В ПАМЕТ НА РАДКА, ИВАН И СТЕФАН КОСТОВИ СКЪПИ ЧИТАТЕЛИ, АКО ТОЗИ БЛОГ ВИ ХАРЕСВА, МОЖЕ ДА МЕ ПОДКРЕПИТЕ ТУК

Васил Берон за първите разкопки на хълма Трапезица и основаване на Археологическото дружество в Търново

Наименованието Трапезица вижда се да се е дало на тая местност според геометрическия ѝ образец, трапеция зовем, на който образец действително и прилича тая местност; или пък на един къщен прибор, на който се слага да се яде и трапеза зовем. Възвишената тая местност Трапезица е заобиколена от трите страни с река Янтра и се представлява по това като един полуостров. На отгорнята ѝ висока повърхност са били построени палатите на българските царе, на болярите и на велможите на царството. Наоколо е била обградена Трапезица с един каменен зид, снабден и укрепен с много кули, между които двете към северозапад и югоизток са били доволно големи и яки и според високото стръмно местно положение - мъчно достъпни; те ако и донейде порутени, но и до днес са се завардили.
По полите на Трапезица откъм реката Янтра има построени къщя, но само откъм южната ѝ част, а на стръмното равнище откъм северозападнята ѝ част са живели, според както по предание се разказва и се уверява, евреи. Но кога те са се там заселили, колко време са там живели и кога, и по коя причина са се те оттам изселили, не се знае, дори не са останали и не съществуват никакви следи от къщята им и проч., знаем само и видяхме останки от гробища на тая стръмна местност и се разказва по предание, че те са били еврейски гробища, но доколко това е истина, не можем да потвърдим.
На местната повърхност на Трапезица днес не се съглежда нищо особено (освен новооткритите черкови); и е обраснала с трънаци, но когато ние додохме тук в 1856 година, както и в течението на няколко по-отподирни години, ние съгледахме много стърчащи, донейде развалени и порутени каменни зидове с хоросан изработени, които се кръстосваха и представляваха едни дълговати четвероъгълни преградни образци. Между тие стърчащи и порутени зидове местността беше вхлътната навътре и надолу. Като разгледахме внимателно тия накръстосани стърчащи зидни останки и вхлътнатата помежду им местност, ние се досетихме, че стърчащите порутени зидове трябва да са останки от зидовете на зданията, що са били построени на Трапезица, и че вхлътнатините между тие зидове са произлезли и са се образувани вследствие на изгниването на гредите на зданията, що са били построени и наредени между зидовете им. Ние сме размервали пространствата между гореупоменатите стърчащи зидни части в длъж и в шир и, доколкото помним, някои бяха до 10-15 крачки дълги и до 8-10 крачки широки. Вижда се, че в продължението на толкова години тия стърчащи зидни части са се засипали с изгнили трънаци, пръст и проч. И според това сега веч не се виждат. При това ние съгледахме още в 1856 година до 5-6 кръгли вхлътнати траповидни места, затрупани отгоре с камъни, около които ние съгледахме тоже остатки от порутени зидове. След много разпитвания и изследования ние узнахме, че по предание се е вярвало и се вярва „как на тия траповидни местности са били построени черкови и че те са били порутени и съсипани от турците в отколешни времена - може би още при превземането от тях на града Търново - и че порутени останки от тия черкови се още намират, засипани под земната повърхност на тия траповидни места“. Известихме се при това, че като търсили някои българи имане, случайно разкопали и открили една такава вета порутена черкова и че търновците ходили да я разгледват с голямо благоговение; като узнало впрочем местното турско правителство за тая новооткрита вета българска черква, заповядало да се тя затрупа и закрие с камъни и запретило веч да не смей никой да разкопава по тия места и въобще по земната повърхност на Трапезица. За това ние се известихме още в 1856 година, но не бе възможно нищо да се направи. След освобождението впрочем на отечеството от турското владичество в 1877 година ние съвзехме пак задушевната си идея да се убедим във верността и истинността на гореупоменатото народно предание, завардено тук в Търново от незапамятни времена. За тая си идея и за продобитите следствия, ние ще разкажем по-долу.
Над реката Янтра е имало по всяка вероятност няколко мостове, които са служили за съобщение между Трапезица, дето са живели българските царие и велможи, и Хисаря или знаметитата крепост, дето са били правителствените учреждения. Един от тие мостове съществува и до днес, що се намира близо до Митрополията, и Владишкия мост назван; по съществующите впрочем и до днес признаци и следи явно се доказва, че трябва да е имало и други мост над Янтра, който е служил за право съобщение между Трапезица и церквата „Свет. 40 мъчеников“, и за доказателство на това служат пътищата, направени от Трапезица към брега на реката Янтра по стръмната урва, както и от левия бряг на Янтра за в парадния вход на тая церква. Тоя мост, както и другите, които са били построени над реката Янтра, не са били вероятно построени на една по-възвишена височина от тая, на която е построен горе-помянутият Владишки мост. Не е следователно справедлива и достоверна мълвата, че е имало мост, построен от високата повърхност на Трапезица направо до високата повърхност на Търновската крепост или Хисаря, понеже нам не ни се вярва, че преди 500 години да е имало такъв изкусен майстор, който да е можал да построи един мост (на синджири, разумява се), на една височина от 70 метра над реката; при това не съществуват никакви белези, които да могат да потвърдят ясно и положително тая мълва.
За да можем да имаме едно по-подробно и по-точно сведение за Трапезица, ние измерихме, ако и не равната ѝ повърхност, със съдействието на някои наши приятели и узнахме:
1. Че отгорнята ѝ повърхност е в длъж до 400, а в шир - 250 метра.
2. Малката же стръмна повърхност към зидовете, що я обграждат, е до 10 метра.
3. А доволно голямата стръмна повърхност от зидовете на Трапезица до долнята земна повърхност при река Янтра е до 70 метра и тя е скалиста, камениста и покрита с трънаци.
В съображение на гореизложеное, че на отгорнята част на Трапезица доскоро са се виждали, а отсетне - затрупани с пръст -стърчащи части на развалените и порутени зидове, ние съвзехме още в 1856 идеята да се разкопае Трапезица; но това не беше никак възможно по разновидни причини во времето на турското владичество. След освобождението же на България в 1878 год. през месец марта учреди се едно Археологическо дружество в Търново, което да се грижи за разкопаването на Трапезица както и на други местности, дето се предполага, че има исторически паметници. За тая цел се учреди една комисия, за да състави един Устав за нареждането и управлението на това дружество. Дори се състави уставът, комисията се разпореди да се немедлено почне разкопаването на тия места; откриха се две малки церквици на североизточната част на Трапезица, които ще опишем по-долу.
След като се състави Уставът на Дружеството, представи се в Министерството за разглеждане и одобрение, но по неизвестни нам причини нашата тая молба се изпълни чак след 5 години в 1884 година, когато се и прие формалното му потвърждение от страна на Министерството и незабавно се пристъпи към учреждението на Дружеството.
След учреждението му почна се разкопаването на Трапезица и на оная местност, дето се разказваше по народното предание и по сведенията на вещи лица, че било имало една Царска черкова, и тая местност била на североизточната крайна част на Трапезица. Като се разкопава един ден, уверихме се, че сме открили една доволно голяма черкова с две отделения и един вход (нартикс), от който се влязва в черковата по големи каменни стъпала. Зидните стени впрочем на тая черкова не са цели, но донейде порутени и по вътрешната им повърхност съгледахме изображения на светии, одети в архиерейски одежди, и на някои места - и надписи с чисто български букви, (но не цели); и за любопитство ние излагаме тук съдържането на един надпис, изложен на един окъсък от свитъка, който държи един архиерей в десницата си, написан е едри черни и червени букви; изображението на светеца впрочем не е цяло, но само до рамената му. Тоя откъсък гласи тъй: „... Господи И... обрашалться спаси туне приялипъ избавление благодарствуятя слове“. Съгледаха се при това изображенията на много светии, но за жалост всички повредени и повечето само до гърдите завардени. В насипа на тая порутена черкова намериха се много откъси от дебелата мазанка на свода (кубето), по които се съгледаха едри чисто български черни букви на синьолазурно поле, но, за жалост, само по 2-3 букви; тъй щото не бе възможно да се прочете нещо нацяло.
Като се разкопаваше в по-голямото средно отделение на черковата (вероятно за мъжете), ние съгледахме на дясната страна един голям камен и като се разкопа нанадолу от него, открихме една доволно голяма гробница (катакомба), обградена с отделни каменни зидове, и като се разкопа цяла, оказа се, че тя е два и половина метра дълбока, два метра широка и 6 метра дълга. На една дълбочина от 2 метра намериха се до 6 черепа и много други кости от человеческо тяло (от ръце, крака и проч.); между черепите имаше един много голям. Ние съгледахме при това, че вътрешната мазанка (сувата) на тая гробница е накрита с дребни златни цветенца, чисто завардени. Покрай десния ѝ зид оказаха се на една дълбочина от един и половина метър много едри и дребни въглища, остатки от изгорели дървета, което ни кара да мислим, че новооткритата тая черкова трябва да е била запалена и вследствие на това трябва да е изгоряло всичко дървено, що се е в нея намервало. С надежда, че може да се намерят някои драгоценни остатки, ние се разпоредихме да се разкопае доволно дълбоко всичката черкова, а особено олтарят; но за жалост нищо не се намери.
По-горе се упомена, че по народното предание се славило за тая новооткрита черкова, че тя е била царска черкова; според уверенията же на Патриарха Евтимия и на Голубински се доказва, че цар Иван Асен I построил на Трапезица в 1195 год. една черкова, посветена свет. Ивану Рилскому, в която тогава са били поставени мощите на тоя светец, и че близо до нея е била построена друга една черкова, посветена Св. Апостол. Петра и Павла, в която са били вложени мощите Св. Гавриила Лесновского. Тъй разказват казаните двама историци. Като зехме в съображение народното предание с тоя разказ, ние казваме, че по всяка вероятност новооткритата черкова трябва да е оная, посветена Св. Апостол Петра и Павла, и че гробницата, съзидена в нея, трябва да е била преопределена не само за мощите Св. Гавриила Лесновскаго, но особено, за да се погребват в нея членовете на царската челяд; и според това, вижда се, и вътрешната ѝ мазанка е накрита със златни цветенца; даже ние мислим, че в тая гробница трябва да е било вложено и тялото на цар Ив. Асеня I, убит от Иванка в 1195 год., (това впрочем положително да потвърдим не можем).
От лява страна на черковата в средното най-голямо отделение, ние съгледахме един особен вход откъм голямото запазително укрепление или откъм голямата каменна кула, що се намира и още съществува, ако и донейде порутена, на североизточния край на Трапезица. На дясната страна на тоя вход ние съгледахме издълбан на един камен ликът Св. Архангела Михаила, прав стоящ, доволно изкусно изработен и опирающи се с дясната си ръка о сабята си с разтегнати крила. По всяка вероятност тоя вход трябва да е бил нарочно направен и предназначен или за военачалниците, що са живели в голямата кула, или за самия цар Ивана Асеня I; а Св. Архангел Михаил е бил изработен и изобразен в камъка, опрян о сабята си, като символ на военна храброст. Това показва впрочем, че нашите прадеди още во времето на Ив. Асеня I са знаели и умели да вдълбават в толкова корави камъни и да изображават на тях ликове. Като се почни пак разкопаването на Трапезица, най-напред ще се разкопае ближнята до тая черкова местност, на която се предполага да е била построена черковата Св. Ив. Рилскаго съгласно с историческите уверения на Патриарха Евтимия и на Голубински; и действително виждат се на земната повърхност и знакове, и следи от порутени зидове на едно обширно здание.
4. Да се завърнем сега към разглеждането и описанието на двете, още в самото начало на основанието на на Арх. Дружество в 1878 год. открити, черквици. Те са тоже доволно порутени и разделени на 3 отделения, от които едното трябва да е служило като за олтар, но образният му строй не прилича като на олтар на нашите черкови. Действително това отделение е тоже към изток, но е твърде тясно и току до извитото място на това отделение се намират в зида, изработени и от двете му страни, по един и половина метър широки, места и дотолкова почти дълбоки. Това много ни учуди, защото не можахме никак да си изтълкуваме що означават тия 2 в зида нарочно построени места. Ние съгледахме при това, че на вътрешната повърхност на зидовете им се намират две мазанки (суви), на отгорнята от които се съгледаха изображения на светци, а на отдолнята — разновидни рисунки. В съображение на това ние бяхме принудени да повярваме, че тия черквици са били построени още когато нашите прадеди са били езичници и че следователно те са били капища, а че отсетне след приемването им на християнската вяра са били преобърнати в храмове. Намериха се още в едната о тия церквици два доволно дебели до половин метър високи стълбовидни камъни от мрамор с гръцки надписи, но не бе възможно разборчиво да се прочетат. Най-отгоре и на двата е написано Агати тихи (на добро счастие) и това доказва, че те не са били надгробни камъни.
Преди да свършим обаче описанието на Трапезица, длъжни сме да изложим някои неточни и совсем тъмни исторически сведения, вместени в историята на българите (die Geschichte der Bulgarien), печатана в 1876 и составена от господина Константина Иречека, който разказва в стр. 253 на своята история за ветия добре укрепен град (Хисаря), „че се бил називавал Царевиц, а търновците го називавали Царювиц“; впрочем, доколкото нам е известно, всички са го називавали и още го називават Хисар, тоест крепост/на турски/, а не Царювиц. Освен това в историята на г-на д-ра Иречека много се непонятно, даже и объркано, разказва за Хисаря и за Трапезица и человек, който живее тук и внимателно разглежда и сравнява описанието, изложено в гореупоменатата история за същите предмети, които там се описват, не може никак да си состави ясно понятие за тях. Тъй например в същата страница г-н д-р Иречек, като привожда думите на турския географ Хаджи Калфа, разказва между другото и това, че „Янтра обикаля замъка (das Schloss) като един полумесец, и той се присъединява с водата чрез две башни/кули/“. Ние не можехме никак да проумем за Хисаря ли хортува Хаджи Калфа, или за Трапезица, но като разгледахме добре криволците, които образува Янтра около Хисаря и около Трапезица, мислехме навярно, че Хаджи Калфа описва Трапезица, понеже тая река Янтра действително обикаля Трапезица, тъй като представлява чрез течението си един образец, подобен на полумесец.
С голямо удивление впрочем прочетохме по-долу разказа на г-н Иречека, който казва от себе си, че „сега се намират отгоре жалостни развалини изпотрошени (Trümmer) на замъчния баир, който се називава още всякога български Царевиц (Царювиц в Търновчанския диалект); „Царския замък (Вurg) по турски Хисар (Вurg)“. Като прочетохме това, ние разгледахме изново течението на Янтра около Трапезица и около Хисаря и се убедихме, че Хаджи Калфа разказва в своята география за Трапезица, а не за Хисаря и че следователно г-н д-р Иречек по някое си погрешно сведение уверява, че Хаджи Калфа разказва за Хисаря.
5. По-надолу още г-н д-р Иречек разказва: “На Царевиц (Хисаря разумява) стояли палатите, в които са живели или седели (residirten) Асенювци, Тертерювци и Шишмановци“, и за доказателство негова милост привожда думите на Полати: „иже сут сътворени топлоти ради“ и пр. В страница 254, като разказва г-н д-р Иречек за Трапезица, излага следующето: „На десния бряг на Янтра издига се срещу Царевец една уединена канара със стръмни до 100 стъпки високи стени, на върха на която стоеше славният замък (Вurg) Трапезица“ и проч., и проч.
По-надолу казва: „Върхът на Трапезица е обраснал с трънаци и шубраци, които и служат като пасбище за козите и овцете. Мълвата разказва за бляскави царски палати (дворци), които там отгоре били са стоели и също за седем черкови, които според качеството на местността може да са били само тесни здания и малки черквици (капели)“ и проч., и проч.
Като размислихме и обсъдихме с прилично внимание всичко гореизложеное, ние не можахме ясно да проумеем де са били действително царските палати - на Трапезица ли, както уверява мълвата (или все едно - народното предание), или Хисаря, както иска да увери г-н д-р Иречек. Ние не можахме при това ясно и точно да проумеем за кои „жалостни развалини“ споменува г-н д-р Иречек. Според неговите думи се разбира, че тия развалини са били съществували в 1876г. отгоре на Хисаря, а не на Трапезица. Това ние не разбираме, защото тия „изпотрошени развалини“ са били не в 1876, когато е обнародвана историята на г-н д-ра Иречека, но още със стотини може години по-отпреди, но са били на Трапезица, както и ние ги намерихме в 1856 год., като додохме тук; а на Хисаря (Хисар е персидско слово и означава крепост) имаше не само в 1876, но и със стотини години по-отпреди до 100-150 къщи, в които живяха изключително само турци, а на българите бе невъзможно да влизат вътре, защото турчетата ги биеха с камъни, вижда се, че те бяха тъй надъха-
ни. Ние знаем това от опит и помним добре колко страх сме теглили, когато сме влизали в Хисаря, за да го разгледваме във времето на турското владичество.
Като вземеме следователно всичко гореизложеное в съображение и като вземеме в уважение (ако и не напълно) народното уверяване, достигнало до нас по предание, ние положително можем да кажем, че палатите (дворците) на българските царе и велможи са били на Трапезица и ако и да се е називавала резиденцията им Царювиц, то без друо е била Трапезица, (което впрочем само предположително казваме, защото никои, даже и най-старите хора, не помнят да е имало таково наименование). На Трапезица са били следователно построени и бляскавите царски палати, за които споменува и г-н д-р Иречек. Колкото же за Хисаря, ние що разкажем за него и ще го опишем по-долу пространно и отделно.
 Д-р Васил Берон се установява в Търново като лекар през 1856 г. и се захваща със завидно усърдие да изучава миналото на града. След Освобождението издава книгата „Архиологически и исторически изследвания“ през 1887 г., в която намират място всички негови изследвания.
 Старо Търново

И пламват въстания...

 Из сказка, изнесена от писателя Змей Горянин на 20 март 1939 г. във В. Търново

И пламват въстания. От тук, от сърцето на робинята- Родина се дава първа искра на пожарите, които властта на султаните гаси с реки юнашка кръв.
"Дигнаха се на народна буна търновци. Дубровнишки търговци им донесоха джепане. А ги водеха бан Тодор Балина и Петър Соркочевич. И дойде Синан паша от Цариград. И много погинаха, та Янтра протече червена. Лето от Христа Бога в плоти 1595“.
Минава кървавата вода, отича се, забравя се.
Не се забравя жаждата за свобода! Не се насища с времето и търпеливостта!
Благочестивата вдовица Мара подготвя въстание в 1700 година. Тя е слаба и немощна жена, но е велика майка: изпраща сина си курбан за народното дело.
Пак се пролива река кръв. Синът на вдовицата се завръща. В тъмна доба похлопва на пътната порта:
—    Кой?
—    Свой! Майко, отвори!
—    Защо се върна?
—   Пресрещна ни аскер. Половината от момците паднаха, а другата половина... едва успяхме да избягаме...
—   Аз не съм раждала син, който да бяга от народните душмани. И ако тачиш майка си, върви умри!
Пак отшумяват кървавите води на Янтра. И пак обхождат улиците на стария град среднощните видения.
Те спират пред вратите на Велчо Джамджията, на Колю Гайтанджи, на Иванаки Врачалията, пред скромната килия на кроткия отец Зотик. И на всички среднощните видения шепнат:
—    Елате при нас! Умрете като нас и славата ви ще пребъде във вековете.
—    И те умират!
Умират, както умряха храбреците от четата на капитан дядо Никола!
Умират с вяра в бъдещето, защото знаят, че в черквата Св. Четиридесет мъченици, обърната в джамия, има една колона от Иван-Асен.
За тази колона Раковски завива на челото си зелена чалма и облича тежко дервишко джубе. За нея отива, като правоверен мохамеданин, в джамията и докато всички молещи се притискат чела до земята той с жаден поглед пие словата на най-великия син на България.
За славата на тази колона се вдига и х. Ставревата Буна!
Има мъртви камъни, които са по-живи от самия живот!
Тъй живи са камъните на Търново! Те вдъхновяват за борба и за труд. Те карат всички да горят от една едничка любов.
—    България.
Абаджията ловко дипли гайтана и тананика:
—    Къде си вярна ти любов народна...
Кожухарят тъкми контош за ханъмата на някой паша, а в душата му звучи:
— Тръба ечи — Балкан стене— сам юнак на коня!..
Монахът обхожда села и градища и с молитвен екстаз благовестява:
—    С нами Бог, разумейте язици и покоряйте ся, яко с нами Бог.
Тежките каси на х. Минчовци на Селвелиевци, на х. Николиевци и на десятки техни събратя щедро се разтварят за народно училище и народна църква.
Защото борбата е за всички и на всички!
Нейният завършек идва с бурния устрем на Стефан Стамболов, на Пановчето, с победоносните войски на Княз Цертелев. Идва откъм Орлов връх по същия път, по който бяха дошли всадниците на хан Крум.
Може би моите видения из Търново са тъмни и странни. Може би са разкъсани от бързината на мислите и от силата на възторга, с който аз им се любувам. Но за мене тези видения са перли — най-едрите и скъпи перли от огърлицата на България. И знам, че не са мои, че не мога да ги свържа в наниз; и сам да ги дам в дар на родината. Но вярвам дълбоко, че след мен, след всички други като мен, ще дойде оня богопомазан избраник призван да зове с могъщия си глас — невинен, като Мелезанда, и светъл, като Пелеас.
Той ще мине през Велико Търново с царствената походка на Иван-Асеня, с кроткото слово на Евтимия и с пламенното сърце на Велчо Джамджията.
Той ще дойде да завърши истинския лик на старопрестолния град в чаровната светлина на един нов век—новият златен век на Симеона!
*
Наистина, аз не ви разказах нищо ново. И не за да ви уча дойдох при вас, а за да ви поднеса своята голяма, непресторена и проста обич, и заедно с вас да благословя миналото. Да го благословя със скромните, несъвършени и слаби възможности на книжовен труженик, но с възхищението на горд син на България.
Бъди благословена о, колона на Омортага, върху която времето не е заличило мъдростта, че човек умира, но тия, които дойдат след него, трябва да спомнят делата му!
Бъди благословена о, колона на Иван-Асеня — цар на българи и гърци, която ме опива с омайното вино на вярата, че това, което е било, ще се върне по повелята на правдата и справедливостта.
Бъди благословена о, свещена пръст на Света Гора, на Царевец, на Трапезица! Бъди благословена! Защото си била честита по теб да минават стъпките на Свети Теодосий Търновски.
Трижди бъди благословена о, царице на градовете! 
Нека светлее твоят ореол, могъщ и величав, над цялата родина и нека ни дава сили! 
Нека струите на твоята Янтра разнасят песента на неземното ти величие! 
Нека жълтите минзухари цъфтят, като свещи из твоите лесове, като свещи за всичките ти велики рожби, паднали за блясъка на твоята слава, и които ние, затрупани от сивите делници, забравяме. 
Нека пеят славеите ти и чучура на Мармарлия за белите дни, които ще дойдат.
Те ще дойдат о, царице на градовете! Може би ти униваш, може би ти страдаш от тежките нелепици на действителността и от нашето тъпо безразличие. Но ти няма да умреш! Ти не може да умреш. Белите дни ще дойдат в предела на века, който води от сегашното болно време към великото утре, когато всеблагата десница на Промислителя ще се простре над твоето чело, за да сложи още по-светла и още по-блестяща корона!
В. Търново
"Св. 40 мъченици" 1939 г.

Картина на Васил Горанов
Съдържание: 
Велико Търново в сянката на вековете
Величието на Асеневци
Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила...
Величавият образ на свети патриарх Евтимий и търновските новомъченици 
И пламват въстания... 
 

 Старо Търново

Как България падна под турско иго

  Из Царственика на Христаки Павлович

ВТОРО ТУРСКО НАШЕСТВИЕ В БЪЛГАРИЯ
По време на това несъгласие на българите турците нападнаха България от всички страни: от Бяло море излязоха в Ипсала, Калипол, Енес и Солун, а от Черно море излязоха във Варна, Месембрия, Анхиало и Бургас. И така турците обкръжиха отвсякъде България. Настъпи голям смут и безпокойство и големи трусове в лето Господне 1367. Турците взеха много места в България.
В лето Господне 1369 българският княз Момчил Пирдопски поведе войска срещу турския цар Оркан. Първото сражение беше в Ипсала и турците надвиха българите. Българската войска беше в това сражение 112 000 души, а турската 159 000 души. Турците избиха 93 000 души от българите, и убиха техния княз Момчил. Обаче и българите убиха техния цар Оркан. Но турците не отслабнаха, а веднага си поставиха за цар Сюлейман, по-стария син на Оркан. Българският цар Иоан Шишман събра пак 24 000 души войска. Моли и Страшимир да дойде на помощ, но той не дойде. И така Иоан Шишман отиде само със своята войска и много се труди, но не можа да успее и турците надвиха българите и завладяха Тракия и Македония. И превзеха Кизик, Енес, Кавала и Демотика, Къркклисия и Ескиполис, Бургас, Анхиало и Месембрия, после Варна, където стана голямо кръвопролитие, после Добруджа, Каварна, Пазарджик и Бабадаа. После обсадиха Шумен и за 8 месеца го превзеха, след това Карнобат и за 70 дни го превзеха, след това Ямбол, Сливен, Загора и още много други места. Най-после отидоха и завзеха Едрине. Там Сюлейман постави своя престол.
След 10 години Вукашин, княз на Битоля и Охрид, и неговият син Марко, и Константин, сръбският княз, и много още князе събраха войска до 125 000. Иоан Шишман им прати от Дакия на помощ 15 000 души българи и власи. И така отидоха срещу турците с намерение да ги изгонят и изтребят от България. Но Божието провидение беше против това, защото някои турците избиха, а други взеха и откараха пленени в Едрине. Тогава и храбрият Марко Кралевич, и Константин, сръбският крал, бяха пленени, откарани в Едрине и държани в тъмница 12 месеца. А Вукашин и други князе преследваха чак до Филипопол и Пазарджик и там ги убиха. В това сражение обаче беше убит и самият Сюлейман, турският цар. Но турците веднага си поставиха за цар Мурад II, който веднага отиде в Анадола и събра войска от 30 000 турци и 2050 генуезци и завладя цяла България.
В това време Иоан Палеолог почна война с турците. Но те и него победиха окончателно в лето Господне 1383.
В това време жителите на Солун бяха повикали венецианска войска на помощ, за да си защитят града. Когато Мурад отиде към Солун, латинците веднага избягаха, а тамошните жители се затвориха в града, султан Мурад ги обсади и започна сражението. Тогава един калугер от манастира „Свети Иоан Предтеча“, който сега се казва Чауш манастир, съобщи с писмо на султан Мурад за подземния воден канал, който влизаше в Солун и го напояваше. Той му писа така: „Многолетен Царю! Ние искаме да те видим днес в град Солун, а догодина в Цариград. Ти само трябва да отбиеш на това-и-това място водата, която напоява Солун.“
Това писмо предателят завърза на една стрела и я изстреля в царската шатра. Турците намериха писмото и го прочетоха. И така, те веднага отидоха на указаното място и отбиха водата. Когато солунци видяха това, те веднага отвориха градската врата и се предадоха сами в лето Господне 1390. След това султан Мурад отиде при сръбския княз Лазар и биха се при Шар планина. В този бой султановата войска уби княз Лазар, а Момчил Милош уби султан Мурад, но и него турците убиха в царската шатра в лето Господне 1391.
След смъртта на Мурад, цар на турците стана Баязид I Илдарам, синът на Мурад I. Той извади Марко и Константин от тъмницата с ходатайството на своята майка Мария и постави Марко да владее Битоля, докато е жив, и го нарече Битолски паша, а на Константин даде Серес и го нарече бей.
След това Баязид I нападна престолния град българско Търново и отиде там с голяма сила. Биха се много със Шишман и беше голямо кръвопролитие през деветте месеца след гръцкото предателство. Понеже гръцкият цар Мануил, както се каза по-горе, по свидетелства на руски историци доведе турците в България.
През тази война след 9 месеца Иван Шишман видя, че турците ще победят и заедно с цялото си войнство и с всичките си велможи избяга от Търново и отиде в Средец, тоест в София. По същия начин избягаха всички, които живееха в Мачин, Растол или Силистра, Русчук, Свищов, Никопол и Плевен, някои в Средец, а някои в Дакия. И тогава турците превзеха Търново и всичките градове по реката в лето Господне 1396.
Иван Шишман отиде в София, скри всички царски съкровища в манастира Урвич, който беше край Искър, беше ограден с яки стени и заобиколен отвсякъде с вода. Там той остави малко войници, а с останалите си войници се съпротивляваше на турците в продължение на 7 години.
В това време султан Баязид I повика Марко от Битоля и Константин от Серес и отиде във Влахия да воюва с българския воевода Мирчо (Иоан Зонара го нарича Мирчо, а Мавро Орбини- латинският летописец, го пише Димитър, българин родом от Видин). Мирчо видя това, събра и той много войска и се опълчи на Баязид I, но когато видя на хоругвите, които носеха войниците на Марко и Константин, кръстове и свети изображения, се побоя от Бога и не рачи да се бие. А Баязид I, като видя, че той не ще да се бие с християните, веднага повика своите турци и те съсякоха Марко и Константин на малки части на мястото, наречено Калугерен, по-долу от Букурещ, после се сражава с Димитър и го направи поданик.
В това време унгарският крал Зигизмунд съвсем неочаквано нападна Никопол и принуди Баязид I да сключи мир с Мирчо воевода, и така дойде до Никопол и победи Зигизмунд, който и като побягна с коня си едва се спаси от турския меч. Беше изпратен Зигизмунд от светия римски папа на помощ на християните, понеже светейшият папа беше разбрал жестокостите, които турците нанасяха на християните в България. Беше посъветвал и склонил френският крал Карл Шести и бургундския херцог Филип, венецианци и поляци да отидат със Зигизмунд на помощ на християните. Но както вече се спомена по-горе, те в нищо не успяха, а Баязид I видя своето щастие, възгордя се и отиде да превземе Цариград. Той взе със себе си българските князе Вълко Добруджански и Лазар Евхаитски и опустоши и разори околните градове. Цариград държа в обсада цели 10 години и войниците му можеха да го превземат, ако не го беше възпрепятствал Темерлан, султан татарски, който беше излязъл от Меотийските и Карпатски планини с 500 000 татари. Темерлан завзе Скития, Сарматия, Мидия, Месопотамия, Персия и Анатолия. Когато Баязид I чу за това, веднага остави Цариград и отиде да воюва с Темерлан. Той остави в Тракия и Македония двамата свои синове Узун Мусулмана и Муса, като им нареди да се бият с останалите българи и сърби и да ги покорят. Той отиде в Анатолия и се сражава с Темерлан. Но Темерлан го победи плени и го заключи в желязна клетка, което той не можеше да понесе и се самоуби.
След смъртта на Баязид I в турското царство се възцариха неговите синове Узун Сулиман и Муса. Тези двама братя се съгласиха да се бият с българите и със сърбите, а след това се сражаваха помежду си с голямо кръвопролитие, докато зет им Ахмед Паша ги помири. И така султан Муса отиде в Дардания, която е Западна България, като Охрид, Битоля, Херцеговина и Далмация сиреч Илирик, като водеше със себе си и българските князе, които бяха под турска власт, Вълко Добружански и Лазар Евхаитски в лето Господне 1409.
Узун Мусулман взе със себе си зет си Ахмед паша и го прати да воюва при Златица, а сам дойде в Самоков. Събралите се много българи в Костенец го убиха в лето Господне 1411.
Когато султан Муса чу за това, разгневи се и уби Вълко и Лазар и колкото други князе имаше до себе си. Той остави Дарданската земя и дойде до Самоков, и там се сражава с българите, победи ги и уби цар Иоан Шишман. От Иоан остана един син жив на име Владислав, който избяга при Страшимир във Видин.
След това султан Муса отиде да превземе Златица. Когато Георги Шишман чу за убийството на брат си Иоан Шишман, веднага събра множество войска българи, сърби и маджари и отиде в Златица, сражава се с турците, победи ги и уби султан Муса и Ахмед паша и цялата тяхна войска до един в лето Господне 1421. След това се върна във Видин.
След султан Муса се възцари султан Мехмед, но за много кратко време и умря. След него се възцари Мурад Втори в лето Господне 1422. Тогава умря царица Мария, майка на българския цар Георги. По това време имаше голямо и ужасно знамение, сиреч помрачи се слънцето и настана тъмнина на Земята дотолкова, че се виждаха звездите на небето като нощем.
На 17 юли 1432 султан Мурад II тръгна на война срещу българския цар Георги, който не можеше да му се съпротивлява, и помоли за мир, като му даде сестра си Мария. Така пише Иоан Зонара. А Мавро Орбини пише, че Александър я дал в Бурса за мир на султан Мурад I. И тя била наречена Каламария (Хубавата Мария).
След това султан Мурад II отиде в Сърбия, завзе сръбската земя и в лето Господне 1438 завзе град Борч. После отиде в България и разори градовете Скопие и Велес, завзе и всичките околни градове и изгори в тях много хора. После отиде в царския град Семередов. Българският цар Георги Страшимир нямаше войска да му се противопостави и отиде в Унгария и събра унгарци. И така в лето Господне 1440 той дойде с тях и с колкото имаше свои да воюва с Мурад II в Белград, сражава се с него, победи го и взе Белград от него. След това се върна в унгарската земя. А Юсеин паша, турски воевода, завзе град Ново бърдо. След това отиде да обсажда Белград, а султан Мурад отиде в Далмация и я превзе цялата и най-вече великия град Рогоза (Дубровник) и всичките околни градове и села, и зароби много народ от Босненската земя. После отиде срещу Иоан Кастриот, който нямаше войска да му се противопостави и помоли за мир. И даде на Мурад в залог за вярност трите свои момчета: Георги, Константин и Светослав, и трите свои дъщери. Тогава, чувайки, че братята на Константин Палеолог - Димитрий и Тома, владетели на Аморея, имат междуособна война, Мурад II се помири с Иоан и отиде в Аморея. Когато Тома чу, че Мурад II идва към Аморея, излезе да го посрещне мирно и обеща да му даде голяма част от земята си само да не го убива. Димитрий обаче оказа съпротива. После обаче видя, че не може да му устои, остави Аморея и побягна в Рим при папата, вземайки със себе си и главата на свети апостол Андрей.
Когато папата чу, че цар Димитрий Аморейски идва, бързо излезе да го посрещне и го прие тържествено. Димитрий му разказа за всичките жестокости на турците по аморейската земя и го помоли за помощ. Папата му каза: „Знам, че турският султан е неприятел на всички нас, християните. Но между християните има несъгласие във вярата. Ако всички гърци, българи, сърби и арбанаси се съгласят с Римската догма, тогава всички заедно французи, венецианци, немци, маджари и поляци могат да отидат срещу турците и да ги победят, и да ги изгонят от българската и гръцката земя. Те написаха писма до Георги Страшимир, царя на българите, и до сърбите и искаха отговор.
Българският цар Георги, а също и сърбите и арбанасите не се съгласиха с този съвет и не отидоха с папата. Въпреки това гърците, французите, немците, венецианците, унгарците и поляците се събраха и отидоха да воюват с турците, предвождани от Димитър Палеолог, който беше убит още в първото сражение от турците. След това му отрязаха главата, сложиха я в кожена торба, напълнена с мед, за да може да се съхрани, и я отнесоха в Бурса на султана като знак на победата. Безброй папски войници бяха тогава убити, турците им режеха главите и правеха големи могили от тях, а от труповете – планини големи за вечна памет. И беше голям страх и ужас.
След това Мурад II отиде да воюва в Анатолия с персийския шах Узун Хасан, а в Едрине остави турския султан Мехмед II.
В това време българският цар Георги Страшимир, неговият брат княз Владимир и битолският воевода Янкул събраха много войска. Георги отиде в Златица, разби Мустафа паша и уби всичките му войници до един. После отиде в Ниш и разби турския везир Осман в лето Господне 1447. Най-после отиде в Сърбия.
Воеводата Янкул отиде във Влашко и там разби Магзег бега, близо до Букурещ, после разби Юсеин паша на река Яловица и изгони всички турци от Влашко, след това отиде на Родостол, или Силистра, и най-после в престолния град Търново.
Княз Владислав, който беше на възраст 23 години, отиде в Добруджа и обсади град Варна.
В тия времена се върна султан Мурад II от войната с Узун Хасан и пристигна в Бурса, понеже неговият син му беше писал, че българите успяват и наближават Едрине, за да го превземат. И той веднага събра 300 000 души войска и отиде в България, сражава се в Шумен с Владислав, победи го и го уби в лето Господне 1448. Като чу това, Янкул веднага се върна във Влашко. Георги изпъди всички турци от Сърбия и дойде до София. Но веднага дойде срещу него силна войска начело с Георги Арбанас и с великия турски паша.
Този Георги беше един от тримата синове на Иоан Катриот, който бяха дали, както по-горе се каза, за залог на Мурад. Другите Мурад вече беше убил, а него не го уби заради неговата храброст, но го направи бейлербей и го нарече Скендер, сиреч втори Александър.
Този прочие Георги, понеже търсеше начин да избяга от турците, изпрати напред споменатия паша. Той воюва с Георги и беше взет в плен. И тогава Георги Арбанас побягна в българската войска и помоли от цар Георги да му даде до 300 изкусни във военните работи хора. Арбанас събра до 12 000, а от Черна гора му дойдоха на помощ 8 000 души и отиде в Албания да освободи отечеството си от турците, които бяха отишли да го превземат след смъртта на баща му.
Когато се разчу за идването на Арбанас много хора се зарадваха и всички се стичаха във войската му, така че той събра там още 22 000 души. И така той отиде до град Крой, и нападна през нощта турците, посече 40 000 души от тях и превзе Крой.
След като Мурад II и неговият син Мехмед II чуха за това, много се разгневиха. Мурад II събра до 300 000 души отбрана войска и отиде да воюва с Георги Арбанас, обсади градовете Крой и Дурацо. Георги обаче нападна пак нощем Мурадовата войска и му изкла до половината от войската му, и пак на следващата нощ. И така изпъди турците от своето отечество. А Мурад II от гняв и ярост се разболя и беше отнесен едва жив в Едрине, където умря в лето Господне 1449.
След смъртта на Мурад II се възцари синът му Мехмед II. Той остави българите, сърбите и арбансите и отиде срещу гърците и обсади Цариград. Веднага построи и крепост над Цариград. Направи и до 80 лодки каици и ги пусна в Черно море, в Боаза. Отидоха обаче само до Галата, а нататък не можеха да преминат, защото във водата имаше железни вериги (синджир) от Галата до Цариград. Случи се обаче така, че в това време повя силен южен вятър и така разигра морето, че морските вълни прехвърлиха всичките лодки през веригите. И тогава турската войска можа по море и суша да обсади Цариград.
Когато гърците видяха това, отчаяха се за живота си и се приготвиха да умрат за отечеството си , но да не се дадат на турците. Биха се три дена и от гърците и от турците паднаха повече от 200 000 души. Гърците обаче отслабнаха и убиха своя цар Константин и неговия брат Теофил. И тогава турците напълниха всичките цариградски улици. Кой може да изкаже тогавашното безчестие на цариградските християни! Мехмед II нареди на своите турци в продължение на три дена всеки да прави каквото иска. Тогава турците посичаха старите, а младите заробваха, вземаха девици за жени, обираха богатствата и правеха безброй други неща.
И така беше три дена. След три дена Мехмед II заповяда да се изведат всички цариградски християни на Ат мегдан, колкото са останали живи, отделно боляри, отделно сиромаси. И султанът ги попита къде са си скрили съкровищата. Те му отговориха: „Ние събирахме толкова, колкото да се изхраним, а за богатство не работехме.“. Тогава султанът повика техните слуги и с мъчения ги разпита къде са скрили техните господари своите богатства. След това, разбира се, веднага нареди да се изнесат среброто, златото и скъпоценните камъни на Ат мегдана. От тях направиха могила. Изнесоха и съкровищата от „Света София” и направиха от нея друга могила.
Удиви се Мехмед II, като видя толкова голямо богатство, и заповяда да мъчат гърците, и посякоха всички техни жени и деца, а простият народ раздели като роби на своите турци. После отиде в Патриаршията и беше на място, където сега е джамията на султан Мехмед II, и беше и в църквата на светите апостоли Петър и Павел.
 Патриархът излезе с народа, който се намираше вътре, и се поклони на султана. Той го попита: „Ти кой си?“. Патриархът му отговори: „Аз съм отец на този род!“. Султанът му рече: „Ти ли си великият Поп? А онзи му отвръща: “Аз съм, многолетний царю!“ А султанът му отвръща: „Подарявам ти живота, тази църква и по хиляда жълтици в годината, за да останеш такъв, какъвто си бил досега.“. Патриархът рече: „Хей, многолетни царю, въпреки че намерих милост при тебе, моля те, дари ми и този народ, който е с мене.“. Султанът му рече: „Колкото са калугери и попове, дарявам ти ги, но светските лица ще погубим, защото ми се съпротивляваха, не дойдоха да ми се поклонят и подчинят.“. Като каза това, султанът си отиде.
В лето Господне 1454 султан Мехмед II събра войска до 500 000 души, избрани турци, и отиде да покори останалите български и сръбски градове. Като стига до Филипопол научава, че в Туловското поле се крие българска войска. Начаса изпраща Арап Исуф паша с 15 000 души турска войска да избият там всички българи.
И така те дойдоха в Средна гора и намериха там манастира „Свети Николай”, разсипаха го до основи и избиха всичките калугери и мирски хора, които се бяха скрили в него. После отидоха в село Турия и го разориха. След това влязоха в Туловското поле, където нямаше българска войска, а простият народ с жените и децата се криеха в горите, събрани в околностите на градове и села, които, като видяха турците, много се уплашиха и молеха Бога и викаха на висок глас до небесата: „Господи, помилуй!“. И Господ чу техните молби, и покри веднага цялото поле с мъгла, и притъмня толкова, че турците не се виждаха един друг и се избиха до един. И веднага след като не остана нито един от турците, мъглата се вдигна. Народът видя това чудо, прослави Бога и чудотвореца Николай и нарече това място тогава, та и досега Мъглиш.
        Султан Мехмед II, като чу това, се разгневи много на българите и отиде в Самоков, а Зинан паша прати в Златица, който с бой завладя Златица. После отиде и обсади Ловчанската крепост (кале). Оттам отиде във Видин на война с българския цар Георги Страшимир и се сражаваха в голяма война. Султанът завладя Самоков за 7 месеца с голямо кръвопролитие, а славния град София за 7 години. После взе Пирот без бой. Обаче българите побягнаха и се затвориха в Ниш. Турците веднага обсадиха и Ниш и след 9 месеца го превзеха. След това отидоха в Сърбия и разориха град Отравица, Ново бърдо и Ситница в лето Гоосподне 1456. Зинан паша се би при Видин три години с Георги, победи го и го изгони от Видин, и го плени жив него и всичките му деца в Капинско в лето Господне 1459. А най-последният благочестив български цар Георги и неговата царица Ирина починаха и двамата в Рудник в лето Господне 1460. А какво стана с трите им деца, Стефан, Мария и Анастасия, не е известно.
И така българите, гърците и сърбите паднаха под турско иго, та и до днес.


ПОСЛЕДНОТО РАЗОРЯВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ
Когато Мехмед II завладя Цариград, му се роди син, който се нарече Селим втори. Когато този Селим стана на 16 години, почна да търси начин да убие баща си и да се възцари на неговото място. Мехмед II усети това и заповяда да му извадят безмилостно очите. Селим обаче разбра за това и скоро избяга по Черно море в татарската земя, където го прие татарският господар, и живя там до смъртта на баща си. След смъртта му той събра 125 000 татарска войска и отиде в Цариград, и седна на бащиния си престол. Тогава онзи, който тогава беше патриарх, отиде да се поклони на Селим I и му каза: „Царю многолетний! Има в твоята държава твои поданици, българският род, които са сурови хора и непобедими във война. Ако тях не умириш докрай, те може пак да въстанат срещу тебе и да си вземат земята. Заради това те съветвам да разориш всичките техни места и да избиеш техните градоначалници и учени, за да бъдеш в покой.“. И му показа всичките места подробно.
Когато чу това от патриарха, султан Селим се вдигна с голям гняв срещу българите в лето Господне 1486. И сам разсипа Тракия от Едрене до Средец. След това изпрати един татарски воевода с 46 000 души татарска войска и разсипа всичко покрай Дунава от Черно море до Видин. В Македония изпрати своя везир с 33 000 войска, която потурчи всичко от Драма до Босна.
   В немската история се намират сведения за този Селим, който като разорил България, колкото намерил хубави момчета и девици, ги събрал и отвел в Едрине. Там той ги потурчил и нарекъл еничари, сиреч ени чирак, нови ученици. Юношите, които били 32 500, обучил като войници, а от женски пол само Бог знае колко са били.
   В тези времена турците изгориха Търновската патриаршия и убиха патриарха. И беше голяма тъга между хората, скръб, жалост, плач и ридание. Турците избираха хубавите църкви и ги обръщаха на джамии, и си присвоиха всички хубави места, избиха по-първите хора и учени и им разграбиха именията. Така стана последното разоряване на България поради гореуказания предател.


Забранените книги преди 1989 г.


http://anyflip.com/xbfp/twbs

Списък на фашистката литература, подлежаща на изземане  
Списък на забранените книги. Свитък I 
 
Списък със забранени книги, 1957 
  
Източник 
Христоматия по литература за 12 клас включва големите български писатели, забранени и преследвани по време на комунистическия режим. В сборника са включени произведения на Георги Марков, Йосиф Петров, Змей Горянин, Радой Ралин и други автори. Може да я прочетете онлайн- http://bosilkov.com/data/pages/files/1458832317.pdf
БЛАГОДАРЯ ЗА ПОДКРЕПАТА!
Описание Сума
Дарение BGN