За учреждението и организацията на Българския централен и частните революционни комитети от Василя Левски през 1869 година

Из „Археологически и исторически изследвания“ през 1887 г.- Васил Берон

След разбиването на Х. Димитровата дружина българските войводи в Букурещ, както и много други опитни и здравомислещи българи, съзнаха и се увериха, че дор не се устрои и учреди вътре в самата България един таен революционен комитет и други частни такива комитети, които да подбуждат и да приготовляват народа към въстание, нищо не може се сполучи. В съображение на това съзнателно убеждение се и реши тогава, в Букурещ да се учреди в България един централен и други частни революционни комитети.
За учредител же и главен управител на тие комитети избраха и определиха Василя Левски, бившия дякон от Карлово и бившия знаменосец на Панайот-Хитовата дружина във времето на преминуването му Дунава при Тутракан в 1867 год. Вследствие на това решение В. Левски доде в България в 1869 година през пролетта на гореказаната цел и действително той успя да учреди най-напред един таен централен революционен комитет, както и частни такива комитети в много градове в България. За верни помощници имаше най-напред Димитра Панайотова и Ангела Кънчева (Бояджиева), от Трявна родом. В Ловеч той имаше и едного свещеника поп Кръстя Тодоров, който впрочем отсетне се оказа изменник и предател, както и по-долу ще се уверим от преписките на членовете на революционните комитети в България с оние на революционния комитет в Букурещ; ще разкажем при това, че тоя същият поп Кръстю издаде като Юда същия В. Левски. Ние излагаме в кратце современните обстоятелствени причини, според които В. Левски е бил дошъл в България от Букурещ, за да учреди централен революционен комитет, както и частни революционни комитети, които са били независими от тайния революционен комитет в Букурещ; както и обстоятелствените фази, през които са преминали централният и частните революционни комитети в България. В 1869 година се е съвзела идеята да се учредят вътре в България централен и частни революционни комитети; за тая цел, уверява г. Марин Станчев, че той на свое иждивение изпратил в Букурещ Христа Н. Топалова до тамкашния централен революционен комитет през марта 1869 г. и категорически да обяви, че доро не се съставят вътре в България Централен и Частни революционни комитети, нищо не може да се направи. Вследствие на това комитетът от Букурещ изпратил за тая цел Василя Левски, който и през месец априлия 1869 год. дошъл най-напред в Лясковеца в дома на г. Марина Станчева и за постигването на гореказаната цел решило се да отиде В. Левски да обиколи някои места в България, а за това се изисквало да се снабди той с едно тескере, и тогавашният кмет (чорбаджия) в Лясковица е бил Димитър Вълчев, той издал едно кефилиме, за да се извади тескерето му. Впрочем по уверението на г. Марина Станчева бившия кмет лясковски Васил Козлев е известил за това тук, в Търново, на турското правителство и вследствие на тоя донос телеграфически се заповядало в Карлово (дето по него време се намирал В. Левски) за да го уловят и да го докарат вързан тук в Търново. Но заптиите, като го издирили и искали да го уловят, той се избавя от ръцете им, взели му само горната дреха, в която се намирало и тескерето му. В. Левски, като избягал от Карлово, отхожда в Пловдив, в София и проч. и най-сетне дохожда пак в Лясковица тайно, оттам е отишъл пак във Влашко. Дима X. Вълчева же затварят в тъмница, дето и проседял цяла година, защото издал кефилиме (поръчителен билет), за да си извади тескере Васил Левски. Тук трябва впрочем да забележим, че в Лясковица се е бил най-напред учредил един революционен комитет още през 1869 год. и членове на тоя комитет са били: Марин Станчев, поп Никола Гинев, Марин Цонзарев и Димо X. Вълчев, но че след 2 месеца всичките напуснали, освен Марина Станчева и Марина Цонзарева.
В 1870 год. Васил Левски пак се завърнал в България от Влашко и поченал да действува по-осторожно и по-енергически, доро най-сетне в началото на 1873 год. го обесиха в София, за което по-долу ще разкажем по-обстоятелствено. За да се предвари обаче всяко недоумение и за да се избегне всяко едно погрешно претълкование, трябва тук да разкажем, че Васил Левски е бил сполучил да учреди заедно с покойния Любена Каравелова комитет и в Букурещ, и в Галац, но тия революционни комитети са били независими от оня таен революционен комитет в Букурещ, който е издал на френски брошурата „България пред Европа“ и който е изпратил султану известния „Мемоар“, който е бил съобщен и на другите европейски държави и който действително е принесъл на времето си голяма полза. За доказателство же, че тукашният централен комитет, заедно с частните си комитети в България са били независими от гореупоменутия букурещки таен революционен комитет, служи и това, че за купуването на оръжия и пр., що са се купували от Влашко, парите са се изпращали от тукашния централен комитет, що се намираше най-напред в Ловеч, сетне в Търново и най-сетне в Г. Ряховица, за което и по-долу ще хортуваме. Тия пари се вземаха от разни лица вътре в България. За купуването на оръжия във Влашко е ходил най-много покойния Сидер, който е занасял и парите; значи централният революционен комитет в България се е грижил, за да си купи и достави пушки, барут и пр. със свои собствени пари, най-голяма покупка на оръжия и барут е направил Сидер през февруария 1876 год., когато той е отишъл във Влашко от Ряховица, дето е бил тогава и централния революционен комитет. Тук впрочем трябва да забележим, че през марта месеца 1876 год. са дошли от Русия и Влашко много българи, които са се били по-отпреди учили в тия държави във военните им училища и са били веч произведени в офицери; те си дали в тия държави оставката и са дошли в България, за да спомагат на злочестите свои съотечественици, за да се освободят от турския хомот. Тие болгари са били:
1) Георги Македончето, който се бе учил в Русия, беше един храбър офицерин и горещ патриот. Той се определи в четата на Горна Оряховица, дето за голяма жалост го обесиха през юния на същата година;
2) Иларион Иванов от Арбанаси при Търново, той се бе учил във военното училище в Букурещ и беше румънски офицерин. Той се бе определил в сливненската чета, която беше доволно голяма;
3) Георгий Тихов от Русчук, той се беше учил в Русия и беше руски офицерин; той се определи тоже за в Сливен за тамошнята чета и заедно със себе си доведе от Русия и едно хубаво знаме;
4) Стоян Войвода, той е бил по-отпреди кехая на овцете у един котлянец, като напуснал тоя си занаят, той се заловил о вродения му инстинктивен занаят да действова за изтреблението на турците и за освобождението на отечеството, а за да си постигне поне по възможности целта, той е правил хайдутлук в Балкана цели две години, но като го усетили турците и поченали строго да го преследват, той е бил принуден да избегне във Влашко, дето е живеел до марта 1876 год., когато той се решил да напусне Румъния и да дойде в България. Той е бил родом от сливненската околност и е бил определен за предводител (войвода) на сливненската чета.
За да могат же да пътуват безопасно и да преминуват от град на град членовете на Централния и Частните революционни комитети и особено като те си често променували дрехите и имената, даже преправяли и боята на веждите, мустаците си и проч., за да могат при това и гореопоменатите главни дейци да достигват безопасно до градовете, дето се намирали четите им, нужни са били пътни турски тескерета. Това е било обаче доволно трудно, а за да се улеснят комитетите и другите главни дейци в такивато едни затруднителни случаи, Васил Левски бил съвзел още в 1871 година сполучливата идея да се отнемат и вземат от държавната печатница в Цариград тескерета, които били много отпечатани и снабдени с нужния правителствен печат. За да сполучи това, той успял да склони тайним и доверчивим образом едного работника в тая държавна печатница, родом българин, за да вземи тайно много такива тескерета и да му ги предаде. Това той сторил и извършил; вижда се, че е бил партиот и решителен българин; и в 1872 год. Левски е имал веч в Ловеч един голям сноп такива турски тескерета. А за да се записват имената на лицата, които ще пътуват, както и другите формалности в тескеретата на турски език, Централният комитет е имал едно младо севлиевче, което знаело доволно добре писмения турски език. При това трябвало е тия турски тескерета да имат и печат на градовете, отдето са се издавали тия тескерета. Тъй например, ако едно тескере се издавало в Търново, то оно трябвало да бъде подпечатано от местния правителствен печат. За да се снабди Централният революционен комитет в България и с такива многобройни печати, в които е било означено името на много и разни градове, приснопаметният наш герой Ангел Кънчев зел отгоре си тая грижа и приготвил такива печати следующим образом: вземал крушум масист, стопявал го и го изливал в малки вити форми (калъпчета), във величината на употребляемите по него време местни турски правителствени печати; сполучвал е да обозначи на още топлите и мегки такива крушумяни печати имената на градовете и проч., които той е щял, отсетне той е сполучвал да издълбае в тях тия имената и др. По тоя начин той е веч имал, ако не съвсем прилични, то поне доволно подобни турски печати на всичките градове в България, отдето са били имали тогава нужда да се изваждат турски тескерета. Какви умни и предпазливи средства...
За допълнение на гореизложените исторически събития ние се считаме длъжни да разкажем и следующото: по него време (около 1868/69 година) сръбското правителство беше влязло по неизвестни нам причини в близки и тесни сношения с българските войводи и с революционния комитет в Букурещ; освен това то се бе разпоредило за достижение на предначертаната си цел да се снабди покойният Л. Каравелов с една печатница с всичките ѝ потребни букви и пр., с предварително споразумение обаче да я пренесе в Букурещ и да почене издаването на един вестник. Съобразно с това предначертано предприятие покойният Л. Каравелов издаваше вестник „Независимост“ с една предначертана програма да разбуди заспалите българи и да всели в сърцата им пламенно чувство за народна свобода. И действително само това и струваше Л. Каравелов, но го съжаляваха много хора, че нямаше тактика в разпалените си, ако и патриотически статии. Във всеки случай обаче тоя вестник заслужи твърде много по него време, а особено по това, че той се изпращаше тайно навред из България и го четяха почти всички по-свестни и стари, и млади българи. В съображение на това тоя вестник много спомогна на Василя Левски, за да може по-лесно да убеди съвсем изпадналите духом българи, за да содействоват да се учредят тайните комитети, както и по-горе за това споменахме. Турското правителство впрочем узна след някое време, че в България се учреждават тайни комитети с цел, за да устроят и да подигнат едно всеобщо въстание срещу Турското царство; затова и се заповядало беше от Цариград да се изследва тайно и да се узнай кои са двигателите или учредителите на тие тайни комитети. В съображение на тая висша правителствена заповед се и почнаха тайним и полицейским образом да се преследват и да се издирват комитаджиите или комитите. Като се намервал же Васил Левски в около 1873 година в Ловеч, имал е уж за верен другар поп Кръстя Тодоров, който обаче като Юда го е издал на местното турско правителство в Ловеч, и следователно правителството узнало, че в ловчанското окръжие ходят да устрояват и да учреждават тайни бунтовнически комитети Васил Левски и Димитр Панайотов или Общият. Вследствие на това получено сведение ловчанският мюдюрин разпратил беше по него време в 1872 год. през есента тайним образом правителствени шпиони със заповед да издирят и да уловят Василя Левски и действително те успяха в 1973 в предначертаната си цел, уловиха В. Левски и го обковаха в железа; заведоха го най-напред в Ловеч, а оттам в София, дето след като го разновидном образом мъчили и разпитвали, най-сетне го осъдиха, злочестия със смъртно наказание и вследствие на тая присъда обесиха го в София в 1873 год. Тоя Васил Левски се възпява в нашите нови народни песни, както Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Спиро Македонецът и пр., като едни юнаци, неустрашими народни поборници за освобождението на нашето по него време злочесто и поробено отечество, които, пламенно въодушевени от това патриотическо чувство, станаха жертва на олтара за народната ни свобода...
От 1863 до 1876 година по видимому всичко беше тихо и уж мирно в България, но внимателният наблюдател съгледваше, че под пепелта на това уж кротко мируване се крие една ярка искра, която се мъчеше всячески да пробие пепелта, що я покриваше, и да пламне с по-силна всегоряща сила, както и действително тъй се и случи.
Ние споменахме по-горе за учреждението на тайни революционни комитети в България; тая идея се е съвзела най-напред в Букурещ през есента на 1868 година, още дори е бил жив Раковски, но това да се преведе в действие е било доволно затруднително. При всичко това впрочем пламенното чувство за свобода беше веч доволно стоплило сърцата на много патриоти българи и според това много и прегърнаха тая идея - да се учреди в България един таен централен революционен комитет, който отблизо да въодушевява народа и да го приготвя да въстане срещу турската власт, да вдъхва т. е. у българския народ съживителния дух за свобода!
Според това и на В. Левски бе възможно да учреди Централния революционен комитет в Ловеч и след малко се и учреди много тайно едно привременно правителство в Балкана, а централният комитет се назва Български централен революционен комитет или съкратено БЦРК. Нам се придадоха много писма от тоя централен комитет и обратно до него. Ние ще обнародваме по-долу някои по-интересни и по-важни извлечения от преписките на Централния революционен комитет с частните революционни комитети или с частни някои членове на революционния комитет и обратно. От тия писма се вижда, че не само В. Левски, но и всичките почти членове на комитетите са носили турски названия. Тъй например В. Левски се е називавал или Аслан Дервишоглу Кърджалъ, или Аслано-олу Дервиш Кърджалъ, а членовете на Централния и частните революционни комитети са се тоже различно с турски имена називавали и именно: Асланоглу, Аслан, Кючюк Мехмед, Букукоглуи проч., и проч.. Освен това и имената на градовете, в които е имало учредени революционни комитети, са били променени. Тъй например градът Търново се е бил називавал Асен, Русчук се е називавал Кубрат, Лясковец - Аспарух, Варна - Еремия, Шумен - Крум, Свищов - Алцеко, Габрово - Перун, Враца - Борис, София - Роман, Одрин - Гръмник, Пловдив - Делян, Ловеч - Иван Шишман, Плевен - Любомир, Троян - Боян, Разград - Мирослав, Котел - Софроний, Лом паланка -Амасия, Никопол - Ситомир, Тулча - Ратумир, Тетювен - Каран, Сливен - Славомир и пр., и пр.. При това, за да не могат лесно да се уловят и прочетат писмата на комитетите, които те си взаимно писали и изпращали по особено тяхно частно лице, което им служело като пощенски скороходец и разнасяло писмата им от град на град; те променили и имената на по-главните членове на комитите или на деловодителите им и ги били називавали с имената на техни съграждани, които са имали най-близък пристъп при турските правителствени чиновници: паши, кадии, мюдюри и проч.; и тъй си подписвали писмата, и тъй ги и отвън надписвали. Те предвиждали сиреч, че ако се уловят писмата им с подписи на такива, към турците превържени лица, то турското правителство ще погледне на такивато бунтовнически писма като на клеветнически и нарочно скроени и не ще обърне никакво внимание връх тях - много остроумна действително предпазливост. Тук трябва при това да прибавим, че някои членове на частните р. комитети, като писали на други някои членове, те са си преправяли почерка на писанието, не са се подписвали със свое собствено име и не са адресовали писмата си до същото име, към което са писали. Тъй например ние прочетохме до десетина писма, писани от Русчук за в Търново, за някои работи, отнасящи се до частния революционен комитет (за пушки и пр.), но по неизвестни причини на 7-8 от тях е подписан Петраки Златев и са адресувани в Търново до Стефана Карагьозова; при това почеркът на тия писма даже и на подписа не е същият, ако и вред да е написано същото име. Има и няколко писма, написани тоже от Русчук, но в тях е подписан Кавръков, но и те са адресувани до С. К.; това ни учуди. От съдържането на тия преписки се ясно вижда, че БРЦК е бил составил заедно с представителите на Българския революционен комитет и Устав за управлението на комитетите и тоя Устав е бил и променяван, но да се той промени, свиквали са се на едно определено място и в известно време представители от всичките комитети и за тая цел Българският революционен комитет е издавал формални окръжни призователни писма. За точното надзираване на делата на комитетите упълномощавали са се особени лица с пълна довереност от БРЦК и ние прочетохме няколко такива упълномощия. За да може, вижда се, да има всякога Българският революционен комитет точни ведомости за делата на частните комитети, той може, все едно да е било наредено българско привременно правителство в Балкана; имало е и тайна полиция, следователно и тайни агенти. От всичко гореизложеное се вижда, че Централният и частните български революционни комитети са действовали от 1869 год. от месеца априлия и, както по-долу ще видим, пак до края на априлия 1876 година, когато се случиха най-сетните въстания.
Ние излагаме следующите действително много жалостни и сърцераздерателни думи, които покойният и приснопаметният наш герой и народен мъченик Васил Левски бил изказал на едного своего задушевнаго приятеля, за когото той (но той не се подписва и не си явява името) разказва му уж, че му ги хортувал на сън. Тия думи Васил Левски бил ги изрекъл на 27 януария 1873 год. в тъмницата в София, девет дни преди да го обесят, може би след като се е бил вече уверил злочестият, че ще го обесят, разказва се при това, че тия думи бил изрекъл Васил Левски на 27 януария сутринта на присъмване на 10 и половина часа (по турски, разумява се). Разказчикът на тия думи уверява, че там, в тъмницата, е имало още и други трима и че като хортувал тия думи, Васил Левски плакал... За по-ясно впрочем разяснение на гореизложеное ние прибавяме, че към края на 1872 год. през ноемврия месец бил уловен и затворен в София един от главните сътрудници на Василя Левски, Димитър Панайотов, или тъй називаем Общият, (за когото ние по-горе споменахме). Той, уплашен, вижда се, издал в разпитите (истинтаците) на турското правителство много лица (като изменник на дадената своя клетва), между които и председателя на БРЦК в Ловеч, поп Кръстя Тодоров. Вследствие на това турското правителство уловило поп Кръстя, който впрочем, вижда се, за да се отърве, обещал се, че ще предаде без друго (като Юда) Василя Левски, главният двигател и устроител на комитетите. Валията в София заповядал незабавно да пуснат поп Кръстя. Заповядано и точно извършено. На 24 декемврия 1872 год. Васил Левски, като чул за това благоволение на турското правителство към поп Кръстя, взел голямо съмнение връх него и поискал да се срещне с него, за да му иска тефтерите, копиите на писмата и крупните пари, поверени в неговите ръце. Поп Кръстю приел предложението на Василя Левски и му отговорил, че е готов всичко да му предаде. А за място на личното им срещане и споразумение поп Кръстю явил писмено на Левски, че само в Къкрина на хана може да доде при него, за да му всичко предаде и даже да му назначил и денят, 26 декемврия вечерта, т. е. на втория ден на Рождество Христово. Левски действително и тръгнал към Ловеч на 26 декемврий заедно с другаря си Никола Бакърджията с намерение да доди тук, в Търново, но вечерта за пренощуват в Къкрина, село 3 часа далеч от Ловеч в хана на Димитра Цонева.
Като пристигнали вечерта на 26 декемврия, Васил Левски и другарят му Николчо поотпочинали си; те вечеряли заедно с ханджията Христа Цонева, поразговорили се и като почакали до среднощ и поп Кръстю не се явил никак, отбили си следователно надеждата, че той ще доде, и си легнали да спят. След няколко време обаче Николчо Бакърджията, вследствие на един лош сън, поискал да тръгнат и да си вървят, но ханджията Цонев му се отговорил, че е още рано, а особено защото щял да ги придружи и да им покаже пътя, но той не го познавал повече от разстояние на 2 часа. След два часа Христо Цонев им казал, че ще отиде у тях си в селото (ханът е бил на края на селото), у дома си, за да се обади, че ще отсъствова от хана на утре. Васил Левски му поръчал скоро да се завърне, и пак си легнал. След 10 минути впрочем на врата на стаята се захлопало твърде силно. Николчо Бакърджията и В. Левски помислили, че X. Цонев се е завърнал и Николчо отишъл да му отваря. Но изведнъжд изревал един глас: „Ачъ капуи ханджи! (Отвори вратата, ханджи!). Тогава Николчо погледнал из една дупка и се уверил, че многобройни заптии заобиколили хана с напрегнати пушки. Тогава той пришепнал на В. Левски и му казал: „Бай Василе, предателство! Ханът е заобиколен със заптии. Ставай!“ Васил Левски изкочил на двора с два револвера и успял да изпоплаши заптиите и между двата им реда да изкочи на равната поляна; там обаче имало един плет, той искал да го прескочи, но като веч бил отгоре му, 20 заптии изведнъж изгърмяват връх него, откъснали му ухото и зашаметила му се главата. В. Левски впрочем поискал да скочи от плета на вратника от отвън на земята, но за голямо негово и народно злощастие цървулят му се закачил о един кол на вратника и той повиснал с главата нанадолу към земята. Злочеста случка, действително! Заптиите тогава се хвърлили отгоре му, уловили го и го добре вързали.
Христо Цонев заедно със селските чорбаджии се изпоплашили от гърмежите на пушките и дошли да видят що е това. X. Цонева уловили незабавно също и Николча Бакърджията и сутринта на 27 декемврия ги закарали по пладне в Ловеч. Там ги държали няколко часа и ги изпратили в Търново, дето пристигнали на 28 декемврия. Тук В. Левски и другарите му били изложени на най-строги и подробни разпити, понеже В. Левски още не се бил признал, че действително е той същият Левски, но бил изповядал на другарите си, че пашата (Али бей) бил веч имал такива силни документи за личността му, щото не е било веч възможно да се крие и според това той се признал тук, в Търново, че е той същият. При това Левски прибавил: „Най-много ме мъчи Стефан Карагиозоглу и още един българин“ (но кой не се означава).
На 31 декемврия 1872 год. вечерта пак закарват оттук В. Левски заедно с другарите му назад, но веч не за в Ловеч, а за в София, дето и на 4 януария 1973 год. сутринта те и пристигнали и ги затворили в тъмницата; но тук В. Левски го отделили от другарите му и го затворили сам. По него време е имало една изпитателна комисия в София вследствие на едно въстаническо приключение и че в тая комисия е заседавал и съчувствовал и г. хаджи Иванчо Хаджипенчович, за когото впрочем се твърде неблагоприятно отзивават. В София В. Левски е бил изложен на дълги и подробни разпити (истиндаци), но там той говорил много по-смело на комисията, отколкото в Търново. Него го разпитвали един цял месец и разновидном образом го принуждавали да изкаже и да издаде всичките си други съучастници, но тоя непоколебим герой, верен на клетвата си, никого не издал и всичката вина възлагал на себе си и на българския народ; ако Васил Левски беше обикновен человек и прост предател, то той можеше лесно да хвърли въжето на шиите на 2000 хора...
На 6 февруария 1873 год., рано сутринта, обесиха в София нашия народен мъченик героя Василя Левски... Разказва се впрочем, че преди да го извадят от затвора му, той, известен вече, че ще го обесят, ударил си главата няколко пъти по каменната стена на затвора и паднал безчувствен на земята. В такова положение го и намерила стражата, когато отишла да го извади от затвора, за да го закарат на бесилницата.
След тоя разказ за улавянето и обесването на Василя Левски ние излагаме последните му думи, които по-горе споменахме, те са написани на един малък лист, но подпис няма и трябва да се благодари г-ну Марину Станчеву, че ги е завардил до днес и ни ги предаде за обнародване. Ние ги имаме за драгоценни исторически паметни думи, ако и разказвачът им да не се е подписал.
Ето тия думи:

Ах, Българио, Българио, защо си толкози заспала! Събуди се, събуди се от дълбокия сън! Стига вече — 5 века близо! Аз, сиромахът, уловен от ловчанец предател в село Къкрина на хана накрая, уловен от 20 души заптиета и няколко души български изроди. С мене си имах двама братя, верни мои другари решителни, и тий мене не оставиха. От потираджиите лесно щяхме да се избавим, защото беше късно. През нощта като ги прегазих и едногото ударих, те хвърлиха от 20 пушки нагоре изведнъж на мене, раних се от едната пушка на лявото ухо. Оттам ни закараха при каймакама в Ловеч и оттам без забава в Търново ни изпратиха при пашата, а той след един час ни върна от Търново за София и ни изпрати дотам с 20 души заптиета. Ах - помислих аз на ума си, страшно да извикам като лев в Балкана: „Елате, мои мили братя българи, решителни юнаци, мене отървете от 20 заптии!“По пътя няма никой и аз бях все в надежда... Събуждайте се, събуждайте се и на оръжие ставайте! Сега е време за революция... Турска сила вече пада. На мойто място има друг, но не се е явил още. Никой от Вас да се не разпуща, работа вършете, не се плашете! Аз веч отивам. Богу дух ще предам.!“
Велик человек е бил отистина покойният народен мъченик и поборник Васил Левски! Вечна му памет и блазе на душата му!


Борис Ангелушев (1902-1966), „Обесването на Левски“, 1942

След тия разпоредителни обяснения за дохождането на Василя Левски в България и след като изложихме накъсо неговите страдания, улавянето и убиването му, да се завърнем пак към разказа си за организацията на Централния и частните революционни комитети, да изложим при това много важните им документи и взаимните им переписки. Организацията на БРЦК и на частните български революционни комитети е била при всичките опасности, при всичките най-големи мъчнотии, отлична. За поддържане же на Централния, както и на частните български революционни комитети, събирали се парични помощи от разни лица, а за тая цел те са имали напечатани квитанции на синя хартия; в тая квитанция впрочем не е било писано името или същото име на подарителя, но в някои се казва: получих от г. ... гроша или жълтици; а пък в някои се казва: получих от Халата Хаджоолу и пр. гроша... Ние разгледахме много такива квитанции или разписки. Според преписките на Централния комитет с частните комитети се ясно вижда, че частните комитети са били длъжни да събират пари от хората и да ги внасят в Централния комитет и от общата каса на тоя централен комитет се е плащало за барут, пушки и пр., и пр.
Вижда се при това от самите тия преписки, че българските революционни комитети са осъждали някого на смърт за неговите предателски или противонародни дела и за тая цел те са възлагали задължения връх някого от членовете на частните революционни комитети или връх някого от агентите на тайната полиция, за да извърши смъртната присъда. По-долу ние ще споменем при съкратено излагане на тия преписки за две такива смъртни присъдни решения на българския революционен комитет, които впрочем не са изпълнили по разновидни причини или според неодобряването на някои от членовете на българските революциони комитети. Колкото же за названието Привременно българско правителство в Балкана и за столицата или седалището на това правителство в Стара планина ние можем да кажем, според духа на преписките на българските революционни комитети, че ако и БРЦК да е представлявал висшата управителна власт на българските революционни комитети, но и в Стара планина трябва да е имало някои преопределени тайни места, които да са служили като складове за оръжие и барут, може би и там да са ставали общи събрания и совещания на членовете на революционните комитети и според това, вижда се, установило се е названието Привременно правителство в Балкана. След тия разяснителни разглеждания да пристъпим към излагането на разните много важни исторически писмени паметници.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

Become a Patron!

ДАРЕТЕ И ПОДКРЕПЕТЕ

Публикуваните тук материали са плод на чиста съвест и дълги часове труд. Ако ви харесва това, което правя и можете да си го позволите, помогнете на Старо Търново да съществува.
Описание Сума
Дарение BGN

Дарение в евро

Авторско право

Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Абонирайте се, за да ни следите в

Последователи