Сватбата на хаджи Минчовата дъщеря, празник за цяло Търново

Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин

XIII

ЕСЕНТА се задържа топла и хубава, като че ли само за двамата годеници: да могат да се притъкмят и на зима да са готови да скътат дом. Пенка имаше да доприглася прикята си, макар че Селвелията преди да си отпътува за Виена я беше повикал настрана и доверително ѝ беше казал:

— Пенче, батьовото, остави цялата работа на мене! Ще ти изпратя от Виена най-баш прикя. Такава... такава... каквато и султанската дъщеря няма. Да разбере мало и голямо, че се жени на ортака ми дъщеря!

Пенка му беше благодарила от сърце. Но грижите ѝ не бяха се намалили. Не е лесно то! Жени се хаджи Минчова щерка! Що хора трябва да дарява! На сватбата и градът ще се извърви да гледа прикята ѝ. Нека видят какво е могла да изработи. И не да ѝ завидят, или да я похвалят, ами да сърадват на късмета на Николи, че е взел такова момиче.

Николи пък имаше други грижи. Той бързаше да пригоди стария чорбаджийски дом на баща си по новата мода. На другия ден още след обявяването на годежа, той бе изпратил човек да му намери майстори зидари, и марангозчии, и бояджии — и от месец почти къщата му кънтеше от ударите на теслите, от скърцането на бичкиите и от безгрижните бояджийски песни.

Веднъж хаджи Минчо го закачи:

—     Николи, ти дворец ли готвиш, или търновска къща? Ако слушаш Стоенча Ахтар, пренеси си къщата на Царевец. Там са били дворците, казва Стоенчо.

—     Слушам го, дядо хаджи, и му вярвам, — отговори сериозно Николи, а после се засмя, — колкото за двореца, прав си... За твоята дъщеря и дворец да построя е малко!

—     Пуста любов! — повдигна рамене хаджията, но беше видимо поласкан. — Пуста любов! Как кара и умните хора да глупеят!

И влезе в кантората със завъртени броеници и хубава благодарна усмивка.

Николи, наистина, искаше да направи от къщата си малък дворец, в който да заведе другарката си, както прилича на такова семейство, от каквото я вземаше. С какво друго би могъл да благодари на хаджията за добрите му грижи и за бащинската му нежност? Та нима можеше да забрави, че се смяташе бедняк и писар в кантората на стария търговец, а после изведнъж се видя богаташ и един от най-тачените и ценени хора в търговския свят на Търново.

Не! Такива добрини не се забравят.

И той работеше мъжки. Щом се откъснеше от кантората, бягаше да нагледа майсторите в къщата си и да им даде поръчения. А като наближи средата на октомври, много често взе да се заглежда по дервенския път и честичко подпитваше, какво ли е станало с кервана от Свищов.

Керванът от Свищов беше тръгнал отдавна. Но сега беше есен, дните бяха намалели и животните трябваше да почиват нощем. По-бавно се пътуваше.

На пристанището шлепчията беше предал на керван-башията дядо Али един отделен товар и беше му казал, че тази пратка не е за съдружието, а за най-младия ортак. Лична пратка.

Дядо Али се беше усмихнал и беше поръчал да я натоварят на неговата и на Стойковата коли.

—     Защо, дядо? — беше го запитал младият керванджия.

—     Защо ли? Защото е берекетлия. На хаджи Николи за сватбата ще е. Трябва най-верните хора да му я носят... Аз едно време...

Стойко пак бе скочил на ритлата и пак бе потънал в мъдрите думи на стареца, събирани, сякаш по дългите криволици на керванджийския път...

—     Едно време когато се зажених хаджията ми купи нова кола и нови биволи... За хаджи Цача, казвам, за бащата на хаджи Минча... Сега дойде ред на внучката му да се отблагодаря за добрините... Цялата стока в кервана да разпилея, няма да ми е мъка... А за мойта и твойта кола, ще си отваряме очите на четири.

Двете коли пристигнаха първи в Търново, но дядо Али не каза нищо пред хаджи Минча, а тихичко прошепна на Стойко да ги откара пред дома на Николи и да не ги разтоварва преди да е мръкнало. А после намери време да прошушне и на Николи, че е дошъл нарочен товар за него.

—     Знам, — отвърна Николи. — От толкова време го чакам. Къде е?

—     Изпратих го със Стойко пред дома ти. Довечера със Стойко ще го разтоварваме. Не е редно да се показва отсега този товар на хората.

Николи се усмихна

—     Ти знаеш ли, какво си донесъл?

—     Не зная, па и не ми е работа да знам. Само се сетих, че е за сватбата. А щом е за сватба не се показва без време.

Вечерта двете коли бяха разтоварени. Техният товар криеше най-хубавите и най-модерни мебели за новото домакинство, избирани с вещина и обич от Селвелията.

—     Слагайте сега, всичко, както ни падне, — каза Николи. — Като си доведа невестата, тя да ги реди, както си иска. . . То не е работа за мъже.

И все пак, макар че не беше работа за мъже, цяла нощ Николи не мигна. Той ходи от стая в стая, гледа донесените вещи и им се радваше, като дете.

—     Ето на този дълъг стол ще се излягам привечер, когато изляза от кантората. Пенка ще сяда отсреща на ниската табуретка, ще взема гергефа на коленете си и ще бродира. И колко тихо и топло ще бъде под светлината на лампата и при играещия огън в камината.

Унесен в мечти на разсъмване задряма на същия този дълъг стол и би дремал дълго, ако не бе го събудила старата слугиня:

—     Хаджи, един тревненчанин иска да те види.

Беше вече светло и ясно октомврийско утро. Селянинът влезе в стаята и се огледа: тая необикновена нареда го забърка.

—     Аз, прощавай, хаджи Николи, че дойдох... Дирих те в магазията... Казаха ми, че още си бил вкъщи, за това дойдох...

—     Няма нищо за прощаване. Добре че си дошъл. Какво стана нашата работа?

—     Готов съм, хаджи. Сега ще сложа бравата на вратата. Нали затова те събудих? Не мога да сложа брава, без да си ти при мене... Такъв е законът:          чорбаджията трябва да бъде при мене, когато работя.

—     Ами ключовете готови ли са?

—     Готови. На ти ги ... И да ти кажа ли: то не ми е работа, ала... защо ти е вторият ключ?

Николи не отговори, а тръгна пред майстора ключар и го заведе при пътната врата. Там чакаха две чирачета с инструментите.

—     Почвай !

Майсторът започна работата си, а Николи дълго гледа ключовете, особено вторият.

Час по-късно той заключи и тръгна към кантората. На слугинята си даде нареждания, никой да не отваря главната врата. Който идва, да идва през кухненската порта. И оттам да си отива.

Слугинята го изгледа с недоумение. И навярно заключи, като хаджи Минча, че когато е влюбен, и най-умният човек може да дава глуповати нареждания!

В кантората Николи завари хаджи Минча самичък и му повери:

—     Дядо хаджи, аз съм готов. Чакам само твоето изволение за сватбата. Когато ме удостоиш да ми речеш, че мога да взема Пенка...

—     Ще, Николи! Скоро ще ти кажа, сине!

Следната неделя, подир отпуск черква, към къщата на хаджи Минчо се упътиха поп Димитър, хаджи Димия, Стоенчо Ахтар и даскал Петко Бюлбюла. Хаджи Николи беше отишъл преди тях и заедно с Кина ги посрещна на прага на пруста.

—     Добре дошли! — приветливо се засмя Кина — Дядо хаджи Димия, как се случи така, та тази година два пъти да идваш у нас все за хубави работи.

—     Случва се, невесто. Във вашата къща все такива работи ще се случват, щом имаш такъв добър стопанин и щом си отгледала такова чадо. Хайде да е хаирлия.

—     Амин, завърши поп Димитър и забърза по стълбите нагоре след Стоенча.

Горе пак ги чакаше хубавата праскова ракия на хаджи Минча, но този път гостите ѝ обърнаха малко внимание.

—     Хаджи Минчо, — започна дядо Димия, — този път работата ни е голяма:          антило е то, бе брате, не е шега!

Такава книга не се пише всеки ден.

—     Тъй е, дядо Димия.

Старецът беше взел върху себе си длъжността на разпоредител и затова любезно отклони поканата на Кина да им налее още по една чашка ракия.

—     Не е сега време за пиене, Кине! За сватбата ще пием, колкото си искаме. А сега сме се събрали за работа.

И без да дочака Кина да затвори вратата, изкомандва на даскал Петка:

—     Бюлбюл, сядай и пиши!

—     Чакай малко, дядо Димия! — прекъсна го Стоенчо. — За писането е лесно. Искам да кажа две приказки на хаджи Минча пред вас.

Той се закашля предупредително и стана:

—     Достопочтений ми другарю, хаджи Минчо. Зная, че ме позова, като свидетел за антилото на чадото си Пенка. Дойдох с готовност, защото те познавам и тебе и почтената ти фамилия. Но трябва да ти реча, че антило не се пише току така... То е, дето има една приказка, все едно, че правиш завещание... И пак ще реча, както рекох пролетес, когато научих за ортаклъка ти с хаджи Николи. Очите ми се просълзяват, когато между българите виждам сговор и споразумение. Ти вземаш в дома си не зет, а син. И то такъв син, какъвто да даде Бог на всички почтени българи. Каквото и да препишеш на Пенка в антилото, все ще е малко за този благороден момък.

Николи не го чуваше. Той знаеше, че е повикан на някаква важна церемония, но тя малко го интересуваше. Не се женеше за парите на хаджи Минчовата дъщеря, а за самата нея. Беше достатъчно богат, умен и учен, за да може да прехрани една жена и да ѝ създаде положение в обществото. Щастие беше, че тази жена беше дъщеря на най-близкия му човек.

—     Аз съм ги премислил тези работи, Стоенчо, — отвърна хаджи Минчо. — Господ е много милостив към мене, щом ми е дал толкова добра дъщеря, а ми изпрати още по-добър зет. Пиши, даскал Петко!

Даскал Петко Бюлбюла отвори дивита и натопи пачето перо. Хаджи Димия подаде хартията и се прекръсти:

—     Благословление Господне! Казвай сега, поп Димитре! Ти ги разбираш тези работи...

—     Аз ще кажа началото, а оттам насетне ще казва хаджи Минчо.

И бавно, отсечено започна да диктува:

—     В слава на Светата, Единосъщна и Животворяща Троица — Отца и Сина и Светаго Духа — аз долуподписаний хаджи Минчо хаджи Цачоолу, родом от Дряново, а живеещ в град Търново (касаба) утверждавам с честний си търговски подпис и пред мои честнейши приятели и свидетели, че поради сватбата на дъщеря си Пенка с добродетелний господин кир хаджи Николи хаджи Димоолу на същата преписвам що мога, а дословно...

И като издиктува това, обърна се към хаджи Минча:

—     Казвай сега, хаджи!

Хаджи Минчо направи широк кръст и продължи диктовката:

—     Оставям ѝ всичко, което е мое притежание: и стока, и пари, и имот. А ако ме намери недостоен за баща, да ме изгони и да ме остави просяк на улицата пред черквата „Света Богородица“. Толкова.

Даскал Петко записа думите му и подаде листа на поп Димитра.

Имаше нещо величествено в тази церемония. Никой не повдигаше глас и не се заглеждаше встрани. Всички завиждаха на одесетореното богатство на хаджи Николи, но знаяха, че достойно му се пада такава чест и такова щастие.

Поп Димитър се прекръсти и сложи под текста на антилото тежък подпис: „протонотар поп Димитър“. Сетне подаде перото на хаджи Минча.

Хаджията погледна Николи, засмя се и завъртя своя прост подпис.

—     Сега е твой ред, Николи!

Николи, като че ли се събуди от дрямка. Той пое перото, изгледа насъбраните и преди да сложи подписа си написа:

—     Приемам от достопочтения си ортак, приятел и благодетел, господин кир хаджи Минчо хаджи Цачоолу само неговата благороднейша дъщеря Пенка. Този дар ми е по-скъп от цялото негово притежание.

После бавно се подписа и без да се обади слезе по стълбите към кухнята, където не знаеше, че Пенка го чака. Но когато я видя, той за пръв път има смелостта да я приближи, да я прегърне и да долепи устните си до бледата ѝ от вълнение страна.

В това време горе даскал Петко беше прочел написаното от хаджи Николи и честните свидетели, преди да се подпишат, многозначително поклащаха глави:

—     Хвала ти и чест, хаджи Минчо, за този благороден зет. От тази благост Господня по-голяма не може да има! Честито!

Сватбата на Пенка бе празник за цяло Търново. Хаджи Минчо бе поканил всички първенци на града в къщата си, а за сиромашта бе отпуснал три големи бъчви с вино на улицата пред долните си магазии.

Най-големите майстори-свирци от Елена и Лясковец бяха поканени за тази сватба и техните свирни бяха проглушили града от една седмица.

В неделя, след богатия обяд, хаджията и Кина излязоха да изпроводят младоженците до пътната порта: там стоеше запретнато в двата черни жребци на хаджията съвсем ново, лачено лондо.

—     Това ви е подарък от мене, — прошепна Кина, целуна дъщеря си и заплака.

Конете поеха лондото и копитата им захвърляха искри по калдъръма. Пред къщата на хаджи Николи свиреше музика, а Стойко с десетина другари стреляха с пищови и хвърляха фишеци, които греяха чудесно в сивкавата есенна привечер.

Николи подаде ръка на жена си:

—     Слез, Пенке!

И сложи в дланта ѝ един тежък златен ключ.

—     Отвори вратата с този ключ. С него ще я затвориш, когато ме изпратиш на носило. А с този ключ, (той ѝ подаде един стоманен), ще отваряш всеки ден, да ме посрещаш и изпращаш.

Пенка пое ключовете, едва успя да отключи и когато слезе в пруста, сподирена само от мъжа си, отпусна се на врата му и заплака щастлива.

Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

Художник: Васил Горанов