ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА XVIII

XVIII

За хаджи Мехмед този удар беше съкрушителен. Той не съжаляваше за загубата, която щеше да понесе, защото знаеше, че при високата цена, дадена от противника му за беглика, хаджи Минчо щеше да загуби повече. Не! Неговата мъка беше от ранено честолюбие! Това беше съзнанието, че агите вече нямат оная власт и оная сила, която са имали бащите им. Неговото огорчение идваше от съзнанието, че губеше не той, а турците изобщо.

И пиянството му стана още по-отчаяно. Почти всяка вечер той осъмваше в заведението на Малтица. И вече не подбираше хората, с които седеше да пие. Напротив. Като че ли нарочно избираше най-пропаднали и загубени пияници, които за една чаша ракия можеха да споделят чувствата му.

Край неговата маса често сядаха двама теляци от „Баш хамам“ — Алмаз и Абдурахман — и техният чорбаджия — наемателят на банята Ибрахим ага Капиновалията. Понякога се навъртаха и други двама арнаути, които нямаха определени занятия, но за които селяните от търновско можеха да разкажат хиляди ужаси.

И тази непристойна компания изпиваше десетки литри праскова ракия под звуците на влашката цигулка и на сантура и кроеше злъчни планове.

—     Гяури! — ругаеше Мехмед ага и забравяше, че от дясната му страна стои неговият счетоводител, също българин. — Неверни псета, които много бързо забогатяха и се забравиха... Забравиха, че в тази страна има султан и че на небето има Аллах! А той ще им върне стократно!

Ибрахим ага беше мрачен, мълчалив и зъл човек. Баща му беше кюрд и той бе наследил неговата дива природа. Когато Караманлията се възмущаваше, той отпиваше бавно глътка ракия от чашата си и поклащаше глава:

—     Докато им отмъсти Аллах, ще мине много време. А ние можем по-скоро да свършим тази работа.. И не знаеш ли, какво е писано в корана? Отмъщавай на враговете си, когато са гяури и им прощавай, когато са правоверни. На тия неверници ти защо трябва да прощаваш, Ахмед ага?

И мислите на Караманлията ставаха все по-черни и по-грозни.

А Ибрахим ага познаваше добре работата си, когато говореше за гяурите. Той не беше особено богат човек, а обичаше парите. И те му трябваха, защото искаше да откупи „баш хамам“ и да го направи свое предприятие. Той пускаше змии усойници в сърцето на пияния си приятел и тихичко даваше нареждания на двамата си теляци и на арнаутите да следят хората на хаджи Минча и да му съобщават всичко, което ставаше в неговата кантора и магазии.

Николи не беше дочакал да се уредят книжата по търга за беглика и беше заминал. Иванчо Радювич щеше да отнесе в Цариград тия книжа и да получи берата. При това сам Иванчо много често беше казвал на хаджията, че има мерак да види столицата, този милионен град, където живееше султанът и където се печелеха луди пари.

В средата на декември Иванчо замина. В дисагите на коня той носеше тръжната преписка и един груп жълтици.

На изпроводяк хаджията му бе казал:

—     Ти сега не отиваш на работа, а на разходка; вземи тези пари и си поживей в Цариград, както ти се иска. Тези пари ти ги подарява фирмата, за честната ти служба.

Иванчо Радювич бе тръгнал следобед със силен кон и мислеше да пренощува в Дряново, та сутринта на ранина да продължи. А Бог знай, как се случи, та замръкна пред Дебелец.

Снегът, който застилаше земята, хвърляше матова бяла светлина върху околните предмети и това, като че ли повече плашеше коня. После из едни драки изтрещяха пушки. Силното животно се изправи на задните си крака, направи един страшен скок, хвърли ездача си и полетя в тъмнината.

Пътникът падна със седлото. Лявата му ръка бе счупена, а нозете му така бяха заплетени в каишите на седлото, че не можеше да ги измъкне.

Тогава из драките излязоха двама души. В белезнината на снега не се виждаха ясно техните лица, но очите им гориха кървави и страшни:

—     Умри куче!

Единият го ритна, а другият взе дисагите и заповяда на другаря си:

—     Тръгвай! Тогова го остави! Нека да умре тука от студа!

И изчезнаха. Те вървяха спокойно през снежното поле, защото познаваха добре пътеките и защото знаеха, че долу, в един изоставен кьошк ги чакаше Ибрахим ага с греяна ракия и с три оседлани коня.

В една стаичка на Малтициното заведение седяха хаджи Мехмед, Стефан и двамата теляци. От големия салон на заведението до тях достигаха откъслечните звуци на цигулката и прегракнали пиянски гласове.

Стефан доливаше в чашите вече втората ока ракия, когато вратата се отвори и влязоха Ибрахим ага с арнаутите. Дисагите не бяха с тях, но в пояса на агата беше група с жълтиците, а във вътрешния джоб на мечешкия му кожух бяха скътани книжата, отправени към хаджи Николи.

—     Добър вечер и добре дошли, — любезно ги посрещна Караманлията.—Ние бяхме помислили, че вече няма да дойдете... Сядайте да се постоплите!

Ибрахим ага хитро подмигна:

—     А ние дойдохме и ти донесохме хабер.

—     Хабер ли? От кого? — чистосърдечно се учуди Мехмед ага.

—     От твоя приятел хаджи Минчо...

—     Да се провали! — прокле Караманлията.

—     Чакай, чакай! — прекъсна го Ибрахим ага — Чакай да ти разкажа всичко. Днес онбашията Юнуз научил от конака, че на хаджи Минча пътникът Иванчо взел книжата по беглика и заминал за Цариград. Каза ми я тази работа, а аз казах на моите приятели, че е добре да си отваряме очите и да видим, какви са тези книжа и няма ли да ти потрябват за нещо си.

—     Е? — изкрещя Мехмед ага и изтръпна. Съвестта му още не беше съвсем загубена. Достраша го, че двамата разбойници арнаути са убили Иванча Радювич. — Казвай, какво направихте на човека?

Ибрахим ага кипна:

—     Ти не си познаваш приятелите, Караманли. На хвърли се отгоре ми, като че ли съм разбойник и като че ли не съм се погрижил пак за твоите интереси?... Какво сме му направили на човека!?.. Нищо! Не сме го бутнали с пръст. Моите момчета си опитваха пушките...

—     Нещастници! — изпъшка Мехмед ага. Стефан гледаше с опулени очи.

—     Чакай де! Опитваха си пушките и стреляха на въздуха. А коня на пътника се подплаши и го хвърли на земята... После ние намерихме дисагите... Това е! Няма нищо страшно, както виждаш.

Колкото и да беше изплашен и забъркан, Мехмед ага беше любопитен да види тия дисаги, които криеха и материалната му загуба от беглика и унижението му на ага.

Ибрахим чувствуваше това и небрежно му подаде книгите:

—     Виж дали те интересуват. Ако не — ще ги дам утре на хаджи Минча.

Караманлията пое книжата и се загледа в тях. Но едно синьо листче, изписано с едрия, равен почерк на хаджи Минча не можа да разтълкува. Той го подаде на Стефана:

—     Прочети го!

Стефан зачете с неясния си пиянски глас и превеждаше на турски. В синьото листче хаджи Минчо даваше наставления на зет си, как да постъпи с утвърждаването на търга. Това не беше нещо особено или странно. Но накрая имаше една мисъл и тя накара Караманлията да избухне. Старецът пишеше: „И не забравяй, синко, че хаджи Минчо турчин ортак не рачи! Нека се пръждосат всички читаци в Анадол!“

—     Така! — изръмжаха почти в един глас турците. — Да изпратим това писмо на мюдюрина!

—     Оставете тези мисли настрана! — махна с ръка Ибрахим ага. — Ако го изпратим на мюдюрина, цяло Търново ще научи, че ние сме намерили книжата. Ще се вдигне шум и кой знае докъде ще се стигне!

А той мислеше само за група с жълтиците, който стоеше в пояса му и го топлеше.

—     Прав си! — промълви Караманлията и се замисли

—     Остави мисленето за други път. Все ще намерим начин да си отмъстим на неверника, който се заканва на Исляма...

Цигулката беше почнала да извива нова песен, чукчетата на сантура чевръсто подскачаха по опънатите струни, бледи момичета с каносани нокти на нозете извиваха някакви неприлични танци, а Малтица носеше четвъртата, или пета ока с ракия на масата на Мехмед ага.

Същата вечер Стойко се връщаше от Дебелец. Беше ходил да вземе новата си кола и сега се връщаше засмян и доволен. Облечени с тежки чулове, биволите пристъпяха бавно и спокойно, като че ли заслушани в песента на новите колелета.

Сам Стойко слушаше тази песен с увлечение. Тя му разказваше за пролетта, която ще разтопи снега и ще издърпа из земята злаковете, която ще раззелени дърветата и ще тръгне пред керванджиите по белите, равни пътища: ще ги води от град на град, през десетки села, да носят стоки и да радват хората... Пролeтта ще доведе и Керванджийката. Ще я закове, хе там, на небето, та по нея да се оправят и странници и скитници.

Стойко си спомняше думите на дядо Али. Откакто бе поел от него карванбашийството, той твърде често се заглеждаше в малката бледа звезда и в погледа му имаше винаги топла благодарност. Беше се научил вече да се оправя по нея и по нейното положение да намира бродовете на Янтра и Росица. Затова ѝ беше благодарен. Затова я почиташе: само нея и хаджи Минча. Той всякога ги сравняваше и съпоставяше и всякога намираше колко голяма е приликата между тях. Така му бе казал и дядо Али: хаджията блестеше, като звезда и сочеше път... И колко хубав, колко светъл беше този път: да правиш добрини на хората!

Унесен в мисли Стойко се сепна, когато биволите изпръхтяха и спряха насред пътя.

—     Хайде, Арап! Защо спряхте?

И повдигна остена да подкара добичетата, ала чу някакъв стон и скочи от колата. Пред животните лежеше човек.

—     Ей, кой си? — надвеси се Стойко над падналия. Човекът простена:

—     Помогни, братко българино... Едната ми ръка е счупена, а навярно и краката ми не са в ред...

Стойко го повдигна на ръце и с усилия го намести в колата. Сетне прибра седлото и се огледа не е ли останало нещо на пътя.

—     Ей, сиромах, сиромах! Какво ти е дошло до главата!...

Той се взря в лицето на ранения, но не можа да го познае, защото беше тъмно, а и болките го изкривяваха..

—     От къде си?

—     От Търново... Пътник съм на хаджи Минча.

—     Бай Иванчо! — викна Стойко. — Ти ли си? Божичко ! Накъде беше тръгнал, та ти се е случило това нещастие?

—     Ти кой си? — промълви Иванчо с усилие.

—     Аз съм керван-башията Стойко. Добре, че те намерих, а то би замръзнал... Е, какво стана?

—     Нападнаха ме, Стойко. Кои ме нападнаха — не познах. Стреляха отгоре ми, конят се подплаши и ме хвърли... После дойдоха двама при мен и взеха дисагите... Ох...

—     Не приказвай вече! — заповяда Стойко и внимателно зави ранения с шубата си. — Лежи тихо. За час ще стигнем в Търново. Ще те закарам направо при доктор Алеко. Той ще те изцери.

Сега биволите тръгнаха по-бързо и колелетата на новата кола запяха дръзко, остро и заканително.

Нападението над Иванчо Радювич толкова разгневи и оскърби хаджи Минча, че той още от тъмно отиде в кантората си и едва дочака да се отвори чаршията, за да изпрати писаря си Рачо да повика мюдюрина. Хаджията добре знаеше своето могъщество и власт, за да си позволи да отправи такова искане до управителя на търновския санджак.

И Садък паша беше твърде разтревожен, когато слезе от файтона. Той не знаеше нищо за произшествието, но предполагаше, че нещо не е в ред, щом го викаха толкова рано.

Отсрещната страна на улицата, през прозореца на дюкяна си Караманлията видя файтона и поклати глава.

—     Ето защо се развали реда в държавата! Не хаджи Минчо да отиде при мюдюрина, а мюдюринът да отиде в магазина на хаджи Минча. И то за един никакъв слуга... Сами турците глезят гяурите!

—     За какво разправяш, Мехмед ага? — запита Стефан.

Турчинът му махна с ръка и продължи да гледа. Хаджията посрещна мюдюрина пред вратата на магазията си.

—     Заповядай, паша ефенди.

Той изглеждаше блед и разстроен.

—     Какво се е случило, дядо хаджи? — запита пашата и се отпусна на стола до мангала. — Като дойде твоят човек да ме вика, хиляда мисли ми минаха през главата.

—     Случи се нещо много лошо, Садък паша. Нещо, което никога не се беше случвало с мой човек... Затова те повиках. Може би аз трябваше да дойда при тебе, но не съм научен да ходя в конака, а камо ли пък да идвам да се оплаквам.

—     Добре си направил, дядо хаджи, че ме повика. Кажи какво има?

Хаджията завъртя нервно броеницата си.

—     Вчера моят пътник и най-доверено лице — Иванчо Радювич — взе от конака книжата по беглика и замина към Цариград, за да ги занесе на зет ми за утвърждаване.

—     Зная. Иванчо ефенди идва при мене и аз му предадох книжата. Дори му пожелах добър път и му казах да занесе много здраве на хаджи Николи. Е, нататък?

—     Снощи са намерили Иванча насред пътя, със счупена ръка и с навехнати нозе. Някой е стрелял срещу него, но за щастие не го убил.

—     Откраднали ли са му нещо?

—     Дисагите с парите и книжата: кожени дисаги, с които той пътува винаги.

Садък паша смръщи вежди:

—     Крадци ще са го нападнали... Кой го е намерил на пътя?

—     Моят керван-башия. Случайно се връщал от Дебелец и го намерил. Едва не бил замръзнал в снега.

—     Аз ще отида с твоя керван-башия на мястото да видя, как стои работата. Колкото за книжата и парите не се безпокой. Книжата ще изготвим отново, а парите ще ти се заплатят от конашката каса.

—     Парите не ги ща, Садък паша. Трябват ми нападателите. Искам да зная, кой се е опитал да пречи на моите хора да въртят търговията ми... Аз съм от четирийсет години търговец и шест султански берати ми дават право да търгувам... Искам да разбера, кой не зачита бератите на султана. И ако търновската власт не успее да залови нападателите, аз ще искам великият везир да изпрати нарочни хора от Цариград да свършат тази работа.

Садък паша знаеше, че тази закана може леко да бъде изпълнена и промълви почти изплашен:

—     Ще направя всичко, дядо хаджи... Всичко, което е по силите на властта, ще бъде направено.

Той взе Стойко във файтона при себе си и замина за към Дебелец.

От мястото, където бе паднал Иванчо Радювич, ясно се виждаха следите на двама мъже. Те водеха до един кьошк, в чието огнище пепелта още беше топла. В най-тъмния ъгъл бяха захвърлени кожените дисаги.

Кьошкът, обаче, беше на една бабичка, която живееше при снаха си в Лясковец и от три години не беше се връщала в Търново.

Ибрахим ага отлично бе предвидил всички възможности и майсторски се бе приготвил против изненадите. Арнаутите не бяха видели група с жълтиците, а за намерените книжа бяха получили от Караманлията по 50 гроша. Това ги задоволяваше достатъчно, за да държат езиците си внимателно зад зъбите.

Но това, което Садък паша не бе забелязал, не избегна от наблюдателното керванджийско око на Стойко: от кьошка надолу, през лозята следваха следите на три коня. Тези следи го доведоха до бахчата на Малтица.

А той знаеше кой от гостите на Малтица мразеше хаджи Минча и гледаше да му напакости.
 Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

КРЪСТЬО СТАНЧЕВ- четири пъти изборен кмет на Търново

(1893-1894; 1899-1902; 1912-1913; 1921-1923)

Олга Цанкова
Кръстю Станчев е кореняк търновец, опълченец, бил е и депутат. С прекъсвания четири пъти бил изборен кмет на Търново. Стар стамболовист, към него се обръщали с „бай Станчев“, както на времето към Стамболов. Заради дългата му брада политическите противници му прикачили прякора „Барбата“. Когато не бил кмет или окръжен управител, той практикувал адвокатство.
Последното му кметуване протекло след предсрочни избори от м. ноември 1923 г., а през следващия мандат го сменил младият стамболовист Димитър Йорданов. Помощник-кметове му бит търговците Димитър Маринополски и Никола Цанев. Така се оформила една „тежка кметска управа“, т.е. възрастни хора, наричани често от гражданите стареи.
Кръстю Станчев бил „вече уморен човек“. Но въпреки това приел да стане отново кмет, избран от стамболовисти и обединисти-блокари. Всички го имали за „обединителна фигура“, която може да успокои неспокойната политическа атмосфера в Търновската община. Освен това минавал за „народен човек“. Обичал да седне на чашка - кафе или друго питие - с приятеля се Борис Мокрев, с прякор Камъчето, съратник и той на Стефан Стамболов, бивш кмет на Търново. Където и да седнат, около тях все се събирали съмишленици, повечето политикани (хора, които не могат да живеят без политика). По горещи теми спорели. За Б. Мокрев това била Македония. Кръстю Станчев се ръководел от максимата: „Което е полезно, е добро“. Винаги намирал точната дума, за да обясни нещо кратко и ясно. За него баща ми разправяше:
„Когато отидох да присъствам на заседание на съветниците и му се представих, той се засмя и ми каза: „Ти ли си беляковското бирниче? Идвай! Гледай, слушай и се учи!
Бай Станчев беше човек с голям житейски опит. Добър човек, добряк. Напомняше ми Иван Вителов. Не повишаваше тон. Всеки можеше да го попита за нещо. Ще му обърне внимание или ще каже: „ Обади се пак, да видим! Но в миналото, на младини, бил много буен. Имал голям грях спрямо дядо Климент, казваха търновци. Много го гонил и му причинил големи страдания."
Веднъж баща ми станал свидетел как Кр. Станчев и Б. Мокрев започнали да се препират кой да плати сметката в кафенето. Намесил се съдържателят: „Остави го да плати! Той е кмет. Ти как плащаше, кога беше кмет!“. Някои обединисти-блокари, бъдещи сговористи, обаче омаловажили заслугите на Кр. Станчев. Когато станело дума за него, казвали: „Бай Станчев ли - Барбата - той я караше по хъшовски“.
Общинският съвет е орган на местното самоуправление. Затова Кр. Станчев оставял съветниците „да си начешат езиците“. Той вземал думата накрая. Но бил готов при нужда да приложи стара стамболовистка тактика: до вратата винаги имало човек на Кр. Станчев - расилния, което било знак, че при нужда може да нахлуят негови хора - стамболовисти, като омиротворители. Защото в миналото не минавало, както се разказвало, без „мушканици и ританици“ по време на заседанията. При предишни кметове се налагало пожарникари да разтървават хваналите се за гуша съветници. Сбивания, завършващи с „натъртени и пукнати глави“, ставали и в Народното събрание, за което пресата съобщавала. Така че всичко се знаело, нищо не оставало скрито.
Първите кметувания на Кр. Станчев са свързани с благоустрояването по европейски образец на Търново и неговото хигиенизиране. Оттогава били най-старите имена на търновските улици: „Осма дружина“, „Шейново“, „Гурко“, „Максим Райкович“, „Зеленка“... Но той не се поддал на някои увлечения на „префърцунени търновци“, които искали да минат за по граждани от съгражданите си и считайки името Марино (днес Марно) поле и Марнополе за „селендурско“, предлагали думата „поле“ да се замени с „простори“.
С името на Кр. Станчев се свързвали много строги заповеди, някои от които се помнели от търновци: затворил мръсните бардаци, забранил на жените да внасят манджи в банята, наредил разстрел на кучетата без намордник по улиците. Това не минало без протести на гражданите. Но той не отстъпил и така дал пример на следващите търновски кметове как да постъпват, когато се прави нещо полезно за града. Така например при кмета Анастас хаджи Димов улиците били разширени въпреки големите протести на някои търновци. След като къщите били „бутнати“, този кмет бил замерян с камъни.
За да омилостиви княз Фердинанд, Кр. Станчев предложил да му подарят хълма Царевец, за да си издигне там дворец. Князът обаче, който винаги се възползвал от такива подаръци - даже имал навик да си ги издейства, този път не приел жеста на стамболовистите. Отново Царевец бил предложен на български монарх - цар Борис III, при кметуването на Тодор Фъртунов, след раждането на престолонаследника Симеон през 1937 г.(1)
Третото кметуване на Кръстю Станчев съвпаднало с голямото земетресение на 1 юни 1913 г. Организирал лагер на Марно поле и направил всичко необходимо, за да се снабди населението с хляб. По негова инициатива се провели различни акции за подпомагане на бедни и пострадали граждани.
Големи усилия направил Кръстю Станчев при последното си кметуване, за да се намери изход от тежкото положение - липса на брашно, а оттам и на хляб за гражданите. Чувствало се, че Бюрото по прехрана не може да оправдае напълно целта си. Затова Кр. Станчев организирал Общоградски комитет, чрез който събрал над един милион лева за прехраната на града. Но със закупеното брашно се решил само отчасти големият проблем за прехраната на населението. Мелничари и хлебари спекулирали с цените на зърното и брашното. (По това време в Г. Оряховица Буров направил складове и купил жито на съгражданите си. Там хлябът бил по-евтин.) В Търново били направени списъци на бедните граждани, на които опозицията, ръководена от Никола Габровски, настоявала да се дава безплатно хляб. Освен това Н. Габровски поставил въпроса от името на групата комунисти да се конфискува имуществото на богатите. Той като добър юрист знаел, че това е противозаконно, но искал съпартийците му да го чуят от кмета. Въпреки всичко цената на хляба в Търново скочила при кметуването на Кр. Станчев, което било в разрез с усилията му и с платформата на коалицията, която го избрала за кмет на града.
А иначе Кр. Станчев и Н. Габровски се разбирали добре, макар да били политически противници. Баща ми ги виждал преди заседанията да си говорят спокойно и да обсъждат някои въпроси. Чувствало се, че Н. Габровски успокоява атмосферата и благодарение на „благоразумието и прозорливостта му“ работата на Общинския съвет протичала нормално. Помощник-кметът Н. Цанев бил много строг и веднага „скастрял“ всеки, който иска нещата да се протакат. Невъздържано се държал Тодор Куцаров, на когото Н. Габровски се налагало да „прави знаци“. В предишния Общински съвет, както баща ми разбрал, социалдемократът Сава Събев и комунистът Сотир Бранков не успявали да успокоят обстановката.
При последното кметуване на Кр. Станчев бил поставен основният камък на Руските гробища в местността Качица, където трябвало по-късно да се съгради храм. Това станало в началото на м. май 1922 г. В тази местност се намирала руската болница и Руският дом на голямата белогвардейска колония, настанени във вили на богати търновци. Кр. Станчев привлякъл техни специалисти да помагат за електрифицирането на града. Когато в града се открила народната библиотека, той я устроил в сградата на ефория „Ан. Попов“(2). По негова идея местността Зеленка се превърнала в народен парк. Тази местност, известна още като Картала, била любимо място за разходки в празнични дни на търновци. По традиция на Гергьовден цели семейства отивали там на люлки, гуляи и билки.(3)
Търновци имали късмет, че опитен човек като Кр. Станчев бил кмет по време на съборите на блокарите и цвеклопроизводителите на 17 септември 1922 г. В деня на съборите той обикалял града и омиротворявал дошлите на събор земеделци, а някои от тях носели цепеници и раздадено им оръжие (пушки). Срещнал се с Райко Даскалов, предупредил окръжния управител Рачев който му имал страха, да не се присъединява към своите (т.е. земеделците). Заплашил го с думите: „Ако падат глави, твоята...!“ Уплашен, Рачев даже настоявал да се забрани провеждането на съборите.
Каквото и централно решение да е действало, между Кр. Станчев и Н. Габровски е имало някакво неофициално "тайно" споразумение, защото комунистите не участвали на страната на земеделците, както последните настоявали. Месеци преди съборите беляковският даскал Стефан Иванов, който поддържал връзка с Петър Филев от Момин сбор, споменавал за „единен фронт“ и показвал позив (афиш), в който се говорело за единен фронт с комунистите. Баща ми споменаваше за разочаравани от Н. Габровски търновски дружбаши и затова предполагаше, че е съществувало споразумение между Кр. Станчев и Н. Габровски. Последният много добре оценявал ситуацията. Положението в Търново било на ръба на гражданската война и неучастието на комунистите предотвратило най-лошото. Заслуга за това имал Н. Габровски.
На заседание на Общинския съвет се взело решение за изготвяне на телеграма - протест срещу правителството на БЗНС. В комисията участвал и Н. Габровски. Телеграмата включвала израза, предложен от Кр. Станчев: „Градът бил като по кърджалийски и даалийски времена“. Отделно от името на комунистическата група била изпратена телеграма, в която се осъждало провеждането на двата събора. Така че Н. Габровски постъпил тактично и не обидил нито Кр. Станчев, нито своите. По думите на баща ми „най-големият гонител на Ст. Стамболов станал по-късно защитник на най-авторитетния търновски стамболовист след Европейската война“.
Последното кметуване на Кр. Станчев било успешно и оставило добри спомени. Той умрял през пролетта на 1924 г. на около 65 г.
Когато идеята да се направи на Боруна „Алея на Възраждането“ не се осъществила, търновци започнали да обсъждат издигането на два паметника на Стамболовия мост - в началото на Ст. Стамболов, а на другия край, към Света гора - на Кр. Станчев. През 1928 г. по време на изложба на портрети на търновските кметове, организирана в Общината, търновци си припомняли с какво е известен всеки един от тях. Стигнало се до мнението: каквото е Димитър Петков като кмет на София, това е Кр. Станчев за Търново. Но можело да се каже: и повече от него.

БЕЛЕЖКИ
1.    От учителя Ив. Йорданов баща ми знае, че след сватбата си княжеската двойка прекарала един месец в Търново на Марно поле. Фердинанд си харесал един хълм по посока на Леденик и пожелал там да си направи резиденция. Оказало се, че това е Леденишкият посран дол (всяко село има такова място за добитъка си) и го склонили да се откаже. През 1937 г. учителят историк Тодор Николов станал обществен изразител на недоволството срещу приемане на предложението на кмета - Царевец да се подари на престолонаследника. Тази светиня не е на Търново, а на целия български народ и никой няма право да я подарява. С такива думи той упрекнал Търновската община.

2.    Заслуга за откриването на търновската библиотека има най-вече Ал. Пенчев, близък на министъра на БЗНС Стоян Омарчевски. Библиотечната сграда се дължала на търновския професор Георги Манев, министър на просвещението в по-късно правителство. В разгара на лятото на 1940 г. лично министър-председателят Богдан Филов поставил основния камък на днешната сграда на библиотеката и музея. На тържеството присъствал д-р Думанов - известен стамболовист от Плевен. Макар партиите да били забранени, чувствало се оживление сред търновските бивши стамболовисти. Баща ми забелязал как д-р Думанов „намига“, щом срещнел поглед на свой съпартиец от миналото. Теренът
на сградата в турско време бил известен като Хаваджи махалеси, защото на хава срещу Света гора турците си пиели кафето. След Освобождението там се настанили български семейства. По разкази на стари хора на този терен имало чешми с две големи каменни корита и четири шулнаря, ползвани от ханъмите за пране. Но след Освобождението се намерили смелчаги, които премерили силите си и строшили тези чешми, след което водата се изгубила. При строежа на сградата тя отново бликнала, но била бетонирана.
3. Гъстите гори на Зеленка били изсечени и наново били засадени борови дървета при кметуването на Димитър Раев. По предание в беляковското землище на тази местност имало голям извор, купен в турско време от богат турчин, който отвел водите в Търново до самоводския пазар. Затова стари хора на Варуша казвали, че пият вода от Беляковския извор.
 Из книгата "ТЪРНОВСКИ КМЕТОВЕ" (1919-1945) 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

АЛЕКСИ ПОПОВ- най-одумваният търновски кмет

(1920-1921)

 Олга Цанкова

Общинарите го наричали Алексито. Родом от Трявна, той бил от Народната партия, известна сред търновци като Гешовата, по името на популярния ѝ лидер Иван Е. Гешов, който минавал за най-богатия българин и е единственият министър-председател, работил за България в годините от 1911 до 1913 г., без да вземе една стотинка заплата. Народната партия се сляла с Прогресивната в Обединена народно-прогресивна. За по-кратко членовете ѝ били наричани обединисти. В Търново имало силна младежка група. По-любознателните ученици станали постоянни посетители на сбирките. Връх обаче взели младите адвокати. Сред тях бил Момчо Дочев, който станал неин лидер, а след това - виден сговорист. Обединистите се претопили в Конституционния блок(1), след което търновските стамболовисти си отдъхнали.
Алекси Попов бил най-одумваният търновски кмет след Европейската война. Години наред самото споменаване на името му ставало повод за оживени разговори. Краткото му кметуване - около една година - било за него не само тежко, но и драматично.
Разправяло се, че Алексито бил много нетърпелив да стане кмет на Търново. Той успял да навие няколко съветници и заедно с тях оспорил избора на кмета Иван Вителов. Наложило се второ гласуване, но Иван Вителов отново спечелил с най-много гласове.
Алекси Попов разчитал на старата си слава. Той имал голям опит като проверител на ефории (завещания) и на поповете и затова от него не можело да се скрие кражба или аванта. Казвало се: „Алексито вижда не само цифрите, но и зад цифрите“. А след като изготвил бюджета на общината без дефицит (главно собствените приходи на общината), той си спечелил нова слава. В годините на безпаричие за общините селските кметове препоръчвали на своите секретар-бирници да видят бюджета на Алексито. Тайната според баща ми била в косвените данъци-налози: такси, глоби... „Учете се от Алексито! Глобявайте, за да има приходи!“, казвали на агентите, натоварени с тази дейност. Народнякът Алекси Попов, както и демократът Петко Каравелов имали за мото: „Всяка услуга се заплаща“. Разказвали как Алексито пращал агенти (чиновници) да мерят надписите и табелите (вивески) по вратите на къщите, за които се заплащало според големината им. Направен бил списък на всички слугини в Търново, след което обложили с такса лицата, които ги ползвали.
Предвидлив и с практичен ум, Алекси Попов оставил едно голямо дело. След приемане Закона за водните синдикати през 19-20 г. от правителството на БЗНС на следващата година в Търново се образувал Воден синдикат, с което се открил пътят за електроцентрала - енергиен източник на града. Със собствени средства за участие били привлечени някои богати търновци: Хаджиславчеви, Малиеви...
При Алекси Попов окончателно бил възстановен Сърпазарът (за добитък, но използван и за дърва) на Марно поле, известен още като Пазарището. Този пазар бил открит в първите години след Освобождението при кметуването на Петър Бояджиев след продължителни спорове, стигнали до бой по разказите на стари търновци между тогавашния окръжен управител и секретаря на Общината Димитър Атанасов. Името на последния се помнело с добро, защото помогнал много за построяването на читалище „Надежда“.
Алекси Попов се намесил при решаване на въпроса за герб на града. Той настоявал да спрат споровете по проекта за герб, изготвен от Димитър Багрилов, и да се пристъпи към изпълнението му. Казал, че ако не се реши този въпрос, един ден Търново ще осъмне с развято червено знаме над Общината. (2)
Политическите ежби попречили на работата му по водоснабдяването на Търново. Чрез заем от три и половина милиона лева за срок от 30-ина години той възнамерявал да се закупят метални тръби за Качишкия водоизточник (в местността Качица). За целта решил да се проведе референдум в града. Но за търновци този заем се оказал допълнителна тежест. Градът имал стари дългове, а отделно оставали доста пари за погасяване на прословутия сватбен заем за Фердинанд. Стамболовистите одобрявали новия заем, но червената опозиция, възползвайки се от тежкото следвоенно положение, провела събрание и митинг срещу заема. Имало и такъв неин аргумент: не бивало да се дават пари на „умиращата буржоазия“. Радикалите подкрепили червените. Объркани, търновци гласували с „Не“ на този референдум. По-късно повечето хора осъзнали, че са сгрешили, но било вече късно.
Много тежко Алексито преживял обвинението, че „превишава властта си“, за което бил даден под съд. Заради половин кофа пясък Ал. Попов допуснал сам да опетни името си. Обвинението срещу него било, че ползва безплатна услуга.
*Подробностите са от справката в Държавен архив - В. Търново (ф. 29 к, оп. 1, а.е. 86). В началото на м. септември 1920 г., когато кметът Попов е в отпуск, на заседание на Общинския съвет помощник-кметът Св. Церовски съобщава, че кметът е ползвал служителите колари на Общината за лични цели. Съветникът Сотир Бранков предлага и се приема да се направи проверка по случая. На следващия месец в присъствието на завърналия се кмет се докладва резултатът от проверката. Самият кмет дава следните обяснения пред съветниците: признава, че накарал коларите, връщайки се в Общината след изхвърляне на боклука, да минат и оставят в къщата му две газени тенекии пясък. Той признава още, че е взел останалите след ремонта на Фичевото сокалче камъни, но твърди, че е платил на работилите в къщата му хора и настоява да се направи проверка.
След разисквания по случая се решава препис от протокола да се изпрати на окръжния управител, кметът да се оттегли от поста си до решението на съда и да си „вземе акт от случая“ (днес казваме „бележка“).
В началото на декември окръжният управител уведомява Общината, че търновският кмет е даден на Окръжния съд.
От всички обвинения останало само това за пясъка. Съдът счел случая за маловажен. И Апелативният съд в Русе оправдал Ал. Попов.
Негодуванието срещу Ал. Попов се подсилвало и от големите глоби, които Общината налагала, а потърпевшите често били принуждавани да обжалват пред съда. Освен това по негово време бил закрит публичният дом Бардак хан на ул. „Опълченска“, срещу което негодували хотелиерите.
До окончателното произнасяне на съда Ал. Попов бил съветник. През това време изпълняващ длъжността кмет бил радикалът Стефан Куманов.
Родом от Еленския край, Ст. Куманов бил много авторитетен занаятчия, председател на Търновския еснафски съюз, член на Варненската търговско-занаятчийска камара.(3)
Завърнал се на кметския стол, Ал. Попов решил да нанесе противоудар. Той прегледал данъчните книжа и установил, че негови политически противници имат укрити доходи. Но сломен, най-вече психически, този иначе борбен човек не издържал и подал оставка. През 1924 г. починал на около 55 години.
БЕЛЕЖКИ
1.    Конституционният блок бил основан през пролетта на 1922 г. от буржоазните партии, но без стамболовистите. Последните се обединили през 1920 г. На сказките си Атанас Буров обичал да казва, че бившите народняци (след това обединисти) били гръбнакът на Блока. Хората на Блока били наричани блокари.
2.    Гербът на Търново има дълга история. Любопитното е, че Иван Вазов по време на посещение в града изказал мнението си за герб на старопрестолния град. Това станало в кафене „Борис“, известно още като кафенето на Мерджана. Пред търновската интелигенция Вазов заявил, че „разкрачен лъв“, какъвто видял в някои стенописи на средновековните църкви, може да бъде герб на Търново. Допълнил, че две звезди, символизиращи Източното и Западното царство, трябва да се изобразят.
Още преди Европейската война учителят по рисуване Димитър Багрилов (1868-1940) изработил проект за герб на Търново с девиз: „Твърдост, бодрост, вярност, постоянство“, но изпълнението се осъществило чак при кметуването на Димитър Раев, във връзка с 50-годишнината от освобождението на България от турско робство.
3. Синът му Тодор Куманов, също занаятчия обущар, бил помощник-кмет след Девети септември 1944 г. Той нямал обаче авторитета на баща си, особено след като със съдействието на ОФ издействал да го назначат за началник на „Социални грижи“, без да има необходимия ценз. Той показал на баща ми тетрадки, в които описал стари занаяти, които казал, че ще предаде на Окръжния музей на Търново.
Из книгата "ТЪРНОВСКИ КМЕТОВЕ" (1919-1945) 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ИВАН ВИТЕЛОВ- кмет и първи професионален издател на пощенски илюстровани картички

(1908-1911; 1919-1920)

Олга Цанкова

Името му е с ударение на „и“. Той бил два пъти кмет на Търново от Демократическата партия. В Търново демократи били обикновено преселилите се от Дряновско, Тревненско. Кореняците търновци били най-вече стамболовисти, но не били малко и социалистите. В началото демократите били наричани каравелисти, по името на лидера им Петко Каравелов, а най-младите - каравелчета, по народното наименование на най-дребните монети по време на Каравеловото управление.

Иван Вителов бил книжар и книговезец. Изявил се и като туристическа личност. Биографията му като виден търновски книжар и издател е публикувана от проф. Марин Ковачев в сборника „75 години туристическо дружество „Трапезица“ - В. Търново, 1902-1977“. Той е първият професионален издател на пощенски илюстровани картички у нас. Ползва снимките на известните фотографи Адолф Бронфен, Димитър Василев, Адолф Волфрам и най-вече на Онорий Марколеско. Вижте пощенски картички издадени от него.

Родом от Боженци, останал от малък сирак, Иван Вителов е зет на революционера Христо Иванов - Големия (Книговезеца). Отпосле и него започнали да го наричат с уважение Книговезеца.

Баща ми познавал Ив. Вителов от ученическите си години, когато учил в търновската прогимназия и мъжката гимназия. Дословно записаното за него е следното: „Беше човек с приветлив външен вид. Учениците пазарувахме при него. Ако купиш две големи тетрадки, дава ти една тънка. От две-три такива тетрадки си правехме една голяма. Хербария го купих от него, защото ги правеше хубави и продаваше по-евтино. Селските ученици бяхме негова клиентела. Помагаха ли му-плащаха по-малко. С благ тон, тихичко, без грубост, даже да не е доволен, ще каже: „Дай да ти покажа пак, че да се научиш добре! И да приказваше, не спираше да работи. От него можеше да се научат мъдрости. Много често ни казваше: „Което научиш на младини, остава ти до старини. Питаше ни дали знаем девиза на старите търновски еснафи и ни го припомняше: „Помогни си сам! Не чакай наготово като малките деца!”. Щом разбра, че съм от Беляковец, започна да праща по мен поздрави на бай Иван Свирчев“. (Иван Свирчев (1872-1958) е лидер на Демократическата партия в Беляковец, четири пъти кмет на селото.)

Иван Вителов бил авторитетен кмет. При първото му кметуване за негови помощник-кметове били избрани Димитър Маринополски(1) Димитър Смилов(2), а при второто имал за помощници Светослав Церовски и Стефан Куманов - много известен радикал (радикал-демократ).

При първото кметуване на Иван Вителов се обявила Независимостта на България (22 септември 1908 г.). Иван Свирчев завел петдесетина беляковчани на това историческо събитие на Хисаря (Царевец). Той разказвал, че хората се поздравявали с: "Честито ни царство!“. Някои подхвърляли: „Като си върнахме царството, да си върнем и столнината!“. Отговаряли с: „Амин!“. Много вино и ракия се изпило по домовете.

Този период до Балканската война бил най-хубавото време за България. Българският лев бил златен, а народът със самочувствие. В Търново били построени големи и хубави къщи. Градът се разраснал и към местността Зеленка. Но много къщи в старата част на града се срутили от земетресението на 1 юни 1913 г. Със съдействието на Иван Вителов било отдадено място на хълма Царевец за вечно ползване от туристическото дружество „Трапезица“. Там се издигнала туристическа хижа. В миналото тя била предпочитана за пренощуване на гостите на града. На шега някой казвал, че това е най-безопасното място, защото „Лъв пази крепостта, а хижата - разперен орел“. (Става дума за каменния лъв пред Царевец и препариран орел в една от стаите на хижата.)

Второто кметуване на Иван Вителов било по време на голямата покруса след Европейската война. След стопанската разруха и чудовищния Ньойски договор българският лев станал книжен. Най-трудно се оказало изхранването на населението. Със специален закон се създали Бюра по прехраната с бюджет във всяка община. Контролът не се оказал ефикасен. Търговци и особено мелничари укривали и препродавали жито и брашно на по-високи цени. Наложило се да внасяме жито от Америка.

Иван Вителов имал големи заслуги за издателската дейност в Търново. Бил стопанин на сп. „Звезда“, издател на речници, книги, между които популярната "Чичо Томовата колиба“. Когато през 30-те години в града пристигнали живеещите в София търновци и се умувало как да се напише и издаде история на Търново, изплувал споменът за този обичан търновски труженик. „Де да беше жив Иван Вителов!“, съжалявали за ранната му кончина търновци.

Иван Вителов починал на 53-годишна възраст през 1922г. Обещано било една улица да носи неговото име, но това си останало на думи.

БЕЛЕЖКИ

1.    Димитър Маринополски, търговец, починал на около 70 години през 20-те години, е брат на учителката-философка д-р Зоя Ставрева (1883-1962) и на литературния критик и преводач Йордан Маринополски (1874-1924).

2.    Димитър Смилов е от големия род Смилови. Негов син е демократът Дончо Смилов - окръжен управител на Търново (1926-1931). Коренът на рода е от с. Ветренци. От този род е и политикът Боян Смилов - юрист, шеф на крилото националлиберали-смиловисти. Министър на правосъдието в кабинета на Александър Цанков до Септемврийското въстание (1923 г.). Писал проект за Закон за защита на Отечеството. От този род е и Недялко Смилов - директор на девическата гимназия до 9.1Х.1944 г.

Родът Смилови е дал много видни деятелки на търновското женско движение (д-во „Радост“): Анастасия (Сийка) Смилова, сестра на пом.кмета Димитър Смилов, се прочула със събраните от нея 2-300 подписа, предадени на Великото народно събрание в Търново през 1911 г., за да се дадат политически права на жените в България. Мариола Смилова дарила много средства на дома за стари хора в Търново. Дъщеря й Люба Михайлова - учителка в стопанското училище, била известна с хубавите ученически литературно-музикални програми представяни на различни празници.

Из книгата "ТЪРНОВСКИ КМЕТОВЕ" (1919-1945) 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ОТКОГА СЕ Е, МИЛА МОЯ МАЙНО ЛЬО, ЗОРА ЗАЗОРИЛА...

 

Картина на Васил Горанов

 

Из сказка, изнесена от писателя Змей Горянин на 20 март 1939 г. във В. Търново

Тъмнина отброяват часовете след Иван-Асеня. А в полунощ болярите въвеждат в беломраморната тронна зала избрания нов цар —Константин Асен Тих. От дясната му страна пак сяда гръцка принцеса — царица на България! Не всякога историята учи великите потомци на великите царе за страшните грешки на прадедите им. Провидението, сякаш ги заслепява, за да бъде изпита до дъно горчивата чаша!
Висок е Царевец и от него не лесно се вижда низината. Трябва човек да има очи на сокол — очите на Петра и на Асеня, на Калояна, на Иван-Асеня.
Константин Тих не вижда как окървавена тече Янтра, колко въздишки отзвучават в шума на палавите ѝ струи. Долу, в низините, народната мъка расте. Горести се събират в душите на людете, сплъстяват се, тъмнеят. Ромеите грабят из Тракия и Македония, угрите завземат западна Мизия, а из равна Добруджа и долня Мизия вилнеят свирепите татарски орди на Ногай-хан.
Татарите са по-лоши от скакалци, по-лоши от чумата.
Спластената народна мъка избухва във вулкан. Кипяща лава се разлива по цяло българско и в своя неудържим напор изтиква начело на бунта овчаря Ивайло Бърдоква. Един омайващ сън на победа и робство, за който само съсипиите на Царевец биха могли да разкажат. И цар и овчар! Победил татарите, а сам попаднал в робство на царицата ромейка.
Един кошмарен сън, чийто край тъй майсторски е предаден от моя отличен приятел — блестящия поет Камен Бранник:
Кога от съня се пробужда
той пак е овчар и несретник,
изгнаник по краища чужди
отвъд планини и морета.
И гробът му никой не знае...
И приказка само разказва
за царя-овчар, за Ивайло,
що сякаш сам Бог бе наказал
до царския трон да се вдигне,
а после, замаен да падне —
защото върха като стигна
забрави, че долу са гладни...

Какво глухо, на пръв поглед, еднообразие — и каква, всъщност, богата разнообразност от багри крият вековете в своя съдбовен ход над Търново!
Възход и падение с неотклонна равномереност се следват:
Великият Теодор Светослав Тертер, трижди по-великият Георги Тертер II — а сетне междуцарствие, за което и историята не пази спомен.
И пак възход: Михаил Шишман, Иван Шишман II, Иван Александър и царят-войник Иван Шишман III.
От как се е, мила моя майно ле,
зора зазорила
От тогаз е, мила моя майно ле,
войска завързала.
Шлемове им, мила моя майно ле,
като ясно слънце,
сабите им, мила моя майно ле,
като месечина.
Кон до коня, мила моя майно ле,
юнак до юнака,
напреде им, мила моя майно ле,
сам цар Иван Шишман.

Той прави последни усилия да прегради бойния устрем на Баязида Мълнията. Колко велика е била жертвата на цар Шишмана: да даде сестра си за съпруга на Мурад I. Дваж по-велика е жертвата на войника Шишман, събрал последните си бойци и отиващ на явна гибел — само за да може да умре като българин и на потомството да остави велик завет: как трябва да се служи на България!
И ето: името му е легенда.
Високо в Ржана планина личат следи от стара болярска кула. До нея, в изровените корени на могъщ дъб, се белее мраморна плоча, върху която личат словата на севастократора Огнян:
— Аз останах верен на моя цар и повелител, присъединих войниците си към неговите и рамо до рамо се бихме с лютите агаряни. Тук долу, в равнината загина Цар Шишман от четирийсет рани все куршумени.
На лобното место на последния български цар избликват четирийсет извори с целебна вода. Сега изворите са секнали. Но народът вярва, че те ще бликнат пак, когато няма да има под слънцето българин далеч от своята родина, когато няма никой да слага пред устните си ръка, като произнася българско слово, когато всички българи ще бъдат един народ, с една църква и под една егида!
След смъртта на своя цар и водач робско безсилие обхваща народ и войска... Един след друг областните боляри свалят мечовете си, прегъват колена, привеждат чела до земята, за да запазят евтиния си живот и тежките си иманета. Завоевателите ликуват. В началото на своето владичество те са кротки, благородни, търпящи и търпими. Знаят, че сетне ще имат достатъчно време да властвуват, да издигат бесилки, да въртят ятаган.
И после Търново е живо. В неговите твърдини са най-отбраните боляри на Иван Шишман. Наистина, по бойници и кули няма бойци — защото бойците са с царя — но това, което силата на ръката не е достатъчна да направи, прави го силата на духа. И когато на турския напор отвръща дъжд от стрели и камъни, храбреците на Баязидовия син Челеби не подозират, че тези стрели и камъни са изпращани от нежните ръце на жени и девойки, които само с игла и гергеф са запълвали дните си. Каква би била победата на османлиите, без Търново? Може ли ли са да смятат, че са победили България, без да прободат с меч сърцето ѝ?
А това могъщо сърце туптяло с пулса на толкова величави епохи, горяло с пламъка на толкова победи и светли стремления, гряло с опиянението и възторга на толкова дивни прояви на родолюбие и саможертва — сега плахо замира в предчувствие за близкия страшен край.

Търново тръпне и страда. Венценостният град на царе и патриарси, светото, благословеното и от Бога пазено Търново — пепелее пред неизбежната гибел.
Из улиците на града хората се движат с приведени глави, безмълвни и неми. Болярите се срещат тъжни и бледи, разменяват си дълбоки поклони, а сетне стискат десниците си тъй, както людете стискат десниците си край ковчега на мъртвец. Край ковчега на мъртвата България стоят наредени вътрешните боляри на Търново и в очите им се разискря безконечна ненавист към ордите на селджуците. Те поглеждат с жажда за мъст към Орлов връх, където — сякаш големи зловещи птици — са накацали белите чадъри на аскера.

 Но жаждата за мъст е чувство, а отмъщението — дело. И болката на болярите е в това, че не могат да превърнат в дело чувствата си.

Съдържание: 
Велико Търново в сянката на вековете
Величието на Асеневци

Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила...
Величавият образ на свети патриарх Евтимий и търновските новомъченици  
И пламват въстания...

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА XVII

 Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин 
XVII

Целият град научи за скарването на двамата търговци. Такива новини се носят леко. От уста на уста те обикалят навсякъде и понякога така се изменят, че и тия, които са били участници не могат да го познаят.

Още на обед Кина посрещна хаджи Минча с питащ поглед, а Славка, когато слагаше обяда на трапезата едва не заплака.

Стойко я погледна учуден:

— Ти какво?

— Нищо!... Стана ми мъчно, като научих, че си почнал да се биеш из кръчмите...

— И таз добра! — плесна с ръце Стойко. — Кой ти каза, че съм се бил?

— Целият град приказва... И за тебе и за дядо хаджия!...

— Глупости! Какво ще приказват за мене? Наказах един пиян бърборко, който не знаеше на устата си мярка...

— Бива ли, Стойко, бива ли?

— А ти да не би да искаш да го помилвам, загдето обиди дядо хаджия?

— Обидил дядо хаджи ли? Защо?

— Остави тази работа настрана. Тя е дълга!

Наистина, тя беше дълга. Никой не можеше да разбере нейното начало и никой не можеше да предвиди края ѝ. Тя беше от ония дълги и противни истории, които имат винаги най-прости причини, но които в глъбината си крият много естествени и първични подбуди.

Нима богатството на хаджи Минча, или неговата аптека, или щастливата женитба на дъщеря му, или благоденствието му, или всички ония дребни и малки факти, които причиняваха личното му щастие бяха причина за тревогата на хаджи Мехмед Караманлията? Разбира се, не! Сам Караманлията беше богат и почитан човек, тежък търговец и щастлив баща, радваше се на уважението на целия медзлич и всяка година получаваше отличия от Високата Порта.

Тогава, какво различаваше тия двама първенци?

Различието лежеше в онази първа причина, която правеше едните господари, а другите роби. И сега идваше неизбежната развръзка на този сложен факт: господарите заспиваха под упойката на пиянството и разгула, а робите се събуждаха, за да прозрат своята лоша участ и за да се борят за нейното подобрение. Караманлията се бореше срещу хаджи Минча, защото се чувствуваше ага, който може да вземе всичко, което поиска от своя роб. Хаджи Минчо пък се бореше, защото знаеше, че робията не може да бъде безкрайна, и че бяха дошли вече дните да се свали от робската шия унизителното и срамно иго. Тези причини бяха затрупани с хиляди излишни подробности, но тяхната същина оставаше винаги една. За тази същина говореше „Царственика” на Стоенчо Ахтар, за нея пееха вечер момците по седенките, за нея се вдигаха народни въстания и се лееше кръв.

В крамолата с Караманлията хаджи Минчо чувствуваше своята правда и нейната сила биваше поддържана от волята на хилядите угнетени. А Караманлията виждаше края на златното време, когато агите бяха всесилни, и това го довеждаше до ужас. Тука беше началото и краят на тази необикновена борба.

По гроздобер в Търново пристигна едно прашно лондо, изтрещя по калдъръма на Башдарлък, зави по една-две тесни улички и спря пред къщата на хаджи Минча.

Една хубава женска глава се подаде през отворения прозорец на лондото и първият поглед, който хвърли, беше отправен към току-що пожълтялата брезица.

Файтонджията скочи от капрата и отвори вратата на колата:

—     Добре дошли.

Отвътре излязоха една хубава жена и един засмян мъж. Жената беше облечена в скъпи коконски дрехи, а мъжът носеше тежък тъмносив европейски костюм и морав анадолски фес.

—     Виж брезичката ми, — промълви жената и в очите ѝ блесна топла влага.

—     И тя е хубава, като тебе, — нежно каза мъжът и леко я бутна да влезе в двора.

Кина работеше нещо в трапезарията. Тя чу тропота на лондото, но не се загледа. Ала като скръцна портата, бична работата си настрана и изтича на двора.

—     Пенке!

—     Мамо!

Николи загледа двете прегърнати и разплакани жени и прихна:

—     И таз добра! Я си спрете сълзите, че в двора река потече...

Но радостните сълзи на майката и дъщерята не спираха и с разплакани очи ги завари хаджи Минчо, който бе научил за гостите си и тичешката бе взел пътя от дюкяна до вкъщи.

—     Весели ти очи, Кине! — викна той от вратата и разцелува дъщеря си и зет си. — Виж ти! Каква радост! И не ни се обадихте...

—     Нарочно не ти се обадих, дядо хаджи, — засмя се Николи. — Когато ти пращах последното търговско писмо, вече се готвехме да тръгнем... Не ти се обадих, за да те изненадам... Щеше ми се, да ви видя забъркани и тебе и мама...

—     Ех, деца, деца! — закани се весело хаджията. — Да ме забъркате, а?... Е, няма що! Забъркахте ме!

Нито Пенка, нито Кина говореха. Те само се гледаха и през очите се преливаше в сърцата им оная дивна майчина обич, която няма определение, но която е най-силното от всички човешки чувства.

—     Виж ги! — подмигна хаджи Минчо. — Не могат да се нарадват... Нека да ги оставим тука да си побъбрат, па и Пенка да се приготви да си почине. А ти ела горе с мене!

През прозорците на гостната стая гореше есенното слънце и червените му блясъци играеха весело върху виенското огледало и венецианските абажури на лампите. Имаше нещо много топло и уютно в тази спокойна гостна стая, която Николи бе напуснал преди пет години, но която и до днес гореше в сърцето му, като хубав спомен и го викаше да се върне в родния град. Тук миришеше на дюли и босилек и над лавиците лежеше синкав полумрак, който милваше очите.

—     Е, Николи? Върна ли се, сине? — гласът на хаджи Минча потрепера.

—     За малко се върнах, дядо. Дойдох си, защото ми домиля Търново. Домиля ми Янтра и Трапезица.

После се сепна. Стори му се, че е обидил своя тъст и побърза да изправи грешката си:

—     Па и вий ми бяхте домилели, дядо хаджи: ти и кака Кина... Аз при вас съм расъл... Като родители съм ви имал...

Хаджи Минчо беше трогнат, но той не обичаше нежностите и затова ловко промени пътя на разговора:

—     Казвай сега, какво става в Цариград!

Николи завъртя цигара, запали и повдигна рамене:

—     Какво да ти кажа, освен, че нашите там се държат мъжки и човешки. Сдушили са се, и като един човек се пазят... Ако гърците наклеветят, да речем, някой наш човек, па бил той и най-бедния, тоз час ще се вдигнат десетина първенци да му станат поръчители. Аз досега на колкото души поръчител съм ставал ако събера лира по лира, не зная ще ми стигне ли капиталът.

—     Нищо, Николи! Ако не стигне твоят капитал, започни да теглиш от моя...

—     Не е то, дядо хаджи. Друго има. Всички българи, на които съм поръчителствувал са излизали честни и порядъчни хора. Само гърците са ги клеветили...

—     Помниш ли, Николи, какво ти казах едно време, когато се скара с Магавулис? Казах ти тогава, че си му рекъл голяма приказка. Но търговците трябва да си помнят приказките — и големи и малки. Ти беше рекъл, че ще похарчиш всички пари на фирмата, за да изгониш гръцкия владика из Търново... Направи го! Без пара да останем, няма да ми е жалко... Стига да си изпълниш търговската дума! Разбра ли ме?

—     Разбрах, дядо хаджия, ала не е нужно да похарча толкова пари... В Цариград вече всички знаят, какви са гръцките владици. Три пъти съм се виждал с великия везир и трите пъти за това сме говорили. Тази работа, дето я гласим, и без пари ще стане. Ще стане от само себе си.

—     Тъй, тъй! — поклати глава хаджията. — Дето ще рече, ти здраво си се заловил за делото. Щом и до великия везир е дошло...

—     Дойде, разбира се! — отвърна гордо Николи. — Та аз да не говоря само от свое име? Каквото кажа, все от името на фирмата го казвам!

—     Тъй, тъй! — поклати глава хаджи Минчо и видимо изрази доволството си. Не беше напразна и безцелна борбата му. Значи, и другите мислеха и действуваха, като него.

—     Ами тука какво става? — запита Николи.

—     Тука ли? Работим спроти силите си. Не е леко, но колкото можем смогваме. Като се постъмни, ще ми дойдат редовните гости и ще разбереш от тях. Те навярно вече са научили, че си дошъл и до един ще довтасат.  
Гостите довтасаха преди да се стъмни.

Пръв дойде даскал Никола Златарски, а след него по стъпките му доктор Алеко. После всички будни души на Търново се изредиха един подир друг. Дойде дори престарелият вече хаджи Димия, за да тупне Николи по рамото и да му каже:

— Научаваме всичко, Николи. Всичко ни казва хаджи Минчо и само тебе те възхваляваме... И това дето си казал на великия везир да ни отърве от гръцка напаст ехидна — и това знаем. Ти си му го писал на писмо, а той ни го каза на нас още на часа! Да си жив, сине! И аз на стари години започнах да вярвам приказките на Стоенчо Ахтар.

Неделя преди Димитровден хаджи Минчо и зет му пиеха сутрешното си кафе в кантората. Там беше топло и приятно, защото вънка имаше скреж, макар че дните бяха слънчеви и светли.

Хаджи Николи се готвеше да замине и все се случваше нещо да го възпре. Веднъж го бе задържал хаджията, веднъж го бе помолила Кина да останат още някой ден, за да се порадва на дъщеря си, а сега и сам той бе решил да остане за празника на Светия Димитър, та след това да тръгне по дългия път за към Цариград.

Чаршията отдавна се бе разбудила. Сегиз-тогиз преминаваха по улицата натоварени коли. Някъде далеч писукаше кларинетът на Николито Странджата.

Изведнъж чирачето Минчо се вмъкна в кантората:

—     Дядо хаджи, едни селяни искат да те видят. Не са дошли по търговия, ами тебе искат да видят. По друга работа...

—     Като искат да ме видят, да дойдат! — отвърна хаджи Минчо и се усмихна. — Кой знае, какво им е потрябвало на сиромасите.

В кантората влязоха четирима селяци: двамата бяха още съвсем млади мъже, единият навярно беше връстник на Николи, а другият беше столетник, побелял от снеговете на много зими и прегърбен от тежестта на изминатите дни.

—     Добро утро, хаджи! — пропя с тънък глас столетникът. — Прощавай, че сме дошли по никое време... Ний... такова... по работа сме тръгнали...

—     Добре дошли и поседнете да пиете по едно кафе, — покани любезно хаджи Минчо.

—     Не ни е нам до кафе, хаджи! — продължи старецът. — От мъка и зло сме дошли при тебе...

Той безпомощно мачкаше в ръце калпака си и гласът му неестествено трепереше. Другите стояха прави, като свещи и гледаха стеснени. Навярно те бяха чували за хаджи Минчо и сега в душите им ставаше някаква необикновена буря: значи този е всесилният богаташ хаджи Минчо.

—     Хайде, холам! — засмя се хаджията. — Чак толкова да е лоша работата, не вярвам. Кажете да видим, какво има?

—     Ние, дядо хаджи, — започна връстникът на Николи, но старецът го прекъсна със знак.

—     За беглика сме дошли, хаджи Минчо... Дошли сме да те молим ти да го вземеш...

—     Аз ли? — изви вежди хаджи Минчо. — Та че как ще го взема аз, когато никога не съм се занимавал с бегликчилък? Аз от тези работи нищо не разбирам.

Единият от младежите нетърпеливо пресече:

—     Надеждата ни е в тебе, дядо хаджи, от тебе по-богат и почитан човек не знаем. Тръгнали сме преди две недели от Тулча да дойдем тука и да те помолим.

—     Добре! — отвърна хаджията. — Това разбрах. Друго не мога да разбера: защо при мене идвате за една работа, която не разбирам и която не съм вършил никога в живота си?

Старецът се покашля;

—     Защото си богат, хаджи. Само ти можеш да ни помогнеш... Затова...

Докато се водеше разговора, Николи стоеше настрана и само следеше своя тъст. Искаше да наблюдава неговата преценка и отношенията му към тези хора. А те наистина бяха за окайване.

—     Досега, кой е вземал беглика? — запита хаджи Минчо.

—     Този, който го вземаше добро да не види! — прокле единият от просителите.

Столетникът пак му направи знак да мълчи.

—     Вземаха го, хаджи, един грък от Цариград — Перикли се казва. Сортачаваше се с един търновски турчин — Мехмед ага Караманлията.

—     Караманлията, а?

—     Той, хаджи!

Хаджи Минчо помълча миг и се обърна към зет си:

—     Николи, иди в конака и вземи беглика.

—     Да го взема ли? За колко пари? До колко да наддавам?

—     Като кажа да го вземеш, сине, то ще рече, че трябва да го вземеш. Туй-то!

Просителите се слисаха.

—     Прощай, дядо хаджи, — почтително се поклони единият. — Ние дойдохме да те помолим, защото тия разбойници, които досега вземаха държавната плата за овцете деряха от една овца по две и три кожи. А то ще рече...

—     А то ще рече, — намеси се старецът, — да си натирим стадата я в Черно море, я в Бяло.

—     Николи, — повтори хаджи Минчо. — Вземи беглика.

Николи се поклони:

—     Разбирам, дядо хаджи, и ще го взема...

Селяните останаха втрещени и забъркани. Те идваха да молят за подкрепа, а не подозираха, че така лесно ще я получат.

И само един, столетникът, намери думи, за да поблагодари:

— За това добро цял народ ще те благославя, хаджи Минчо. Всички овчари ще ти заколят курбан...

Бегликът, сиреч, държавният налог за овцете беше едно от най-големите пера за приходния бюджет на отоманската империя... Овчарството бе достигнало грамадни размери в страната, защото продуктите на овцевъдството бяха признати за най-необходими материали. Вълнарството и сиренарството цъфтяха. Абаджийският занаят, който беше най-тясно свързан с добива на вълна, се ползуваше с най-голяма почит в държавата. На не по-малка почит стоеше и мандраджийството, защото сиренето, приготвяно в Турция, намираше отлични пазари в Египет, Сирия и целия изток. При това развитие на овцевъдството всеки мъдър държавник би видял в него едно от най-жизнените стопански мероприятия и безсъмнено, би го насърчавал с всички средства.

Ала в отоманската империя не беше така. Там още съществуваше суеверното и фаталистично схващане, че всички неща идат от Бога, и че както е било едно време, така ще продължава да бъде и сега. А условията за живот се бяха изменили. Раята, която хранеше агите, бе започнала да чувствува своето икономическо превъзходство и беше почнала да повдига глава.

Никой от Високата Порта не съзираше това съдбоносно явление. За султана, за великия везир и за техните помощници това явление беше увлечение на луди глави. И никой не си задаваше въпроса, защо лудите глави са най-много измежду овчарите.

Напротив, всички вярвайки, че овчарите са икономически най-добре, смятаха, че могат да ги направят една отлична дойна крава за държавните финанси. Те не знаеха, че кравата може да дава само определено количество мляко.

И понеже не знаеха това, отдаваха беглика на този предприемач, който дадеше най-висока цена. А как предприемачът щеше да събере даденото на хазната, за това никой не се замисляше. Това бе довело добруджанската овчарска делегация в кантората на хаджи Минча.

От години наред бегликът се вземаше от един цариградски грък и от хаджи Мехмед Караманлията. И двамата наддаваха толкова, колкото да затворят очите на чиновниците. А сетне започваха да събират от овчарите такива страхотни данъци, че бедните пастири бяха стигнали до решението да натирят стадата си я в Черно море, я в Бяло.

Бегликът се отдаваше на три места: в Търново, в Пловдив и в Цариград. Този, който наемеше предприятието, трябваше да получи утвърждение от Високата Порта и султански берат. Търговете ставаха по Димитровден, а налогът се събираше от овчарите до Света Богородица на другата година.

Тъкмо затова добруджанци бяха дошли при хаджи Минча току пред празника на Свети Димитра. Те не бяха още затворили вратата на кантората и Николи излезе. Той отиваше към конака, за да научи условията за търга. Беше замислен. В решението на своя тъст той виждаше още един знак за борбата, която се бе подела от всички българи срещу гърци и турци. От тия, които бяха вземали беглика дотогава единият беше грък, а другият турчин. И този друг беше търновски търговец, първенец и виден човек.

Николи не знаеше нищо за болната страст на Караманлията и неговото скарване с хаджи Минча. Всъщност, при решението да вземе беглика, сам хаджи Минчо нямаше намерение да уязви или ощети Караманлията. За него беше ясно, че трябва да се помогне на овчарите, а едва после научи, че с това ще удари омразния турчин, който си бе позволил да го обиди. Трябва справедливост: колкото и да беше добър и прощаващ, старият търговец все пак беше човек и изпита едно малко удоволствие, когато разбра, че с вземането на беглика ще накаже дръзкия турчин. Но това беше съвсем малко удоволствие пред радостта да помогне на сънародниците си.

Всичко това Николи не знаеше, или по-право знаеше само едната половина, че хаджията искаше да защити народа.

С това убеждение той влезе в конака и съобщи на заптието, че иска да види мюдюрина Садък паша. Заптието отърча на часа, като разбра, кой е посетителят, а Садък паша излезе да го посрещне пред вратата на кабинета си:

—     Заповядайте, любезний господине. Щастлив съм, че мога да ви видя в своя кабинет.

Николи любезно отговори на това приветствие и се разположи на ниския диван пред писалището.

—     Аз дойдох по работа, паша ефендим.

—     Уверен съм в това, но вярвам, че не ще откажете да изпиете едно кафе с мене.

—     О, разбира се. Ще ми бъде голямо удоволствие.

До идването на кафето в кабинета на мюдюрина се водеха обикновени и излишни разговори, а в същото време хаджи Мехмед се разхождаше по коридора и се сърдеше, че ще трябва да чака. Той беше дошъл също за търга по беглика, но беше закъснял с няколко минути.

Час по-късно, като излизаше, Николи се сблъска с Караманлията.

—     Виж ти, каква среща. Не бях те виждал от години, Мехмед ага. Как си, как върви пазара.

Отначало турчинът се засуети, но бързо разбра, че зетят на хаджи Минча не знае за станалата крамола.

—     Добре съм, хаджи Николи. Позастарях, ала още се държа... А ти ? Какво те доведе в конака?

Хаджи Николи реши да хвърли бомба:

По беглика съм дошъл, Мехмед ага. Решихме и с предприемачество да се заемем.

Хаджи Мехмед побледня, но успя да се съвземе:

—     По беглика, а? Та и аз за същото съм дошъл... Значи хаджи Минчо е решил бегликчилък да прави?

—     Не хаджи Минчо, — невинно отговори Николи, — а фирмата. Тъй намислихме.

Караманлията трябваше да се съобразява бързо: хаджи Минчо беше измислил този бегликчилък, колкото да може да си отмъсти на него за обидите. Но той не познаваше Караманлията... Защо да не излъже, че се разкайва за стореното и да поиска ортаклък с българите? Той беше твърде опитен в предприемачеството и можеше добре да изиграе ортаците си? По такъв начин отмъщението щеше да се превърне в наказание... Ех, че весело ще бъде!

—     Аз съм виновен пред хаджи Минча, — каза той с вид на истинска добродетел. — Ние с него се скарахме.

—     Скарахте ли се? — истински се изненада Николи, — Защо се скарахте?

—     Е, празни работи... Бях изпил повече ракия и затова. А бих искал да му се извиня...

—     Че направи го, Мехмед ага!

—    Трудно е, — отвърна турчинът и въздъхна. — Нали го знаеш хаджията?! Виж, ако бихме могли да се сортачим по беглика, може би това би ни помирило... И защо да не се сортачим? Аз добре го разбирам този занаят.

Николи беше готов да избухне в смях, но се въздържа:

—     За ортаклък ли казваш, Мехмед ага? Ще кажа на хаджията.

И му каза.

Хаджията отначало го гледа втренчено, а сетне поклати глава и отсече:

—     Запомни, Николи: хаджи Минчо турчин ортак не рачи! Не за печалби вземам беглика, а за... а за... ти знаеш, за какво!

На следния ден Николи взе беглика. Той даде такава висока цена, щото другите състезатели прехапаха устни и се оттеглиха. Сам Садък паша помисли, че във фирмата „Хаджи Минчо, Селвели и Содружие“ няма умни хора и предвидливи търговци.
 Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ