Велико Търново в сянката на вековете

Из сказка, изнесена от писателя Змей Горянин на 20 март 1939 г. във В. Търново

Отново ме помилва романтиката на старото Търново. Отново ме облъхна прохладният вятър, който привечер минава над Света гора, събира дъха на теменуги и ранна зеленина и го донася в града, за да прикади с него незнайните гробове на царе и боляри. Отново ми запяха зелените води на Янтра за людете, които са били и вече няма да бъдат, за времето, което е било и няма да се върне, за славата, която е греела по Царевец и Трапезица и която е изгаснала оттам, за да грейне по небосвода на цяла България.
Може би, аз съм празен мечтател и сантиментален фантаст, дирещ под всеки зид по една легенда, до всяка полуразсипана фреска търсещ някаква необикновена балада, искащ от всеки цвят и злак да изпия омайващия сок на мистично откровение и върху всяка педя чернозем да намеря кърваво петно от простреляно юнашко сърце. Може би това е вярно. Но тъй също е вярно и другото: много е сиво нашето ежедневие, много е тежка борбата ни за къшей хляб, много са тъмни мислите, които обхващат съзнанието ни. И в това сиво катадневие, в тази тежка борба и с тези тъмни мисли забравяме душите си. Те остават празни, заключени за красотата на природата и любовта на хората, запечатани с надгробна плоча за чувството на опияняващ възторг, което се ражда от спомена за миналото.
Затова толкова е малка и радостта ни, и любовта ни, и надеждата ни, че ще дойде по-светло и лъчезарно утре, което ще ни обнови, ще ни изпълни с хубаво желание за творчество и с истинско стремление към духовен подем. Ние още не можем да си спомним светлия завет на миналото или може би, не искаме да си го спомним. Или, ако си го спомняме, твърде повърхностно и неловко възприемаме неговото словесно значение, без да вникнем в дълбоката му същина.
От тук произхожда и нелепицата, че много се говори у нас за връщане назад, за дирене духовна и нравствена опора в миналото на България, а че от друга страна нищо не се прави, за да се дадат на тези фрази кръв и плът, да се превърнат в хляб и сол за трапезата на всеки българин, от царския палат до колибата на въглищаря, който живее навръх Балкана.
По заключените врати на душите ни не може да се чука с красиви думи и с остроумно стъкмена литература. Ако така се действува, те ще продължават да стоят заключени дотогава, докато ги разтърси земетръсът на някаква дива и зловеща буря. Ще трябва ли да дочакаме този страшен ден? И няма ли, сепнати от неочакваността, да загубим не само опората си, а нещо повече: своята вяра за правда и справедливост?
Ето наложителният въпрос, издигнат пред нас със съдбовна неотменност. Разрешим ли него — разрешаваме половината от съдбата на Родината. Разрешим ли него — душите ни сами ще се разтворят, за да попият, както зажадняла земя пие летния дъжд, големите завети на вековете.
И първата истина, която разтворените ни души ще научат е истината, че „не о единомъ хлѣбѣ ситъ будетъ человѣкъ“.
Не само хлябът храни людете!
Наистина, без хляб се умира, но само с хляб животът става по-лош от смъртта. Той се превръща в животинско живуване, осмислено само с инстинктите за самосъхранение и поддържане рода. И ето защо е тъй жива радостта ми, че отново съм в Търново, че отново погледът ми ще запълзи по къдравите ридове, опиянен от толкова много багри, че отново слухът ми ще слуша песента на Янтра, че отново ще се нахрани духът ми от дивните химни и балади, които градът на царете ревниво пази в своите свети развалини. Някога великият псалмопевец Давид възхваляваше Бога с думите:"Скалите на Хорив и мъртвите камъни те славословят с песен!"
Ако някой би искал наистина да чуе как пеят скалите и мъртвите камъни, трябва да дойде във Велико Търново. И ще чуе, ако има сърце и вътрешно ухо, което да чува откровения — ще чуе една нечувана симфония, в която дивно се преплитат тръбен зов, звяк на подкови, свистене на стрели и звън на мечове. Понякога в тази необикновена хармония прозвучава тих молебствен псалом, или песен на влюбена девойка, или високи стройни славееви трели. Тогава симфонията става по-завършена, по-проникновена и в съзнанието откроява светли видения. Те греят с ореола на светци — еднакво мили и скъпи и в бранни доспехи, и в тъмни монашески одеяния, и в прости шаячни дрехи.
Грее величието на вековете.
Хиляди искри — рояци разсърдени светулки — летят над Търново, бляскат в сумрака на миналото, пишат с огнени слова историята на България. Защото няма страница в историята на нашия народ, която да не започва и да не завършва с Търново. То светлее на предела на епохите от величие към мрак и от мрак към величие. В него горят живите факли на вековете, и в светлината на всеки отделен век Търново изглежда ново, изглежда особено, не както е било преди или както в последствие ще бъде.
Ала всякога при всички случаи и при всички обстоятелства, Търново, градът на царете, гордостта на България, това Търново, за което Пенчо Славейков остроумно казва, че е „фотографиран блян на дяда Господа“, е оставало непременно, неизменно и единствено средище на живата българщина, несломима и неугасваща от бурите на световната повратност...
 Чудна е легендата, която Владикин използва, за да разкаже създаването на Царевград-Търнов.
Смущавани от дребния живот на дребните хора, великаните житове се заселили на спокойствие върху трите полуострова, тъй щастливо нарязани от Янтра.
Действително, мъчно ще можем да повярваме, че обикновени хора биха се заселили в този прекрасен кът, който дядо Господ е сътворил навярно, когато е бил много благосклонен към людете. Но в Своето промишление Той ясно е показал, че тази прелест може да бъде завладяна само от гиганти. Не може малкият смъртен да се радва на Божествените красоти! Няма да има нито духовната сила да прецени красотата, нито физическата мощ да се пребори с ревнивата природа.
Нека за миг да си представим Търново без сгради — Търново само по местоположение. И то да си го представим по времето на Крума, или преди него, когато Янтра е събирала водите на хиляди потоци, родени в девствените лесове на Xем. Тогава цялата околност е потъвала в тежка зеленина. Високи брястове, стволести дъбове и вити габъри са свивали царствен венец над бъдещия царски град. Скалите са били по-стръмни и непристъпни, реката е била пълноводна и стремителна, и зелените ѝ вълни с величествен плясък са се разбивали в подножието им, с гръмовен вой са нахълтвали в подмолите.
Няма достатъчно изразни средства, за да се опише дивната прелест на една девствена гора. А когато тази гора е била разкъсана, като детелина от Янтра — само фантазията на един Бьоклин може да я почувствува.
И фантазията на народа!
Българският народ — народът на кротките овчари и буйни всадници, на тъмнооките девойки и на майките, които откърмят войници, народът на сърдечния патос и дълбоката мистика, е виждал живо природата на Търново, за да постави всред нея — като в естествена среда, като в скъпоценна рамка — титаните житове: полухора — полубогове.
И кой е можел да излезе в борба с житовете, ако сам не е бил полубог? Кой би могъл да издигне копие срещу титан, ако сам не е титан и ако десницата му не е подкрепяна от Този, Който промишлява доброто и злото?
В тиха слънчева утрин, когато само славеите пеят и из леса се носи ромонът на потоците —по тесните каменни пътеки към жилищата на житовете вървели конници.
Слънцето чупело румените си лъчи в медните шлемове на ездачите, а сетне ги хвърляло във водите на Янтра, като кървави петна. То предчувствало кървавата битка и давало знамение. Как може да се разкаже двубой на богове?
Някога, спомням си, че, като дете, гледах картината на Васнецов „Борба на великани". Спомням си, че скришом отрязах от списанието тази картина, занесох я в училище и с детска убедителност разправих на другарчетата си, че тя представлява хан Крум, когато побеждава враговете си. И никога не подозирах, че някогашната ми детска фантазия ще бъде толкова близо до действителността.
Наистина, един титан по мищци и мускули застава срещу един титан по дух и мъдрост. Единият пази своето спокойствие — другият твори историята, културата, народностната мощ на племето си. Единият се хваща за тежък каменен блок, като че ли желае да повдигне земята, другият повдига копието си, същото онова копие, което отбелязва границите на Велика България!

Съдържание: 
Велико Търново в сянката на вековете
Величието на Асеневци
Картина на Цанко Лавренов

1 коментар:

Unknown каза...

Велики думи, думи изречени от истински патриот,дух докоснат от Бог,амин.

ДАРЕТЕ И ПОДКРЕПЕТЕ

Публикуваните тук материали са плод на чиста съвест и дълги часове труд. Ако ви харесва това, което правя и можете да си го позволите, помогнете на Старо Търново да съществува.
Описание Сума
Дарение BGN

Дарение в евро

Авторско право

Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Абонирайте се, за да ни следите в

Последователи