Вижте плейлистите в YouTube и се абонирайте за канала ми- https://www.youtube.com/@StaroTarnovo
🎞 УНИКАЛНИ КАДРИ ОТ СТАРО ТЪРНОВО
Река Янтра – естествената прегръдка на старата българска столица
 |
| Аксонометрична карта на Велико Търново, изработена от арх. Теофил Теофилов и Илия Лефтеров |
Янтра не е просто река, а естествената прегръдка на старата българска столица. Със своите живописни меандри и проломи, тя оформя уникалния релеф на Велико Търново и обгражда легендарния хълм Царевец от три страни.
Тракийското име на реката е Ятрус (бързотечаща), а славянското -
Етър. В горното течение бреговете на реката са покрити предимно с
букови дървета.
Водите на река Янтра обграждат от три страни хълма на крепостта
Царевец. В района на Старата българска столица и по-специално в цялата
Търновска котловина реката се отличава и същевременно впечатлява с
големите си завои (меандри). Една от особеностите на тази река е тази,
че при своето преминаване през Предбалкана образува множество
проломи. Най-големият пролом на реката е тук, при Велико Търново. Той
има дължина около 7 км, но реалната дължина на реката е два пъти по-голяма, поради вече споменатото меандриране. Южният пролом, през
който Янтра влиза във Велико Търново, се нарича Устие. Северният
пролом е по-дълъг, а ширината му между скалните венци е 1 км. и се нарича Дервент. Река
Янтра излиза от него и през с. Самоводене и Горна Оряховица продължава течението си на север. В северния пролом през XIX в.
местата били засадени с лозя. 
В началото на ХХ век в южния пролом, през който река Янтра влизала в града, се образували няколко вира - Хайдушкият, Въртопа (при гара Трапезица), Чобъра (между Преображенския манастир и манастира "Св. Троица"), Дяволската баня, Кривият вир и Бръшнарка. В града Янтра образувала още три вира - Калпака, Бояджийския (под Стамболовия мост, където майсторите бояджии изпирали боядисаните платна и прежди) и Косовския (под старото военно училище). В една от пещерите в местността Златното дере и днес се намират два извора - Мечи кладенец и Шишманец.
В миналото хълмът Света гора обилно се напоявал от течащи води, от които през първите десетилетия на ХХ век останал само един поток (т.нар. Тъмен поток), който се вливал в река Янтра до гара Велико Търново. Най-долната част на равнината около потока се наричала Белянка, защото през XIX век жените идвали тук да белят платна. Пътят, който вървял успоредно с Тъмния поток, наричали винарския път, тъй като от него през реката направо се излизало в лозята на местността Мармарлия. Името на местността идва от мраморната чешма, построена през римско време. По този път се намирало Трескавото кладенче, от което вземали вода, за да се лекуват болните от треска.
В миналото хълмът Света гора обилно се напоявал от течащи води, от които през първите десетилетия на ХХ век останал само един поток (т.нар. Тъмен поток), който се вливал в река Янтра до гара Велико Търново. Най-долната част на равнината около потока се наричала Белянка, защото през XIX век жените идвали тук да белят платна. Пътят, който вървял успоредно с Тъмния поток, наричали винарския път, тъй като от него през реката направо се излизало в лозята на местността Мармарлия. Името на местността идва от мраморната чешма, построена през римско време. По този път се намирало Трескавото кладенче, от което вземали вода, за да се лекуват болните от треска.
Завоите, които
прави река Янтра в Търновската котловина, заобикалят няколко бърда и
чуки. Реката ги мие и им придава форма на полуострови. От тях най-красиви са три. Върху средния, най-големия, е застроен възрожденският
град, чиито къщи са разположеня амфитеатрално. През XIX в. на запад
градът достагал т. нар. Орловец, където турците отглеждали своите
орли. На изток полуостровът е в
права линия с дължина 2 км и ширина от 50 до 300 м. Най-високата му
част е западната. Тази тясна ивица земя го свързва с Орловец.
Скалистата ивица тук и днес се нарича Поличката. Северните склонове
достигат реката, на юг и изток са терасовидни, снижават се и на юг се
образува поляна, наречена Марино поле. На изток склоновете завършват
със скалиста стена във форма на мост (Глава на скалите), над която
минава пътят за хълма Царевец - главният вход със Сечената скала.
Вторият полуостров лежи на юг от първия. Водите на реката го мият
от север, запад и югоизток. Северните склонове са обрасли с гора.
Хълмът се нарича Света гора, защото през средновековието около него са намирали няколко манастира, между които и манастирът "Св. Богородица
Одигитрия".
ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ: Търновски преградни бърда и хълмове
КАК СЕ ПРАВИ КУРОРТНА ПРОПАГАНДА
Из вестник "Янтра"- 1935 г.
Преди три-четири години написах две статии в общинския вестник на град Велико Търново за града като курортно място. Посочих редица условия, които го правят отлично летовище със своите лозя и вили, като изредих и няколко проблема, които трябва да се вземат предвид, за да се избегнат някои доста осезателни недостатъци. Между другото посочих, че трябва да се направи каменна настилка от около 100 метра до чешмата „Мармарлия“, която служи за изходен пункт към всички вили по Мармарлийския рид. Добитъкът, който ходи там на водопой, разкаля черния път, а той после става непроходим за летовниците.
Както му е редът, градоустройствените фактори не обърнаха абсолютно никакво внимание на статията. A някои граждани, ако изобщо се обадиха, сториха това, за да кажат, че пътят трябвало да се постеле с камъни, защото аз съм имал колиба там. Тъй или иначе обаче, макар и малко късничко, след четири години едната от онези статии обърна вниманието на едно Великотърновско културно дружество. То я издаде в отделно сборниче, заедно с още три-четири статии, отнасящи се до събора на търновци в родния им град. Статията обърна внимание своевременно и на някои търновци, живеещи извън Търново, и през лятото вече имахме летовници от София.
Гости са ми: един далечен роднина, висш чиновник в София, съпругата му, дъщеря на видно софийско семейство, двете им дечица – момче и момиче от началното училище, и едно красиво русо девойче от местната девическа гимназия, ненавършило шестнадесет години.
И така, заживяхме си идилично в скромната, но иначе удобна мармарлийска колиба. Сутрин ни носят хляб с двуколка, млекарите се надпреварват кой да донесе по-хубаво мляко, зарзаватите и плодовете са в изобилие и прочие. А водата от Мармарлия е нещо изключително за търновските лозя: чашата с вода веднага се изпотява. Изобщо – отлични условия за отдих след изнурителна и дълга канцеларска или научна работа. Гледката от отсрещните вили към Качица е отлична. Целият ден преминава в песни, смехове и музика. Така живяхме около две седмици.
Беше денят на света Богородица. Моите гости решиха да оставят едното си дете при нас, а с другите да отидат на гости на познати семейства. Цял месец не беше капвала капка дъжд, което е рядкост за търновци. Денят беше горещ и задушен. Благослових гостите да си прекарат целия ден много добре, но вечерта да се върнат мокри като жаби 😃.
Не мина и час, когато откъм Малки чифлик се показа един сив, закръглен облак, който започна да нараства и не след дълго покри целия небосвод.
Тук-таме се изви вихрушка, която издигаше листа и сламки към небето. Стана още по-задушно. Затракаха капаци по колибарските прозорци и менци по кобилици, защото се предвещаваше силна буря с дъжд. Тя не закъсня. Над града и лозята се изля такъв пороен дъжд със стихия, че всичко живо трябваше да се прибере под покрив. Така валя около два часа, след което цял час се изцеждаха мътните поточета към дола. Едно стадо крави дойде на водопой и разкаля порядъчно пътя. А гостите ги нямаше още.
Едва привечер, когато почна да пада първият здрач, един файтон се показа на отсрещния хълм, откъм Марино поле. От него слязоха нашите гости, които се събраха накуп – видимо, за да решат някакъв важен въпрос. Скоро се разбра: четири чифта голи крака лъснаха по пътя. Най-напред върви бащата, за да подбира място за стъпване, след него момченцето, после момичето, а най-накрая госпожата завършва редицата. Всеки си носи обувките и чорапите в ръце. Виждам, че положението е твърде опасно, защото двете дами не са стъпвали боси дори по килимите вкъщи, камо ли да газят кал до колене. Изпращам веднага слугинята да изтича и да преведе гостите от чешмата насам през мястото на моя съсед – запасния капитан Венко Начев. Така ще се спести газенето на кал поне по отсамния хълм (турците го наричат Пъшман баир).
Момичето изпълни задачата най-усърдно. Гостите минаха през мястото на моя съсед и вече цапат с боси крака мократа трева по поляната. Точно по средата на пътя ги среща бай Венко, който се връща от гората и минава на свой ред през нашето място. Госпожата свива юмрук към бай Венко и му казва:
— Аз ще ти дам на тебе да разбереш! С такава ли благословия намери да ни изпратиш, а?
Бай Венко е в недоумение. Една млада госпожа, която вижда за пръв път в живота си, се кани да го пере по гърба. Той гледа въпросително ту госпожата, ту съпруга ѝ. Госпожата обаче се вглежда по-добре и в сумрака вижда грешката си. Горката, от срам потъва цялата в земята:
— Извинявайте, господине! Аз помислих, че сте нашият роднина.
Но бай Венко, като бивш военен, е крайно съобразителен. Той вижда конфузното положение на госпожата и за да заглади нещата, се подсмихва, обръща широкия си гръб и казва:
— Може, госпожо, може. Потупайте ме три-четири пъти, аз няма да се сърдя – и се смее с цяло гърло. Хор от смеховете на още петима души придружи неговия смях.
Вечерта имахме миене на крака, чистене на дрехи, пране и прочие, защото дамите бяха благоволили да седнат в калта само веднъж, докато слизаха надолу.
На следващия ден времето беше възхитително хубаво – както след всеки дъжд в търновските лозя. Обаче „неочаквано“ на моите гости им хрумна, че имали неотложна работа в столицата, и си заминаха още до вечерта.
Но моята летовническа пропаганда не спря дотук. През учебната година дали на девойките срочно упражнение: всяка да опише случка от своя живот. И нашето момиче, като нямало какво друго, взело та описало едно към едно цялата история: как бай Венко „щял да яде бой“ вместо чичо Иван и така нататък. Станало така, че всички момичета от класа паднали от смях по чиновете, а винаги намусеният учител по литература се ухилил до уши, защото всички познаваха моите летовници.
Ето това се казва курортна пропаганда: когато повече се приказва, а по-малко се работи.
Колкото пък се отнася до калта край чешмата – тя си стои пак на мястото. Не се е мръднала нито нагоре, нито надолу – проклето вещество!
*
Драги читателю, една малка молба към теб: това, което си казахме тук, нека си остане между нас. Да не вземеш да го разправяш по съседи, роднини или приятели, че отиде хубавият ни курорт. И после кой ще излезе виновен? – То се знае кой.
Ив. Йорданов
Както му е редът, градоустройствените фактори не обърнаха абсолютно никакво внимание на статията. A някои граждани, ако изобщо се обадиха, сториха това, за да кажат, че пътят трябвало да се постеле с камъни, защото аз съм имал колиба там. Тъй или иначе обаче, макар и малко късничко, след четири години едната от онези статии обърна вниманието на едно Великотърновско културно дружество. То я издаде в отделно сборниче, заедно с още три-четири статии, отнасящи се до събора на търновци в родния им град. Статията обърна внимание своевременно и на някои търновци, живеещи извън Търново, и през лятото вече имахме летовници от София.
Гости са ми: един далечен роднина, висш чиновник в София, съпругата му, дъщеря на видно софийско семейство, двете им дечица – момче и момиче от началното училище, и едно красиво русо девойче от местната девическа гимназия, ненавършило шестнадесет години.
И така, заживяхме си идилично в скромната, но иначе удобна мармарлийска колиба. Сутрин ни носят хляб с двуколка, млекарите се надпреварват кой да донесе по-хубаво мляко, зарзаватите и плодовете са в изобилие и прочие. А водата от Мармарлия е нещо изключително за търновските лозя: чашата с вода веднага се изпотява. Изобщо – отлични условия за отдих след изнурителна и дълга канцеларска или научна работа. Гледката от отсрещните вили към Качица е отлична. Целият ден преминава в песни, смехове и музика. Така живяхме около две седмици.
Беше денят на света Богородица. Моите гости решиха да оставят едното си дете при нас, а с другите да отидат на гости на познати семейства. Цял месец не беше капвала капка дъжд, което е рядкост за търновци. Денят беше горещ и задушен. Благослових гостите да си прекарат целия ден много добре, но вечерта да се върнат мокри като жаби 😃.
Не мина и час, когато откъм Малки чифлик се показа един сив, закръглен облак, който започна да нараства и не след дълго покри целия небосвод.
Тук-таме се изви вихрушка, която издигаше листа и сламки към небето. Стана още по-задушно. Затракаха капаци по колибарските прозорци и менци по кобилици, защото се предвещаваше силна буря с дъжд. Тя не закъсня. Над града и лозята се изля такъв пороен дъжд със стихия, че всичко живо трябваше да се прибере под покрив. Така валя около два часа, след което цял час се изцеждаха мътните поточета към дола. Едно стадо крави дойде на водопой и разкаля порядъчно пътя. А гостите ги нямаше още.
Едва привечер, когато почна да пада първият здрач, един файтон се показа на отсрещния хълм, откъм Марино поле. От него слязоха нашите гости, които се събраха накуп – видимо, за да решат някакъв важен въпрос. Скоро се разбра: четири чифта голи крака лъснаха по пътя. Най-напред върви бащата, за да подбира място за стъпване, след него момченцето, после момичето, а най-накрая госпожата завършва редицата. Всеки си носи обувките и чорапите в ръце. Виждам, че положението е твърде опасно, защото двете дами не са стъпвали боси дори по килимите вкъщи, камо ли да газят кал до колене. Изпращам веднага слугинята да изтича и да преведе гостите от чешмата насам през мястото на моя съсед – запасния капитан Венко Начев. Така ще се спести газенето на кал поне по отсамния хълм (турците го наричат Пъшман баир).
Момичето изпълни задачата най-усърдно. Гостите минаха през мястото на моя съсед и вече цапат с боси крака мократа трева по поляната. Точно по средата на пътя ги среща бай Венко, който се връща от гората и минава на свой ред през нашето място. Госпожата свива юмрук към бай Венко и му казва:
— Аз ще ти дам на тебе да разбереш! С такава ли благословия намери да ни изпратиш, а?
Бай Венко е в недоумение. Една млада госпожа, която вижда за пръв път в живота си, се кани да го пере по гърба. Той гледа въпросително ту госпожата, ту съпруга ѝ. Госпожата обаче се вглежда по-добре и в сумрака вижда грешката си. Горката, от срам потъва цялата в земята:
— Извинявайте, господине! Аз помислих, че сте нашият роднина.
Но бай Венко, като бивш военен, е крайно съобразителен. Той вижда конфузното положение на госпожата и за да заглади нещата, се подсмихва, обръща широкия си гръб и казва:
— Може, госпожо, може. Потупайте ме три-четири пъти, аз няма да се сърдя – и се смее с цяло гърло. Хор от смеховете на още петима души придружи неговия смях.
Вечерта имахме миене на крака, чистене на дрехи, пране и прочие, защото дамите бяха благоволили да седнат в калта само веднъж, докато слизаха надолу.
На следващия ден времето беше възхитително хубаво – както след всеки дъжд в търновските лозя. Обаче „неочаквано“ на моите гости им хрумна, че имали неотложна работа в столицата, и си заминаха още до вечерта.
Но моята летовническа пропаганда не спря дотук. През учебната година дали на девойките срочно упражнение: всяка да опише случка от своя живот. И нашето момиче, като нямало какво друго, взело та описало едно към едно цялата история: как бай Венко „щял да яде бой“ вместо чичо Иван и така нататък. Станало така, че всички момичета от класа паднали от смях по чиновете, а винаги намусеният учител по литература се ухилил до уши, защото всички познаваха моите летовници.
Ето това се казва курортна пропаганда: когато повече се приказва, а по-малко се работи.
Колкото пък се отнася до калта край чешмата – тя си стои пак на мястото. Не се е мръднала нито нагоре, нито надолу – проклето вещество!
*
Драги читателю, една малка молба към теб: това, което си казахме тук, нека си остане между нас. Да не вземеш да го разправяш по съседи, роднини или приятели, че отиде хубавият ни курорт. И после кой ще излезе виновен? – То се знае кой.
Ив. Йорданов
Детските летовища край Търновските манастири
През първата половина на XX век (особено през 20-те, 30-те и 40-те години) детските летовища и ученическите колонии край манастирите в Търновския регион са важна социална, просветна и здравна инициатива. Организирани от Великотърновската митрополия, училищни дружества, благотворителни организации и настоятелства, те осигуряват летен отдих за хиляди деца.
През 1910 г. д-р Невяна Събева (училищен лекар в Девическата гимназия „Митрополит Климент“) основава благотворително дружество „Здравец“. Целта му е благородна — да осигури ваканция сред природата за "бедни, среднозаможни и богати деца", като издръжката на социално слабите се поема изцяло от дарения, организирани вечеринки, сказки и членски внос!
Великотърновската митрополия поема грижата за сираци и по-малки ученици, като организира лагери в Къпиновския манастир „Св. Никола“ и Плаковския манастир „Св. пророк Илия“. Целта била децата да опознаят и обикнат тези исторически места и да се създат у децата добри навици, да се култивират добри чувства и да се насаждат християнски добродетели.
Ето една статия от вестник "Янтра" от 3 август 1935 г.
Едно благородно и хуманно дело
Вече за втори път през това лято по благородната инициатива на Св. Великотърновска митрополия е открита детска църковна колония в Къпиновския манастир „Св. Никола“. Колонията, която се намира сред дивна природа, приютява около 75 млади детски души, които имат нужда от храна и въздух. Едно хуманно и преди всичко християнско дело.
Преживяваме времена на материална оскъдица и морално падение. Личността страда и нейното страдание е двойно. Страда тялото, но боледува и душата. Имаме пълно обезличаване на човешката личност. Всичко в нея се материализира и още от детска възраст се убиват всякакви светли и по-извисени заложби. Делото на Св. Великотърновска митрополия в настоящия случай е високо благородно. То има двояка цел: в колонията с децата се работи не само върху тяхното физическо развитие, но особено внимание се обръща върху възпитанието на колонистите. Цели се преди всичко от детето да се създаде дисциплинирана личност. Създават се добри навици, култивират се добри чувства и се насаждат християнски добродетели. Действително, с едномесечния престой на децата не е достатъчно да се постигнат крайни резултати, обаче със сигурност можем да кажем, че църковната колония се явява като една възпитателна школа, която поставя здрава основа на религиозно-нравственото възпитание, оставящо трайни следи занапред.
В своя стремеж да реализира добри успехи, Св. Великотърновска митрополия не е съжалила нито средства, нито сили. Преди всичко се прибират безплатно децата на най-бедните родители. Следи се за тяхното добро поведение и успех в училището. Децата са подложени на добра храна. Под надзор са винаги на лекар. Като прибавим и отличната природа, можем да кажем, че летовището разполага с всички условия да постигне максимум резултати като курортен край – балкански център. Следи се също особено за вътрешния живот на колонията, за която има изработен специален правилник. Цялата колония е поверена на опитни и енергични ръководители. Всички с апостолски жар и младежки ентусиазъм работят над детските души като мъдри градители. И в края на краищата резултатите винаги са били налице.
Делото на колонията с такъв бърз темп нараства, че през втората си година тя увеличи тройно своите питомци. Всичко това може само да ни радва. Ние високо адмирираме тази наистина благородна идея на Св. Великотърновска митрополия. Същевременно пожелаваме дълбоките и разумни замисли, които лежат в тази идея, да се реализират в едно дело, което да обхване по-широк кръг на действие за благото на нашата църква и народ.
Ето още една статия еестник "Янтра" от 10 август 1935 г.
Детско летовище „Плаковски манастир“
На югоизток от село Марийно (дн. с. Церова кория), Великотърновско, в една изключително красива местност, обградена от високи хълмове, обрасли с гъсти липови гори и с китни ливади край малката пенлива рекичка, е сгушен Плаковският манастир. Той разполага с широки килии, равен и красив двор и приветлива църква, които напомнят за некогашната чиста християнска вяра на смирените монаси — хора, отрекли се от света в името на Бога и за запазването на българщината.
Днес този манастир — полуразрушен и изоставен — дава подслон, радост и здраве на 60 деца на бедни родители от селата Бряст, Никополско и др., чиито ниви през последните три години пострадаха от природни бедствия и ги обрекоха на глад.
Летовището е организирано от Плевенския областен комитет за обществено подпомагане чрез събиране на такса от по едно левче от цялата Плевенска област. Както областната администрация, така и властите във Велико Търново и съседните на манастира села вложиха всички усилия, за да пригодят обителта в едно удобно постоянно летовище. В него всяка година ще намират отдих и ще укрепват организма си стотици бедни и слаботелесни българчета.
Няма по-благородно дело от това да възродиш чрез силна храна, чист въздух и здрава вода изнемощелите деца. Та нали именно те са най-големият ни жив национален капитал! Без него е немислимо продължението на нашия род и съществуването на държавата и нацията ни. Много вярно и смислено е казал председателят на Спартанската република: „Най-важният човек в републиката е детето“.
От името на децата летовници, техните родители и ръководния персонал, изразявам сърдечна благодарност на всички лица, които организираха и подпомогнаха летовището.
Д. Първанов
Преживяваме времена на материална оскъдица и морално падение. Личността страда и нейното страдание е двойно. Страда тялото, но боледува и душата. Имаме пълно обезличаване на човешката личност. Всичко в нея се материализира и още от детска възраст се убиват всякакви светли и по-извисени заложби. Делото на Св. Великотърновска митрополия в настоящия случай е високо благородно. То има двояка цел: в колонията с децата се работи не само върху тяхното физическо развитие, но особено внимание се обръща върху възпитанието на колонистите. Цели се преди всичко от детето да се създаде дисциплинирана личност. Създават се добри навици, култивират се добри чувства и се насаждат християнски добродетели. Действително, с едномесечния престой на децата не е достатъчно да се постигнат крайни резултати, обаче със сигурност можем да кажем, че църковната колония се явява като една възпитателна школа, която поставя здрава основа на религиозно-нравственото възпитание, оставящо трайни следи занапред.
В своя стремеж да реализира добри успехи, Св. Великотърновска митрополия не е съжалила нито средства, нито сили. Преди всичко се прибират безплатно децата на най-бедните родители. Следи се за тяхното добро поведение и успех в училището. Децата са подложени на добра храна. Под надзор са винаги на лекар. Като прибавим и отличната природа, можем да кажем, че летовището разполага с всички условия да постигне максимум резултати като курортен край – балкански център. Следи се също особено за вътрешния живот на колонията, за която има изработен специален правилник. Цялата колония е поверена на опитни и енергични ръководители. Всички с апостолски жар и младежки ентусиазъм работят над детските души като мъдри градители. И в края на краищата резултатите винаги са били налице.
Делото на колонията с такъв бърз темп нараства, че през втората си година тя увеличи тройно своите питомци. Всичко това може само да ни радва. Ние високо адмирираме тази наистина благородна идея на Св. Великотърновска митрополия. Същевременно пожелаваме дълбоките и разумни замисли, които лежат в тази идея, да се реализират в едно дело, което да обхване по-широк кръг на действие за благото на нашата църква и народ.
Ето още една статия еестник "Янтра" от 10 август 1935 г.
Детско летовище „Плаковски манастир“
На югоизток от село Марийно (дн. с. Церова кория), Великотърновско, в една изключително красива местност, обградена от високи хълмове, обрасли с гъсти липови гори и с китни ливади край малката пенлива рекичка, е сгушен Плаковският манастир. Той разполага с широки килии, равен и красив двор и приветлива църква, които напомнят за некогашната чиста християнска вяра на смирените монаси — хора, отрекли се от света в името на Бога и за запазването на българщината.
Днес този манастир — полуразрушен и изоставен — дава подслон, радост и здраве на 60 деца на бедни родители от селата Бряст, Никополско и др., чиито ниви през последните три години пострадаха от природни бедствия и ги обрекоха на глад.
Летовището е организирано от Плевенския областен комитет за обществено подпомагане чрез събиране на такса от по едно левче от цялата Плевенска област. Както областната администрация, така и властите във Велико Търново и съседните на манастира села вложиха всички усилия, за да пригодят обителта в едно удобно постоянно летовище. В него всяка година ще намират отдих и ще укрепват организма си стотици бедни и слаботелесни българчета.
Няма по-благородно дело от това да възродиш чрез силна храна, чист въздух и здрава вода изнемощелите деца. Та нали именно те са най-големият ни жив национален капитал! Без него е немислимо продължението на нашия род и съществуването на държавата и нацията ни. Много вярно и смислено е казал председателят на Спартанската република: „Най-важният човек в републиката е детето“.
От името на децата летовници, техните родители и ръководния персонал, изразявам сърдечна благодарност на всички лица, които организираха и подпомогнаха летовището.
Д. Първанов
НАПЪТСТВЕНО СЛОВО към абитуриентите на мъжката гимназия
Словото е произнесено от нейния директор г-н Григор Христов на годишното тържество през 1937 г.
Преди 5 години вие дойдохте в гимназията с голямо желание, с голям копнеж да се приобщите към науката, да вземете светлина от нейната светлина и сила от нейната сила. Дойдохте и за да затвърдите онези добродетели, които във вашата детска възраст родителите и учителите ви насаждаха у вас, за да можете с тези знания и добродетели да изградите бъдещето си и да се проявите като просветни, културни и стопански дейци в нашето общество.
Днес, в този тържествен за вас час, когато се разделяте с гимназията, ние ви предаваме на вашите родители и на обществото като зрели младежи с вярата, че ще успеете с младежки плам да създадете своето добро бъдеще, да творите блага — духовни и материални — нужни за самите вас и за родината ни.
До днес ние — вашите учители — ви водихме в класните стаи по пътя на вашето духовно издигане. От днес нататък вашите учители и водачи ще бъдат:
твърдата ви воля, трудолюбието, устремът ви към успехи, съзнанието, че сте длъжни да дадете своя принос (по един камък) за изграждането на сградата на нашата духовна и материална култура.
По този път, посочен от нас, по който ще вървите към личното си щастие и щастието на родината, наред с успехите си вие ще срещате и неуспехи, несгоди и лишения. Нека първите окрилят духа ви, а вторите да не ви обезкуражават, защото няма човек, чийто житейски път да е постлан само с рози. Именно в борбата с трудностите ще изпълвате живота си със смисъл и съдържание.
Да се стремите към благата — духовни и материални, към повече радости в живота, е ваше дадено от Бога право. Но как ще ги придобиете? Преди всичко чрез труд. Така се издигнаха, така чрез упорит труд се утвърдиха в нашето общество големите ни и малки водачи — онези, които създадоха епохата на Възраждането ни, които изградиха новата, днешна България. Бъдете готови да ги наследите и чрез своя честен и упорит труд да изградите една велика и благоденстваща България, която днес, особено днес, е обърнала поглед към младите си поколения и чака от тях да изпълнят своя дълг в служба на отечеството.
Бъдете високоморални младежи и в живота, каквито бяхте тук като ученици. Любовта към ближния, грижата за бедния, почтеността в отношенията ви към близки и далечни, високият морал в службата — това трябва да бъде вашата вяра, украсата на вашата душа и личност. Знайте, че изкушения и съблазни в живота ще срещате твърде често — пазете се от тях! Една неблагоразумна стъпка, едно необмислено действие и може да се окажете в пропастта, където да загинете като морални личности. Помнете, че вашата чест е и ще бъде най-голямото ви богатство до последния ви час.
Пазете традициите и обичаите на народа ни. Това са нашите духовни богатства, с които се отличаваме и се гордеем пред другите културни народи. Пазете религиозното чувство — своето и това на близките си, защото то ще бъде за вас нравствена и здрава опора в живота. Чрез него ще цените живота си като Божи дар и по-лесно ще понасяте несгодите, които всеки човек — от първия до последния гражданин — среща по пътя си. Тук вие изучавахте астрономия, физика, химия и други науки, чрез които отчасти открихте и узнахте законите на битието. Вървете по този път на усвояване на научните истини и открития, изучавайте живота и постиженията на великите учени и ще видите, както и те виждат, навсякъде ръката на Всемогъщия.
Едни от вас ще отидат в университета — работете там с усърдие, за да достигнете върховете на човешкото знание. Там ще се подготвите да бъдете достойни водачи на народа ни, а някои от вас чрез научните си успехи ще обогатят съкровищницата на родната и общочовешка култура.
Други, които ще останете със средно образование, знайте, че по пътя на самообразованието също можете да достигнете тези върхове.
Онези от вас, които ще останат на село, ще видят какво широко поле за стопанска и културна дейност се открива пред тях — в училището, в кооперацията, заедно с учителя и свещеника вие трябва да се утвърдите като духовни и стопански водачи във вашата среда.
Нашата наука, стопанство и култура — във всички техни проявления, нашето общество — във всички негови форми, чакат вашите усилия, за да се съхранят онези сили, които крепят националността ни и извоюваха за родината ни мястото, което тя заема в семейството на културните народи.
А на вас, драги абитуриентки, пожелавам освен всичко казано дотук, да ви виждаме и в живота все така скромни, възпитани и високоморални, каквито бяхте тук в гимназията. Нека винаги бъдете украсени с онези добродетели, които ние, заедно с вашите родители, възпитавахме у вас. Бъдете радост и гордост за родителите си, упование за вашите братя и близки, и окриляйте техния дух и сили в стремежа им към по-добри дни за вас самите, за тях и за родината ни.
Аз ще завърша, драги абитуриентки и абитуриенти, като ви напомня за най-големия ви дълг — дългът към родината, който трябва да ви ръководи и окриля във всички ваши дела, устреми и постижения. Вие познавате от книгите и от разказите на вашите учители и близки черните и тежки дни на нашето минало — сълзите на почернените майки, страданията на поруганите девойки по време на тежкото робство. Вие знаете много добре, че и днес имаме братя (зад граница), които нямат училища, където да учат децата си, нямат църкви, в които да се молят на родния си език. Затова добре разбирайте защо и в този час на раздяла ви напомням вашия свещен дълг да цените нашата свобода, придобита с цената на толкова много жертви.
Нужно ли е наново да ви уверявам, че по цяла Европа — от Англия до Русия — едва ли ще намерите друго кътче земя като нашето, над което Всемогъщият да е излял благата си с толкова голяма щедрост? Тези пламенни чувства на родолюбие и преданост към родината, които ви вълнуваха като младежи — запазете ги и ги засилете, за да може България, с вас и чрез вас, да върви спокойно и твърдо по своя път към благоденствие и величие.
Скоро ще получите дипломите си с оценката за вашия труд и усилия в гимназията.
Онези от вас, които завършват с висок успех, трябва да знаят, че днес приключва само първият период от усилията им и че със същото усърдие трябва да се стремят към предни места в живота.
Тези пък, които получават по-ниски оценки, нека бъдат уверени, че с повече труд и упоритост бързо ще настигнат своите другари.
През тази година всички вие бяхте щастливи да се възползвате от Царското благоволение и щедростта на Негово Величество, който по предложение на господин Министъра на народното просвещение повиши успеха ви с една единица. Оценете това внимание, като затвърдите в себе си чувствата на преданост към върховния покровител на родната просвета — Негово Величество Царя, които неведнъж толкова искрено и спонтанно сте демонстрирали към Него.
И така, драги абитуриенти и абитуриентки, след като в продължение на 5 години бяхме тук като в едно общо семейство — ние като ваши учители и заместници на родителите ви, а вие като наши ученици и деца — запазете добрите спомени от живота си в гимназията. Навлезте в живота с твърда вяра в своите сили и успехи. Те ще бъдат радост за нас, гордост за вашите родители и гаранция за скъпата ни родина, че вие — нейните достойни синове и дъщери — ще я водите към по-светли и щастливи дни.
На добър час!
Днес, в този тържествен за вас час, когато се разделяте с гимназията, ние ви предаваме на вашите родители и на обществото като зрели младежи с вярата, че ще успеете с младежки плам да създадете своето добро бъдеще, да творите блага — духовни и материални — нужни за самите вас и за родината ни.
До днес ние — вашите учители — ви водихме в класните стаи по пътя на вашето духовно издигане. От днес нататък вашите учители и водачи ще бъдат:
твърдата ви воля, трудолюбието, устремът ви към успехи, съзнанието, че сте длъжни да дадете своя принос (по един камък) за изграждането на сградата на нашата духовна и материална култура.
По този път, посочен от нас, по който ще вървите към личното си щастие и щастието на родината, наред с успехите си вие ще срещате и неуспехи, несгоди и лишения. Нека първите окрилят духа ви, а вторите да не ви обезкуражават, защото няма човек, чийто житейски път да е постлан само с рози. Именно в борбата с трудностите ще изпълвате живота си със смисъл и съдържание.
Да се стремите към благата — духовни и материални, към повече радости в живота, е ваше дадено от Бога право. Но как ще ги придобиете? Преди всичко чрез труд. Така се издигнаха, така чрез упорит труд се утвърдиха в нашето общество големите ни и малки водачи — онези, които създадоха епохата на Възраждането ни, които изградиха новата, днешна България. Бъдете готови да ги наследите и чрез своя честен и упорит труд да изградите една велика и благоденстваща България, която днес, особено днес, е обърнала поглед към младите си поколения и чака от тях да изпълнят своя дълг в служба на отечеството.
Бъдете високоморални младежи и в живота, каквито бяхте тук като ученици. Любовта към ближния, грижата за бедния, почтеността в отношенията ви към близки и далечни, високият морал в службата — това трябва да бъде вашата вяра, украсата на вашата душа и личност. Знайте, че изкушения и съблазни в живота ще срещате твърде често — пазете се от тях! Една неблагоразумна стъпка, едно необмислено действие и може да се окажете в пропастта, където да загинете като морални личности. Помнете, че вашата чест е и ще бъде най-голямото ви богатство до последния ви час.
Пазете традициите и обичаите на народа ни. Това са нашите духовни богатства, с които се отличаваме и се гордеем пред другите културни народи. Пазете религиозното чувство — своето и това на близките си, защото то ще бъде за вас нравствена и здрава опора в живота. Чрез него ще цените живота си като Божи дар и по-лесно ще понасяте несгодите, които всеки човек — от първия до последния гражданин — среща по пътя си. Тук вие изучавахте астрономия, физика, химия и други науки, чрез които отчасти открихте и узнахте законите на битието. Вървете по този път на усвояване на научните истини и открития, изучавайте живота и постиженията на великите учени и ще видите, както и те виждат, навсякъде ръката на Всемогъщия.
Едни от вас ще отидат в университета — работете там с усърдие, за да достигнете върховете на човешкото знание. Там ще се подготвите да бъдете достойни водачи на народа ни, а някои от вас чрез научните си успехи ще обогатят съкровищницата на родната и общочовешка култура.
Други, които ще останете със средно образование, знайте, че по пътя на самообразованието също можете да достигнете тези върхове.
Онези от вас, които ще останат на село, ще видят какво широко поле за стопанска и културна дейност се открива пред тях — в училището, в кооперацията, заедно с учителя и свещеника вие трябва да се утвърдите като духовни и стопански водачи във вашата среда.
Нашата наука, стопанство и култура — във всички техни проявления, нашето общество — във всички негови форми, чакат вашите усилия, за да се съхранят онези сили, които крепят националността ни и извоюваха за родината ни мястото, което тя заема в семейството на културните народи.
А на вас, драги абитуриентки, пожелавам освен всичко казано дотук, да ви виждаме и в живота все така скромни, възпитани и високоморални, каквито бяхте тук в гимназията. Нека винаги бъдете украсени с онези добродетели, които ние, заедно с вашите родители, възпитавахме у вас. Бъдете радост и гордост за родителите си, упование за вашите братя и близки, и окриляйте техния дух и сили в стремежа им към по-добри дни за вас самите, за тях и за родината ни.
Аз ще завърша, драги абитуриентки и абитуриенти, като ви напомня за най-големия ви дълг — дългът към родината, който трябва да ви ръководи и окриля във всички ваши дела, устреми и постижения. Вие познавате от книгите и от разказите на вашите учители и близки черните и тежки дни на нашето минало — сълзите на почернените майки, страданията на поруганите девойки по време на тежкото робство. Вие знаете много добре, че и днес имаме братя (зад граница), които нямат училища, където да учат децата си, нямат църкви, в които да се молят на родния си език. Затова добре разбирайте защо и в този час на раздяла ви напомням вашия свещен дълг да цените нашата свобода, придобита с цената на толкова много жертви.
Нужно ли е наново да ви уверявам, че по цяла Европа — от Англия до Русия — едва ли ще намерите друго кътче земя като нашето, над което Всемогъщият да е излял благата си с толкова голяма щедрост? Тези пламенни чувства на родолюбие и преданост към родината, които ви вълнуваха като младежи — запазете ги и ги засилете, за да може България, с вас и чрез вас, да върви спокойно и твърдо по своя път към благоденствие и величие.
Скоро ще получите дипломите си с оценката за вашия труд и усилия в гимназията.
Онези от вас, които завършват с висок успех, трябва да знаят, че днес приключва само първият период от усилията им и че със същото усърдие трябва да се стремят към предни места в живота.
Тези пък, които получават по-ниски оценки, нека бъдат уверени, че с повече труд и упоритост бързо ще настигнат своите другари.
През тази година всички вие бяхте щастливи да се възползвате от Царското благоволение и щедростта на Негово Величество, който по предложение на господин Министъра на народното просвещение повиши успеха ви с една единица. Оценете това внимание, като затвърдите в себе си чувствата на преданост към върховния покровител на родната просвета — Негово Величество Царя, които неведнъж толкова искрено и спонтанно сте демонстрирали към Него.
И така, драги абитуриенти и абитуриентки, след като в продължение на 5 години бяхме тук като в едно общо семейство — ние като ваши учители и заместници на родителите ви, а вие като наши ученици и деца — запазете добрите спомени от живота си в гимназията. Навлезте в живота с твърда вяра в своите сили и успехи. Те ще бъдат радост за нас, гордост за вашите родители и гаранция за скъпата ни родина, че вие — нейните достойни синове и дъщери — ще я водите към по-светли и щастливи дни.
На добър час!
Слово, казано на 25 юни 1882 г. от митрополит Климент Търновски за значението на свободата
„Слово, казано на 25 юни 1882 г. от Епископ Климент при отслужването на благодарствен молебен за превземането на града Търново от руските войски през 1877 година.“ (Продава се в полза на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново. Търновска печатница „К. Тулешков“)
Граждани търновци!
Ето ни пак събрани на тържество – и какво тържество! Припомнете си какво беше тук, в тази стара българска столица, на днешния ден преди пет години. Вярвам, всички помните какво беше. В душата си всеки имаше надежда за живот, за свобода. Известието, че храбрите руски войски са преминали Дунава и наближават Търново, караше сърцата на всички ви да тръпнат от радост и събуждаше прекрасни и твърде сладки надежди за строшаване на оковите на робството, за добро бъдеще.
Но въпреки всичко това, от минута на минута всеки чакаше злочестини, чакаше смърт. „Какво ще стане?“ – със страх и трепет се питаше всеки и никой не можеше да каже дали след минута няма да види къщата си изгорена, имота си разграбен, децата си посечени или откарани в позорно робство. И вярвам, тогава сред гражданите тук не се намираше нито един, който да не е вдигал към небето очи, пълни със сълзи, и да не е молил от цяла душа и сърце Небесния Отец за помилване.
Но кой от вас не помни и това – как радостно затуптяха сърцата на всички, когато храбрите руски войски, предвождани от смелия и доблестен герой Гурко, изпълниха улиците на града и провъзгласиха освобождението на тази стара българска столица? О, велика беше тази минута! Помните какво щастие се разля по целия град, с какви засмени лица, с какви радостни сълзи и още по-радостни възгласи местното население посрещаше героите освободители и как чистосърдечно благославяше Царя Освободител и Неговия велик руски народ. Всичко това се случи на днешния ден преди пет години. Всеки може да се сети какви чувства и какви мисли трябва да събужда днешният ден у търновското население.
Но може ли някой сега, когато на търновци предстои и тази година да направят тържествено възпоменание на това събитие – което беше велико и радостно не само за тукашното население, но и за цялото ни отечество, защото в освобождението на старата българска столица всеки добър българин виждаше осъществяването на своето най-горещо, най-свято желание: възкресението на народната ни самостоятелност – може ли, казвам, някой в тази минута, като погледне към нас, които сме се събрали тук, и като помисли защо сме се събрали, да не изпадне в недоумение и да не попита с прескърбие: нима добрите търновци тъй скоро забравиха онази велика минута? Нима великите впечатления от великите събития, случили се на днешния ден, тъй скоро са се изгладили от паметта и сърцата на търновци, та тъй малко хора са се събрали на днешното тържество?
Но добрите и славни дела и чрез малцина носят полза и добрини на мнозина. Затова нека поне ние, които сме се събрали сега тук, да поразмислим в тази минута какво ни говори и за какво може да ни говори днешното наше тържество, и към какво призовава то всеки един от нас. Няма съмнение, че ние не празнуваме днешния ден просто така, само за очи и колкото да се каже, че го отбелязваме, но го честваме, за да извлечем за себе си полза, да се поучим от него. Щеше да бъде твърде жалко, ако не се поучавахме от такива наши тържества, защото в такъв случай щяхме да покажем, че у нас липсва онова съзнание, което е отличително свойство на разумните хора, и че вършим нещата, без да съзнаваме важността им и без да знаем защо ги вършим. И така, за какво ни говори и за какво може да ни говори днешното наше тържество?
Значението на свободата
На днешния ден, братя, за нашия град, за тази стара българска столица се строшиха оковите на тежкото петстотингодишно робство. На днешния ден търновци с очите си видяха да се сбъдва онова, което силно желаехме, но за което не смеехме дори да помислим и да се надяваме – а именно, че потисникът, толкова силен и страшен за нас в продължение на петстотин години, бяга и безвъзвратно оставя старата българска столица. На днешния ден тук беше донесена от храбрите руски войници хубавата, толкова много желана свобода. На днешния ден тук, и по къщите, и по улиците, не се чуваше нищо друго, освен сладките за българското сърце думи:
„Свобода! По волята на Великия Цар Освободител ние сме свободни!“
А в същото време в погледите и на лицата ни се изписваше пълна увереност, че ще бъде свободно и цялото ни отечество.
Прочее, за какво друго може да ни говори днешното наше тържество, ако не за това, което се е случило тук на днешния ден преди пет години и за което ние петстотин години тъгувахме и въздишахме – а именно за свободата? Та тук, може да се каже, и камъните говореха за свобода в днешния ден, когато тя беше получена. Може ли тържественото възпоменание на този велик и важен ден да не говори на търновчанина за свобода? Това е невъзможно. Да видим прочее какво ни говори за свободата днешното наше тържество.
Но може би някои – и вероятно мнозина – ще кажат: „Пак ли за свобода ще ни говорят! Ние чакаме и желаем да чуем в такива дни нещо съвсем друго, а те пак за свобода и все за свобода ни говорят“.
Възможно е, и е вярно, че за свободата наистина се говори твърде често. Но какво да се прави, братя, когато свободата е хубаво, свято нещо? Когато тя е най-висшето благо за човека тук на земята? Когато тя е най-здравата и дори единствената основа за истински напредък и за истинско благополучие на народите? Когато без нея е невъзможен честният личен и народен живот? Накъдето и да се обърнем, от най-стари времена и до днес, ние навсякъде виждаме и чуваме, че все за свобода се е проповядвало и проповядва, все тя се е поставяла за основа на всичко добро, все за нея хората са правили най-големи жертви. Спасителят благоволи да пострада на кръста, за да ни направи свободни чеда Божии. Най-великите умове на света са посвещавали всичките си усилия, за да подготвят за хората възможност за свободен живот. Народите за нищо друго не са правили толкова много и скъпи жертви, не са проливали толкова много потоци кръв, колкото за запазването на свободата си.
Та и ние, българите, в продължение на петстотин години от какво се уморявахме най-много, кое съставляваше най-голямата ни злочестина? Не това ли, че бяхме лишени от свобода? За какво най-много тъгувахме и въздишахме? Не за свобода ли? За какво бяха пращани на заточение, гниеха в тъмниците, висяха по бесилките най-добрите ни мъже? Не за свобода ли?
Но освен всичко това, припомнете си още, братя, днешния ден преди пет години. Радостта ни беше неописуема, когато тогава видяхме улиците на града си препълнени с великите синове на Велика Русия. Но кажете, как дойдоха те? Те дойдоха уморени, потънали в пот и прах, и копнеещи – тъй да се каже – за една чаша студена вода. За да пристигнат тук, те не знаеха почивка, сън или каквито и да било удобства; вървели са денем и нощем, и при най-голяма жега, като на всяка крачка са били посрещани от куршумите и снарядите на нашите потисници. И сред тези герои освободители имаше хора богати, хора учени, високи сановници, царски лица. Всички тези хора бяха оставили отечеството си, спокойствието си, къщите си, децата и роднините си, и идваха тук срещу огън и желязо, срещу явна смърт. Защо? Не за друго, братя, а само и единствено за да ни дадат свобода. Това ще рече, че свободата е прекрасно и твърде хубаво нещо, щом хората, дори за да я доставят на други, оставят и отечество, и спокойствие, и семейни радости, и всичко, което е мило и скъпо за сърцето, търпят всевъзможни теглила и вървят срещу явна смърт.
Та може ли българинът да се съмнява, че свободата е хубаво, свято и безценно благо, когато сме го видели и го виждаме – тъй да кажа – с очите си? Докато нямахме свобода, светът беше черен за нас, никой не ни зачиташе за нищо, върху нас постоянно се трупаха тъги и неволи, бяхме играчка в ръцете на невежи хора и народът ни беше почти осъден на окончателно загиване. Но Русия ни даде свобода и ние всички знаем как тази свобода изведнъж превърна всички наши тегоби, всички наши охкания, всички наши отчаяни страхове за бъдещето в истинска радост, и как тя вдъхна и укрепи у нас пълна увереност за трайно и честито лично и народно съществуване.
Как прочее да не се говори за свобода?
Беше наистина време, когато българинът не можеше и не смееше да говори за свобода. Беше време, когато гонеха, пращаха на заточение, затваряха в тъмници и безмилостно окачваха на бесилки всеки българин, който имаше дързостта да каже дума за свобода. Ето, пресни са още тези грозотии, пред очите ни са още и онези хубави момци и мъже, които тук, в тази стара българска столица, тъй без време, в такава хубава, цветуща възраст загинаха на бесилките. И всичко това се вършеше, защото тези достойни синове на Майка България имаха дързостта да кажат, че измъченият български народ трябва да получи свободата си.
Но тези грозни времена минаха безвъзвратно. Сега ли да не се радваме на свободата, сега ли да не говорим за нея – сега, когато благодарение на Русия имаме това свято и безценно благо? О! Свободата е хубаво и много хубаво нещо! Ние съзнаваме това и затова добрият и честен българин никога няма да каже, че твърде често се говори за свободата. Още по-малко можем ние, търновци, да не говорим за свобода днес, когато си спомняме за освобождението на града си и на самите нас от петвековното робство.
Но какво да говорим? Трябва да говорим това, което ни казва на всички събитието, което възпоменаваме днес тъй тържествено. А това събитие говори на всеки един българин следното:
„Даде ви се свобода – умейте да цените това свято благо, умейте да бъдете истински свободни.“
Никой не отрича и не може да отрече, че сега сме свободни. Имаме свой, любим на всички ни Господар, Когото си избрахме тъй единодушно и на Когото с най-голямо доверие, с най-голяма любов и преданост народът повери съдбините си; имаме свое управление; открити са пред нас всички поприща на обществената и държавната дейност; призовани сме всички да съдействаме, всеки според силите си, за общото добро, за общия напредък. Ще рече – имаме си свобода.
Сладки са тези думи! Приятно и твърде утешително е да произнасяме и да слушаме тези думи ние, които бяхме подложени на грозно робство в продължение на петстотин години! Та и няма по-голямо благо, по-голяма утеха за разумния човек от това – да съзнава, че е свободен, и да може пред всички да казва, че е свободен. Но стига ли само това? О, не! Не стига, братя. Какво се иска още? Иска се това, за което сте чували да се говори и друг път: иска се, освен външната, политическа свобода, и вътрешна, душевна свобода. Без последната, външната свобода не е и не може да бъде свобода; тя може да бъде само сянка на свободата.
Истинската свобода е вътрешна
Както казахме по-горе, свободата е велико благо за народите и за всеки човек поотделно; но това благо трябва да се почита от нас, трябва да ни е скъпо, трябва да се пази от нас. Свободата дава големи, безчислени добрини, но само на тези, които умеят да я почитат, умеят да я ценят, умеят да я пазят. Обаче само този може да почита, да цени и да пази свободата, който е вътрешно, душевно свободен. А кой е вътрешно, душевно свободен – вие макар и да знаете, защото и друг път се е говорило за това, но и днес тържеството ни е такова, че няма да бъде никак излишно пак да си напомним за това, макар и накратко.
Душевно свободен човек е този, който не се подчинява и не е роб на своите страсти и лоши наклонности, който не е предаден на пороци, а е човек честен, душевно благороден. Свободата е чисто и свято нещо. Тя изисква от хората честна дейност, благородни подвизи, безкористна любов и преданост към общите народни интереси. Всичко това са условия, без които свободата не може да съществува. Но само честният човек е способен на честна дейност, само той може да бъде способен за благородни подвизи, за безкористна любов и преданост, за високо самопожертвование. Правдата е единствената основа на благополучния личен и народен живот. Но само честният човек може да обича и да почита правдата. Това ще рече, че само такъв човек може да обича и свободата, защото истинската свобода и правдата са две неща неразделни. Където няма правда, там не може да има истинска свобода, а където няма истинска свобода, там не може да има и правда, защото там тя се тъпче и насилва. Но правда не може да има там, където господстват страстите, лошите наклонности и пороците. Човек, предаден на пороци и страсти, става умствено и нравствено сляп. Такъв човек не се отказва от безчестни дела, стига само те да удовлетворяват неговите порочни сналонности. Сега, как могат такива хора, които не са душевно свободни — тоест, които са заслепени от страсти и пороци — да ценят, да почитат и да пазят свободата, както трябва?
Та такива хора, заради ината си, заради развратните си прищевки, за удовлетворяване на честолюбивите си домогвания, за дребния си личен интерес са готови да тъпчат и правда, и чест, и съвест; да преиначават нещата, да лъжат, да клеветят, да лицемерничат, да шпионират, да съсипват най-добрите обществени дела. И как могат такива хора да бъдат и да се наричат свободни, когато се намират в едно най-лошо, най-долно робство – робството на страстите и пороците? При такива условия външната свобода не може да бъде трайна, не може да донесе добрини, защото в такъв случай порочните домогвания, интригите и безчестието пораждат раздори, ожесточение, отслабване, подкопават всяко доверие и докарват, рано или късно, съсипие.
Ние имаме сега свобода и се радваме на нея. Но кажете, братя, каква щеше да бъде тази наша свобода, ако помежду ни имаше хора, или ако повечето от нас бяхме хора, изпълнени със страсти и пороци – т.е. хора невежи, честолюбци, интриганти, лъжци, лицемери, ласкатели, клеветници, доносници, шпиони, подлизурци; хора, които, бидейки лишени от необходимите способности и достойнства, се домогваме до големи чинове и за да се задържим на тях, се унижаваме, кривим си душата, тъпчем правдата, продаваме брата си; хора, които заради личните си интереси продаваме и съсипваме много и твърде скъпи обществени и народни интереси?
При такива печални условия каква полза щеше да има от нашата външна свобода? Каква трайност щеше да има тази свобода? Плодовете на свободата са напредъкът и развитието; но ние с нашите интригантства, с нашите доносничества, с нашите клевети, с нашето лицемерничене щяхме да поставяме преграда пред всеки напредък, пред всяко развитие, щяхме да убиваме всяка честна, благородна мисъл, всяко честно стремление. Свободата носи благополучие на народите; но какво благополучие би донесла на нашия народ дадената ни от Велика Русия свобода, ако ние поставяхме нашите лични интереси по-високо от народните интереси, нашето честолюбие – по-високо от любовта към народа? Ако сме готови за нашите прищевки и за удовлетворяване на честолюбивите си домогвания да тъпчем всяко народно благо? Свободата не търпи нищо неправедно, нищо безчестно, безнравствено: всяко нещо, което не е честно, не е нравствено, подкопава основите на свободата. Па доколко честни и нравствени щяхме да бъдем ние, ако заради ината си и дребните си прищевки и интереси тъпчехме правдата, продавахме правосъдието, онеправдавахме праведния, съсипвахме сиромаха и невинния? И тогава каква цена щеше да има това, дето казваме, че сме свободни? Каква трайност щеше да има такава свобода? Каква полза за народа от нея? Та в такъв случай ние сами щяхме да трупаме злочестини върху народа си, сами щяхме да подкопаваме основата на свободата си.
Но не за това е охкал и тъгувал нашият народ в продължение на петстотин години! Не за това се е проляла толкова скъпоценна кръв на руските синове! Не за такава свобода Сам Великият Монарх, Царят Освободител, е идвал в страната ни да търпи, заедно със своите царствени деца и братя, всички незгоди на една жестока война!... А всичко това беше, всички тези велики, безпримерни в историята подвизи се извършиха, за да ни се даде не призрачна, не само външна, но истинска вътрешна свобода, та да може чрез нея нашият народ да се развива, да се усъвършенства и да достига до все повече благополучие и могъщество.
Ето, братя, какво ни говори днешното наше тържество, ето какъв е смисълът на думите: „Даде ви се свобода – умейте да цените това благо, умейте да бъдете свободни“.
Призив за честност и патриотизъм
Сега не е трудно и да разберем към какво ни призовава това наше тържество. То ни призовава към велик и свещен подвиг, а именно – да отхвърлим от себе си всичко, което е нечестно, долно, безнравствено – или с други думи, призовава ни да станем истински свободни хора. Това тържество казва на всички ни, че свободният българин трябва да бъде честен и благороден труженик, защото където няма честност и душевно благородство, там няма и не може да има истинска свобода; че свободният българин трябва да посвещава всичките си способности и усилия не за да заема големи служби, не за да си спечели добро и спокойно положение, а за прехраната си с честен труд и за ползата на народа, която да поставя по-високо от всяка своя лична полза, като е готов да жертва мило и драго за нея; че всеки българин, който не действа така, а за да се задържи на положението си, или за да получи по-високо положение, или за да прикрие неспособността си, умствената и нравствената си голота, си позволява да криви душата си, да лицемери, да се подлизва, да клевети, да лъже, да прави неправедни доноси, да интригува и прочие, и прочие – такъв българин не е свободен, той е роб на пороците и като такъв е най-върлият неприятел на народа и държавата и трябва да бъде презиран от всички честни хора, защото такъв човек носи безчестие на народа си и съсипие на отечеството.
Можем ли ние, братя, особено в днешния ден, да не послушаме това свещено и спасително призоваване? Може ли този свещен и спасителен глас днес особено, когато си напомняме какво беше тук на днешния ден преди пет години, да не достигне до ума и сърцето ни и да не ни вдъхнови с висок и свещен патриотизъм? Това е невъзможно за добрия българин, за когото най-високото благо трябва да бъде истинското благополучие на народа. Щом е така, нека послушаме този спасителен глас и нека се потрудим да вървим по неговите указания. Да бъдем честни в личната си дейност, да бъдем не по-малко честни и в обществената си дейност. Ние обичаме народа си, обичаме и Господаря си и дълбоко сме предадени на Него. Нека към тази любов и тази преданост да присъединим честност и благородство в мислите, в стремежите, в постъпките и изобщо в цялата си дейност! Нека всеки българин, какъвто и да е той – чиновник ли, друг обществен труженик ли, обикновен гражданин ли – да се труди да бъде човек честен винаги, при най-благоприятни, както и при най-неблагоприятни обстоятелства. Трябва, братя, дълбоко, изцяло да усвоим убеждението, че на народ се помага само с честна и съвестна дейност, а низките, безчестни и фалшиви домогвания и превъзнасяния съсипват народи; че истински патриот може да бъде само честният човек; че свобода може да има само там, където има честни и благородни стремежи; че свободен човек може да бъде само този, който е душевно свободен, т.е. който е честен и благороден, а не роб на страстите и пороците.
Това е, братя, великият урок, който ни дава днешното наше тържество. Да помогне Всеблагият Бог на всички нас, за да усвоим този урок и да насочваме своята лична и обществена дейност съгласно с неговите указания!
Като си помислим колко благотворен е за нас този урок и колко много истинското благополучие на народа ни зависи от усвояването на казания урок от всички нас, ние не можем, особено при такива тържества, каквото е нашето днес, да не изпитваме дълбока признателност към Тези, които са дали възможност на народа ни да прави подобни тържества и да черпи от тях такива спасителни уроци; не можем и да не отправяме горещи молитви към Престола на Всевишния за тяхното добро и за доброто на всичко, което е скъпо за българското сърце.
Заключителни молитви
Нека се помолим в тази тържествена и поучителна минута:
За Великата душа на нашия велик Цар Освободител, който е виновник за нашата свобода и за нашите толкова много поучителни тържества!
За благоденствието, величието и могъществото на нашия велик Покровител, сега благополучно царуващия Всерусийски Император Александър III, както и на целия Негов руски народ, който на дело показа толкова голяма братска любов към нас и в който нашият народ винаги ще намира съчувствие, съдействие и подкрепа!
За благоденствието и щастието на нашия Възлюбен Княз и Господар Александър I, на Когото народът ни възлага най-скъпите си надежди!
За благополучието, успеха, трайното съществуване и могъщество на нашия Народ, който е страдал толкова много, но който е и толкова достоен за щастие и свобода!
Нека молитвата ни бъде от душа и сърце, и Бог, Който винаги е бил милостив към нашия народ, ще приеме молбата ни и ще я изпълни. Амин.
Граждани търновци!
Ето ни пак събрани на тържество – и какво тържество! Припомнете си какво беше тук, в тази стара българска столица, на днешния ден преди пет години. Вярвам, всички помните какво беше. В душата си всеки имаше надежда за живот, за свобода. Известието, че храбрите руски войски са преминали Дунава и наближават Търново, караше сърцата на всички ви да тръпнат от радост и събуждаше прекрасни и твърде сладки надежди за строшаване на оковите на робството, за добро бъдеще.
Но въпреки всичко това, от минута на минута всеки чакаше злочестини, чакаше смърт. „Какво ще стане?“ – със страх и трепет се питаше всеки и никой не можеше да каже дали след минута няма да види къщата си изгорена, имота си разграбен, децата си посечени или откарани в позорно робство. И вярвам, тогава сред гражданите тук не се намираше нито един, който да не е вдигал към небето очи, пълни със сълзи, и да не е молил от цяла душа и сърце Небесния Отец за помилване.
Но кой от вас не помни и това – как радостно затуптяха сърцата на всички, когато храбрите руски войски, предвождани от смелия и доблестен герой Гурко, изпълниха улиците на града и провъзгласиха освобождението на тази стара българска столица? О, велика беше тази минута! Помните какво щастие се разля по целия град, с какви засмени лица, с какви радостни сълзи и още по-радостни възгласи местното население посрещаше героите освободители и как чистосърдечно благославяше Царя Освободител и Неговия велик руски народ. Всичко това се случи на днешния ден преди пет години. Всеки може да се сети какви чувства и какви мисли трябва да събужда днешният ден у търновското население.
Но може ли някой сега, когато на търновци предстои и тази година да направят тържествено възпоменание на това събитие – което беше велико и радостно не само за тукашното население, но и за цялото ни отечество, защото в освобождението на старата българска столица всеки добър българин виждаше осъществяването на своето най-горещо, най-свято желание: възкресението на народната ни самостоятелност – може ли, казвам, някой в тази минута, като погледне към нас, които сме се събрали тук, и като помисли защо сме се събрали, да не изпадне в недоумение и да не попита с прескърбие: нима добрите търновци тъй скоро забравиха онази велика минута? Нима великите впечатления от великите събития, случили се на днешния ден, тъй скоро са се изгладили от паметта и сърцата на търновци, та тъй малко хора са се събрали на днешното тържество?
Но добрите и славни дела и чрез малцина носят полза и добрини на мнозина. Затова нека поне ние, които сме се събрали сега тук, да поразмислим в тази минута какво ни говори и за какво може да ни говори днешното наше тържество, и към какво призовава то всеки един от нас. Няма съмнение, че ние не празнуваме днешния ден просто така, само за очи и колкото да се каже, че го отбелязваме, но го честваме, за да извлечем за себе си полза, да се поучим от него. Щеше да бъде твърде жалко, ако не се поучавахме от такива наши тържества, защото в такъв случай щяхме да покажем, че у нас липсва онова съзнание, което е отличително свойство на разумните хора, и че вършим нещата, без да съзнаваме важността им и без да знаем защо ги вършим. И така, за какво ни говори и за какво може да ни говори днешното наше тържество?
Значението на свободата
На днешния ден, братя, за нашия град, за тази стара българска столица се строшиха оковите на тежкото петстотингодишно робство. На днешния ден търновци с очите си видяха да се сбъдва онова, което силно желаехме, но за което не смеехме дори да помислим и да се надяваме – а именно, че потисникът, толкова силен и страшен за нас в продължение на петстотин години, бяга и безвъзвратно оставя старата българска столица. На днешния ден тук беше донесена от храбрите руски войници хубавата, толкова много желана свобода. На днешния ден тук, и по къщите, и по улиците, не се чуваше нищо друго, освен сладките за българското сърце думи:
„Свобода! По волята на Великия Цар Освободител ние сме свободни!“
А в същото време в погледите и на лицата ни се изписваше пълна увереност, че ще бъде свободно и цялото ни отечество.
Прочее, за какво друго може да ни говори днешното наше тържество, ако не за това, което се е случило тук на днешния ден преди пет години и за което ние петстотин години тъгувахме и въздишахме – а именно за свободата? Та тук, може да се каже, и камъните говореха за свобода в днешния ден, когато тя беше получена. Може ли тържественото възпоменание на този велик и важен ден да не говори на търновчанина за свобода? Това е невъзможно. Да видим прочее какво ни говори за свободата днешното наше тържество.
Но може би някои – и вероятно мнозина – ще кажат: „Пак ли за свобода ще ни говорят! Ние чакаме и желаем да чуем в такива дни нещо съвсем друго, а те пак за свобода и все за свобода ни говорят“.
Възможно е, и е вярно, че за свободата наистина се говори твърде често. Но какво да се прави, братя, когато свободата е хубаво, свято нещо? Когато тя е най-висшето благо за човека тук на земята? Когато тя е най-здравата и дори единствената основа за истински напредък и за истинско благополучие на народите? Когато без нея е невъзможен честният личен и народен живот? Накъдето и да се обърнем, от най-стари времена и до днес, ние навсякъде виждаме и чуваме, че все за свобода се е проповядвало и проповядва, все тя се е поставяла за основа на всичко добро, все за нея хората са правили най-големи жертви. Спасителят благоволи да пострада на кръста, за да ни направи свободни чеда Божии. Най-великите умове на света са посвещавали всичките си усилия, за да подготвят за хората възможност за свободен живот. Народите за нищо друго не са правили толкова много и скъпи жертви, не са проливали толкова много потоци кръв, колкото за запазването на свободата си.
Та и ние, българите, в продължение на петстотин години от какво се уморявахме най-много, кое съставляваше най-голямата ни злочестина? Не това ли, че бяхме лишени от свобода? За какво най-много тъгувахме и въздишахме? Не за свобода ли? За какво бяха пращани на заточение, гниеха в тъмниците, висяха по бесилките най-добрите ни мъже? Не за свобода ли?
Но освен всичко това, припомнете си още, братя, днешния ден преди пет години. Радостта ни беше неописуема, когато тогава видяхме улиците на града си препълнени с великите синове на Велика Русия. Но кажете, как дойдоха те? Те дойдоха уморени, потънали в пот и прах, и копнеещи – тъй да се каже – за една чаша студена вода. За да пристигнат тук, те не знаеха почивка, сън или каквито и да било удобства; вървели са денем и нощем, и при най-голяма жега, като на всяка крачка са били посрещани от куршумите и снарядите на нашите потисници. И сред тези герои освободители имаше хора богати, хора учени, високи сановници, царски лица. Всички тези хора бяха оставили отечеството си, спокойствието си, къщите си, децата и роднините си, и идваха тук срещу огън и желязо, срещу явна смърт. Защо? Не за друго, братя, а само и единствено за да ни дадат свобода. Това ще рече, че свободата е прекрасно и твърде хубаво нещо, щом хората, дори за да я доставят на други, оставят и отечество, и спокойствие, и семейни радости, и всичко, което е мило и скъпо за сърцето, търпят всевъзможни теглила и вървят срещу явна смърт.
Та може ли българинът да се съмнява, че свободата е хубаво, свято и безценно благо, когато сме го видели и го виждаме – тъй да кажа – с очите си? Докато нямахме свобода, светът беше черен за нас, никой не ни зачиташе за нищо, върху нас постоянно се трупаха тъги и неволи, бяхме играчка в ръцете на невежи хора и народът ни беше почти осъден на окончателно загиване. Но Русия ни даде свобода и ние всички знаем как тази свобода изведнъж превърна всички наши тегоби, всички наши охкания, всички наши отчаяни страхове за бъдещето в истинска радост, и как тя вдъхна и укрепи у нас пълна увереност за трайно и честито лично и народно съществуване.
Как прочее да не се говори за свобода?
Беше наистина време, когато българинът не можеше и не смееше да говори за свобода. Беше време, когато гонеха, пращаха на заточение, затваряха в тъмници и безмилостно окачваха на бесилки всеки българин, който имаше дързостта да каже дума за свобода. Ето, пресни са още тези грозотии, пред очите ни са още и онези хубави момци и мъже, които тук, в тази стара българска столица, тъй без време, в такава хубава, цветуща възраст загинаха на бесилките. И всичко това се вършеше, защото тези достойни синове на Майка България имаха дързостта да кажат, че измъченият български народ трябва да получи свободата си.
Но тези грозни времена минаха безвъзвратно. Сега ли да не се радваме на свободата, сега ли да не говорим за нея – сега, когато благодарение на Русия имаме това свято и безценно благо? О! Свободата е хубаво и много хубаво нещо! Ние съзнаваме това и затова добрият и честен българин никога няма да каже, че твърде често се говори за свободата. Още по-малко можем ние, търновци, да не говорим за свобода днес, когато си спомняме за освобождението на града си и на самите нас от петвековното робство.
Но какво да говорим? Трябва да говорим това, което ни казва на всички събитието, което възпоменаваме днес тъй тържествено. А това събитие говори на всеки един българин следното:
„Даде ви се свобода – умейте да цените това свято благо, умейте да бъдете истински свободни.“
Никой не отрича и не може да отрече, че сега сме свободни. Имаме свой, любим на всички ни Господар, Когото си избрахме тъй единодушно и на Когото с най-голямо доверие, с най-голяма любов и преданост народът повери съдбините си; имаме свое управление; открити са пред нас всички поприща на обществената и държавната дейност; призовани сме всички да съдействаме, всеки според силите си, за общото добро, за общия напредък. Ще рече – имаме си свобода.
Сладки са тези думи! Приятно и твърде утешително е да произнасяме и да слушаме тези думи ние, които бяхме подложени на грозно робство в продължение на петстотин години! Та и няма по-голямо благо, по-голяма утеха за разумния човек от това – да съзнава, че е свободен, и да може пред всички да казва, че е свободен. Но стига ли само това? О, не! Не стига, братя. Какво се иска още? Иска се това, за което сте чували да се говори и друг път: иска се, освен външната, политическа свобода, и вътрешна, душевна свобода. Без последната, външната свобода не е и не може да бъде свобода; тя може да бъде само сянка на свободата.
Истинската свобода е вътрешна
Както казахме по-горе, свободата е велико благо за народите и за всеки човек поотделно; но това благо трябва да се почита от нас, трябва да ни е скъпо, трябва да се пази от нас. Свободата дава големи, безчислени добрини, но само на тези, които умеят да я почитат, умеят да я ценят, умеят да я пазят. Обаче само този може да почита, да цени и да пази свободата, който е вътрешно, душевно свободен. А кой е вътрешно, душевно свободен – вие макар и да знаете, защото и друг път се е говорило за това, но и днес тържеството ни е такова, че няма да бъде никак излишно пак да си напомним за това, макар и накратко.
Душевно свободен човек е този, който не се подчинява и не е роб на своите страсти и лоши наклонности, който не е предаден на пороци, а е човек честен, душевно благороден. Свободата е чисто и свято нещо. Тя изисква от хората честна дейност, благородни подвизи, безкористна любов и преданост към общите народни интереси. Всичко това са условия, без които свободата не може да съществува. Но само честният човек е способен на честна дейност, само той може да бъде способен за благородни подвизи, за безкористна любов и преданост, за високо самопожертвование. Правдата е единствената основа на благополучния личен и народен живот. Но само честният човек може да обича и да почита правдата. Това ще рече, че само такъв човек може да обича и свободата, защото истинската свобода и правдата са две неща неразделни. Където няма правда, там не може да има истинска свобода, а където няма истинска свобода, там не може да има и правда, защото там тя се тъпче и насилва. Но правда не може да има там, където господстват страстите, лошите наклонности и пороците. Човек, предаден на пороци и страсти, става умствено и нравствено сляп. Такъв човек не се отказва от безчестни дела, стига само те да удовлетворяват неговите порочни сналонности. Сега, как могат такива хора, които не са душевно свободни — тоест, които са заслепени от страсти и пороци — да ценят, да почитат и да пазят свободата, както трябва?
Та такива хора, заради ината си, заради развратните си прищевки, за удовлетворяване на честолюбивите си домогвания, за дребния си личен интерес са готови да тъпчат и правда, и чест, и съвест; да преиначават нещата, да лъжат, да клеветят, да лицемерничат, да шпионират, да съсипват най-добрите обществени дела. И как могат такива хора да бъдат и да се наричат свободни, когато се намират в едно най-лошо, най-долно робство – робството на страстите и пороците? При такива условия външната свобода не може да бъде трайна, не може да донесе добрини, защото в такъв случай порочните домогвания, интригите и безчестието пораждат раздори, ожесточение, отслабване, подкопават всяко доверие и докарват, рано или късно, съсипие.
Ние имаме сега свобода и се радваме на нея. Но кажете, братя, каква щеше да бъде тази наша свобода, ако помежду ни имаше хора, или ако повечето от нас бяхме хора, изпълнени със страсти и пороци – т.е. хора невежи, честолюбци, интриганти, лъжци, лицемери, ласкатели, клеветници, доносници, шпиони, подлизурци; хора, които, бидейки лишени от необходимите способности и достойнства, се домогваме до големи чинове и за да се задържим на тях, се унижаваме, кривим си душата, тъпчем правдата, продаваме брата си; хора, които заради личните си интереси продаваме и съсипваме много и твърде скъпи обществени и народни интереси?
При такива печални условия каква полза щеше да има от нашата външна свобода? Каква трайност щеше да има тази свобода? Плодовете на свободата са напредъкът и развитието; но ние с нашите интригантства, с нашите доносничества, с нашите клевети, с нашето лицемерничене щяхме да поставяме преграда пред всеки напредък, пред всяко развитие, щяхме да убиваме всяка честна, благородна мисъл, всяко честно стремление. Свободата носи благополучие на народите; но какво благополучие би донесла на нашия народ дадената ни от Велика Русия свобода, ако ние поставяхме нашите лични интереси по-високо от народните интереси, нашето честолюбие – по-високо от любовта към народа? Ако сме готови за нашите прищевки и за удовлетворяване на честолюбивите си домогвания да тъпчем всяко народно благо? Свободата не търпи нищо неправедно, нищо безчестно, безнравствено: всяко нещо, което не е честно, не е нравствено, подкопава основите на свободата. Па доколко честни и нравствени щяхме да бъдем ние, ако заради ината си и дребните си прищевки и интереси тъпчехме правдата, продавахме правосъдието, онеправдавахме праведния, съсипвахме сиромаха и невинния? И тогава каква цена щеше да има това, дето казваме, че сме свободни? Каква трайност щеше да има такава свобода? Каква полза за народа от нея? Та в такъв случай ние сами щяхме да трупаме злочестини върху народа си, сами щяхме да подкопаваме основата на свободата си.
Но не за това е охкал и тъгувал нашият народ в продължение на петстотин години! Не за това се е проляла толкова скъпоценна кръв на руските синове! Не за такава свобода Сам Великият Монарх, Царят Освободител, е идвал в страната ни да търпи, заедно със своите царствени деца и братя, всички незгоди на една жестока война!... А всичко това беше, всички тези велики, безпримерни в историята подвизи се извършиха, за да ни се даде не призрачна, не само външна, но истинска вътрешна свобода, та да може чрез нея нашият народ да се развива, да се усъвършенства и да достига до все повече благополучие и могъщество.
Ето, братя, какво ни говори днешното наше тържество, ето какъв е смисълът на думите: „Даде ви се свобода – умейте да цените това благо, умейте да бъдете свободни“.
Призив за честност и патриотизъм
Сега не е трудно и да разберем към какво ни призовава това наше тържество. То ни призовава към велик и свещен подвиг, а именно – да отхвърлим от себе си всичко, което е нечестно, долно, безнравствено – или с други думи, призовава ни да станем истински свободни хора. Това тържество казва на всички ни, че свободният българин трябва да бъде честен и благороден труженик, защото където няма честност и душевно благородство, там няма и не може да има истинска свобода; че свободният българин трябва да посвещава всичките си способности и усилия не за да заема големи служби, не за да си спечели добро и спокойно положение, а за прехраната си с честен труд и за ползата на народа, която да поставя по-високо от всяка своя лична полза, като е готов да жертва мило и драго за нея; че всеки българин, който не действа така, а за да се задържи на положението си, или за да получи по-високо положение, или за да прикрие неспособността си, умствената и нравствената си голота, си позволява да криви душата си, да лицемери, да се подлизва, да клевети, да лъже, да прави неправедни доноси, да интригува и прочие, и прочие – такъв българин не е свободен, той е роб на пороците и като такъв е най-върлият неприятел на народа и държавата и трябва да бъде презиран от всички честни хора, защото такъв човек носи безчестие на народа си и съсипие на отечеството.
Можем ли ние, братя, особено в днешния ден, да не послушаме това свещено и спасително призоваване? Може ли този свещен и спасителен глас днес особено, когато си напомняме какво беше тук на днешния ден преди пет години, да не достигне до ума и сърцето ни и да не ни вдъхнови с висок и свещен патриотизъм? Това е невъзможно за добрия българин, за когото най-високото благо трябва да бъде истинското благополучие на народа. Щом е така, нека послушаме този спасителен глас и нека се потрудим да вървим по неговите указания. Да бъдем честни в личната си дейност, да бъдем не по-малко честни и в обществената си дейност. Ние обичаме народа си, обичаме и Господаря си и дълбоко сме предадени на Него. Нека към тази любов и тази преданост да присъединим честност и благородство в мислите, в стремежите, в постъпките и изобщо в цялата си дейност! Нека всеки българин, какъвто и да е той – чиновник ли, друг обществен труженик ли, обикновен гражданин ли – да се труди да бъде човек честен винаги, при най-благоприятни, както и при най-неблагоприятни обстоятелства. Трябва, братя, дълбоко, изцяло да усвоим убеждението, че на народ се помага само с честна и съвестна дейност, а низките, безчестни и фалшиви домогвания и превъзнасяния съсипват народи; че истински патриот може да бъде само честният човек; че свобода може да има само там, където има честни и благородни стремежи; че свободен човек може да бъде само този, който е душевно свободен, т.е. който е честен и благороден, а не роб на страстите и пороците.
Това е, братя, великият урок, който ни дава днешното наше тържество. Да помогне Всеблагият Бог на всички нас, за да усвоим този урок и да насочваме своята лична и обществена дейност съгласно с неговите указания!
Като си помислим колко благотворен е за нас този урок и колко много истинското благополучие на народа ни зависи от усвояването на казания урок от всички нас, ние не можем, особено при такива тържества, каквото е нашето днес, да не изпитваме дълбока признателност към Тези, които са дали възможност на народа ни да прави подобни тържества и да черпи от тях такива спасителни уроци; не можем и да не отправяме горещи молитви към Престола на Всевишния за тяхното добро и за доброто на всичко, което е скъпо за българското сърце.
Заключителни молитви
Нека се помолим в тази тържествена и поучителна минута:
За Великата душа на нашия велик Цар Освободител, който е виновник за нашата свобода и за нашите толкова много поучителни тържества!
За благоденствието, величието и могъществото на нашия велик Покровител, сега благополучно царуващия Всерусийски Император Александър III, както и на целия Негов руски народ, който на дело показа толкова голяма братска любов към нас и в който нашият народ винаги ще намира съчувствие, съдействие и подкрепа!
За благоденствието и щастието на нашия Възлюбен Княз и Господар Александър I, на Когото народът ни възлага най-скъпите си надежди!
За благополучието, успеха, трайното съществуване и могъщество на нашия Народ, който е страдал толкова много, но който е и толкова достоен за щастие и свобода!
Нека молитвата ни бъде от душа и сърце, и Бог, Който винаги е бил милостив към нашия народ, ще приеме молбата ни и ще я изпълни. Амин.
Кмет забранил голотиите на първия речен плаж на Янтра
Преди десетилетия жителите на старата столица търсели всевъзможни начини за облекчение от непоносимото лятно жарещо слънце. Както днес, така и някога, за предпочитане били водните басейни, които с лекия бриз и прохладата на водата можели да освежават и дават нови сили на всеки, който се възползва от техния благодат.
През 30-те години на миналия век сред нашите съграждани узряла идеята за създаване на организиран хигиеничен плаж. Решението било на културно-стопански съюз „Стара столица“, основан през 1930 г. Ръководството му си поставило амбициозната задача да превърне града ни в курорт. Ревностен радетел на тази идея бил известният търновски журналист и общественик Александър Пенчев (1879–1953 г.), който е един от основателите и дългогодишен председател на организацията. От нейно име предлага на търновските общински съветници да се застъпят за включване на града в списъка на курортните селища, за направата на плаж на река Янтра и природолечебен парк с басейн за плуване след отводняване на блатото в местността Качица, както и създаването на водолечебен институт. Така и не се осъществили тези прекрасни инициативи, но убеденият в полезността на водо- и слънцелечението Александър Пенчев успял да осъществи идеята за плаж на река Янтра. Вдясно от Стамболовия мост била направена удобна пътека, по която търновци се спускали до модерното и приятно място за отдих. През лятото на 1934 година плажът бил открит. Наричали го първоначално безплатна обществена къпалня на открито. За удобство на посетителите били изградени кабинки за преобличане, дървени скари, върху които търновци ни се излежавали и „трупали тен“. Брегът бил насипан с хубав и чист пясък, така че се образувала малка плажна ивица. Съчетанието с чиста вода и малката горичка край речния бряг правело плажа още по-привлекателен. За благоустрояването му съществена помощ оказала както Търновската община, така и Търновският военен гарнизон в лицето на полковниците Тодор Радев и Йордан Пеев. Първоначално старостоличани пристъпвали плахо към новооткритото място за летен отдих, но много бързо се убедили в ползата му и така намирали спасение от летните горещини.
Създаването на организиран плаж било провокирано и от факта, че в повечето от домовете си търновци не разполагали със собствена баня. Затова по чисто хигиенни причини в летните жеги ползвали водите на Янтра. Повечето от търновските граждани се къпели по адамово и евино облекло, което предизвиквало голям смут сред живеещите в близост до реката. Толкова „скандално“ било това явление, че се наложило кметът на града Владимир Даскалов да подготви и издаде специална заповед от 31 юли 1930 г., по силата на която забранил „да се вижда голотата на къпещите се“ и определил точно „място за хигиенизиране, както на гражданството, така и на всички младежи от двата пола, от Стамболовия мост по горното течение на Янтра към устието на Белчовата воденица“. Дори в заповедта било уточнено, че на мястото, определено за къпане на търновци, било забранено пране, за да се „съблюдават хигиеническите изисквания и опазването на морала“.
Постепенно обществото привиквало с по-свободните нрави. За крайно неприлично и „непристойно“ се считало за жените облекло, което оставяло гола дори малка част от тялото, даже при гимнастика или при слънчеви бани. Първоначално кокетните търновки се къпели със специално ушити за целта рокли, които били широки и свободни, за да позволяват движение и плуване във водата. Скандално бил приет и банският костюм от опънато по тялото трико, наречено майо. Но смелите жени, винаги в крак с модата, били убедени в полезността на слънчевите речни и морски бани.
Търновци в летните жеги обичали да посещават и чистите планински рекички в околностите на Търново. Още през 20-те години на миналия век водопадът при Капиновския манастир бил любимо място за летен отдих и плуване, особено на младежите.
Старостоличани са едни от първите курортисти на българската черноморска перла – Варна. Не бива да се пропуска и фактът, че наш земляк е първият следосвобожденски кмет на морската столица. Това е Велико Христов, роден през 1828 г. в с. Дялковци, Еленска околия. Във Варна се заселва в далечната 18.. г., скоро става член на Българската община като оказва значителна материална помощ. В длъжност кмет на града встъпил на 1 декември 1878 г. и бил на този пост до изборите през месец ноември 1879 г. За краткото, почти едногодишно управление той оставил значими следи в стопанското и културно развитие на града. Всъщност Велико Христов е основният двигател на превръщането на Варна в морска курортна столица, ползваща неизброимите предимства на Черно море. Още през 1879 г. по негова идея били построени първите морски бани. Оформена е първата плажна ивица, построени били първите кабинки за преобличане, ползата от съчетанието на слънце и морска вода за здравето на хората била прокламирана и направена всеобщо достояние.
Идеята на Велико Христов се развива от друг търновец, спечелил изборите през месец ноември 1879 г. Това е Янко Славчев, роден във Велико Търново през 1841 г. и заселил се във Варна през 1865 г. – един от най-дейните членове на Българската църковно-просветна община преди Освобождението и инициатор за създаване на първото читалище „Възраждане“ във Варна. Благодарение на безспорните му качества той е бил избиран за кмет на града в годините 1879–1881 г. и 1895–1896 г. Янко Славчев продължил развитието на идеята на своя предшественик Велико Христов за превръщането на Варна в централно морско летовище. През 1896 г. под негово ръководство били построени две морски бани с по 120 кабини на стойност 2 531 920 лв.
Дали благодарение на това, че морската столица се управлявала от търновци, или защото рекламата била много добра, голям брой търновски семейства летували по нашето Черноморие и най-вече във Варна. Особено в периода след войните, когато нещата се променили и се появила модата на почерняване на слънце и когато дори плажният чадър се изхвърлил от употреба. Постепенно Варна се развила като най-реномираният и търсен морски център. През 1925 г. се изградили новите „морски бани“, които представлявали двуетажно здание със съблекални, от което към морето излизали пет едноетажни „езика“, затварящи пясъчна ивица за летовниците. Когато отивали на плаж, почиващите казвали, че отиват „на баня“. Къпели се, плували в благодатната морска шир и изпитвали удоволствие от това. През 1926 г. тържествено се открили баните във Варна. Разделени били на мъжки и женски, стриктно охранявани от стражари. От едната страна на моста – само мъже, а от другата били само жени. Но по-късно точно жените са тези, които нахлули в мъжката част и така плажът станал смесен. Много любопитно Димо Казасов описва Варненския плаж, събрал летовници от цялата страна: „Голямото оживление и масово посещение на Варна настъпи след Първата световна война. Тогава няколко смели софиянки излязоха да се къпят в открито море с опънато по голото тяло майо. Тая дързост бе посрещната с възмущение и упреци от всички страни и най-много от печата, който не се колебаеше да нарича проявата „разврат“. Въпреки съпротивата, сензационното явление се укрепи, последвано от много подражателки, и установи два плажа – смесен и дамски. Смесеният, благодарение на съпротивата, се увеличи, а дамският намаля“.
Търновска ученическа колония във Варна, 1931 г.
Търновци, убедени в благотворното и здравоукрепително въздействие на морските и слънчеви бани, с удоволствие изпращали и своите деца на морето. Организирали се детски морски колонии във Варна от търновската младежка спортна организация „Морски сговор“. Стотици малки болярчета укрепвали своето здраве и се радвали на черноморската благодат.
Из книгата "Споменъ за Търново"- Катя Митова- Ганева
Благоустройствени работи на общината през 1937 година
1) Павиране с паважни блокчета на улицата от осеви точки 66 а – 66 б — от парадния вход на казармата към пазара „Марино поле“.
2) Павиране до половината на улицата от осеви точки 112 а – 81 а — срещу градската градина към пазара „Марино поле“.
3) Предстои павирането на останалите две улици, които служат за входове към пазара „Марино поле“, както и на улицата от хотел „Янтра“ към юнашкото (спортното) игрище. За тази цел на предприемач е възложена доставката на 65 000 каменни блокчета (павета).
4) До момента са поставени 300 метра бордюри по улиците „Бузлуджа“, „Цар Освободител“, „Принц Кирил“ и „Царица Елеонора“.
5) Предстои поставянето на бордюри по улица „Бузлуджа“ покрай държавната болница, както и заграждането с бордюри на градската градина, около която ще се изградят и тротоари. За целта на предприемач е възложена доставката на 500 метра бордюри, като е обявен търг за още 500 метра.
6) Завърши калдъръмът на ул. „Принц Кирил“ край Втора прогимназия с площ около 700 кв. метра. Предстои и изграждането на тротоарите пред същата прогимназия.
7) Досега са направени около 850 кв. м калдаръм по улицата под гробищата, в участъка между бирената фабрика и фабриката на Димитър Кантарджиев. Работата по тази улица продължава, за да се съедини калдаръмът с шосейната настилка по улица „Мармарлийска“ в района на входа за гробищата.
8) В процес на строеж е каналът край пазара „Марино поле“. До момента са изградени 60 метра от него, а изкопните работи за почти целия канал вече са готови. Работата продължава и обектът ще бъде изцяло завършен.
9) Започна изграждането на канала по улица „Земеделска“, което беше спряно миналата година поради приключването на строителния сезон. Средствата за неговото довършване са осигурени и през този строителен сезон той ще бъде напълно готов.
10) Започнаха дейностите по поставяне на калдаръм на ул. „Бузлуджа“. Тя ще бъде изцяло завършена в участъка край болницата, а старата част от настилката ще бъде само ремонтирана.
11) Подготвя се калдармирането на ул. „Ангел Попов“ — в участъка между градската градина и новостроящата се клиника на д-р Георгиев.
12) Общинският съвет реши да премине към прилагане на регулационния план на гробищата. Предстои отчуждаване на частните имоти, които попадат в този квартал. Изплащането им е подсигурено от средствата на общинския фонд „Поддържане и украса на гробищата“, който в края на текущата година ще разполага със сума от около 400 000 лева. След това ще се пристъпи към постепенно и системно прилагане на подробния план. Общинският съвет прие и правилник за устройството и експлоатацията на гробищата. Той е на разположение на гражданите, които могат да го прегледат и да подадат своите възражения съгласно Закона за благоустройството.
13) Строежът на каптажа в местността „Дълга лъка“ напредва усилено. До момента е прокопана галерия от 70 метра с две шахти. Доставен е необходимият дървен материал за подпори и кофражи.
Общината има разрешение да си достави директно от фабриките по стопански начин необходимото количество цимент — около 150 000 килограма. Доставени са и нужните камъни за изграждането на дренажния канал. Доставката на тръбите ще се извърши в края на август или най-късно между 10 и 15 септември. Производството на тръбите ще започне на 19-то и ще приключи на 29-то число на текущия месец във фабриката на „Рьонер-Фербанд“ (G. m. b. H.) в град Бус на Саар. Общината е изпратила свой делегат — дипломирания инженер Минчо Попов, асистент в Университета в Берлин, който ще присъства на производството и ще извърши качественото приемане на тръбите.
Полагат се всички усилия строежът на водопровода в „Дълга лъка“ да върви бързо и без прекъсване, за да може в началото на есента водата да бъде отведена до съществуващата помпена станция на гара Велико Търново.
Прочетете още: Великотърновски окръг през 1937 г.
Търновските колиби – вилите, подходящо място за летовници и курортисти
Кой търновец не знае за тях, на кой не му изникват мили спомени и възпоменания от неговото детство, свързани с тези лозя, с тези „колиби“... Те бяха доскоро само за търновци. От няколко години насам обаче, без каквато и да било реклама, заради хубавия подбалкански климат, прекрасната природа, евтиния живот и голямото гостоприемство на търновци, градът и околностите му започнаха да се посещават от летовници от Варна, Русе, Плевен и други места, които остават до късна есен.
Тия семейства отначало наемаха квартири в новопостроената част на града, в квартала над Градската градина — една от най-хигиеничните части на града, изложена на югоизток. Други се установяват във вилите под наем или на гости у свои близки и роднини. И всички прекарват добре, защото никъде в друг балкански курорт няма такова улеснение по снабдяването с храна, и то толкова евтина, колкото тук.
Всяка сутрин ранобудните млекарки носят хубаво прясно и кисело мляко, а други предлагат зеленчуци, яйца, пилета, масло и др. Списъкът с продукти се доставя направо в дома на летовниците. В града, макар през лятото да се усеща безводие, тук, по вилите, винаги има достатъчно доброкачествена вода от чешмите: Качица, Мармалия, Йоновка, Жабовото или сладката, хубава чешма при Посланд-дол*, както и от много кладенци.
Подкрепа от научната общност
В подкрепа на тази инициатива дойде докладът на покойния, уважаван и високоценен лекар д-р М. Русев, който миналата година изнесе пред събора на великотърновци темата: „В. Търново и неговите околности като курорт и място за отдих“, издаден и в отделна брошура. Ето какво казва той на стр. 6:
„По моя професионална преценка, добита от теорията и практиката, аз мога да кажа, че В. Търново със своята красива околност е подходящо за една климатична станция, за една станция за лечение с въздух и слънце.“
А към края на реферата (стр. 9) той възкликва и се запитва:„Нима единственият исторически град в България, лежащ в сърцето на нашето отечество, нима царственият град, пазещ в своите недра всички исторически паметници, останки от дворци и църкви, нима старата столица, в която всеки български гражданин – без разлика на пол и възраст – трябва да дойде и да се убеди в миналата българска слава; нима, най-сетне, природните хубости около В. Търново, старинните мъжки и женски манастири, близките местности с китни села, лозя и градини и места за почивка, разходка, развлечения и забавления – нима всичко това не може да се използва и да се създаде от В. Търново, освен царска светиня за народно поклонение, и една великолепна климатична станция – един въздушен и слънчев курорт?“
И заключава: „И след тези неопровержими научни данни и след тези богати природни условия, не вярвам да се намери някой, който би се поколебал във възможността В. Търново да се превърне лесно и скоро във въздухо и слънчелечебна станция, в един целогодишен климатичен курорт. Но не е само това. Посетителят на Търново, дошъл да прекара седмица, две или повече, никога не би скучал, както това става в някои затънтени и уединени летовища и курорти. В. Търново е културен център с доста будно, интелигентно и приемствено население. Богатата народна библиотека и читалище с музей, няколко квартални библиотеки и читалища, много и разнообразни дружества и корпорации, близки места за приятни разходки и особености, дават условия за развитието не само на тялото, но и на душата на дошлия да прекара на курорт в този град. Спомените от него никога няма да се заличат от паметта му.“
Призив към бъдещите летовници
Прочее, преди да решите къде ще прекарате лятото, разходете се из търновските вили и ако ви харесат, ангажирайте си ги за сезона. Условия и подробности ще получите на място.
П.
Който е минавал през Швейцария, знае, че тази бедна планинска земя е един световен курорт и хотел, прехранващ се в голяма степен от тези доходи. Който е ходил в суровата и неплодородна финландска земя (Финландия), видял е, че тя даваше убежище (при Царска Русия) на стотици хиляди петербургци, извличайки големи приходи от това. Примери има много. Защо В. Търново да не стане един от тези центрове, защо помежду другото да не привлича през лятото и нас, пръснатите из цяла България търновци?
К. Григоров
Курортни улеснения
При дружество „Стара столица“ се урежда курортно-квартирно бюро за отдаване под наем, намиране на вили и квартири, улесняване на летовниците и уреждане на ученически колонии в близките околности на града.
„Чували бяхме много за древната столица на България гр. В. Търново. Но трябва да се види, за да се осъзнае отблизо неговият магнетически чар. Когато идваме от Югославия, ние няма да пропуснем да направим добра реклама за града Ви, защото се уверихме, че Творецът му е дал не само природа, но, както казах – и нещо магнетично, което привлича и привързва.“
(М. Максимович, асистент при Белградския университет, 20.IV.1935 г.)
На кого от нас сърцето не е трепвало, озарено от гордост, когато далеч от родния град чуе нещо хубаво и добро за Търново! Няма търновец, на когото безразличието да не е победено, когато името на родния му град се споменава с внимание и служи за пример.
Дойдете ли в Търново, не забравяйте да посетите и търновските „колиби“ – вилите.
Бит, култура и морал на населението в Търновската котловина
Къщите се градели по един план – право върху земята или в полуземята изби, а над земята един етаж (кат). Дуварите (зидовете) в избите и до пода на дома се зидали с камъни, свързвани с дълги дъбови греди и слепвани с кал или друг състав. За подпора на стаите в избата се простирала дълга и дебела греда, наречена смок. На зидовете и на смока лягали гредите, които държат пода под стаите. Стените на стаите били от паянтова конструкция (паянга), изковани от къси цепеници и замазани с лепкава кал. Подът се измазвал също с кал, а върху него – с говежди тор. Върху тази мазилка се постила рогозка, а върху нея – козяк. Това е обичайното „облекло“ (покритие) в спалнята. За завивка селяните си изготвяли губер за зимата и черга за лятото. Всички къщи се покривали с плочи (тикли), а по-късно – с керемиди. Дървеният материал обикновено се сечал от близката гора, в двора или недалеч от него. Разпределение на помещенията. Ако къщата лежи направо на земята, оборът и другите стопански сгради се нареждат около нея. Ако къщата има изба отдолу, за нея има особен вход направо от двора. Къщите, които имат изби, се издигат на един до два метра над земята. Това са домове на един етаж. В дома се влиза по стълба от няколко стъпала, а понякога и по рампа, издигната от чакъл. В първия етаж има следните помещения: сайвант или чардак; „къща“ (огнище) с камина; соба с печка за отопление; пруст; и някакво потайно килерче, където се крият нещата в опасни времена. В нашата котловина земният слой не е дълбок. Затова почти всички домове са на един етаж с изба в подземието. В избата няма прозорци, а мазгали – тесни прорези за малко светлина и за проветряване.
Нравите на народа в котловината през вековете в миналото били чисти и строги. В този край не се знае някога да са върлували венерически болести, нито да се поддържат престъпни обичаи против вярата, против нравствеността и приличието. Рядко се е случвало някой да посегне на чужда жена. Браковете ставали редовно, макар че младите не били питани. Родителите смятали за свещен дълг да задомяват синове и дъщери, както намерят за най-добре. Имаме сигурни сведения, че в повечето села не е оставал нито един ерген, нито една мома, макар и с някои недостатъци (гърбица, кривокрако, сляпо с едно око и др.), за които да не се намерят „лики-прилики“ за семеен живот с грижите и помощта на добри съседи. Изневярата, измамата и блудството били презирани и осъждани от съвета на старите. В котловината няма разкази за потурчване на мъже, рядко се чува и за кражба на мома.
Облеклото на населението някога било по-разнообразно, но по-сетне то се уеднаквявало. В нашите села никога не е имало „белодрешковци“. Преселниците бързо сменяли своята носия и приемали общата. За мъжете носията винаги била от черен (или сив) вълнен шаяк, домашна изработка: дънести гащи (потури) с гайтаневи ивици около джобовете и по краищата на тесните крачоли; салтамарка или биниш до кръста; под нея – антерия или елек; до кожата – калчищена (конопена) дълга риза до коленете; връхна зимна дреха от аба (дебел плат), понякога подплатена с щавена кожа. Лисичи кожух носели само богатите мъже и жени.
Женското облекло също било еднообразно: риза – проста или украсена с шевици, кенари и пеперуди; елек – доста майсторски изработен; сукман с подплатени поли от разноцветни платове. Украси и накити: гривни, маниста, парички, кръстчета, пеперуди. Най-скъпият и разкошен накит бил сокаят. Той навярно е останал от българските болярки и е запазен в Трявна и колибите, в долините на трите реки: Дряновска, Килифарска и Дрента. От Балкана сокаят е слязъл в котловината заедно с булките. Този накит се състои от много части, които вече добре са изследвани и описани в сборниците, издавани от Етнографския музей, а конкретно за нашата котловина – в „Юбилейната книга“ на с. Дебелец и в книжката за с. Церова Кория от Ив. Церов. Интересни в случая за нашата котловина били тежките нанизи, подбрадници, пелешки, гердани, пръстени, гривни и обеци, които много дразнели туркините – жени на преселените в котловината турски семейства (челяди).
Из "ИСТОРИЯ НА ТЪРНОВСКАТА ПРЕДБАЛКАНСКА КОТЛОВИНА"- Н. Станев, 1942 г.
Търновската котловина по време на османското владичество
 |
| Картина на Феликс Каниц |
Османските турци, които завладели България, запазили по-голямата част от старите наредби. Султаните разделили земята на четири разряда:
1. лична султанска земя (хасекия)
Хасекия (или хасеки) е исторически термин от Османската империя, който обозначава лична, неприкосновена земя на султана или на членове на неговото най-близко обкръжение (като султанките майки, валиде султан, или любимите наложници, наричани хасеки).
2. държавна земя
3. спахилъци
Това е земята, която султанът дава на османски конник (спахия) срещу задължението му да служи в армията. Спахилъкът не е бил лична собственост (спахията не е можел да го продаде или завещае без разрешение), а по-скоро право да се управлява дадена територия и да се събират данъци от нея.
4. вакъфи
/Недвижим имот или земя, дарени за религиозни, благотворителни или обществени цели. Когато един имот стане вакъф, неговият статут се променя коренно. Има вечна неприкосновеност. Това означава, че земята или сградата не могат да бъдат продавани, купувани, заменяни, подарявани или наследявани. Но самото управление на вакъфа се наследява.
Съгласно турските закони, султаните обявявали за лични имоти всички владения на покорените царе. Едни от владенията, особено земите на царете, те задържали за себе си и своя двор, а други, обикновено болярските, раздавали на своите паши и отличилите се храбри войни при превземането на градовете. Останалата земя обявявали за държавна; нея раздавали на спахиите и на избрани челяди. Всеки султан имал право от своите лични земи да раздава на майка, баба, сестра, дъщеря и т.н., но в повече случаи като свещен завет (вакъф) за богоугодни цели. Така станало и в Търново. Султан Баязид със сина си Сюлейман Челеби засвоил царските имоти, а пашите — болярските. Останалата земя била обявена за държавно-отоманска. Потурчените български боляри запазвали владенията си. Едни от непотурчените избягали в недостъпния Балкан или в чужбина, други пък запазили на известни условия имот, права и служба. Такива били никюпските боляри, които запазили положението си до 1469 г. Избивани ли са българите в Търново. Старите български писатели в Търново като Григорий Цамблак, Киприян, Йосиф Видински и други пишат, че турците извършили големи кланета и опустошения, които предизвикали коренни промени у българското население покрай Търново и в самия град. Прочетете още: Съдбата на българската аристокрация след османското завоевание
Твърде красноречиво говорят и думите на Йосифа Видински, казани за съдбата на Търново. „Когато настъпи — казва той — втората година (след падането на столицата), нашият преблагочестив цар Срацимир (във Видин 1395 г.) благоволи да изпрати преобичния си юначен и мъдър син, христолюбивият Константин, заедно с наше смирение в споменатия горе град Търново, по необходими и важни царски работи. С Христовата благодат, като пристигнахме на мястото, тържествено, със слава и блясък, по царски и архиерейски, ние бяхме приети от княза (пашата) с почит и внимание за дълго време“. (Вж. книгата „През вековете“, Д-р Кр. Миятев, стр. 174–175, статия от Минко Генов). Ясно е, че на втората година от превземането на Търново, турците вече не убивали мирни хора. Бележитият книжовник Владислав Граматик разказва, че един монах от Рилско ходил чак в Цариград град (към 1468 г.) и се научил, че мощите на свети Ивана Рилски се намирали в Търново. Веднага монасите в манастира решили да изпратят трима души в Търново да приберат свещените останки на светеца. И, наистина, от Рилския манастир пристигнали в Търново пратениците и поискали от кадията мощите на св. Ивана. Това било в 1469 год., в царуването на Мохамед II. Като чули това, търновци се възбунтували и не искали да предадат мощите. Пратениците показали разрешение от султана и кадията предал исканите мощи. Рилските монаси сложили мощите в нова ракла и ги понесли от Търново по Дервента надолу за стария град Никопол на р. Росица (сега Никюп). В града българските боляри и народът благоговейно посрещнали монасите и мощите. Служена била заупокойна молитва за преподобния светец. Пратениците били нагостени и след нощуване изпратени за София. От тези известия става ясно, че българското население, нито при падането на Търново, нито подир 76 години не било унищожено и заместено с друго. Турците били твърде опитни. Те прибягвали за военните си цели до жестокости и унищожавали водачите на противниците си, но гледали и земята им да не остане без работници. Затова на много места, след минаване на бурята, сами господарите-турци тръгвали да викат раята да се завърне по местата си, защото това се изисквало от нуждата на държавата им.
Търновската котловина била привилегирована земя. Едно е положително, че освен в Търново, никъде в Търновската околност не са се населили в първите времена турски преселници (колонисти), дошли от Анадола, като завоевателско население. Турските семейства в Търново били предимно на чиновници, военни лица и стражари. Гъсто турско население се е заселило откъм изток, по Стара река, само до Беброво (Еленско). То заело Тузлука и Дели Ормана до р. Черни Лом. По-нататък, към Търново, то не е мръднало, не само защото не е имало лишно такова за преселване, но и по силата на ферманите, които издавали султаните за землищата, на които турци не бивало да се поселват. Землищата на селата Присово и Дебелец били обявени държавни имоти, отстъпени на раята в тези села за известни държавни служби с права и привилегии. Землищата на селата Пчелище, Церова Кория, Къпиново, Миндя, Мариино, Плаково и Големаните били два вакъфа на Старата майка султанка. В единия влизали с. Къпиново заедно със Златарица, Елена и Беброво, а в другия останалите села. Землището на Килифарево било царски имот.
Земите, които са дадени на Старата майка султанка, били частни имоти на цар Иван Александра. Това се доказва от житието на св. Теодосий и от други документи — царският хрисовул, подписан в с. Сергювец (1347 г.) — относно надаряване с имоти манастира „Св. Никола Мрачки“. В полза на това разбиране иде и турският Шерият, който казва, че султаните задържат лично за себе си царските имоти от превзетата държава. Те обаче, или техните потомци могат да ги завещават, като вакъфи, на свои близки и сродници. Вакъф били и селата Арбанаси, Лясковец, Горна и Долна Оряховица, заедно с малките села Темниско, Сергювец и Калтинец. Последните четири големи и 3-те малки села изпърво били лично (хас) владение на султана, но по-късно султан Сюлейман Хан (1520 – 1566) ги подарил на дъщеря си Хаише султание, обявил ги вакъф, от който да се ползват свещените градове Мека и Медина, и назначил зетя си великия везир Рустем паша да ги управлява. Затова бил издаден ферман в 1538 г., подновен в 1810 г. от султан Махмуд Хан II (1809 – 1839 г.). Рустем паша дълго време прекарвал в Търново. Един от синовете на Хаише, Имушир паша, наследил вакъфа и издействал да се запазят всички права и привилегии на раята.
И наистина, за правата на тия села има издаден правилник, от който се вижда с какви свободи, права и привилегии се ползват раите, които ги населяват. А тези привилегии били:
1) раите, които обработват имотите в казаните села, са свободни в своя домашен и обществен живот;
2) никой военен, нито административен чиновник не може да ги притеснява и безпокои за храна, за спане в дома им, за превоз и т.н.;
3) раите не плащат тежки данъци;
4) никой не може да ги товари с ангария (безплатна работа), да пречи на вероизповеданието им и да посяга на храмовете им;
5) турско население не може да се заселва в същите села. Предадохме части от наредбите във вакъфските земи, управлявани от Рустем паша, за да обясним, че и раите във „вакъфа“ на Старата майка султанка (Пчелище, Церова Кория, Мариино и Плаково (със Големаните) са се ползвали със същите права и привилегии, обработвайки казания вакъф, съгласно фермана, издаден от султан Мехмед Хан и повторен с поправки от султан Абдул Меджит в 1841 година.
От идването на турците в Търново (1393 г.) до 1598 година турска колонизация по нашите места не е имало. Както ще видим по-нататък, по фермани и договори, турци не могли да се заселват в старобългарските села, защото всички по една или друга причина били привилегировани. Големи и страховити бягства, изселвания и движения по нашия край са станали във време на първите нашествия и сетне едва подир 200 години (1595 – 1598 г.), когато избухнало Търновското въстание, подигнато от дубровнишките търговци католици Павел Джорджич и Петър Соркочевич. Като последица от него, в нашата котловина настъпили дълготрайни смущения и вълнения (1600 – 1700 г.), чиито причини не са изяснени и до днес. Може обаче да се предполага, че причините за смутовете са били две: пропагандата на католиците в България и повишението на извънредните данъци на българите. Макар Търновското въстание да не е сполучило, католиците не престанали да подбуждат българите към бунт, като обещавали, че Папата, Венеция, Австрия, Полша ще им помогнат за освобождение. Австрия, наистина, имала войни с Турция и по мирните договори през 1606, 1616, 1664 год. тя добила право да бъде защитница на католиците в България и под нейно покровителство минали католишките църкви и богослужението, защото имали привилегия. За пропагандата на католиците ние знаем много неща. В 1601 г. католикът Петър Солинат издействал да се назначи за софийски епископ. Българинът Тодор Балина, богат и влиятелен човек, бил спечелен от католиците. Родом от Никопол, той обикалял чак до Балкана и проповядвал въстание, обещавайки помощ от Влашко и Трансилвания. Населението около Търново отново било настроено за бунт. Католиците се възползвали от останалите тук-таме богомилски и павликянски гнезда, откривали ги, обръщали в католичество, издигали им дървени църкви и ги подбуждали за бунт. Това било забелязано от турците. Някои от пашите и кадиите усвоили гледището насилствено да потурчват онези привилегировани българи, които проявяват недоволство. Това те започнали от северобалканските котловини: Орханийско, Тетевенско, Луковитско, Ловешко, Свищовско, дето потурчили цели села, обърнали ги в помаци, чиито силни мъже веднага били наредени в потерите, понеже говорели български. В тия времена (1636 г.) били изпратени първите турци „куруци“ да се поселят между привилегированите раи в някои български общини. Тези събития са забелязани в църковни книги в Етрополския манастир „Св. Троица“. През същите времена били избити павликяните католици в Търново и съборена църквата им на Маринополе. Към същото време са се заселили турци в Дебелец (вж. „Юбилейна книга“ на Дебелец, стр. 189), в Пчелище, Килифарево и Къпиново. Все през XVII столетие, както се знае, станало потурчването на българите в Чепино (1657 г.) и много други места из Родопите и Македония. В том III, „Документи за българска история“, преведени от Панчо Дорев, издаден от Б. Ак. на науките, се намират много бележки, които показват, че раята през XVII столетие вече била недоволна и нежелаела да служи на турската държава. В документ № 3 се заповядва на кадията да се заловят и накажат главатарите на бунтовниците българи в Прилепско (1565 г.), а избягалите българи войници и техните буйства в Тракия и Мизия да се повикат и да се убедят да изпълняват ревностно старите си длъжности (1605 г.). Властите да наглеждат твърде строго свободната рая, която почнала да се бунтува, щом се научила, че и Русия е започнала война с турската държава (1677 г.). Една година по-късно се вдигнало Чипровското въстание (1688 г.). Българите католици били избити или прогонени. Православните българи от селата около Чипровци измолили турското правителство да ги премести другаде. Турците ги изпратили в Еленско и Котленско, дето се заселили, като занесли и своето наречие (кякането): конекя, човецикя, скяната, оцекя, косакя и т.н. 1). В документ № 78, стр. 35, има заповед от турското правителство да се съберат оръжията от привилегированите раи, тъй като султанът ще води война с Русия през 1711 год. В документ № 85, стр. 40, се заповядва на чиновника: „Да събереш пушките и сабите, намиращи се в ръцете на земеделци, овчари и други хора от раята. Да припомниш на всички, че отсега нататък е забранено на раята да се разхожда въоръжена“ (1730 г.). Така раята се размърдала и турците посегнали на нейните права и привилегии. Такова размирие сигурно е имало и в нашата котловина. Това ще изложим по-нататък. Връзка и родство между Търново и котловината. Населението в котловината е било винаги тясно свързано с живота и културата на Търново. Наистина, Търново по история, творчество и културно-политическо значение принадлежи на целия български народ, ала тоя славен град е имал винаги нужда от близка ръка, от верни войни, трудолюбиви работници, изкусни техничари, дърводелци, домостроители, мостари, даровити писатели и художници. Такива дейци и сътрудници старата столица безспорно е намирала във всички народни среди по всички краища, ала все пак близките му източници били най-първо и най-често в котловината. Търновската предбалканска котловина е имала условия и възможности да запазва своите поселници през вековете, да отхранва издънки, които по закона на размножението излизали от горските теснини и се пръскали в полетата за по-широко землище. Там те отнасяли своята опитност и сръчност, добита в планината при чакръци, тепавици, воденици и всякакви стругове, ползвайки се от водната сила. А всички тези придобивки, както и грамотността, са намирали приложение в Търново — ключът на Дунавската равнина за Балкана. За да дойде враг от полето в котловината, трябвало да мине през непроходими бърда и хълмове, защото тогава проходи имало само четири: до Балван махале, в Търново, Церова Кория и Къпиново. Завардят ли се тези пътища, както и балканските проходи откъм Тракия, котловината се превръща в широко скривалище, чиито жители се чувствали спокойни и сигурни. Ето защо между Търново и Котловината винаги е имало най-тесни връзки. Градът чрез котловината се е попълвал всякога от балканското население и с това е поемал нови сили, подмладявал и засилвал гражданството. От друга страна и планинските жители винаги имали нужда от градското производство, от администрация, от правосъдие, просвета, широка опитност и мъдрост. Търговията, сродяванията, сътрудничеството във всички времена между града, котловината и Балкана са съществували. Имало е безкраен вървеж на преселници от селата в града и обратно — от града в селата. Могат да се посочат родове, изселени от града и забегнали в недостъпните планински усои, и след 300–400 години потомците им се завръщали пак в града. Тъй се обяснява сеитбата на безброй планински колиби и махали, които носят собствени имена: Бояновци, Бранковци, Белчевци, Дечковци, Тодоровци, Добревци, Горни Болярци, Долни Болярци и т.н.
Из "ИСТОРИЯ НА ТЪРНОВСКАТА ПРЕДБАЛКАНСКА КОТЛОВИНА"- Н. Станев, 1942 г.
Прочетете още: Съдбата на българската аристокрация след османското завоевание
