Из сказка, изнесена от писателя Змей Горянин на 20 март 1939 г. във В. Търново
Само един човек с благородно примирение посреща угрозата. ...Той обхожда бойците, от кула на кула, от зид на зид. В прегръдките му умират ранените юнаци и в техните последни погледи той разчита вярата им, че Бог ще всели техните души в рая. Защото раят е определен не само за тези, които честно и достойно са живели, но и за тези, които честно и достойно са скъсали връзката си с земята и тленното бреме. И този чуден беловлас човек с поглед, който гали и приковава, с глас, който теши и обнадеждава, е светият търновски патриарх Евтимий.
Какво го е накарало да напусне своята пустиня при манастира Света Троица и да се завърне в шумния град? Какво го е накарало да затвори великата си школа и да пречупи боговдъхновеното си паче перо? Нали е монах? Нали никой не го заставя да бъде при миряните, дори когато те униват пред кошмара на идващото робство?
Когато преценяваме делото на Евтимия и на всички негови святи събратя, трябва с гордост да заявим, че цялото българско духовенство е било винаги верен страж на българщината. Някога, при Петра и Асеня, дрипави калугери разнасяха възвания към народа. Сега, когато врагът беше над древнопрестолния град, същите дрипави калугери носеха под власениците си мечове. И ако сами не можеха да ги развъртят, подаваха ги скришом на някой снажен овчар, който натиряше стадото си, преплуваше окървавена Янтра, влизаше в Търново и още с мокри дрехи се изкачваше на някоя кула. Когато казваме, че българската черква е народна — ние казваме една божествена истина. Християнството бе наложено на българския народ по силата на една дипломация. Но християнството остана, в сърцата на българите не само със светостта на принципите си, а най-вече с народническия си дух, който първите му тълковници сложиха в неговата основа. Затова е народна българската църква!
Защото в нейните сводове ехтяха и молитви и бойни призиви; защото свещениците ѝ благославяха и плугове и мечове, защото тук- в Търново, има една черква, на чийто владишки престол се изгравира, лъв, опасан от змия — България в срамния гнет на робството! И тази гравюра е сложена там, за да бъде неспирно пред всевиждащото Божие око, да омилостиви Бога и да му изпроси жадуваната свобода. За тази свята цел Евтимий идва в своя престолен град. Сърцето богатее с това което дава. А може да дава само любов! Никога българското слънце не е гряло над човек по-богат от патриарха Евтимия!
Непревземаеми са гордите кули на Царевец и Трапезица! Но тираните имат едно по-сигурно оръжие от меча — подлостта. Черен предател отваря вратите на Търново. Глашатаите на Челеби обхождат пустите улици на великия град и възвестяват, че милостивия син на по-милостивия султан Баязид Илдаръм моли първенците на Търново да се съберат в най-голямата църква, за да приемат неговото покровителство и достойни отличия.
Сто и двадесет цар Шишманови боляри се събират. И научават „милостта“ на тиранина: станете мюсюлмани!
Сто и двадесет втрещени погледи; сто и двадесет поломени сърца; сто и двадесет воли обругани от един кръвожаден циник.
И в същото време — сто и двадесет гласа запяват хвалебния тропар за царя!
Глутница настървени зверове нахълтват в храма Господен и почва сеч. Пръв свежда под ятагана на палача почтенната си седина протектолианът Приязд. Сетне боилът Карчу, сетне бан Балдю, сетне болярите: Войсил, Семир, Черноглав, Иончо и всички, всички...
Един е само блед и ням —престарелият болярин Трошан. Той е облегнат на иконостаса, в сините му чисти очи гори горда ненавист и безгранична любов. Ненавист към враговете и любов към тези, които са били по-щастливи от него, и вече са мъртви. Червената от болярска кръв ръка на грозен палач посяга към стареца. Спира го мощен глас:
— Не ме докосвай! Аз зная как се мре за Бог и Цар!
Той вади изпод мантията си къс ловджийски нож, притиска го до сърцето си и пада.
Когато отидете на "Трошана" и видите цъфнала синя метличина, спомнете си, как е греел от родолюбие синият поглед на болярина. А видите ли кървав мак— коленичете! Благоговейно коленичете — защото този мак е кървавото петно върху мантията на болярина Трошан, който показа как честно и доблестно се носи една служба.
Пред шатрата на Челеби застава Евтимий — стоманен, страхотно величав и силен:
— Кръвта не е достойна багра за една царска десница, нито подлостта е камък, с който се украсяват корони! Ти, недостоен и черен убиец, трябваше да убиеш най-напред овчаря, а сетне стадото му.
И идва пътя към Голгота — страшна Голгота, над която върху огромен кръст е прикована България!
Накрая на лобната скала коленичи Евтимий. От тук някога политна бялата душа на Иоакима. Зловещо се издига секирата на палача. Ето мигът, в който душата се освобождава. Ето как овчарят ще догони стадото си!
Ала секирата не пада. Ръката на убиеца остава вдървена, остава да стърчи, като ръка издигната за клетва! И в глухата, противна тишина, гръмва меден звън. — Голямата камбана на черквата „Възнесение“ се откъсва и с див вой, със стона на целия български народ, полита в Янтра. Тя вече няма да звъни и приканва богомолците на литургия в храма. Не бива да звъни! Ще бъде грях! Ще бъде светотатство! Звънят сега веригите на робите! Звънят веригите върху ръцете на патриарх Евтимий. Но погледът му е бистър, гласът му е мощен — като планински вятър. И мигом спират чудните слова да чуят всички, жертви и палачи — палачите оборили глава, а жертвите готови да заплачат:
— „Покайте се! От Бога е това! Ний волята му свято нека тачим.
— Властители, смирете се и вий!
На Бога всички ние сме подвластни: гневът му днес над нас се е извил, но утре може вий да сте злощастни... А вие, братя, вдигайте глава, пазете своя дух да не угасне!
— И вярвайте, не ще остави Той народът ни напразно да загине! Ще прати и утеха и покой, след бурята, която ще отмине... Но вярвайте във Него, братя мои, молете Му се — Господи, спаси ни!“
И падат на колене до един
изгнаниците бедни на молитва,
забравили неволи и беди...
Неверниците гледат и се питат:
с какво ни този старец победи,
с какво направи робите честити?!...
(Камен Бранник).
На Царевец се извишава минарето на джамия. Мюезими отправят славословия към Алаха. Из чаршията сноват заптиета и в дворците на славните боляри са харемите на бейлер-бегове, спахии и субаши. В патриаршеската черква ръцете на гръцки владици повдигат светите дарове, възвисявани пред Бога от чистите, свети ръце на Евтимия. В неговата велика школа е пустош. Най-мъдрите му ученици, Киприян, Григорий Цамблак и Владислав Граматик, сами се осъждат на изгнание от Родината. Само тук-таме в пощадените манастири тлее искрата на българщината. И тлее плахо, като малко, съвсем малко пламъче на кандило, готово да секне при най-лек полъх.
Народът покорно надява шия в игото. Само старци и старици разказват на внучетата си насядали край огнищата прекрасна приказка: „Имаше едно време един цар...“
Ето това е черното робство!
Пет тъмни века — черни и грозни; векове на пустота и безпросветна робска неволя...
А в Търново, в светите съсипии витаят видения. В полунощ те напускат осквернените от вразите гробове, излизат из хладните води на Янтра, стават от братските могили по бранните поля и се събират на военен съвет. Те са милиони — и нямат имена. Духовете нямат имена — имат само завети.
С леки пръсти призраците докосват душите на търновци и с омаен шепот им напомнят заветите си.
Какво го е накарало да напусне своята пустиня при манастира Света Троица и да се завърне в шумния град? Какво го е накарало да затвори великата си школа и да пречупи боговдъхновеното си паче перо? Нали е монах? Нали никой не го заставя да бъде при миряните, дори когато те униват пред кошмара на идващото робство?
Когато преценяваме делото на Евтимия и на всички негови святи събратя, трябва с гордост да заявим, че цялото българско духовенство е било винаги верен страж на българщината. Някога, при Петра и Асеня, дрипави калугери разнасяха възвания към народа. Сега, когато врагът беше над древнопрестолния град, същите дрипави калугери носеха под власениците си мечове. И ако сами не можеха да ги развъртят, подаваха ги скришом на някой снажен овчар, който натиряше стадото си, преплуваше окървавена Янтра, влизаше в Търново и още с мокри дрехи се изкачваше на някоя кула. Когато казваме, че българската черква е народна — ние казваме една божествена истина. Християнството бе наложено на българския народ по силата на една дипломация. Но християнството остана, в сърцата на българите не само със светостта на принципите си, а най-вече с народническия си дух, който първите му тълковници сложиха в неговата основа. Затова е народна българската църква!
Защото в нейните сводове ехтяха и молитви и бойни призиви; защото свещениците ѝ благославяха и плугове и мечове, защото тук- в Търново, има една черква, на чийто владишки престол се изгравира, лъв, опасан от змия — България в срамния гнет на робството! И тази гравюра е сложена там, за да бъде неспирно пред всевиждащото Божие око, да омилостиви Бога и да му изпроси жадуваната свобода. За тази свята цел Евтимий идва в своя престолен град. Сърцето богатее с това което дава. А може да дава само любов! Никога българското слънце не е гряло над човек по-богат от патриарха Евтимия!
Непревземаеми са гордите кули на Царевец и Трапезица! Но тираните имат едно по-сигурно оръжие от меча — подлостта. Черен предател отваря вратите на Търново. Глашатаите на Челеби обхождат пустите улици на великия град и възвестяват, че милостивия син на по-милостивия султан Баязид Илдаръм моли първенците на Търново да се съберат в най-голямата църква, за да приемат неговото покровителство и достойни отличия.
Сто и двадесет цар Шишманови боляри се събират. И научават „милостта“ на тиранина: станете мюсюлмани!
Сто и двадесет втрещени погледи; сто и двадесет поломени сърца; сто и двадесет воли обругани от един кръвожаден циник.
И в същото време — сто и двадесет гласа запяват хвалебния тропар за царя!
Глутница настървени зверове нахълтват в храма Господен и почва сеч. Пръв свежда под ятагана на палача почтенната си седина протектолианът Приязд. Сетне боилът Карчу, сетне бан Балдю, сетне болярите: Войсил, Семир, Черноглав, Иончо и всички, всички...
Един е само блед и ням —престарелият болярин Трошан. Той е облегнат на иконостаса, в сините му чисти очи гори горда ненавист и безгранична любов. Ненавист към враговете и любов към тези, които са били по-щастливи от него, и вече са мъртви. Червената от болярска кръв ръка на грозен палач посяга към стареца. Спира го мощен глас:
— Не ме докосвай! Аз зная как се мре за Бог и Цар!
Той вади изпод мантията си къс ловджийски нож, притиска го до сърцето си и пада.
Когато отидете на "Трошана" и видите цъфнала синя метличина, спомнете си, как е греел от родолюбие синият поглед на болярина. А видите ли кървав мак— коленичете! Благоговейно коленичете — защото този мак е кървавото петно върху мантията на болярина Трошан, който показа как честно и доблестно се носи една служба.
Пред шатрата на Челеби застава Евтимий — стоманен, страхотно величав и силен:
— Кръвта не е достойна багра за една царска десница, нито подлостта е камък, с който се украсяват корони! Ти, недостоен и черен убиец, трябваше да убиеш най-напред овчаря, а сетне стадото му.
И идва пътя към Голгота — страшна Голгота, над която върху огромен кръст е прикована България!
Накрая на лобната скала коленичи Евтимий. От тук някога политна бялата душа на Иоакима. Зловещо се издига секирата на палача. Ето мигът, в който душата се освобождава. Ето как овчарят ще догони стадото си!
Ала секирата не пада. Ръката на убиеца остава вдървена, остава да стърчи, като ръка издигната за клетва! И в глухата, противна тишина, гръмва меден звън. — Голямата камбана на черквата „Възнесение“ се откъсва и с див вой, със стона на целия български народ, полита в Янтра. Тя вече няма да звъни и приканва богомолците на литургия в храма. Не бива да звъни! Ще бъде грях! Ще бъде светотатство! Звънят сега веригите на робите! Звънят веригите върху ръцете на патриарх Евтимий. Но погледът му е бистър, гласът му е мощен — като планински вятър. И мигом спират чудните слова да чуят всички, жертви и палачи — палачите оборили глава, а жертвите готови да заплачат:
— „Покайте се! От Бога е това! Ний волята му свято нека тачим.
— Властители, смирете се и вий!
На Бога всички ние сме подвластни: гневът му днес над нас се е извил, но утре може вий да сте злощастни... А вие, братя, вдигайте глава, пазете своя дух да не угасне!
— И вярвайте, не ще остави Той народът ни напразно да загине! Ще прати и утеха и покой, след бурята, която ще отмине... Но вярвайте във Него, братя мои, молете Му се — Господи, спаси ни!“
И падат на колене до един
изгнаниците бедни на молитва,
забравили неволи и беди...
Неверниците гледат и се питат:
с какво ни този старец победи,
с какво направи робите честити?!...
(Камен Бранник).
На Царевец се извишава минарето на джамия. Мюезими отправят славословия към Алаха. Из чаршията сноват заптиета и в дворците на славните боляри са харемите на бейлер-бегове, спахии и субаши. В патриаршеската черква ръцете на гръцки владици повдигат светите дарове, възвисявани пред Бога от чистите, свети ръце на Евтимия. В неговата велика школа е пустош. Най-мъдрите му ученици, Киприян, Григорий Цамблак и Владислав Граматик, сами се осъждат на изгнание от Родината. Само тук-таме в пощадените манастири тлее искрата на българщината. И тлее плахо, като малко, съвсем малко пламъче на кандило, готово да секне при най-лек полъх.
Народът покорно надява шия в игото. Само старци и старици разказват на внучетата си насядали край огнищата прекрасна приказка: „Имаше едно време един цар...“
Ето това е черното робство!
Пет тъмни века — черни и грозни; векове на пустота и безпросветна робска неволя...
А в Търново, в светите съсипии витаят видения. В полунощ те напускат осквернените от вразите гробове, излизат из хладните води на Янтра, стават от братските могили по бранните поля и се събират на военен съвет. Те са милиони — и нямат имена. Духовете нямат имена — имат само завети.
С леки пръсти призраците докосват душите на търновци и с омаен шепот им напомнят заветите си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар