Хаджи Минчо-спасител на Търново от голям пожар и създател на първата аптека в града

Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин

VII

СЪМНА. Нощта побегна на запад, превърна се на тъмно-син облак и легна върху хълмовете. На изток небето се избистри, тънка розова ивица очерта люлката на слънцето, което вече се събуждаше.

А в Търново всички бяха будни. Никой не бе си легнал тази нощ да се отмори, да си отпочине и когато отвори очи да благослови нощта, единствената утешителка на човека от пра-пра-време.

Хората бяха изпити и грозни, с удължени лица, със зачервени от дима и безсънието очи, под които лежаха дълбоки сини кръгове. Никой не поздравяваше съседа си, никой за нищичко не запитваше, никому не се искаше да говори. И какво имаше за говорене? Страхотията не се изказва с приказки, нито мъката се измива със сълзи. Затова хората не плачеха. Жените с тъпа съсредоточеност оглеждаха догарящите къщи и само стенеха. Това беше един глух стон, приличен на животинско скимтене, безсмислен и ужасен. Децата, тия които бяха по-големки и можеха да разберат значението на изживяната безсънна нощ, се събираха на купчинки и разговаряха тихо, като че ли се плашеха да не разсърдят отново огъня с тънките си гласчета. Малките пък гледаха на възрастните с широки очи и сякаш се мъчеха да споделят тяхната тревога.

Хаджи Минчо се завърна вкъщи с такъв вид, че Кина се олюля :

—     Хаджи!..

—     Нищо ми няма! Нищо! Мина и таз беда над хубавия ни град! Слава Богу, не отиде всичко!

—     Ами ти?..

—     Не ме разпитвай сега. Не е време. Къде са момичетата?

—     Накарах ги да си легнат призори. Ти няма ли да полегнеш малко?

—     Не е време за лежане, Кине. Направи ми едно кафе и ми дай чисти дрехи да се преоблека. С тези приличам на кюмюрджия!..

Той се изкачи горе в спалнята, а Кина мълчешката изпълни поръчката му. И докато приготви кафето, на вратата почука Николи:

—     Како Кино, върна ли се дядо хаджия?

—     Току що, Николи. Седни да го почакаш. Той сега ще слезе... Ух, че пожар беше!

—     Страшен! Седемдесет и три къщи изгоряха. Старците не помнят да е ставал такъв пожар в Търново... Горките бездомници...

Кина му подаде чашка кафе и запита с понижен глас:

—     Ами стигна ли пожара до нашите магазии?

—     Мигар дядо хаджия не ти е казал? — зачуди се Николи.

Кина поклати глава:

—     От него можеш ли да откопчиш дума за такава работа? Върна се почернял и опушен, сякаш той е гасил пожара ...

Николи се усмихна:

— Кажи-речи: тъй е. Той го угаси. Ако не беше той, половината град щеше да изгори.

И понеже Кина с очи го питаше за подробности, Николи ѝ разказа за пожертвувателността на хаджи Минча, който бе съборил три от магазиите си, за да прегради пътя на огъня.

Като всяка жена Кина гледаше на нещата по-трезво и макар че разбираше благородството на мъжа си, не можеше да го одобри. Струваше ѝ се, че и Николи не е с всичкия си ум щом толкова се възхищава от своя съдружник. Нима някой би помръднал пръста си, ако горяха дюкяните на хаджи Минча? Разбира се, никой не би си направил труд. Биха стояли край пожарищата и биха се правели на загрижени, а всъщност, всеки би чувствал в сърцето си скрита радост, че и непобедимият хаджия е засегнат от напаст. Такива са хората.

Кина не можеше да изрази гласно тези си мисли, нито пък смееше да го направи, защото тежките стъпки на хаджията вече се разнасяха по стълбата.

—     Добро утро, дядо хаджи, — поздрави Николи.

—     Кажи го утро, кажи го вечер — все това! — засмя се хаджи Минчо. — И ти като мене си осъмнал, а сега се показваш ранобудник... Е, какво стана долу?

—     Наредих да пренесат стоката в магазиите на бай Стоенча Ахтаря. Добре, че неговите се случиха празни, та можа да се побере всичко. Оставих Стефан да следи за пренасянето.

—     Ами какво стана с бездомниците?

—     Хаджи Мишон им отстъпил градината си. Да се наредят, както могат, докато се поправят къщите им.

—     Горките, — намеси се Кина. — Как ще се наредят, един Бог знае!... Като катунари!

—     Лошо! — процеди през зъби хаджията. — А нашия Стойко видя ли?

—     Нищо му няма. Обгорели му са ръцете, като носел раклата на Брашована... Юнак момче! Като дявол се хвърляше в пламъците!

Николи не забеляза, че вратата беше открехната и че в пруста Славка слушаше тези похвали жълта, като смин.

Хаджи Минчо изпи кафето си без да сяда и с очи даде знак на Николи:

—     Хайде! Да вървим да видим, какво става в хаджи Мишоновата градина. Да помогнем с нещо, ако можем.

Те излязоха бързишката и оставиха Кина замислена и почти сърдита. Тя беше добра жена, обичаше бедните хора, помагаше им колкото можеше, но не разбираше увлечението на мъжа си. Наистина, хубаво е да помогнеш на един-двама бедняци. То е и човешко и християнско дело. Но да се запретнеш да помагаш на бедните и нещастните в цяло Търново — това според Кина беше момчешко увлечение, от което едва ли някой би имал полза, а сам увлеченият непременно би имал загуба. Да събориш три магазии, макар че имаш единадесет, само за да спреш пожара, който инак не би те засегнал, беше лекомислие, на което, навярно, всички се смееха, а от приличие хвалеха благородството на хаджи Минча.

Ако хаджията имаше намерение с тези си благотворителни дела да печели привърженици между търновските граждани, за да ги използва за някаква работа, Кина не би се чудила. Но тя познаваше мъжа си и беше сигурна, че той не влага никаква сметка в грижите си към пострадалите от пожара. Тъкмо затова ѝ се струваше, че събарянето на дюкяните е напразно пилеене на пари.

Хаджи Мишоновата градина беше между града и Марно поле, срещу мястото, където за Великден се построяваха люлки и други панаирджийски бараки. Градината беше, божем, овощна, но в нея заемаха по-голямо място сенчестите брястове и салкъми. Собственикът ѝ — богат търговец на манифактура — беше оставил владението си почти на обществено използване и там търновци си отпочиваха в празничните дни през лятото, като дремеха на сянка по пейките, докато децата им играеха и огласяваха околността с високите си пискливи гласчета.

Хаджи Мишон се гордееше със своята градина не защото беше засадена с някакви изключителни овошки, или защото му даваше добри доходи, а защото с нея можеше да радва всичките си съграждани. Той не предполагаше, че някога тази градина ще може да посрещне толкова тъжни и измъчени хора.

Днес тя приличаше на изоставено от войниците бойно поле, по което се разнасяха само стоновете на ранените. И ако едно изоставено бойно поле е грозно и страшно, градината на хаджи Мишон беше по-грозна и по-страшна, защото по пейките и отъпканата трева не лежаха ранени войници, а жени и деца, останали без подслон след снощния пожар. И най-грозното беше това, че над тази тъжна картина трептеше от чистота синият небосвод и грееше топло юнско слънце.

Хаджи Минчо и Николи влязоха в градината с мрачни лица и тръгнаха между страдащите. Към тях се отправиха погледи пълни с надежда и благодарност за съчувствието, но и с една едва скривана завист. Сякаш тези изпълнени с мъка очи казваха:

— Ех, добре ви е вам! Здрави сте, децата ви не са без подслон, не е изгоряла покъщнината ви, събирана година с грижа и любов. И идвате да ни съчувствате... Пък добре, че сте се сетили!...

Хаджи Минчо виждаше изписаната в очите завист, но не се сърдеше. В мисълта му се въртеше една мъдрост, стара колкото земята:

—     Огънят гори, където падне! Тях ги изгори без милост. И да завиждат — прави са! А наш дълг е да им помогнем. Бог знае дали утре ние няма да искаме помощ.

Дълбокият джоб на хаджи Минчовия кюрк бе пълен с пари и ръката му често се спускаше в него. Парите малко можеха да поправят нещастието, но поне можеха да запълнят стомасите, тези двойници на хората, които не разбират от нямане и винаги дават на умовете лоши съвети.

И други благородни хора бяха дошли в градината да помагат с каквото могат. Стоенчо Ахтарът бе довел и файтона си, за да отнесе с него у дома си една родилка. Дядо хаджи Димия с двама ратаи беше донесъл хляб и заедно с Цаню Абаджията раздаваха топли сомуни от група на група. Поп Димитър още призори беше обходил по-заможните граждани, беше изпросил вехти черги и завивки, беше напълнил малката магарешка количка, с която ходеше на лозето си и за която се шегуваше целият град, и сега раздаваше завивки на тия, които не бяха успели да спасят нещо от горящите си жилища. Трогателно мили бяха двамата неразделни другари хаджи Ничо и хаджи Георги Кисима. Те бяха напълнили джобовете си с бонбони от шекерджийницата на Георги Белчев и раздаваха на децата. Когато дядо Димия им рече, че не е време за „шекерчета“, Кисима му се сопна:

—     Децата са си деца, дядо Димия. Стига им страхотията, дето браха снощи. Нека се подсладят, та да им се засмеят очичките.

В тази пъстра тълпа от измъчени жени и деца и от благородно разнежени помагачи ярко се отличаваше бляскавата униформа на доктор Павел Марков — гарнизонен лекар, чието име турците бяха променили по свойски на Пол Марко бей. Като истински лекар, той обхождаше всички групи, преглеждаше пострадалите, съветваше и утешаваше. Следваха го две заптиета, носещи малко, добре изработено сандъче, от което докторът навременно вадеше лекарства и раздаваше или коленичил привързваше раните на някой обгорял.

Към обед градината почти се беше задръстила от хора.

—     Николи, — обърна се хаджи Минчо, — аз ще си ходя. Надви ме умората. Ти наобиколи кантората да видиш, какво са направили момчетата, а сетне иди да си починеш. Лоша нощ изкарахме, много лоша.

Той поклати тъжно глава и тръгна към изхода. Тъкмо до вратата го достигна докторът.

—     Добър ден, дядо хаджи! Научих, какво си направил снощи и бързам да ти стисна честната ръчица. Ако не сме на улицата, бих я целунал. Нямаше ме снощи в Търново, та затова едва сега ти се обаждам.

Хаджи Минчо на два пъти махна с ръка, за да прекъсне потока от хвалебствени думи, но докторът продължаваше.

—     Сто души да има, като тебе, нашият град ще бъде най-благословеният град на земята. Моят бабалък — хаджи Димия — ми разказа всичко. Каза ми и за войводата Селим паша! Ти насила си взел от него войници... Ех, дядо хаджи!..

—     Стига, докторе. Караш ме да се червя, като момиче, загдето съм си изпълнил дълга.

—     Дълг! — гневно го прекъсна лекарят. — Твой дълг е бил да си вардиш магазиите, а не да ги разрушаваш, за да спираш пожара! Разбра ли? А този, който наистина е бил длъжен да помогне на гражданите, е стоял пред Стамбуловия хан и е гледал огъня... Може и ръцете да си е греел! Пфю!...

—     Много строго съдиш войводата. Той не можеше да помогне с нищо.

—     Остави, остави! От добрина оправдаваш всички. А да ти кажа ли, че ако той не беше се пръждосал днеска в Дряново, аз не можех да отида да прегледам нещастните жертви на пожара? Защото, като военен доктор съм му подчинен. И знаеш ли, какво щеше да ми рече, ако бих му поискал разрешение да изпълня лекарския си дълг? Щеше да ми се сопне: „Вам, Пол Марко бей, не ви се заплаща да лекувате цивилни лица. Гражданите биха могли сами да се загрижат за здравето си. От толкова години в града няма лекар и пак, слава Богу, не е останал без граждани.“ Е, какво ще ми речеш сега? Прав ли съм да се сърдя и да съдя войводата?

—Хм...... — повдигна рамене хаджи Минчо. — Аз и не подозирах, че той е такъв. В медзлича/съвет, събрание/ го гледам кротък като агне. Все големи приказки разправя. Вечно доброто на гражданите от санджака мисли. А това, което ти ми казваш...

Докторът пак се разгорещи :

—     В медзлича Селим паша говори така, защото там сте събрани все първенци. А като дойде ред да се залови за работа — мързи го едно писмо да подпише! Та помисли си дядо хаджи: може ли в град, като Търново, дето живеят двайсет хиляди души, да няма един лекар? В Европа има и по селата лекари и аптеки, а в нашата империя хората се лекуват още по бабешки: с билки и магии. Срамота е!

—     Тъй е! — заключи хаджията и подаде ръка на спътника си. Те бяха стигнали вече хаджи Минчовата къща.

—     Още една думичка, — продължи доктор Марков, като пое ръката на стария търговец и я задържа. — Ето, стана снощи пожар и толкова хора останаха на улицата. Сега времето е добро, но я си помисли, че падне дъжд и се захлади? Колко хора ще измрат?! Ами ако почне мор, или холера? Тогава не само бездомниците, ами целият град ще пламне. И няма да има нито лекар, нито лекарства. Да пази Господ!

Хаджи Минчо само поклати глава и влезе в двора. После бързо се върна и викна от портата:

—     Доктор Павле, я ела да те попитам нещо: скъпо ли струва една аптека?

—     Защо, дядо хаджи?

—     Тъй ... да зная ...

—     Отначало аптеката струва скъпо, ала после се изплаща. Нали който си купи цяр ще го заплати?

— Ще видим, ще видим! — промълви хаджията, като че ли на себе си и се прибра.

На обяд всички мълчаха. Хаджи Минчо мислеше върху това, което научи от доктора. Кина и Пенка бяха изморени от безсънието, а Славка беше тревожна за Стойко, макар да беше успяла да го види и сама да се убеди, че раните на ръцете му не са опасни.

А следобед хаджията се изтегна на миндера в гостната стая и когато Кина дойде да го завие с червено китено чердже сметна, че е тъкмо време за разговор!..

—     Хаджи, не ми се сърди, ала ще те попитам, дали си бил прав, като си съборил нашите магазии, за да се спре пожара?

Хаджи Минчо я погледна учудено. За пръв път жена му го запитваше прав ли е бил, като е постъпил тъй и тъй. Изненадата беше толкова голяма, че отначало го забърка. После се усмихна и погали сложената на гърдите му мека и бяла ръка:

—     Остави тия работи настрана, Кине. Имаш си доста грижи — те ти стигат. Остави ме да правя това, което сърцето ми и човещината ме карат да правя. Може би не съм по-добър от другите хора; поне сегиз-тогиз, когато мога да бъда по-добър, нека да бъда.

Кина леко го погали по посивялата коса и реши, че той винаги е бил прав.

Мисълта за градски лекар и аптека не напусна хаджи-Минча целия следобед. Той се унасяше в дрямка и в просъница чуваше думите на лекаря:

—     Да пази Господ от мор или холера. Тогава целият град би пламнал и не би могъл да се угаси с три съборени магазии.

След вечеря, докато Кина се залисваше с домашна работа из трапезарията, хаджи Минчо влезе в стаята на Пенка. Момичето четеше, облакътено на масата, с длани над челото, за да си засенча очите от светлината.

—     Четеш ли, Пенке?

Пенка скочи:

—     Аз пък мислех, че е Славка и дори не те погледнах.

Хаджи Минчо седна на масата и се усмихна :

—     Няма нищо. Какво четеш?

—     Една книжка. Разправя се в нея за славните жени. Току-що излязла на бял свят. Даскал Петко ги продавал, та мама купила една за мене. И знаеш ли, татко? Една жена я превела от сръбски и я нагласила. Много хубава книжка.

—     Добре, добре. Като я прочетеш, ще ми я разкажеш. Сега за друго съм дошъл.

През мисълта на Пенка пробяга: дали не му е говорил Николи?

И страните и пламнаха.

Хаджи Минчо не забеляза смущението ѝ.

—     Трябва да напиша две писма, па се сетих, че ти си по-млада и че по ти иде отръки да пишеш. Защо съм те учил толкова години, а?

—     Ще ги напиша, разбира се, — някак облекчено отговори момичето и побърза да извади от чекмеджето на масата хартия и сребърния дивит, който баща ѝ ѝ беше донесъл от Цариград. — За кого ще са писмата?

—     Чакай, чакай, — рече хаджи Минчо. — Преди да ти кажа за кого са писмата, ще ми обещаеш, че на никого няма да казваш за тях. Разбра ли? На никого! Нито на Славка, нито... на майка си.

Преди да свърши изречението хаджията се посмути: съвсем не беше прилично да кара Пенка да крие каквото и да било от майка си. Но мисълта му беше друга: не искаше да загрижва Кина със своите благотворителни постъпки, особено след като днеска го бе запитвала, прав ли е бил, когато е събарял магазиите.

—     И на мама ли да не казвам? — изви вежди Пенка. — Чудна работа...

—     Няма нищо чудно, мое момиче. Работата е, че не искам да знае никой за това, което тъкмя, докато не се свърши. Нека се свърши, тогава аз сам ще кажа на майка ти. Е обещаваш ли да не приказваш за писмата?

—     То се знае, че обещавам.

—     Тогава слушай: едното писмо ще напишеш на хаджи Павли в Цариград, на Балкапан. Той ми е стар приятел. Ще му пишеш да ми намери в Цариград един доктор и да го изпрати в Търново. На доктора ще плащам 20,000 гроша, а колкото пари си изкара от други граждани — халал да му са. Хаджи Павли да рече на доктора, че като дойде тука ще намери аптека, каквато няма и в Цариград. В аптеката той ще се разпорежда и каквото изкара от там, пак за него ще бъде.

Хаджията зави цигара и продължи:

—     Другото писмо ще напишеш на доктор Стат Селвели във Виена. Ще му пишеш да купи една аптека с всичко що се следва в нея и да ми я изпрати, колкото може по-скоро. Колкото пари струва, да ми изпрати сметката. Да не се скъпи за аптеката, защото работата е бърза и важна. Толкова.

Той стана и когато стигна до вратата завърши:

— Писмата ще ги пишеш, като че ли аз ги пиша. Напиши ги един път и ми ги прочети, па после ще ги препишеш на чистичко и ще ги изпроводим.

До полунощ Пенка работи най-прилежно, а на сутринта хаджи Минчо подписа писмата, запечата ги с личния си печат и сам ги предаде на пощаджията с поръчение да ги изпрати веднага.

Поръчението беше подсилено с един бешлик за пощенски разноски и с още един за почерпушка.

Пощаджията поблагодари и още до обед изпрати в Свищов едно заптие на кон, като десет пъти му каза, че писмата са важни и че трябва на четири да си отваря очите, докато ги предаде на австрийския пощенски агент.

Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

Прочетете още за Хаджи Минчо Хаджи Цачев 
Сортачването на хаджи Минчо с хаджи Николи в Търново
Историческите повести и романи на Змей Горянин
Старо Търново

Картина на Обербауер

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ