В ПАМЕТ НА РАДКА, ИВАН И СТЕФАН КОСТОВИ СКЪПИ ЧИТАТЕЛИ, АКО ТОЗИ БЛОГ ВИ ХАРЕСВА, МОЖЕ ДА МЕ ПОДКРЕПИТЕ ТУК

В ОСВОБОДЕНА ДОБРУДЖА- Змей Горянин

Пътни бележки на Змей Горянин-1941 г.

Когато бях малък като вас, драги приятели, и аз обичах да играя и да чета книги с приказки и разкази, да хвърлям камъчета в топлата вода на Марица, или да се пускам с шейната по заснежените стръмни улици.
Тогава ние не знаехме футбол и туризъм, нямаше „Младежки червен кръст“ и „скаутски дружини“. Любимата ни игра беше играта на войници. Най-здравите ни другарчета станаха офицери, а ние доброволно им се подчинявахме и с дървени пушки се нареждахме в строй под техните команди. То беше преди 28 години.
Нашите „войнишки“ песни проглушаваха квартала и караха старите хора да поклащат глави и да ни укоряват:
— Не е на добро, когато децата започнат да играят на войници! На война е! И войната дойде.
Една вечер, като се върнах в къщи, намерих мама с насълзени очи, а баща ми засмян и весел я утешаваше:
— Хайде и ти! Да не мислиш, че който отива на война го убиват? Само страхливците мислят тъй! Нищо няма да ми се случи!
Като ме видя, татко се развесели още повече:
— Ето на, питай и него и той ще ти каже, че не е страшно и опасно да си войник.
— Не е, — отговорих аз. — Само да слушаш офицера!
На моя детски отговор се засмя и разплаканата мама. Аз не разбрах, защо ми се смее, но после всичко ми стана ясно.
На разсъмване усетих, че татко се наведе над леглото ми и ме целуна, а когато се събудих сутринта, него вече го нямаше. Беше заминал с другите войници на война.
Заредиха се много дни: и слънчеви, и дъждовни, и топли и мразовити. Войната продължаваше.
Ние вече престанахме да играем на войници, защото бяхме разбрали, че нашата детска игра е нищо, а че истинската война е страшна. Бащите на някои от другарчетата ни се бяха върнали ранени. На други пък бащите никога не се върнаха.
Една сива есенна нощ татко си дойде. Навярно беше много късно. Аз спях, но ме разбуди неговата бащинска целувка и лекичкото бодене на брадата му.
Скочих от леглото с небивала радост и първите думи, които му казах бяха:
— Татко, колко врагове уби?
Той само ме помилва и се засмя.
Войната се беше свършила. Но нейният край вдълба по една дълбока бръчка между веждите на всички, които се бяха били.
Баща ми разправяше:
— Ние победихме, разбихме турските пълчища, освободихме Македония и Тракия. А румънците подло ни издебнаха и нападнаха нашата Добруджа. Те ни ограбиха!... А знаеш ли каква хубава земя е Добруджа? Равна, златна земя. Докъдето ти стигат очите само разлюлени ниви виждаш... И житото е едро, тежко, златно...
Тези негови думи не можах да забравя цели 28 години. През тези дълги години обходих цяла България, ходих и в чужди земи, но в мисълта ми винаги оставаше картината, която баща ми бе нарисувал за Добруджа: равна, златна земя, с разлюлени от тих вятър ниви.
И случи се така, драги приятели, че можах да вляза в Добруджа с първите войски, които отидоха да освободят заробените българи. Можах да видя и равната земя, за която бях слушал, да видя и радостта на тия наши братя, които 27 години бяха пъшкали под робство.
А знаете ли, какво ме затрогна най-много?
— Радостта на малките добруджанчета.
За тях ще ви разкажа в тези няколко странички.
Преди да се кача на парахода, който отиваше да отнесе войски в Балчик, две малки момиченца ми подадоха по една китка цвете:
— Господине, отнесете тия цветя на нашите другарчета от Добруджа!
Поблагодарих и взех цветята, а сам си помислих:
— Навярно вашите връстници от Балчик не знаят дума българска. Те са се родили в заробена Добруджа и са били заставени да учат влашки. А, може би, и родителите им вече са забравили родния си език.
Но нямах време да се замисля дълго за това. Някакъв вътрешен глас все ми повтаряше:
— Потрай и ще видиш!
При това параходът вдигна котва и бавно започна да се отдръпва от кея. Музиката свиреше непрекъснато „Добруджански край “, изпращачите викаха „ура“, а морето около парахода приличаше на грамадна ваза, в която плуваха милиони цветя.
Отначало бавно, а сетне все по-бързо и по-бързо започна да се върти голямото витло и да тика парахода. Скоро се измъкнахме из вълнолома, обиколихме фара и се запътихме към Балчик.
Хубаво е да се пътува с параход! “Бургас“ — така се казва този, който ни отнася към свободна вече Добруджа, е не много голям, но много хубав търговски параход. Витлото, което го кара, е с две хиляди конски сили. То ще рече, че 2000 коня го теглят, или тикат по равната морска шир. Когато е добре натоварен със стока, „Бургас“ потъва дълбоко в морето и изглежда нисичък. Но трябва да му се сложат 4 милиона килограма. А сега на него са само войниците от славния български флот и нарочно поканените гости. Затова и той се издига високо, сякаш е горд, че носи такива скъпи пътници.
Бяхме преминали вече северния нос на Варненския залив и изведнъж параходната свирка засвири, витлото спря да се върти и всички пътници — и войници и гости — излязохме на палубата. Тук началникът на флота, полковник Тошев, ни обясни:
— До тука стигаха по-рано водните граници на България. Ето насреща е нос Еркене. Вижте двете бели къщички: едната е българският, а другата — румънският граничен пост. Сега навлизаме в новите български води.
Споменуването на Еркене ми припомни нещо из историята на нашата страна. Някога, тъкмо когато турците са били завладели цяла България, тук, на Еркене, който се е наричал Карбона, е бил непристъпният замък на болярина Балик, който имал своя войска, свои кораби и своя независима държава от Черно море до Дунава. Много пъти турците изпращали пратеници до славния болярин с предложение да стане болярин на султана. Балик изпращал пратениците назад с гордия отговор, че не може да стане роб на никого.
Когато видели, че с добро не могли да го покорят, турците изпратили срещу Баликовите владения голяма войска. Но българите я разбили и прогонили. Щом и силата не помогнала, турците решили да си послужат с хитрост и подлости. Един грък, преоблечен като монах, се вмъкнал в замъка на болярина и го отровил. Но и това не помогнало.
Братът на Балик — боляринът Добротич — събрал всички войници и продължил борбата с турците, докато последните се съгласили да го признаят за свободен и независим владетел.
Докато ви разправях за Балика, параходът „Бургас“ отмина Еркене и пред очите на всички ни блесна с приказна хубост белият български град Балчик. На пристанището имаше грамадна арка от зеленина, окичена с копринени български байраци и с едър надпис: „Добре дошли братя“.
Но аз не гледах нито арката, нито байраците, нито хубавите бели вили, които са наредени по най-живописните места на залива. Погледът ми бе прикован от една групичка деца, които стояха настрана от възрастните посрещачи и с лакоми очи гледаха българските параходи.
Когато слязох от брега и отидох при тях, разбрах защо така гледали: откъм брега „Бургас“ и другите параходчета, които го придружаваха, изглеждаха още по-красиви със своите развети знамена и десетките малки пряпорци издигнати, като пъстри гирлянди до най-високите мачти.
Това се вижда доста ясно на снимката.
Аз се приближих до малките посрещачи без те да ме забележат. Толкова бяха увлечени в разговора си. И това което чух ме изненада радостно: всички говореха на хубав български език. Едно румено момченце разказваше:
— Власите нямат такива големи параходи. Ние живеем на брега и винаги съм гледал на пристанището. Такъв висок параход не съм виждал.
— И аз, — потвърди друго едно момченце.
— А може и да имат такива параходи, само че не ги водеха в Балчик.
— Защо не ги водеха?— запитах аз и се доближих още по-близко до децата.
— Защото Балчик е български. Те знаеха, че какъвто параход да доведат, ние няма да се радваме. Затова.
Разбрах че двете варненчета ми бяха дали цветята тъкмо за такива добруджанчета и им подадох скромните китки:
— Тези цветя са за вас. Изпращат ви ги две деца от Варна.
Малките грабнаха цветята. Но китките бяха две, а децата много. Тогава едно момиченце се досети:
— Чакайте, чакайте! Да развържем китките и всеки да си вземе по едно цветче. Тези цветя не са за кичене, а за спомен от свободна България.
Оставих малките да делят подаръка на варненчетата и сам тръгнах по стръмната улица за към средата на града. По всички къщи и сгради се вееха български знамена съшити от най-хубав копринен плат.
Понеже в цяла Добруджа не можело да се намери българско трицветно платно, девойките, не само от Балчик, а от всички добруджански градове, се охитрили и една купувала бял плат, друга—червен, трета—зелен, а сетне се събирали на седенки и шиели от платовете знамена. Така се приготвили да посрещнат българските войски, които идваха да им донесат загубената преди 27 години свобода.
На площада свиреха непрекъснато две военни музики и стари и млади се бяха наловили на хоро.
Няколко деца, между които видях двете момченца от пристанището, ме наобиколиха. Отначало те ме гледаха страхливо, а сетне се престрашиха. Едно ме запита:
— Чичо, ти защо не си с войнишки дрехи?
— Защото не съм войник.
— Ами какъв си?
— Писател.
Сега вече малките добруджанчета съвсем се присламчиха до мене.
— Ами какви книги пишеш? — запита едно момиченце, което беше навярно ученичка.
— Всякакви, — отговорих аз и се засмях.
— А нямаш ли някоя твоя книжка: тука?
— Нямам. Но като се върна в София,, ще ви пратя.
Моето обещание се посрещна с жива радост.
— И на мен, нали? И на мен, нали?
Десетина детски гласове ме накараха да си запуша ушите. Ала едно момченце, което видя, че не чувам, дойде и здравата ме задърпа за панталона.
То беше толкова малко, че наистина не можеше да достигне палтото ми.
— Ами ти какво искаш, а?
— Чиче, и аз искам книга. И аз мога да чета и да пиша на български.
— „Можеш ли? — неповярвах аз.— На колко си години?
— На пет, ама мога!
Подадох му бележника си.
— Я да те видя!
Той взе молива ми и бележника, седна на тротоара и бавно с равни и кръгли букви написа името си.
— Браво! Дай сега бележника!
— Чакай, чакай, — махна с ръка малкият ми познайник и продължи да пише.
Когато ми подаде написаното, прочетох под името му малката, но толкова хубава дума: „българин“.
— А кой те е учил да пишеш?
— Кака. Тя е във второ отделение.
— Ще ти пратя книги, ще ти пратя! Малкият засия. Той се затича към майка си, но по средата на пътя се спря, помисли нещо и се върна:
— Чиче, аз знам и румънски, ама ти обещавам, че ще го забравя!
— Виждате ли го този хубавец, че е сърдит и намръщен? А знаете ли защо се сърди? Защото му забраниха да вика „ура“!
В селото току що бяха влезли войниците и както е редно, ги посрещаха с хляб и сол. Тогава кметът на селото започна да държи реч и да благодари на освободителите.
Разбира се, когато някой възрастен човек говори, малките не бива да викат и да приказват. Но този малък добруджанец, когото виждате на ръцете на майка му, съвсем не разбираше от приличие и продължаваше да вика „ура“, колкото му глас държи. Тогава майка му го сгълча и нему му стана криво.
Намръщеното му личице ме разсмя. Тихичко се приближих и запитах:
— Ей, юнак, как се викаш?
— Улааа! — отговори той и накара всички да се обърнат и да ни загледат.
— Мълчи, лошо момче, мълчи! — пак му се скараха. — Сега не се вика!
— Той е мъничък, — казах аз. — Нека си вика.
— Мъничък е. На три години и нещо. Пък е палав за десет, като него!
— Как се казва?
— Симеон, — гордо отговори майка му. — На Княз Симеона го кръстихме. Влашкият поп не искаше да го кръсти с такова име, та ходихме чак в Добрич при стария български свещеник да го кръсти.
Симеон чува думата „кръсти“, събира пръстчетата си и се прекръства, а сетне по-високо виква славното „ура“!
Четири дни по-късно параходът „Бургас“ отново напусна варненското пристанище. Сега той отиваше да занесе свободата на българите от другия голям черноморски град — Каварна.
И природата се радваше на свободата, та времето беше прекрасно. По морето не се повдигаше нито най-малка вълна. Пред парахода играеха няколко делфина и чакаха да им хвърлят от кухнята нещо за ядене.
Преминавайки край свободния Балчик, музиката засвири „Добруджански край“. Скалистите брегове отекнаха, като че ли и те пееха.
Каварна е по-малък от Балчик, но и там българите са пазили ревниво своя език и народност. Градът е на 2 километра от брега.
Докато стигнем до него аз пак се сприятелих с няколко деца: две момиченца и три момченца. И знаете ли, как бяха облечени момиченцата? Като българско знаме: с бели блузи, със зелени поясчета и с червени рокли — истински подвижни знамена!
— Господине, — каза ми едното момченце, — искате ли да зарадваме дядо Петър?
— Кой е той?
— Най-старият човек в Каварна. Ей го напред с окрасената волска кола. Хайде да отидем да се качим на колата.
Отидохме, накачихме се и наистина зарадвахме стареца. Видях по сбърчените му страни да се стичат сълзи:
— Тъй, синко, тъй! Добре, че се качихте на колата. На добруджанеца тази кола му е най-мила, защото с нея вози златните снопи. И децата ни са най-мили. Защото
ако не бяха те, ние нямаше да чакаме свободата толкова години. За децата я чакахме..
Близо до Каварна е най-източната точка на българския черноморски бряг — нос Калирака. Още същия ден отидох да видя тази прекрасна местност, за която бях слушал много отдавна. Вие ще я видите на снимката.
На Калиакра е издигнат голям фар, който предпазва нощем моряците от подводните скали, разпилени наоколо.
Някога, когато турците завладели свободната земя на Добротича, оттук, от този скалист връх са се хвърлили четиридесет девойки, които не искали да променят вярата си.
Сега морето край Калиакра е спокойно и тихо шуми в подводните пещери.
— Вижте, вижте! — показва ми един от моите спътници. — Гледайте долу на скалата.
Аз поглеждам нататък и виждам из водата да се подава една глава на куче, после едно продълговато тяло с ниски крачета и най-после една рибя опашка.
— Тюлен. Истински тюлен. Някога цар Фердинанд ги пуснал в Черно море, а те си намерили тук удобно място и се развъдили. Сега трябва да са трийсетина.
Тюленът се гмурка във водата, пак излиза, пак се гмурка и пръска хиляди капки, които блестят на слънцето.
В следната книжка—за пътуването ми към Добрич и Силистра.
Старо Търново

От нашето минало- Тодор Янков

Наранина

Някога... преди 40, кажи петдесет години, в нашето, тъй или инак, чудесно Търново имаше и чудесни обичаи. Някои от тях съм вече изтъквал, а за някои и до днес — особено и в безсънни нощи — си спомням с едно сладостно замиране на сърцето и — строго доверително речено — съм се просълзявал... Например, като сега помня, как баща ни през зимата ставаше наранина да шие с дукянските момчета елечета. Баща ми се разкашлюваше, ножиците се раздрънкваха и се чуваше гласът му, от който можеше да се заключи, че не беше съвсем в отлично настроение. — Хайде, Досьо, не се потривай, сядай и залавяй работа! — казваше той, измит и в халат. — Ха и ти бре, Вичо, плъзни вече и захващай да избадаш... Нали уж занаят ще учиш... Пък ти, Станке, иди да набуташ собата да се разпали, па вземи хурката и ела да предеш...
И на свободното място между душеците седяха те в полукръг и при слабото осветление на лояната свещ, която църтеше и капеше по пиринчения светилник, започваше работата.
На душеците пък — тогава кревати или патове, според търновското им тогава име, още нямаше — ние, останалият свят на къщата, се спотайвахме, макар някой от нас да бе се пробудил. Аз издавах нос изпод юрганя и тайничко поглеждах сенките на работещите, отразени на белите варосани стени. И много смешни бяха тези сенки, особено сянката на слугинята с хурката, прилична на грамадна някаква птица, която безуспешно се стремеше да хвръкне, но таванът на стаята й пречеше. Гледайки, аз неусетно заспивах, или по-добре речено, впадах в едно приятно полусъние, през време на което долавях, какво се говореше сегиз-тогиз.
—    Вичо! — викаше баща ми: — стига си се прозявал, ще глътнеш никого. — Я вземи си мистиря и усекни свещта. И туй не ти приляга... Ха ти бре, Досьо...
Досю усеква свещта, след което пламъкът й става по-голям и блестящ. Същевременно и сам той шумно подсмърча.
—    Не подсмърчай тъй, бре! На човек се повдига, като те слуша. Вземи кърпа... Я гледай!
И пак съсредоточено мълчание, смешно движение на сенките им по стените и тайно прозяване на Вичо до разчекване на устата до самите му уши.
В стаята става топло като в баня. Баща ми се мръщи и мърмори:
—    Ти, Станке, трябва цял товар да си турила в собата, а?
—    Кое кайш?
—    Да отидеш да туриш да сварим качамак... Извади и малко маджун.
Зарадвана, че може да се измъкне от стаята, Станка снема хурката и излязва.
Освен баща ми, всички работят в едно състояние на полусън, защото тази страшна „наранина“, наистина започваше много рано.
По едно време в стаята започва да се донася едно ритмично тракане — един вид сипещи се един след друг удари от чукове. Този шум се донася откъм казанджийския мегдан, а то значи, че и казанджиите вече са станали и са се вече заловили за работа.
„Бог ги убил!“ си викам аз в ума, защото, щом баща ми ги чуеше, започваше да буди и нас.
Той присягаше, сбутваше ни и викаше:
—    Хайде, бре, ставайте! Съмва се. Ето и казанджиите вече са зачукали.
„Главите си да изчукат“, си викам аз пак в ума, но се омърлушвам, защото страшно ми се иска още да си поспя.
—    Ама слушайте — не се окърцуняйте, че... — виква баща ми заплашително.
В това време под самите прозорци на къщата се чува:
—    Салеп! Салеп!
—    Ето и салеп вече продават, казва баща ми и продължава по-меко и ласкаво: — Хайде айол, станете, вземете книжките си и си учете уроците.
Окуражен от ласкавия бащин глас, казвам сънливо:
—    Аз съм си научил урока още днеска...
—    Е добре, сега пък стани да го преговаряш... Станете, деца, станете да четете — да не останите слепи, че да ме кълнете. Науката е дадена от Бога...
—    Спи ми се...
—    Нощ — година бе, синко. Не сте ли се наспали?
—    Остави децата да си поспят! — се обажда майка ми.
—    Ти не ми се бъркай! — казва баща ми сурово. Ти можеш да поспиш още, защото се облъскваш с къщната работа, пък те цял ден тичат по Самоводския мегдан...
—    С тебе не се излязва на глава, — промърморва майка ми и става.
В това време влязва слугинята и казва:
—    Качамако увря. Да го сипвам ли?
При това примамливо съобщение, ние всички ставаме, но все пак аз изпреварвам всички зер качамак ще се яде и то с маджун — не е току тъй работа!
Ние вземаме книгите си и сядаме, започвайки да четем. Но — за себе си казвам — аз гледам буквите, които се хопкат пред очите ми, а миглите ми се затварят, главата клюмва....
Бедният мой бащица! Той не можеше да разбере, че едно невръстно дете преди всичко има нужда от сън — един сън най-малко от 3—9 часа. Той не можеше още да разбере, че едно недоспало си дете, колкото и да чете, все пак нищо няма да запомни, а само ще отегчи детския си мозък и през деня в училището не ще може задоволително да запомва онова, което се преподава.
Но гледайки ни, наведени над книгите, баща ви беше убеден, че ние учехме — и той беше доволен и чист пред - съвестта си.
Трогателна простота!
Вратата широко се разтваря — влязва Станка, носеща една телсия, покрита с качамак във вид на топки, а на сред е оставено свободно място за купата с маджуна, която майка ми след нея носи. От тапсията лъха приятен мирис от мисиреното брашно и се вдига пара.
Момчетата се преструват, че много, много не се интересуват от горещия качамак и, без да поглеждат, старателно шият; само Вичо най-сетне не издържа — и хвърля любовен поглед към тепсията, която вече е сложена в средата между всички. Майка ми слага и купата с маджуна и казва с свойственото ней добродушие:
— Ха сега, оставете иглите и ти, Станке, хурката — тя таман бе я взела — па си хапнете. Качамакът е хубав, докато е топъл.
И започваше едно — как да кажа? — лапане, като че ли беше конкурс за надпреварване в гълтане на наквасен в маджуна качамак. Само майка ми не понасяше това ядене и не се докосваше до него. Тя не беше много здрав човек и се задоволяваше с чашка кафе.
След като качамакът биваше безпощадно опустошен и тепсията вдигната, работата отново започваше, но само на вид, защото препълнените стомаси пречеха на успешната работа, а още повече на четенето с внимание.
Започваше да белее. Под прозорците се зачуваха стъпки по скриптящия сняг... Някой нейде кашляше, сякаш се давеше.
Баща ми, доволен, казваше:
— Хай сега, момчета, вдигайте работата си! Ти, Вичо, наклади мангала за дукян. Ставайте и вие, викаше той и на нас — и вървете да се мийте... хем не току тъй, ами се сапунисайте. Чувате ли?
— Чухме, — отговаряхме ние, но до сапун никой се не докосваше.
И почти развеселен, и той започваше да събира своята работа, пеейки изниско:
„Влезла е Марийка в градинка...“
Свещта биваше изгасена и бързо изнесена, защото оставаше след изгасването й един отвратителен мирис. В стаята биваше вече бяло, но не съвсем светло.
— Ей не видял се качамака! — викаше баща ми: взе да ми ври на кисело. Я да ми сварят едно кааве!
Той се измиваше, изпиваше кафето, прекръстваше се пред иконата — Св. Николай Чудотворец — и излязваше: отиваше в Момковото кафене, а от там на дукяна, отворен и преметен от момчетата.
Ние още се потривахме, дирейки ту чорап, ту опасалка, а майка ми втикясваше, докато тръгнахме за училище. Аз не тръгвах, докато тайно не получех едно петаче за салеп. След нас вкъщи започваше метене, редене, готвене...

Старо Търново
Картина на Васил Горанов


Търновецът Михаил Сарафов участва в българската делегация за подписването на Ньойския договор

Сега в дните, когато всички българи ще отбележат 100 годишнината от най-жестокият договор - Ньойският,  трябва да се напомни и за 95 годишнината от смъртта на търновеца Михаил Сарафов- политик, държавник, дипломат, педагог и учен. По време на Парижката мирна конференция той е сред членовете на Българската делегация. През по-голяма част от живота си Сарафов води своя личен дневник, от който досега е публикувана малка част. От този дневник може би една от най-важните части е тази, която се отнася до неговото участие в Българската делегация в Париж. Този дневник за първи път беше публикуван от академик Христо Христов в списание Известия на Института за българска история към БАН.  Цочо В. Билярски ОТКЪСИ ОТ ДНЕВНИКА НА МИХАИЛ К. САРАФОВ
 
Големият български дипломат и основоположник на българската статистика Михаил Сарафов е роден на 26 февруари 1854 г. в гр. Велико Търново. Първоначално учи в родния си град, а през 1875 г. завършва гимназия в Загреб.
Наред с работата си като учител през 1875–1876 г., М. Сарафов се включва и в българското национално освободително движение – участва в Старозагорското въстание, става член на БРЦК в Букурещ и на революционния комитет във Велико Търново. Заради своята дейност М. Сарафов е арестуван от турските власти, а след излизането си на свобода емигрира. Следва математика и физика в университета в Загреб, продължава образованието си в университетите в Мюнхен и Париж – слуша лекции по математика и политически науки в Сорбоната и Колеж дьо Франс, а през 1880 г. се дипломира в Математическия факултет на Мюнхенския университет. След установяването си в следосвобожденска България, М. Сарафов участва активно в политическия ѝ живот – избиран е за народен представител в четири обикновени народни събрания.  След завръщането си в България през 1880 г. е назначен за началник на Статистическото отделение. През 1881 г. организира първото преброяване на населението в Княжество България. М. Сарафов се смята за основоположник на Българската статистика. Той е деец на Либералната партия, а след разцеплението ѝ на Прогресивнолибералната партия. Министър на народното просвещение в кабинетите на Петко Каравелов (1880 – 1881) и Казимир Ернрот (1881), министър на финансите в правителството на Драган Цанков (1884), министър на вътрешните работи в правителствата на Петко Каравелов (1901) и д-р Стоян Данев (1901 – 1902) и на финансите в правителството на д-р Стоян Данев (1902 – 1903).  М. Сарафов проявява своята компетентност в сферата на образованието в качеството си на директор на Солунската мъжка и девическа гимназии в периода 1893–1896 г. Именно благодарение на него Солунската мъжка гимназия се сдобива със самостоятелна сграда през 1905 г. М. Сарафов се свързва с богатия търговец – меценат Евлоги Георгиев и успява да го убеди да купи и да подари на Солунската община триетажно и светло помещение.
След връщането си в София е заместник-директор на Осигурителното дружество „Балкан“ (1897 – 1900) и ковчежник на БКД (1898 – 1904).  През следващите години Михаил Сарафов заема дипломатически длъжности. Той е дипломатически представител на България във Виена (1904 – 1909) и Истанбул (1909 – 1913) и представител на външното министерство в Солун по време на Балканските войни (1913). 
Участва в българската делегация за подписването на Ньойския договор през 1919 г. Член е на Българската делегация на Парижката мирна конференция, а след отпътуването на председателя на делегацията за София Т. Теодоров той оглавява българската делегация в Париж.
М. Сарафов е автор на трудове по статистика и финанси и организира публикациите на Статистическото бюро. Умира на 13 декември 1924 г. в София.

ОТКЪСИ ОТ ДНЕВНИКА НА МИХАИЛ К. САРАФОВ
Източници:  https://www.sitebulgarizaedno.com
 http://www.blgari.eu

Шепотът на вековете- Любомир Владикин

 За църквата „Св. св. Апостоли Петър и Павел“ 

Този храм — паметник на величие и държавническа мъдрост, жестоката ирония на съдбата е свързала с последните горчиви изпитания на поробена България. След завладяването на Царевецката крепост и опожаряването на дворците, патриарх Евтимий слязъл в тази черква и се опитал от нейните стени да направи последна крепост на българския дух. Тука той е служил последната си литургия, тука отчаяният народ на колене е молил небесата във всенощни бдения. Под този свод палачите са намерили светия старец, за да го изведат „на стену града“ и да му отсекат главата пред очите на ужасения народ. Но станало чудо: когато палачът издигнал ятагана си, ангел Божи се спуснал от небето и хванал престъпната ръка, която в миг се вдървила и ятагана паднал в пропастта. Макар че османците не видели Божия ангел, смъртен страх от небесно наказание ги обхванал, и Челеби на часа освободил светия старец. Животът му бил пощаден, но Бог искал той да свърши дните си в изгнание.
„Подир това чудо — разказва Григорий Цамблак в своето похвално слово (отца Евтимия, патриарха Терновского-  варваринът заповяда людите да се преселят на изток,  а Божия човек да се заточи в Македония. И той тръгна заедно с людите, като втор Иеремия. Тази гледка можеше да изтръгне сълзи и от градските камъни: деца се разделяха от бащите си, и брат от родни братя, защото не отвеждаха всички в едно и също място, та поне като се виждат да утешават скръбта си, но едни оставиха, а други, които бяха прочути по род и по богатство и по красота на лицето, отвлякоха. Дни на плач бяха онези дни! Защото има ли нещо по-горчиво от изгнанието и от раздялата с родни, от спомена за отечеството и за близките — което като жило непрестанно пробада сърцето? Прочее, всички се прегръщаха един друг, целуваха се, прощаваха се и оглашаваха мястото с риданията си. Посред тях пешком вървеше великият човек, подпираше се с жезъла си, обливаше се в сълзи, с душа наранена от хиляди стрели. Но не от тях страдаше той, не болест и старост го измъчваха, но болеше го за людското страдание и за крехката възраст на децата. И понеже стигнаха до мястото, гдето въпреки желанието му, пастирът трябваше да се отдели от тях (о, кой би си спомнил това без сълзи), всички падаха в нозете му, обливаха ги с изобилни сълзи, притискаха до тях устни и лица, целуваха му ръката, наричаха го пастир и учител, чадолюбив баща, и се разделяха от него с тъга на душата. Някои от жените слагаха пред него отрочетата си; тези които бяха близо се докосваха до ръката му, други до одеждата му, която обливаха с топли сълзи. Някои пък, от силна вяра, скубаха тревата върху която той бе седял, а други, притискани от навалицата, като не можеха да се приближат, със задавени от горки сълзи гласове, призоваваха из далече последното му благословение и просеха прошка, защото чувствуваха в душата си, че няма вече да го видят жив. А той ги утешаваше и ги напътствуваше с учителското си слово, като им поръчваше да изпълняват заповедите Господни и да запазят вярата си непорочна, защото чрез нея не само се познава любовта към Бога, но ще бъдат прославени и в самото място, гдето ги преследват сега... Като изрече тия благовдъхновени думи, той преклони колени, помоли се с народа и, като стана от молитвата си, даде последно благословение. И когато някой от народа ридаещ се обърна към него и го пита: Кому ни предаваш, пастирю добрий? — той отговори: На светата Троица ви предавам, нине и во веки“...
Никой не е предал края на Търновското царство с повече старинна красота и повече патос. Григорий Цамблак, преди да стане руски архиепископ, бил е ученик и почитател на Евтимия. Родом от Търново, Цамблак искрено оплаква печалната участ на своето отечество и на своя учител.
Около заточаването на Евтимия, се случило нещо ужасно. Пашата на града поканил най-видните търновски граждани, всички които помнели своя цар и носили по-буден дух, да се съберат в тази черква, за да се съвещава с тях по някои градски работи. И когато в черквата се събрали 110 души български първенци, втурнали се озверени джелати и започнала безмилостна сеч. Мъченическата кръв на последните търновски велможи заляла мраморните плочи, по които някога гордо са стъпвали техните златошити сандали. С тази стоглава жертва се приключва тежката надгробна плоча над царствения Търнов. В същото време, може би дворците на Царевец още са димели, като исполински догарящи лампади над огромен гроб.
— Дали Евтимий е станал жертва на българската храброст, която предизвикала у Баязида, и гняв от упоритата съпротива, и страх от бъдещето или пък вековният наш враг е внушил коварното отмъщение? Защото османците, като големи завоеватели, обикновено оставяли на завладените народи религиозната им свобода и организация, а за себе си запазвали само политическата власт. Така те постъпили и с гръцкия патриархат, дори му дали власт; за която гръцките фанатици само са могли да мечтаят: да бъде духовен глава на всичкия „румъ-милети“. За ромейски народ османската власт, по гръцко внушение и за свое удобство, почнала да счита всички християни в новопревзетите балкански държави. И трябва да е прав руският историк Теплов като предполага, че „унищожението на българската църковна самостоятелност е по-скоро дело на Цариградската патриаршия, която си послужила с всички средства и интриги, и по косвени пътища сполучила да накара завоевателите да закрият търновската патриаршеска катедра“. Българската столица става обикновено седалище на митрополит, назначаван и напълно зависим от цариградския патриарх. Знаменателно е, че само две години след заточването на Евтимия, в Търново се настанил, като назначен от патриарха митрополит, някой си Иреремия, грък по рождение и по служба.
* * *
Излизам на двора. Весело пролетно слънце и дъх на цъфнали бъзи ме посрещат. Но колко е уморено челото ми! Сякаш включените в тази сграда столетия като вихър преминаха през моята душа, ту сияещи като падащи звезди, ту страхотно мрачни.
Хвърлям последен поглед към старата светиня, любувам се на нейната старинна красота, съзерцавам нетленните спомени, които тя пази като голяма съкровищница, и мисля си: да имах власт, в този двор бих построил училище за български политици и дипломати. И бих оставил канон: всяка вечер да влизат в черквата на Калояна и с наведени глави, в мълчание да слушат шепота на вековете — тоя незаменим учител — и да съзерцават лентата на българските съдбини, която е навита на невидим валяк и се повтаря неотразимо.
Съдбата на племето ни е затворена в тези студени стени. И Провидението нарочно е запазило тази черква най-грижливо, но ние не разбираме неговата поличба...
— Не тръгвай още, пътниче, — ще ти каже някой. — Душата ти още не е видяла всичко. Погледни този кладенец — той не е като другите. На 24 август 1848, в него е бил намерен удавен гръцкия владика Атанасий, който знаел имената на българските бунтовници, но още не бил успял да ги съобщи на пашата...
В този ден, на 18 март 1867 год., пробудилият се български народ се събрал в застрашително множество и принудил фанариотския владика Григорий да напусне от векове заграбената митрополия и да дири спасение в конака.
Ей там, край оградната стена, имало голям курник, в който митрополитските гърци си държели домашни птици. По едно време, една буйна глава почнала да съчинява песни за народа и да дума бунтовнишки слова. Затрупаната под търновските развалини жарава заискряла през младата душа на домораслия песнотворец. До светейшите уши на гръцкия владика почнали като оси да долитат думи на обидна песен:
Прославило се Търново
Със славни гърци владици,
Най си се много прослави
Със Панарета делия,
Делия, дели-башия,
Лудия гръцки владика . . .
Тази песен се преписвала, ходела от ръка на ръка, пяла се по домовете, па и по улиците нощем, когато се чува, но се не вижда. С помощта на заптието, всесилният фанариот хванал бунтовника и го затворил при кокошките си. Нещо подир час и половина от „арестуването“ в този премъдро измислен затвор, при бунтовника тайно дошъл старият черковен клисар дядо Колю и го попитал, дали е вечерял. „Не съм“, отвърнал плененият поет. След малко, клисарят му донесъл хлебец, няколко маслинки, вода в един пръстени съд, и запалена вощена угарка. „Вечеряй скоро, казали му той, догде не е догоряла свещта“.
Дядо Колю си тръгнал, след като си изпълнил дълга като християнин, но понеже бил и философ, повърнал се и казал на бунтовника:
„Да би мирно седяло, не би чудо видяло“!
Този бунтовник и песнотворец е бил 16-годишния търновски даскал — Петко Рачов Славейков.
* * *
Грандиозната по замах черковна борба, подпалена от столетия и тлееща под търновските пепелища жарава, оживява като в магическо огледало, преди изгледа на тия осветени места. Тук се сплитат в светеща факла големите имена на Неофита Бозвели, неволния протосингел и заточеник на гърка Неофит, и на Илариона Макариополски. Тука витае неотгонимо-вездесъщият дух на жилавото българско племе. Именно тука, преди черквата на Калояна — храбрият и мъдър цар, който съчетаваше физическата сила с могъществото на духът.
* * *
Още едно голямо име е свързано с това осветено място. Една велика за племето ни личност, която „заминавайки от земята, подобно на падащите звезди, остави светла следа подире си“.
В този двор, до неотдавна се издигаше зданието на Търновската митрополия (сегашната сграда е съвършено нова) в което е живял, работил и страдал високопреосвещенния митрополит Климент — твърдият като стомана общественик и ненадминатият български драматург — Васил Друмев, авторът на „Иванку“.
Който посети жилището на вдъхновения йерарх, помечтае за миналото и дочака сумрака, за да съзерцава като през чародейна копринена мрежа: църквата през чиито прозорци надничат видения, или каменния венец на Царевец с острия силует на Лобната скала, или потъналите в забрава трапезицки черквици— той дълбоко ще почувствува големите художествени постижения в трагедията „Иванку“, защото историческите лица ще оживеят в душата му...
—Колко ли пъти,—мисля си аз,—тия поетически образи са посещавали своя самотен създател, в тайнствените часове на сумрака, или в тихи лунни нощи? Онова, що перото някога бе създало по вдъхновение, тук, в тая мистична среда, е добило истински живот. Тук мъдрият йерарх е бил навестяван от героите на своята трагедия. Техните сенки са напущали незнайните си гробове и са идвали в килията му, показвали са раните си, и са казвали печалната си земна участ. Цар Асен със своята величествена осанка и пронизана гръд под царската мантия; едрата фигура на Иванко, подгърбена от тежестта на непростим грях; лукавият Сурсувул, който още не може да отвикне да се усмихва престорено; нежната царкиня Мария... Всички, всички са плували пред неговия унесен поглед.
После виждам народния трибун. Не мечтателна влага, а палещ огън блести в очите му. Дворът е изпълнен с нечиста тълпа, която шуми, сочи юмруци и само що не извиква „разпни го“! Архиереят излиза на външната стълба, самоуверен като древен пророк, и търси с думи да разпилее умопомрачението на заблудените. Но лукавият е превзел простите души. Множеството шуми и се заканва, приближава към стълбата, обхваща я, образува черно езеро в нозете на митрополита. И един от тълпата се покачва на няколко стъпала, изрича хулителни думи, и вдига костелива ръка да удари пастира по устата. Но преди светотатствената ръка да доближи лицето на архиерея, той отклонява глава и с един величествен жест казва:
— „Изсъхва!“
И ръката на богохулника увисва във въздуха, както преди 500 години, по същите тези места, увиснала вдървена ръката на османския палач, който вдигнал ятаган да посече патриарха Евтимия.
Този величествен момент на среща между боговдъхновен избраник и неразумна тълпа, между светлия дух и черното невежество, чака своя художник.

Масонството в Русия срещу православната църква

Деветстотинте години — ерата на войнствующия атеизъм с неговите лозунги: „Религията е опиум за народа“, „Бог е измислен от поповете“, „Християнството е религия на робите“, „Религиозната нравственост и срама са буржоазни предразсъдъци“, — са били последната подготвителна работа за развихренето на „великата безкръвна революция“ в 1917 г., сигнал за която е послужила европейската война.
Православната вяра в народа била разколебана, църковната йерархия и духовенството — унижени в очите на масите, интелигенцията, водачите, отдалечили се от Църквата, увлекли своя народ на поклонение пред златния телец и пред земните съблазни... Заедно с падането на религиозното чувство, народът погубил и националното си самосъзнание, усета за държавност и патриотизъм, а егоизмът и животинските му чувства надделели в общежитието и разгромили руската държава. Смъртната присъда на Русия била произнесена от масонството много по-рано преди революцията — 1917 год. Но най-страшното е това, че тази смъртна присъда, под хипнотизма и диригенството на лъжите, била приведена в изпълнение от собствените деца на родината.
Така рисува разложението на Руската империя авторът на книгата — „От Петър първи до наши дни“. (Руската интелигенция и масонството — В. Т. Иванов).
„Великата безкръвна“ революция е изпълнение на присъдата, произнесена върху Русия в тайните свърталища на масонството. Затова две мнения не може да има. Световната масонска воля е насочвала безспирно неуморно руските либерали, социалисти и комунисти към една цел — изкореняването на православието и унищожаването на руския народ като нация. Смяната на либералното правителство на княз Львов с радикал-социалистическото на Керенски и последното с болшевишкото на Ленина, не е изменяло с нищо предначертаната съдба на Руската империя и изобщо на руската държава. Необходимо било за масонството да извърши веднъж най-трудната работа, да дискредитира императорското правителство, да предизвика абдикацията на императора и да бутне след това държавата по наклонната плоскост, а останалото ще дойде само по себе си. Пропастта не може да бъде избегната.
Т. М. Достоевски, безспорният пророк на руската революция, с гениална прозорливост усетил и разкрил преди повече от шестдесет години нейният вътрешен смисъл и описал нейните външни форми. Въпреки надеждите на руските либерали, които мислели, че революцията ще бъде безкръвна, Достоевски предвидил нейния кървав ужас, помрачаване на съвестта и потъпкване на всякаква човечност. По предсказанието на великия писател, руската революция щяла да бъде жестока и мъчителна. Желаейки да достигнат на земята всеобщо единение, хората ще завършат с междуособна война, анархия и глад. Агитаторите ще призовават към грабеж, ще приказват за общо земно щастие и ще почнат да строят гордата Вавилонска кула, а ще свършат с човекоядство.
Но сърцевината на революцията, — твърдял Достоевски, това е нейната атеистическа същност. Революцията в Русия ще бъде не социално движение и не движение политическо, а движение противорелигиозно, противонародно, противоруско. Въстание против Бога и борба с християнската православна църква е основната програма на революцията.
В 1917 г. емблема на разгромената Русия стана петолъчната масонска звезда, която, според масоните, трябва да събори кръста Христов, да изгаси светлината на православната християнска вяра и да хуманизира и осветли с „масонска светлина“ руския народ. От същата 1917 г. насам по цялата руска необятна земя царува глад, мор, изтребване на милион невинни хора и люто гонение на православието.
Спрях се повече на гонението на православието в Русия, защото това гонение там най-ясно и характерно дава да се види масонската планомерност и упоритост в работата по разложението на християнската църква, както и нагледни са резултатите от продължителната разрушителна дейност на тази мафия, която, в продължение на две и повече столетия, не се е спирала пред нищо за достигане на своите цели. Тя е привличала в своята среда императори, велможи, учени, професори, владици, царедворци, писатели, художници, банкери, общественици, журналисти, управници, военни, хора на труда и разни безделници, с единствена цел да ги използува всекиго в неговата област, и да си послужи с тях, когато стане нужда, за осъществяването на своя сатанински план.
А. Мусевич- Бориков


Русия
Издаденият на 1 август 1822 г. височайши указ за закриване на масонските ложи и запрещаването им на каквато и да е връзка и преписка със задграничните ложи и „братята“ масони, е ударил само по-явните, т. е. низшите ложи на така нареченото Иоаново масонство. Тайните капитули и ареопази не са били засегнати от този удар, като дълбоко скрити в тъмнината на тайната. Все пак, този указ силно разтърсил масонството, защото дейността на явните низши ложи е била потребна за широка пропаганда и спечелване на нови агенти-масони. Явните ложи са служили за удобно прикритие на тайните капитули и ареопази. Така, например зад военно-морската ложа ,,Нептун“ се е скривала тайната ложа на Хипократ. Зад военните ложи се е скривал и масонският „Съюз на благоденствието“, в който са влизали почти всички бъдещи „декабристи“.
В 1823 г. в Киев се е състоял тайният събор на „Съюза благоденствие“. Парадът е бил отменен своевременно. През април 1824 г. е било решено да се дигне бунт през време прегледа на войските от третия корпус в Бяла Черква, но и този преглед не се е състоял. (Гледай „Записки декабриста”, стр. 68).
В 1825 г. „Съюзът благоденствие“ се съединил с капитулите на „Съединените славяни“ и на „Полското патриотическо общество“. Най-после внезапната и загадъчна смърт на император Александър I е дала удобен предлог за започване на революцията. Масоните се възползвали от общата бъркотия, настъпила поради неочакваната промени в престолонаследието и дигнали в Петербуг военен бунт, уж в защита правата на Великия  княз Константин Павлович, който сам се отказал от престола, а в действителност с намерение да прогласят република, както във Франция, откъде бяха донесли заразата (гледай барон Корф: „Възшествието на престола на император Николай I, стр. 89).
— Да живее Константин Конституция! — викали, излъгани от своите офицери-масони, войниците, уверени в своята простота, че конституция е името на съпругата на Константин.
Само извънредното мъжество в решителността на младия император Николай Павлович са спасили Русия от кървавите ужаси на революцията, която разбира се щеше да смете всички тези аристократи — декабристите и щеше да премине в пугачевщина, която да изтреби като мухи всички „господа кабинетни революционери“, което всъщност влизало в сметките на скритите ръководители на масонството. Документално е известно, че декабристите са били готови да убият не само императора Николай I, но да избият цялото царско семейство. Това е било уговорено преди започването на бунта.  През царуването на император Николай I масоните се заровили дълбоко в своите скривалища, но не престанали да работят. Даже ония от декабристите, които великодушният император, наместо смъртно наказание за военен бунт с убийство на генерали и офицери, се задоволил да изпрати в Сибир само на заселване, продължавали от там да поддържат своите революционни връзки. Така, заловени са техни писма, разменявани с италиянския масон — евреина Пиколо — Тигър (Гледай Шарл — „Разрешаване на еврейския въпрос“, стр. 117). Когато изпратените в Сибир декабристи се научили за Юлската революция във Франция през 1830 г., те цяла нощ пели песни и викали „ура“. (Гледай Оман — „Французката култура в Русия“, стр. 404).
Впоследствие тези политически наивници, надъхани от тъмните сили, били възведени от масонската преса и литература в мъченици и герои, и представени пред невежественото по тези въпроси потомство, „като рицари-патриоти и борци за някакви си народни правдини", а в Русия се изкопали в 1017 година костите на четирима декабристи, наказани със смъртно наказание навремето.
Тайната борба на масонството против Русия е продължила и след бунта на декабристите. В 1848 г. когато цяла Европа е била разтърсена от масонска конвулсия (Дасте — „Мария Антуанета“, стр. 348), в Русия е бил разкрит широк заговор, воден от Петрашевски, в който за голямо прискърбие е бил замесен и великия руския писател Достоевски, който платил за това свое лекомислие със заточение. Но това му дало възможност да вникне по-дълбоко в същината на воюващия с човечеството юдаизъм и неговите оръдия. От „ Дневника на писателя“ ние знаем, какви са заключенията на Достоевски за разрушителната дейности на скритите сили, на които той станал неволно оръдие на младини. Важно е да се отбележи, обаче, че тия страници от „Дневника на писателя“, в които Достоевски с пророческо предсказание е описал каква разрушителна роля ще играе юдомасонството в съдбата на неговата родина, при преводите на чужди езици се изпускат все някак си така „случайно“ и малко са ония, които са се запознали с това велико пророчество, което с удивително ясновидство предсказа болшевизма и посочва авторите му.
 Из в. "Пастирско дело"- 1937 г. 
Прочетете още:  Масонството в България, публикувано 1936 г.
Старо Търново

Легендата за основаването на Търново от великани, описана от българските писатели

Любомир Владикин (1891 – 1948)
 — Кой пръв е основал града на това пречудно място?
Никой историк не може да ни каже. Само народната мълва знае тайната. Обикновени хора като нас не са могли да се поселят по тези хълмове. Защото по каменните венци на хълмовете и днес още личат следи от мечовете и ноктите на свръхчовеци, които са довършили и загладили Божието дело, за да направят своето селище по-красиво и по-непристъпно.
Първите поселници са били някакви гиганти, или „житове“ както ги нарича преданието. Те се чувствували много добре тук, защото били защитени от досадните джуджета, които като чакали нападали нощем селищата. Не било трудно за житовете да се изкачват по стръмнините: на един скок те прескачали реката и с едно затичване възлизали от хълм на хълм. Житовете обичали спокойствието и имали вкус към красотата. Затова доста време употребили да направят склоновете на трите хълма по-стръмни и по-непристъпни, а околовръстните каменни ивици — отвесни и гладки като венци.
Една сутрин, на върха на днешното село Арбанаси се появили конници. Островърхите шлемове на ездачите се откроявали върху бледото небе като шипове на боздуган. На дългите копия се развявали препорци, прилични на конски опашки.
Дълго време незнайните гости съзерцавали хълмовете в долината и обмисляли нещо. Житовете също ги наблюдавали от върха на Царевец и, кой знае защо, зарадвали се когато конниците се повърнали и изчезнали отвъд.
Но радостта на житовете не била за дълго. Тяхното лошо предчувствие скоро се оправдало. Същите незнайни конници се появили в долината на Янтра, откъм Дервента. Те напредвали спокойно и смело. Начело, върху едър кон, яхал строен мъж, с увиснали, черни като гарван мустаци. Шлем и броня сияели на слънцето като чисто злато. От двете му страни, малко по-назад от него, яздели на бели коне двама снажни копиеносци. На копията им се веeли по две конски опашки: едната бяла, другата черна.
Житовете проводили пратеник да заплаши конниците със смърт, ако не се върнат. Но те не разбрали житовския език, и понеже пратеникът се държал дръзко, един конник го намушил на копието си и го хвърлил в реката. В същия миг от трите хълма полетели като град камъни. Конниците се пръснали в разредени редици и вихром се хвърлили напред. Страшна била борбата. Житовете хвърляли каменни блокове, големи колкото тригодишен юнец, но конниците ловко избягвали ударите, нападали житовете поотделно и им нанасяли смъртни удари с боздуганите си. Привечер боят се свършил. Едри камъни и тела заприщвали реката и тя шумяла сърдито. Коне и конници лежали по стръмните урви. Житовете били победени и върху всеки един от трите хълма се развявала конска опашка, затъкната на дълго копие. Същата нощ върху трите хълма пламнали високи огньове. Чували се тракания по щитовете и странни песни, които приличали на трясък от горолом: победителите погребвали мъртвите си, според своя обичай... Победителят се именувал Крум, кханс юбиги — велик хан на българите. 

Змей Горянин (1905-1952)
И кой е можел да излезе в борба с житовете, ако сам не е бил полубог? Кой би могъл да издигне копие срещу титан, ако сам не е титан и ако десницата му не е подкрепяна от Този, Който промишлява доброто и злото?
В тиха слънчева утрин, когато само славеите пеят и из леса се носи ромонът на потоците— по тесните каменни пътеки към жилищата на житовете вървели конници.
Слънцето чупело румените си лъчи в медните шлемове на ездачите, а сетне ги хвърляло във водите на Янтра, като кървави петна. То предчувствувало кървавата битка и давало знамение. Как може да се разкаже двубой на богове?
Някога, спомням си, че като дете, гледах картината на Васнецов „Борба на великани“. Спомням си, че скришом отрязах от списанието тази картина, занесох я в училище и с детска убедителност разправях на другарчетата си, че тя представлява хан Крум, когато побеждава враговете си, и никога не подозирах, че някогашната ми детска фантазия ще бъде толкова близо до действителността.
Наистина, един титан по мищци и мускули застава срещу един титан по дух и мъдрост. Единият пази своето спокойствие — другият твори историята, културата, народностната мощ на племето си. Единият се хваща за тежък каменен блок, като че ли желае да повдигне земята, другият повдига копието си, същото онова копие, което отбелязва границите на Велика България!
И побеждава вторият. Побеждава ювиги кан Крум—страшният и справедлив, строгият и милостив цар, хан и повелител на българите!
От този ден Велико-Търново е велико.

Кои са древните исполини според Библията

В  Битие, гл. 6 /Библия- Стар завет/ пише: „Когато човеците взеха да се умножават на земята и им се родиха дъщери, тогава синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави и си взимаха от тях за жени, кой каквато си избереше. И рече Господ Бог: няма Моят Дух да бъде вечно занемарван от тия човеци, защото са плът; нека дните им бъдат сто и двайсет години.”
Според светоотеческото разбиране „синове Божии” са били потомците на Сит, избраният народ, които е трябвало да запазят себе си в добродетелност. Те живеели на височините, до райските предели. Те били наричани „синове Божии”, защото чрез тях е трябвало да дойде Христос.
„Дъщери човешки” били потомци на Каин. Те били хора отхвърлени, изгнани. Божиите синове е трябвало да пазят себе си в чистота и не трябвало да сключват бракове с потомците на Каин. (По-късно тази заповед е била дадена на иудеите, които не е трябвало да се смесват с никого.) Божиите синове е трябвало да бъдат отделени и да пазят чистота, за да станат достойни предшественици на Спасителя.
Преп. Ефрем твърди, че преобладаването на дъщерите в потомството на Каин показва измирането на рода на Каин, а тяхното желание да сключват бракове със синовете на Сит се обяснява със стремежа им да съхранят рода си. Синовете Божии, движени от влечението на плътта, нарушавали Господнята заповед да не се смесват с тези, които са от Каиновия род. Те се улавяли в тази клопка и целият човешки род започнал да става нечестив – ставали „плът” или плътски.
Преп. Ефрем Сирин пояснява по-нататък, че „дъщерите Каинови; тяхната красота и гиздавост, послужили като мрежа за Ситовите синове. След тях се устремило и цялото племе Ситово. А понеже Ситовите синове вземали за себе си в съпружество Каиновите дъщери и пренебрегвали предишните си жени, то последните започнали да пренебрегват опазването на чистотата и свенливостта, съблюдавани до тогава от тях, заради мъжете им и заедно с тях. И тъй като това невъздържание се разпространявало и сред мъжете, и сред жените, то Писанието казва: „Растли всяка плоть путь свой”.” („...всяка плът се бе отклонила от своя път на земята.”) (Бит. 6, 12). 
„Сто и двадесет години” се отнася не за продължителността на човешкия живот, а за времето, оставено за покаяние до потопа – тук още веднъж се посочва Божието милосърдие.
Някои правели предположения, че „синове Божии” са небесните създания или ангелите. На светите Отци са били известни тези тълкувания, които те отхвърляли, посочвайки, че ангелите не могат да раждат човеци. Както древните идеи за ангели, съвъкупляващи се с хора, така и съвременните - за космически пришълци, разбира се, са празни басни, в основата на които лежат празни фантазии.
Причина за отъждествяване на синовете Божии с ангелите или с небесните твари е била отчасти апокрифната книга на Енох. Имало е също така и разпространено подобно тълкувание сред равините в първото и второто столетие след Р. X.; указания за това могат да се намерят у еврейските писатели Йосиф Флавий („Древности Иудейския” 1:3) и Филон Александрийски („Гиганти”), също както и у някои писатели-гностици (напр., Изложение Валентиниана).
Някои от раннохристиянските писатели погрешно са приемали такова тълкувание. (Вж.: Ван дер Кам и Адлер, „Еврейское апокалиптическое наследие в раннем христианстве”, рр. 61-88). Най-ранното запазено споменаване за синовете Божии като за потомци на Сит, намираме в „Пет книги Хронологии” на ранния християнски писател Юлиан Африкански (200-245 г. след Р. X.). Това тълкувание станало последователно учение на Църквата, обосновано богословски от свет. Йоан Златоуст („Толкование на книгу Бмтия” 22, 6-7), преп. Ефрем Сирин („Толкование на книгу Бмтия” 6, 3, „Рождественские гимнм” 1:48, „Гимнм вере” 46:9, „Гимнм против ереси” 19:1-8, и „Гимнм о рае” 1:11), преп. Йоан Касиан („Собеседования” 8:20-21), блажени Августин („Град Божий” 15:23), свет. Григорий Палама („Темьг естественной и теологической науки” 62), свет. Атанасий („Четмре беседм против ариан” 4:22), свет. Кирил Александрийски и други.
„В онова време имаше на земята исполини, особено пък откак синовете Божии почнаха да влизат при дъщерите човешки, и тия почнаха да им раждат: това са силните, от старо време славни човеци.” 
 Според преп. Ефрем, потомците на Сит, избраният род, били с развито телосложение, високи, докато потомците на Каин, носещ на себе си печата на проклятието, били с неголям ръст. Когато двата рода се смесили, преобладавал високият ръст на Сифитите. „Исполинското” телосложение на хората – потомците на Сит – преди настъпването на потопа, било едно от качествата на човечеството, което било изгубено в новите климатични условия след всемирния потоп.
Може би тези „исполини”, с техните необикновени прояви на сила (проявяващи се, може би, във войни с потомците на Каин), са послужили за прототипи на „боговете” от легендите от по-късни периоди в Гърция и други страни.
Преп. Ефрем обяснява причината за това: „В потомството на Каин хората станали малки на ръст, защото земята била прокълната, не им давала своята сила и им доставяла само слаби и лишени от сила произведения, както бива и сега - земята, плодовете и тревите понякога дават сила, а понякога не. Доколкото потомците на Каин като прокълнати, като синове на прокълнати и като живеещи на прокълната земя, събирали и ядели по това време произведения на земята, лишени от сила, то и самите те били също така безсилни, както и това, с което се хранели. У Ситовите синове пък, доколкото те били синове на благословението и живеели на земя, съседна на рая, земните произведения, с които се хранели били многочислени и нелишени от сила, и телата им били силни.” („Толкование на книгу Бития”, стр. 263). Из "Светоотечески тълкувания на книга Битие"- йеромонах Серафим (Роуз)
Благодарение на родолюбци като Цани Гинчев, Ганчо Ценов и др. научаваме, че ние сме потомци на огромен, древен балкански народ. Различните групи на този народ са носили различни имена, което е напълно естествено. Една от най-слабо познатите групи на широката публика у нас са пеласгите- те са същите хора, които старите евреи наричат  филистимци. Филистимец е бил великанът Голиат, който бива победен от Давид. 
Понастоящем доста учени приемат за правилно отъждествяването на пеласгите със старите филистимци. Бяха публикувани и резултати от генетични проучвания на костен материал от филистимски погребения на територията на Израел от които става ясно, че народът на Голиат има европейски корени. Променено е и виждането за тези хора. Те вече не са считани за кръвожадни и войнолюбиви варвари, а за носители на забележително висока култура. Пеласгите са основоположници на европейската цивилизация.
Те са издигнали древните постройки на Атина, Микена, Тилисос и т. н. Тези масивни каменни стени, издигнати от тракийските исполини не са помръднали и днес. Подобно на траките, техните роднини пелазгите са обявени за мистериозно изчезнал народ. В статията си „Българи в Троянската война“ Йордан Табов пише: "Независимо от оскъдната информация за пеласгите до нас са достигнали сведения за произхода на името им: по думите на Акусилай , те са наречени пеласги на името на владетеля си Пеласг, който е бил син на Зевс. Тази легенда може да бъде сравнена с някои средновековни сведения за произхода на българите. В произведенията на ред стари автори (Йосиф Генезий, Михаил Сириец, Лъв Дякон; в латинския превод на хрониката на Теофан, направен от Анастасий Библиотекар; в един анонимен ръкопис, публикуван от Сп. Ламброс ) се твърди, че българите са получили името си от името на владетеля си Българ. Съпоставяйки легендите за пеласгите и за българите, виждаме, че това всъщност е една и съща легенда, в която името на народа и на владетеля му са записани и прочетени по различни начини, в единия вариант като Българ, а в другия - като Пеласг (или Пеларг). Той също казва, че първоначалният корен е бил бълг-, бълаг-, в който корен началният съгласен Б гърците са предавали с помощта на буквата П, тъй като нямат в езика си до ден днешен нито звук, нито съответно буква Б. Тези «пелаги», а всъщност «белаги», «бълаги» са дали името на македонската област Пелагония, която всъщност в оригинал ще е звучала като Белагония, или Бългония.  Потомци на пеласгите са гети и мизи, населявали открай време цялата земя между Стара планина и Дунава, наричани от старите автори българи.
Нашите южни съседи дължат религията, писмеността и културата си на трако-пеласгите. Така наречения гръцки бог Зевс е всъщност пеласгийско божество. Омир пише – "Зевс Пеласгийски, т.е. принадлежащ на пеласгите.." А откакто прочетох в детския буквар от 1868 г., предназначен за македонските българчета"Гръмопоклонският Български народ".. все си задавам въпроса защо е наречен така нашия народ... Вече знам, че първоначално Зевс е пеласгийски бог.
Перкун пък е тракийския бог на гръмотевицата, който е почитания от славяните Перун. Не доказва ли това, че става въпрос за един народ...
Та ето какво се казва за този народ в детския буквар от 1868 г.: "Още от Апостолските времена Славяните що живеели в Македония, били приели християнството от първите му проповедници, за което много доказателства свидетелствуват. А в прихождането /идването/ на Волжските Българи на Балканския полуостров, от как те се смесили с тях и, туку-речи, се слели в един народ, и Християнската вяра полека-лека почнала да си отваря пътя и с разни средства да се въвежда при Гръмопоклонският Български народ, но всякога тайно и скришно, както е било и у Римските поданици при Костантина Великого. Македонските славяни всякога се стараели да ги просветят с евангелската истина дошлите си единокръвни братя, а на това им помагали и Цариградските императори, защото с това те се надявали да укротят свирепите за тях българи, та така да се отърват от нападенията им..."
Прочетете още: Великаните, основали Търново са древни българи
 Легендата за основаването на Търново от великани, описана от българските писатели
 Източници: БЪЛГАРИ В ТРОЯНСКАТА ВОЙНА- Йордан Табов"Светоотечески тълкувания на книга Битие"- йеромонах Серафим (Роуз) http://sparotok.blog.bg
Грета Костова-Бабулкова
БЛАГОДАРЯ ЗА ПОДКРЕПАТА!
Описание Сума
Дарение BGN