Из "Портрети — скици от миналото"
Тодор Янков
Всяка неделя бивахме на черкова — нашата: "Св. Никола". Баща ми заемаше място на своя трон, отляво до псалта Терекьоолу, който при високите ноти надигаше глава с поглед към черковния свод, а при ниските — потопяваше подбрадник в яката си, и високото, скимтящо ,"и-и-и-и" се превръщаше в ниско и дълбоко "о-о-о-о". Баща ми му пригласяше, убеден, че върши една Богоугодна работа; а ние няколко невръстни момчета, държахме исо. Зад отсрещния пък аналой, който е до владишкия трон, псалтвуваше даскал Давид Тулешков, който при пеенето си, имаше същите маниери на своя събрат Терекьоолу.
Когато наближаваше средата на службата, в черкова се явяваше един човек, който обръщаше вниманието почти на всички. Той се спираше на пангаря и си купуваше 2 — 3 големи свещи, после което пристъпваше пред първите от входа икони, прекръстваше се малко нещо небрежно, и ги запалваше. След това той минаваше по направения му от богомолците път, упътвайки се към даскал Давид и се изправяше на трона до него. Този човек правеше впечатление със своето вродено благородство и безизкуствена важност. Той беше среден на ръст, но пълен и с издаден, закръглен корем. Облеклото му винаги елегентно, като у никого другиго в черкова — черно с леко кафяво пардесю над него, съвсем разтворено, тъй че белоснежната, колосана риза и лъскащата се копринена връзка под него, се виждаха, както и изкрящия ланец на часовника му, прекаран на две места през закопчалките. При всяко издигане на десницата си за прекръстване, блясваше едрият брилянт на златен пръстен, затънал в месестия безименен пръст.
Възбуждайки ми любопитството със своята рядка вънкашност, един ден, напущайки след свършека на службата черквата и, отивайки си с баща си. запитах го кой е този човек, след като му го описах и дадох да разбере за кого питам.
— Ха, той ли? — рече баща ми. — Това е Жоржо Момчов... зенгин човек... богаташ... добър човек...
С думите "зенгин", тоест, богат човек, който като такъв, трябва, разбира се, и да е добър, изчерпваше той характеристиката си, а личните му добродетели и качества вероятно, считаше за дотолкова неважни, че нямаше нужда дори да ги споменува. Впоследствие разбрах, че Жоржо, както обикновено беше известен и е един от редките граждани, които още в турско време са се учили в Париж, че е бил член на търновския революционен комитет и че е лежал заради това в затвора... И след всичко това, вън от обстоятелството дали е богат или не, той възбуди в мене едно непоколебимо уважение, неизменено до самата негова смърт, която мисля го завари в Лозана, в Швейцария.
И, като че сега го виждам да върви по единственната главна улица на града ни, елегантен, както винаги, пушейки с кехлибарено цигаре, отиващ към „полицията“, когато гражданите бяха му направили честта и избрали за кмет. Често се вгледвах в пълното му, чисто избръснато лице, което излъчваше едно пленително добродушие, свойствено на добрите по природа хора; а усмивката му напълно потвърждаваше това мое впечатление.
Стигнал в общината, той винаги заваряше просители — бедни жени и мъже — на които той нищо не можеше да откаже, поради своята доброта. Но секретарят, знаейки характера му, зорко бдеше да не бъде неуместно използуван или поставен в трудно положение. Студен и деловит чиновник, той навреме се явяваше, внимателно следеше, за какво собствено се касаеше работата, и ако просителката или просителят не можеше да бъде удовлетворен, решително се намесваше. „Тази просба, г-н кмете — казваше той отсечено и със суха учтивост, не може да бъде изпълнена“. И той навеждаше причините, цитирайки същевременно разните членове и параграфи от закона. Тогава Жоржо поглеждаше просителя малко нещо стеснено и казваше, казвайки нему и на секретаря: „Щом е тъй идете оттатък (разбираше се стаята на секретаря) и вижте, какво може да се направи“. На някои пък съвсем бедни, от които лесно не можеше да се отърве, даваше някоя малка помощ от себе си. На бележките на секретаря да не ги учи тъй, той отговаряше смутено, сякаш бе извършил някоя грешка: „Няма нищо де... не е голяма работа... то... знаете.. и след това, за да се промени разговора попитваше, дали няма нещо за подписване.
Между това, наближавайки обед, на улицата горе пред двора на полицията, в която и до днес се помещава общината, чакаше голям и удобен файтон, запрегнат с два черни и извънредно едри коне, които от нетърпение удрят крак по калдъръма. Това е колата на Жоржа. Богат и притежател на голяма парна мелница, той беше станал кмет за едната чест и да удовлетвори, както избирателите си, така най-сетне и своята безобидна амбиция на градски първенец. И той имаше това право, както всеки друг, а още и поради своето положение, образование и минало.
Излязвайки от общината, често пъти някой просител подтичваше след него, като се стараеше да го убеди в правотата на своята молба.
"Добре... Ще видим... ще поговоря със секретаря", отговаряше той и сядаше във файтона си, който заподскачваше по калдъръмената настилка.
Един път, гледайки го, мина ми през ума следната волна мисъл:"Чудесна фигура е Жоржо, махни му бомбето и, вместо него, му тури един калъпадясан тъмновишнен фес ето ти тебе един висши турски сановник — валия някакъв. А един път, виждайки го с цилиндър във файтона му, отиващ на някакъв молебен, казах си в ума: „Същински френски аристократ от времето на втората империя". И наистина, в него имаше нещо картинно и елегантно...
Жоржо Момчов беше личност, личности бяха още мнозина други, но за тях друг път.
Из общински вестник "Велико Търново"- 1934 г.
Жоржо/Джорджо Кръстев МОМЧЕВ (1846-1903). Роден в Търново, в семейството на Кръстьо Момчев, богат търговец, епитроп на храма „Свети Никола“ и основен благодетел на класното училище (1846). Учи във взаимното и класното училище в родния си град. По-късно следва в Париж. Владее добре френски и руски език. Занимава се с търговия. По-късно открива собствена парна мелница. В обществено-политическия живот в града взема активно участие. В Търново открива кафене, известно като „Момчевото“. Там се събират най-известните и активни търновци, както и патриотично настроената търновска младеж. През 1869 г. е един от основателите на читалище „Надежда“, а през 1871 г. става член на Търновския революционен комитет. Поддържа лични връзки с Васил Левски, който отсяда в неговия дом. През 1874 г. в лозето му провежда районно съвещание.
По време на Априлското въстание 1876 г. е арестуван и лежи известно време в Търновския затвор заедно с Цанко Дюстабанов. Освободен е срещу голям откуп от негови роднини. След излизането от затвора напуска Търново и се установява -в Цариград. По време на Освободителната война 1877—1878 г. се връща в Търново и се включва в обществено-политическия живот на града. Избран е за кмет и народен представител. Народен представител е в Първото велико народно събрание, заедно с епископ Климент Браницки, Петър Оджаков и Петко Славейков. Ж. Момчев събира общо 290 гласа. Народен представител и във Второто обикновено народно събрание. Кмет е на Търново (1880-1881, 1894-1899). Умира в Лозана, Швейцария.
Тодор Янков
Всяка неделя бивахме на черкова — нашата: "Св. Никола". Баща ми заемаше място на своя трон, отляво до псалта Терекьоолу, който при високите ноти надигаше глава с поглед към черковния свод, а при ниските — потопяваше подбрадник в яката си, и високото, скимтящо ,"и-и-и-и" се превръщаше в ниско и дълбоко "о-о-о-о". Баща ми му пригласяше, убеден, че върши една Богоугодна работа; а ние няколко невръстни момчета, държахме исо. Зад отсрещния пък аналой, който е до владишкия трон, псалтвуваше даскал Давид Тулешков, който при пеенето си, имаше същите маниери на своя събрат Терекьоолу.
Когато наближаваше средата на службата, в черкова се явяваше един човек, който обръщаше вниманието почти на всички. Той се спираше на пангаря и си купуваше 2 — 3 големи свещи, после което пристъпваше пред първите от входа икони, прекръстваше се малко нещо небрежно, и ги запалваше. След това той минаваше по направения му от богомолците път, упътвайки се към даскал Давид и се изправяше на трона до него. Този човек правеше впечатление със своето вродено благородство и безизкуствена важност. Той беше среден на ръст, но пълен и с издаден, закръглен корем. Облеклото му винаги елегентно, като у никого другиго в черкова — черно с леко кафяво пардесю над него, съвсем разтворено, тъй че белоснежната, колосана риза и лъскащата се копринена връзка под него, се виждаха, както и изкрящия ланец на часовника му, прекаран на две места през закопчалките. При всяко издигане на десницата си за прекръстване, блясваше едрият брилянт на златен пръстен, затънал в месестия безименен пръст.
Възбуждайки ми любопитството със своята рядка вънкашност, един ден, напущайки след свършека на службата черквата и, отивайки си с баща си. запитах го кой е този човек, след като му го описах и дадох да разбере за кого питам.
— Ха, той ли? — рече баща ми. — Това е Жоржо Момчов... зенгин човек... богаташ... добър човек...
С думите "зенгин", тоест, богат човек, който като такъв, трябва, разбира се, и да е добър, изчерпваше той характеристиката си, а личните му добродетели и качества вероятно, считаше за дотолкова неважни, че нямаше нужда дори да ги споменува. Впоследствие разбрах, че Жоржо, както обикновено беше известен и е един от редките граждани, които още в турско време са се учили в Париж, че е бил член на търновския революционен комитет и че е лежал заради това в затвора... И след всичко това, вън от обстоятелството дали е богат или не, той възбуди в мене едно непоколебимо уважение, неизменено до самата негова смърт, която мисля го завари в Лозана, в Швейцария.
И, като че сега го виждам да върви по единственната главна улица на града ни, елегантен, както винаги, пушейки с кехлибарено цигаре, отиващ към „полицията“, когато гражданите бяха му направили честта и избрали за кмет. Често се вгледвах в пълното му, чисто избръснато лице, което излъчваше едно пленително добродушие, свойствено на добрите по природа хора; а усмивката му напълно потвърждаваше това мое впечатление.
Стигнал в общината, той винаги заваряше просители — бедни жени и мъже — на които той нищо не можеше да откаже, поради своята доброта. Но секретарят, знаейки характера му, зорко бдеше да не бъде неуместно използуван или поставен в трудно положение. Студен и деловит чиновник, той навреме се явяваше, внимателно следеше, за какво собствено се касаеше работата, и ако просителката или просителят не можеше да бъде удовлетворен, решително се намесваше. „Тази просба, г-н кмете — казваше той отсечено и със суха учтивост, не може да бъде изпълнена“. И той навеждаше причините, цитирайки същевременно разните членове и параграфи от закона. Тогава Жоржо поглеждаше просителя малко нещо стеснено и казваше, казвайки нему и на секретаря: „Щом е тъй идете оттатък (разбираше се стаята на секретаря) и вижте, какво може да се направи“. На някои пък съвсем бедни, от които лесно не можеше да се отърве, даваше някоя малка помощ от себе си. На бележките на секретаря да не ги учи тъй, той отговаряше смутено, сякаш бе извършил някоя грешка: „Няма нищо де... не е голяма работа... то... знаете.. и след това, за да се промени разговора попитваше, дали няма нещо за подписване.
Между това, наближавайки обед, на улицата горе пред двора на полицията, в която и до днес се помещава общината, чакаше голям и удобен файтон, запрегнат с два черни и извънредно едри коне, които от нетърпение удрят крак по калдъръма. Това е колата на Жоржа. Богат и притежател на голяма парна мелница, той беше станал кмет за едната чест и да удовлетвори, както избирателите си, така най-сетне и своята безобидна амбиция на градски първенец. И той имаше това право, както всеки друг, а още и поради своето положение, образование и минало.
Излязвайки от общината, често пъти някой просител подтичваше след него, като се стараеше да го убеди в правотата на своята молба.
"Добре... Ще видим... ще поговоря със секретаря", отговаряше той и сядаше във файтона си, който заподскачваше по калдъръмената настилка.
Един път, гледайки го, мина ми през ума следната волна мисъл:"Чудесна фигура е Жоржо, махни му бомбето и, вместо него, му тури един калъпадясан тъмновишнен фес ето ти тебе един висши турски сановник — валия някакъв. А един път, виждайки го с цилиндър във файтона му, отиващ на някакъв молебен, казах си в ума: „Същински френски аристократ от времето на втората империя". И наистина, в него имаше нещо картинно и елегантно...
Жоржо Момчов беше личност, личности бяха още мнозина други, но за тях друг път.
Из общински вестник "Велико Търново"- 1934 г.
Жоржо/Джорджо Кръстев МОМЧЕВ (1846-1903). Роден в Търново, в семейството на Кръстьо Момчев, богат търговец, епитроп на храма „Свети Никола“ и основен благодетел на класното училище (1846). Учи във взаимното и класното училище в родния си град. По-късно следва в Париж. Владее добре френски и руски език. Занимава се с търговия. По-късно открива собствена парна мелница. В обществено-политическия живот в града взема активно участие. В Търново открива кафене, известно като „Момчевото“. Там се събират най-известните и активни търновци, както и патриотично настроената търновска младеж. През 1869 г. е един от основателите на читалище „Надежда“, а през 1871 г. става член на Търновския революционен комитет. Поддържа лични връзки с Васил Левски, който отсяда в неговия дом. През 1874 г. в лозето му провежда районно съвещание.
По време на Априлското въстание 1876 г. е арестуван и лежи известно време в Търновския затвор заедно с Цанко Дюстабанов. Освободен е срещу голям откуп от негови роднини. След излизането от затвора напуска Търново и се установява -в Цариград. По време на Освободителната война 1877—1878 г. се връща в Търново и се включва в обществено-политическия живот на града. Избран е за кмет и народен представител. Народен представител е в Първото велико народно събрание, заедно с епископ Климент Браницки, Петър Оджаков и Петко Славейков. Ж. Момчев събира общо 290 гласа. Народен представител и във Второто обикновено народно събрание. Кмет е на Търново (1880-1881, 1894-1899). Умира в Лозана, Швейцария.
Из книгата "Бележити търновци"-съставител Тодорка Драганова
Грета Костова-Бабулкова
Грета Костова-Бабулкова
Няма коментари:
Публикуване на коментар