В ПАМЕТ НА РАДКА, ИВАН И СТЕФАН КОСТОВИ share buttonYouTube channel- Veliko Tarnovo СКЪПИ ЧИТАТЕЛИ, АКО ТОЗИ БЛОГ ВИ ХАРЕСВА, ПРЕПОРЪЧАЙТЕ ГО!

М. Москов разказва за Хисаря /Царевец/


Хисарят е най-забележителната височина в Търново. Там са били най-високите държавни учреждения, като палата, царските черкви, патриаршията и др. Хисарят бил разделен на три части. Първата част е била южната. Като теглите една линия от изток към запад да мине една линия през черковата, която се намирала на най-високият връх на тази местност, която се наричала "Възнесение" или "Майка на българските черкови" както я величае един наш старовремски писател - Цамблак. По тази линия е минавала стена, от която основите са останали и до днес. В тази южна част са стояли войниците и държавните роби, като Кир Тодор, Балдуин и др. Имало е и няколко кули, от които най-важната била тъй наречената днес "Балдуинова" или източната. Тази кула пазела източната страна на крепостта и вратата през която се излизало във Френк Хисар и връз която избягал Смилец, когато взел българският престол Светослав Тертер. До тази кула се намирвал един подземен проход, който се спущал чак долу до реката, по който са се спущали по време на обсада да вземат вода, на който и до сега са останали здрави основите и за който говори Хаджи Калфа в своите записки за Търново.

Другата част била на север от черковата "Св. Петка". Личат основите и на тази стена, която отделяла тази част от средната. Тази северна част имала голяма кула в която живеели войници, които пазели северната врата през която турците влезли в крепостта. Основите на тази кула са разкопани преди няколко години.

Средната или главната част се е намирала между тези две части и е била отделена със стени. В тази част се намирали палатите, мощите на някои светци и други скъпоценности. Тук се намирва и черковата "Св. Петка", която е издигната около 1232-33 година по времето на Асен II. Тази черкова била по-сетне обърната на джамия, която последното земетресение разруши. Много предания са останали за тази джамия. За малджиите тя е интересна много, защото в нея уж се пазели богатствата на българските царе. В нейните подземия се скрили и младоженците, които се венчали преди да дойдат турците. Младоженците се вестявали всеки петък в джамията и плашели турците, но богатствата не се показали никому. След нашето освобождение, когато джамията станала достъпна за българския крак, българите влезли вътре да дирят богатствата. Те се заловили най-напред да копаят по средата на джамията и като покопали около 1-2 метра открили една мраморна плоча, която била доста дълга и широка. Зарадвани от това те решили с нелеки усилия да поместят тази плоча и да задоволят любопитството си, като видят какво има под плочата. Наистина издигнали плочата, но що да видят. Подземието било пълно с различни книжа, без да намерят пари, което ги интересувало. Като нямали нужда от книги пуснали плочата на мястото и заровили я и решили да копаят на друго място. Но като нямали време отложили работата си за друг път. Обаче наскоро правителството турило ръка на тази джамия и я направило склад за патрони и оръжия. И така се пресекли желанията на долномахленците да копаят богатствата на българските царе.

Това не е приказка, това е истина. Аз чувах тази история от очевидци на това разкопаване. Вярвахме няколко души в тази работа. Много пъти ме молеха да искаме тази джамия да се отстъпи на града и да се намерят поне тези книги. Няколко пъти обикаляхме около нея и очевидец ми сочеше мястото където са копали. Джамията е важна в историческо отношение. Тя е правена няколко години след падането на Търново под турците и я правил Ферус Абдул Ахов, като вземал камъните от палатите. Обаче той съградил само това, което се намирва над основите. Самите основи са стари. В тази черкова, или по сетне джамия пазели мощите на "Св. Петка Епиватска" до самото влизане на новите завоеватели в старата столица. Гдето иде да се каже, българите са имали възможност да потулят много неща в земята. Черковата е била до самите палати. Навярно е трябвало да има връзка между палата и голямата черкова. Джамията беше здрава и военен склад до последното земетресение. През време на това земетресение се разруши тя и днес стърчат само едни големи дувари от нея и тях времето, бурите и стихиите разрушават, без да се погрижи някой да се почисти вътрешността. Тя е заобиколена от много предания както за дървото и пр. За това дърво идват много чужденци и ние сме оставили и него и черковата да се требят от лицето на земята.
Малко на юг от черковата или джамията има място, което ми показа един стар турчин и в което имало някакво си подземие с желязна врата. Все по това време беше, когато правих разкопки по Хисаря ме намери един стар турчин и ме заведе към Хисаря, като ми разказа следното: "Бях малък, каза той. Баща ми искаше да направи мазата, в която вързвахме коня си по-широка, за това се залови да копае дъното. И като копаехме тъй, стигнахме до една голяма желязна врата с дебела желязна халка. Баща ми почука вратата, остави лопатата и отиде в конака. Там той питал, както ни разказваше по-сетне управлението, бива ли да копае повече, след като намерил такава врата в мазата. Турците се посъветвали и намерили в корана, че е грешно да се копае по такива места. Затуй посъветвали баща ми да зарие вратата и да остави мазата си по-плитка. Баща ми се върна, зарови вратата и си излязохме. Често баща ми разказваше тази история, но не се реши вече да копае, защото беше турнал дървета и камъни, върху които спеше конят. Като те гледам да копаеш сега, реших да ти разкажа тази история. Турни ми главата на едно дърво и сложи брадвата на нея и тогава реши да копаеш. Ако не намериш желязната врата, давам ти право да ми отрежеш главата. Не мога да зная какво има под тази врата, но вратата ще намерим."
Така ме уверяваше този турчин. По тези места се бяха заловили да копаят по-рано малджии, но ги спря властта по заповед на бившия цар, защото мястото било подарено нему.

Какво може да се намери под тази желязна врата, не мога да кажа, но вярвам, че ще се намери под земята врата, защото турчинът беше много искрен в думите си, категоричен в твърденията си и очевидец на това, което ми разказваше.

Стогомарка /Святого Марка/

Из "Сенки край Янтра", легенди и балади- Ив. Йорданов 
Грамаден дол, който се спуща от село Малкия-Чифлик към Янтра, дели търновското землище от това на Присово. Сега този дол е едно от най-пустите места около старопрестолния град, а някога бил обрасъл с грамаден лес гдето търновски царе и боляри ходели на лов. Още тогаз долът се наричал Трошан. В едно от най-красивите му места, недалеч от Присово, някога съществувал малък, ала затова пък един от най-тихите манастири около града на име „Свети Марко". Турски шайки кръстосвали току-що покорена Българска земя и всявали страх и трепет сред орачи и овчари. Едни и други гледали да са по-близко до своите села, та при първа още опасност да се прибират при своите близки. Султанска власт нехаела към участта на поробените, защото те били чужди люде и по-добре би било да ги няма на тоя свят. Една такава шайка нападнала тихия манастир, и една утрин той бил цял в пламъци. Белобради монаси избягали из гори по всички посоки, други били избити, трети намерили своята смърт сред грозни пламъци. Един само монах, старият игумен Марко, бил пощаден от агарянци. Мъчили го те за манастирски богатства, ала не могли нищо да получат. Тогава решили да го посекат. Ала кога кръвожадният палач вдигнал ятаган над смирения старец, треснала го невидима сила, и той се прострял мъртъв на земята... Уплашили се тогаз агарянци, оставили стареца със заграбени предмети и избягали. А добрият монах, който останал от толкова братя, отишъл в близкото село Присово и там доживял до дълбоки старини. Днес от тоя манастир съществуват само пресъхнала чешма, срутени зидове и голям камък между тях. Мястото селяните наричат Стогомарка, от името на Святого Марка, някогашен негов покровител. 
В настоящата легенда ние виждаме едно отражение на Цамблаковото известие за посичането на Евтимия, когато ръката на джелата се била вдървила, и той бил пощаден. Интересно е още и това, че тук се споменува за манастир с името на Свети Марка, което, колкото ни е известно, не се среща другаде по нашите земи. На запад такива църкви се срещат често, например, красивата църква "Свети Марко" във Венеция. Говори се, че недалеч от това място — в околността на Чолакова-Махала, се намирали развалините на няколко манастира, по-скоро постници, които носят общото име черковища. Те се срещали по южния склон на Мармарлийския рид и стигали дори до Синия-вир. 
В Паисиевата история за Свети Марко пише: "Свети Марко, Преславски митрополит. Той принесъл мощите на преподобната наша майка Параскева от Епиват в Търново. Бил велик със светия си живот и учение и починал на своя престол в Преслав. " Св. Марко Преславски е един от забравените светци на България. През Средновековието народът ни развил почит към него и към средата на XIX век той вече бил тачен като светец.
В църквата „Св. Параскева“ в град Роман- Румъния, е съхранена фреска от 1550 г., която представя посрещането на мощите на Св. Петка в Търновград през 1238 г., на която може да се види св. Марко.  
Милка Маркова разказва: "Когато се запознах със съпруга си някога се учудвах на името, което носеше. Марко. Това име бях срещала само в народните песни, приказки и предания. Обясни ми, че в неговото родно село то е често срещано, обичайно. По-късно, когато вече бях член на семейството и рода му научих, че в близост до село Присово някога, в средните векове е имало манастирче „Свети Марко”... Благодарна съм на историци и клирици, които днес правят усилия да открият малкото, което е останало за историята и житието на св. Марко Преславски. Вярвам, че един ден нашите търновски археолози ще направят по-големи разкопки около това манастирче и крепостта на болярина Трошан и ще хвърлят много светлина върху тяхната история. Ще чакаме. Ние, всички търновци, българи и най-много жителите на с. Присово, чийто синове и внуци продължават да носят името Марко и не са забравили своето малко манастирче „Стого Марка” безвъзвратно изчезнало в дълбините на историята..."
Прочетете още: Св. Марко Преславски е един от забравените светци на България
Грета Костова- Бабулкова
Старо Търново

Хайдушкото кладенче

Из "Сенки край Янтра", легенди и балади- Ив. Йорданов
Тежко, много тежко станало положението на българите защото стотици хайдути бродели из Балкана, а озвереният турчин, като не можел да ги излови, изливал своя яд над беззащитните орачи и овчари. От много дни многобройна турска потера е по следите на дълго мустакатия хайдутин Филип Тотю, който умело се крие край бреговете на Янтра, там гдето Синият-вир над Търново рони скалисти брегове. Уплашено и нащрек извършва своята полска работа трудолюбив българин, защото във всеки момент може да бъде претрепан. Над Чолакова-махала, там гдето гъстата гора допира до шемшевско землище, всред горска тишина, шумоли горско изворче. Студените му струи се промъквали някога с весела песничка към бреговете на Янтра, ала днес те лениво се прецеждат през съчки и камънаци, защото мястото наполовина е обезлесено.
Бил горещ юлски ден. Снажен турчин, украсен цял със сърма, отседнал вран кон и се упътил към извора под една сянка. Отмахнал той мешинен енджик от рамо и сребърен силяхлък от пояс, завързал коня си о едно дърво и седнал. Отдолу, откъм селото, се задало петнадесетгодишно овчарче с две кратунки за вода. Като видяло турчина, то поискало да се върне, защото по тези времена нищо добро не очаквало българите в една гора.
— Где бягаш, гяур — изревал турчинът, и момчето трябвало да иде при извора.
Но, било поради страх, било поради нещо друго, то се спънало и счупило кратунките.
— А-х-а, ти не искаш да ми отслужиш с кратунките — извикал господарят турчин, станал и нанесъл такъв жесток побой над клетото дете, че то едва пълзешком и със стенания се замъкнал надолу по пътеката. И турчинът трябвало да си оглади мустаците, да си подложи две плочки на коленете и да пие вода направо от кладенчето. Но две невидими жилести ръце неусетно се явили зад побойника, хванали го здраво за врата и силно натиснали главата във водата. Станало слабо боричкане, ала водата и пясъкът действували по-сигурно .. .
На другия ден се пръснало слух из града и селата, че видният бабаитин Р. умрял от дамла, кога пил вода от едно изворче. Ала между овчари и орачи тайно се шепнело, че мустакатият хайдутин бил на почивка в гората и видял побоя над детето. После тихо се промъкнал зад турчина, хванал го за врата и силно му притиснал главата във водата. Свидетели били само едно овчарче и горските шумаци, които обичали да си шепнат за случката и при най-малкия ветрец. . .
От тогаз кладенчето нарекли Хайдушкото кладенче.
Снимка: Паскал Пиперков


Вижте как може да стигнете до него по Екопътека Сини вир

Камбаната на свободата- Ангел Каралийчев

(Великотърновска легенда)
Ако някой от нашите малки читатели отиде в стария престолен град Велико Търново, нека мине по равното сенчесто шосе през Света гора. По една стръмна пътека той ще слезе към легендарната река Янтра, ще прехвърли Турския мост и ще завие нагоре към Царевец. Още нестигнал някогашната крепост, малкият гостенин ще спре учуден пред големия каменен лъв, легнал до входа на Царевец като верен страж. Зад гърба на лъва е Сечената скала. Доскоро над тоя стръмен прорез е имало дървен средновековен подвижен мост. Жителите на Царевец всяка вечер са го вдигали със синджири и крепостта е ставала недостъпна. Хълмът, където са били някога дворците, сега израства към облаците, опасан с живописни пътеки и зашумени с гъста зеленина. Ето и бялата хижа, където нощуват лятно време хиляди туристи. Над нея пълзи нагоре една пътека. Тя се вие под борови дръвчета, между бодливи шипки и потъва в дълбоката до пояс трева. По тая пътека гостенинът ще стигне на самия връх, наречен Камбанен хълм.
Чуден свят се разкрива наоколо. В морна мараня потъват горите, където са потулени манастири от Второто българско царство. Сини орлови скали се спущат и падат в пропастта, издълбана от водите на Янтра. Янтра лъкатуши, чурулика и водите й горят като разтопено злато. А градът не може да бъде описан с перо. Много векове гигантската ръка на времето е трупала къща върху къща и е създала това чудо за очите, за което патриархът на българската книжовност Иван Вазов пише, че нощем прилича на полилей със запалени кандила.
Върху Камбанния хълм има една полузарината яма. Край ямата — дебели каменни зидове. Някога, преди, пет столетия, тука е имало една вехта черковка, с опушени икони и стройна висока камбанария. Тежка чугунена камбана е бучала над Царевец, а долу в черковката се е чувал шепотът на последния български патриарх. Когато османските турци, поведени от Челеби Сюлеймана, заградили Търново, великият старец Евтимий разбрал, че на българското царство е дошел краят. Дълго мислил каква надежда да остави на поколенията, които са обречени на робство, и най-сетне решил. Една вечер той слязъл в Асенова махала, където сега са кожарите. През времето на Евтимия там са живели ковачите на старинни оръжия и леярите на черковни камбани. Евтимий влязъл в леярницата на най-сръчния майстор и му поръчал да излее една камбана с глас на млада жена, която пее по жътва, и да влее душа в разтопения метал.
— Коя душа? — попитал майсторът.
— Душата на българската история.
Майсторът разбрал. Щом разтопил в един огромен казан метала за камбаната, той отишъл при патриарха. Евтимий измъкнал изпод възглавницата си една ръкописна книга с листове от кожа. В нея мъдрият старец бил разказал цялата история на българите. Той целунал книгата и я подал на леяря. Леярят слязъл в работилницата си и пуснал историята на Евтимия в казана с разтопения метал. Книгата изгоряла, ала нейната душа останала навеки включена в новата камбана. За пръв път камбаната забучала през оная страховита нощ, когато ордите на Челеби Сюлеймана нахълтали в крепостта и почнали да секат де когото срещнат.
Разярен се изкачил на Царевец турският военачалник и на кон влязъл в черковния двор. Евтимий дърпал въжето и камбаната плачела.
— Защо биеш тая камбана? — попитал турчинът.
— За да обадя на българския народ, че слънцето на неговата свобода залязва. Пада вековен мрак. Но ще дойде ден, когато камбаната пак ще забучи и свободата пак ще изгрее над нашата земя!
— Изгорете черквата! — провикнал се Челеби Сюлейман и заповядал да оковат във вериги беловласия патриарх.
Турците стръвно налетели в черковката и я запалили. Огънят запращял и пламъци обхванали камбанарията. Когато дървените греди изгорели, чугунената камбана рухнала с трясък и потънала в земята.
— Изкопайте я и направете от нея секири! — заповядал Челебията.
Запретнали се турците да копаят, но колкото повече копали, толкова по-дълбоко в земята потъвала камбаната и те не могли да я намерят.
Минали векове като черни птици над българската земя.
Народът много теглила претеглил, ала той знаел, че някъде в земята стои камбаната на свободата и чака да дойде хубавият ден.
… И разказват старите търновчани, че през 1876 година, когато пламнало Средногорското въстание, всяка нощ те чували изпод земята да ехти една камбана и гласът ѝ бил като глас на млада жена, която пее по жътва.
Източник: https://chitanka.info
Снимка: Грета Костова- Бабулкова
Старо Търново

АСЕН МОМЧЕВ (1906 - 1994 г.)

"При чешмата Дервишка I"
Роден е през 1906г. във Велико Търново. През 1930г. Асен Момчев завършва живопис в Художествената академия в София при професор Стефан Иванов. През 1952г. става асистент, а през 1954г. и старши преподавател в Художествената академия. В периода 1959 – 1966г. е инспектор по рисуване в Министерството на народната просвета. Той е сред основателите на катедрата по Изобразителни изкуства във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий, на която е ръководител от 1966 до 1969г. Работи в областта на пейзажа, натюрморта и портрета. Участва в общите художествени изложби, организирани от Съюза на българските художници, в изложби на учителите-художници и урежда самостоятелни изложби в София и В. Търново.
"Вароша"
Автор е на учебници по изобразително изкуство и е съавтор на Учебник по рисуване за педагогическите училища и учителските институти, София, 1958. Последните петнадесет години от живота си живее във Варна, където умира през 1994г.

ПРОФЕСОР ГЕОРГИ МАНЕВ -ОСНОВОПОЛОЖНИКЪТ НА ТЕОРЕТИЧНАТА ФИЗИКА В БЪЛГАРИЯ

Роденият през 1884 г. в град Велико Търново Георги Иванов Манев завършва реалния отдел на Търновската мъжка гимназия. След смъртта на баща си се издържа сам като студент във Висшето училище в София. Във Физико-математическия факултет (ФМФ) завършва специалността математика и физика, а през свободното си време работи. Като е учител по физика и математика в Търновската мъжка гимназия създава изключително добър кабинет по физика, достоен и за университета. Георги Манев постъпва на работа като асистент по физика през 1919 г. в СУ „Св. Кл. Охридски”, след 14 години учителстване и една година специализация по теоретична физика при професор Н. Воиаззе в Тулуза, Франция, където е бил изпратен от Министерството на народното просвещение От 1921 г. е редовен доцент по математична физика, от 1925 г. - частен доцент по теоретична физика, а от 1935 г., след редица перипетии - редовен професор и пръв титуляр на създадената още през 1924 г. по негова инициатива Катедра по теоретична физика. Два пъти е бил декан на ФМФ (1926-27; 1930-31), а през 1936/ 37 г. - ректор на университета. Създал е над 12 курса по различни раздели на теоретична и математична физика, които е чел през периода 1921-1944 г., автор е на трите първи български учебника по тези дисциплини. Автор е на над 40 научни публикации по физика, публикувани в Годишника на Софийския университет, както и в най-реномираните научни списания на неговото време - статията му в „Zeitschrift für Physik” е представена за печат от самия А. Айнщайн (!). Публикациите му от онова време засягат проблеми от космологията, математическата физика и предлагат една класическа алтернатива на специалната и общата теории на относителността на Айнщайн. Манев води активна кореспонденция с Алберт Айнщайн, която сама по себе си днес е обект на специално проучване. Като ректор на СУ ”Св. Кл. Охридски” той има многобройни и съществени приноси по редица важни въпроси: запазване автономията на университета; запазване на бюджета и щата; апелиране за парични кредити, нови доцентски места и студентски стипендии; запазване на утвърдени университетски преподаватели от заплахата за предсрочното им пенсиониране; защита и възстановяване на изборните права на студентите; предотвратяване на изключването на студенти заради политическите им убеждения; противопоставяне на създаването на висши училища, които не отговарят на нормалните образователни и научни изисквания. Като министър на народното просвещение през 1938 г. - за 8 месеца, той издейства заем за заплащане на заплатите на българските учители, въвежда подбор на кандидат-студентите и обща система за оценка на зрелостниците в страната, издейства допълнителни места за прием на студенти, средства за започване на нова сграда на ФМФ, започва строеж на Университетската печатница, прави изложби на руската, немската и съветските книги. В края на 1944 г. видни университетски професори са отстранени от СУ „Св. Кл. Охридски” по политически причини. Сред тях е и 60-годишният професор по теоретична физика Георги Манев. Това прекъсва неговата кариера на учен и преподавател. Този акт е сериозен удар не само срещу личностите на всички отстранени професори, а и срещу самия университет, който остава лишен от свои водещи учени. Макар че не е възможно да поправим тези събития, днес си струва да си припомним думите на проф. Георги Манев, написани в отчетния му доклад като ректор по повод на предсрочното пенсиониране на университетски преподаватели през 1937 г.: „Не трябва тия няколко души, представители на българската култура пред външния свят, създадени при трудните условия при нас... да бъдат принудени да напущат своето дело и да лишават науката от ценните си придобивки.” Научната работа на професор Георги Манев е оценена като цяло положително както от съвременниците му през първата половина на XX век, така и по-късно -в края на XX век и началото на XXI век. През последните 15 години негови работи намериха широк отзвук и са основа за систематични съвременни изследвания на учени от Канада, Румъния, САЩ, Мексико, Испания, Швейцария, Бразилия, Португалия и др. Тези изследвания са свързани с т.нар. „поле на Манев”. С помощта на модела на Манев в рамките на класическата механика могат да се обяснят основните предсказани от Айнщайн ефекти на теорията на относителността за движение на тела в Слънчевата система и в частност, знаменитата пре-цесия на орбитата на планетата Меркури. Моделът е много по-прост от теорията на Айнщайн, което го прави привлекателен за много съвременни изследователи. По такъв начин полето на Манев може да се разглежда като мост между класическата и релативистичната механика. И днес моделът на Манев води до нови неочаквани резултати, описващи астрономическата реалност с използването на методите на класическата небесна механика. Той обединява различни астрономически задачи от астро-физиката, небесната динамика, класическата физика и механиката и дори от атомната физика и спектроскопията. Професор Георги Манев умира на 15 юли 1965 г., прекарвайки спокойно старините си в домашни условия, посветен на внуците си, както и на своите научни занимания, последните резултати от които са все още непубликувани и непроучени.
Автор: Доц. д-р Пламен Физиев, ръководител на катедра Теоретична физика на СУ "Св. Кл. Охридски"

Първоначално храм-паметник „Свети Александър Невски” е бил замислен да се издигне на Царевец

На 10 февруари 1879 г. в старата българска столица Търново тържествено било открито Учредителното събрание на новоосвободеното Българско Княжество. В заседанието от 13 април Петко Каравелов заявил, че Събранието има особено важен, свещен дълг „тъй като нямаме никакъв паметник на освобождението си да задължим народа нравствено да построи храм в Търново на Чанъ тепе (днес Царевец), който храм да се посвети на Александър Невски – руски светец и герой”. Думите му били заглушени от продължителни и възторжени възгласи.
След идването на княз Александър Батенберг в София, към средата на 1879 г., той се заинтересувал от решението за издигане на храм-паметник в чест на загиналите за Освобождението с патрон св. Александър Невски, който се смятал за покровител на руските монарси и държава. Младият български княз бил участник в Освободителната руско-турска война, а също и племенник на император Александър ІІ и негов съименник. По всяка вероятност това е било причината Батенберг да прояви голяма загриженост за осъществяването на идеята. На втората сесия на ІІ Обикновено народно събрание от 17 декември 1880 г., по внушения на княза, Петко Каравелов припомнил решението на Учредителното събрание за строеж на храм-паметник и обявил „заявлението на нашия господар” този храм да се издигне в София, а не в Търново.
Храмът е по проект на руския архитект проф. Александър Померанцев (1848-1918), италиански възпитаник, с помощници руските архитекти Александър Смирнов (1861 – ?) и Александър Яковлев (1879-1951) и е издигнат на най-високото място по онова време в София – 552 m н.в. Първият проект (1884-1885 г.) е изработен от акад. арх. Иван Богомолов, след чиято смърт проф. арх. Померанцев изцяло променя проекта. Окончателният проект е готов през 1898 г.
Тържественият звън на най-голямата храмова камбана огласил София и околността ѝ на 13 март 1913 г., възвестявайки победата на българските войни при превземането на здравата крепост на Одрин през Балканската война. Освещаването на храм-паметника било насрочено за 2 август 1912 г., когато трябвало да честват 25-годишния юбилей от възшествието на цар Фердинанд на българския престол. Тържествата били отложени за месец октомври, но поради започване на Балканската война било обявена всеобща мобилизация. Последвали Междусъюзническата и Първата световна войни. Така освещаването на храма се проточило през годините. Тъй като имало три престола, тяхното освещаване станало чак на 12, 13 и 14 септември 1924 г. Така най-рано замисленият да увековечи Освобождението на България от турско робство български паметник бил завършен един от последните. Почти половин век от решението на Учредителното събрание в Търново до освещаването през септември 1924 г., той се строял, украсявал, изчаквал по-благоприятен момент да изпълни основното си предназначение на молитвен дом. Бурите на политическите събития връхлитали една след друга, но не прекършили решението да се издигне този толкова  великолепен по украсата си и скъп паметник на българската благодарност.
Вижте още: Катедралата "Свети Александър Невски" - Стара София в снимки и пощенски картички http://stara-sofia.com/nevski.html
Автор: Доц. д-р Христо ТЕМЕЛСКИ
Източници: https://bg.wikipedia.org/, http://www.pravmladeji.org/ "Църковен вестник", бр.22/2012

Старо Търново
Ако оценявате труда ми и желаете да направите дарение, благодаря Ви!
Описание Сума
Дарение BGN

Сметка за дарения- Банка ДСК IBAN BG81STSA93000010949641 BIC: STSABGSF Титуляр: Грета Стефанова Костова-Бабулкова