ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА XVII

 Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин 
XVII

Целият град научи за скарването на двамата търговци. Такива новини се носят леко. От уста на уста те обикалят навсякъде и понякога така се изменят, че и тия, които са били участници не могат да го познаят.

Още на обед Кина посрещна хаджи Минча с питащ поглед, а Славка, когато слагаше обяда на трапезата едва не заплака.

Стойко я погледна учуден:

— Ти какво?

— Нищо!... Стана ми мъчно, като научих, че си почнал да се биеш из кръчмите...

— И таз добра! — плесна с ръце Стойко. — Кой ти каза, че съм се бил?

— Целият град приказва... И за тебе и за дядо хаджия!...

— Глупости! Какво ще приказват за мене? Наказах един пиян бърборко, който не знаеше на устата си мярка...

— Бива ли, Стойко, бива ли?

— А ти да не би да искаш да го помилвам, загдето обиди дядо хаджия?

— Обидил дядо хаджи ли? Защо?

— Остави тази работа настрана. Тя е дълга!

Наистина, тя беше дълга. Никой не можеше да разбере нейното начало и никой не можеше да предвиди края ѝ. Тя беше от ония дълги и противни истории, които имат винаги най-прости причини, но които в глъбината си крият много естествени и първични подбуди.

Нима богатството на хаджи Минча, или неговата аптека, или щастливата женитба на дъщеря му, или благоденствието му, или всички ония дребни и малки факти, които причиняваха личното му щастие бяха причина за тревогата на хаджи Мехмед Караманлията? Разбира се, не! Сам Караманлията беше богат и почитан човек, тежък търговец и щастлив баща, радваше се на уважението на целия медзлич и всяка година получаваше отличия от Високата Порта.

Тогава, какво различаваше тия двама първенци?

Различието лежеше в онази първа причина, която правеше едните господари, а другите роби. И сега идваше неизбежната развръзка на този сложен факт: господарите заспиваха под упойката на пиянството и разгула, а робите се събуждаха, за да прозрат своята лоша участ и за да се борят за нейното подобрение. Караманлията се бореше срещу хаджи Минча, защото се чувствуваше ага, който може да вземе всичко, което поиска от своя роб. Хаджи Минчо пък се бореше, защото знаеше, че робията не може да бъде безкрайна, и че бяха дошли вече дните да се свали от робската шия унизителното и срамно иго. Тези причини бяха затрупани с хиляди излишни подробности, но тяхната същина оставаше винаги една. За тази същина говореше „Царственика” на Стоенчо Ахтар, за нея пееха вечер момците по седенките, за нея се вдигаха народни въстания и се лееше кръв.

В крамолата с Караманлията хаджи Минчо чувствуваше своята правда и нейната сила биваше поддържана от волята на хилядите угнетени. А Караманлията виждаше края на златното време, когато агите бяха всесилни, и това го довеждаше до ужас. Тука беше началото и краят на тази необикновена борба.

По гроздобер в Търново пристигна едно прашно лондо, изтрещя по калдъръма на Башдарлък, зави по една-две тесни улички и спря пред къщата на хаджи Минча.

Една хубава женска глава се подаде през отворения прозорец на лондото и първият поглед, който хвърли, беше отправен към току-що пожълтялата брезица.

Файтонджията скочи от капрата и отвори вратата на колата:

—     Добре дошли.

Отвътре излязоха една хубава жена и един засмян мъж. Жената беше облечена в скъпи коконски дрехи, а мъжът носеше тежък тъмносив европейски костюм и морав анадолски фес.

—     Виж брезичката ми, — промълви жената и в очите ѝ блесна топла влага.

—     И тя е хубава, като тебе, — нежно каза мъжът и леко я бутна да влезе в двора.

Кина работеше нещо в трапезарията. Тя чу тропота на лондото, но не се загледа. Ала като скръцна портата, бична работата си настрана и изтича на двора.

—     Пенке!

—     Мамо!

Николи загледа двете прегърнати и разплакани жени и прихна:

—     И таз добра! Я си спрете сълзите, че в двора река потече...

Но радостните сълзи на майката и дъщерята не спираха и с разплакани очи ги завари хаджи Минчо, който бе научил за гостите си и тичешката бе взел пътя от дюкяна до вкъщи.

—     Весели ти очи, Кине! — викна той от вратата и разцелува дъщеря си и зет си. — Виж ти! Каква радост! И не ни се обадихте...

—     Нарочно не ти се обадих, дядо хаджи, — засмя се Николи. — Когато ти пращах последното търговско писмо, вече се готвехме да тръгнем... Не ти се обадих, за да те изненадам... Щеше ми се, да ви видя забъркани и тебе и мама...

—     Ех, деца, деца! — закани се весело хаджията. — Да ме забъркате, а?... Е, няма що! Забъркахте ме!

Нито Пенка, нито Кина говореха. Те само се гледаха и през очите се преливаше в сърцата им оная дивна майчина обич, която няма определение, но която е най-силното от всички човешки чувства.

—     Виж ги! — подмигна хаджи Минчо. — Не могат да се нарадват... Нека да ги оставим тука да си побъбрат, па и Пенка да се приготви да си почине. А ти ела горе с мене!

През прозорците на гостната стая гореше есенното слънце и червените му блясъци играеха весело върху виенското огледало и венецианските абажури на лампите. Имаше нещо много топло и уютно в тази спокойна гостна стая, която Николи бе напуснал преди пет години, но която и до днес гореше в сърцето му, като хубав спомен и го викаше да се върне в родния град. Тук миришеше на дюли и босилек и над лавиците лежеше синкав полумрак, който милваше очите.

—     Е, Николи? Върна ли се, сине? — гласът на хаджи Минча потрепера.

—     За малко се върнах, дядо. Дойдох си, защото ми домиля Търново. Домиля ми Янтра и Трапезица.

После се сепна. Стори му се, че е обидил своя тъст и побърза да изправи грешката си:

—     Па и вий ми бяхте домилели, дядо хаджи: ти и кака Кина... Аз при вас съм расъл... Като родители съм ви имал...

Хаджи Минчо беше трогнат, но той не обичаше нежностите и затова ловко промени пътя на разговора:

—     Казвай сега, какво става в Цариград!

Николи завъртя цигара, запали и повдигна рамене:

—     Какво да ти кажа, освен, че нашите там се държат мъжки и човешки. Сдушили са се, и като един човек се пазят... Ако гърците наклеветят, да речем, някой наш човек, па бил той и най-бедния, тоз час ще се вдигнат десетина първенци да му станат поръчители. Аз досега на колкото души поръчител съм ставал ако събера лира по лира, не зная ще ми стигне ли капиталът.

—     Нищо, Николи! Ако не стигне твоят капитал, започни да теглиш от моя...

—     Не е то, дядо хаджи. Друго има. Всички българи, на които съм поръчителствувал са излизали честни и порядъчни хора. Само гърците са ги клеветили...

—     Помниш ли, Николи, какво ти казах едно време, когато се скара с Магавулис? Казах ти тогава, че си му рекъл голяма приказка. Но търговците трябва да си помнят приказките — и големи и малки. Ти беше рекъл, че ще похарчиш всички пари на фирмата, за да изгониш гръцкия владика из Търново... Направи го! Без пара да останем, няма да ми е жалко... Стига да си изпълниш търговската дума! Разбра ли ме?

—     Разбрах, дядо хаджия, ала не е нужно да похарча толкова пари... В Цариград вече всички знаят, какви са гръцките владици. Три пъти съм се виждал с великия везир и трите пъти за това сме говорили. Тази работа, дето я гласим, и без пари ще стане. Ще стане от само себе си.

—     Тъй, тъй! — поклати глава хаджията. — Дето ще рече, ти здраво си се заловил за делото. Щом и до великия везир е дошло...

—     Дойде, разбира се! — отвърна гордо Николи. — Та аз да не говоря само от свое име? Каквото кажа, все от името на фирмата го казвам!

—     Тъй, тъй! — поклати глава хаджи Минчо и видимо изрази доволството си. Не беше напразна и безцелна борбата му. Значи, и другите мислеха и действуваха, като него.

—     Ами тука какво става? — запита Николи.

—     Тука ли? Работим спроти силите си. Не е леко, но колкото можем смогваме. Като се постъмни, ще ми дойдат редовните гости и ще разбереш от тях. Те навярно вече са научили, че си дошъл и до един ще довтасат.  
Гостите довтасаха преди да се стъмни.

Пръв дойде даскал Никола Златарски, а след него по стъпките му доктор Алеко. После всички будни души на Търново се изредиха един подир друг. Дойде дори престарелият вече хаджи Димия, за да тупне Николи по рамото и да му каже:

— Научаваме всичко, Николи. Всичко ни казва хаджи Минчо и само тебе те възхваляваме... И това дето си казал на великия везир да ни отърве от гръцка напаст ехидна — и това знаем. Ти си му го писал на писмо, а той ни го каза на нас още на часа! Да си жив, сине! И аз на стари години започнах да вярвам приказките на Стоенчо Ахтар.

Неделя преди Димитровден хаджи Минчо и зет му пиеха сутрешното си кафе в кантората. Там беше топло и приятно, защото вънка имаше скреж, макар че дните бяха слънчеви и светли.

Хаджи Николи се готвеше да замине и все се случваше нещо да го възпре. Веднъж го бе задържал хаджията, веднъж го бе помолила Кина да останат още някой ден, за да се порадва на дъщеря си, а сега и сам той бе решил да остане за празника на Светия Димитър, та след това да тръгне по дългия път за към Цариград.

Чаршията отдавна се бе разбудила. Сегиз-тогиз преминаваха по улицата натоварени коли. Някъде далеч писукаше кларинетът на Николито Странджата.

Изведнъж чирачето Минчо се вмъкна в кантората:

—     Дядо хаджи, едни селяни искат да те видят. Не са дошли по търговия, ами тебе искат да видят. По друга работа...

—     Като искат да ме видят, да дойдат! — отвърна хаджи Минчо и се усмихна. — Кой знае, какво им е потрябвало на сиромасите.

В кантората влязоха четирима селяци: двамата бяха още съвсем млади мъже, единият навярно беше връстник на Николи, а другият беше столетник, побелял от снеговете на много зими и прегърбен от тежестта на изминатите дни.

—     Добро утро, хаджи! — пропя с тънък глас столетникът. — Прощавай, че сме дошли по никое време... Ний... такова... по работа сме тръгнали...

—     Добре дошли и поседнете да пиете по едно кафе, — покани любезно хаджи Минчо.

—     Не ни е нам до кафе, хаджи! — продължи старецът. — От мъка и зло сме дошли при тебе...

Той безпомощно мачкаше в ръце калпака си и гласът му неестествено трепереше. Другите стояха прави, като свещи и гледаха стеснени. Навярно те бяха чували за хаджи Минчо и сега в душите им ставаше някаква необикновена буря: значи този е всесилният богаташ хаджи Минчо.

—     Хайде, холам! — засмя се хаджията. — Чак толкова да е лоша работата, не вярвам. Кажете да видим, какво има?

—     Ние, дядо хаджи, — започна връстникът на Николи, но старецът го прекъсна със знак.

—     За беглика сме дошли, хаджи Минчо... Дошли сме да те молим ти да го вземеш...

—     Аз ли? — изви вежди хаджи Минчо. — Та че как ще го взема аз, когато никога не съм се занимавал с бегликчилък? Аз от тези работи нищо не разбирам.

Единият от младежите нетърпеливо пресече:

—     Надеждата ни е в тебе, дядо хаджи, от тебе по-богат и почитан човек не знаем. Тръгнали сме преди две недели от Тулча да дойдем тука и да те помолим.

—     Добре! — отвърна хаджията. — Това разбрах. Друго не мога да разбера: защо при мене идвате за една работа, която не разбирам и която не съм вършил никога в живота си?

Старецът се покашля;

—     Защото си богат, хаджи. Само ти можеш да ни помогнеш... Затова...

Докато се водеше разговора, Николи стоеше настрана и само следеше своя тъст. Искаше да наблюдава неговата преценка и отношенията му към тези хора. А те наистина бяха за окайване.

—     Досега, кой е вземал беглика? — запита хаджи Минчо.

—     Този, който го вземаше добро да не види! — прокле единият от просителите.

Столетникът пак му направи знак да мълчи.

—     Вземаха го, хаджи, един грък от Цариград — Перикли се казва. Сортачаваше се с един търновски турчин — Мехмед ага Караманлията.

—     Караманлията, а?

—     Той, хаджи!

Хаджи Минчо помълча миг и се обърна към зет си:

—     Николи, иди в конака и вземи беглика.

—     Да го взема ли? За колко пари? До колко да наддавам?

—     Като кажа да го вземеш, сине, то ще рече, че трябва да го вземеш. Туй-то!

Просителите се слисаха.

—     Прощай, дядо хаджи, — почтително се поклони единият. — Ние дойдохме да те помолим, защото тия разбойници, които досега вземаха държавната плата за овцете деряха от една овца по две и три кожи. А то ще рече...

—     А то ще рече, — намеси се старецът, — да си натирим стадата я в Черно море, я в Бяло.

—     Николи, — повтори хаджи Минчо. — Вземи беглика.

Николи се поклони:

—     Разбирам, дядо хаджи, и ще го взема...

Селяните останаха втрещени и забъркани. Те идваха да молят за подкрепа, а не подозираха, че така лесно ще я получат.

И само един, столетникът, намери думи, за да поблагодари:

— За това добро цял народ ще те благославя, хаджи Минчо. Всички овчари ще ти заколят курбан...

Бегликът, сиреч, държавният налог за овцете беше едно от най-големите пера за приходния бюджет на отоманската империя... Овчарството бе достигнало грамадни размери в страната, защото продуктите на овцевъдството бяха признати за най-необходими материали. Вълнарството и сиренарството цъфтяха. Абаджийският занаят, който беше най-тясно свързан с добива на вълна, се ползуваше с най-голяма почит в държавата. На не по-малка почит стоеше и мандраджийството, защото сиренето, приготвяно в Турция, намираше отлични пазари в Египет, Сирия и целия изток. При това развитие на овцевъдството всеки мъдър държавник би видял в него едно от най-жизнените стопански мероприятия и безсъмнено, би го насърчавал с всички средства.

Ала в отоманската империя не беше така. Там още съществуваше суеверното и фаталистично схващане, че всички неща идат от Бога, и че както е било едно време, така ще продължава да бъде и сега. А условията за живот се бяха изменили. Раята, която хранеше агите, бе започнала да чувствува своето икономическо превъзходство и беше почнала да повдига глава.

Никой от Високата Порта не съзираше това съдбоносно явление. За султана, за великия везир и за техните помощници това явление беше увлечение на луди глави. И никой не си задаваше въпроса, защо лудите глави са най-много измежду овчарите.

Напротив, всички вярвайки, че овчарите са икономически най-добре, смятаха, че могат да ги направят една отлична дойна крава за държавните финанси. Те не знаеха, че кравата може да дава само определено количество мляко.

И понеже не знаеха това, отдаваха беглика на този предприемач, който дадеше най-висока цена. А как предприемачът щеше да събере даденото на хазната, за това никой не се замисляше. Това бе довело добруджанската овчарска делегация в кантората на хаджи Минча.

От години наред бегликът се вземаше от един цариградски грък и от хаджи Мехмед Караманлията. И двамата наддаваха толкова, колкото да затворят очите на чиновниците. А сетне започваха да събират от овчарите такива страхотни данъци, че бедните пастири бяха стигнали до решението да натирят стадата си я в Черно море, я в Бяло.

Бегликът се отдаваше на три места: в Търново, в Пловдив и в Цариград. Този, който наемеше предприятието, трябваше да получи утвърждение от Високата Порта и султански берат. Търговете ставаха по Димитровден, а налогът се събираше от овчарите до Света Богородица на другата година.

Тъкмо затова добруджанци бяха дошли при хаджи Минча току пред празника на Свети Димитра. Те не бяха още затворили вратата на кантората и Николи излезе. Той отиваше към конака, за да научи условията за търга. Беше замислен. В решението на своя тъст той виждаше още един знак за борбата, която се бе подела от всички българи срещу гърци и турци. От тия, които бяха вземали беглика дотогава единият беше грък, а другият турчин. И този друг беше търновски търговец, първенец и виден човек.

Николи не знаеше нищо за болната страст на Караманлията и неговото скарване с хаджи Минча. Всъщност, при решението да вземе беглика, сам хаджи Минчо нямаше намерение да уязви или ощети Караманлията. За него беше ясно, че трябва да се помогне на овчарите, а едва после научи, че с това ще удари омразния турчин, който си бе позволил да го обиди. Трябва справедливост: колкото и да беше добър и прощаващ, старият търговец все пак беше човек и изпита едно малко удоволствие, когато разбра, че с вземането на беглика ще накаже дръзкия турчин. Но това беше съвсем малко удоволствие пред радостта да помогне на сънародниците си.

Всичко това Николи не знаеше, или по-право знаеше само едната половина, че хаджията искаше да защити народа.

С това убеждение той влезе в конака и съобщи на заптието, че иска да види мюдюрина Садък паша. Заптието отърча на часа, като разбра, кой е посетителят, а Садък паша излезе да го посрещне пред вратата на кабинета си:

—     Заповядайте, любезний господине. Щастлив съм, че мога да ви видя в своя кабинет.

Николи любезно отговори на това приветствие и се разположи на ниския диван пред писалището.

—     Аз дойдох по работа, паша ефендим.

—     Уверен съм в това, но вярвам, че не ще откажете да изпиете едно кафе с мене.

—     О, разбира се. Ще ми бъде голямо удоволствие.

До идването на кафето в кабинета на мюдюрина се водеха обикновени и излишни разговори, а в същото време хаджи Мехмед се разхождаше по коридора и се сърдеше, че ще трябва да чака. Той беше дошъл също за търга по беглика, но беше закъснял с няколко минути.

Час по-късно, като излизаше, Николи се сблъска с Караманлията.

—     Виж ти, каква среща. Не бях те виждал от години, Мехмед ага. Как си, как върви пазара.

Отначало турчинът се засуети, но бързо разбра, че зетят на хаджи Минча не знае за станалата крамола.

—     Добре съм, хаджи Николи. Позастарях, ала още се държа... А ти ? Какво те доведе в конака?

Хаджи Николи реши да хвърли бомба:

По беглика съм дошъл, Мехмед ага. Решихме и с предприемачество да се заемем.

Хаджи Мехмед побледня, но успя да се съвземе:

—     По беглика, а? Та и аз за същото съм дошъл... Значи хаджи Минчо е решил бегликчилък да прави?

—     Не хаджи Минчо, — невинно отговори Николи, — а фирмата. Тъй намислихме.

Караманлията трябваше да се съобразява бързо: хаджи Минчо беше измислил този бегликчилък, колкото да може да си отмъсти на него за обидите. Но той не познаваше Караманлията... Защо да не излъже, че се разкайва за стореното и да поиска ортаклък с българите? Той беше твърде опитен в предприемачеството и можеше добре да изиграе ортаците си? По такъв начин отмъщението щеше да се превърне в наказание... Ех, че весело ще бъде!

—     Аз съм виновен пред хаджи Минча, — каза той с вид на истинска добродетел. — Ние с него се скарахме.

—     Скарахте ли се? — истински се изненада Николи, — Защо се скарахте?

—     Е, празни работи... Бях изпил повече ракия и затова. А бих искал да му се извиня...

—     Че направи го, Мехмед ага!

—    Трудно е, — отвърна турчинът и въздъхна. — Нали го знаеш хаджията?! Виж, ако бихме могли да се сортачим по беглика, може би това би ни помирило... И защо да не се сортачим? Аз добре го разбирам този занаят.

Николи беше готов да избухне в смях, но се въздържа:

—     За ортаклък ли казваш, Мехмед ага? Ще кажа на хаджията.

И му каза.

Хаджията отначало го гледа втренчено, а сетне поклати глава и отсече:

—     Запомни, Николи: хаджи Минчо турчин ортак не рачи! Не за печалби вземам беглика, а за... а за... ти знаеш, за какво!

На следния ден Николи взе беглика. Той даде такава висока цена, щото другите състезатели прехапаха устни и се оттеглиха. Сам Садък паша помисли, че във фирмата „Хаджи Минчо, Селвели и Содружие“ няма умни хора и предвидливи търговци.
 Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ