Търновското археологическо дружество е първо в България
Първата възможност в Търново за откриване на музейни сбирка, в която да се съхранят историческите паметници се създава едва след основаването на читалище „Надежда“ в 1869 година. Вниманието на група читалищни дейци се насочило към изследване и запазване на историческите ценности. Техният подчертан интерес към героичното минало на Търново ги подтикнал и към създаване на музейна сбирка. По предложение на тези родолюбци в заседанието на читалищното ръководство от 2 януари 1871 година било решено при читалището да се уреди музей. Предложението на читалищните членове е записано в протокола със следните думи:... „да се грижат за събиране на древности, тъй-щото да може да се състави един музей малък при читалището.“
В следващите протоколи на читалище „Надежда“ обаче липсват сведения за дейността на музея и за съжаление не знаем нищо повече за тази интересна инициатива на читалищните членове. Както е известно, наскоро след това читалището било затворено от турските власти и то преустановило своето съществуване. Вероятно членовете на читалището са се отзовали на поканата на тогавашния председател Т. Н. Шишков и са организирали събирането на музейни ценности, съдбата на които остава неизвестна.
Пламенната любов на търновци към миналото на своя град ги подтикнала още веднага след Освобождението да поставят отново въпроса за проучване и събиране на археологически паметници. Първата мисъл да се основе Археологическо дружество в Търново се породила най-напред у Марин Дринов и Васил Друмев. В своята история на Археологическото дружество в Търново Моско Москов пише: "... те решили да направят от Търново място, гдето да се събират всички старини, запазени от разрушение и по такъв начин старата столица, сама най-скъпа и най-интересна старина, да стане средище, център на археологическата наука.“
От публикуваното неотдавна неизвестно досега писмо на видния търновски гражданин Пандели Кисимов, адресирано до тогавашния министър на Народната просвета Марин Дринов се установи точната дата, когато е основано Археологическото дружество в Търново. Това е станало на 18 март 1879 година, когато тук заседавало Учредителното събрание. От същото това писмо се вижда, че главен инициатор за основаване на Археологическото дружество в Търново е първият български историк Марин Дринов. При основаване на дружеството дейно участие взели също Митрополит Климен /Васил Друмев/, д-р Васил Берон, Цани Гинчев, както и други представители на тогавашната интелигенция в града.
Търновското археологическо дружество е първо в България. Членовете му били едновременно и членове на възобновеното читалище „Надежда“. По повод основаването на Археологическото дружество д-р Васил Берон пише: „ ... през месец март учреди се едно Археологическо дружество, в Търново, което да се грижи за разкопаването на Трапезица, както и на други местности, дето се предполага че има исторически паметници.“ Прочетете повече
Новооснованото дружество не е имало предварително изработен устав, поради което на Учредителното събрание била избрана комисия, която да състави устав. За председател на тази комисия бил определен д-р Васил Берон. Уставът бил своевременно изготвен и изпратен за утвърждаване в Министерството на Народното просвещение. Междувременно били предприети първите разкопки на хълма Трапезица. Тогава били открити основите на две църкви.
Уставът на дружеството не бил своевременно утвърден и поради това неговата дейност се ограничила. Одобряването на устава се е забавило главно поради политически причини. Това време съвпада с изостряне на противоречията между консерватори и либерали в борбата им за властта, както и с борбата на народните маси за запазване на Търновската конституция. След непрекъснати запитвания и настоявания от страна на д-р Васил Берон Министерството на Народното просвещение било принудено да разгледа предложения преди пет години устав на В. Търновското археологическо дружество и с писмо от 19 януари 1884 година съобщава,, че одобрява предложения устав, „но че засега не може да се помогне на това дружество, понеже Министерството не разполага със суми за подобна цел.“
Целта на археологическото дружество, както е посочено в неговия устав, била да се издирят от Търново и околността всички „разновидни исторически паметници, а сетне да се обърне към всички наши учени и любознатели и чрез тях да събира такива паметници и от цяло Българско, да състави един пълен и уреден музей,, за да може да се изучат нашите исторически паметници, та да се хвърли светлина и върху нашата историческа наука.“ Като средство за проучване на историческото минало се посочват и археологическите разкопки.
Както се вижда от самия устав, първото Археологическо дружество, основано във В. Търново имало доста големи планове. То си поставило задача да се развие в централно дружество с богат археологически музей.
На 2 февруари 1884 година основателите на дружеството се събрали в стаята при църквата „Св. Константин и Елена“ и избрали настоятелство с председател видният общественик д-р Васил Берон и секретар М. Б. Сеизов. Още в първите дни броят на: членовете бил над 65 души — видни търновски общественици и просветители.
Началната задача, която си поставило настоятелството била да се масовизира дружеството и да се съберат подробни сведения за историческите паметници в Търновския край. То изпратило „Окръжно“ до всички учители и други представители на интелигенцията, с което ги приканвало да станат членове на новооснованото дружество, като поканят и своите приятели и познати да сторят същото. С това окръжно учителите се умоляват да „направят описание на всички старини, които се намират в околността им, като за улеснение е приложен и въпросник. Това окръжно завършва със следното обръщение: „Дружеството като се основава на интелигентността и родолюбието Ви, свойствени на един народен учител, обича да вярва и да се надява, че ще има в лицето Ви едного от най-горещите ревнители за българската история, издирването на която зависи почти изключително от свидетелствата на древни паметници.“ Паралелно с това ръководството на дружеството целяло да се издирят и съберат в Търново и околността всички исторически паметници, а също така и всички пръснати из страната исторически материали, отнасящи се до историята на Търновския край, с които да се уреди един богат музей. Като едно от средствата за осъществяване на основната задача, залегнала в устава на Археологическото дружество „Издирване и запазване на археологически паметници“, били археологическите разкопки.
През 1884 година дружеството решило да възобнови разкопките на Трапезица. През същата година то предвиждало да започне разкопки и на върха на Царевец — Чан-тепе. Освен това то проектирало да се направят археологически проучвания и в околностите на Търново — на Къз хисар (Мамина крепост), в землището на селата Бяла черква, Кипилово и др. От запазените документи се вижда, че Търновската община не е отпускала никакви средства на дружеството. Последното е събирало материали за музея и провеждало разкопки предимно със събраните суми от членски внос, които, както пише Моско Масков, възлизали средно на 400 лв.
При подготовката на разкопките през 1884 година било отправено искане до Министерството на Народното просвещение за отпускане на сума от 2000 лв., от които то получило само 600 лв. С тази сума и събраните средства от членския внос започнали разкопките на хълма Трапезица. Те се провеждали с наемни работници, тъй като местните власти отказвали да предоставят исканите затворници и войници. При тези разкопки на Трапезица били открити основите на една голяма църква със запазени стенописи, по които се четяли български надписи.
Разкопките продължили около два месеца. Васил Берон предвиждал да разшири проучванията около откритата църква, но поради изчерпване на средствата бил принуден да преустанови работата. Той изпратил няколко писма до Министерството на Народното просвещение, с което молел настоятелно да бъдат отпуснати още средства, но те останали без последствие. „Разумява се, пише няколко години по-късно В. Берон, че според тая непростителна, равнодушна немарливост, даже може да се каже „зложелателство“ на г. Министъра, ние не можахме нищо повече да предприемем“.
Все поради липса на средства предвидените разкопки на Царевец и Момина крепост също не били проведени. Освен разкопките на Трапезица през 1884 год. дружеството започнало археологически проучвания и в село Беляковец. Тук била разкопана една стара църква на име „Св. Параскева“, в зидовете на която търсели стари ръкописи. И тук разкопките се ръководели от д-р В. Берон. Поради липса на работна ръка и главно поради това, че започнали разкопките на Трапезица, работата в Беляковец била отложена за по-късно.
От казаното дотук се вижда, че археологическите проучвания на дружеството били съсредоточени на Трапезица. Тази насока в изследването на средновековния град Търново била дадена от В. Берон, който смятал, че дворците на българските царе са се издигали на Трапезица, а Царевец е бил само крепост. Това мнение се споделяло и от други наши възрожденци. Юрий Венелин също смятал, че царските дворци се намирали на Трапезица. Още с идването си в Търново у д-р Берон се поражда желание да разкопае Трапезица, но в обстановката на турското робство той не могъл да реализира своята мечта.
За кратко време, както съобщава Моско Москов „дружеството имало на ръце доста интересни описания на паметници, а така също и ценна сбирка от интересни предмети — пергаменти, ръкописи, книш, стари оръжия и др.“
За съхранение на музейния фонд и подреждане на експозиция настоятелството се обърнало към общинското управление с молба да му бъде предоставена за музей джамията на Царевец. Този въпрос бил отнесен и до по-горни инстанции, но не получил никакво разрешение. Председателят на археологическото дружество д-р В. Берон бил принуден да съхранява събраните исторически материали в своя дом (който се намирал на ъгъла между сегашните улици „Иван Вазов“ и „Никола Пиколо“). На 18 май 1901 г. за нещастие къщата на В. Берон била опожарена и в нейните пламъци загинали всички събрани до тогава материали, издирвани с много любов и преданост към родната история.
Докога е просъществувало археологическото дружество не може да се установи. Последният запазен документ от неговата архива датира от м. януари 1885 година. То преустановило своята дейност главно поради липса на средства и морална подкрепа, или както пише М. Москов: ... от парична анемия или икономическо малокръвие“.
Разкритите паметници на културата върху хълма Трапезица също поради липса на средства не били закрепени и постепенно зидовете и стенописите се разрушавали от атмосферните влияния, а някои от подвижните паметници били откраднати.
Въпросът за възобновяване дейността на археологическото дружество се повдигал на няколко пъти в пресата през 1877 и 1889 година. Безуспешни опити за възстановяване на дружеството направил и Цани Гинчев.
През този период от време по инициатива, на Фердинанд под ръководството на френския археолог Жорж Сьор през 1900 год. се извършили археологически разкопки на Царевец, Трапезица и Никополис ад Иструм. Тези грабителски разкопки се провели на широк фронт с много средства и в тях участвували над 200 работника. Откритите тогава скъпоценни материали били заграбени лично от Фердинанд, а значителна част от останалия археологически материал бил отнесен във Франция. Прочетете повече за това
Двадесет години по-късно на 20 март 1905 година по инициатива на изтъкнатия културен деятел в Търново Моско Москов и на други местни обществени дейци Археологическото дружество било възобновено. В общинското управление се събрали граждани-любители на музейното дело и решили да възстановят дружеството. На Моско Москов, Н. Г. Марков и Г. Козаров било възложено да изготвят проект за нов устав. На 27 март 1905 г. на общо събрание в училището при църквата „Св. Богородица“ (сега детска градина „Иван Вазов“) предложеният устав бил приет. Основната задача яа възстановеното дружество е формулирана във втория член на устава, който гласи:
"Целта на дружеството е да се грижи за съхранението на историческите паметници в град Търново и Търновско и да събира старини из тоя край на България из областта на архитектурата, живописта, фолклора, нумизматиката, стари ръкописи, стари печатни произведения и пр."
Със средствата от събрания членски внос и с минималната подкрепа от Министерството на Народната просвета (600 лв.) дружеството провело археологически разкопки на кулата с кладенеца под т. н. Балдуинова кула, в църквите Св. Димитър и Св. Четиридесет мъченици. Направени били частични разкопки на Царевец около патриаршията, при които бил разчистен и кладенеца. С участието на дружеството на 6, 7 и 8 юни 1910 година в Търново бил проведен общ археологически събор, на който бил разгледан законопроекта за старините и някои въпроси от общ характер.
За популяризиране на музейното дело членовете на дружеството изнасяли беседи пред търновското гражданство, с които ги запознавали с резултатите от проведените разкопки в Търново и състоянието на старините в България.
Настоятелството на въстановеното дружество също се обърнало с писма предимно към учителите в града и в околността с молба „ако милеят за историческата наука и радеят за нейното развитие да съобщят в дружеството има ли някъде интересни в археологическо отношение предмети, за да може самото дружество да ги събере в музея си, да не се изгубят“. В отговор на това писмо в музея постъпили нови материали.
Ръководството на дружеството отново поставило искане да бъде освободена и предадена за музей джамията на Царевец, но и този път тя му била отказана. Тогава то се задоволило да подреди музей със Събраните исторически паметници в избените помещения на споменатото училище при църквата Св. Богородица.
За опазване паметниците на културата дружеството се е отнасяло многократно до Министерството на Народната просвета с предложение да се покрият някои от разкритите археологически обекти, да се изкупят старинни къщи в Асенова махала и пр., но необходимите за това средства не са му били осигурявани. Членовете на дружеството изнасяли екскурзоводни беседи пред посетителите на града, като ги запознавали с богатото му историческо минало и запазените паметници. Така членовете на възобновеното археологическо дружество с възрожденски патос и граждански идеализъм продължили традициите, създадени от първите ентусиазирани основатели на читалище „Надежда“.
През месец юни 1914 година ръководството на читалището, -продиктувано от патриотични подбуди, предоставило за нуждите на музея едно от помещенията в новостроящата се библиотечна сграда. До края на същата година музейната сбирка при читалище „Надежда“ била подредена и открита в една от големите зали на долния етаж на сградата.
В заседанието на читалищното настоятелство от 5 юни 1915 г. се поставя въпросът археологическият комитет при читалището да продължи разкопките на църквата Св. Четиридесет мъченици. От месец май 1919 г. за уредник на музейната сбирка бил избран от читалищното ръководство учителят по история Тодор Николов. Под негово ръководство и с помощта на археологическия комитет при читалището малката музейна сбирка обогатява своя фонд с материали от целия Търновски окръг. Активен сътрудник на музея при читалище „Надежда“ е и Димитър Цончев, също учител по история, с когото Т. Николов продължава археологическите проучвания на Търново и неговата околност.
В годишните отчети на читалището може да се проследи развитието на музея, който непрекъснато обогатява своя фонд и в него се обособяват следните отдели: праисторически, античен, средновековен, нумизматичен, художествен, етнографски и отдел за ръкописи и старопечатни книги.
През този период от време наред с издирването и събирането на исторически ценности музеят се е грижил и за консервирането и поддържането на паметниците на културата в Търново и околността. Така археологическият комитет и музей при читалище „Надежда“ със своята многостранна дейност са съдействували за проучването, опазването и популяризирането на паметниците на културата в Търново и неговата околност. Те са дали ценен принос в изучаването на нашата средновековна българска история.
ЯНКА НИКОЛОВА
РАЗГЛЕДАЙТЕ АЛБУМ: 150 години РИМ- В.Търново
Д-р Стат Антонов (1844 - 1926), един образцов лeкар и общественик
През 1871 г. е назначен за ординатор в болницата на гр. Бозъу. От 1872 до 1877 г. работи и в родния си град, и във Влашко. Назначен е за градски лекар в Търново от 1872 г. Обслужва както българското население, така и представителите на официалната турска власт. Приятел е с д-р Марин Русев.
Член е на Търновския частен революционен комитет на ВРО. През декември 1872 г., когато през Търново минава конвоят със заловения Апостол, д-р Стат Антонов лекува разкъсаното му ухо. Търновци търсят различни начини да го освободят. Жоржо Момчев – богат търговец и член на комитета – се среща с търговеца Стефан Карагьозов, който е повикан в Конака като представител на обществеността. Двамата обсъждат дали не може да се направи нещо Апостолът да бъде на свобода. Оказало се, че този път нищо не могат да предприемат, за да го освободят. Летописецът е записал: „на приказка бяхме много, но за работа малко.“ Затова и опитите за намеса и действия са обидно плахи и неефективни.
През 1875 и 1876 г. участвува в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание. През 1876 г. го виждаме отново в Румъния — като ординатор в полевата болница на д-р Йорданов по време на Сръбско-турската война, член на Румънския червен кръст, активен участник в живота на читалище „Братска любов“ и член на Българското Човеколюбиво настоятелство, основано от българските медици, обединени около Кириак Цанков и в. „Балканул“.
Включва се активно и в обществения живот. Влиза в обкръжението на Любен Каравелов и е сред посетителите на хана на Бела Бона. Става приятел и със Стефан Стамболов. Един от основателите и член на ръководството на Славянското благотворително дружество. Председател на Търновския комитет „Единство“ (1878).
От 1878 година е назначен за губернски лекар, а от 1888 г. за главен лекар на Търновската първостепенна болница. Взема участие в Учредителното събрание през 1879 г. в изработването на Търновската конституция.
През 1889 г. специализира в Париж. От 1905 г. е управител на Пловдивската болница.
Д-р Стат Антонов умира на 21 март 1926 г. Д-р Марин Русев произнася надгробна реч.
През 1875 и 1876 г. участвува в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание. През 1876 г. го виждаме отново в Румъния — като ординатор в полевата болница на д-р Йорданов по време на Сръбско-турската война, член на Румънския червен кръст, активен участник в живота на читалище „Братска любов“ и член на Българското Човеколюбиво настоятелство, основано от българските медици, обединени около Кириак Цанков и в. „Балканул“.
Включва се активно и в обществения живот. Влиза в обкръжението на Любен Каравелов и е сред посетителите на хана на Бела Бона. Става приятел и със Стефан Стамболов. Един от основателите и член на ръководството на Славянското благотворително дружество. Председател на Търновския комитет „Единство“ (1878).
От 1878 година е назначен за губернски лекар, а от 1888 г. за главен лекар на Търновската първостепенна болница. Взема участие в Учредителното събрание през 1879 г. в изработването на Търновската конституция.
През 1889 г. специализира в Париж. От 1905 г. е управител на Пловдивската болница.
Д-р Стат Антонов умира на 21 март 1926 г. Д-р Марин Русев произнася надгробна реч.
%20%20%20(2).jpg)
За цар Иван Шишман и разорението на България
 |
| Иван Шишман. Гравюра с неизвестен автор от 19 век, съхранявана в притвора на Преображенския манастир |
След като сяда на престола в Търново, подстрекаван от майка си, той започва да води самостоятелна политика, различна от тази на по-големия му брат Иван Срацимир във Видинското царство. Двамата са в конфликт и почти не подържат връзки. Отделна политика водят и останалите части на разпокъсаната българска държава – Добруджанското деспотство и княжествата в югозападна България и Македония.
Възползвайки се от тази раздробеност на България и слабостта на Византия, османлиите преминават в решителна офанзива за овладяването на Балканския полуостров. След битката при Черномен турците овладели най-напред силните български крепости Самоков и Ихтиман, а след това с много пролята кръв, и Битоля. В 1382 г. с помощта на предател българо-мохамеданин е превзета София, а малко по-късно паднал и Солун, вероятно с активната помощ на солунските евреи, които имали влиятелна колония там.
През пролетта на 1393 г. с голяма войска султанът преминал Стара планина, насочил се към Търново и го обкръжил от три страни. Обсадата била дълга, тежка и продължителна, а помощ отникъде не се задавала. Неизвестно по какви причини цар Иван Шишман с част от войската си не бил в Търново, а се намирал в Никопол и отбраната на града се водела от патриарх Евтимий. Храбростта на защитниците на крепостта била голяма, ала и неприятелските пълчища всеки ден се умножавали. Поради дългата обсада храните свършвали и това влошило още повече защитата... Насърчени от своя пастир, защитниците отблъсквали нападателите, но и самите те намалявали по брой от недохранване и безводие. Военният съвет заседавал всеки ден. Баязид и синът му Челеби беснеели от яд, че градът не се предава. Те изпращали на обсадените известия, че ако не се предадат всички ще бъдат погубени.
Ето как описва всичко Васил Берон в своите изследвания: "Най-голяма, най-непростителна и най-зловредна за България по последствията си погрешка е сторил цар Иван Александър, който в 1355 год. се решил да се ожени за една еврейка, която била отишла при него, по уверението на Ат. Несковича, да му даде прошение за нейна частна работа; той я харесал, заповядал да я кръстят на същото име на съпругата си, Тодора, и се венчал с нея, а бедната си съпруга заповядал да я затворят в един монастир, дето тя се покалугерила и приела названието Теофана. След смъртта ѝ впрочем тя е била причислена в лика на светиите и мощите ѝ са били пренесени във Видин, според както споменахме в 95-та страница. Тя е била дъщеря на влашкия княз Иванка Бесараба. Глупавата же постъпка на цар Александра е действително имала най-гибелните и най-жалостните следствия за нашето тогавашно злочесто отечество и смело може да се каже, че с оженването си за тая еврейка цар Александър изкопал гроба, за да заровят в него злочеста България, и друго не останало, освен да се изпее последнята надгробна песен, която и след 38 години се и действително е много жално изпяла!...
След това оженване на цар Александра за еврейката евреите зели да се гордеят, зели да се подиграват с християнството, да правят с царския двор разни спекулации и да интригуват между придворните боляри, но най-жалостното е било следующето - цар Александър е имал от първата си съпруга 2 сина - Михаила и Страшимира - а от втората, еврейката, тоже 2 - Шишмана и Асеня- и дъщеря си Мара. Втората му обаче тая съпруга, еврейката, като мащеха на първите му 2 сина, всячески се трудила да ги отбива от царските дела, даже и от наследственото им право на престолът. Разказва се, че тя подействовала и убили Михаила; цар Александър, вижда се, узнал за това и от любов към Страшимира и за да не би еврейката и него да убие, изпратил го заедно със същата му майка, веч монахиня Теофана, във Видин, след като му отделил и други някои градове и села и след като го оставил там да управлява като негов наместник; а Шишмана назначил за наследник на царския престол в Търново. Според това си разпореждане той си разделил царството между двамата си тие синове, това разделение е впрочем било съвсем беззаконно, несправедливо и съвсем обидно за Страшимира; понеже той като много по-стар брат е имал и законно право даже и върховно първенство, за да наследи българския престол в Търново, а не по-малкият му брат Шишман; но такивато несправедливости са се срещали и се срещат особно между нашите българи въобще, за които да привождаме тук многобройни примери, не му е мястото. Главната же двигателна причина, според която се решил цар Александър да стори това беззаконно дело, е била, разумява се, втората му съпруга, еврейката, същата майка на Шишмана III, а немилостива мащеха на Страшимира. Тук трябва при това да споменем, че Мара или Тамара, дадена Султан Мурату за жена, била тоже родена от еврейката, втората съпруга Александрова, а не от първата, значи, тя е била съща сестра на Шишмана III. Страшимир следователно, обиден до крайност, не можал да обича брата си Шишмана, който след смъртта на баща си Александра в 1365 год. се възцарил в Търново, а вследствие на тая вражда между двамата братия най-сетне дотолкова Страшимир намразил Шишмана, брата си, щото му отворил война, понеже той, според както се разказва, всякога се оплаквал, че не е справедливо да царува над българския престол в Търново мащеха му еврейката със сина си Шишман, а той, Страшимир, да бъде отбутнат от царския престол и да живее във Видин и проч. Шишман обаче, вместо да се труди да облекчи това наскърбение на Страшимира, той със своите високомерни към него постъпки още по-много разгарял наскърбените горестни чувства у Страшимира. При това Страшимиру дотолкова е било дотегнало още доро е бил жив баща му Александър, щото той отстъпил от баща си и се превъзгласил тоже за български цар със столнина Видин. При такивато едни бъркотии и до крайност враждебни настроения между Шишмана III и брата му Страшимира всеки внимателен и предусмотрителен человек е можал лесно да предвиди, че неминуемото пропадване и разорение на Българското царство наближава... Но за голяма наша жалост тогавашните боляри, които окружавали престолът и царския двор в Търново, надъхани и обладани от лъжовна гръцка цариградска цивилизация, нравствено развратени, превзети от един непростителен егоизъм, спомогнати при това и от тогавашните сплетни между нашето православно духовенство и еретическите секти - тие боляри са давали, вижда се, никакво внимание на всичко това и никак не са подействовали пред цар Шишмана III и пред царския му двор, за да се въдвори поне доколкото ще бъде възможно съгласие и любов между цар Шишмана и барата му Страшимира, но задоволни, вижда се, от своекористното си и егоистическо положение, не обръщали някакво внимание на окружающата тях и цялото отечество опасност. Отистина, имало е добри и патриоти боляри, имало е и храбри войници, готови всичко да жертват за благото на отечеството, но само тям не бе вече възможно да избавят отечеството от ямата, която полека-лека се разтваряше, за да го погълне... При това и градът Търново беше твърде яко за него време укрепен и естествено, и изкуствено и можеше да противостои на най-силната войска, и не би било възможно на Султан Баязида да привзъомне града Търново, ако не бяха го в това предварително улеснили враждебните до крайност раздори и войни между Шишмана и Страшимире, както и самото призоваване на Султан Мурата от цар Шишмана III, за да му спомогне да победи и да съсипе брата си Страшимира... Разумява се, че тая омраза и това толкова упорито враждебно настроение на Шишмана III срещу брата му, произлязло е от това, че майка му е била еврейка, а на Страшимира - не еврейка. Но кой е бил в това виновен? Пак слабият и неблагоразумният му баща Иван Александър. Тоя гибелен за тоговашното Българско царство пример нека послужи за явно и неоспоримо доказателство, че ние сами, българите, чрез нашата намарливост и чрез нашето егоистическо пренебрежение допуснахме, за да се опропасти тогавашното ни толкова славно царство! Защото, ако тогавашните боляри, които имаха най-голямото и най-силното влияние в царския двор на Иван Александър, бяха се възпротивили и не бяха се съгласили с безумното решение негово - да се ожени за еврейка - то и не биха без съмнение допуснали, за да стори той тая глупава постъпка и щяха следователно да избавят царството от пропадването му и от плачевните и ужасни последствия на 500-годишните наши народни страдания и нечути теглила; но, повтаряме го, те не бяха веч способни и силни това да сторят според тяхното нравствено упадване и според своекористните им и егоистически стремления."
Няма друг владетел на България като цар Иван Шишман с толкова измислени легенди и прикрити исторически факти, относно личността и делата му. Мисля, че съвсем не е случайно.. Какво всъщност е станало с цар Иван Шишман, дали е бил убит от своя племенник- Баязид I, не знаем.. Ето какво пише и Паисий Хилендарски в своята история:
Възползвайки се от тази раздробеност на България и слабостта на Византия, османлиите преминават в решителна офанзива за овладяването на Балканския полуостров. След битката при Черномен турците овладели най-напред силните български крепости Самоков и Ихтиман, а след това с много пролята кръв, и Битоля. В 1382 г. с помощта на предател българо-мохамеданин е превзета София, а малко по-късно паднал и Солун, вероятно с активната помощ на солунските евреи, които имали влиятелна колония там.
През пролетта на 1393 г. с голяма войска султанът преминал Стара планина, насочил се към Търново и го обкръжил от три страни. Обсадата била дълга, тежка и продължителна, а помощ отникъде не се задавала. Неизвестно по какви причини цар Иван Шишман с част от войската си не бил в Търново, а се намирал в Никопол и отбраната на града се водела от патриарх Евтимий. Храбростта на защитниците на крепостта била голяма, ала и неприятелските пълчища всеки ден се умножавали. Поради дългата обсада храните свършвали и това влошило още повече защитата... Насърчени от своя пастир, защитниците отблъсквали нападателите, но и самите те намалявали по брой от недохранване и безводие. Военният съвет заседавал всеки ден. Баязид и синът му Челеби беснеели от яд, че градът не се предава. Те изпращали на обсадените известия, че ако не се предадат всички ще бъдат погубени.
Ето как описва всичко Васил Берон в своите изследвания: "Най-голяма, най-непростителна и най-зловредна за България по последствията си погрешка е сторил цар Иван Александър, който в 1355 год. се решил да се ожени за една еврейка, която била отишла при него, по уверението на Ат. Несковича, да му даде прошение за нейна частна работа; той я харесал, заповядал да я кръстят на същото име на съпругата си, Тодора, и се венчал с нея, а бедната си съпруга заповядал да я затворят в един монастир, дето тя се покалугерила и приела названието Теофана. След смъртта ѝ впрочем тя е била причислена в лика на светиите и мощите ѝ са били пренесени във Видин, според както споменахме в 95-та страница. Тя е била дъщеря на влашкия княз Иванка Бесараба. Глупавата же постъпка на цар Александра е действително имала най-гибелните и най-жалостните следствия за нашето тогавашно злочесто отечество и смело може да се каже, че с оженването си за тая еврейка цар Александър изкопал гроба, за да заровят в него злочеста България, и друго не останало, освен да се изпее последнята надгробна песен, която и след 38 години се и действително е много жално изпяла!...
След това оженване на цар Александра за еврейката евреите зели да се гордеят, зели да се подиграват с християнството, да правят с царския двор разни спекулации и да интригуват между придворните боляри, но най-жалостното е било следующето - цар Александър е имал от първата си съпруга 2 сина - Михаила и Страшимира - а от втората, еврейката, тоже 2 - Шишмана и Асеня- и дъщеря си Мара. Втората му обаче тая съпруга, еврейката, като мащеха на първите му 2 сина, всячески се трудила да ги отбива от царските дела, даже и от наследственото им право на престолът. Разказва се, че тя подействовала и убили Михаила; цар Александър, вижда се, узнал за това и от любов към Страшимира и за да не би еврейката и него да убие, изпратил го заедно със същата му майка, веч монахиня Теофана, във Видин, след като му отделил и други някои градове и села и след като го оставил там да управлява като негов наместник; а Шишмана назначил за наследник на царския престол в Търново. Според това си разпореждане той си разделил царството между двамата си тие синове, това разделение е впрочем било съвсем беззаконно, несправедливо и съвсем обидно за Страшимира; понеже той като много по-стар брат е имал и законно право даже и върховно първенство, за да наследи българския престол в Търново, а не по-малкият му брат Шишман; но такивато несправедливости са се срещали и се срещат особно между нашите българи въобще, за които да привождаме тук многобройни примери, не му е мястото. Главната же двигателна причина, според която се решил цар Александър да стори това беззаконно дело, е била, разумява се, втората му съпруга, еврейката, същата майка на Шишмана III, а немилостива мащеха на Страшимира. Тук трябва при това да споменем, че Мара или Тамара, дадена Султан Мурату за жена, била тоже родена от еврейката, втората съпруга Александрова, а не от първата, значи, тя е била съща сестра на Шишмана III. Страшимир следователно, обиден до крайност, не можал да обича брата си Шишмана, който след смъртта на баща си Александра в 1365 год. се възцарил в Търново, а вследствие на тая вражда между двамата братия най-сетне дотолкова Страшимир намразил Шишмана, брата си, щото му отворил война, понеже той, според както се разказва, всякога се оплаквал, че не е справедливо да царува над българския престол в Търново мащеха му еврейката със сина си Шишман, а той, Страшимир, да бъде отбутнат от царския престол и да живее във Видин и проч. Шишман обаче, вместо да се труди да облекчи това наскърбение на Страшимира, той със своите високомерни към него постъпки още по-много разгарял наскърбените горестни чувства у Страшимира. При това Страшимиру дотолкова е било дотегнало още доро е бил жив баща му Александър, щото той отстъпил от баща си и се превъзгласил тоже за български цар със столнина Видин. При такивато едни бъркотии и до крайност враждебни настроения между Шишмана III и брата му Страшимира всеки внимателен и предусмотрителен человек е можал лесно да предвиди, че неминуемото пропадване и разорение на Българското царство наближава... Но за голяма наша жалост тогавашните боляри, които окружавали престолът и царския двор в Търново, надъхани и обладани от лъжовна гръцка цариградска цивилизация, нравствено развратени, превзети от един непростителен егоизъм, спомогнати при това и от тогавашните сплетни между нашето православно духовенство и еретическите секти - тие боляри са давали, вижда се, никакво внимание на всичко това и никак не са подействовали пред цар Шишмана III и пред царския му двор, за да се въдвори поне доколкото ще бъде възможно съгласие и любов между цар Шишмана и барата му Страшимира, но задоволни, вижда се, от своекористното си и егоистическо положение, не обръщали някакво внимание на окружающата тях и цялото отечество опасност. Отистина, имало е добри и патриоти боляри, имало е и храбри войници, готови всичко да жертват за благото на отечеството, но само тям не бе вече възможно да избавят отечеството от ямата, която полека-лека се разтваряше, за да го погълне... При това и градът Търново беше твърде яко за него време укрепен и естествено, и изкуствено и можеше да противостои на най-силната войска, и не би било възможно на Султан Баязида да привзъомне града Търново, ако не бяха го в това предварително улеснили враждебните до крайност раздори и войни между Шишмана и Страшимире, както и самото призоваване на Султан Мурата от цар Шишмана III, за да му спомогне да победи и да съсипе брата си Страшимира... Разумява се, че тая омраза и това толкова упорито враждебно настроение на Шишмана III срещу брата му, произлязло е от това, че майка му е била еврейка, а на Страшимира - не еврейка. Но кой е бил в това виновен? Пак слабият и неблагоразумният му баща Иван Александър. Тоя гибелен за тоговашното Българско царство пример нека послужи за явно и неоспоримо доказателство, че ние сами, българите, чрез нашата намарливост и чрез нашето егоистическо пренебрежение допуснахме, за да се опропасти тогавашното ни толкова славно царство! Защото, ако тогавашните боляри, които имаха най-голямото и най-силното влияние в царския двор на Иван Александър, бяха се възпротивили и не бяха се съгласили с безумното решение негово - да се ожени за еврейка - то и не биха без съмнение допуснали, за да стори той тая глупава постъпка и щяха следователно да избавят царството от пропадването му и от плачевните и ужасни последствия на 500-годишните наши народни страдания и нечути теглила; но, повтаряме го, те не бяха веч способни и силни това да сторят според тяхното нравствено упадване и според своекористните им и егоистически стремления."
Няма друг владетел на България като цар Иван Шишман с толкова измислени легенди и прикрити исторически факти, относно личността и делата му. Мисля, че съвсем не е случайно.. Какво всъщност е станало с цар Иван Шишман, дали е бил убит от своя племенник- Баязид I, не знаем.. Ето какво пише и Паисий Хилендарски в своята история:
"За тоя цар Иоан Шишман няма
писано известие що е станало с него, дали турците са го убили, или е поживял
няколко години. По-късно в някой препис или стар превод на грамотата на тоя
Иоан Шишман се намира, че търновските господари и цар Шишман не са могли да се
противопоставят на турците. И избягали от Търново, от Загоре и от Стара
планина, дошли в град Средец или София и тук се спрели в някои тесни места
покрай река Искър и по Витоша планина. Така получили помощ от сърбите, от крал
Вукашин и от охридските българи. И седем години стоял цар Шишман в Средец и
покрай Искър. Имал манастир Урвич със силна крепост, наоколо го ограждала вода.
Така с малко войска и търновските велможи преживели тук и се криели от турците.
Когато турците превзели от крал Вукашин охридската земя и го поробили и надвили
и тук и окончателно заробили и
погубили цар Шишман, войската, търновските и българските велможи. Затова и
досега в тия места се намират на много места съкровища; хората през ония времена
криели и закопавали поради страх от турците, после загинали и тяхното имане
останало в земята. Страшимир, Шишмановият брат, избягал в Молдо-Влахия и там
живял до смъртта си..."
Жалко, че някои български историци изкараха светец, именно царят, който най-малко заслужава това. ПЪЛНИЯТ УПАДЪК на България, започва именно с неразумието на българския владетел Иван Александър, който оставя първата си съпруга и се жени за еврейката Сара. Тя успява да го убеди да
остави трона не на по-големия си син (Срацимир), а на багренородния си син (Иван Шишман). Последният се родил, докато тя била съпруга на царя и съответно царица на България. Тази практика - на багренородност - се прилагала във
Византия, но до този момент тя нямала прецедент в България.
Сара-Теодора изменила това правило, внесла византийските порядки изцяло
в интерес на сина си и настроила двамата братя един срещу друг. Така упадъкът на разделената вече държава завършва при Иван Шишман, евреин по майка, васал и зет на султан Мурад (сестра му Кера Тамара е законна съпруга на султана) с падането на България под турско робство.
Търновските 110 мъченици, убити след превземането на Търновград
Григорий Цамблак предава, че османският управител
събрал 110 видни търновски граждани и боляри чрез лъжа в една от
столичните църкви под претекст, че ще се съвещава с тях по управленски
въпроси и ги избил всички до един, обезглавявайки по този начин
християнския елит на средновековната българска престолнина. Вероятно
сред загиналите в боевете за града, а след това и при репресиите са
изброените боляри в Бориловия синодик: 
На всички боляри славни и не толкова славни, поборници и поддържници на благоверието и приятели на божествената църква на Българското царство- вечна памет.
Семиру, Йончу, Добромиру, Иванишу и всички, които мъжки се биха срещу безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра - вечна памет.
На Арце, Трошану, Ратену, Карачу, брата му, Потреце, Ханку, Стану, Михаилу, Богдану, Шишману, Батулу, Радославу, Войсилу, Константину, Годеславу, Черноглаву...
На Арце, Трошану, Ратену, Карачу, брата му, Потреце, Ханку, Стану, Михаилу, Богдану, Шишману, Батулу, Радославу, Войсилу, Константину, Годеславу, Черноглаву...
Ето как описва това вероломно убийство и Васил Берон: "Патриархът Евтимий с всичките свещеници, болярите и въобще всичките граждани: мъже, жени и деца, били изложени на нечути страшни теглила, зверски кланета и убийства, извършени от турците по заповед на Челеби Солимана, внук на Мурата I и съпругата му, бялата българка Мара или Тамара, сестра на Шишмана III... Преди всичко трябва да се каже, че като нямало цар Шишмана в Търново, Патриарх Евтимий е бил главният и безстрахливият представител на търновските тогавашни най-злочести граждани пред страшния и неумолимия побудител Челеби Солимана.
Негово блаженство често ходел при него и го всячески молил, за да смегчи страшните мъчения и теглила, на които били изложени търновците. Челеби Солиман като видял тоя, отистина велик человек да му се представя често и без да го е страх от ужасите и от страшните последствия на войната и да го моли в името на человечеството да се смегчат страшните страдания на духовното му стадо -търновските жители - често ставал прав пред него и го приемал уж любезно, канил го да седне, изслушвал молбите му и му се обещавал, че ще ги удовлетвори и изпълни, но ... всичко това е било лъжа и измама, защото Челеби Солиман гледал и се трудил да кроти Патриарха Евтимия, доро си уплете кошницата, т.е. доро се поувери, че са се веч добре взели юздите на търновските боляри и граждани и че те следователно веч не могат никак да мърдат и да противостоят и действително, като се той в това уверил, чрез малко няколко дни заповядал да изпъдят Патриарха Евтимия от патриаршията, що е била уж на Хисаря, и той се принудил да се премести и да живее в церквата „Св. апостолов Петра и Павла“, що е долу при баиря (Хисаря) - днешнята митрополийска черкова - и се трудил да смегчава отчаянието на гражданите с обдерзновение и утешение.
След няколко време Челеби Солиман тръгнал от Търново и на мястото си оставил един градски командантин (вероятно валия), но името му не е известно. Тоя валия, вижда се, по заповед на Баязида взел най-строгите и ужасни мерки срещу търновските жители, които, като се само споменат, езикът трепери, тръпки прихващат костите на человека... За да се избави же свършено от войнствените българи, той измислил и за жалост положил в действие следующето зверско безчеловечно и сърдцераздирателно дело, той призвал на угощение по-първите и по-влиятелните търновски граждани на Марино поле, (а не Марнополе, както иска Раковски да го назове), и по негова заповед всички до един били изклани - и млади, и стари!... Тя е била действително една безсовестна и безсрамна измама. Поне тъй разказват за това угощение и за това зверско и безчеловечно клане търновчанинът Цамблак и Раковски.
Иречек же разказва в своята история за него тъй: „Валията призвал по-първите търновски боляри и граждани в една церква, (но коя не се казва), за да се размисли за някои обществени надлежни дела; като всички се събрали в церквата, без да предчувстват нещо, поченало се е едно предателско клане и убиване. Не се пощадил ни стар, ни млад; никой нямаше време да се измоли за милост. Всички нацяло - до 110 мъченици - паднали жертва!... Каменната покривка по земята в церквата била всичка опръскана с кръв. Труповете на изкланите тие злочести търновци са били подхвърляни нанагоре към небето, за да ги разкъсат и изядат орлите и другите грабливи птици...
При това този търновски свиреп валия заповядал да хвърлят в тъмница и Патриарха Евтимия, да му съблекат и духовната му одежда, да го заведат горе на каменната стена (вероятно на крепостта) и там да му отрежат главата, за да могат таковим образом всички да видят смъртта на тоя неустрашим черковен патриарх и духовен началник. Тоя велик отистина свещен началник, заведен на казаното място, приклонил глава и навел врата си, за да му отрежат главата и таман палача издигнал с ръката си острия си нож, за да извърши това зверско дело над тоя велик и светий человек, то - о, чудо! - ръката на палача се вцепенила по едно божествено, вижда се, милостиво покровителство, (поне тъй се разказва в историите.)
Валията и всичките присътствующи турци се внезапно обзели от един голям страх, страшни тръпки пронизали жилите им и в това си отчаяно положение валията в минутата заповядал да се освободи Патриарх Евтимий, тоя светий и доблестен человек... отсетне дошла от султан Баязида една ужасна и най-жестока заповед до търновския валия, чрез която му се заповядвало да се разпореди, за да се преселят в Азия всичките търновци, които се отличават по своето богатство, по знаменитото си произхождение или по своята хубост. Разказва се при това, че оние хора, които били оженени и имали деца, принудени са били според тая султан-Баязидова заповед да оставят жените и децата си тук в Търново и някои даже, без да ги видят за последен път, да отидат сами и за всякога да се преселят в пуста Мала Азия...
Търновското население по време на османското иго до Освобождението
През първите векове от завладяването на Търново, по численост и значение първо място заемали турците. Отначало те заселили хълма Царевец, където имало повече от 200 къщи. По-късно те заселили склона под Света гора (днес Турската махала). Турски къщи имало около Конака, около църквата "Св. Константин" и в Долна махала (днес Асенова махала). Турското население живеело в 12 махали и работело в турската администрация или като военни служители. Друга част от него се занимавало с лихварство и занаятчийство. В Търново живеели още дубровчани, арменци, гърци, италианци, които се занимавали с търговия. Дубровчаните живеели в Болярската махала, където имали 10 къщи. Към средата на XVII в. на мястото на дубровчаните в Болярската махала се заселили арменци. Те били търговци и се занимавали с басмаджийство и куюмджийство. В града живеели и евреи. Техният квартал се намирал, на запад от Трапезица и на север от река Янтра.
През 1640 г. Петър Б. Бакшич посетил Търново и отбелязал, че жителите му са около 10 000 с 2 000 български и толкова турски къщи. През втората половина на XIX в. Ами Буе посетил Търново и пише, че жителите му са около 12 000. През 1859 г. броят на жителите на Търново нараснал на около 30 000. Така било отбелязано в търговското ръководство, издадено в Цариград.
Продължителните неуспешни войни на Турция с Австрия и Русия от края на XVIII и началото на XIX векове, в които участвували предимно турци, довели до постепенното намаляване броя на турското население. Войните се отразили тежко и на поробеното християнско население. Следствие на: тях били увеличени данъците, поскъпнали хранителните продукти, облеклото.. Те дали отражение върху целия стопански живот. Грабежите и насилията добили масов характер. Върху църковна книга от село Арбанаси било написано: „1811 г. в Търново стана цяла година голяма скъпотия по причина на войната на турците с московците, която държа 5 години. Дойде московецът до Търново и пак не спира сеферът и дене и ноще ние се надяваме за по-добро, но както виждаме отива по-зле.“
Стопанският живот в Търново бил затрудняван и от епидемичните болести чума и холера. За да се спаси българското население бягало в планината, като оставяло своето имущество и дом. През август 1837 г. градът бил обхванат от чума. Българското население избягало в село Златарица, което останало единствено незасегнато от епидемията. През 1844 г. холерата не пощадила града. „И търновци избягаха и 100 семейства дойдоха в Арбанаси.“ Турците, обхванати от мюсюлмански фанатизъм, не напуснали града и дали много жертви. Това отчасти довело до намаляване броя на турското население. Други причини, които спъвали стопанското развитие на града били честите пожари. През 1680 г. изгорял целият град. „Остана къщата на Ибрахим ага“. И през 1818, 1825, 1845 и 1847 г. големи пожари опустошавали града. През 1849 г„ на 5 юли, нов голям пожар унищожил 10 хана, 20 дюкяна и около 610 къщи, както и българското училище до църквата Св. Никола.
В основата на икономическия подем на Търново стоял един непрекъснат демографски процес — побългаряването. Потокът от прииждащата нова сила — селско население, завладял производството, влял се в стопанския живот и го раздвижил. Стопанският подем на града през епохата на Възраждането се изразявал преди всичко в широкото развитие на занаятите, които постепенно преминали: от ръцете на турците в ръцете на постоянно прииждащото от Балкана българско население. То намирало в Търново благоприятни условия за живот. Развитите от по-рано занаяти, упражнявани от турците, бързо се усвоявали от българите. Тежките и трудни занаяти, като табачество, кожухарство, казанджийство минали изцяло в ръцете на българското население. С по-леките занаяти, като бръснарство, кафеджийство, чибукчийство продължили да се занимават турците.
Някои от занаятите още в първите години на робството били изцяло в ръцете на българите. Известно е, че през XVI в. в Търново имало еснафска организация на абаджиите. В кондиката на гръцки език били вписани имена на български майстори, калфи и чираци. Също така има сведения за куюмджийския, казанджийския и бояджийски занаяти, които съществували още през XVII в. и били изцяло в ръцете на българите.
През втората половина на XVIII в. все по-осезателно се чувствало прииждането на българи от селата. Така постепенно българският елемент в Търново се увеличил, укрепил и активно се намесил в обществения и стопанския живот на града. Дало се нов тласък за развитие на занаятите, на българската занаятчийска промишленост. За българския елемент в обществено-стопанския живот свидетелствуват имената на българи кабзамали. Събирането на данъците през годините 1779, 1783—1784 и 1799 г. било възложено на българите Георги Тихов, Драгуш, Колю, Хаджи Петру и Иванчо х. Младеноглу. Български имена на занаятчии — Стойчо Терзи, Драгуш, Мануш и др. се срещат в данъчните книги за годините 1778—1819 г., написани на гръцки език. В кодекса на църквата Св. Богородица, започнат на 1 август 1763 г., са записани име на на българи чорбаджии и първенци, които правели дарения на Църквата. Това са Манол Мелничанец, хаджи Николчо, които подарили сребърни кандила на църквата, а майката на починалия Кулчин подарила чифт сребърни венци, хаджи Николау-Стати подари дюкян, хаджи Георгиу Диму сребърно кандило. През 1787 г. Атанас Параскева подарил два дюкяна на църковното настоятелство на същата църква за 250 аспри.
Тези дарения на търновските граждани свидетелствуват, че през втората половина на XVIII в. в града се оформила една не малка група българи, която притежавала значителни парични средства и заемала известно обществено положение. Между 1840—1860 година българското население в Търново най-много се увеличило и тогава градът достигнал до цветущо състояние. Всяка година по стотина млади момчета над 15 години напускали балканските села и търсели прехрана в Търново. Те ставали чираци, калфи, слуги, лавкаджии. Включването на българския елемент в занаятчийското производство и търговия дало тласък за развитие на обществените сили. Икономическият подем дал отражение както на облика на града, така и на обществената и културна дейност в него. Наред с турския град от конаци, джамии, минарета, се издигнали сградите на българската буржоазия. Това били къщите, хановете, църквите, голяма част от които са дело на майстор Колю Фичето.
Строежът на новите български къщи започнал на запад от стария прад по склона, продължение от хълма Картал-баир. Тази част на града била известна с името Новата махала. Тя влизала в енорията на църквата Св. Никола. Дюкяните в тази махала оформили главната чаршия на Баждарлък. Българското население живеело в 10 махали, разположени на запад от Конака около християнските църкви, строени през XIX в. от Колю Фичето. Когато започнал строежът на църквата Св. Атанас — 1861 г. имало само няколко къщи. Две от българските махали били вън от чертите на града. Това били Маринополската махала или село, където се намирал лагерът на турските войски и Долна махала.
През 70 г. на XIX в. в Търново е имало 1526 християнски дома, управлявани от пет мухтари. В тефтера на Иван Р. Заяков, мухтарин на църквата Св. Богородица, са били записани християнските домове по църкви: При църквата Св. Атанас имало 270 /дома, църквата "Св. Никола" — 600 дома, църквата "Св. Константин" — 305, църквата "Св. Спас" — 250 и църквата "Св. Богородица" — 101 дома. Това деление на къщите по църкви се запазило до Освобождението, след което руските власти разделили домовете по равно към всяка църква. В енорията на всяка църква влизали по няколко махали. Точният брой на махалите и имената им не могат да се установят. Възрожденският град Търново се очертал така: хълмът Царевец и североизточната част на хълма Св. гора били заети от турското население. От там по посока на запад се развивал българският град Търново, който по време на Освобождението достигнал до днешния паметник на обесените от 1876 г. В тези черти градът бил затворен с големи порти. От север в града се влизало през Дервентската порта, от запад — през Горните порти (които били близо до паметника на обесените). Долните порти се намирали на ъгъла, образуван от сегашната ул. „Хаджи Димитър“ и ул. „Гурко“. Околовръст градът бил обграден с дълбок ров, наречен „Шаранпол“. Чрез него населението на Търново се защищавало от кърджалийските нападения.
В тези черти на града през XIX в. се създали три стопански центъра: Растата: турската Ич махала (днес Първа гимназия), Кая баш (днес площадът пред Царевец), Баждарлък (днес площад „Велчова завера“) и в последните години на робството се оформил още един занаятчийски търговски център — Казанджийският мегдан (днес площада зад бившите халите).
През 1640 г. Петър Б. Бакшич посетил Търново и отбелязал, че жителите му са около 10 000 с 2 000 български и толкова турски къщи. През втората половина на XIX в. Ами Буе посетил Търново и пише, че жителите му са около 12 000. През 1859 г. броят на жителите на Търново нараснал на около 30 000. Така било отбелязано в търговското ръководство, издадено в Цариград.
Продължителните неуспешни войни на Турция с Австрия и Русия от края на XVIII и началото на XIX векове, в които участвували предимно турци, довели до постепенното намаляване броя на турското население. Войните се отразили тежко и на поробеното християнско население. Следствие на: тях били увеличени данъците, поскъпнали хранителните продукти, облеклото.. Те дали отражение върху целия стопански живот. Грабежите и насилията добили масов характер. Върху църковна книга от село Арбанаси било написано: „1811 г. в Търново стана цяла година голяма скъпотия по причина на войната на турците с московците, която държа 5 години. Дойде московецът до Търново и пак не спира сеферът и дене и ноще ние се надяваме за по-добро, но както виждаме отива по-зле.“
Стопанският живот в Търново бил затрудняван и от епидемичните болести чума и холера. За да се спаси българското население бягало в планината, като оставяло своето имущество и дом. През август 1837 г. градът бил обхванат от чума. Българското население избягало в село Златарица, което останало единствено незасегнато от епидемията. През 1844 г. холерата не пощадила града. „И търновци избягаха и 100 семейства дойдоха в Арбанаси.“ Турците, обхванати от мюсюлмански фанатизъм, не напуснали града и дали много жертви. Това отчасти довело до намаляване броя на турското население. Други причини, които спъвали стопанското развитие на града били честите пожари. През 1680 г. изгорял целият град. „Остана къщата на Ибрахим ага“. И през 1818, 1825, 1845 и 1847 г. големи пожари опустошавали града. През 1849 г„ на 5 юли, нов голям пожар унищожил 10 хана, 20 дюкяна и около 610 къщи, както и българското училище до църквата Св. Никола.
В основата на икономическия подем на Търново стоял един непрекъснат демографски процес — побългаряването. Потокът от прииждащата нова сила — селско население, завладял производството, влял се в стопанския живот и го раздвижил. Стопанският подем на града през епохата на Възраждането се изразявал преди всичко в широкото развитие на занаятите, които постепенно преминали: от ръцете на турците в ръцете на постоянно прииждащото от Балкана българско население. То намирало в Търново благоприятни условия за живот. Развитите от по-рано занаяти, упражнявани от турците, бързо се усвоявали от българите. Тежките и трудни занаяти, като табачество, кожухарство, казанджийство минали изцяло в ръцете на българското население. С по-леките занаяти, като бръснарство, кафеджийство, чибукчийство продължили да се занимават турците.
Някои от занаятите още в първите години на робството били изцяло в ръцете на българите. Известно е, че през XVI в. в Търново имало еснафска организация на абаджиите. В кондиката на гръцки език били вписани имена на български майстори, калфи и чираци. Също така има сведения за куюмджийския, казанджийския и бояджийски занаяти, които съществували още през XVII в. и били изцяло в ръцете на българите.
През втората половина на XVIII в. все по-осезателно се чувствало прииждането на българи от селата. Така постепенно българският елемент в Търново се увеличил, укрепил и активно се намесил в обществения и стопанския живот на града. Дало се нов тласък за развитие на занаятите, на българската занаятчийска промишленост. За българския елемент в обществено-стопанския живот свидетелствуват имената на българи кабзамали. Събирането на данъците през годините 1779, 1783—1784 и 1799 г. било възложено на българите Георги Тихов, Драгуш, Колю, Хаджи Петру и Иванчо х. Младеноглу. Български имена на занаятчии — Стойчо Терзи, Драгуш, Мануш и др. се срещат в данъчните книги за годините 1778—1819 г., написани на гръцки език. В кодекса на църквата Св. Богородица, започнат на 1 август 1763 г., са записани име на на българи чорбаджии и първенци, които правели дарения на Църквата. Това са Манол Мелничанец, хаджи Николчо, които подарили сребърни кандила на църквата, а майката на починалия Кулчин подарила чифт сребърни венци, хаджи Николау-Стати подари дюкян, хаджи Георгиу Диму сребърно кандило. През 1787 г. Атанас Параскева подарил два дюкяна на църковното настоятелство на същата църква за 250 аспри.
Тези дарения на търновските граждани свидетелствуват, че през втората половина на XVIII в. в града се оформила една не малка група българи, която притежавала значителни парични средства и заемала известно обществено положение. Между 1840—1860 година българското население в Търново най-много се увеличило и тогава градът достигнал до цветущо състояние. Всяка година по стотина млади момчета над 15 години напускали балканските села и търсели прехрана в Търново. Те ставали чираци, калфи, слуги, лавкаджии. Включването на българския елемент в занаятчийското производство и търговия дало тласък за развитие на обществените сили. Икономическият подем дал отражение както на облика на града, така и на обществената и културна дейност в него. Наред с турския град от конаци, джамии, минарета, се издигнали сградите на българската буржоазия. Това били къщите, хановете, църквите, голяма част от които са дело на майстор Колю Фичето.
Строежът на новите български къщи започнал на запад от стария прад по склона, продължение от хълма Картал-баир. Тази част на града била известна с името Новата махала. Тя влизала в енорията на църквата Св. Никола. Дюкяните в тази махала оформили главната чаршия на Баждарлък. Българското население живеело в 10 махали, разположени на запад от Конака около християнските църкви, строени през XIX в. от Колю Фичето. Когато започнал строежът на църквата Св. Атанас — 1861 г. имало само няколко къщи. Две от българските махали били вън от чертите на града. Това били Маринополската махала или село, където се намирал лагерът на турските войски и Долна махала.
През 70 г. на XIX в. в Търново е имало 1526 християнски дома, управлявани от пет мухтари. В тефтера на Иван Р. Заяков, мухтарин на църквата Св. Богородица, са били записани християнските домове по църкви: При църквата Св. Атанас имало 270 /дома, църквата "Св. Никола" — 600 дома, църквата "Св. Константин" — 305, църквата "Св. Спас" — 250 и църквата "Св. Богородица" — 101 дома. Това деление на къщите по църкви се запазило до Освобождението, след което руските власти разделили домовете по равно към всяка църква. В енорията на всяка църква влизали по няколко махали. Точният брой на махалите и имената им не могат да се установят. Възрожденският град Търново се очертал така: хълмът Царевец и североизточната част на хълма Св. гора били заети от турското население. От там по посока на запад се развивал българският град Търново, който по време на Освобождението достигнал до днешния паметник на обесените от 1876 г. В тези черти градът бил затворен с големи порти. От север в града се влизало през Дервентската порта, от запад — през Горните порти (които били близо до паметника на обесените). Долните порти се намирали на ъгъла, образуван от сегашната ул. „Хаджи Димитър“ и ул. „Гурко“. Околовръст градът бил обграден с дълбок ров, наречен „Шаранпол“. Чрез него населението на Търново се защищавало от кърджалийските нападения.
В тези черти на града през XIX в. се създали три стопански центъра: Растата: турската Ич махала (днес Първа гимназия), Кая баш (днес площадът пред Царевец), Баждарлък (днес площад „Велчова завера“) и в последните години на робството се оформил още един занаятчийски търговски център — Казанджийският мегдан (днес площада зад бившите халите).
Автор: Тодорка Драганова
Хаджиминчовата песен
 | ||
|
Моско Москов определя песента „Хаджи Минчо от Търново” като най-популярната песен едно време в Търново. Търновски цигулари ходели в София да я свирят на Търновската колония и по желание на софийските търговци цигуларите свирели цели 24 часа тази песен. По това може да видим колко е била мила на търновското сърце."
Д-р Сава Русев пък пише в своите спомени : "Имало е кръчми, собствениците на които държали в заведенията си дайрета, тарабуки, дилафи и други инструменти, с които клиентите им се веселели. Но песента, която се е пяла най-много, песента, с която са започвали и свършвали моабетите, била Хаджиминчовата. Това е песен, с която всеки търновец се гордеел. Тя е песен за търновеца Хаджи Минчо, който не искал турчин ортак, заради което бил убит. Песента стана много популярна в цяла България с името «Търновска песен» или «Хаджиминчовата песен». По мелодия наподобява турско маане, а замисълът ѝ е високо патриотичен."
Автор на текста на песента е Никола Златарски, който е бил черковен певец и кум на семейството на Хаджи Николи и съпругата му Хаджи Пенка, която е дъщеря на Хаджи Минчо.
Според Звезделин Цонев: „Музиката е написана от бащата на аптекаря Илия Н. Златев- Никола Златев, търновец, който е бил капелмайстор на арабска музикална команда на квартируващия по това време в Търново арабски полк“.
Проф. Джуджев обяснява, че в българския музикален фолклор са проникнали много структурни елементи от арабската музика, като уточнява, че „под термина „арабска музика“ ние днес разбираме не само музиката на бедуините и номадите от Аравийския полуостров, но музиката на всички ония близкоизточни и средноизточни народи, чиято единна култура се е оформила и развила върху основата на исляма: араби, персийци, сирийци, египтяни, иракци, азърбайджанци, турци, афганци, магребци и др.“
Д-р Сава Русев пък пише в своите спомени : "Имало е кръчми, собствениците на които държали в заведенията си дайрета, тарабуки, дилафи и други инструменти, с които клиентите им се веселели. Но песента, която се е пяла най-много, песента, с която са започвали и свършвали моабетите, била Хаджиминчовата. Това е песен, с която всеки търновец се гордеел. Тя е песен за търновеца Хаджи Минчо, който не искал турчин ортак, заради което бил убит. Песента стана много популярна в цяла България с името «Търновска песен» или «Хаджиминчовата песен». По мелодия наподобява турско маане, а замисълът ѝ е високо патриотичен."
Автор на текста на песента е Никола Златарски, който е бил черковен певец и кум на семейството на Хаджи Николи и съпругата му Хаджи Пенка, която е дъщеря на Хаджи Минчо.
Според Звезделин Цонев: „Музиката е написана от бащата на аптекаря Илия Н. Златев- Никола Златев, търновец, който е бил капелмайстор на арабска музикална команда на квартируващия по това време в Търново арабски полк“.
Проф. Джуджев обяснява, че в българския музикален фолклор са проникнали много структурни елементи от арабската музика, като уточнява, че „под термина „арабска музика“ ние днес разбираме не само музиката на бедуините и номадите от Аравийския полуостров, но музиката на всички ония близкоизточни и средноизточни народи, чиято единна култура се е оформила и развила върху основата на исляма: араби, персийци, сирийци, египтяни, иракци, азърбайджанци, турци, афганци, магребци и др.“
Какво казва за убийството на Хаджи Минчо песента? Причината за подлото убийство е разкрита още в първата строфа:
Във Цариград бегликът се продава,
Хаджи Минчо от Търново наддава,
Хаджи Мехмед иска да сортачи,
Хаджи Минчо турчин ортак не рачи.
Хаджи Мехмед люто му се заканя,
Хаджи Мехмед люто му се разсърди.
Кат' е дошло празник света неделя,
Кинка Хаджи Минчо продума:
- Хайде, Хаджи, да отидем на лозе,
хай да идем на серянлък с файтона.
Хаджи Минчо Кинка дума продума:
- Ах, не мога, Кинке, нийде да ида -
утре ми е делник, Кинке, понделник,
голям мизлиш ще имаме в конака,
а без мене мизлиш, Кинке, не става.
Ах какъв съм съня лошав сънувал!
Черно ме е куче, Кинке, хапало.
Викнала е Кинка виком да плаче:
- Бог да убий мойта майка и татко,
гдет ме мене на вдовеца дадоха!
Хаджи Минчо ясно с вик се провикна:
- Скоро файтон пригответе, впрегнете;
че на серян ще да идем, отидем.
Вървели са много-малко, вървели,
дор три ми са пушки, холам, пукнали,
Хаджи Минча ударили в гърдите,
а пък Кинка във ръката вмерили,
и тяхната ратайкиня в главата...
Какво ще покажат сравненията между вариантите?
Да започнем със заканата.
В оригинала само се споменава: „Хаджи Мехмед люто му се заканя“. В някои варианти заканата се изрича: „Ти ще на разходка излезеш,/ главата ще ти отрежа/ като на пиле петровче!“; „Ах, леле, Хаджи Минчо, Хаджи Минчо,/ ти щеш на серян да идеш/ на Марно поле в лозята,/ колая ще ти намеря,/ как да е ще те затрия!“; „Дъл няма кир Хаджи Минчо/ на разходка да излезе/ и аз дали няма на разходка да го убия...“; „Ах, леле, леле, Минчо ле,/ дали няма да доди свети ден,/ свети ден, света неделя/ и Петрови сладки заговезни/ – всички на разходка ще излязат/ на Марно поле в лозята/ и ти на разходка ще излезеш,/ и ази ще те, Минчо, извардя,/ ще ти кръвта изпия!“; „Хаджи Минчо Хаджи Мехмед думаше: - Аз не ща турчин за ортак,/ с куче в чувал не влязвам,/ че малко ли са моите,/ братовите ми синове/ Станчо ми Хаджи Цончова/ и Хаджи Димитър Ганчова?!/ Хаджи Мехмед Хаджи Минчо думаше:/ - Българин, Хаджи Минчо да стана,/ ако не ти взема здравето/ и на здравето живота,/ и на живота имота“; „ Хаджи Муса Меймед му се молеше:/ - Хайде ма ортак Минчо, направи, аман джанъм, и стори!/ - Я махни са, черно куче, не ме лай,/ че не ме, черно куче, познаваш!/ Хаджи Муса Меймед му отговаря:/ - Туй куче, Минчо, дет те лай,/ то ще те, Минчо, ухапе,/ черно ще кръви да капне!“.
Споменават се и арнаутите: „Хаджи Меймет люто му се закани,/ че повика триста души арнаути“; „арнаути с много пари нахрани,/ Хаджи Минча да си убият“.
Почти навсякъде като предпоставка за убийството се сочи настояването на Хаджиминчовата съпруга Кинка да идат на разходка. Ходенето на разходка било нещо обичайно: „Днес петък, утре – събота,/ всички търговци на разходка отиват“; „Мина зима, дойде пролет, месец май./ Търновците имат добър обичай,/ търновците с търновките излизат на расот,/ само Хаджи Минчо и Хаджи Тинка не отиват“.
Кинка започва с добро: „Я хайде, Хаджи Минчо,/ на разходка да идем“; „Хайде, Хаджи да отидем на лозе,/ хай да идем на серянлък с файтона“; „Хайде ме, хаджи, изведи,/ изведи, още разходи“; „Я излез, Хаджи Минчо, погледни/ на Марно поле накрая,/ колко са бели кокони/ и все със бели фустани“; „Я излез, Хаджи Минчо, погледай,/ всичката й касаба излязла/ и си на расотка отиват“. Хаджи Минчо има неотложни ангажименти: „голям мезлиш ще имаме в конака,/ а без мене мезлиш, Кинке, не става“; „да знаеш, Кинке, да знаеш,/ че съм йошура закупил,/ йошура ще се разхвърля“. Изтъква и друга причина: „Ах, какъв съм съня лошав сънувал!“ И още: „Аз нямам време, Кине, за разход,/ че имам много душмани“. По-конкретно: „Сега не е време за разходка,/ мене ми се Хаджи Мехмед закани“.
Кинка сменя добрия тон с жален плач и люти клетви: „Кинка си жално заплака:/ - Клета му душа, проклета,/ който се за вдовец ожени,/ вдовец на разходка не ходи“; „Викнала е Кинка виком да плаче:/ – Бог да убий мойта майка и татко,/ гдет ме мене на вдовеца дадоха“; „Викнала й Кинка да плаче,/ да плаче и да нарежда:/ - Майно ле, да не харосаш,/ татко ле да не прокопсаш,/ няма ли ерген за мене,/ а ме на вдовец дадохте,/ на вдовец, на големец“; „за вдовец, мамо, за третак,/ той си младини прекарал,/ никъде не ме завежда,/ ни на расотка извежда“; „Колкото жално Кинка плачеше,/ още по-жално заплака,/ по-жално, по-милно продума:/ - Майчо бе, да се провалиш,/ буба Янко, да се проседнеш,/ дето сте ме дали на вдовец,/ на вдовец чиляк преминал,/ той се е вдовец находил/ със първата си стопанка,/ със бяла Гунка кокона“; „Хаджи Минчо се й на расот находил/ и се й на жени налюбил; „Кинка се люто разсърди,/ че викна Кина да плаче:/ - Бог да убие майка ми,/ пък да порази татка ми,/ че толкоз касаба голяма,/ толкоз ергени зевзеци,/ нема ли ерген зарад мен,/ ма даде мама на вдовец,/ на вдовец, на Хаджи Минча“; „толкоз ме момци искаха“...
В един-единствен вариант Хаджи Минчо опитва да отложи разходката: „след това ще те изведа,/ изведа, още разходя“. В останалите незабавно нарежда: „Я впрягай, Христо, конете,/ че ще на разходка излезем“; „Скоро файтон пригответе, впрегнете,/ че на серян ще идем, отидем“; „Киро ле, баш кочежио,/ я впрягай златна кочия,/ обличай, Кине, премяна“; „Димо ле, Димо ратайо,/ я стягай златна кочия,/ че впрягай бели атове“; „Упрегнете чифте пайтони,/ я сядай, Кинче, у пайтона,/ расотка да те расодя“.
В девет от вариантите убийството е извършено с една пушка – „пушка от гора изпука“, в три – „до три са пушки пукнали“, в един – „триста ми са, олън, пушки пукнали“, в друг – „Хаджи Мехмед Хаджи Минчо заварди,/ че му ножа право в сърце ударил“.
След убийството косвените нападки към Кинка преминават в директни обвинения направо от устата на убития Хаджи Минчо: „Кинке ле, бяла българко,/ находи ли са на рахат,/ наживя ли се на живот –/ мене ме турчин убива/ от лява страна в сърцето!“; „Находи ли се, Хаджи Гинке, на разход,/ нагледа ли се, Хаджи Гинке, на сейром“; „Кинче ле, находи ли се, Кинче ле,/ Кинче ле, наноси ли се, Кинче ле,/ на мойто тежко имане“; „Клета му душа, проклета,/ който жена си послуша,/ с жена си на разход да ходи!“
В три от вариантите до убийство не се стига, в два от тях всичко приключва със заканата, в третия – с жалбите и клетвите на Кинка.
При Атанас Стоев, няма закани, няма жалби и клетви, няма убийство:
В Цариграда интезап се продава,
Хаджи Минчо от Търново купува.
Осман ага иска ортак да стане,
Хаджи Минчо никой ортак не иска:
- Слушай, кардаш, да знаеш, да чуеш –
ортаклъка файда, холан, не носи,
Хаджи Минчо никой ортак не иска.
Дядо Жечо е пял песента и със заканата, и с убийството – пукнала пушката в гора зелена, Хаджи Минчо в сърцето ударила.
Атанас спира песента, преди да пукне пушката. Може причината да е чисто техническа – заради дължината на записа. Може от личен опит и вътрешно убеждение да е поставил ударението върху „ортаклъка файда, холан, не носи“.
С всичките си изменения и варианти Хаджиминчовата песен си остава орташка – български текст и мелодия, заета от турската народна музика.
Тази популярна търновска песен вълнува и умилява всяко българско сърце. И след Освобождението продължава да се пее и свири от хорове и оркестри, като гимназиалните учители по музика и военните капелмайстори са я аранжирали, хармонизирали и оркестрирали. Песента навремето е била известна като търновския химн.
Източници: "Хаджи Минчо ортак не иска"- Борислав Геронтиев, https://old.fakel.bg
МУЗИКАЛНО ДРУЖЕСТВО "СТРУНА"
 |
| Из архива на Александър Генчев |
Д-р Сава Русев разказва в спомените си:
Търновци обичали да пеят народни и стари градски песни. Често вечер ще чуеш от някоя кръчма, ресторант или от някой частен дом да се пее. Това се дължало на обичта им към музиката, към песента и на веселия нрав на хората. Пък и голяма заслуга за популяризирането на музиката имало и музикалното дружество "Струна", основано още в първите години след Освобождението. Негова заслуга била тази, че е поощрявало музикалния живот в града. Освен хоровете във всяко училище, имаше в повечето от тях, и оркестри, струнни, тамбурашки, духови. Всичко това е спомагало да расте музикалната култура на гражданите.
В книгата си "Търновските кметове (1919-1945)- Олга Цанкова пише: "Ганчо Пеев /кмет 1934-35 г./ откликва на молбата на специалисти от БАН да проучи и опише музикалния живот в миналото на Търново. В продължение на години той издирва материали и написва изследването: „Музикалният живот във Велико Търново през 1860-1960 г.“ от 131 страници, което изпраща на БАН, а в Търновският архив се намира копието му. През 2019 г. излезе това изследване на Ганчо Пеев в книга- "Музикалният живот на Велико Търново 1860-1960".
Това изследване на Ганчо Пеев се явява първо изследване върху музикалния живот на Търново. В книгата на Илияна Николова „Кратка музикална история на Велико Търново“ (2000) 35 пъти е използван фондът на Г. Пеев (за читателите той е анонимен), заимстван е и планът на изложението му. За съжаление ние не знаем какво е станало със закупеното в Париж първо пиано в Търново от Никола Златев през 1870 г. Продадено за последно, то е било притежание на учителката в града Гешева до 1960 г. Същото се отнася и за флейтата на Сава Фичев, откупена от внука му и притежавана до 1960 г. от научния сътрудник Иван Качулев от Музикалния институт, както пише Г. Пеев. Какво се е случило и с възстановената партитура на Златевия марш, който Г. Пеев е изпратил на института по музика на 25 юни 1961 г. Ако авторката притежаваше свои собствени източници, а не се задоволяваше с наготово взетите материали от Г. Пеев, може би щяхме да имаме отговор на тези въпроси."
Около 1870 г. се внася първото пиано в Търново. Никола Златев споделя: „Като се върнах от Италия кандардисах Кръстьо Карагьозов /син на фабриканта Стефан Карагьозов/ да купи пиано. Той се съгласи и аз го дикирдисах от Италия. Когато това пиано пристигна, моят живот малко се промени.“
Никола Златев е автор на две композиции „Търновски марш“ и „Златев марш“. Прочетете повече за него.
Много се зарадвах на този материал за МУЗИКАЛНОТО ДРУЖЕСТВО "СТРУНА"- гр. В. Търново, от архива на вече покойния Александър Генчев. Материал на неговия баща- адвокат Генчо Генчев, в който той освен снимка прилага и описание на всеки един член на музикалното дружество.
Ето описанието:
Трима генерали от една търновска фамилия- Н. Михов, Н. Недев и Ив. Т. Иванов
Цар Борис III и ген. Ив. Т. Иванов на военен парад в Пловдив през 1936 г.
Представяме трима български генерали, които са първи братовчеди помежду си – ген. лейт. Никола Михов, ген. майор Никола Недев и ген. майор Иван Тодоров Иванов. Информацията за това интересно родство и снимките дължим на Антония Паскалева – правнучка на брата на ген. Иванов – конституционния съдия Дим. Иванов.
Ген. лейт. Никола Михайлов Михов
е роден на 11 декември (29 ноември стар стил) 1891 г. в Търново. Завършва Военното на Н.В. училище с 31-ви випуск през 1911 г.
По време на Балканските войни командва батарея, която взима участие в
обсадата на Одрин. През Първата световна война участва в превземането на
Тутракан, а от 1917 командва конно-артилерийско отделение.
След войната Михов заема различни длъжности в артилерията. На 6 май
1933 г. е произведен в чин полковник. Последователно е командир на 6-и
артилерийски полк и 3-та пехотна Балканска дивизия. През 1938 е назначен
за началник на Военното на Негово Величество училище. През април-август
1941 командва 5-та армия, начело на която влиза на 20 април 1941 г. в
новоосвободена Македония, посрещнат навсякъде с неописуемо въодушевление
от населението. След това, в периода 1941-1942 командва 1-ва армия в
София. На 11 април 1942 г. вече генерал-лейтенант, става военен министър
във второто правителство на Богдан Филов (1942-1943), а след смъртта на
цар Борис III влиза в Регентския съвет на малолетния Симеон II, заедно с
проф. Богдан Филов и княз Кирил Преславски. За периода на регентството –
между 19 септември 1943 и 7 септември 1944 г. ген. Михов води подробен
дневник. Този документ е един от малкото исторически източници за тези
драматични месеци и описва срещите на държавното ръководство с Хитлер
след смъртта на Цар Борис III.
След Деветосептемврийския преврат от 1944 Никола Михов и другите регенти
са арестувани и изпратени в Москва. След това са осъдени на смърт от
1-ви състав на т.нар. „Народен съд“. В нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари
1945 г. регентите, заедно с царските съветници, министрите от последните
няколко правителства и народните представители след 1941 г. са
разстреляни в една издълбана от бомбите яма край софийските гробищя.
Присъдата е отменена с Решение №172 на Върховния съд от 1996 г.
Награди: ВО „За храброст” IV ст, 1 и 2 кл.; ЦО „Св. Александър: III и IV
ст.; НО „За военна заслуга” II ст. , Германски „Железен кръст” и др.
Ген. майор Никола Димитров Недев
е роден на 19 юли 1886 г. в Търново. През 1907 г. завършва
Военното на Н.В. училище с 27-ми випуск. С конкурс е изпратен да учи във
Военната академия в Брюксел, но през 1912 година се връща в България
заради началото на Балканската война. Служи в артилерията при обсадата
на Одрин. След края на Междусъюзническата война продължава обучението си
в Брюксел, където се дипломира през 1915 г.
През Първата световна война Никола Недев командва последователно батарея
и артилерийско отделение. След края на войната служи в Софийския
крепостен батальон, Софийския артилерийски арсенал, в Бреговата охрана и
в 9-та пехотна дивизия. През 1925 г. е назначен за началник на секция в
Щаба на армията, през 1927 г. – за началник на щаба на 1-ва пехотна
дивизия, през 1930 г. – за командир на юнкерска дружина във Военното на
Н. В. училище. В периода 1931 – 1932 г. е военен аташе последователно в
Рим, Атина и Анкара. През 1932 г. е назначен командир на 14-ти пехотен
полк. На 6 май 1935 г. е произведен в чин генерал-майор. Назначен е за
началник на 4-та военноинженерна област.
През
1936 г. Никола Недев се уволнява от армията. От 1937 до 1938 г. е
председател на Военноисторическата комисия при Министерството на
войната. От 14 ноември 1938 г. до 15 февруари 1940 г. е министър на
вътрешните работи и народното здраве в третото и четвъртото правителство
на Георги Кьосеиванов.
В периода 1923 – 1940 г . Никола Недев се изявява като военен историк и
изследовател и публикува над 10 научни труда и статии за войните за
национално освобождение и обединение.
След комунистическия преврат от 1944 г. Никола Недев е преследван от
новата власт. През 1951 г. е изпратен в концлагера Белене, където
прекарва повече от 3 години. Умира на 27 април 1970 г. в София.
Награди: Царски Орден Св. Александър II ст. , НО ”За военна заслуга” II ст. ВО ”За Храброст” IV ст. I кл. и мн. др.
Ген. Никола Недев е първи братовчед на ген. Никола Михов – кръстени са на един дядо.
Ген. майор Иван Тодоров Иванов
е роден 1886 г. във Велико Търново. Той е шърви братовчед с генералите
Никола Михов и Никола Недев. Завършва ВНВУ, а след това и Генерал-щабна
академия в Сен Сир, Франция, където е съвипускник и приятел на генерал
Де Гол. Взима участие в Балканската, Междусъюзническата и І-ва
световна войни. През 30-те години е командир на ІІ-ра армия – Пловдив.
След това е военно аташе в българските посолства в Швейцария и Италия.
След 9-ти септември бива преследван от Комунистическата власт. Заплашва
го процес. Генерал Де Гол, се обръща лично към правителството на ОФ с
молба генерал Тодоров, като заслужил военен и дипломат, да бъде пуснат
във Франция на лечение. Благодарение на високопоставения дипломатически
натиск, генерал Тодоров и синът му – Тодор Тодоров напускат страната и
се спасяват от смърт. От Франция емигрират в САЩ, където генералът
почива през 1964 г.
ген. Ив. Т. Иванов посреща на гара Пловдив английския крал Едуард VIII през 1936г.
Мемориални плочи на генералите от БА родени във В. Търново на входа на Националния военен университет.
Братът на ген. Иван Т. Иванов – Димитър Тодоров Иванов е член на Конституционния съд на Царство България.
Източник: https://edinzavet.wordpress.com
Публикуваните тук материали са плод на чиста съвест и дълги часове труд. Ако ви харесва това, което правя и можете да си го позволите, помогнете на Старо Търново да съществува
ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ
ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ
