ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА I-II

ИСТОРИЧЕСКА ПОВЕСТ ЗА ХАДЖИ МИНЧА ОТ ТЪРНОВО

ОТ ЗМЕЙ ГОРЯНИН

Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII оригинал

I

ЕДВА се подаде вечерницата над далечния тъмно-син хребет и керванджиите тръгнаха. Заскърцаха тежките биволски кола, запяха колелетата и по белезникавия царски път, като черна змия, се проточи керванът.

— Хайде, на добър час! — благослови керванбашията дядо Али и леко бутна с остена едрите чакърести биволи.

Дядо Али винаги седеше на първата кола, обглеждаше пътя и разпореждаше кога да спрат и кога да тръгнат. Той беше седемдесет годишен старец и неговият опит му даваше право да бъде водач и да бъде уважаван от всички керванджии от Свищов до Търново, та и до Русчук и Лом - паланка.

Не е малко това петдесет години да сновеш по пътищата! Петдесет дълги години да караш биволска кола със стока от един град до друг, през десет села. Тук да те достигне буря, там сняг да те засипе, там да те задуши лятната жега. От както подаде глава кокичето под снега, докато зимният вятър отвее и последните кървави листа на дивата круша да пътуваш!

Петдесет години път! Да снадиш всички извървени стъпки, да наредиш едно до друго завъртанията на колелетата, все ще можеш три пъти да обиколиш земята. И колко неща ще видиш! Колко неща ще научиш!

А ако запиташ дядо Али, какво е видял и какво е научил, ще се усмихне, ще повдигне рамене и ще отсече:

— Лъжовен свят, синко. Падаща звезда! Виждаш ли я от къде иде? Виждаш ли я накъде отива? Това съм видял аз през моето петдесет годишно керванджийство.

Дядо Али караше колата си, а редом с нея вървяха останалите керванджии. Те не смееха да се качат по колите, за да не би да заспят и да пропуснат хубавата звездна нощ.

— Керванджията не бива да спи нощем, момчета, — за стотен път разправяше дядо Али. — Денем, като напече слънцето, като разтвори хомота на биволите и ги натири на паша, да спи колкото иска. А нощем е грехота.

—     Ти заспивал ли си нощем, Али ага? — запита Нейко Крайненецът.

—     Как заспивал ли съм? Ех, момче, момче! Сега се учиш на керванджийство, затова ме питаш. . .

Старецът пухна няколко пъти навън и навътре в луличката си, разпали я, смукна кълбо тютюнев дим и заговори, като че ли на себе си:

—     Три пъти съм заспивал на колата и трите пъти ми се случва беда... Времена! Всичко се случва на човека... Първият път — то беше отдавна: може да има петдесет години оттогава, а може и повече да има. Не помня вече. Бях млад. Бях силен. Радвах се на всичко. На всичко се усмихвах и всичко ми се усмихваше... Тогава заспах на колата... От младост. Спях и чувах да пеят колелетата. Спях и ми се струваше, че съм буден и че слушам стотина свирци да свирят на сантур. Току изведнъж песента млъкна. Събудих се и скочих. Гледам на слога край пътя една жена с бели дрехи и бяла кърпа на главата. Разтърках очите си, да не би още да спя, ала жената все стоеше на слога и ме гледаше. „Откъде се взе, жено?“ — запитах я аз, а гласът ми такъв тих и тръпен, че не можех да го позная. Жената ме гледаше мълчешката и се усмихваше. По едно време вдигна ръката си и ми посочи на юг. Сякаш ми каза да си вървя по пътя и да не я питам. Бутнах биволите, подвикнах им, а с края на окото си погледнах към слога. Жената беше пак там. После някой се закиска зад гърба ми. Обърнах се и ... биволите нагазиха в Росица. Сто пъти бях минавал по този брод, а сега, как се бях заблудил — Аллах знае! Замучаха биволите, колата плувна, понесе я плътната вода и я обърна. Аз изплувах на брега и зъзнещ от студ започнах да чакам утрото. Като развиделя биволите сами дойдоха при мене. Как се бяха разжеглили добичетата — не знам. А от колата ми и от стоката не остана помен.

Дядо Али изчука лулата си върху една климия, тикна я в пояса и без да го забележат другите керванджии бръкна в пазвата си, напипа чудодейната муска и лекичко я притисна.

—     Ами тази жена истинска ли е била? — запита най-младият от керванджиите Стойко Самоводенчето.

—     Кой може да каже, синко? Аллах знае. Може и мъгла да е било. Може и зла беда да е дошла. . . А от колата ми нищо не остана . . .

Стойко приближи до колата, хвана се за ритлата и запита:

—     А вторият път, дядо Али, каква беда ти се случи?

—  Тогава ми умря единият бивол. И на него виках Чакър, като на този, десния. Хубаво, здраво животно беше, И тъй — без нищо си умря . . .

—     Пак ли видя бялата жена?

—     Не помня, Стойко ... Може и да съм я видял ... Забравил съм вече...

Дядо Али замълча и се заслуша в шума: колелетата пееха отмерено, едва се долавяха тихите стъпки на биволите, заглушени от праха по пътя, някаква разиграна бурма звънтеше, като звънец, сякаш пригласяше.

—     Стой! — прозвуча спокойният старчески глас. — Спрете добитъка да почине. Керванджийката се сгуши зад трите тополи. Ще рече — наближили сме вече Росица.

Той се смъкна от колата, прикачи синджира на биволитe за теглача, помилва широките чела на животните и тихичко им зашепна:

—     Чакър, добро момче, юнак момче. Позамори се май, а? Реджеб, ами ти, сине?

Биволът повдигна влажната си муцуна и пръхна в лицето на своя другар и стопанин.

Керванджиите побързаха да завият биволите с пъстрите чулове, сетне се събраха на поляната край пътя, току пред първата кола. Неколцина се изтегнаха на тревата, загърнаха се в ямурлуците и задрямаха. Други насядаха със скръстени крака около дядо Али. Той отново напълни луличката си, цъкна с кремъка, завъртя парченцето прахан да се разпали и бавно, с наслада запуши.

—     Ще се върнем ли пак през горната неделя? — попита Стойко. Той за пръв път пътуваше с керван и новата работа много му харесваше. Искаше му се вече да е в Търново, да е разтоварил стоката и сега да се връща към шумния Свищов, към широкия спокоен Дунав, където пищят свирките на австрийските параходи и над водната бездна тежко се влачат натоварените шлепове. — Ех, да можем да се върнем още във вторник, — помисли гласно той, — чудо ще е!

—     Ти с ума си ли си? — скара се Горан — един едър намръщен мъж с пъпчиво лице. — Хлапешки приказки! Във вторник керван тръгва ли? То ще рече на поразия да тръгнем!

—     Хм. . . — повдигна рамене Стойко. — И вторник, като всички дни. Като ти е здрава колата, като ти е силен добитъкът и на Разпети Петък да тръгнеш, пак на добре ще ти върви!

—  Не богохулствай, момче! — сопна се Нейко. — С такива мисли не се върви на път! Или ос ще се счупи, или стока ще загубиш. . . Керванджията трябва да знае на мислите си мярка. Инак то. . .

—     Инак то, — поде Горан, — нито един свестен керванджия не ще пътува с тебе.

—     Аз не за това, — започна да се оправдава Стойко.

—     Мераклия съм. . .

—     Не корете момчето! — огънят от луничката на дядо Али блесна, като светулка и озари усмихнатото му лице. — От младост приказва тъй. От младост много празни приказки се казват. . .  А на тебе, Стойко, ще ти реча, че да си спомняш: третият път, когато заспах на колата, беше във вторник. . . По икиндия излязох из Търново и още докато се обърнат три пъти колелата, налегна ме дрямка. Не беше сякаш дрямка, а тежест. Без да усетя заспах и из един път ми се счупиха двете оси. От трясъка се разбудих. Е, разбра ли сега, защо керванджиите не пътуват във вторник? Може и да не ти се вярва това, ала така си е! А дето си мераклия да пътуваш — разбирам те. Керванджилъкът е чуден занаят: тежък, мъчен, по студ и жега го работиш, пък нито можеш, нито искаш да го оставиш.

—     Ще си насити мерака, дядо Али. И аз едно време бях като него! — засмя се Нейко.

Дядо Али му махна с ръка:

—     Ще! До Димитровден още осем месеца има — все ще можем да отидем още десетина пъти до Свищов и да се върнем. На Хаджи Минча стоката не се превозва с един керван. . .

—     Чудил съм се, Али ага, защо един човек, като хаджи Минча, да речем, има толкова много и много стока, а други си отворил бакалничка и едва има в нея за десет пари червен пипер. Да речеш, че е от сермията — не е. И други богати хора има в Търново. Може парите им да са повече от хаджи Минчовите, а под лихва ги дават. .. Не се залавят с търговия. Ето: на това нещо се чудя и не мога да го проумея.

—     Търговията е до ум, Нейко, а не до пари. С пари има много хора, а с ум са малцина. Това запомни! Само който има ум знае, че парата зеленясва, в стоката е за доброто на цял свят.

Старецът се повдигна тежко:

—     Хайде да теглим колите. Време е. Добитъкът почина, а ние ще почиваме утре.

Отново запяха колелата. Сега вече керванбашията се оживи, пое остена и пободна десния бивол:

—     От тука, Чакър, от тука. Остави пътя вече. На ляво, момчета!

След първата кола се изниза целият керван.

—     Дядо Али, — обади се Стойко, — как познаваш на кое място на пътя трябва да се отбиеш, та да попаднеш на гладък брод? Никой друг керванджия не се наема да води керван през Росица. Само ти...

—     Годините са ме научили. И оная там!

Той повдигна остена и посочи една звезда:

—     Керванджийката. Аллах я заковал на небето тъй, че всеки да може да се оправя по нея.

—     Чуден човек си, дядо!

—     Остави това! За керванджийката ти говорех. И между хората има такива звезди: благородни и щедри. Път сочат на всички. С пари можеш да си купиш, каквото поискаш, само път не можеш. Пътят от хората се взема. Хем даром. Друго има, друго! Да знаеш от кого да си вземеш път. Занаят се избира по сърце, път — според ума.

Стойко ловко скочи на ритлата, наведе се над стареца и каза:

—     Прощавай, че сядам, дядо Али, ала искам по-добре да те слушам.

—     Слушай. От слушане младите печелят... За пътя ти приказвах. . . Ще видиш някой човек: богат, добър, почитан. Тръгнеш по неговия път. Гледаш после: завъртяло се колелото и този човек останал отдолу. Е? Какво ще речеш? Пътят му не е бил добър! Това е! Не е гледал керванджийка звезда, а друга някоя, която изгрява и залязва — променлива. Такава звезда по-блести, по-грее, повече радва окото. Но това, което радва окото, не всякога е от полза за ума и сърцето.

Дядо Али отново повдигна остена и посочи на север:

—     Виждаш ли я керванджийката? Малка, срамежлива звезда, ала е постоянна. Все там си е. По нея се оправят и пътници и странници; по нея хората знаят къде е Цариград, къде е Мека, къде е и най-малкото село ... Откови керванджийката от небето — светът ще се обърка. Хайде да речем, по земята път ще теглиш — ще личи. Ами по морето?... И ти, синко, още си млад, още се учиш — от тази звезда се учи... Избери си път, според нейното място и го следвай!

—     Не мога да те разбера, дядо, — подхвана Стойко и замислено поклати глава.

—     Разбирането е и мъчно и лесно. Нали ти рекох: и хората са, като звездите. Избери си звезда-керванджийка между хората и не се бой!

Старецът се загледа пред биволите и добави:

—     Бягай сега на свойта кола да подкараш животните, че вече стигнахме реката!

II

ХАДЖИ Минчо никого не обичаше повече от дъщеря си Пенка, защото му беше едничка — и за син и за дъщеря. Тя беше слабичко русо момиче, току прехвърлило шестнайсетте, и макар да трябваше да се момее, повече се детенееше.

Поне баща ѝ мислеше така. Или, може би защото Пенка имаше от рождение недостатък — леко накуцваше, на нея винаги гледаха като на дете. Достатъчно беше някога хаджи Минчо да я посмъмри и очите на майка ѝ, на тая тиха и съвсем покорна пред мъжа си жена, веднага светваха:

— Хайде холам, хаджи! Остави детето на мира! Какво искаш от него?

И странното беше, че въпреки тези глезени обноски от страна на родителите ѝ, Пенка оставаше умно и спокойно момиче, много сдържана и съсредоточена, дори малко хладна.

Това се дължеше и на нейното отлично образование. Понеже нямаше женско училище в Търново, хаджи Минчо два пъти в неделята изпращаше файтона си да вземе игуменката на арбанашкия манастир и да я доведе у тях, за да учи Пенка на четмо и писмо. То беше, докато дъщеря му беше още малка. По-късно започна да я учи вкъщи и даскалът от мъжкото училище, за да я запознае с „дълбоката наука“, както обичаше да се шегува баща ѝ.

И тя наистина се запознаваше с науката с удивително търпение и с възприемчивост, на която биха завидели всичките ѝ връстници.

Сега вече Пенка не вземаше уроци. Не че беше изучила всичко, а защото една вечер майка ѝ доверително бе казала на хаджи Минча, че е вече време детето да си помомува.

Хаджи Минчо се бе понамръщил, бе поиздърпал левия си мустак, но все пак се бе съгласил, че Кина е права.

Два-три дни по-сетне той повика даскала в кантората си и го запита:

—     Как е, даскале? Пенка изучи ли всичко вече?

—    Как да не е, хаджи?! Отколе! Сега само книги ѝ нося и ги четем двамата.

—     Е, тя книжките си и сама ще може да чете.

—  Ще може, разбира се! — каза даскалът и после съжали. Той беше сиромах човек, женен, с три деца и парите, които вземаше от хаджи Минча за уроците тъкмо зашиваха няколко кръпки на домашните му нужди.

—     Не е дете вече, — продължи хаджи Минчо. — Да си чете у дома, па и от майка си да се понаучи на къщна работа... А колкото за твоята плата, лесно. Ти пак си идвай от събота на събота да си вземаш своето. Книжки ще ѝ донесеш, нещо ще ѝ посочваш сегиз-тогиз — ще си ги изкараш.

Пенка научи за това вечерта и се усмихна:

—     Значи вече съм пораснала, а?

—     Та мигар си малка? Я се виж! Надминала си ме вече! — шеговито се скара майка ѝ.

Баща ѝ се засмя:

—     За татко си и за майка си ти все дете ще си останеш, ала за хората си вече мома за женене.

Пенка се развесели от тези думи на хаджи Минча и прихна:

—     Да не сте ми избрали и мъж?

—     Сстт! Тъй пред баща не се приказва! — скара се Кина.

—     Избрал съм ти, избрал... Лудият Абди вчера прати сватове да те иска...

—     Е, ти какво му рече? — продължи шегата Пенка.

—     Рекох му да си позакърпи шалварите, че тогава пак да дойде. До това време, рекох, Пенка ще се наспи и още малко ще порасне...

Пенка разбра смисъла на последните думи и със смях си отиде в стаята. В главата ѝ звучаха и тайнствено и приятно думите „мома за женене“.

Впрочем, Пенка си имаше една малка тайна. Това не беше истинска тайна, а смътното чувство, че един млад мъж занимава мисълта ѝ повече от другите мъже, че пред него почервенява, без да иска и без да знае защо, и най-сетне, че този мъж сам беше виновен затова, защото винаги, когато я срещнеше, я гледаше с по-други очи.

А я срещаше често, почти през вечер. Тя не ходеше с другите градски моми на разходка до Хисърлъка и не по улицата го срещаше. Не. То би било нещо обикновено. Чувала бе от други момичета, че тъй се срещали моми и момци и се залюбвали. А срещите ѝ с този млад мъж ставаха у тях вкъщи. Сам баща ѝ го водеше да изпият по една чаша праскова ракия, или по едно кафе, или да вечеря на тяхната трапеза. И тя ясно забелязваше, че когато му подава ракиената или кафена чашка, ръката му потреперваше и той крадешком поглеждаше към хаджи Минча, дали не е забелязал това.

Този млад мъж се казваше хаджи Николи хаджи Димоолу. Той беше главен писар в кантората на баща ѝ, но последният се отнасяше към него не като към платен човек в дюкяна му, а като към съветник, макар че беше с двайсет години по-млад.

Затова толкова често го викаше в къщата си.

Сам Николи никога не използуваше близостта на стареца, за да се посочи като разен нему, или поне като негов приближен. Той пазеше едно почтително разстояние и това най-много трогваше хаджи Минча. Дори съветите си той даваше със скромност:

—     Ако речеш да направим тъй и тъй, дядо хаджи, може и добро да излезе. . .

Или:

—     То от моя младежки ум не може да излезе кой знае какъв съвет, ами слушал съм да казват, че в такива случаи тъй и тъй се правело.

Ако подобен разговор се водеше у тях вкъщи и на него случайно присъстваха жените, хаджи Минчо се усмихваше с крайчеца на окото и подмяташе на жена си, а на Пенка ѝ ставаше много смешно, че един такъв хубав, силен и млад мъж може да говори с такова смирение пред баща ѝ. Тя забравяше, че хаджи Минчо е неин, а не негов баща. Сега, обаче, когато чу, че е вече „мома за женене“ помисли си, ако я поиска Николи, как би се срамила пред неговия баща.

Па и самата вечер предразполагаше за такива мисли.

През отворения прозорец на стаята ѝ се виждаше тънкият сърп на месечината извит над Трапезица и заобиколен с треперещи златни и сребърни звезди. От малката градинка се носеше дъх на ранна зеленина, на лалета и перуники и пълнеше въздуха в стаята с някаква лека упойка. Пролетният вятър подсвиркваше нехайно в току-що раззеленените клони на едничкото дърво в градината им — една бяла брезица, засадена в деня на нейното раждане и сега нейна връстница.

Пенка се облакъти на прозореца и погледна по улицата. Отколе се беше мръкнало и нямаше вече минувачи. До слуха ѝ достигна еднозвучното почукване на железния бастун, с който пазвантинът обикаляше чаршията и я вардеше от злосторници. И само този звук.

Долу, зад къщите от срещната страна на улицата се виждаше Янтра. Реката беше черна, като Трапезица и се сливаше с нея. Пенка я позна само по отражението на звездите, които като че ли се къпеха в хладната вода. И тя потръпна от хлад при тази мисъл:

— Хайде, моме за женене, съблечи се и си легни!

Без да пали лампата, тя започна бавно да се съблича, полуусмихната, полузамислена, сякаш се плашеше и радваше от думите на баща си, от пролетната нощ и от своята крехка младост.

На младите сънят лежи на възглавницата. Едва си допрат главите до нея и той им затваря очите с хубави видения.

Този път сънят показа на Пенка едно широко зелено поле, което достига до полите на планината, а там — сред китка от явори и брястове — се белее манастир. През полето минава златна кочия. И в кочията е тя, облечена в розова джанфезена рокля, с кован сребърен пояс, със седефени пафти, обкичени с маргарит, на гърдите ѝ блестят три низи пендари, а на ушите ѝ тежки елмазени обици. Само пръстен няма. А без пръстен сватба не става. И ето, че идва Николи. Той догонва златната кочия на бял ат и през прозорчето на кочията ѝ виква: „Пенке, дай си лявата ръка!“ И слага пръстен — тежък златен пръстен с дялан камък. И полетява с белия ат към манастира. Пенка се радва на пръстена, а току изведнъж, едно врабче пада на ръката ѝ и се мъчи с човка да откърти камъка.

От тупването на врабчето в ръката ѝ Пенка се пробуди. Навярно току-що бе заспала, защото луната едва — едва се бе издигнала. В стаята бе тъмно, но над пъстрата черга ясно се забелязваше някакъв предмет. Някой го беше хвърлил през прозореца.

Пенка тихо стана от леглото си, с крак притегли предмета и го взе: нещо тежко беше завито в книжка.

Ако беше друго момиче, щеше да помисли, че зла съседка му е направила магия, но Пенка беше вече много чела и знаеше, че магиите са глупост. При това тя носеше на гърдите си честен кръст, срещу който не възстава никаква нечиста сила.

Искаше ѝ се да стане и види, каква е книжката, но се побоя, че този, който ѝ е пратил такъв подарък може да стои вън и да чака да види дали ще се запали лампата.

Затова тя пусна книжката на земята, легна отново, но хубавият сън със зеленото поле, с белия манастир и златната кочия бяха изчезнали.

Едно оправдано любопитство я караше да се пробужда често, за да проверява не се ли е вече развиделило.

А когато първите лъчи на слънцето блеснаха в стаята ѝ, тя побърза да види чудния подарък и да се запознае с изпращача му.

Подаръкът беше малко обло камъче, завито в синя книжка и привързано към нея с тънка розова панделка.

Преди да разгъне книжката Пенка потръпна. Разбира се, това беше писмо. Значи действително е пораснала!

С някаква неизпитвана тръпка тя разтвори листчето. На него с красиви завъртяни букви беше написано :

Душице моя мила,

любима и добра,

нима ти мойта мъка

не видя и разбра?

Ела и утеши ме

и мене залюби, —

ах, ако туй не стане,

ела ме погуби!

Пенка се зарадва на това наивно и толкова хубаво признание, ала реши да затваря вечер прозореца си.

Дъщерята на хаджи Минча не биваше да получава такива писма!

А сърцето ѝ пърпаше, като птиче.

Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII
 оригинал

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ