Из книгата "Възрожденецът Никола Златев- музикант, аптекар, фотограф" - НБ „П. Р. Славейков“ - Велико Търново, 2011 г.
Бащата Янаки Златев е роден през 1806 г. и умира през 1882 г синът Никола е роден на 10 септември 1843 г. и умира през 1916 г. Аптекарската професия ще продължи внукът Илия Н. Златев, а и правнучките до наше време.
Никола Златев (1843- 1916)
От малък се посвещава
на музиката. Започва с обикновена свирка и продължава със скъпа цигулка.
Взема уроци при специален учител, свири по сватби, с посредничеството
на чужденци търси нотни ръкописи и музикални учебници. С лекота усвоява
14 музикални инструмента. Никола Златев заминава първо в Цариград и Атина като музикант. После се отправя в западна Европа – Унгария, Виена, Милано, Павия и Бергамо. Там прави опити да получи образование и да започне търговия с бубено семе. Същевременно свири в различни оркестри и посещава Миланска скала. Когато окончателно се завръща в Търново, той продължава бащиния
занаят – аптекарския, работи като фотограф и взема участие в театралната
трупа към Народно читалище „Надежда“. Около 1870 г. внася първото пиано в Търново. Споделя: „Като се върнах от Италия кандардисах Кръстьо Карагьозов /син на фабриканта Стефан Карагьозов/ да купи пиано. Той се съгласи и аз го дикирдисах от Италия. Когато това пиано пристигна, моят живот малко се промени.“ Никола Златев е автор на две композиции „Търновски марш“ и „Златев марш“. 
Пръв нотира песента за търновския чорбаджия хаджи Минчо, тъст на хаджи Николи хаджи Димов Минчоолу. Звезделин Цанев коментира въпроса с песента така: „Автор на текста е бащата на известния наш проф. Васил Златарски – Никола Златарски. Музиката е написана от бащата на аптекаря Илия Златев –
Никола Златев, който е бил капелмайстор на арабската музикална команда
на квартируващия по това време в Търново арабски полк. Първият оригинал
на тази песен се пазаше от покойния проф. Васил Златарски.“ Докато пребивава в Италия проявява интерес и към фотографията.
Никола Златев пръв пренася фотографията в Търново като изкуство. На
визитната му картичка е записано: „Никола Златев – светлописец,
Търново.“ Участието му в театралния живот на Търново е свързано с постановката „Многострадална Геновева“. както сам разказва, Иванчо х. Павли Иванов
го „кандардисва“ да си обръсне мустаците, за да може да изиграе ролята
на Геновева. Други участия взема в драмите „Зла жена“ и „Покръщението на
Преславския двор“. заедно с предесдателя на Народно читалище „Надежда“ Т. Шишков, искат разрашение от каймаканина за тяхното реализиране. През 1871 г. участва в комедията „Криворазбрана цивилизация“.
Никола Златев се формира, а и изявява, като крайно интересна, предприемчива и многостранно надарена личност. В характеристиката на Никола Златев излиза на преден план, мястото му в развоя на аптекарството в старопрестолния град. Това е професията, която има свой статут, за нея той притежава и официално издаден документ.
Никола Златев е първият фотограф, с който Велико Търново се включва в това изкуство. Колекционерът г-н Александър Алексиев попада на оригинален фотографски портрет на тьрновеца Петър Недев Йорданов - Ботев четник и брат на попопулярния Йордан Йорданов-Инджето, фотография, правена от Никола Златев. Всъщност това е не само първата, но и единствената снимка, известна ни днес, като доказателство за продължително упражнявания от Никола Златев още в Италия фотографски занаят - отвеждал го в Трявна и Габрово, на Узунджовския панаир през 1870-1871 г. и др. Никола Златев е депутат в III-то и IV-то Велико народно събрание. Учредител е и дълги години председател на първото ловно-рибарско дружество в страната (Вж. Иван Сокачев, „Исторически сведения за В. Търновското ловно дружество „Сокол“ (1884-1924)“, В. Търново, 1924 г., с. 6-10). Благодарение на неговата инициатива в старата столица през 1891 г. се създава „едно от първите есперантски дружества „флумо“ (Вж. П. Хитров, „Есперанто и един есперантски живот“, С„ 1929).
Акад. ИВАН РАДЕВ
Ето някои моменти от неговия живот, представени в книгата
Ето някои моменти от неговия живот, представени в книгата
РАДОСТ И НЕДОРАЗУМЕНИЯ
Янаки хекимина се прибра тоя път по-рано вкъщи. Къщата му се намираше на ъгъла на днешната крива, тясна и стръмна уличка „10 февруари“. Това беше висока триетажна къщичка, единът от етажите беше на горнята улица, а долния етаж беше на долнята улица. На горнята улица имаше малка врата, пред която стърчаха две големи стъпала от камък и то така, че стъпалата оставяха от уличката толкова свободно място, колкото да може да се провре свободно един човек пеш или с кон.
Долнята врата беше голяма, двукрила, и в нея се събираше и каруца. На долнята врата викаха „голямата порта“ -като влезеш в нея, влизаш в покрито дворче, вляво на което има „оджак“, а направо, насреща, обор, а през обора се отиваше в мазата. Мазата и дворчето, както впрочем и обора и мазата, бяха, макар и слабо, осветени. Малки прозорчета, които гледаха към дълбокия съседски двор, пропущаха и достатъчно южно слънце. Само едина край на мазата беше затъмнен и то с две големи бурни, върху които бяха метнати рогозки. А и прозорчетата на мазата бяха малки и зад тях - на един метър, беше не двор, а се издигаше съседната къща.
Янаки почука на „малката портичка“ и му отвори тъща му - баба хаджи Петрушица. Янаки беше строен, висок човек, с дълбоки руси очи, скрити под широки кафяво-червенн вежди. Облечен беше „ала франга“. Собствено панталонът и сакото му бяха „ала франга“.
Още от портичката баба хаджи Петрушица го посрещна навъсено и веднага му каза: „Гледай да не стреснеш детето!“. Баба хаджи Петрушица беше много млада баба. Тя едва ли имаше четиридесет години, но беше вече истинска баба, защото дъщеря ѝ Кирияки - жената на Янаки, вече втори път имаше бебе.
От портичката се влизаше направо в удобния и просторен чардак, който имаше на юг големи прозорци, а на север, над голямата порта, малък прозорец, пред който беше поставен миндера - големи червени възглавници позволяваха да се наблегнеш към прозореца, без да рискуваш да му строшиш стъклата, а покривката на миндеря беше дебела черга от същия цвят. Към южните прозорци беше поставена дървена пейка, пред нея кръгла или по-право овална маса, която можеше да се разтяга, за да събира и повече хора. А тъкмо до масата се намираше „капандура“ - врата в пода, която закриваше стълбището към покритото дворче. Над капандура обаче беше направена маса - над железни пармаклъци, така че нищо не можеше да падне случайно надолу.
Янаки седна при масата. Тъща му го запита иска ли ракия. Янаки веднага се сети. Той не беше любител на ракията и много рядко изпиваше по едно „шоле“ - малка чаша, в която пиеха ту ракия, ту кафе. Но тъща му пиеше и той разбра, че на нея ѝ се пиеше.
- Дай бардука - отговори той. - Но оня жълтия, дето е на „фиридката“. Него дай.
Баба хаджи Петрушица седна до него на пейката и постави жълтия бардук на масата. Зад гърба ѝ, под прозореца се виждаха саксии с босилек и чарчеуш, или както и сега му казват в Търново „чарчалуш“.
- Няма да мълча - каза Янаки. - Дай му сантура. Вътре в стаята не се чува от тука.
Бабата донесе сантура и го постави пред зетя си. Янаки понагласи малко някоя разхлабена жичка на сантура и започна да свири новата песен „Ба Раюша“. Това беше минорна песен с хубава мелодия. Думите ѝ Янаки знаеше на гръцки и когато дойде пасажа „Хайде, матроси, ставайте“, не можа да се стърпи и запя.
- Какво правиш, Янаки - извика тъща му. - Ще стреснеш детето. И без туй...
- Какво спря - я попита Янаки. - Какво искаше да кажеш. И без туй... Без какво?
- Твоята глава е дебела. Като не чуваш, какво да хортувам още - отвърна баба му.
Янаки се понамръщи малко, после сякаш се сепна нещо и извика на тъща си: „Ей там на полицата, в стаята, дето е детето, има тефтер. Я ми подай тефтеря и дивита, дето е до него.
Баба хаджи Петрушица донесе тефтеря.
- Гледай сега - каза ѝ Янаки. - Нали знаеш да четеш! Мирлик да има!
Той отвори една страница и прочете: „Днес на десетия септември 1843 година ми ся роди момче Калчо“. Беше писано с гръцки букви, макар и на български. Янаки извади пачето перо от дивита, топна го в мастилницата, задраска думата Калчо и написа с черковно-славянски букви: „Николаки“. После се сети още нещо и добави: „сахатя по 4 а ла гурка. И валеше дъжд студен“.
- Доволна ли си сега - попита той.
Баба хаджи Петрушица се ухили до уши. Това дете беше второ. Първото беше умряло, а то бе кръстено Калчо. Сега Янаки „погърчи“ името на баща си. От „Калчо“ стана „Никола“. И новия гражданин на Отоманската империя по този начин стана Никола, сина на Янаки „Калчюф“ Златов. И бабата беше доволна, защото „на умряло“ не се кръщавало.
- То Калчо и Никола е все едно. Ама тъй ще мине на името на кума ти и на кръстника му Хаджи Николи. Ами къде е туй „Дебели рът“? - прибави тя ненадейно към приказката си.
-Дебели рът ли - каза Янаки. - Какво ти хрумна на ума ти за там?
- Защото тази ракия е от Дебели рът. Изпратил я дядо Юрдан, брата на дяда ти Златя. Аз не знаех, че той още бил жив.
Янаки се сети накъде биеше баба хаджи Петрушица. Тя искаше още едно „шоле“ ракийка. „Дебели рът“ бяха родните колиби на баща му Калчо. Преди години богатия хаджи Димо чохаджията го взел ратай, а след време го оженил за дъщеря си. Неговите дъщери бяха седем и все „кокони“. Чохаджията беше отворил и праматарски дюген, чорбаджия на който сега беше баща му Калчо.
Янаки наля още едно „шоле“ с ракия и я поднесе на баба си. „Но аз повече не искам“ - каза той. Хаджи Петрушица си изпи ракията и си тръгна. Нейната къща беше насреща, на пет крачки, но беше вече мръкнало, а дъждът от снощи не беше преставал.
Баба хаджи Петрушица си отиде доволна и радостна, но Янаки знаеше, че на следния ден пак щеше да има неприятности. Първото му дете беше умряло, защото по време на „понудите“ се бе заразило от едрата шарка. На третия ден бяха дошли много гости на „понуда“, близки и далечни роднини, все „женуря“. Детето минуваше от ръце в ръце и той знаеше, че четиритях деца на Смарайди - сестрата на тъща му - измряха от същата болест два дена преди тази „понуда“.
През един мрачен ден на дъжделивия месец май през 1852 година Янаки Хекимина имаше гост. Маргарит, синът на Мартин и шурей на Димо Чохаджията, лекар в Атина, се беше „прибрал“ в Търново, или, както тогава говореха „из касабата“, бил дошел да си прибере парите. Голям пожар - „янгън“ - беше унищожил пазарната улица - Баждарлък, тясна уличка с търговски дюгени, чаршията на Търново. Много дюгени бяха изгорели заедно със стоката и за Дима Чохаджията разправяха, че бил опропастен. Калчо Златев, бащата на Янаки, беше спасил малко „стокица“ от приматарския магазин, но многото стока е била в къщата на бабалъка му Димо. А там всичко изгоряло заедно с къщата, която била близо до арменската черква и до „ханищата“- абаджийски и кожухарски. Имало малко стока в една от одаите на Даалийския хан (хана на Родосто, по-после „Роял“), но и там почти всичко било унищожено, защото пък тоя хан бил ограбен от кираджиите, които били там на конак. През време на пожара те разбили одаята, натоварили си конете и забягнали към Габрово.
Маргарит е в Търново от 1839 година, но малко преди пожара през 1849 година отишел да се види с жената и децата си, които били чисти гърци и отказали да дойдат с него в Търново. Маргарит имал много пари и бил раздал много заеми по търговците и сега не само че не можал да си прибере парите, но някои от своите длъжници требвало да замогва наново, когато някои започнали да си строят „маази“ - каменни здания за дюгени. Такова строил Хемисиад - пред дюгеня на днешния магазин на Братя Николови, Хаджи Колеоолу - по-послешната мааза на Петър Константинов, Мехмед Караманлията (маазата на Атанас Пенев), Хаджи Минчо Цачев - съборена от земетресението през 1913 година. А Калчо Златев си построил дъсчена барака -пред Земеделската банка, на десетина метра пред кафене „Трапезица“, която барака съществуваше до 1898 или 1899 година.
В същата тази барака се поместваше и „спецарията“ на Маргарит, обаче завеждана главно от Янаки, а след заминаването на Маргарита наново за Атина (1849 - годината на пожара) спецарията бе изоставена само на Янаки. И Маргарит сега беше дошъл да оправя сметките си с Янаки.
Маргарит беше вече сухо старо човече с изглед на пълен подагрик, български разбираше свободно, но не можеше да говори. Майка му беше гъркиня - на име Аргири - роден беше в Търново, но отрасъл беше при чича си в Джидда - пристанище на Червено море, после свършил в Атина и останал там в ново-основаното медицинско училище. Когато бил още млад човек, идвал в Търново да види майка си (баба Аргири говорела на чисто български език. но „само“ когато искала), харесал младото тогава „хлапе“ на Калча, защото Янаки бил събудено дете, „хич не бил сълма“, и го взел със себе си да го „изучи“.
Янаки се беше върнал в Търново заедно с него на „Благовещене“ (1839) и се беше оженил за дъщерята на хаджи Петруш. Хаджи Петруш е бил някаква роднина на Маргарита, и посредник за женитбата на Янаки бил той. Но хаджи Петруш не искал да даде дъщеря си на човек, които нямал занаят, защото медицината не било занаят - човек можел да се побърка нещо и да го „обесят“, както бесили ... еди кого си..., защото станал причина да се похаби жената на някой си турчин. Тогава Маргарит завел Янаки в Арнауткьой или Армутли кьой, гдето живеел негов сродник, който можел да плете рогозки, и Янаки след няколко дена се върнал „баш майстор по правене на рогозки“.
Янаки се върнал заедно с Маргарита в 1839, а се женил в 1841 като 35-годишен човек (според самия него), следва, че е роден в 1806 г.. Но на друга една сметка бил по-стар от жена си с петнадесет години, а тя се оженила само петнадесетгодишна, значи би трябвало да е роден 1811 г.. Дали Киряки е била 15-годишна, когато се е оженила, не е напълно известно, но сестра ѝ Фроси (тятя Фроси) е била положително 15-годишна, когато се е оженила за Алекси. Третата жена на хаджи Николи, която умира 1930, твърдеше, че е била 13-годишна, когато я венчали за Хаджи Николи. Така че не е непременно невярно, че Янаки се е оженил за 15-годишно момиче.
Но днес Маргарит беше дошъл да оправя не само тия сметки. Неговата подагра го измъчваше и той искаше да отиде да поживее наново в Атина, още повече че и годината 1852 изглеждаше, че ще има кишаво лято.
Разговорът се водеше на гръцки език и Маргарит тъкмо нареждаше имената на своите длъжници, като искаше да остави събирането на парите си на Янаки за в случай, че той не се върнеше скоро от Атина, когато откъм горния етаж на къщата се зачу някаква свирня.
- Надали е кавал - прекъсна се Маргарит. - Но свири се хубаво. Кой свири?
- Не е кавал, Николчо, с неговата червена свирка. Ей сега ще го умиря.
- Не. Не. Повикай детето, искам да го чуя.
Янаки неохотно става да извика синчето си. След малко свирнята „кестиса“ и едно момченце, обуто в големите „калеври“ на татка си, с фесче на главата и с ръце, затикнати в джобовете, но в едина джоб се подаваше широка двугърлеста боядисана червено свирка - се изпампули отпред госта.
Маргарит взе да разгледа свирката. Проста овчарска свирка.
Николчо се страхуваше, че ще яде бой, но се окуражи и каза на хубав гръцки език:
- Сенка ми я купи за пет пари на „Света Троица“ оназ година.
- Ама ти ли свиреше? - попита гостът.
Момченцето хвърли поглед към своя „Сенка“ и стори му се, че ушичките го заболяха, и сконфузено отговори: „аз мислех, че няма да се чуе от горе чак тука долу“.
Маргарит каза някакви хубави думи да го окуражи, подаде му свирката и му каза да изсвири и за него нещичко.
Николчо това и чакаше. Грабна свирката, измести си пръстчетата по осемтях дупки и засвири песента „Lа Paloma“. Маргарит се зачуди как може да се свири подобен „шлагер“ на такава проста свирка, и разбра, че детето е даровито много.
- Не искаш ли да се научиш да свириш на нещо друго? - запита го той.
Отговорът на Николчо беше готов.
- Искам цигулка. Ама хубавите цигулки ги продават сега по два минца, пък Сенка не дава пари - отговори то.
Маргарит извади някакви пари и ги подаде на Янаки. „Купи му от мене“.
Янаки си погледна синчето, което беше излъгало, че цигулките стрували по два минца, защото само една единствена цигулка имало в един дюген и струвала скъпо, а другите цигулки били евтини.
- Но нека изкара училище. Ако премине...
- Ще премина, усмихна се детето. Ама да отида ей сега да купя цигулката.
(Николчо викаше на баща си „Сенка“ - вероятно от латинската дума Senior а на майка си „Нине“.)
Маргарит каза своята дума. Хубавата скъпа цигулка ще бъде, ама по Петровден. И като разбра, че Николчо бил във „втори клас“ на гръцкото училище, изглежда, че остана доволен, защото за Маргарит всичко гръцко бе не само хубаво, но и най-хубаво.
Николчо не можа да се отърве скоро от боя. Отдалечавайки се от госта, той видя готовите хапчета за някой болен, поставени в книжка, грабна хапчетата - не всичките, за да не се усети баща му - затече се по стълбата на горния „кат“, от там по съседски покрив при техния кумин и пусна хапчетата в куминя.
Николчо направи това, за да увеличи радостта си, но майка му отдавна вече беше разбрала, че не са гаргите, които от куминя замърсяваха нейното ястие, ами грабна пръчката и отиде да причака синчето си до стълбата със скрита зад гърба си пръчка и без да обръща внимание, че имаха гости, нашари Николча по задните части.
Николчо от тоя зор ожедня. Отиде долу в мазата да пие от стомната вода, и му мина през ума да скрие стомната, да не могат да я намерят другите деца и къде? В армеената каца. Па то на дъното имало останала малко неизхвърлена чорба... И когато Сисето, малката му сестричка, затърсила след малко стомната, сетила се къде да я търси и цопнала в кацата. Ннколчо яде бой от майка си, но майка му едва можа да го отърве вечерта и от баща му, защото стомната не искаше на бърза ръка да се отмирише, та да не забележи и той.
Николчо не можа да се успокои още дълго време. Но за щастие Петровдена беше близо. Собствено Петровдена не беше и дочакан. А около това време учителят Тасис увери Янакя, че синчето му е добре с училището и най-после цигулката беше купена, и то оная за двата минца.
Цигулката я дадоха надвечер. Николчо искаше да подрънне на нея. Но малкото дете - Катинка - спяло и „Нине“ не дава. Цигулката бе грижливо увита в „бохча“ и сложена на полицата. Вечерта обаче Николчо не можа да спи. Спяха всичките деца на един миндер, завити всички общо с една голяма вълнена черга. Късно през нощта Николчо стана, при светлината на кандилото взе столчето, стъпи на него и смъкна цигулката. Отви я, прегърна я и си легна с нея. На мидеря под чергата пансионерите станаха повече: цигулката.
Но Николчо още не можеше да заспи. Той примъкна цигулката върху себе си и жулна лъка. „Всички спят. Пък и под чергата. Никой няма да чуе“, мислеше си той. Но сметката излезе крива. Всичка станаха. И детето се разрева. И всичките деца: Фаньо (кръщелното име Юрдан), Петър, Сисито наизскачаха из чергата. И Николчо пак не можа да се отърве без бой.
„Нине“ обаче го защити. Майката виждаше, че цигулката донесе нещастие на детето ѝ. Николчо много рядко беше ял бой от баща си. Но откакто се появи на мегдан червената свирка, без бой рядко минаваше ден. Янаки не че не беше музикален. Той свиреше на сантур и тамбура и пееше, макар и по-рядко. Но Николчо свиреше денем и нощем и ставаше нетърпим.
На следния ден имаше сватба у някой си Язмаджоолу, канени били „всичките“ цигулари в града. Ннколчо, разбира се, вече се смяташе за цигулар, значи поканен. И заранта, със своята скъпа цигулка най-напред се яви на сватбата. Когато другите цигулари дойдоха, посмяха се малко с Николча, но като видяха скъпата цигулка и като знаеха кой е баща му, курдисаха му цигулката и го научиха да върви с тях, но да не свири, само да минава с лъка струните, без да ги докосва, а после ще го учат.
Сватбата мина през Баждарлък. Когато минаваха край спицарията, Николчо изскочи най-напред пред всички цигулари, за да го види и баща му. Но бащата не стори хас. Изскочи навън, извика го, опъна му ухото и го изпрати да се прибере в къщи. Но на следния ден Николчо имаше вече помощта на майка си. По нейно настояване Танас цигуларина от Варуша бе извикан и пазарен. За 40 гроша за една година ще учи Николча на цигулка.
И уроците започнаха. Уж само два-три пъти в седмицата, но Николчо беше кажи-речи всякой ден, па даже и по цял ден при учителя си. Танас настройваше най-напред цигулката му, след това му показваше нещо и започваше той сам да свири на своята цигулка, а след него Николчо. Така те повтаряха песен след песен, докато след около 1/2 години Николчо знаеше всичките песни и свирни на даскала си и вече не учеха нито ново, а само приповтаряха. През 1858 година Танас цигуларина идва при Янаки и му каза: „твоето момче знае вече толкова, колкото и аз, ама ... взе да ги чупи по-много от мене“.
Така Николчо стана баш цигулар на града Търново, но от ноти нямаше никакво понятие. Истинските ноти в Търново не бяха известни. Имаше някакви „ноти“ с писмо или букви, тях Николчо знаеше, но редовните ноти научи, след още една-две години - показа му ги един французин, който беше дошъл на гости на д-р Hasan. Д-р Hasan беше лекар на един арабски полк, квартируващ по него време в Търново, и който полк по-после бе преведен в Диар-Бекир.
- Ама ти ли свиреше? - попита гостът.
Момченцето хвърли поглед към своя „Сенка“ и стори му се, че ушичките го заболяха, и сконфузено отговори: „аз мислех, че няма да се чуе от горе чак тука долу“.
Маргарит каза някакви хубави думи да го окуражи, подаде му свирката и му каза да изсвири и за него нещичко.
Николчо това и чакаше. Грабна свирката, измести си пръстчетата по осемтях дупки и засвири песента „Lа Paloma“. Маргарит се зачуди как може да се свири подобен „шлагер“ на такава проста свирка, и разбра, че детето е даровито много.
- Не искаш ли да се научиш да свириш на нещо друго? - запита го той.
Отговорът на Николчо беше готов.
- Искам цигулка. Ама хубавите цигулки ги продават сега по два минца, пък Сенка не дава пари - отговори то.
Маргарит извади някакви пари и ги подаде на Янаки. „Купи му от мене“.
Янаки си погледна синчето, което беше излъгало, че цигулките стрували по два минца, защото само една единствена цигулка имало в един дюген и струвала скъпо, а другите цигулки били евтини.
- Но нека изкара училище. Ако премине...
- Ще премина, усмихна се детето. Ама да отида ей сега да купя цигулката.
(Николчо викаше на баща си „Сенка“ - вероятно от латинската дума Senior а на майка си „Нине“.)
Маргарит каза своята дума. Хубавата скъпа цигулка ще бъде, ама по Петровден. И като разбра, че Николчо бил във „втори клас“ на гръцкото училище, изглежда, че остана доволен, защото за Маргарит всичко гръцко бе не само хубаво, но и най-хубаво.
Николчо не можа да се отърве скоро от боя. Отдалечавайки се от госта, той видя готовите хапчета за някой болен, поставени в книжка, грабна хапчетата - не всичките, за да не се усети баща му - затече се по стълбата на горния „кат“, от там по съседски покрив при техния кумин и пусна хапчетата в куминя.
Николчо направи това, за да увеличи радостта си, но майка му отдавна вече беше разбрала, че не са гаргите, които от куминя замърсяваха нейното ястие, ами грабна пръчката и отиде да причака синчето си до стълбата със скрита зад гърба си пръчка и без да обръща внимание, че имаха гости, нашари Николча по задните части.
Николчо от тоя зор ожедня. Отиде долу в мазата да пие от стомната вода, и му мина през ума да скрие стомната, да не могат да я намерят другите деца и къде? В армеената каца. Па то на дъното имало останала малко неизхвърлена чорба... И когато Сисето, малката му сестричка, затърсила след малко стомната, сетила се къде да я търси и цопнала в кацата. Ннколчо яде бой от майка си, но майка му едва можа да го отърве вечерта и от баща му, защото стомната не искаше на бърза ръка да се отмирише, та да не забележи и той.
Николчо не можа да се успокои още дълго време. Но за щастие Петровдена беше близо. Собствено Петровдена не беше и дочакан. А около това време учителят Тасис увери Янакя, че синчето му е добре с училището и най-после цигулката беше купена, и то оная за двата минца.
Цигулката я дадоха надвечер. Николчо искаше да подрънне на нея. Но малкото дете - Катинка - спяло и „Нине“ не дава. Цигулката бе грижливо увита в „бохча“ и сложена на полицата. Вечерта обаче Николчо не можа да спи. Спяха всичките деца на един миндер, завити всички общо с една голяма вълнена черга. Късно през нощта Николчо стана, при светлината на кандилото взе столчето, стъпи на него и смъкна цигулката. Отви я, прегърна я и си легна с нея. На мидеря под чергата пансионерите станаха повече: цигулката.
Но Николчо още не можеше да заспи. Той примъкна цигулката върху себе си и жулна лъка. „Всички спят. Пък и под чергата. Никой няма да чуе“, мислеше си той. Но сметката излезе крива. Всичка станаха. И детето се разрева. И всичките деца: Фаньо (кръщелното име Юрдан), Петър, Сисито наизскачаха из чергата. И Николчо пак не можа да се отърве без бой.
„Нине“ обаче го защити. Майката виждаше, че цигулката донесе нещастие на детето ѝ. Николчо много рядко беше ял бой от баща си. Но откакто се появи на мегдан червената свирка, без бой рядко минаваше ден. Янаки не че не беше музикален. Той свиреше на сантур и тамбура и пееше, макар и по-рядко. Но Николчо свиреше денем и нощем и ставаше нетърпим.
На следния ден имаше сватба у някой си Язмаджоолу, канени били „всичките“ цигулари в града. Ннколчо, разбира се, вече се смяташе за цигулар, значи поканен. И заранта, със своята скъпа цигулка най-напред се яви на сватбата. Когато другите цигулари дойдоха, посмяха се малко с Николча, но като видяха скъпата цигулка и като знаеха кой е баща му, курдисаха му цигулката и го научиха да върви с тях, но да не свири, само да минава с лъка струните, без да ги докосва, а после ще го учат.
Сватбата мина през Баждарлък. Когато минаваха край спицарията, Николчо изскочи най-напред пред всички цигулари, за да го види и баща му. Но бащата не стори хас. Изскочи навън, извика го, опъна му ухото и го изпрати да се прибере в къщи. Но на следния ден Николчо имаше вече помощта на майка си. По нейно настояване Танас цигуларина от Варуша бе извикан и пазарен. За 40 гроша за една година ще учи Николча на цигулка.
И уроците започнаха. Уж само два-три пъти в седмицата, но Николчо беше кажи-речи всякой ден, па даже и по цял ден при учителя си. Танас настройваше най-напред цигулката му, след това му показваше нещо и започваше той сам да свири на своята цигулка, а след него Николчо. Така те повтаряха песен след песен, докато след около 1/2 години Николчо знаеше всичките песни и свирни на даскала си и вече не учеха нито ново, а само приповтаряха. През 1858 година Танас цигуларина идва при Янаки и му каза: „твоето момче знае вече толкова, колкото и аз, ама ... взе да ги чупи по-много от мене“.
Така Николчо стана баш цигулар на града Търново, но от ноти нямаше никакво понятие. Истинските ноти в Търново не бяха известни. Имаше някакви „ноти“ с писмо или букви, тях Николчо знаеше, но редовните ноти научи, след още една-две години - показа му ги един французин, който беше дошъл на гости на д-р Hasan. Д-р Hasan беше лекар на един арабски полк, квартируващ по него време в Търново, и който полк по-после бе преведен в Диар-Бекир.
УЧЕН ЧОХАДЖИЯ
През 1858 година малкият Никола беше изкарал четиртях
класа на гръцкото училище. Той беше начетено момче, имаше на гръцки
голяма литература и четеше всичко, каквото му попаднеше. Но неговия
роднина, Калчова бабалък Димо чохаджията, беше недоволен от малкото
момче.
- Ще стане една панта - викаше той.
- Той трябва да научи занаят. Учени не ни трябват. От учените ще се свърши света. Николчо свърши вече гръцкото учелнще. За какво му е и българското. Какво ще учи още. Нали ще учи същото. Да пише и да чете български, той и без това знае. Янаки трябваше да го даде в моята чохаджийница, ако иска син му един ден да стане човек.
Николчо не искаше да става чохаджия: „Хиляда бода за пара“, викаше той на баща си. Янаки се колебаеше какво решение да вземе. Той искаше син му да тръгне и в новооснованото вече българско училище. Че щял да повтори, по-право щял да учи същото, каквото бил учил на гръцки - това нямаше значение, Николчо беше тръгнал за училище шестгодишен, сега едва щеше до навърши десетата, той съвсем не е голям. И нали му вижда акъла? Цигулар къща не храни, макар че музиката е хубаво нещо. Но дядото на Николча държеше страната на чохаджията: „Ще стане някой „янгьн“, ще изгори всичко, който няма занаят, ще трябва да тръгне да проси. Туй ли искаш ти за детето си?“
Въпросът разреши един от учителите. „Нека се запише в българското училище. Като се види, че знае, да престане да ходи, тогава да става чохаджия, барем ще знае хубаво български“.
Никола само това и гледаше. Да се откопчи от чохаджилъка. Но не стана тъй - дядо му Калчо измисли друга работа. Да се запише в училището, понеже той знае всичко, което ще го учат, да не седи, а да тръгне в одаята на чохаджията.
Николча през есента тържествено заведоха при епитропа П. Кисимов да го запишат ученик. Кисимов настоя Николчо да ходи в чохаджийцицата само когато няма училище, сряда след обед и през ваканцията. От месец юни 1858 година Николчо беше станал вече чохаджия. Той се надяваше да се отърве с училището, но стана по-лошо. „Хем ученик, хем чирак.“ Речеше ли да не се яви на работа в „одаята“, дядо му Калчо веднага ще намери баща му. Понякога Николчо правеше „качак“. Ни в одаята, ни в училището. Но взеха да го улавят.
Училището им беше едно каменно здание („св. Кирил и Методий“) в околността на абаджийския хан. Това беше едно влажно здание. Николчо се разболя през зимата на 1858 г. Близо до Коледа не ходи на училище. Малко преди Коледа тръгна, обаче, щом настъпи ваканцията, блъснаха го в одаята. Одаята им беше някъде между Баждарлък и черквата „Св. Спас“. Някакъв хан, който отдавна е разрушен. В двора имало геран. Чираците и калфите беряха много страх от този геран. Геранът не беше дълбок и често пъти една жена, за която казваха, че била сомнамбулка, идела посреднощ, събличала се гола и се къпела в герана. Николчо вечер закъсняваше в одаята и когато имаха повече работа, трябваше да спи в одаята. В действителност в одаята не спяха, а цяла нощ трепереха от страх.
Чохаджилъка Никола кара до 1861 г.. Нея година той изкара IV клас. Директорът Михайловски му даде една книжка: Nonvea Testament de notre seigneur Iesus Christ, издадена в Londres през 1859 година, и на първата страничка, писано собственоръчно от П. Кисимов, пишеше:
„Ученику Ник. Янакеву III класса търн. училище в ден екзамена за прилежаниe и успех.
1861 Юлия 25
Епископ....
П. Кисимов.......
Когато казаха на Чохаджията, че Николчо се отличил като силен и прилежен ученик, той реши: „от него човек няма да стане“ и реши да откаже вече да приема Николчо в одаята.
Никола прекара в българското училище до 1861 година и се смяташе вече за много учен. Малко ли са това 8 години учение: 4 класа гръцко училище и 4 класа българско. Но от учението му остана и един малък „кедер“. Когато работеха по изравнения пясък, за да учат да пишат още в първото отделение, други момчета се замеряха с пясъка, някой го улучи в главата, в лявото му ухо заседна песъчинка и той с това ухо чуваше слабо. А от чохаджилъка му остана и тоя спомен, че можеше сам да си шие, каквото си иска. Можеше даже да си и скрои нещо.
През 1860 година Никола случайно прочете в една гръцка книга, донесена му от един турчин, да му преведе нещо, една рецепта, която каза на Чохаджията. Рецептата беше такава: Да се накиснел един плат в сапунена вода, да се напои хубаво със сапуня, след това да се прехвърли в едно дървено корито, в което е поставена стипца и малко „крушумк тозу“, залети с вряла вода и разбъркани. Като поседял малко платът, ставал непромокаем за дъжда. Димо Чохаджията направи опит. Получи се хубав плат. Станало просто мушама, но трябвало да се доизкусури начинът. Да се направят опити, за да се научи тая работа по-добре. И чохаджията взе дума от Никола да не обажда тая работа никому, защото, кога и Николчо стане чохаджия, ще си отворят фабрика да направят такива платове за войската. И когато Янаки съгласи неговото момче да отиде да се учи за доктор и да не става вече чохаджия, гюрултията беше голяма. Чохаджията смяташе, че от Никола вече нищо не става. Обаче от цялото семейство пак само Димо чохаджията имаше пари. Янаки колкото пари събираше, къташе ги, за да купи на Карагьозоолу дюгеня, защото тая уговорка е още от нея година, макар покупката да стана едва след две години. Смяташе се Никола да отиде най-напред в Атина да се види с Маргаритица (Маргарит беше починал), но на отиване да мине през Цариград. Нямаше пари, но чохаджията пак намери и даде.
- Ще стане една панта - викаше той.
- Той трябва да научи занаят. Учени не ни трябват. От учените ще се свърши света. Николчо свърши вече гръцкото учелнще. За какво му е и българското. Какво ще учи още. Нали ще учи същото. Да пише и да чете български, той и без това знае. Янаки трябваше да го даде в моята чохаджийница, ако иска син му един ден да стане човек.
Николчо не искаше да става чохаджия: „Хиляда бода за пара“, викаше той на баща си. Янаки се колебаеше какво решение да вземе. Той искаше син му да тръгне и в новооснованото вече българско училище. Че щял да повтори, по-право щял да учи същото, каквото бил учил на гръцки - това нямаше значение, Николчо беше тръгнал за училище шестгодишен, сега едва щеше до навърши десетата, той съвсем не е голям. И нали му вижда акъла? Цигулар къща не храни, макар че музиката е хубаво нещо. Но дядото на Николча държеше страната на чохаджията: „Ще стане някой „янгьн“, ще изгори всичко, който няма занаят, ще трябва да тръгне да проси. Туй ли искаш ти за детето си?“
Въпросът разреши един от учителите. „Нека се запише в българското училище. Като се види, че знае, да престане да ходи, тогава да става чохаджия, барем ще знае хубаво български“.
Никола само това и гледаше. Да се откопчи от чохаджилъка. Но не стана тъй - дядо му Калчо измисли друга работа. Да се запише в училището, понеже той знае всичко, което ще го учат, да не седи, а да тръгне в одаята на чохаджията.
Николча през есента тържествено заведоха при епитропа П. Кисимов да го запишат ученик. Кисимов настоя Николчо да ходи в чохаджийцицата само когато няма училище, сряда след обед и през ваканцията. От месец юни 1858 година Николчо беше станал вече чохаджия. Той се надяваше да се отърве с училището, но стана по-лошо. „Хем ученик, хем чирак.“ Речеше ли да не се яви на работа в „одаята“, дядо му Калчо веднага ще намери баща му. Понякога Николчо правеше „качак“. Ни в одаята, ни в училището. Но взеха да го улавят.
Училището им беше едно каменно здание („св. Кирил и Методий“) в околността на абаджийския хан. Това беше едно влажно здание. Николчо се разболя през зимата на 1858 г. Близо до Коледа не ходи на училище. Малко преди Коледа тръгна, обаче, щом настъпи ваканцията, блъснаха го в одаята. Одаята им беше някъде между Баждарлък и черквата „Св. Спас“. Някакъв хан, който отдавна е разрушен. В двора имало геран. Чираците и калфите беряха много страх от този геран. Геранът не беше дълбок и често пъти една жена, за която казваха, че била сомнамбулка, идела посреднощ, събличала се гола и се къпела в герана. Николчо вечер закъсняваше в одаята и когато имаха повече работа, трябваше да спи в одаята. В действителност в одаята не спяха, а цяла нощ трепереха от страх.
Чохаджилъка Никола кара до 1861 г.. Нея година той изкара IV клас. Директорът Михайловски му даде една книжка: Nonvea Testament de notre seigneur Iesus Christ, издадена в Londres през 1859 година, и на първата страничка, писано собственоръчно от П. Кисимов, пишеше:
„Ученику Ник. Янакеву III класса търн. училище в ден екзамена за прилежаниe и успех.
1861 Юлия 25
Епископ....
П. Кисимов.......
Когато казаха на Чохаджията, че Николчо се отличил като силен и прилежен ученик, той реши: „от него човек няма да стане“ и реши да откаже вече да приема Николчо в одаята.
Никола прекара в българското училище до 1861 година и се смяташе вече за много учен. Малко ли са това 8 години учение: 4 класа гръцко училище и 4 класа българско. Но от учението му остана и един малък „кедер“. Когато работеха по изравнения пясък, за да учат да пишат още в първото отделение, други момчета се замеряха с пясъка, някой го улучи в главата, в лявото му ухо заседна песъчинка и той с това ухо чуваше слабо. А от чохаджилъка му остана и тоя спомен, че можеше сам да си шие, каквото си иска. Можеше даже да си и скрои нещо.
През 1860 година Никола случайно прочете в една гръцка книга, донесена му от един турчин, да му преведе нещо, една рецепта, която каза на Чохаджията. Рецептата беше такава: Да се накиснел един плат в сапунена вода, да се напои хубаво със сапуня, след това да се прехвърли в едно дървено корито, в което е поставена стипца и малко „крушумк тозу“, залети с вряла вода и разбъркани. Като поседял малко платът, ставал непромокаем за дъжда. Димо Чохаджията направи опит. Получи се хубав плат. Станало просто мушама, но трябвало да се доизкусури начинът. Да се направят опити, за да се научи тая работа по-добре. И чохаджията взе дума от Никола да не обажда тая работа никому, защото, кога и Николчо стане чохаджия, ще си отворят фабрика да направят такива платове за войската. И когато Янаки съгласи неговото момче да отиде да се учи за доктор и да не става вече чохаджия, гюрултията беше голяма. Чохаджията смяташе, че от Никола вече нищо не става. Обаче от цялото семейство пак само Димо чохаджията имаше пари. Янаки колкото пари събираше, къташе ги, за да купи на Карагьозоолу дюгеня, защото тая уговорка е още от нея година, макар покупката да стана едва след две години. Смяташе се Никола да отиде най-напред в Атина да се види с Маргаритица (Маргарит беше починал), но на отиване да мине през Цариград. Нямаше пари, но чохаджията пак намери и даде.
Прочетете още:
Няма коментари:
Публикуване на коментар