Реч, казана от д-р Марин Русев на 22 март 1926 г. в храма "Свети Седмочисленици" при погребението на д-р Стат Антонов
 |
| Източник: Регионална библиотека ”П. Р. Славейков”, Велико Търново |
Ваше Преосвещенство,
Опечалено събрание,
Днес сме се събрали да изпратим в царството на вeчността един от ония малко останали български граждани, които не само са били свидетели, но са вземали и живо участие в пробуждането и в подготвителното дело за освобождението на нашия народ.
Преди един и половина век, когато България, измъчвана от турците и душена от гърците, прекарваше критически минути на живот или смърт; когато нашето отечество представляваше един почти бездушен труп; когато приличаше на един изгаснал въглен, покрит с дебел пласт от пепел; когато нашият народ се бе изгубил от историята на народите; когато никой нищо не споменуваше за него и бе станало нужда да го откриват наново — тогава преди сто и шестдесет години, в една тъмна монастирска килия край Бяло море, блесна една искра, която разпали народния дух, която огря и съгря българския народ. Тая искра — „История славянобългарска о народахъ и о царехъ и о светихъ болгарских “ на отца Паисий, събуди замрелия пулс на българския организъм, тя съживи неговото сърце. Отец Паисий, за месторождението на когото и днес спорят и съперничат много от софийските и самоковските села; отец Паисий, който с книгата си в ръка, със запаления от него факел, ходеше от град на град да проповядва и да учи, че българите са отделен от гърците народ, че и те са имали свои царе и патриарси; отец Паисий, който за тая си дързост бе погубен по един жесток начин от гърците; отец Паисий със своите проповеди и учения пожертвува себе си, за да спаси своя народ — тъй както божественият учител Христос пожертвува Себе Си за избавлението на цялото човечество. Отец Паисий загина и неговият гроб остана за никого незнаен; но посятото от него родолюбиво семе даде десеторен плод. Той остави след себе си ученици, достойни негови последователи, които с още по-голяма ревност продължиха започнатото от него дело, които станаха добри пастири, изрядни учители и велики родолюбци. След отца Паисия дохожда Врачанският епископ Софроний — знаменит за времето си писател, проповедник и народен деец. След него дохожда цяла редица борци, между които Неофит Рилски, най-старият български педагог, Неофит Хилендарски, Иларион Макариополски, най-мъжествените и най-доблестиите борци за българските черковни правдини. Дейността на тия и много други свети отци вмъкна във водовъртежа за българското духовно и политическо освобождение най-добрите синове на майка България. За духовното и народно освобождение на България заработиха всички, без разлика на звание и ооществено положение, заработиха еднакво и владици, и епископи, и монаси, и попове, и дякони, и учители, и лекари, и търговци, и богати, и бедни, и граждани, и селяни. От кипежът на тая борба изникнаха много великани, родиха се много народни будители, много народни водители. И догдето едни от тях начело на поменатите наши архипастири се бореха за черковната независимост, други — писатели, поети и въодушевени родолюбци, като Раковски, Каравелов, със своето огнено перо, разпалваха българските сърца, и учеха народа да се бори за своята политическа свобода; трети, като Христо Ботев, Стефан Стамболов, със своето пламенно слово, сгрупираха около себе си по-подвижните, по-буйните и възторжени младежи, с които минаваха Дунава, бродеха по селата, явяваха се по балканските върхове, тероризираха турците, ободряваха и поддържаха свободолюбивия дух на българите и най-сетне четвърти, между тия народни труженици, като Славейков, Кръстевич, Дринов, със своето спокойно перо, разгръщаха страниците иа нашата стара история, изваждаха наяве нашето славно минало и по тоя начин разпалваха мирно, но сигурно народния дух.
Дял в освободителното дело на България имат и мнозина лекари — каквито са покойните доктори Селимински от Сливен, Чомаков от Пловдив. Свой, макар и на вид скромен, но всъщност значителен дял в подготвителните за нашето освобождение работи, има и лежащият пред нас покойник д-р Стат Антонов.
В това време, около 70-та година на миналия век, в кипежът на всеобща работа за нашето освобождение, в гр. Търново, във Велико Търново, в старата българска столица — люлката на второто българско царство, седалището на българските царе и патриарси, родният град на бележития и именит държавник Стефан Стамболов, е пристигнал един млад, строен търновски гражданин, току-що завършил своето образование в Букурещкия медицински факултет. Тоя младеж бил д-р Стат Антонов, роден 1844 год. в болярската махла на стария първопрестолен град.
Д-р Стат дошъл от Румъния, от Букурещ, от гнездото, от пологът, гдето се е мътила революцията за нашата свобода. Той дошъл не толкова като лекар, колкото като апостол и организатор на подготвителните въстания. В лекарската си практика той не е събирал земни съкровища. Той не е трупал богатства, които мухлясват, които гният, които ръждясват и които се рушат. Той е правил само добро на земята. Той е използувал своята професия не за обогатяване и лично добруване, а за благодеяния, когато е лекувал страждущите и болните, той е смятал че прави това по християнски дълг: никога в живота си не е изисквал възнаграждение за сторената лекарска услуга и винаги се е задоволявал с това, що заможният лекуван болен е намервал за добре — малко или много, да му даде. А когато освен лекарската помощ е помагал на бедните и нуждающите се, лявата му ръка не е знаела това що дясната е давала. Д-р Стат не само че никога не е бил алчен за пари, но и никога не е жадувал за слава. Неговата скромност е била пословична и е служила винаги и навсякъде за пример и назидание. След освобождението, когато просветените умове в България са били рядкост, д-р Стат е бил канен на най-високия пост, за който един български гражданин е можел да мечтае и достигне. Нему е било предлагано мястото министър на Народното просвещение; защото освен общото средно и специалното висше образование, той е притежавали качества, които рядко е притежавал някога други българин: той е владеел основно — устно и писмено 8 езика, освен матерния си език, той е говорил- езиците на големите европейски народи: френски, английски и италиански. Той е говорил езиците на всички съседни на България народи: гръцки, турски, руски и румънски. И когато на тоя високо просветен лекар е било предложено да избира длъжност между министър и болничен лекар, той, без никакво колебание, предпочел скромното място ординатор при новооткритата държавна болница в Търново и на тая длъжности е останал цели 10 години, т. е. дотогава, докогато се открило вакантно място за старши лекар при Търновската и управител лекар при Пловдивската болница. В службата си като началник, при когото съм служил като ординатор цели две години, той никога не е давал да се почувствува с каквото и да е властта върху неговите подчинени. С всички той се е отнасял като с равни, като с другари, като с приятели, като с ученици.
Д-р Антонов не се бори с меч в ръка за освобождението на България, той действува по друг път, наглед по-спокоен, но всъщност много по-опасен, защото работеше между самите турци и беше изложен на бдението на техните агенти, на техните шпиони. Той използуваше своята професия, която му даваше възможност да дохожда в съприкосновение с всички слоеве от обществото: с млади и стари, бедни и богати, с прости и учени, с граждани и селяни и подготвяше почва за въстание. Често пъти той влизаше в къщи като лекар и излизаше като апостол. При срещата си с болни и със здрави, той успяваше, да прецени способностите на всекиго и според тях хвърляше семето на свободата и очакваше неговите плодове. С лекарската си професия, той не е правил разлика на народността и често пъти, когато имеющите в Търново власти турци са прибягвали до неговата помощ, той им я даваше, но използуваше случая с разни ходатайства пред тях. И не са били рядко случаите, когато е сполучвал да освободи невиннолежащите в турските зандани българи, очакващи края на своя живот чрез адски мъки или чрез бесилки. Ето защо д-р Антонов е бил известен в Търново на всички. Той беше обичан и уважаван от всички. Той беше галеният човек на всички и затова всички го зовяха с неговото собствено, а не с неговото официално име. Попитайте в Търново за д-р Антонова и всякой без колебание ще ви отговори, че не познава такъв лекар; но ако попитате за д-р Стат, всички и малките деца ще ви кажат, че го познават, че ги е лекувал и излекувал, че им е помагал и полагал бащински грижи за тях.
С една дума д-р Антонов е бил добър и родолюбив българин и ревностен народен деец. Вземал е живо участие в подготвителните за освобождението движения. Вземал е участие в организирането на Горно-Оряховското въстание, вземал е участие и в организирането на въстаниците в Дряновския монастир. Д-р Антонов е доживял да види своя народ освободен от турското владичество, той е преживял малкото щастливи дни, които нашето отечество е прекарало до последните войни; но имал е нещастието да преживее и многото тревожни, опасни и нещастни години, които нашето отечество е прекарало и още прекарва. За добрините на д-р Антонова Бог му дарува добро, честно и почтено семейство, на което той се радваше, благославяше и винаги благодареше на Провидението. В това отношение, той затвори спокойно очи, но той напусна тоя свят със сърдечно огорчение, защото остави страната, която го е кърмила, защото остави отечеството, което обичаше повече от всичко на света, в голямо нещастие и в ръцете на приемници, които не го задоволяваха и не му вдъхваха доверие, понеже ги смяташе за недостатъчно родолюбиви. Дано неговите страхове се не сбъднат и дано неговият дух просветява умовете на всички българи и ги опътва към доброто, към запазване поне на това, що е могло да остане като наше.
Преосвещений Владико,
Позволете нам, присътствующите тук, да присъединим нашите скромни молитви, към светите молитви на Ваше Преосвещенство и заедно да помолим Всевишния да приеме покойния заслужил български гражданин в селенията на праведните.
А ти, д-р Стат, когато в небесните висини се срещнеш с мъчениците за българската свобода, предай им нашата признателност и нашето обещание да следваме техния път. И сега, пред зиналия гроб, Господ да приеме твоите тленни останки, чуй последните думи на твоите почитатели, на тия, на които си помагал, и на твоите близки, които днес с искрено сърце ти казват: Бог да те прости и вечна ти памят!
Преди един и половина век, когато България, измъчвана от турците и душена от гърците, прекарваше критически минути на живот или смърт; когато нашето отечество представляваше един почти бездушен труп; когато приличаше на един изгаснал въглен, покрит с дебел пласт от пепел; когато нашият народ се бе изгубил от историята на народите; когато никой нищо не споменуваше за него и бе станало нужда да го откриват наново — тогава преди сто и шестдесет години, в една тъмна монастирска килия край Бяло море, блесна една искра, която разпали народния дух, която огря и съгря българския народ. Тая искра — „История славянобългарска о народахъ и о царехъ и о светихъ болгарских “ на отца Паисий, събуди замрелия пулс на българския организъм, тя съживи неговото сърце. Отец Паисий, за месторождението на когото и днес спорят и съперничат много от софийските и самоковските села; отец Паисий, който с книгата си в ръка, със запаления от него факел, ходеше от град на град да проповядва и да учи, че българите са отделен от гърците народ, че и те са имали свои царе и патриарси; отец Паисий, който за тая си дързост бе погубен по един жесток начин от гърците; отец Паисий със своите проповеди и учения пожертвува себе си, за да спаси своя народ — тъй както божественият учител Христос пожертвува Себе Си за избавлението на цялото човечество. Отец Паисий загина и неговият гроб остана за никого незнаен; но посятото от него родолюбиво семе даде десеторен плод. Той остави след себе си ученици, достойни негови последователи, които с още по-голяма ревност продължиха започнатото от него дело, които станаха добри пастири, изрядни учители и велики родолюбци. След отца Паисия дохожда Врачанският епископ Софроний — знаменит за времето си писател, проповедник и народен деец. След него дохожда цяла редица борци, между които Неофит Рилски, най-старият български педагог, Неофит Хилендарски, Иларион Макариополски, най-мъжествените и най-доблестиите борци за българските черковни правдини. Дейността на тия и много други свети отци вмъкна във водовъртежа за българското духовно и политическо освобождение най-добрите синове на майка България. За духовното и народно освобождение на България заработиха всички, без разлика на звание и ооществено положение, заработиха еднакво и владици, и епископи, и монаси, и попове, и дякони, и учители, и лекари, и търговци, и богати, и бедни, и граждани, и селяни. От кипежът на тая борба изникнаха много великани, родиха се много народни будители, много народни водители. И догдето едни от тях начело на поменатите наши архипастири се бореха за черковната независимост, други — писатели, поети и въодушевени родолюбци, като Раковски, Каравелов, със своето огнено перо, разпалваха българските сърца, и учеха народа да се бори за своята политическа свобода; трети, като Христо Ботев, Стефан Стамболов, със своето пламенно слово, сгрупираха около себе си по-подвижните, по-буйните и възторжени младежи, с които минаваха Дунава, бродеха по селата, явяваха се по балканските върхове, тероризираха турците, ободряваха и поддържаха свободолюбивия дух на българите и най-сетне четвърти, между тия народни труженици, като Славейков, Кръстевич, Дринов, със своето спокойно перо, разгръщаха страниците иа нашата стара история, изваждаха наяве нашето славно минало и по тоя начин разпалваха мирно, но сигурно народния дух.
Дял в освободителното дело на България имат и мнозина лекари — каквито са покойните доктори Селимински от Сливен, Чомаков от Пловдив. Свой, макар и на вид скромен, но всъщност значителен дял в подготвителните за нашето освобождение работи, има и лежащият пред нас покойник д-р Стат Антонов.
В това време, около 70-та година на миналия век, в кипежът на всеобща работа за нашето освобождение, в гр. Търново, във Велико Търново, в старата българска столица — люлката на второто българско царство, седалището на българските царе и патриарси, родният град на бележития и именит държавник Стефан Стамболов, е пристигнал един млад, строен търновски гражданин, току-що завършил своето образование в Букурещкия медицински факултет. Тоя младеж бил д-р Стат Антонов, роден 1844 год. в болярската махла на стария първопрестолен град.
Д-р Стат дошъл от Румъния, от Букурещ, от гнездото, от пологът, гдето се е мътила революцията за нашата свобода. Той дошъл не толкова като лекар, колкото като апостол и организатор на подготвителните въстания. В лекарската си практика той не е събирал земни съкровища. Той не е трупал богатства, които мухлясват, които гният, които ръждясват и които се рушат. Той е правил само добро на земята. Той е използувал своята професия не за обогатяване и лично добруване, а за благодеяния, когато е лекувал страждущите и болните, той е смятал че прави това по християнски дълг: никога в живота си не е изисквал възнаграждение за сторената лекарска услуга и винаги се е задоволявал с това, що заможният лекуван болен е намервал за добре — малко или много, да му даде. А когато освен лекарската помощ е помагал на бедните и нуждающите се, лявата му ръка не е знаела това що дясната е давала. Д-р Стат не само че никога не е бил алчен за пари, но и никога не е жадувал за слава. Неговата скромност е била пословична и е служила винаги и навсякъде за пример и назидание. След освобождението, когато просветените умове в България са били рядкост, д-р Стат е бил канен на най-високия пост, за който един български гражданин е можел да мечтае и достигне. Нему е било предлагано мястото министър на Народното просвещение; защото освен общото средно и специалното висше образование, той е притежавали качества, които рядко е притежавал някога други българин: той е владеел основно — устно и писмено 8 езика, освен матерния си език, той е говорил- езиците на големите европейски народи: френски, английски и италиански. Той е говорил езиците на всички съседни на България народи: гръцки, турски, руски и румънски. И когато на тоя високо просветен лекар е било предложено да избира длъжност между министър и болничен лекар, той, без никакво колебание, предпочел скромното място ординатор при новооткритата държавна болница в Търново и на тая длъжности е останал цели 10 години, т. е. дотогава, докогато се открило вакантно място за старши лекар при Търновската и управител лекар при Пловдивската болница. В службата си като началник, при когото съм служил като ординатор цели две години, той никога не е давал да се почувствува с каквото и да е властта върху неговите подчинени. С всички той се е отнасял като с равни, като с другари, като с приятели, като с ученици.
Д-р Антонов не се бори с меч в ръка за освобождението на България, той действува по друг път, наглед по-спокоен, но всъщност много по-опасен, защото работеше между самите турци и беше изложен на бдението на техните агенти, на техните шпиони. Той използуваше своята професия, която му даваше възможност да дохожда в съприкосновение с всички слоеве от обществото: с млади и стари, бедни и богати, с прости и учени, с граждани и селяни и подготвяше почва за въстание. Често пъти той влизаше в къщи като лекар и излизаше като апостол. При срещата си с болни и със здрави, той успяваше, да прецени способностите на всекиго и според тях хвърляше семето на свободата и очакваше неговите плодове. С лекарската си професия, той не е правил разлика на народността и често пъти, когато имеющите в Търново власти турци са прибягвали до неговата помощ, той им я даваше, но използуваше случая с разни ходатайства пред тях. И не са били рядко случаите, когато е сполучвал да освободи невиннолежащите в турските зандани българи, очакващи края на своя живот чрез адски мъки или чрез бесилки. Ето защо д-р Антонов е бил известен в Търново на всички. Той беше обичан и уважаван от всички. Той беше галеният човек на всички и затова всички го зовяха с неговото собствено, а не с неговото официално име. Попитайте в Търново за д-р Антонова и всякой без колебание ще ви отговори, че не познава такъв лекар; но ако попитате за д-р Стат, всички и малките деца ще ви кажат, че го познават, че ги е лекувал и излекувал, че им е помагал и полагал бащински грижи за тях.
С една дума д-р Антонов е бил добър и родолюбив българин и ревностен народен деец. Вземал е живо участие в подготвителните за освобождението движения. Вземал е участие в организирането на Горно-Оряховското въстание, вземал е участие и в организирането на въстаниците в Дряновския монастир. Д-р Антонов е доживял да види своя народ освободен от турското владичество, той е преживял малкото щастливи дни, които нашето отечество е прекарало до последните войни; но имал е нещастието да преживее и многото тревожни, опасни и нещастни години, които нашето отечество е прекарало и още прекарва. За добрините на д-р Антонова Бог му дарува добро, честно и почтено семейство, на което той се радваше, благославяше и винаги благодареше на Провидението. В това отношение, той затвори спокойно очи, но той напусна тоя свят със сърдечно огорчение, защото остави страната, която го е кърмила, защото остави отечеството, което обичаше повече от всичко на света, в голямо нещастие и в ръцете на приемници, които не го задоволяваха и не му вдъхваха доверие, понеже ги смяташе за недостатъчно родолюбиви. Дано неговите страхове се не сбъднат и дано неговият дух просветява умовете на всички българи и ги опътва към доброто, към запазване поне на това, що е могло да остане като наше.
Преосвещений Владико,
Позволете нам, присътствующите тук, да присъединим нашите скромни молитви, към светите молитви на Ваше Преосвещенство и заедно да помолим Всевишния да приеме покойния заслужил български гражданин в селенията на праведните.
А ти, д-р Стат, когато в небесните висини се срещнеш с мъчениците за българската свобода, предай им нашата признателност и нашето обещание да следваме техния път. И сега, пред зиналия гроб, Господ да приеме твоите тленни останки, чуй последните думи на твоите почитатели, на тия, на които си помагал, и на твоите близки, които днес с искрено сърце ти казват: Бог да те прости и вечна ти памят!
Източник: "Църковен вестник" от 1926 г.
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар