петък, 17 август 2018 г.

Първият почетен гражданин на В. Търново


Първият почетен гражданин на В. Търново по решение на тогава действащия общински съвет през 1916г. е фелдмаршал Август фон Макензен - командващ съюзническите войски през Първа световна война. 
С неговото име е била известна днешната главна улица- "Независимост" преди 9-ти септември. След 9-ти била преименувана на "Г. Димитров". Макензен се отличава като командващ през Първата световна война и става един от най-бележитите германски военни лидери. През октомври 1915 година Макензен става общ главнокомандващ на германските, австро-унгарските и българските части, воюващи срещу Сърбия и разбива ефективната сръбска съпротива. В 1916 година Макензен води успешна кампания срещу Румъния (под командването на генерал Ерих фон Фалкенхайн). Той командва многонационалната армия от българи, турци и германци. Въпреки това атаките му са много успешни, разбивайки румънските, руски и сръбски части, изправени срещу него. По време на боевете в Добруджа Макензен влиза в конфликт с командващия Трета българска армия - генерал Стефан Тошев, който отстоява интересите на българската страна.
Прочетете: Фелдмаршал Август фон Макензен след превземането на Тутракан заявява: „Българската армия е една от най-добрите в света”. След тази кампания е награден с "Schwarzer Adler" (черен орел), най-високият по ранг рицарски орден в Прусия и е повишен във фелдмаршал. От 1917 година е военен губернатор на Румъния. През 1920 година се пенсионира от армията. Въпреки че е в опозиция на новото републиканско управление, той страни от обществени кампании. До края на живота си остава убеден монархист, което води до недоверие, прераснало в конфликт с Хитлер. Макензен умира на 8 ноември 1945 година, след Втората световна война, на 95 години. 

Регионалният исторически музей притежава бюст на първия почетен гражданин на Велико Търново - германският фелдмаршал Аугуст фон Макензен.
Грета Костова- Бабулкова 
Ако оценявате труда ми и желаете да направите дарение, благодаря Ви!
Описание Сума
Дарение BGN

вторник, 14 август 2018 г.

Храм-паметник „Свети Александър Невски“ първоначално е предвиден за строеж в Търново

Веднага след успешния изход на Руско-турската освободителна война се заражда идеята за изграждането на паметник, изразяващ благодарността на българския народ към Царя Освободител и за успокоение на душите на падналите за освобождението на България герои. Стига се до идеята за построяването на храм-паметник, напомнящ за съдбовния епизод от историята на България.
Малцина знаят, че символът на днешната ни столица - храм-паметникът „Свети Александър Невски“, първоначално е предвиден за строеж в Търново. Инициативата за издигането му е взета от Учредителното народно събрание през 1879г. Подпредседателят на събранието Петко Каравелов прави предложението да се построи храм-паметник във В. Търново на Чан тепе (Царевец), като по този начин се „задължал нравствено народът“ и се посвети на св. Александър Невски - покровителя на царя- освободител Александър и императорската руска фамилия. Александър Невски е московски княз (1220-1263г.). Прославен е с победата си над шведите в 1240г. край р. Нева, откъдето носи името си „Невски“. Признат е за национален руски герой и светец.
Народният представител С. Берон предлага храм-паметникът да се изгради на връх Св. Никола (Шипка), но не се приема. С акламации от депутатите се приема предложението на Петко Каравелов. Веднага е съставен инициативен комитет, оглавен от епископ Климент Браницки (Васил Друмев), който по-късно става митрополит на търновската епархия. Той се заема сериозно с набирането на средства и организацията по строежа. Като начало комитетът отпечатва приетата във Велико Търново конституция в тираж 40 000 броя и започва пласирането ѝ на цена 50 сантима.

Второто обикновено народно събрание отново разглежда въпроса за изграждането на храм-паметника по желание на княз Александър Батенберг. Той настоява наместо във В. Търново, както било прието в Учредителното събрание, изграждането му да стане в София, с цел укрепване авторитета на новата българска столица. 
Строежът на храма започва през 1904г. и е завършен през 1912г., като цялостното изпълнение възлиза на обща стойност 5,5 милиона лева. През май 1912 година намиращия се на посещение в Санкт Петербург председател на Народното събрание Стоян Данев кани руския император Николай II на предстоящото освещаване на църквата, но той отказва поради заетостта си в следващите месеци. Храмът е осветен на 24 август 1924г. Правителството на Васил Радославов, русофобско по външнополитическа ориентация, взема решение за преименуването на храм-паметника в „Св. Св. Кирил и Методий“. Постановлението на Министерски съвет от 19 октомври 1915г. е внесено през февруари 1916г. за одобрение в Народното събрание. След възражения от страна на опозиционните партии и бурен дебат парламентът одобрява решението на правителство с гласовете на проправителственото мнозинство (4 март 1916г.). Промяната на наименованието не се възприема трайно. През 1920г. отново е върнато първоначалното име на храма „Св. Александър Невски“.  С площта си от 3170 m² при построяването си храмът се превръща в първа по големина напълно завършена и действаща катедрала на Балканския полуостров.
Храмът е провъзгласен за патриаршеска катедрала през 1953г., а през 1955 е обявен за паметник на културата с национално значение. Катедралата е сред Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз. Най-щедрият ѝ дарител от десетилетия насам –  е дядо Добри от с. Байлово, който е дарил на патриаршеската катедрала 35 700 лева.
 Източници: https://bg.wikipedia.org "Споменъ за Търново"- Катя  Митова -Ганева

Ако оценявате труда ми и желаете да направите дарение, благодаря Ви!
Описание Сума
Дарение BGN

понеделник, 13 август 2018 г.

Кралицата на родната архитектура

Виктория Ангелова е родена в Търново на 20 ноември 1902г. Нейните корени водят към известния род Златарски. Неин прадядо е известният търновски учител и общественик Никола Златарски (1823-1875), чиито деца са: Александър Златарски (1851 - 1926) - подуправител на Върховната сметна палата; проф. Георги Златарски (1854 - 1909) - геолог и палеонтолог; ген. Стефан Златарски (1860 - 1912) - генерал-майор от артилерията (1907), служил в Генералния щаб на Русия; проф. Васил Златарски (1866 - 1935) - историк и археолог; Виктория Златарска-Петрова.
Виктория Ангелова е внучка на Виктория Златарска - Петрова. Неин баща е Васил Ангелов - известен търновски търговец, учил в Англия, дългогодишен член на настоятелството на читалище „Надежда“. Като истински британски възпитаник кръщава дъщеря си на властната кралица на Обединеното кралство, починала точно година преди раждането на момиченцето. Виктория Ангелова се занимава с рисуване от детска възраст. След като завършва гимназия, учи 2 семестъра във Висшето техническо училище във Виена, но по материални съображения се дипломира в Дрезден през 1925г.
Постъпва на работа в София като стажант-архитект при Пенчо Койчев в Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството. Спечелва проведения вътрешен конкурс през 1926г. и сама проектира сградата на министерството (завършена през 1932г.), която заема пространството между днешните площад „Петко Славейков“ и улиците "Г. С. Раковски", „Уилям Гладстон“ и „Хан Крум“. Днес това е сградата на Столичната библиотека и театър „Възраждане“. Входът пред вратата на сградата е украсен с 3 каменни глави и монументална скулптурна композиция от 2 седнали фигури - жена, олицетворяваща архитектурата, и мъж - символ на строителството. Интериорните решения носят стиловите белези на сецесиона. През 1926г. Виктория Ангелова печели конкурса за Дома на правниците в София, но инвеститорът смята, че е рисковано надзорът да бъде поверен на жена без професионален опит и задачата е възложена на арх. Й. Йорданов и арх. С. Овчаров. През 1929г. арх. Виктория Ангелова и арх. Чавдар Мутафов печелят конкурс и строят Окръжната палата в Кърджали. Тя участва самостоятелно в конкурсите за Пощенската палата в Бургас (1930г., 2-ра награда), за Главната дирекция на БДЖ (4-та награда), за Военния клуб в Плевен (1931, 3-та награда), за Пощенската палата в Пловдив (1935, 2-ра награда).
През 1933г. Виктория се омъжва за арх. Борис Винаров, син на ген. Върбан Винаров - флигеладютант на цар Фердинанд I - и брат на художничката Бистра Винарова - съпруга на известния публицист и дипломат Симеон Радев. Арх. Винарова работи предимно с изграждане и реконструиране на здравни и учебни сгради. През 1933г. тя е авторка на разширението и преустройството на Девическа гимназия "Митрополит Климент" във Велико Търново, както и на Девическата гимназия в Пловдив; през 1939г. след спечелен конкурс проектира санаториума за гръдоболни край с. Радунци, Казанлъшко. През периода 1942-1944г. ръководи архитектурно бюро в София заедно със съпруга си арх. Борис Винаров. Архитект Виктория Ангелова-Винарова е удостоена с орден „За граждански заслуги“. Винаги елегантна, със скандално модерни за времето си късо подстригани коси, с вечно димяща в ръка цигара, Виктория бързо става част от архитектурния ни елит. Често е рязка в оценките и мненията си, но затова пък никога не отстъпва от позициите си и умее да ги отстоява. Лицето ѝ е респектиращо - сериозно, но и готово да засияе в усмивка. Гласът ѝ е строг, шегите ѝ са пиперливи. Въпреки че е заклет работохолик, бохемските нрави не са ѝ чужди. Широкият ѝ творчески замах и взискателността ѝ респектират както колегите ѝ, така и строителните работници. Казват, че докато вървял строежът на Природонаучния музей, заради една накриво иззидана стена тя загърбила всички изискани обноски на хайлайф дама и изръсила доста солени думи в лицето на пишман майсторите. Стреснати от гнева ѝ, мъжете събарят строежа и започват наново. За краткия си живот Арх. Ангелова оставя много сгради в София и други градове на страната. Повечето от тях са ѝ възложени за проектиране и изпълнение след участие в обявени по онова време национални конкурси. Независимо че проектира на много места из страната, Виктория Ангелова е подчертано софийски архитект. Запазените в столицата нейни постройки се нареждат сред високите постижения на националната архитектура от втората половина на 1920-те и 1930-те год. В сградата на пл. „Петко Славейков“ 4-та зала (№ 403) носи нейното име „Виктория“, а до входа ѝ паметен надпис припомня на посетителя заслугите на талантливата българска архитектка.
- сградата на Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството (днес Столична библиотека), пл. "Петко Славейков" 4, София
- преустройство и разширение на Националния природонаучен музей, бул. "Цар Освободител" 1, София
- Втора девическа гимназия (днес Софийска математическа гимназия "Отец Паисий"), ул. "Искър" 61, София - реализиран след смъртта ѝ
- изложбена зала на Художествената академия, ул. "Шипка" 1, София, разрушена по време на Втората световна война и доразрушена след нея
- жилищна кооперация на ул. "Московска" 37, София
- преустройство и разширение на Девическата гимназия , Велико Търново
По време на бомбардировките през 1944г. бюрото и домът им на ул. “Сан Стефано” 27 са разрушени частично, а личният архив на двамата архитекти изгаря. Виктория и Борис оцеляват, защото по чиста случайност научават, че същия ден се очаква въздушно нападение, и отиват в дома на Бистра Винарова и Симеон Радев. Синът им Траян Радев още помни как в онзи ужасен ден, в който половин София е разрушена, родителите му посрещат в дома си на ул. “У. Гладстон” Виктория и Борис.
Останали без покрив, двамата се евакуират в Търново. Там тя заболява от бронхопневмония, но дори и след преминаването на болестта здравето ѝ е сериозно разклатено. Връщат се в София на следващата година, но здравословните проблеми на Виктория се задълбочават. Кралицата на родната архитектура умира в разцвета на творческите си сили - едва 45-годишна на 27 декември 1947 г. Три месеца след нея си отива и съпругът ѝ арх. Борис Винаров. Двамата не остават след себе си преки наследници, но сградите, създадени от тях, и днес впечатляват със своята оригиналност и импозантност.
Източници- Искра Ценкова, "Кралицата на родната архитектура", Митова-Ганева Катя, "Великотърновки - от традицията към модерността", В.Т., 2009, с. 57-63
Аврамов И., "Безкрайно отдадена на професията", сп. „Архитектура“, 1990, №3
Жеков К., "Жените архитектки - първите у нас", сп. „Отечество“, 1987, №5
Енциклопедия на изобразителните изкуства в България, т. 1, 1980
Енциклопедия България, т. 1/1978, с. 78

 Старо Търново
Ако оценявате труда ми и желаете да направите дарение, благодаря Ви!
Описание Сума
Дарение BGN

четвъртък, 9 август 2018 г.

Все по главната улица

ИЗ СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939 год.)
Продължавайки по главната улица, ние биваме ту тук, ту там изненадани от интересния изглед на стари къщи, някои от които са леки и са със съмнителни на вид устои, но които все пак храбро са издържали силните трусове през 1913г. А пък ново и масивно здание, каквато беше, напр., мъжката гимназия, в миг се е сринала до основите, погребвайки под своите развалини повече от 30 души ранени през Балк. война наши войници. Ето там горе редица интересни сгради — къщата на Маркови, тая на даскал Златарски, до нея Джаферовата и много интересният „Хаджи Николиев хан", построен по типа на цариградските. Той е голяма, триетажна, масивна сграда с мази и открита сводова галерия пред тях. Тук по — долу зее тъй нареченото „Бяла Бонино сокаче", което стремително води към дълбоко минаващата долу улица. По него и подобните му, които не са малко в Търново, ненавикналият чужденец би бил много затруднен при слизането си по тях, когато всеки търговец и търновско дете се спуща в тяхното бездъние с изумителна пъргавина. — Ето по-нататък новата грамадна т. нар. пощенска палата, възбуждащите у мене далечни спомени Хаджи Недялкова и Сарафидева къщи. От първата къща виждахме всички от историческо значение събития, а втората сама по себе си съставлява една историческа ценност. Във нея живял пребиваващият в Търново през време на руската временна окупация Императорски комисар, княз Дондуков—Корсаков, а по-сетне — първоизбраният български държ. глава княз Александър Батенберг. По долу на реда, издаден напред, се издига „Стамболовия хан" — една голяма триетажна каменна сграда, с мрачна вътрешност. Ханът принадлежи на търновския род, от който излезе Ст. Стамболов. Малко по-нататък, вдясно, погледът спира за миг върху двуетажна спретната къща, бележита, поради някогашните ѝ обитатели. В нея живя съпругата на големия революционер Хр. Ботев — Венета Ботева, родена Рашева, и преждевременно починалата му дъщеря Иванка Ботева. Този род е дал и Пагонианският владика Панарет, български митрополит в Букурещ до 1887г. (март), когато се е поминал, както и дългогодишният столичен гимназиален учител д-р Д. Рашев, син на споменатата Венета Рашева от първия ѝ брак.
Снимка из колекцията на Иван Панайотов
Грета Костова- Бабулкова
Старо Търново
Ако оценявате труда ми и желаете да направите дарение, благодаря Ви!
Описание Сума
Дарение BGN

сряда, 8 август 2018 г.

Предател (Легенда)

Ангел Каралийчев
1393 година. Запомнете я, малки читатели! Тогава падна от главата на цар Иман Шишмана българската царска корона и петстотин години народът прекара в тежко иго. Тогава Челеби Сюлейман, синът на Баязида, завладя Велико Търново, изкла най-смелите мъже, отведе на заточение патриарх Евтимия, великия старец, който беше юначен покровител на българския народ, и над приказния царски дворец на Царевец се развя червено турско знаме с полумесец и звезда. Три месеца време Челеби Сюлейман обсажда Велико Търново, каменното сърце на България. Градът беше опасан колан от камъни и нито една турска обсадна машина не смогна да пробие здравата крепостна стена. Отгоре, от бойниците на островърхите кули, излитаха острите стрели на българите и косяха гъстата войска на Челебията, както тънка коса коси тревата на млада ливада. Преди да вдигне обсадата и потегли назад посрамен, турския военачалник сбра пашите си на съвет и ги попита:
— Няма ли между турците нито един войник със здрави плещи, който да налегне с гръб Желязната врата на Царевец и да я откърти, за да нахлуем в крепостта?
Пашите мълчаха с наведени глави.
Челеби Сюлейман продължи с болка на сърцето:
— Няма ли герой, роден от ханъма, който да се покатери нощем на крепостната стена, да скочи вътре, да избие стражата и да отключи портата?
Пашите мълчаха.
— Защо мълчите? — викна Челебията. — Орехи ли има в устата ви?
Тогава се вдигна най-старият паша и рече тъй:
— Господарю, аз познавам един герой, който може да влезе в крепостта на българите.
— По-скоро тичай да го доведеш?
Старият паша излезе от шатрата на военачалника, прекоси през черния мравуняк от войници, които събраха чорба от големи пръстени гърнета с вървени лъжици, и слезе към близката долчина. В долчината едно престаряло магаре мирно хрупаше зелени бодили и гонеше с лявото си ухо магарешките мухи, които упорито се мъчеха да влязат в очите му, за да разберат защо плаче. Пашата откърти го към шатрата, където заседаваха пашите, и викна отдалеч:
— Ето, господарю, героя!
Челеби Сюлейман сви очи и брадата му затрепера.
— Как смееш да се гавриш със своя господар? — избухна той и вдигна тежкия си ятаган да съсече стария паша.
— Стой, бащице мой, не бързай — отговори му пашата, — чакай да ти кажа! Аз не се гавря, а повтарям: този е героят, който ще превземе орловото гнездо на българите. Господарю, на този свят няма стена, която да не бъде пробита от жълтицата. Заповядай да натоварят върху гърба на магарето две торби, догоре пълни с жълтици. Поръчай натовареното магаре да бъде отведено тая нощ пред Желязната врата и чакай да видим какво ще стане.
Както каза пашата, тъй стори Челеби Сюлейман. Напълни две торби с жълтици от съкровището, сам ги метна върху гърба на магарето и подаде повода му в ръката на един наемник, който от Мала Азия беше потеглил подир турската войска да ближе гърнетата на войниците. Наемникът отведе магарето, щом се стъмни, пред Желязната врата. Нощта беше лунна. Гробищно спокойствие милваше позлатените високи кули на Шишмановите дворци и болярските къщи. Умореният град тежко дишаше,потънал в дълбок сън. И когато месечината се издигна над Желязната врата и откритите жълтици светнаха като разрината жар, отгоре през една бойница две жадни очи се впиха към торбите.
— Какво свети там долу? — попита един тих и треперлив глас.
— Пари светят, имане гори — зашепна наемникът. — Челеби Сюлейман ще напълни с тях джобовете на оня, който предаде ключа на крепостта.
Двете очи блеснаха като два раздухани въглена.
— Много ли са жълтиците?
— Две пълни торби.
— Всичките ли ще получа?
— Всичките до една. На мене, ако искаш, можеш да дадеш само една — да си купя кон, за да натоваря плячката, която ще награбя от Търново.
— Ами по какво ще ме познае утре пашата?
— По името. Как ти е името? — попита наемникът.
— Името си не обаждам. Аз нося обица на ухото си. Тъй да му кажеш: един човек с обица на лявото ухо предаде ключа на Желязната врата.
И когато тежкият ключ падна отвъд и звънна в краката на наемника, ръцете му се разтрепераха. Щом настъпи потайна доба и уморените защитници задрямаха, той завъртя железния ключ и отвори вратата на търновската крепост.
На другия ден ордите на Челеби Сюлеймана нахълтаха като мътен порой в предадения град. По улиците потекоха ручеи от кръв, къщите, черквите и дворците пламнаха.
В туй време Челеби Сюлейман, седнал пред шатрата си на Гаргабаир, бавно отчиташе зърно след зърно от броеницата си. Откъм града двама чернолики войници доведоха пленник. Пленникът падна в краката на турския военачалник и бърже заговори:
— Аз съм оня, който предаде нощес ключа на Желязната врата. Ето и обицата на лявото ми ухо.
— Ти ли си? — попита пашата. — Защо си дошъл?
— Искам наградата.
Челебията заповяда да му дадат торбите. Предателят, като видя златото, обезумя от радост и започна с трескави пръсти да рови жълтиците.
— Парят! — извика той със задавен глас и си дръпна ръцете.
Изправи се, протегна десница към града и рече:
— Господарю, погледни какъв град, по-скъп от елмаз, ти предадох. Какво ми плащаш за предателството? Само две торби жълтици. Малко са. Дай ми още толкова!
Турчинът го погледна с презрение.
— Ако не ти се дават много, прибави още една торба!
Ако не даваш една торба, нагреби ми една паница! Не може ли? Дай тогава една шепа!
Челеби Сюлейман прехапа долната си устна.
— Всемогъщи, още една жълтица поне няма ли да се откъсне от сърцето ти? — умолително го погледна предателят.
Челеби Сюлейман скокна прав и с разтреперан глас се обърна към палача, който седеше пред шатрата, опрян на тежкия си ятаган:
— Дай му награда, достойна за един предател!
Палачът измъкна ятагана си, издигна го високо, замахна и с един удар отсече главата с ненаситните очи. Отсечената глава се търкулна.
Тогава предателят грабна окървавената си глава и хукна да бяга с нея нагоре. Дълго време той се катери по големия каменист хълм и най-сетне се спъна върху един камък, падна и издъхна.
Българите го затрупаха с проклятия и камъни. И до ден днешен стои грамадата, под която лежи затрупаният предател на Велико Търново.
Източник: https://chitanka.info
Снимка: Грета Костова- Бабулкова
 
Старо Търново
Ако оценявате труда ми и желаете да направите дарение, благодаря Ви!
Описание Сума
Дарение BGN

понеделник, 6 август 2018 г.

Шишмановият бряст е съществувал

Шишмановият бряст е съществувал на около 150м северно от сегашния патриаршески храм, непосредствено до останките на дворцовия комплекс в крепостта Царевец и се е виждал от целия град. По свидетелство от XVII век на българският католически архиепископ и книжовник от Чипровци, автор на първата история на България и един от инициаторите на Чипровското въстание, Петър Богдан Бакшев брястът е съществувал: „Само един дялан от камък кладенец на двора изглежда да е от старо време. До него се зеленее величествен бряст, на който е прикован надпис: „Това дърво да се пази!” Тоя бряст е свързан с трогателна легенда. Кога да падне Търново под турците, брястът изсъхнал. Цар Шишман при избягването си из Царевец казал: „Когато този бряст пак се раззелени, българите ще се избавят от турското робство и България ще се възроди.” 
Източник: http://www.strannik.bg
На снимката- Край Шишмановият бряст на 20 май 1918г. По снимката на табелата се разчита: "Ограда, построена по заповедъ на ... ФЕРДИНАНДЪ I и царъ Български за запазване това дърво, местното предание за което говори, че: Когато Българский Царъ Иванъ Шишманъ напущалъ крепостта "Хисаря" обсадена отъ Турците, вземалъ една ... брястово дърво.........."
За вековният знаменателен Шишманов бряст свидетелства и Иван Вазов след негово посещение в Търново през 1902 и 1905г: „.. ето заклетий от Шишмана бряст на Царевец, след петвековно съхнене внезапно разлистил се, за да обади настъпилото освобождение от турското иго ...”. Поетът го увековечава в поемата „Шишмановий бряст”.

Шишмановий бряст
Това дърво трябва
да се пази...

(Надпис, закован на дънера на бряста при
джамията въз Царевец по заповед на царя)

Кога Шишман от Търново да бяга
пред бурний натиск на сганта победна
на Баязита – сган за кърви жедна,
и гибелта разбра на свойта драга

земя нещастна, царство, трон и слава,
и върху Царевец прощален поглед метна,
видя изсъхнал бряста там. Тогава
викнa към Бога, реч каза заветна:

– О Боже, страшно ти наказа нази.
За грях велики гине ми народа.
Чрез твоя гняв изгубвам трона ази,
той губи сила, почит и свобода.

Безверен враг ни с огън, меч напада
и ти допусна туй, невъзмутим, безгласен!
Нек бъде твойта воля безпощадна,
прекланям се пред твоя съд ужасен.

Но, Господи, кога ти гняв утихне,
смисли за моя клет народ и нека
лицето твое да му се усмихне –
прати му спас, да не е роб до века.

И свършекът когато приближи се
на неговото робство и страданье,
денят на твойта милост – покажи се –
прати му знак за радост, упованье

и нека тоз изсъхнал бряст тогава
да се раззеленее пак разкошно,
да види всяк, че твоя гняв престава;
че строг си, но и милостив си мощно.

И жалний цар чу таен глас: „Да бъде!”
И скоро царството паднa, загина царя
и турчин лют, на божий гняв оръдье,
издигна полумесец над олтаря.

Пожар превърна Царевец злочести
в развалини; дворците на Шишмана
изчезнаха – див бурен ги замести.
Единът бряст изсъхнал прав остана.

                             II

Минa век, друг минa в неволи тежки,
измина йоще век в сълзи, окови.
Народа лей към бога сълзи жежки:
„О Господи, забрави кръста си Христови!”

И гледа скришом в жалостта си тая
към Царевец, на бряста сухи, бледни...
И цар Шишман на всеки век във края
из гроба иде бряста да погледне

и пак печален в гроба си той ляга.
Тече четвърти век. Въздиша роба:
умрелий бряст живота не засяга –
скелет стърчи на славата въз гроба,

символ печален на съдба народна,
останка мъртва, всичко преживяла,
чер спомен, килнат кръст, що някой бодна
над хладний прах на волността умряла.

Фърчат години... сe тегла, окови...
Но един ден, в туй черно иго,
по бряста пъпки профърчаха нови
и млада шумица развесели го.

И брястът завиря, зазелени са,
с премяна пролетна се бързо киче
и тих ветрец му листите разтриса,
и песен звънка там звучи от птиче.

Видях търновци туй Боже чудо,
разбраха, че денят настава славни,
в гърди сърца разтупаха се лудо
на милостивий Бог пред знака явни.

– Виж, виж, раззелени се! – шъпне
прегърбен старец в радост на унука
и майка сину сочи го, кат тръпне:
– Разлисти се! Виж, чеденце, оттука!

Показва го съседът на съседът,
из двор, из окна и из дупки скришни
усмихнати лица към бряста гледат –
изтръпнали едни тирани хищни.

И скоро радостна се вест разпръсна:
„Спасител-брат дойде! Ура!... Осанна!”
Земя поробена за нов живот възкръсна,
блеснa свободата многожеланна.

И цар Шишман, във ликуванье тоже,
из гроб изскочи, Бога той прослави
и викна просълзен от радост: „Боже,
сполай ти – ти забави, не забрави!”

26 октомври 1905

За съжаление, около средата на XX век всички брястове в град Велико Търново умират поради заболяване и мястото постепенно е забравено.
Източници:  http://www.strannik.bg

Старият бряст на Царевец /Легенда за Шишмановия бряст/

  Ангел Каралийчев

Който не е ходил във Велико Търново на Царевец, той не знае за големия бряст, разперил своите могъщи клони над развалините на старите дворци, болярски къщи, черкви и кули. От голямата непристъпна крепост на древната българска столица, която е опасвала като камен колан града, сега са останали само голи полусрутени стени, обрасли с тръни и коприва и разхвърляни камъни, по които лятно време се приличат зелени гущери. И никой не помни славата на отминалото време. Само старият бряст, който иде от пет века далечина, е останалият жив свидетел от времето на цар Иван Шишмана. Той помни навярно трепета на горещата царска ръка, която се е докосвала до него. Помни и последния сън на последните защитници на великата столица. И може би нощем, когато градът долу заспи и кротък вятър полюшне клоните, брястът почва да разказва. Но кой разбира шепота на листата?
Между народа ходи стара легенда за стария бряст…
Анадолските турци, поведени от Челеби Сюлеймана, яхнали на черни коне, с бели чалми, боздугани и криви ятагани, след като потъпкали родната земя, се появили пред желязната врата на Царевец и там спрели. Поискали ключа на българското царство. Но цар Иван не им го дал. Тогава Челеби Сюлейман побил червен байрак със сребърен полумесец на Гаргабаир, седнал пред осипания със звезди шатър и казал на пашите:
— Довечера искам този байрак да се ветрее над най-високата кула на крепостта!
Пашите повели черния мравуняк. Пламнал страшен бой. Били се като зверове нападателите, но отстъпили поразени, когато паднала нощ. На другия ден боят отново пламнал.
Войниците от крепостта хвърляли камъни, огън, стрели и копия. Денем земята около крепостните стени натежавала от трупове, които падали като обрулени плодове. А нощем, когато стотина бели рогове от малоазийски бикове огласяли изтръпналата околност и обаждали на османските турци, че боят свършва, те бърже нарамвали труповете и очиствали бойното поле, за да налетят с нова стръв, когато зора зазори.
Три месеца време траяла обсадата. Шишмановият град не се давал. Челеби Сюлейман повикал своя син една вечер и го попитал:
— Кажи, Исмаиле, как да превземем този град?
— Господарю — отвърнал младият му син, — да разбием стените на крепостта с топ, да съборим кулите и позлатените черковни кубета. Да поискаме топ от падишаха.
— Погледни, Исмаиле, колко е хубав градът! Високи дворци и черкви, нечувано имане, можем да го разрушим само за един ден. Можем да изравним със земята този град, но знаеш ли колко векове са го градили българите? Не искам да разрушавам туй юнашко гнездо. Ще го взема цяло. Тук ще спра и тук ще прекарам старините си. Погледни каква благословена земя! Виж гората, тъмна вековна гора, виж сините скали, над които се вият орли, виж реката — опасала града като сребърен колан. Тука е рай, Исмаиле. Иди кажи на арабина да удари барабана под стените на крепостта. Нека обади на обсадените, че давам пет магарета, натоварени със злато. Пет магарета, натоварени със сухо злато, ще дам на оня, който ми донесе ключа от Желязната врата!
Същата нощ, когато станало тъмно като в рог, един предател скочил от Балдуиновата кула и се завтекъл към шатрата на Челеби Сюлеймана. Тогава един таен пратеник се вестил в двореца пред цар Иван Шишмана и му казал:
— Бягай на юг! Ключът на Желязната врата е в ръцете на турчина. Бягай на юг! Там ще намериш верни боляри и войници.
Царят излязъл от двореца. На върха на Царевец горял един голям огън. Натъркаляни край огъня, хвърлили на земята щитовете си, в ризници, със стиснати в ръце ножове, спели страшно уморените войници. Била тъмна нощ, нямало жива душа наоколо, а само шумът на Янтра тревожел техния последен сън.
Царят минал между заспалите, отишъл при огъня, взел една горяща главня и я вдигнал нагоре. Жълточервен пламък огрял лицата на бранниците, блеснали ризниците и щитовете им, целунали ги огнени целувки по челата.
Очите на цар Иван подирили Бога в близкото небе и устните му зашепнали:
— Чуй ме, Господи! Ако си решил да загине моят град, нека да бъде волята ти! Но стори тъй, че в тази главня да остане семката на моя народ. И когато донякога главнята се разлисти и покарат от нея млади клончета, нека този ден бъде първият ден на свободата над моята земя! И той побил горящата главня в земята, погледнал с бащина болка войниците, които трябвало да напусне завинаги и с твърда стъпка тръгнал. Яхнал белия си кон, подкован наопаки със сребърни подкови, излязъл вън от крепостта през тайното подземие и препуснал по хълма към Светата гора.
На другия ден Царевец останал без цар, а ключът на крепостта бил в ръцете на Челеби Сюлеймана.
Нахлули страшните анадолски турци и подгонили като дивеч защитниците.
Подирили царя Иван Шишман. Пуснали подире му най-бързата конница, по Драгижевския път, гдето двама пътници го срещнали яхнал на бял кон.
Сутринта още цар Иван Шишман стигнал до един бостан, където стопанинът, наведен, сеел дини.
— Какво сееш, дядо? — попитал царят.
— Дини — отвърнал бостанджията и като познал царя, изтръпнал.
— Да даде Бог — благословил царят нивата — до пладне милините плод да вържат, а довечера да има узрели дини!
И отминал.
Надвечер турската потеря стигнала до бостана. Единият от конниците обърнал коня си, нагазил към колибата на стареца и го попитал:
— Дядо, мина ли оттука вашият цар?
— Мина ами.
— Кога мина?
— Отколе, синко, когато сях дините. — И старецът откъснал две големи узрели дини, срязал ги и подал, по един резен на гонителите. Те яли и се върнали назад.
Стои сега над развалините на Царевец старият бряст, който е израснал от побитата главня през оня ден, когато московският цар напоил коня си на Дунава. От някаква зла буря са откършени два здрави негови клона, а долу, край каменните стени на крепостта, се вие Янтра и шуми и пее.
Ако оценявате труда ми и желаете да направите дарение, благодаря Ви!
Описание Сума
Дарение BGN