Паисий Хилендарски пише в своята история: "По това време в 1170 г. в Търново бил патриарх свети Йоан. Виждал лошото отношение на гърците към българите, плакал и молел Бога със сълзи да ги избави от гръцкото робство. И явил му се светият великомъченик Димитрий. Него били славели и почитали търновските и българските царе отначалото, от род в род, от благочестивия Михаил до светия Йоан-Владимир. Тоя свети мъченик закрилял дома и рода на българските царе и бил изпратен от Бога, за да помогне и поднови българското царство в Търново. Рекъл на патриарха да постави Асен за цар на българите. Бог ще бъде с него и българският скиптър ще успее в Асеновата ръка. Така патриархът по Божие повеление повикал Асен и неговия брат Петър от Влахия. Били от царски род, внуци на Гаврил, Самоиловия син, който бил изгонен, както се каза, във Влахия. Заповядал им да съградят хубава черква в Търново на името на светия мъченик Димитрий. Патриархът повикал българските епископи и господари в Търново за освещаване на черквата. И по Божие повеление събрал се много народ. Когато патриархът осветил черквата, донесъл венец и багреница, венчал Асен на българския престол и казал на всички, че му било заповядано от Бога чрез свети Димитрий. Тъй народът от радост извикал гръмогласно: "Да живее Асен! За много години на българския цар Асен! За много години на Иоана, най-блаженият патриарх търновски, и на цяла България! За много години!..."
В главата за българските светци Паисий пише:: "Петият е свети Йоан, Търновски патриарх, живял във времето на цар Асен стари. Той го венчал на престола, както се каза по-преди. Завършил своя живот в Търново на патриаршеския престол."
Интересно е, че Митрополит Климент Търновски /Васил Друмев/ точно св. Йоан патриарх Търновски споменава в историческата си драма "Иванку, убиецът на Асеня I". Вече стар и изнемощял той предупреждава царя за предстоящата трагедия. Васил Друмев се позовава именно на историите на Христаки Павлович и Паисий въпреки, че по негово време Марин Дринов в книгата си "Исторически преглед на българската църква" твърди, че "по времето на Асеня I не е имало в Търново никакъв патриарх Йоан".
В статията на свещ. Петър Петров "Търновската патриаршия, църковната традиция и домашните извори" добре е обяснено, че в продължение на две десетилетия към Търновската били присъединени осем епархии на Охридската архиепископия. Предстоятелят на новоучредената Църква във Второто българско царство получил ръкоположение от трима архиереи - съгласно каноните, но все още нямал признанието на останалите поместни Църкви. Независимостта на Търновската архиепископия се нуждаела от признание и утвърждаване в междуцърковните среди. Преди всичко ѝ трябвало признание от Охридската и от Константинополската патриаршия. Важно е да се отбележи, че Охридската църква не е реагирала отрицателно с някакъв акт (както е правила това при други подобни случаи) по повод събитията в Търновска България. Ако било нереалистично да се иска (формално) църковно признание от Охрид, имало още по-малко основание да се надяват на благосклонност от Константинопол. Разчитало се по-скоро на благоприятно развитие на българо-византийските отношения в контекста на усложнената политическа обстановка за Византия. Готовността на Византия да признае суверенитета на българската държава, царската титла на търновския владетел и църковния глава била мотивирана от опасността, която създавали кръстоносците. Фактът обаче, че сам Йоан Каматир, Константинополският патриарх, предложил да признае независимостта и дори патриаршеската титла на Търновския предстоятел, е наистина знаменателен. В навечерието на учредяването на Търновския диоцез на византийска територия съществуват три автокефални диоцеза: Константинопол, Кипър и Охрид. Макар и на една държавна територия обаче, те не винаги са в единство. Колкото до българските земи, част от тях е в диоцеза на Охридската архиепископия, а друга – на територията на Константинополската патриаршия. Макар и да липсват конкретни данни, на основата на църковната традиция и на някои косвени свидетелства, можем да реконструираме действията на Асен и Петър по обособяването на новата църковна област. Центровете, от които са можели да дойдат съответните решения, са Охрид и Константинопол. И тъй като Търново се е намирал в границите на Охридския диоцез, логично е братята да са търсили там необходимите им решения, но също вероятно е да са търсили подкрепа и в Константинопол, където пък е политическият център на Империята. Преди всичко, въпреки бурните политико-църковни събития, няма сведения за оспорване законността на Търновската църква. По-късните възражения и спорове в Охрид относно поставените от българите епископи, засягат самите назначения, а не Търновската църква изобщо. Не се оспорва законността на Търново и от Патриарх Калист – в известното му послание. Българските извори пазят спомена за каноничната връзка, съществувала между Охридската архиепископия, Константинополската патриаршия и Търновската църква при учредяването на последната. „Разказ за възстановяването на Българската и Сръбската патриаршия” повествува, че българите, макар и да не са били под властта на гръцкото царство, от там са искали да им се постави митрополит, „тъй като тук бе на благочестието приемникът”. Известието, че българите искат митрополит означава съществуването на вече учредена митрополия, чиито престол той трябва да заеме. Освен това известието потвърждава и мнението, че българите не действат спонтанно, а се стремят да спазват каноничните изисквания. Гърците удовлетворяват исканията на българите, но митрополитите, които изпращат се оказват сребролюбци, т. е. нарушители на каноните, ненаставляващи по апостолски. Нарушенията на гърците принуждават българския цар да издигне в гр. Търново свои епископи, което, на свой ред, навежда и на мисълта, че вече е постигната автономия за Търновския диоцез. Следващата крачка е изборът и интронизацията на Търновски патриарх, което е вече свидетелство за автокефалията на Търновската църква. Тук неизвестният автор не споменава за никакви противодействия от страна на Охрид или Константинопол, което навежда на мисълта, че те са признали съществуващото положение по надлежния ред. По-нататък четем, че: „В Търново града много от патриарсите като слънце блестяха. От тях са светият отец наш Теофилакт, сказател на Евангелието, Йоан и Евтимий, и много други… И на това царство [т. е. българското – П. П.] принадлежеше Охридската земя… И там, с благословията на Търновския патриарх, архиепископът на града Охрид свои епископи постави”. Споменаването на Охридски архиепископи в реда на търновските патриарси безспорно свидетелства за приемственост между двете църкви или по-точно за това, че Търновският диоцез се създава с благословението на Охрид и първоначално се намира под неговата юрисдикция. Това е показателно, че забравеният патриарх Йоан Търновский е бил именно Охридски архиепископ.
В Паисиевата история пише също, че в старите ръкописни книги се намира разказ за цар Асен стари как след смъртта на светия патриарх Йоан повикал от Охрид светия отец Теофилакт и го поставил патриарх в Търново. "Пише в старите ръкописни книги защо по представлении /при представенето си, при кончината си / патриарха св. Иоанн, който возведе /възкачи/ Асеня на царства, каквото се горе рече, позва /повика/ Асен от Охрид святаго отца Теофилакта, и постави го в Тернов Патриарха."- от Царственика на Христаки Павлович.
В главата за българските светци Паисий пише:: "Петият е свети Йоан, Търновски патриарх, живял във времето на цар Асен стари. Той го венчал на престола, както се каза по-преди. Завършил своя живот в Търново на патриаршеския престол."
Интересно е, че Митрополит Климент Търновски /Васил Друмев/ точно св. Йоан патриарх Търновски споменава в историческата си драма "Иванку, убиецът на Асеня I". Вече стар и изнемощял той предупреждава царя за предстоящата трагедия. Васил Друмев се позовава именно на историите на Христаки Павлович и Паисий въпреки, че по негово време Марин Дринов в книгата си "Исторически преглед на българската църква" твърди, че "по времето на Асеня I не е имало в Търново никакъв патриарх Йоан".
В статията на свещ. Петър Петров "Търновската патриаршия, църковната традиция и домашните извори" добре е обяснено, че в продължение на две десетилетия към Търновската били присъединени осем епархии на Охридската архиепископия. Предстоятелят на новоучредената Църква във Второто българско царство получил ръкоположение от трима архиереи - съгласно каноните, но все още нямал признанието на останалите поместни Църкви. Независимостта на Търновската архиепископия се нуждаела от признание и утвърждаване в междуцърковните среди. Преди всичко ѝ трябвало признание от Охридската и от Константинополската патриаршия. Важно е да се отбележи, че Охридската църква не е реагирала отрицателно с някакъв акт (както е правила това при други подобни случаи) по повод събитията в Търновска България. Ако било нереалистично да се иска (формално) църковно признание от Охрид, имало още по-малко основание да се надяват на благосклонност от Константинопол. Разчитало се по-скоро на благоприятно развитие на българо-византийските отношения в контекста на усложнената политическа обстановка за Византия. Готовността на Византия да признае суверенитета на българската държава, царската титла на търновския владетел и църковния глава била мотивирана от опасността, която създавали кръстоносците. Фактът обаче, че сам Йоан Каматир, Константинополският патриарх, предложил да признае независимостта и дори патриаршеската титла на Търновския предстоятел, е наистина знаменателен. В навечерието на учредяването на Търновския диоцез на византийска територия съществуват три автокефални диоцеза: Константинопол, Кипър и Охрид. Макар и на една държавна територия обаче, те не винаги са в единство. Колкото до българските земи, част от тях е в диоцеза на Охридската архиепископия, а друга – на територията на Константинополската патриаршия. Макар и да липсват конкретни данни, на основата на църковната традиция и на някои косвени свидетелства, можем да реконструираме действията на Асен и Петър по обособяването на новата църковна област. Центровете, от които са можели да дойдат съответните решения, са Охрид и Константинопол. И тъй като Търново се е намирал в границите на Охридския диоцез, логично е братята да са търсили там необходимите им решения, но също вероятно е да са търсили подкрепа и в Константинопол, където пък е политическият център на Империята. Преди всичко, въпреки бурните политико-църковни събития, няма сведения за оспорване законността на Търновската църква. По-късните възражения и спорове в Охрид относно поставените от българите епископи, засягат самите назначения, а не Търновската църква изобщо. Не се оспорва законността на Търново и от Патриарх Калист – в известното му послание. Българските извори пазят спомена за каноничната връзка, съществувала между Охридската архиепископия, Константинополската патриаршия и Търновската църква при учредяването на последната. „Разказ за възстановяването на Българската и Сръбската патриаршия” повествува, че българите, макар и да не са били под властта на гръцкото царство, от там са искали да им се постави митрополит, „тъй като тук бе на благочестието приемникът”. Известието, че българите искат митрополит означава съществуването на вече учредена митрополия, чиито престол той трябва да заеме. Освен това известието потвърждава и мнението, че българите не действат спонтанно, а се стремят да спазват каноничните изисквания. Гърците удовлетворяват исканията на българите, но митрополитите, които изпращат се оказват сребролюбци, т. е. нарушители на каноните, ненаставляващи по апостолски. Нарушенията на гърците принуждават българския цар да издигне в гр. Търново свои епископи, което, на свой ред, навежда и на мисълта, че вече е постигната автономия за Търновския диоцез. Следващата крачка е изборът и интронизацията на Търновски патриарх, което е вече свидетелство за автокефалията на Търновската църква. Тук неизвестният автор не споменава за никакви противодействия от страна на Охрид или Константинопол, което навежда на мисълта, че те са признали съществуващото положение по надлежния ред. По-нататък четем, че: „В Търново града много от патриарсите като слънце блестяха. От тях са светият отец наш Теофилакт, сказател на Евангелието, Йоан и Евтимий, и много други… И на това царство [т. е. българското – П. П.] принадлежеше Охридската земя… И там, с благословията на Търновския патриарх, архиепископът на града Охрид свои епископи постави”. Споменаването на Охридски архиепископи в реда на търновските патриарси безспорно свидетелства за приемственост между двете църкви или по-точно за това, че Търновският диоцез се създава с благословението на Охрид и първоначално се намира под неговата юрисдикция. Това е показателно, че забравеният патриарх Йоан Търновский е бил именно Охридски архиепископ.
В Паисиевата история пише също, че в старите ръкописни книги се намира разказ за цар Асен стари как след смъртта на светия патриарх Йоан повикал от Охрид светия отец Теофилакт и го поставил патриарх в Търново. "Пише в старите ръкописни книги защо по представлении /при представенето си, при кончината си / патриарха св. Иоанн, който возведе /възкачи/ Асеня на царства, каквото се горе рече, позва /повика/ Асен от Охрид святаго отца Теофилакта, и постави го в Тернов Патриарха."- от Царственика на Христаки Павлович.
Проф. Хитко Вачев при разкопките в местността ФРЕНКХИСАР констатира: „Още докато работихме, разбрахме, че става дума за дълго търсения манастир на Света Богородица", и за щастие, още в първия археологически сезон имахме интересни разкрития. Едното от тях вече е напълно реставрирано -става дума за тухла, която излезе от гроб номер 9. Тухлата има по средата двоен патриаршески кръст и седемредов надпис, който разчетохме вече с проф. Казимир Попконстантинов. Надписът гласи: „В началото бе словото и словото беше у Бога и Бог беше словото. То беше в началото у Бога, всичко чрез него стана и без него не стана". Проучванията след това ми показаха, че това е стих 1:4 от Евангелието на Йоан, което е предговор към Новия завет"
Има само още един такъв епиграфски паметник, намерен в Първомай в Пловдивско през 80-те години. Такива тухли се наричат подвъзглавия и се поставят под главата на починали висши църковни дейци, принадлежащи към черното духовенство, т.е. към висшия църковен клир. В Северна Македония има разкрити две аналогични погребения, които подсказват върховенството на погребания. Единият гроб е в преддверието на църквата „Св. Пантелеймон" и за него е известно, че е на св. Климент. В преддверието на друга църква в с. Галичица археолозите са попаднали на също така оформен гроб, за който се счита, че е гробът на св. Наум. Много възможно е да е някой с името Йоан, който сам е пожелал да бъде изписан този текст от Евангелието на Йоана. А за висшия статус на погребания говори и това, че до гроба е била изградена специална ниша, в която е било поставено постоянно горящо кандило. Този гроб е датиран след втората половина на 13 век. Може би това е гробът на Търновския патриарх Йоан, на когото се е явил св. Димитър и който е благословил Асен I за български цар.
Източници: „Царственик или история болгарская“ -Христаки Павлович, "История на Охридската Архиепископия. Том 1 от Иван Снегаров, "Пътеводител на Велико Търново от 1907г.", статия-свещ. Петър Петров "Търновската патриаршия, църковната традиция и домашните извори"
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ
© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар