когато всичко на Запад се боеше от папата, и царете трепереха от неговите проклятия (анатеми), и се унижаваха да му водят боси конете! Ако Йоан е бил приел католичество или е признал папската власт, той не би посмял да направи такова нещо!!!
Византийските писатели, които са съвременници на това, а именно Никифор Григорас, казват, че Йован бил много жесток човек, мъчил е немилостиво латинците и е помагал на гърците. Заради жестокостта му е бил наричан скито-Йоан, т.е. свиреп, немилостив като скит! /Скитите са били известни в древността с войнствеността и свирепостта си./
В гореизложения откъс ние видяхме явно коя причина е заставила Асен II да бие латинците. Патриарх Евтимий описва явно, че благочестивите източноправославни християни гърци са страдали от латинците, които им обрали и ограбили всички драгоценни неща от черквите и ги изпратили в Рим. На тях е било тежко и непоносимо да гледат своите светини пленени от латинците: “Като наблюдаваше всичко това съборът на благочестивите, облак от жалост и печал покри всички и всеки от тях не чуваше нищо друго освен: „Възкресни, защо спиш, Господи? Защо забравяш нашата нищета и нашата печал?“ и прочее.“ Намиращите се в такова положение цариградски гърци, на кого другиго можеха да се надяват да ги избави и освободи от грабителите, ако не на своите едно-верни благочестиви българи? Ето коя причина е накарала благочестивия Асен II да бие латинците, „но и вече беше настанало времето той благополучно да се обърне срещу нечестивото им държание...“
Това всичко доказва, че никаква уния не е имало между българи и наследника на свети Петър, райския ключар. Но българите са наричали себе си благочестиви, а латинците са наричали нечестиви, както и досега това изразяване е останало в черковния език, които думи също се заменят с православни и западни.
В изложения драгоценен надпис видяхме, че Асен, синът на стария цар Асен, е издигнал храм Св. 40 мъченици, през 1230 г. и в него година е отишъл в Румания, победил гърците, уловил кир Тодор с всичките му избрани войводи, покорил фръзите (латинците) и ги направил свои поданици. А тази година била дванадесетата от неговото царуване, та като спаднем 12 години от 1230 г., виждаме, че Асен II се е възцарил през 1218 г. Един наш народен ръкопис казва, че след Асен I, който е царувал девет години, се е възцарил брат му Петър и царувал само 6 години, това се потвърждава и от няколко други историци, че като прибавим на 1195 още 6 години, намираме, че Асен I и брат му Петър са царували до 1201 г. Според византийците Асен I царувал 9 години и бил убит от сродника си Иован, поради някакви си любовни сплетни, които Иованко е имал със сестра му, а Асен искал да го накаже със смърт, но Иованко го изпреварил. След това убийство Иованко тутакси завладял Търново, като искал да завладее царския престол, но Петър, братът на Асен, осуетил неговите намерения, стеснил го в Търново, откъдето той избягал и намерил спасение при византийците, заедно с брат си Димитър, където и след това не е стоял мирен. Петър, братът на Асен, седнал на царския престол и царувал 6 години според един наш народен паметник - ръкопис. А Петър бил убит от някакъв си българин, вижда се изпратен от страна на Иованко. Петър бил наследен от малкия им брат, наричан Иован или Иованица, чиято смърт се предполага в 1207 г. Гърците сплитат и за неговата смърт смешна и чудотворна легенда! Те казват, че той, като воювал с латинския император Хенрик (Henri de hainaut), наследника на брат си Балдуин (Baudouin I re), чийто наместник е бил, когато последният е бил заробен в България близо до град Солун, където е бил разположен Иовановия военен лагер, неочаквано намерили Иован мъртъв в шатрата му, прободен с копие! Гърците разгласили, че уж Иован видял на сън конник на бял кон, въоръжен с копие, който го пробол (!), а той бил св. Димитър, защитникът на град Солун! Някои казват, че Иован бил ранен в битката с Хенрик и умрял от тази смъртоносна рана, което е вероятно. След Иован се предполага че е царувал Борил, също от рода на Асен, с когото Асен II, синът на стария Асен, пряк наследник на престола, е имал 10 години война, обсаждал за дълго време Търново и най-после го уловил и наказал с лишаване от зрението. Според тези изследвания, Асен I е царувал от 1186 до 1195 г. Петър, брат му, от 1195 до 1201 г. Иован от 1201 до 1207 г. Борил от 1207 до 1217 г. Асен II от 1217 (или от 1218 според надписа му) до 1241 г. Така че Иован е царувал само 6 години. Западните писатели говорят, че точно през 1205 г., като Балдуин се възцарил в Цариград, Иован уж по това време бил пратил посланици при папата за уния. Те сами казват, че в същата тази година Иован победил латинското войнство при Одрин, съкрушил го окончателно, заробил Балдуин с всичките му войводи и велможи, отвел ги в Търново и ги наказал по скитски!
Те самите казват, че през 1207 г. Иован е воювал с Хенрик, наследника на Балдуин, и в тази година умрял. Това ще рече, че Иован от 1205 до 1207 г. е имал непрестанни битки с латинците, та кога ли е станала тази измислена уния, която западните стъкмяват в разстояние на тия две години!!! Нека всеки размисли и разсъди за каква уния мечтаят папищашите. Правилно и истинско е датирането според нашия надпис, което се потвърждава и от гръцките писатели с всичките му подробности, както видяхме. Това доказва, че този надпис е верен и истински и според него можем да оборим всичко, което са писали за този предмет западните, както им скимне. Нашият предмет е да докажем, че уния между българи и латинци не е съществувала, нито по времето на Асен I и Асен II, нито по времето на Иованика и всичко, което е казано за това, е измислено в Рим от папищашката пропаганда в последно време за тяхната цел, за която те нищо не щадят, както казахме в началото.
В повременното списание, което носи надслов „Български книжици“, в част първа от Януари 1858 г., книжка втора, виждаме изложение; „Уния в царстването на Йоан I Асен“.
Това изложение е дало повод на учащите се в Бебешкото йезуитско училише на млади и незрели българи да пишат още някакви си глупости за това и да ги обнародват в същата книжица, както и месецослова на 1859 г., издаден от Йезуитския манастир в Галата. За да изпреварим всяко зло последствие, което може да произтече от такива раздорни по дух йезуитски писани писма и були в повременното списание, което носи народно българско име и което се разпространява по цяла България и се чете само от простия и невинен народ, и за да докажем, че тези млади йезуитчета не знаят още православната наша вяра, в която сами са останали досега и каква връзка има тази вяра с нашата народност, която до скоро почти бяхме изгубили, както и малочислено число познатите в България павликяни, поради тази причина, казвам, се принуждавам да изследвам разсъжденията им в това писание публикувано от тях. И понеже то най-напред се явява в гореспоменатото повременно съчинение е изложение на унията и прочие, започваме от него.
Ние уважаваме почтения съчинител на това изложение за неговата любородност и неговото високо учение и сме далеч от мисълта, че той е писал с някакъв противен дух. Предварително казваме, че негова милост е писал на общо основание повестност/разказа, където от много хора се казва, че уж съществувала уния между България и папщината. Самото негово изказване, че Асен е приел не от религиозно (вероизповедно) убеждение унията, но от обстоятелствата на неговото време, е бил принуден да се сближи с папата, доказва, че негова милост е писал чистосърдечно.
В това изложение е писано: „При управлението на Йоан Асен I (1196-1201), който принуден от политически обстоятелства сближи българската църква с римския Папа, се появява идеята на духовно религиозна самостоятелност, към която открай време се е стремяла българската църква и проч.“ Асен I сближил българската църква в 1201 г. - Самите западни писатели казват, че в 1205 г. такова нещо пожелал Йоан, най-малкият брат на Асен I, а не Асен I, както господина казва тука. Другаде се казва: „но Йоан не вярваше вече на гърците и наместо отговор, изпрати (1203) в Рим загорския архиепископ Василий, за да договори с папата...“ Това ще рече, че до 1203 г. не е имало никакъв договор, но тогава отишъл архиепископ Василий да се договори с папата. А как е съществувало сближение на българската църква с папата през 1201 г. без договор?! „Сближи българската църква с римския папа“, казва в по-горе в минало време? След това съчинителят разказва за посолството на кардинал Лъв в Търново и назначаването на Василий Загорски за архиепископ. Basilius archiepiscopus Trinovianus Bulgarorum et Blachorum Primas, след това венчаването на Асен за царството по католически обряд и приемането от Йоан Асен I на титлата: loanicius Dominus et imperator totius Bulgariae et Blachiae. Това всичко е взето от западните писатели. Какъв Йоан Асен I мечтае тук господина?!
През 1203 г., както казват, не е било още нищо договорено; първо ходил в Рим Василий Загорски, а после дошъл от Рим кардинал Лъв в Търново, ръкоположил за архиепископ този Василий и венчал Асен за владетел и самодържец! Според тогавашните пътища и обстоятелства и както все още са противодействали гърците, то пътешествието на Василий от Търново до Рим и на Лъв от Рим до Търново, би следвало да се забави най-малко до една година, така че от 1203 г., когато е бил изпратен Василий (според тях) годината става 1204, а до кръвопролитната битка при Одрин с латинците през 1205 г. остава само една година време, така че мечтаната уния във времето на Асен I изчезва, както е изчезнало и Балдуиновото императорство в Търново на Морно-Поле!
Според Г.С.Раковски император Балдуин I е бил екзекутиран на Морно поле близо до Търново/днешното Марно поле/. По това време то е равно просторище, намиращо се на южната страна на град Търново. Казва, че това име му е дадено, защото в старо време там са застрелвали престъпниците на закона. Уверява ни, че също турското правителство и "до днес още на това място погубва виновниците."
Съобщава ни също, че съществува народно предание, според което след падането на България, там са били избити много от останалите български велможи, като ги поканили на угощение с измама и ненадейно ги нападали и посекли. Вероятно това са 110-те търновски боляри, убити от турците след превземането на старопрестолния град. Добавя още и това, че и в следващите времена, след падането на България, който е знаел да чете и да пише поне малко или в когото се е намирал знак на книжовност, все там са били избити, а това е ставало с поощрение/подтикване от фанариотите. Наистина интересни сведения за това място, на което днес се намира парк "Марно поле". /забележка от Г. Бабулкова/
Ние виждаме още едно противоречие на западните писатели с нашия народен паметник. Те слагат разоряването и пленяването на Балдуин от Асен II при Одрин в 1205 г., а ние видяхме, че Асен II се е възцарил през 1218 г. и победата над кир Тодор е била през 1230 г.
Патриарх Евтимий преписва победата над латинците на Асен II. Тази Асенова победа се потвърждава за Калоюван от един влашки летописец, който е обнародван от учения професор и на имперския Казански университет, В. Григориевич в 1859 г. летописецът почва: „До Михаил, сина на Дук, от сътворението на света е било 6613-1105. До сега съм извлякъл (привел) от български книги на наш език жития н деяния на императори и проч.“
По-нататък в летописа се казва: „В 1204 Кало-Иоан, господар на българите принесъл мощите на св. Иован Риски в град Търнова“. А другаде казва:„В 1202 г. Фръзите/латинците/ превзеха Цариград от гърците и го държаха 62 години, и от страх от фръзите, гърците поменуваха на жертвеника (в черквата) папата./по време на св. Литургия са поменавали папата/ Гърците пострадаха тогава и от българите, които им превзеха земята, тогава те дадоха вместо данъка (даждие) мощите на света Петка и други много скъпоценни стоки“.
Влашките летописци явно потвърждават писаното от Евтимий, българския патриарх, че Асен II е държал гърци и фръзи като свои поданици, а и някои западни писатели говорят за това. Но те казват, че Асен бил уж покровител на Фръжкото царство в Константинопол. От всичко това се доказва явно и необоримо, че западните писатели не пишат истината. Ние никак не трябва да вярваме на техните свидетелства, докато не ги проверим разумно, както и другаде казахме, а най-вече онези, които се отнасят до вярата. Ние би следвало да се считаме щастливи, че се откриват такива важни наши народни паметници, които не са изчезнали от неблагоприятни обстоятелства, както хиляди други.
Съчинителят на изложението споменава за уния и през Симеоновия век, тоест, че и тогава уж българи са имали уния с римския папа, но господинът и там греши, защото се основава само на скованите на запад легенди.
Из "НЯКОЛКО РЕЧИ ЗА АСЕН ПЪРВИ, ВЕЛИКИЯ БЪЛГАРСКИ ЦАР И СИНА МУ АСЕН ВТОРИ"- книга, написана от Георги С. Раковски, издадена в Белград през 1860 г.
Предадено на съвременен български език от Грета Костова- Бабулкова
оригинал
НЯКОЛКО РЕЧИ ЗА АСЕН ПЪРВИ, ВЕЛИКИЯ БЪЛГАРСКИ ЦАР И СИНА МУ АСЕН ВТОРИ
Из книга, написана от Георги С. Раковски, издадена в Белград през 1860 г.
Предадено на съвременен български език от Грета Костова- Бабулкова
Ах! Ще се роди ли в Българско
на древността мъдър любител?
Да махне невежеството днешно,
да бъде на рода си мил учител!
Тъмната завеса да ни разкрие,
где многогодишното покривало,
на нашта древност отдавна гние,
где разрухата я в гроб погребало.
Горски пътник
След покръстването на Преславския двор Българското царство е имало два славни века, Симеоновия и Асеновия. В тези времена България е била прославена в най-голяма степен със славни и сияйни дела и е била една от най-силните държави в Европа. Достоверни свидетелства за Асеновото славно царуване имаме в няколко наши народни паметници отчасти познати и открити досега, така че може доста обширно и ясно да се опише този славен за България век. Ние, преди да кажем нещо за това, ще хвърлим един поглед на византийските и западни писатели, които са писали много за това, и на които не трябва да оказваме никакво доверие и основание, без да направим едно разумно изследване, защото те пишат пристрастно! За да потвърдим нашите речи с доказателства, нека започнем от византийците, които бяха смес от разни народи.
Под името византийци и Византийска империя читателят трябва да разбира не само гърци, но и смес от разни народи, които Великият Константин, учредявайки византийския престол, е съсредоточил и съединил в една държава. Та по времето на Константин Велики тази смес е била от македонски и тракийски българи, отстатъци от елини, обитаващи Морея и Юнаническите острови, които Римската държава беше покорила след падането на Македонското царство, от арменци, от покръстени жидове (евреи), и от самите римляни. Тези всички народи носеха име Римляни - Ρωμαίοι. Част от старопланинските българи са били винаги изключени от тази смес и от това чуждо име, живеещи независими в непроходимите места на Ема (Стара планина) /αἷμα (ема) – „кръв“/ от Черно море до Траяновите врата. Те са носели своето старо име българи, а местното им име било загорци, като живеещи отвъд планините по положение на Тракия. Те по времето на Александър Македонски и след него, когато римляните превзеха Македония, Тракия и крайдунавеките равни места, носеха име независими тракийци - Αυτονομοι Θράκες. Тези свободни българи се наричали Тракия Румания и своите братя, които се намирали под римска власт, наричали Руманци. Тези местни имена - Руманци и Загорци - са се запазили и до днес. Всички гореспоменати народи, от които се е състояла Византийската държава, са излъчвали царе на византийския престол, винаги под общото име римляни - това се доказва от историята на Европа.
Турците, след като завладели Византийската империя, са запазили истинското ѝ име, което тя е носила преди. Румели - Европейска Турция, и Рум-милети -римски народ, които и до днес са общо име за поданиците християни в турска Европа, както и в Азия, докъдето се е простирала Византийската империя. От 1830 г. турците започнаха да наричат и пишат свободните гърци Юнан - юнанически, старото и собствено име на елините, а те самите почват да се наричат Ελληνες -елини, а не Ρωμαίοι, както сами се наричат гърците, които са поданици на Турция. А от 1848 г. турското правителство почва официално в някои свои фермани да дели българи от тази смес Рум-милети -Римски народ и да им отдава народното им име: Булгар-милети - Български народ.
Византийската държава от самото си начално появяване е била непримирим враг на независимите българи, и най-вече, когато те учредиха Преславския престол и почнаха да управляват царството си редовно, та гледаше на тях като на съперници, които един ден могат да я подчинят на себе си. Нейното старание беше да обори и завладее Българското царство и употребяваше всякакъв начин, за да постигне целта си!
Македонските и руманските българи, понеже бяха християни още от времето на Апостол Павел, а старопланинските българи още езичници, първи съдействаха на византийците и нападаха и сами своите еднородни братя българи, стеснени в непроходимите места на Ема. Християнската вяра беше сближила гореспоменатата смес от народи и всеки бе забравил народното си име и действаше за слава и чест на Византийската империя. Словото на Апостол Павел действаше в тях силно: „Не се лъжете един други, след като съблякохте ветхия човек заедно с делата му и се облякохте в новия, който се обновява в познанието, по образа на своя Създател, дето няма ни един, ни иудеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос.“ (Послание на светия Апостол Павел до Колосяни, глава 3, стих 9-11)
От това са възниквали непрестанно кръвопролитни боеве между тия две държави, които боеве и след покръстването на Преславския двор са продължавали до крайното падане и на двете държави под турско иго. А вкоренената от тези времена взаимна омраза и ненавист между тия два народа, гърци и българи, е останала и до днес!
В такова положение се намирала Византийската държава спрямо Българската и трябвало е в такъв дух да се запишат техните дела, така че византийските писатели, пишещи за българите, никаква достоверност не могат да имат за нас. Ние можем да се основаваме само на нашите народни паметници, и то като ги сравним с византийските и с други, и като ги изследваме разсъдително, защото и в тях понякога е играло пристрастно перо.
За да потвърдим нашата реч с доказателства, можем да преведем хиляди необорими примери, но ние привеждаме следните, отнасящи се към нашия предмет- Асеновия век.
Никита Хониат, съвременник, описващ делата на Асеня и брат му Петър по време на възобновяването на Българското царство от тези юнаци се изразява така: Όσα δε κατά Ρωμαίων οι ανοσιουργοι ούτοι και μιαροί διαπράξαντο, τις αν εφικοιτο λόγος, η ποια διήγησις τοσαυτας κακών Ιλιάδας συμπεριληψηται; Nic. Choniatae ρ. 48. Ε. Βοn).
Колко зло сториха на римляните тези нечестиви (Асен и Петър) и гнусни-злодеи, кое слово е в състояние или кое сказание може да състави толкова илиади/поеми/ от злини?“.
С други речи да го изтълкуваме: Асен и Петър са сторили толкова злини на римляните, че Никитовото перо, нито други могат да ги опишат, но трябва някой си слепец (Омир) да напише не една илиада/поема/ от злини, а няколко илиади/поеми/! Всеки благоразумен човек, познаващ предмета, описан от Никита, вижда явно с какво пристрастие е изпълнен византийския писател и как безсрамно се е изразил! Асен и брат му Петър са освободили България от чуждата византийска власт от тежкото поданство, а Никита ги нарича ανοσιουργεί - нечестиви!? Като че ли са сторили нещо противно на Християнската вяра. Нечестив ли е човек, който освобождава отечеството си от тежко поданство и мъчителство? Нарича ги μιαροί - гнусни - злодеи! Злодей ли е човек, който помага на бедния народ и го освобождава от тежки мъки, които чужда държава и сила зверски му е наложила, и му дере кожата?! Ние ще видим по-долу, че Асен I, пък и Асен II, са били твърде христолюбиви, благочестиви човеци, съградили много черкви и иночески (манастирски) домове, съживили българската книжнина и издигнали в най-висша степен българската слава, а не са били такива, каквито ги описва злобното и лукавото перо на Никита! Ако някой езичник би писал така, не би ме учудило, но да пише така един християнин, е непростимо! Никита, както и много други византийски писатели, човек може да ги сравни с някои турски четници (суфталар) писатели, които за когото и да пишат, е наред да си служат с подобни изражения: кяфир - неверник, зорба - злодей и проч.!
Ето как ги описва един стар византийски историк Дука, по време на Палеолог, в своята византийска повест, издадена в Липиска на 8-я. На страница 253: Λαός απήνης και μισοκαλος, η ρίζα της υπερηφάνειας, ο κλάδος της κακοδαιμονίας, το άνθος της υψηλοφροσυνης, η τρυγία του γένους των Ελλήνων, η καταφρονούσα τα γένη των ανθρώπων, καταφρόνησις αληθινή, πάντα τα γένη ελογιςετο ως μη γιγνομενα.
„Народ със свирепо сърце и мразещ доброто, корен на гордостта, клон на зломислието, цвят на високоумието, издънка на елинския род, презиращ човешките родове, с истинско презрение (този народ) мислеше, че други народи сякаш не съществуват (на света).“
Такива са били византийските писатели, от които твърде малко се различават и техните потомци фанариотите, за които ще говорим по-долу.
Западните писатели от средните векове са били по-добросъвестни писатели към нас от византийците, от които повечето са черпели. По времето на кръстоносния поход, което време съвпада с Асеновия век, най-много лъжи и глупости са преписвали от тях. Техните легенди и були са пълни с религиозни суеверия и пристрастия.
Те, заразени от религиозна омраза към християните с източното вероизповедание, когато им се е случвало да пишат нещо за тях, са се старали по всякакъв начин да изкривят истината и да обърнат всяко нещо на своя страна, а най-вече след като беше създадена папската пропаганда.
Тия го нямат за нищо да сковат лъжливи и никога не съществуващи легенди и папски були и с това да лъжат света. Техните мисионери, разпръснати почти по целия свят, и най-вече в Азия, се скитат преобразени и употребяват най-безсрамни средства, за да могат да привлекат към вероизповеданието си разни народи. Те често не се срамят даже и Свещеното Писание да променят, само да си постигнат целта! А тази цел не е евангелска цел и братска любов, както тези лъжат! Не! Това е гола притворена лъжа! Тяхната цел е съвсем друга. То е користна полза - гражданска цел: чрез предлаганата от тях християнска вяра и евангелска любов те искат първо да унищожат народността на всеки народ и племе, и след като се сдобият с влияние, да владеят света, да грабят злато и сребро, да дерат кожите на човечеството! Тия, стеснени и гладни в своите предели, се трудят по всякакъв начин да се вмъкнат в богати и плодоносни места и да почнат преселения. Техните дела показват всичко онова, което казахме.
До каква степен е достигнала йезуитската развратност и лукавщина е общирно описано от самите техни едноверци, които са ги обнародвали и които са изобличили техните противни на човещината дела, и са ги показали на света. Най-много е писано за йезуитските чети и човек се ужасява и настръхва, като чете техните дела и злини на преизподнята, които са нанесли на света в името на християнската и евангелска любов! Днешните им останки, макар и презрени и унищожени от учения свят, следват и преследват същата цел и таят същото намерение, макар и Евангелистите да са ги изпреварили, те твърде малко се различават от тях: защото и тяхната главна цел е да унищожат народността на всеки народ, и така всеки да гледа в техните уста.
От казаното накратко за византийските и западните писатели всеки разбира как трябва да приемаме онова, което те са писали за нас, за нашите праотци и техните дела. Ние трябва да се пазим от последните като от отрова, с която те са искали и още искат да натровят нашата християнска вяра на прадедите ни, и с това да унищожат нашата премила народност, която е нашето най-драгоценно наследство и е самата наша сладка утеха и блага надежда! Народ, който изгуби своята народност, нека не очаква занапред никакво бъдеще! Той винаги остава презрян и укорен от всички. Живи примери имаме много, които по-долу ще приведем.
Нека сега се върнем към нашия предмет - Асеновия век. Да узнаем кога е бил Асен I и синът му Асен II и техните дела, трябва да се основем първо на нашите народни паметници, а след това на чуждестранните писатели, изследвайки ги разсъдително.
Чуждестранните писатели, писали за Асеневци, са разногласни, смесващи делата на Асен I с делата на Асен II. Те са разногласни и по летоизчислението, а това е доказателство, че те са писали по слух, и то в по-нови времена. Според общото, написано от разни писатели, Асеновата власт е почнала от 1186 и царството им е съществувало до 1396 г., до превземането на Търново и Никопол от Баязид Илъдърма. Западните пишат, че през 1204 или 1205 г. папата пратил уж някакъв кардинал в Търново, та венчал с царски венец Йоан, най-малкия брат на Асен I, и ръкоположил уж български патриарх в Търново. Но ние ще видим по-късно, че такова нещо няма и че то си е чисто латинска скована легенда. За да можем да определим точно тези времена, ние излагаме тук надписа на Асен II, от който надпис можем да узнаем кога се е възцарил Асен II. Установявайки се на тази точка във времето, можем да изследваме дали е истина записаното от западните, т.е. колко време е царувал Асен I, брат му Петър, и брат им Йован, или Иваница, и Борис, до възцаряването на Асен II. Изследвайки съдържанието на този надпис, виждаме, че западните не се съгласуват с нашите народни паметници, което е необоримо доказателство, че западните са лъжовни по този предмет. Такива народни надписи са най-достоверни доказателства в подобни изследвания.
Преди да дойдем до тези разяснения, нека кажем предварително, че Асен I е бил провъзгласен за цар на българите и венчан с царски венец от български архиепископ в Търново, както и архиепископа са си провъзгласили за патриарх самите българи, и така е почнала битката с гърците. Асен е повел войнство с царски венец на главата, по обичая на тогавашните времена, а брат му Петър е останал царски наместник в Търново за управление на държавата.
Асен I е от царски български род, както го доказват нашите народни паметници, и нямаше нужда да го припознава за цар Папата и други, след като си го е припознал българският народ, и че Асен тогава действаше с меча, с правото на по-силния, 1е droit du plus fort, както Наполеон I, пред когото обаче Асен имаше повече и онова преимущество, че беше от български царски род. Самите Асенови дела и самото тогавашно време показват, че това е било така. И когато Асен I и брат му Петър са носили царски венци, царували са и са разширявали толкова българската държава, имали са търговски договори даже с Добровничани (Рагузяни), то техният брат Иован или Иованица, който ги е наследил, не е имал никаква нужда да иска царски венец и палиум от папата, а най-вече след като българското царство се беше вече толкова усилило, а византийското бе унищожено от кръстоносците! В този случай е смешно и глупаво да се мисли такова нещо, а още повече за Иованица, който употребил най-голяма свирепост против латинците и против заробения от него император Балдуин, както самите тези западни писатели пишат!
България още от Симеоново време е имала независим патриарх, така че в Асеново време не е било нужно да се ръкополага от друга власт български патриарх, защото самите български митрополити са можели да изпълнят това без никакво препятствие. А колкото за изискания обряд (етикет), който се е спазвал между българското и гръцкото свещеничество, в този случай ние ще видим, че в Борисовия Синодник, че той се е изпълнил помежду им, без папата да взема някакво участие в него. И че гърците по воля или неволя са се съгласили на това, защото така ги заставили обстоятелствата в него време, т.е. българското победоносно оръжие действало.
Че българските митрополити са можели да си поставят патриарх без посредничеството на папата и гръцкото свещеничество, това се доказва от нашия народен паметник „Царственик“. Ето какво се казва там на стр. 43: „В тези времена патриарх в Търново беше свети Йоан, който, като гледаше голямото озлобление на гърците спрямо българите, проливаше много сълзи пред Бога и се молеше, да ги избави от това гръцко робство. В един ден, както плачеше, яви му се свети великомъченик Димитър, когото всички благочестиви български царе, от благочестивия цар Михаил до светия Йоан Владимир, почитаха и славеха в Търново, той, казвам, светия великомъченик Димитър, ми се яви и каза: „Спомни си Бог за дома и рода български и ме изпрати на помощ за обновление на българското царство. Там да поставиш Асена за цар български и Бог ще бъде с него, и ще въздигне скиптъра български“.
Чуждестранните писатели, писали за Асеневци, са разногласни, смесващи делата на Асен I с делата на Асен II. Те са разногласни и по летоизчислението, а това е доказателство, че те са писали по слух, и то в по-нови времена. Според общото, написано от разни писатели, Асеновата власт е почнала от 1186 и царството им е съществувало до 1396 г., до превземането на Търново и Никопол от Баязид Илъдърма. Западните пишат, че през 1204 или 1205 г. папата пратил уж някакъв кардинал в Търново, та венчал с царски венец Йоан, най-малкия брат на Асен I, и ръкоположил уж български патриарх в Търново. Но ние ще видим по-късно, че такова нещо няма и че то си е чисто латинска скована легенда. За да можем да определим точно тези времена, ние излагаме тук надписа на Асен II, от който надпис можем да узнаем кога се е възцарил Асен II. Установявайки се на тази точка във времето, можем да изследваме дали е истина записаното от западните, т.е. колко време е царувал Асен I, брат му Петър, и брат им Йован, или Иваница, и Борис, до възцаряването на Асен II. Изследвайки съдържанието на този надпис, виждаме, че западните не се съгласуват с нашите народни паметници, което е необоримо доказателство, че западните са лъжовни по този предмет. Такива народни надписи са най-достоверни доказателства в подобни изследвания.
Преди да дойдем до тези разяснения, нека кажем предварително, че Асен I е бил провъзгласен за цар на българите и венчан с царски венец от български архиепископ в Търново, както и архиепископа са си провъзгласили за патриарх самите българи, и така е почнала битката с гърците. Асен е повел войнство с царски венец на главата, по обичая на тогавашните времена, а брат му Петър е останал царски наместник в Търново за управление на държавата.
Асен I е от царски български род, както го доказват нашите народни паметници, и нямаше нужда да го припознава за цар Папата и други, след като си го е припознал българският народ, и че Асен тогава действаше с меча, с правото на по-силния, 1е droit du plus fort, както Наполеон I, пред когото обаче Асен имаше повече и онова преимущество, че беше от български царски род. Самите Асенови дела и самото тогавашно време показват, че това е било така. И когато Асен I и брат му Петър са носили царски венци, царували са и са разширявали толкова българската държава, имали са търговски договори даже с Добровничани (Рагузяни), то техният брат Иован или Иованица, който ги е наследил, не е имал никаква нужда да иска царски венец и палиум от папата, а най-вече след като българското царство се беше вече толкова усилило, а византийското бе унищожено от кръстоносците! В този случай е смешно и глупаво да се мисли такова нещо, а още повече за Иованица, който употребил най-голяма свирепост против латинците и против заробения от него император Балдуин, както самите тези западни писатели пишат!
България още от Симеоново време е имала независим патриарх, така че в Асеново време не е било нужно да се ръкополага от друга власт български патриарх, защото самите български митрополити са можели да изпълнят това без никакво препятствие. А колкото за изискания обряд (етикет), който се е спазвал между българското и гръцкото свещеничество, в този случай ние ще видим, че в Борисовия Синодник, че той се е изпълнил помежду им, без папата да взема някакво участие в него. И че гърците по воля или неволя са се съгласили на това, защото така ги заставили обстоятелствата в него време, т.е. българското победоносно оръжие действало.
Че българските митрополити са можели да си поставят патриарх без посредничеството на папата и гръцкото свещеничество, това се доказва от нашия народен паметник „Царственик“. Ето какво се казва там на стр. 43: „В тези времена патриарх в Търново беше свети Йоан, който, като гледаше голямото озлобление на гърците спрямо българите, проливаше много сълзи пред Бога и се молеше, да ги избави от това гръцко робство. В един ден, както плачеше, яви му се свети великомъченик Димитър, когото всички благочестиви български царе, от благочестивия цар Михаил до светия Йоан Владимир, почитаха и славеха в Търново, той, казвам, светия великомъченик Димитър, ми се яви и каза: „Спомни си Бог за дома и рода български и ме изпрати на помощ за обновление на българското царство. Там да поставиш Асена за цар български и Бог ще бъде с него, и ще въздигне скиптъра български“.
И така патриархът по свето повеление извика Асен от Влахия и Петър, неговия брат, които бяха от царския род, внуци на Гаврил, син на Самуил. После патриарха нареди и построиха в Търново църква прекрасна в името на светия великомъченик Димитър, и като се завърши строителството, повика епископи и много народ за освещаването на църквата. Като освети църквата, взе венеца и царската багреница и венча Асен за българското царство, и каза на народа, че му е повелено от Бога чрез Свети Димитър да го венчее за царството и така народът извика от радост единогласно: Да живее цар Асен на многая лета, Асеню царю Болгарскому многая лета. И Йоану блаженейшему патриарху търновскому и вся Болгарии, многая лета.“ И така се възцари. Тук нашият драгоценен паметник явно доказва как се е възцарил Асен I и е бил венчан с венец и царска багреница от Йоан, светия патриарх Български, когато изградили в Търново храм на свети Димитър за своя гражданска цел, а не че му изпратил папата палиум и други знаци, както пишат западните легенди. А че по това време в Търново е имало независим български патриарх, виж обширното изследване на архимандрита на Доброветцкия манастир отец Натанаил, „Кратко начертание, за това че Българското архиепископство и църковно свещеноначалие не е зависило от цариградския патриарх в стари времена, а именно от 553 до 1797 година“ (част I, книжка № 5 и по-нататък в Български книжици).
А що се отнася до светия великомъченик Димитър, за който паметникът пише, че е взел участие в българските дела, във времето на възобновлението на Българското царство от Асеня, то гърците от пети век още бяха разгласили, че свети Димитър напада даже сам българското войнство и го поразява няколко пъти (виж съчинението на Филарет, Рижкия епископ "Светия великомъченик Димитър Солунски и солунските славяни"). Гърците разгласиха също, че смъртта на българския цар Самуил е причинена от св. Димитър! Беше се създал голям страх у всички българи, че свети Димитър държи гръцка страна и поразява българите! По тази причина по времето на Асен издигнали в Търново църква в чест и слава на светия великомъченик Димитър и проповядвали на народа, че светият великомъченик Димитър е оставил Солун и се е преселил в Търново, и че ще помага срещу гърците. Народът, насърчен от това, следвал храбро своите предводители и успял славно да изгони византийските воеводи и войници от България и да си възобнови царския престол. Такова едно насърчение е било нужно за българите, за да се бият с едноверните си гърци. От това явно се доказва, че българите са си венчали с царски венец Асен I и провъзгласили архиепископа си за патриарх, без да питат нито гръцкия патриарх, нито папата, но по черковните правила сами извършили това свое дело.
А що се отнася до светия великомъченик Димитър, за който паметникът пише, че е взел участие в българските дела, във времето на възобновлението на Българското царство от Асеня, то гърците от пети век още бяха разгласили, че свети Димитър напада даже сам българското войнство и го поразява няколко пъти (виж съчинението на Филарет, Рижкия епископ "Светия великомъченик Димитър Солунски и солунските славяни"). Гърците разгласиха също, че смъртта на българския цар Самуил е причинена от св. Димитър! Беше се създал голям страх у всички българи, че свети Димитър държи гръцка страна и поразява българите! По тази причина по времето на Асен издигнали в Търново църква в чест и слава на светия великомъченик Димитър и проповядвали на народа, че светият великомъченик Димитър е оставил Солун и се е преселил в Търново, и че ще помага срещу гърците. Народът, насърчен от това, следвал храбро своите предводители и успял славно да изгони византийските воеводи и войници от България и да си възобнови царския престол. Такова едно насърчение е било нужно за българите, за да се бият с едноверните си гърци. От това явно се доказва, че българите са си венчали с царски венец Асен I и провъзгласили архиепископа си за патриарх, без да питат нито гръцкия патриарх, нито папата, но по черковните правила сами извършили това свое дело.
ДЕН НА КНИГАТА
Из вестник "НАДЕЖДА", орган на читалище "НАДЕЖДА"- бр.2 от 15 ноември 1933 г.
Вече за пети път културна България ще отпразнува деня на книгата. Вече за пети път българският народ ще си даде сметка какво е неговото книжовно богатство, какво дължи той на книгата, кои са неговите творци на книгата и кои са хранилищата на българската книга.
Всеки народ дължи своето културно издигане на книгата. В нея е запазен езикът и творческата му мисъл. Новите поколения само чрез нея се приобщават с духа на своя народ и изучават неговото минало.
От книгата ние научаваме, че в 1762 година Отец Паисий написа първата българска история и положи началото на нашето народно пробуждане.
Отец Софроний Врачански в 1806 год. ни даде първата печатана книга и пръв пробуди съзнанието у нашия народ за силата и значението на книгата. Той не остана излъган, защото дълги години след неговата смърт книгата му под име "Софроние" бе една от най-популярните книги у нас. След тази книга втора по своята известност бе Рибния буквар на Д-р П. Берон, появил се през 1824 година. Тази книжка бе откровение, небесен дар за българското дете.
Така постепенно се занизаха книжка след книжка, списание след списание, вестник след вестник и книжовното богатство на нашия народ растеше и растеше. Този ръст наложи събирането и запазването на книжното богатство в специални помещения, наречени библиотеки, читални и читалища.
Докато през 1856 год. имаме три читалища — Свищовското, Ломското и Шуменското — днес имаме повече от 2400 читалища в Бългрия, от които 330 читалища във В.Търновски окръг, а само във В.Търново пет читалища. /за 1933 год./
Всички тези културни центрове посрещат с радост предстоящия ден на книгата 19. XI, за да манифестират пред българския народ своята адмирация към книгата и нейния творец, а също да покажат каква част от книжовното богатство на България те са събрали и запазили за просветните и културни нужди на своите членове и обществото.
Да живеят българската книга и българският писател за вечна прослава на българския народ!
НА СТРОГО НАУЧНА ОСНОВА /относно възстановяването на Царевец/
На 19 септември 1965 г. тече заседание на Градския общински народен съвет. Присъства лично Тодор Живков, наред с членовете на политбюро Митко Григоров, Енчо Стайков, Пенчо Кубадински, акад. Кръстю Миятев, Емилиян Станев, Георги Джагаров и др. Взима се решение за възстановяване на най-важната крепост на Втората Българска държава. Поставена е задачата за цялостно възстановяване на Царевец и тя е подкрепена от интелектуалци – неспециалисти по опазване на културното наследство. Един от най-големите инициатори е Емилиян Станев. На възражението на археолозите да се консервира само запазеното, Ем. Станев реагира недвусмислено, че трябва да се построи Патриаршията и Двореца. По този въпрос той пише статията „Възстановете Двореца и Патриаршията!“. Този текст е всъщност обръщението му към българския народ за възстановяването на старините във В. Търново. Прочетете повече..
Въпреки принадлежността ни към световната научна общност в сферата на културното наследство, на експертната общност е поставена задачата да се реставрират средновековните паметници на Царевец. Партийното разпореждане не подлежи на коментар - патриаршеската църква в Търново да се възстанови не каквато е била, а каквато трябва да бъде. Специалистите са принудени да разберат, че възстановяването на паметниците на Царевец не е дискусионен въпрос – той е вече решен със самото партийно и правителствено постановление. Обясняват им, че социалистическата държава не е длъжна да се съобразява с Венецианската харта, а в. Пулс направо я обявява за идеологическа диверсия. На националното съвещание от 1969, водено от Пенчо Кубадински, те са принудени да приемат наложеното хипотетично възстановяване на крепостни стени и порти. А колкото до Патриаршията – нейната хипотетична реконструкция и дори изписване се осъществява след директно нареждане на Пенчо Кубадински… Хубаво е все пак, че идеята за цялостно възстановяване на Царевец не се осъществява. Редица автентични археологически ценности са реставрирани в съответствие с международните принципи; работата на опитни специалисти по възстановените обекти носи печата на техния професионализъм. Въпреки това, извършените хипотетични реконструкции на Царевец изключват завинаги шансовете му за включване в Световното наследство.
Въпреки принадлежността ни към световната научна общност в сферата на културното наследство, на експертната общност е поставена задачата да се реставрират средновековните паметници на Царевец. Партийното разпореждане не подлежи на коментар - патриаршеската църква в Търново да се възстанови не каквато е била, а каквато трябва да бъде. Специалистите са принудени да разберат, че възстановяването на паметниците на Царевец не е дискусионен въпрос – той е вече решен със самото партийно и правителствено постановление. Обясняват им, че социалистическата държава не е длъжна да се съобразява с Венецианската харта, а в. Пулс направо я обявява за идеологическа диверсия. На националното съвещание от 1969, водено от Пенчо Кубадински, те са принудени да приемат наложеното хипотетично възстановяване на крепостни стени и порти. А колкото до Патриаршията – нейната хипотетична реконструкция и дори изписване се осъществява след директно нареждане на Пенчо Кубадински… Хубаво е все пак, че идеята за цялостно възстановяване на Царевец не се осъществява. Редица автентични археологически ценности са реставрирани в съответствие с международните принципи; работата на опитни специалисти по възстановените обекти носи печата на техния професионализъм. Въпреки това, извършените хипотетични реконструкции на Царевец изключват завинаги шансовете му за включване в Световното наследство.
Проф. арх. Пейо Бербенлиев е първият председател на Българския национален
комитет на ИКОМОС и е сред основателите на международната организация
във Варшава през 1965 г. Участник е в приемането на Венецианската харта.
Ето една негова статия, публикувана във вестник "Велико Търново" от юли 1967 год. В нея ясно личи мнението на специалиста..
НА СТРОГО НАУЧНА ОСНОВА
Консервацията и реставрацията на паметниците на културата във Велико Търново се основава на установените в науката у нас и чужбина принципи и методи. Голямото разнообразие на културни ценности във Велико Търново по жанр и периоди усложнява извънредно много задачата и решението ѝ изисква дълго време за проучване и експериментиране. При това изпълнението е свързано със сложни технически проблеми, за които по-рано не е мислено и почти нищо не е направено. За да се изяснят различните принципи на консервация (като най-общо понятие) при различните случаи, ще си позволим да повторим някои, макар известни вече неща. Това се налага още повече като отговор на онези мисли и предложения, които излязоха в печата от художници, архитекти и други културни дейци, в които те изразиха свои схващания по повод постановлението на Министерския съвет за развитие на Велико Търново като исторически, културен и туристически град.
В границите на града както с постановлението, така и на практика, вече се включват паметниците на с. Арбанаси, манастирите около същото село, Преображенският и Килифаревският манастири и Никополис ад Иструм. Моето мнение е, че в последния етап на работите следва да се включат и възрожденските паметници на Лясковец, който е вече неделима част от околностите на Велико Търново. В тези граници следователно ние сме наследници на недвижими паметници на културата от римляните, Византия, Втората българска държава, турския феодализъм, Възраждането и следосвобожденската епоха. По жанр те са: археологически, архитектурни, исторически и художествени (стенописи и дърворезба). Несъмнено, преобладаващи по количество, художествени достойнства и значение са българските паметници.
Най-общите научно-теоретични принципи, на които се основава консервацията, произтичат от целесъобразността на тази дейност. Паметниците на културата имат голямо историко-познавателно значение за хората. От тях те черпят конкретни познания за миналите времена. Те са фактор за патриотичното възпитание на народа и особено за младежта. В тяхно лице ние притежаваме материал за естетическото възпитание на хората, като съдействуват за оформяне на художествените възгледи, за възприемане на истинското, реалистичното изкуство, примери за черпене поука от съвременните творци в областта на архитектурата и изкуството.
Тези принципи подчертават три основни изисквания. На първо място — паметникът трябва да бъде консервиран /запазен/ и за идните поколения такъв, какъвто ни е предаден от вековете Намесата (интервенцията) трябва да има за цел само удължаване на живота му. Второ, към реставрация да се прибягва при сериозна необходимост. Реставрацията да бъде научно обосновано и обществено полезно действие, практическото изпълнение на което в никакъв случай да не унищожи автентичността на паметника напротив, да материализира идеята за него на първоначалния му вид. И на последно място реставрацията трябва да почива на строго научни данни за изчезналия вид на паметника, да спазва точните размери и форми, като изхожда от наличието на писмени източници графични материали фотоси и пр. Понякога се пристъпва към реставрация и въз основа на аналогии. Твърде често срещан е методът на възстановяване по достатъчно пълни фрагменти в хоризонтална и вертикална посока. Реставрацията може да бъде цялостна и частична, илюстрираща външния обем и форми, без разработка на вътрешните пространства. Съвременната консервация обаче не допуща в никакъв случай реставриране въз основа на проекти, съставени от субективното виждане на съвременния творец. В случая тя би била ненаучна, тя ще фалшифицира историята. Горните теоретични схващания могат да се илюстрират най-добре, като изредим конкретните си виждания за паметниците на културата във Велико Търново. За по-голяма яснота разглеждането ще стане по групи еднородни паметници и по исторически периоди.
Археологическите паметници са главната част от материалната и художествената култура на Велико Търново. Трапезица, Царевец и Асенова махала са най-големите исторически, културни и художествени центрове на Втората българска държава. Те са били богати на строителство и художествена дейност, горди изразители на култура, която давала тон на развитието в Европа за онова време. Величието и достойнството на тази огромна култура са запазени сега в жалки останки, резултат на многовековно варварско разрушение. Да се възстанови за зрителя-съвременник и за бъдещите поколения, съществуват ли възможности и в какви допустими граници е възможно реставриването на част от материалната художествена култура? Очевидно тесните интереси на историческата наука да извади всичко останало и въз основа на него да направи своите съждения и заключения не удовлетворяват поставената задача. Народът желае да получи обозримо впечатление за миналото величие. Това желание е толкова силно, че то даде основание на някои творци (худ. Цанко Лавренов, арх. Ж. Драгомиров) да пресъздават по своему образа на Царевец в картини и рисунки, може би с мисълта техните идеи да се материализират. Но да бъдем конкретни.
За нас засега Трапезица е съвсем непозната. Тук са разкрити основите на определен брой църкви и задачата е ограничена — укрепителни работи за тяхното запазване. Да се говори за представянето на Трапезица на зрителите е много рано, не по-рано от 10 години, след пълно археологическо проучване. По известни ни причини то не би могло да се извърши в по-кратко време.
Царевец е бил предмет на по-системни изследвания, особено в последните 20 години. Разкритото е само част от онова, което се крие под земята: крепостните стени, дворецът, патриаршеската църква, жилищни и стопански сгради и по-второстепенни култови постройки. Консервационните работи са започнали с първите проучвания и те са имали за задача да укрепят това което е намерено. Новата задача предизвикана от постановлението на Министерския съвет, ни изправи пред сложни проблеми, твърде неподготвени и без наличието на основни предварителни проучвания.
В съгласие с изтъкнатото по-горе смятам, че на Царевец може и трябва да се приложи реставрация. Друг е въпросът при кои паметници, в каква форма и по кое време. И още нещо. Към реставрация се пристъпва при окончателни, пълни проучвания, каквито за съжаление ние все още нямаме. Това е в отговор на тези, които смятат, че много бавно решаваме нещата.
Крепостните стени, както е известно са частично запазени. Тяхната понататъшна съдба може да се решава така;
— абсолютна консервация на автентичните останки без всякакви прибавки;
— частична реставрация, при която се запазват непокътнати оригиналните части;
— пълна реставрация на стената.
Желанието на нашата общественост несъмнено е да се осъществи третата теза. За това обаче липсват необходимите предпоставки. Ние не знаем височината на стената в нито един участък и формата на нейния завършък. Следователно, ако се приеме пълна реставрация, тя ще бъде хипотетична. Ще бъде едно субективно виждане, неотговарящо на историческата истина. Затова смятаме, че е най-правилно да се поеме средният път. При този метод рискът е минимален, а търсеният ефект твърде голям. Извършеното досега в участъка между Малката порта и Лобната скала потвърждава правилността на нашите мисли. Смятаме, че по този начин трябва да се продължи и в другите сектори — от Малката порта до Балдуиновата кула и от нея на север. Височината на изгражданите части ние приемаме до минимум — не повече от човешки ръст над средновековното ниво. Завършъкът отгоре може да се третира единствено чрез имитиране на руини. Големият въпрос за зъберите за нас не е решен. Подготвени са проекти за частични бутафорни зъбери от лек материал, като след изпълнението се проследи през следващите 2—3 години и след това се реши окончателно. Ние не смятаме, че всички възможности за намиране на данни са изчерпани. Възможно е например след разкриването на терена вътре до стената да се намерят паднали части на зъбери и завършващи профили.
Възможно е да се открият и писмени източници. Дотогава обаче не бива да се пристъпва към трайни решения. Още преди близо две години се подхвърлиха идеи за възстановяване на две кули на двореца и камбанарията на Патриаршеската църква. Та бяха проучени от специалистите в Института за паметници на културата. Доказа се, че липсват всякакви данни за реконструирането им; височина, отвори, членение, детайли, завършък. Смятаме, че поне засега трябва да се изоставят тези идеи. Достатъчно ще бъде, ако субструкциите им се моделират с ограничени надзиждания за обогатяване на силуета, но не повече от това, което е направено иа Патриаршеската църква.
Главната порта, според нас, може да бъде предмет на значителни консервационни работи. На първо място трябва да се възстановят разрушените в близкото минало части. Един макет на подвижния мост, макар проектиран, би било ефектно и близко до истината съоръжение.
Пред големи затруднения ни поставя въпросът за Балдуиновата кула. Тя е един несполучлив макет и пример за прибързани работи с твърде печални последици. Оказа се сега, че тя не е поставена дори на старите основи, а на 3—4 м от тях.
Останалите открити паметници са изключително предмет на строго консервационни работи. Следователно погрешно ще бъде да се очаква, че Царевец ще се изгради в обеми от дворци, църкви и крепости. Неговото богатство, величие и героично минало ще се изрази в пълното му разкриване, стабилизиране на останките и умелото, с вкус направено експониране.
Много дискусии и спорове се водят по консервационните работи на средновековната църква „Петър и Павел" в Асенова махала. Тя е с най-значителни останки и характерен пример в архитектурното развитие. При това по стените ѝ са запазени високохудожествени стенописи. Институтът разработи двата възможни варианта — запазване под защитна сграда и реконструкция. Мисля, че тук трябва да се приложи вторият вариант. За една почти пълна реконструкция има достатъчно данни — основание да не се фалшифицира историческата истина. Изразените дотук мисли и идеи са вече достояние на нашите специалисти. Окончателните решения не бива да се вземат набързо. Времето също е фактор за възприемане на едната или другата теза.
Консервационните и укрепителните работи на възрожденските паметници са значително по-лесни и ние няма да се спираме подробно на тях. Основното тук е да се запази до максимум характерът на ул. "Гурко", на с. Арбанаси, на манастирските комплекси, а това, както и запазването на цялостния характер на Велико Търново, може да се осъществи само с помощта на всички специалисти, които работят за града, и цялата великотърновска културна общественост.
 | |||
| Царевец -1967 год. фотограф Панайот Бърнев |
Ето още една статия на археолог Соня Георгиева, публикувана във вестник "Велико Търново" от юли 1968 год.
ЗА СТРОГ НАУЧЕН ПОДХОД
...Във връзка с консервацията и с експонирането на материалите искам да кажа следното. Много хубаво би било да видим дворците и църквите на Царевец така, както са изглеждали някога, но трябва да се запитаме възможно ли е това. В другите страни виждаме замъци и дворци, но те са запазени през вековете. Не трябва да забравяме обаче, че в нашата страна по време на отоманското робство са разрушени нашите дворци и паметниците на нашата култура.
Представете си, че издигнем дворците на Царевец. Ще се получат грамадни каменни зали, които ние няма да можем да обзаведем така, както са били някога. Защото къде са мозайките и стенописите, къде са мебелите, които някога са красели тези зали? А има и друга страна на въпроса. Ние ще унищожим основите, старините, които са документ на нашето минало. Бихме ли могли да поемем отговорност за пълно реставриране на старините, когато запазените основи не ни дават възможност за сигурна реконструкция, а и тяхното състояние е такова, че не би позволило нови големи надстройки? Няма ли да ни осъди следващото поколение, че сме унищожили паметниците на нашето минало? В това отношение аз споделям становището на др. Бербенлиев, който научно го обоснова. Нека добре се обмисли и се реши какво трябва да се направи. Например крепостните стени ще дадат един хубав силует на града и на крепостта. Някои предлагат настрани да се направят макети на дворците и църквите на Царевец. Без да заангажирам мнението на нашия институт, аз за себе си бих казала, че не бих се решила да си дам съгласието за издигането на дворците на Царевец върху техните основи.
Аз още веднаж благодаря на Общо народния комитет за големите грижи, които полага за развитието на Велико Търново.
Представете си, че издигнем дворците на Царевец. Ще се получат грамадни каменни зали, които ние няма да можем да обзаведем така, както са били някога. Защото къде са мозайките и стенописите, къде са мебелите, които някога са красели тези зали? А има и друга страна на въпроса. Ние ще унищожим основите, старините, които са документ на нашето минало. Бихме ли могли да поемем отговорност за пълно реставриране на старините, когато запазените основи не ни дават възможност за сигурна реконструкция, а и тяхното състояние е такова, че не би позволило нови големи надстройки? Няма ли да ни осъди следващото поколение, че сме унищожили паметниците на нашето минало? В това отношение аз споделям становището на др. Бербенлиев, който научно го обоснова. Нека добре се обмисли и се реши какво трябва да се направи. Например крепостните стени ще дадат един хубав силует на града и на крепостта. Някои предлагат настрани да се направят макети на дворците и църквите на Царевец. Без да заангажирам мнението на нашия институт, аз за себе си бих казала, че не бих се решила да си дам съгласието за издигането на дворците на Царевец върху техните основи.
Аз още веднаж благодаря на Общо народния комитет за големите грижи, които полага за развитието на Велико Търново.
  |
| Фотограф- Панайот Бърнев |
Публикуваните тук материали са плод на чиста съвест и дълги часове труд. Ако ви харесва това, което правя и можете да си го позволите, помогнете на Старо Търново да съществува
ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ
Популярни публикации
🆘ДАРЕТЕ ЗА ДЕЦАТА НА ГАЗА
