събота, 23 юни 2018 г.

ЖП ПАНСИОНЪТ И МЪЖКАТА ГИМНАЗИЯ - ДВА АДРЕСА НА ЛЮБОЗНАНИЕТО

Иван Тодоров
За гимназията е писано доста. И стара, и славна е историята ѝ, дни черни и бели има в хрониката ѝ, разбира се, и сред печалните е земетръсът от 1913-та. Снимките от полуразрушените помещения - като илюстровани пощенски картички - се разпространяват из цяла България, намират се още и днес. Били необходими петнадесет години, за да бъде възстановено училището към 1928 - 1931-ва...
Много по-малко известен (особено сред хора, които не са от града) е т.нар. „Железничарски пансион“ на левия бряг на Янтра, досами гимназията. А тя била и е един от търновските ориентири. Имаше я до неотдавна отбелязана и на туристическите карти, ала малцина знаят повечко за нея. Преди няколко години излязоха в няколко тома „Спомени“ на неповторимия професор-историк Николай Генчев. Той живее като гимназист там и за по-добър гид из пансиона и по-добър познавач на неговите обитатели, учители и директори не може и да се мечтае. Затова - да се вслушаме в сладкодумния му разказ, който започва от 13 септември 1945-та:
„...Пансионът имаше дълги коридори, постлани с черен и бял мрамор, просто човек да не смее да стъпи по тези лъскави камъчета. На първия етаж бяха занималните - обща за малките ученици и отделни за горните класове и за абитуриентите. В мазето се намираше кухнята, баните и една огромна трапезария, подредена изрядно. На втория етаж бяха спалните за по 10-15 ученици с войнишки изпънати легла и големи бели шкафове за всеки пансионер.“
Триетажната сграда - поясняват хронистите - била построена през 1932-ра година. Излизащият тогава общински вестник известява: „Солидността на това здание-пансион с думи не може да се опише. То трябва да се види. Засега то е най-здравата и красива постройка в града. (Твърдението за хубостта е много преувеличено, но да го отдадем на еуфорията на мига - бел. моя, Ив. Т.). За нея е похарчено повече от пет милиона лева.“
Ала да се върнем при спомена на нисичкия мургав пансионер Никола (тъй било изписано малкото име в кръщелното му свидетелство) Генчев, родом от Николаево - Казанлъшко.
„...Животът в пансиона имаше стари традиции, съобразени със стила на най-добрите европейски заведения от този род. Тук цареше абсолютен ред и изрядна чистота. За едно неизмиване на зъбите сутрин можеше да получиш „тежко“ наказание или най-малкото да те направят за резил пред строя на вечерната проверка. Цикълът на ежедневието от ставането в 5.30 часа сутринта до лягането в 10 часа вечерта беше разпределен по часове и минути. Утринната ведрина на двора беше задължителна и в най-лютите зимни дни. Пансионерите, които не бяха наказани, също като войниците получаваха неделен отпуск от 14 до 18 часа и по войнишки се проверяваха, преди да излязат, дали са чисти и с изрязани нокти, дали са с лъснати патъци и дали имат носни кърпи. За селските деца този ред и хигиена, миенето на зъбите с четка и паста, седмичната баня и редовната смяна на бельото, подреждането на нощните шкафчета и установеният ритуал за общуване с възпитателите и с директора бяха незаменима школа за битова култура, която бързо ги превръщаше от свободни и мръсни дивачета в изтупани пансионери, с чувство за превъзходство над останалите ученици в гимназията, повечето от които бяха от търновските села.“ Ала не само всекидневният ред правел впечатление на железничарския син.
„(...) това, което най-много ми е допадало през първата година в пансиона, бяха съботните дискусии на литературни и културни теми, организирани и ръководени лично от директора Христо Кулов (де ги тия директори днес, замислям се - бел. моя, Ив. Т.). Откровение за мен бяха и концертите, които даваше в неделя вечер на виолончело възпитателят Христов, млад и прегърбен мъж, завършил френска филология. Той беше твърде неловък като дежурен възпитател, защото нито умееше да командва, нито пък да скастри някои от палавниците. Литературните дискусии ни подтикваха сами да търсим литература, да четем непрекъснато, да се готвим за споровете, които бяха горещи и откровени, да се учим да говорим и спорим публично. Най-после имах възможност да изпълня обещанието си от Николаево, т.е. да прочета „всички книги на света“.
Пансионът разполагаше с богата библиотека (откъде ли са се намирали пари, за да бъдат купувани всички интересни и нови заглавия? - бел. моя, Ив. Т.), която наброяваше точно 10 009 книги. Помня като ден-днешен, че под номер 1 беше заведена, "Чичовци“ на Иван Вазов, а под 10 009 - „Емил“ на Ж. Жак Русо. Реших да прочета по ред на номерата всички тези книги. И тъй като бързо научавах уроците си, после с часове четях навсякъде - в столовата, в занималнята, в тоалетните. Вечер беше разрешено на желаещите да остават до късно в една от занималните и аз се възползвах от тази възможност. И непрекъснато четях и пишех, водех бележки. Десетки тетрадки изпълних със ситни и равни редове, където предавах съдържанието на прочетеното, моите впечатления и въпросите, на които търсех отговор. Този интерес към книгата се стимулираше не само от дискусиите в пансиона, от духа на надпревара, който цареше между пансионерите, но и от престижа на Търновската мъжка гимназия. За мен поне, селското момче, тази гимназия беше нещо повече от Кеймбридж. Тя респектираше със своите традиции и най-вече с учителския си състав. Няколко души от нашите преподаватели бяха „доктори“ на Виенския университет - Косьо Николов, Драидаров и др. Повечето от учителите по чужди езици бяха също завършили в чужбина. Другите, макар и учили в София, се оказаха сериозни и умни хора, със собствена физиономия и почерк. Всички гледаха на работата си като на свещенодействие. Никога не може да се забрави сладкодумецът Т. Николов по история. Аз от него съм научил повече за историята на Египет, отколкото от проф. Данов. Физикът К. Николов, който можеше така да онагледи физическите явления, че просто да ги запечата в главата ти, преподавателката по френски език Шаранкова, която смесваше своето очарование с непреодолима воля да накара всеки ученик да произнася добре френските думи, руснаците Парманин и Соломахин, които познаваха руската литература, особено Пушкин, по-добре от българските преводачи и критици, географът Христов -Лабавото, който беше обиколил света и всеки урок онагледяваше с „лични впечатления“. Нито един от нашите учители не приличаше на останалите си колеги по маниери, всеки беше личност, познавач на материята, майстор по своему.“
Идва обаче буреносната 1944-та, изнизват се още една-две и в Търново започва разрушаването, преносно казано, на „буржоазното училище“. Изгонени са нарочените за „фашисти“ учители, през 1948-ма е махнат и директорът на пансиона Христо Кулов. Наследява го на длъжността единственият партиец - възпитателят Герганов. Когато уволненият директор гордо напуска, новият нарежда на учениците да го освиркат от прозорците... Била тъжна и жалка гледка.
Николай Генчев завършва гимназиалното си образование през следващата - 1949-та година. Като първенец на випуска. При завършването в пансиона организирали тържество, на което били поканени и родителите на учениците. Бай Генчо Генчев пристигнал пременен като за парад в железничарската си униформа и грейнал от радост, когато разбрал, че на сина му се отпуска от министъра на транспорта стипендия да следва каквото сам си избере. Това обаче е вече друга история.
Най-славните години и на Пансиона, и на гимназията били (да ме извинят днешните преподаватели и дано открият как да ме опровергаят) вече в миналото...
А дано тия редчета ви помогнат да погледнете с други очи строгата сграда край Янтра, когато се случи да минете близо до нея.
Все по-старият „Железничарски пансион“. Досами гимназията с учителите, завършили науките си във Виенския университет или Швейцария далеч-далеч преди на някой скудоумен нашенски чиновник да му било хрумнало да заговори за щуротии от рода на „интеркултурен обмен“, „лингвистичен дискурс“ или пък „дистанционно виртуално обучение“.
Прости ги, Боже, те просто наистина не мислят, преди да почнат да говорят.
Из книгата "Старо Търново- духът и ликът на времето" на Иван Тодоров 
Снимка из колекцията на Павел Енчев- https://starikartichki.jimdo.com
Старо Търново

петък, 22 юни 2018 г.

Търновския клон на БНБ

Великотърновският клон на БНБ е един от най-старите в страната-четвърти под ред след Русе(1884г.), Варна (1885г.) и Пловдив (1886г.). Управителният съвет на БНБ в заседанието си от 30 май 1936г. взема решение за постройка на самостоятелна банкова сграда. Изработването на плана е възложено на банковия архитект Христо Пешев, търга - произведен през 1937г. и направата на сградата е възложена на предприемача Коста Иванов от София. Още същата година се започва строежа, като на 15 август 1937г. тържествено се полага основният камък при изпълнение на съответния ритуал. На 9 юли 1939г. (неделя) от 10 часа се освещава новопостроената сграда на Търновския клон на БНБ. На това тържествено събитие е поканен елитът на Велико Търново. Молебенът се извършва в оперативния салон на банката от протосингела на Светата Търновска митрополия отец Самуил. След духовното лице говори подуправителят на БНБ - Петър Косев, гост от София. От името на банковите служители и на великотърновци благодарствена реч произнася директора на Великотърновския клон на БНБ - изтъкнатия общественик и професионалист Живко Бъчваров, който уверява присъстващите, че сдобиването с тази красива сграда в която е създадена най-приятна и удобна обстановка, задължава още повече банковите служители. Емоционалната му реч завършва - “Появи се нов паметник, допълващ и увеличаващ вълшебните и красиви гледки на историческия и живописен град на Асеневци и който град е дал особено голямо участие в политическото, държавно и културно строителство на възобновеното трето българско царство”. Любопитен е фактът, че строежът на зданието на Търновския клон на БНБ почти съвпада със строителството на сградата на БНБ в София. И двете банкови сгради - тази във Велико Търново и на централната банка в София изумително си приличат, макар и проектирани от различни архитекти. Дори красивите механичните часовници, поставени на най-високата част на сградите, са еднакви и единствените в България.
Из книгата“Споменъ за Търново”- Катя Митова-Ганева
 
Старо Търново
Ако оценявате труда ми и желаете да направите дарение, благодаря Ви!
Описание Сума
Дарение BGN

вторник, 19 юни 2018 г.

Икони при старата църква

Из книгата на Йордан Кулелиев-1942г.
Когато влезете в сегашната църква, погледът ви веднага е привлeчен от олтара. Той е нов, с нова конструкция и нови икони. Има нещо особено в неговата направа, което рядко се среща по другите църковни иконостаси, и заслужено е привлякъл вниманието ви. Но, отправите ли поглед към северната стена, възлезете ли на балкона, влезете ли в камбанарията, в олтара, навред ще забележите поставени и изоставени икони. Това изобилие на икони подсказва, че те са остатък от минало време. И наистина, разгледаме ли по-внимателно тези изоставени икони, ще открием, че едни са останали от най-старата ни църква; други от построената през 1872 година, а трети, най-новите, които сега са на темпото, и спират погледа на всички ни.
Най-старата датирана икона е от 1808 година— Иисус Христос, рисувана, според мнението на г-н Н. Мавродинов, от зографа Папа Витан от Трявна. От този български художник-зограф, живял по времето на Отца Паисия, може би е имало и има и други икони, но поради преголямата му скромност, не носят името му. Посочената икона се пази в олтара на църквата. Тя има размери на широчина 62см., а на дължина 101см. От същия иконописец има една икона и в музея при читалище "Надежда“. От запазените икони, останали от старата ни църква, най-добре са проучени и вярно посочен авторът им, са четирите икони, рисувани от художника Николай Павлович. Две от тези икони са поставени на балкона в църквата ни, като ненужни, и стоят неизвестни за голяма част от енорияшите ни, че те са дело на първият български академик-художник: иконите Св. Богородица и Св. Николай.
На 24. IX. 1941г. църквата ни бе удостоена с посещението на именития наш съгражданин и художник Г-н Борис Денев. Разглеждайки иконостаса, множеството икони, той спря повече вниманието си на двете посочени икони на Н. Павлович и каза:" Тези икони са рисувани от едно и също лице, от академик, от художник-любител, а не от истински художник-иконописец. Те са рисувани с маслени бои.“ Те са рисувани на дъски и имат размери на широчина 76 -78см., а на дължина 139 — 137см.
На 24. X. 1241 год., петък, след обед, Г-н Никола Мавродинов, уредник на художествения отдел при Народния археологически музей— София, придружен от Г-н Тодор Николов, учител по история при м. гимназия „Св. Кирил“, и завеждащ търновските старини и музея при читалище „Надежда“, и Г-н Леон Филипов, посетиха църквата ни и, разглеждайки иконостаса и иконите в олтара, откри и трета икона рисувана от Николай Палович. И тя е рисувана с маслени бои и има същите размери, както първите две. Г-н Т. Николов каза, че има и четвърта икона, „Св. Стефан“, която по-рано била поставена на иконостаса. Тази икона заедно с иконите „Св. 40 мъченици" и „Св. Архангел Махаил" са подарени от църковното настоятелство (прот. № 4 отъ 6 VI. 1937г.) на историческата църква "Св. 40 мъченици" и са поставени на иконостаса. И тази четвърта икона от Ник. Павлович има същия размер, както и другите три. След определяне на четирите икони, притежание на старата ни църква, рисувани от Николай Павлович, поставя се въпроса: Кога ги е рисувал? П. Р. Славейков в в. „Гайда“, год. 1, бр. 13 от 14 XII, 1863 год., като съобщава имената на настоятелите на в. ,Гайда“ в разните градове на поробена България (изброява 40 града) за Търново пише— „У Г-на Николая Павлович". Това посочване художника Ник. Павлович за настоятел на в. „Гайда“ показва уседналост, т. е., че той е бил в Търново на постоянно, или на продължително местожителство. И ще трябва да допуснем, че той през цялата 1863 година е бил Търновски жител. Според проф. В Златарски, той е бил в Търново и през 1862г., дошъл в града ни, за да открие художествено училище. И докато излезе и получи разрешение от турското правителство, той е рисувал, за да изкарва средства за живеене. И е рисувал светски портрети и църковни икони. На „Св. Константин"нарисувал 4 икони, на „Св. Богородица“ иконата „Възнесение“. А светски портрети е рисувал на доста хора. Между тях са и портретите на тогавашния търновски учител Никола В. Златарски и жена му. Тези портрети са от такава голяма художествена стойност, че синът, проф. Васил Златарски, ги бе дал на изложбата — Сто години българско изкуство. В Народната библиотека Търново има портрета на Анастас х. Николов, рисуван от Н. Павлович. В женското дружество „Радост“ има портрета на Г-жа Мария Ангел Попова, рисуван също от него. Тя е родена в 1843 год., омъжена през 1859 год, а рисувана през 1863 год, И този женски портрет е една голяма ценност, която дружеството пази като светиня. Рисувал е и Христо Петров Гунев, роден на 8 III. 1835 година, а починал на 11. XI. 1889 година. Рисунката е извършена в края на 1874 и началото на 1875г. Също е рисувал и Д-р Стат Антонов и др. Историографът на българските читалища Стил. Чилингиров в своята монументална книга — Българските читалища преди Освобождението — на стр. 519 пише: „Не отказва помощта си и на живописеца Ник. Павлович и откупува две картини, за да украси своето помещение“. Най-после считаме за необходимо да процитираме изнесеното във в. "Просветно единство" год. VIII. бр. 8 от 20. XI. 1941 год. за художниците Папа Витан и Николай Павлович, свързани с живота и историята на нашата църква: „За развитието на българския дух са допринесли много отлични и вдъхновени иконописци и светски майстори художници, имената на които днес се споменават само от специалисти и любители: Папа Витан, Молеровците. Цв. Николов, Димитър и Захарий Зограф, Станислав Доспевски, Никола Образописец, Николай Павлович и други, които имат не по-малка цена от имената на ония народни будители, които споменаваме толкова често.
С право казва един наш художник-историограф., напр., за делото на Николай Павлович: „Чрез изкуството си той спомогнал на народното дело, като чрез редица картини вдъхновявал сънародниците си. Цикълът Райна Княгиня“, „Аспарух минава Дунава“, „Цар Крум" и др. са изиграли подобна роля, каквато и историята на Паисия“. За Папа Витан и за тревненските родове художници-иконописци има в книгата „Трем на българското възраждане". За Николай Павлович ще кажем, че той е син на бележитият свищовски учител Христаки Павлович, дупничанина. Роден 1833г., починал в 1894г. Учил живопис във Виена 4 години и две години в Мюнхен, после в Дрезден, Париж. „Той е създал първите ни исторически картини, портрети и илюстрации от европейски стил. Бил е в близки връзки с Д-р П. Берон, Г. С. Раковски и П. Р. Славейков". 
Най-после, нека кажем нещо и за иконата на най-почитания български светител Иван Рилски (876- 946). Кой е авторът на тази икона, ние не можахме да открием. Тя е рисувана на липова дъска и има размери 64см. дължина и 46см. широчина. Почитта към „Св. Иван Рилски" сред нашия народ е хилядолетна. През 1946 година цяла България ще чествува хилядолетието от неговата блажена кончина. Търновци имат особеното задължение при това чествуване, като се знае, че мощите на светията са били пренесени от София в Търново през 1195 година от Цар Асен, който ги е поставил в специално построена църква на Трапезица. Тук мощите са престояли през всичкото време на второто българско царство (1186 — 1593г.) и тържествено пренесени от Търново в Рилския монастир през 1469 година и то с разрешението на турското правителство. Това пренасяне мощите на Св. Иван Рилски е описано в повестта на Владислав Граматик през 1479 год.) И в историческата църква „Св. Петър и Павел“, издигната от Цар Калояна през 1204год,, на десния стълб стенописно е изобразен „Св. Иоан Рилски". Най- стария стенописен образ на светеца се пази и до наши дни в тази наша светиня, останала от далечното и славно минало. Светецът е изобразен в цял ръст. С кръст в дясната ръка и с книжен свитък и с текст в лявата. На пръв поглед, той има вид на отшелник, наподобява образа на Св. Иоан Предтеча, с разлика, че е с едно живописно, царско облекло, с царска мантия. С Кирилица и с бели букви е написано: „Сти Ioанъ Рильскьi“. Освен тези икони, от старата ни църква има иконата Иисус Христос в размери широчина 60см , а дължина 85см. Този размер на главната икона от стария иконстас подсказва и големината на самия иконостас, а също и за височината на самата църква. И с право е твърдението на тези наши стари енорияши, които я помнят, че тя е била малка, сравнително със сегашната. Запазени са и около 10-на малки икони в размер 18 на 20см., които са бивали поставяни на иконостаса под големите икони, за целуване. Има една икона ,Св. Богородица“, подарена на 5. XII. 1860г., в размери 31 на 36см., на лицевата страна с текст на славянски: „Верою во единаго Бога.....", а на гърба името на дарителя е написано на гръцки език. Има и икона „Св. Николай“ в размери: дължина — 85см., широчина 60см. Тази икона е подарена от Николай х. Минчев. Има и други текст, написан с мастило на дъската, но е замацан и не може да се прочете. 
Продължава...
Грета Костова-Бабулкова
Ако оценявате труда ми и желаете да направите дарение, благодаря Ви!
Описание Сума
Дарение BGN

събота, 16 юни 2018 г.

Окръжната сметна палата (Окръжен съвет)


На 11.04.1910г. се полага основният камък на една от най-забележителните сгради във В. Търново - тази на Окръжната сметна палата. Целият град се стича на площада пред Царевец. Тържественият водосвет е отслужен от великотърновския митрополит Антим I. В основите на сградата се зазижда специален акт с имената на царя и царското семейство, министерства и министри, съпричастни към строежа, кметската управа, авторите на проекта и строителите. Необходимостта от сградата се появява след големия пожар на 18.12.1906г., когато изгаря сградата на Общината, разположена в някогашния турски конак. На 30.09.1908г. Търновската окръжна постоянна комисия изпраща писмо до тогавашния кмет Иван Вителов, че е взела решение да построи здание в Търново, в което да се помещава. Търновският градски общински съвет на своя извънредна сесия на 7.10.1908г. взема следните решения: 
1. Отстъпва се на Търновския окръжен съвет 1454,50 кв. м празно място от градската градина, находящо се в Търново, в местността Кая Баш с граници: от три страни улици, от четвъртия площад, с условие върху това място да се строи само и единствено Окръжна палата, за свое и на постоянната комисия помещение, на обща стойност за сумата 15 000 лв. 
2. Окръжният съвет може да употреби така отстъпената градина само за горната цел, в противен случай градината си остава общинска. 
3. Получената сума 15 000 лв. да се употреби за докарване вода в Търново. 
4. Упълномощава се кметът за издаване на крепостния акт. Обявен е конкурс за изработване проект на сградата. Предоставени са много предложения, но авторитетното жури определя първа награда на арх. Никола Лазаров от София с проект, наречен „Царевец“, втора награда - арх. Тодор Петров, също от София, и трета - на търновския архитект Георги Козаров. Възникват известни разногласия и в крайна сметка на 24.05.1909г. журито излиза със становище: новата сграда да бъде компилация от всички премирани проекти, като новият план се възложи на арх. Георги Козаров в сътрудничество с държавния арxитeкт Джангозов. Обявеният търг за строител-предприемач е спечелен от известния великотърновец Никола Хаджипетков. Определен е и много кратък срок за изграждането на сградата - не повече от 12 работни месеца, като стойността на сградата да не надхвърля 200 000 лв. до окончателното ѝ завършване. И срокът е спазен. 
В края на август 1911г. с тържествена сесия на Окръжната постоянна комисия сградата е открита. Тя е първата обществена постройка със собствено парно отопление. Колонадите, красивите мозайки, оформените двустранни стълбища и осветителни тела я правят неповторима. Впечатляващо е фасадното оформление, покривната част с интересни декоративни орнаменти. По това време техническата служба в Общината е поверена на известния великотърновец Леон Филипов. На него се дължат красивите декоративни орнаменти по прозорците, на парадния вход, балкона, капандурите, по покрива. Сградата съдържа 32 големи стаи, с широки коридори, с просторна заседателна зала. На челото на Сметната палата е поставен красив часовник, който биел на всеки половин час. Голямото земетресение от 1913 г. не пощадило и тази забележителност на града. Много бързо била възстановена сградата в почти същия ѝ вид, но, уви, часовникът никога вече не се появил. Сградата винаги е имала представителни функции със своето величие и чар, но днес само красивият ѝ външен вид напомня за миналата ѝ слава.
Днес емблeмaтичнoтo и вce oщe кpacивo oтвън здaниe e oтвopeнo, вcичкитe мy вpaти ca paзбити, стъклата на прозорците счупени. Вътpe e aбсолютна мизepия, направо да ти се доплаче... Сгpaдaтa e чacтнa coбcтвeнocт и за 11 години сменя пeтимa coбcтвeници.. Зaпoчвa се пpeз aвгycт 2005г., кoгaтo cлeд peшeниe нa Общинcкия cъвeт cгpaдaтa е пpoдaдeнa oт Общинaтa чpeз кoнкypc на фиpмaтa нa Гeopги Вълeв “Пoликoмepc СГ” ЕООД. Пocлeдният ѝ пpитeжaтeл e пeнcиoннo ocигypитeлнa кoмпaния “Съглacиe”. Въпросите са много: Защо Общината се отказа от този имот? Защо ПОК "Съгласие" не предприема нищо като собственик? Защо институциите допускат разрушаването на този имот?  
Ето тук едни млади хора пишат за това как мафията изкупува културни паметници на килограм, а общината мълчи... 
Филм за намерените фрагменти от забравен уникален средновековен стенопис, датиран от XIII век в изоставената сграда на бившия Окръжен съвет-
Източници: Книга "Споменъ за Търново"- Катя Митова-Ганева, http://www.dnesbg.com 
Грета Костова- Бабулкова 
Ако оценявате труда ми и желаете да направите дарение, благодаря Ви!
Описание Сума
Дарение BGN

сряда, 13 юни 2018 г.

Археологически музей

Основаното през 1879г. Археологическо дружество заема важно място в събирането на старини през последните десетилетия на 19 век. Първата музейна сбирка е подредена в края на 1914г. Във времето между двете световни войни се взема решение за построяването на специална сграда за “библиотека, музей и художествена галерия”. Строителството ѝ започва през юли 1940 и е завършено през 1953г. И днес в нея се помещава Археологическия музей, където се съхраняват множество ценни находки, свидетелстващи за богатата история и културно наследство на този край на България. В първата зала на музея е представено развитието на поселищния живот в региона през най-дълбоката древност. Интерес представляват керамични съдове, оръдия на труда, оръжие, идолна пластика и др. Те са намерени в селищната могила в село Самоводене, селището в местността Качица, във Велико Търново, в Джулюница, в селищната могила при село Хотница, в селището при Хотнишкия водопад и в тракийското селище на хълма Царевец. Най-старите експонати са датирани от 5800 години пр.н.е. Има и няколко уникални експоната – дъно на керамичен съд от неолита със знаци от предписмена система, златно халколитно съкровище от село Хотница, златни халколитни накити от пещерата при село Емен, четири колективни находки от оръдия на труда и оръжие от бронзовата епоха и находки от тракийската гробница при село Изгрев. Експозицията във втората зала илюстрира историята на обособените през античността градски, военноадмини-стративни и икономически центрове и мястото им в културноисторическото наследство на България. Представени са големият градски център Никополис ад Иструм, рипмският военен лагер Нове край град Свищов, центровете за производство на художествена, битова и строителна керамика при Павликени, Бутово, Хотница, Бяла черква, тържищата Перитензиум и Дискодуратере, ранновизантийският град, разположен на хълмовете Царевец и Момина крепост. Най-голямо впечатление правят колекцията от керамични съдове и калъпи от II – IV век н.е., оброчни плочки с изображения на древногръцки, тракийски и римски божества, бронзова пластика, геми и камеи, изработени от скъпоценни и полускъпоценни камъни, накити и др. Културата от времето, когато Търновград е столица на средновековна България (XII – XIV в.), е представена в третата зала – златни и оловни печати от царската кореспонденция, златни пръстени-печати на висши български сановници, монети с образите на българските царе, накити, въоръжение, архитектурни детайли и строителна керамика, занаятчийски изделия, колекция от керамични съдове, предмети с източен и западноевропейски произход, появили се в столичния град благодарение на търговските връзки, книжовни паметници, образци на Търновската живописна школа и и др.
Сред безценните експонати на музея са и едни от най-старите златни находки в света. Уникалното златно съкровище от неолитната епоха е открито край Самоводене. Великотърновският археологически музей има една от най- големите колекции от керамични и глинени съдове в България, останали от Римската епохата, както и пластики от Бронзовата и Каменната епоха. В музея могат да се видят многобройни експонати намерени при разкопките на средновековния град - златни и сребърни бижута, монети, рисувани керамични съдове, оригинални икони, сечива и оръдия на труда от кост. В Лапидариума на музея са подредени каменни статуи, архитектурни детайли и надгробни плочи от римско време.

Ancient Rome by Greta Kostova on 500px.com

Ancient history by Greta Kostova on 500px.com
Всеки последен четвъртък от месеца може да го посетите безплатно.
Източници: http://bulgariatravel.org http://veliko-tarnovo.net http://www.velikoturnovo.info
Ако оценявате труда ми и желаете да направите дарение, благодаря Ви!
Описание Сума
Дарение BGN

понеделник, 11 юни 2018 г.

Народна библиотека „Петко Р. Славейков“

Тя е създадена първоначално като трето книгохранилище за страната (след Националната библиотека в София и Народната библиотека в Пловдив). Основана е през 1889г. като първата публична библиотека в гр. Велико Търново със свой устав и правилник на базата на „Устав на дружество Развитие“ и Правилник към него, в който са регламентирани въпроси по издръжката, избора на ръководство, закупуване, използване и поддържане на книжния фонд. За основно ядро на книжовния фонд служат книгите от великотърновската община и мъжката гимназия „Св. Кирил“. Закупувана е художествена и научнопопулярна литература, печатана предимно от местните издателства и печатници. След узаконяването на библиотеката на 11 юли 1920г. тя започва да получава по един безплатен депозитен екземпляр от цялата българска печатна индустрия. Заедно с частични дарения, това са единствените постъпления до 9 септември 1944г.
На 15 август 1922г. в зданието на ефорията „Ангел Попов“ се открива третата в България Народна библиотека във Велико Търново. За директор е назначен Моско Москов – археолог, литературен критик, историк, езиковед, реализира се професионално като учител, библиотекар, туристически деятел и общественик. През целия период, в който е директор на библиотеката, той работи всеотдайно за издигането ѝ като стабилна културна институция. През ноември същата година се открива и читалня в библиотеката. След напускането на Моско Москов през 1932г., за малко време длъжността командирован директор заемат Димитър Цончев и Асен Христов. На 27 юли 1933г. за „пръв на постоянна служба библиотекар“ (директор) е назначен Пенчо Крусев. Той изработва първата в страната краеведска картотека, включваща около 20 000 ръкописни фиша с публикации за Велико Търново. По негово време започва строителството на библиотечна сграда и излиза от печат „Първи годишник на Народна библиотека във Велико Търново. Отчет за 1941г. и история на библиотеката 1922 – 1942г.“ През август 1944г. на 57 години и след 11 години като директор на библиотеката, Пенчо Крусев умира. Новият директор, Иван Пенчев, въвежда свободния достъп до фондовете на градските читалищни библиотеки.

През 1954г. библиотеката се премества в нова сграда – единствена в страната строена специално за нуждите на библиотека сграда със седеметажно книгохранилище. Обособяват се Заемна за възрастни, Детски отдел, Регистрация, Обработка и каталози, Справочен и методичен отдел. На 20 март 1958г. се одобрява наименуването на библиотеката в Окръжна библиотека – „Петко Рачев Славейков“. По време на управлението на директор Вълчо Сариев е обособен отдел „Изкуство“.
Прочетете още- http://libraryvt.com/%D0%B7%D0%B0-…/2012-11-12-12-49-11.html
Снимки и информация: http://libraryvt.com
  
Старо Търново
Ако оценявате труда ми и желаете да направите дарение, благодаря Ви!
Описание Сума
Дарение BGN

неделя, 10 юни 2018 г.

Старата кондика

Из книгата на Йордан Кулелиев-1942г.
„За плана и реда на сметководството в св. църкви на Търновската епархия
Между църковните обязаности, които е длъжен да изпълнява всеки законно поставен архиерей в поверената му епархия, най-първо е поддържането благолепието на храмовете, боголюбивия живот на църковниците и законното извършване на свещенодействията. Над всичко това и трябва да бди с всичкото внимание, като длъжен да даде отчет, ако нещо от това бъде пренебрегнато. Не малко от това е длъжен да следи винаги с внимание за църковните приходи, да наблюдава да не се изразходват те напразно, да не се изгубят безплодно, да не се разграбват от случайните хора милостинята, дадена на църквата от християните, но с всичките сили да се грижи, щото, ако останат излишни пари, след необходимите разходи за благолепието на църквата, да се вложат в безопасни места, да се увеличат, за да послужат за всяка случайна нужда на църквата. Прочее, ние сметнахме за наш собствен дълг запазването и доброто разпореждане със законните права на църквата. Ние обиколихме нашата богоспасна епархия и разгледахме дали нашите предшественици имали тази грижа и дали се пазят щателно във всяка църква кодиките, които съдържат опис на движимите и недвижими имоти на църквите и събираните според сроковете доходи, а също станалите разходи. Но не намерихме нито подобни кодики, нито описи и решихме ние сами да бъдем основатели на тази необходима работа и да поемем грижата за нейното осъществяване. И непосредствено след това решихме, ние дадохме нареждане на нашия човек и той обиколи всичките места. След разследването, той по-щателно описа положението на всяка църква, светените предмети и облачения, движимите и недвижими притежания и паричната наличност и тези описи изпрати на нас. А ние прочетохме внимателно това и турихме тези описи в надлежния ред. Преди всичко, направихме описа на всичките църкви в кодика на митрополията, за да бъде той винаги пред очите на Кириарха. След това ние наредихме особен кодик да бъде за всяка църква, в който внесохме свещените облачения и предмети на църквата, движимите и недвижими имоти, а също паричните суми, които са в наличност или са давани на заем с договор или без договор. Този кодекс трябва да се пази във всяка църква и да се вписват в него отчетите, след внимателно разглеждане. Така наредихме. След разглеждане под ръководството на избраните енорияши и чорбаджии отчетът, ако епитропът покаже явно, че през времето на епитропската си дейност той прекрасно управлявал църковните дела, увеличил и запазил доходите и се явил верен раб на Господа, тогава нека да му се изкаже похвала и почит от всичките енорияши и да бъде благословен от Кириарха с думите на Господа: „О, верни добър рабе, в малкото ми беше верен, над много ще те поставя, влез в радост на твоя Гооспод! И всеки достоен отново да се назначи да остане епитроп с общото съгласие на архиерея и избраниците на енорияшите. И обратното, ако е недобросъвестен и пр., то да се порицае и накаже. Но като се и изтече времето, всеки един епитроп, от махала или от село, има дълг да иде в митрополията с кодика, придружен от трима избраници между енорияшите и чорбаджиите, и да даде точен отчет, за да се впише в общ кодик на митрополията и в частен кодик на църквата и да се подпише от кириарха или неговия заместник и от енорийските представители. И така следват още упътвания до епитропите как да прибират църковните приходи и извършват разходите. Накрая окръжното носи подписа на Илариона Търновски и датата 8. I. 1823 год. 

Нека сега видим какво съдържа кодика на „Св. Константин“
„В 1822г. в м. май отидохме в училището на гръцките науки на Варуша в Търново и събрахме там първенците между християните, и, след като бяха разгледани сметките на почитаемия епитроп на църквата .Св. Константин“ Кир Геранджа, се установи паричният фонд на казаната църква с наличност и в обязателстно 6078 гроша и 25 пари, както се вижда от описа. Проверените свещени облачения и други църковни предмети, описани в настоящия кодик, както се вижда отдолу. Вследствие на отказването от епитропията на Кир Геринджа, с общо съгласие избрахме Кир Никола хаджи Георгиев и го назначихме за епитроп на указаната св. църква и го призовахме да мисли и се грижи за всичките доходи на църквата в страх Божи и с чиста съвест и наредихме да прави всеки месец описа на църковните доходи и, след изтичането на времето, да представи пълен отчет. Когато наближава срокът на всяко обязателство, да не присъединява печалбата (лихвите) към главите, но лихвите да се събират отделно и да се поместват в сигурни места (ръце). Както наредихме, нека да продължава да служи така. 1822г. май 10. Иларион Търновски.

Имотите на църквата
Три дюкяна на Баждарлъка (един със стаи отгоре).
Свещените предмети:
16 свещници (кандила) сребърни, едно паникадило кристално, един полилей пиринчен, пет дискове, един диск по-малък, един диск сребърен, друг диск с три чаши, сребърен за хлеб и елей, две чаши сребърни, един малък диск посребрен, два пояса посребрени,едно украсено евангелие, една кадилница сребърна, три кръста сребърни, един подобен наполовин дървен, един погребален, два брачни венци сребърни, един поят с камъни, една икона на Богородица сребърна, осем икони със сребърни венци, половин ока сребро, седем тави (тепсии) 4 големи, три малки—за коливо, две други големи за коливо.
Свещени одежди
Един филон от брокар, един стихар, един филон стар атласен, три филони от...... два стихари, два епитрахила прекрасни, четири стари различни, две брачни красиви венчила, две стари венчила, воали от броклин, още един подобен, един воал от брокат, един въздух стар, една чаша за артос, престилка на панагия пресветата златна, един кръщелен съд, едно евангелие неукрасено и една библия необходима.
Паричният фонд за 1822 год. се състоял от 7100 гр. 25 пари, като наличните пари са показани в описа 1694‘25. Останалата сума в полици (записи). Най-много дадено било на заем срещу полици на бивш епитроп на църквата Кир Геринджа —1500 гр. Най-малката заемна сума е отбелязана за жената на Йовчо Фурнаджията. Двама длъжници са отбелязани като подозрителни (Панайот Георгиев и Радко х. Пе... , Димитър Стамболоолу бил длъжен 600 гр. Споменава се за чешмата при Мармарлия, около която Матю Джагарит откупил право за търговията за 150 гроша.
Тоя опис е подписан между другите лица и от Кира Димитра Протопапа и Саввос Савва. В 1823г. е имало събрание, в което са проверени сметките на църквата „Св. Константин“. От описа се вижда, че целия капитал се състоял от 10,050 гр. Между длъжниците в списъка се срещат имената на Димитър Стамболоолу — 600 гр, Димитър Протопапа — 2000. Църквата получила недвижима собственост в Дервенската махала, вместо печалбите от своите длъжници.
Между разходите са посочени 750 гр. за училището.
В 1824 год. църквата е разполагала с капитал 10,791 гр. в полици, налични суми и доходи от кириите. В кодекса са записани два описа: 1-вия, писан от ръката на епитропа Никола х. Георгиев, и съдържа два отчета от 1827г. и 1831г. Другият е датиран от 1833г. 23 август, писан от неизвестна ръка.
В описа на Н х. Георгиев намираме инвентар на църковните свещ. предмети: полилеи, дискуси, чаши, пояси, венчила, икони, евангелия, кръстове и пр.
На друго място се изброяват 9 дюкяна, принадлежащи на църквата, с указание какъв доход те дават или от кого и за колко са купени (от х. Петку за 3350 гр., от Дедо Кочу за 2950 гр. и др.). Посочени са суми, дадени на Господина Илариона — 1000 гр. и отделно 100 гр. за празника на църквата.
Между длъжниците се споменава Радко Селвели — 500 гроша, Стамат Стамболоолу — 100. Въ 1831 год. в полиците били пласирани 9417 гр.
Документите от 1833г. представят подробен опис на църк. приходи, написан на простонароден говор, без спазване на ортографията и е мъчен за разбиране“.
10. XI. 1941.    Ил. Кожин.
От процитираното научаваме, че църквата преди повече от сто години е имала недвижими имоти от значение за нейната издръжка. Вътрешната ѝ украса: икони, църковни съдове (утвари), свещенически облачения (одежди) и др. са били добри. Едни са били стари, което говори за старинността на църквата ни, а други нови. И днес църквата ни притежава недвижимия имот в дервенската гора, за който на друго место в книгата даваме повече сведения. А за гръцкото училище при църквата „Св. Константин и Елена“ ще посочим и следното известие на г-н проф. Ив. Снегаров, което докладвал в заседанието на Академията на науките на 30. XI. 1939 год. за намерения от него трети църковен кодекс на Търновската митрополия, заведен през 1823 от тогавашния митрополит Иларион Критянин, какво, че в Търново още през 1825 год. е
имало гръцко училище. „Там е поместен, в църковния кодекс, подробен опис на паричните средства, с които разполагало гръцкото училище в Търново, като са посочени и заплатите на учителите. Училището се е състояло от два отдела — общ и елински, поради което то се наричало Елиники схоли (гръцко и общо училище). Безпорно, това гръцко училище се е намирало при църквата „Св. Константин и Елена“, като най-голяма енория, имаща по онова време пет махали и пет свещеници с около 700 къщи. Един от първите учители в това училище е бил и Иван Симеонов от с. Търлич, Неврокопско. За това гръцко училище, по нареждане на владиката, е построено специално здание. Г. Димитров, в своята книга „Княжество България" (1895г.), като пише за училищата в Търново, казва, че владиката Иларион заставил гражданите да построят едно общо училище, а после писал по градовете и селата в своята епархия, че вской може да изпрати детето си да се учи безплатно. „Училището било открито през 1832 год, в което бил поставен за учител Цончо от Елена и после поп Марин от Арбанаси. То се изпълнило с ученици не само от градовете: Габрово, Елена, Трявна, Горна-Оряховица, Лясковец, но и от селата, които с жадност учили новото учение на гръцки език, даже и момичета се стекли в него“.
П. Р. Славейков в своите спомени, печатани в „Цариградски вестник“ от 1857г., също говори за това гръцко училище, в което и той се е учил при учителя Панаиот Иоаниди, по сетне Митрополит Панарет Рашев. Гръцкото Богослужение и гръцкото училище са продължавали в Търново до изгонването от Търново на гръцкия владика Неофит Византиеца през м. март 1857 година. След неговото изгонване, сливат се веч градските училища в една община, под едно управление и с еднакво обучение, водено само на български език. През 1858г. се образува и градската община, чието седалище (канцелария) е било в общата стая при църквата „Св. Константин и Елена“. И тук градската община е била до освобождението на Търново от турците 24.VI/ 7.VII.1877г. А старите килии, които служеха за училище, продължиха своя живот до 1891 год., когато на тяхното място се издигна нова каменна едноетажна постройка за първоначалното училище "Митрополит Панарет". Канцеларията на училищното настоятелство е продължавало да се помещава в "общата" стая при църквата „Св. Константин“.

Икони при старата църква
Грета Костова- Бабулкова