ОТКОГА СЕ Е, МИЛА МОЯ МАЙНО ЛЬО, ЗОРА ЗАЗОРИЛА...

 

Картина на Васил Горанов

 

Из сказка, изнесена от писателя Змей Горянин на 20 март 1939 г. във В. Търново

Тъмнина отброяват часовете след Иван-Асеня. А в полунощ болярите въвеждат в беломраморната тронна зала избрания нов цар —Константин Асен Тих. От дясната му страна пак сяда гръцка принцеса — царица на България! Не всякога историята учи великите потомци на великите царе за страшните грешки на прадедите им. Провидението, сякаш ги заслепява, за да бъде изпита до дъно горчивата чаша!
Висок е Царевец и от него не лесно се вижда низината. Трябва човек да има очи на сокол — очите на Петра и на Асеня, на Калояна, на Иван-Асеня.
Константин Тих не вижда как окървавена тече Янтра, колко въздишки отзвучават в шума на палавите ѝ струи. Долу, в низините, народната мъка расте. Горести се събират в душите на людете, сплъстяват се, тъмнеят. Ромеите грабят из Тракия и Македония, угрите завземат западна Мизия, а из равна Добруджа и долня Мизия вилнеят свирепите татарски орди на Ногай-хан.
Татарите са по-лоши от скакалци, по-лоши от чумата.
Спластената народна мъка избухва във вулкан. Кипяща лава се разлива по цяло българско и в своя неудържим напор изтиква начело на бунта овчаря Ивайло Бърдоква. Един омайващ сън на победа и робство, за който само съсипиите на Царевец биха могли да разкажат. И цар и овчар! Победил татарите, а сам попаднал в робство на царицата ромейка.
Един кошмарен сън, чийто край тъй майсторски е предаден от моя отличен приятел — блестящия поет Камен Бранник:
Кога от съня се пробужда
той пак е овчар и несретник,
изгнаник по краища чужди
отвъд планини и морета.
И гробът му никой не знае...
И приказка само разказва
за царя-овчар, за Ивайло,
що сякаш сам Бог бе наказал
до царския трон да се вдигне,
а после, замаен да падне —
защото върха като стигна
забрави, че долу са гладни...

Какво глухо, на пръв поглед, еднообразие — и каква, всъщност, богата разнообразност от багри крият вековете в своя съдбовен ход над Търново!
Възход и падение с неотклонна равномереност се следват:
Великият Теодор Светослав Тертер, трижди по-великият Георги Тертер II — а сетне междуцарствие, за което и историята не пази спомен.
И пак възход: Михаил Шишман, Иван Шишман II, Иван Александър и царят-войник Иван Шишман III.
От как се е, мила моя майно ле,
зора зазорила
От тогаз е, мила моя майно ле,
войска завързала.
Шлемове им, мила моя майно ле,
като ясно слънце,
сабите им, мила моя майно ле,
като месечина.
Кон до коня, мила моя майно ле,
юнак до юнака,
напреде им, мила моя майно ле,
сам цар Иван Шишман.

Той прави последни усилия да прегради бойния устрем на Баязида Мълнията. Колко велика е била жертвата на цар Шишмана: да даде сестра си за съпруга на Мурад I. Дваж по-велика е жертвата на войника Шишман, събрал последните си бойци и отиващ на явна гибел — само за да може да умре като българин и на потомството да остави велик завет: как трябва да се служи на България!
И ето: името му е легенда.
Високо в Ржана планина личат следи от стара болярска кула. До нея, в изровените корени на могъщ дъб, се белее мраморна плоча, върху която личат словата на севастократора Огнян:
— Аз останах верен на моя цар и повелител, присъединих войниците си към неговите и рамо до рамо се бихме с лютите агаряни. Тук долу, в равнината загина Цар Шишман от четирийсет рани все куршумени.
На лобното место на последния български цар избликват четирийсет извори с целебна вода. Сега изворите са секнали. Но народът вярва, че те ще бликнат пак, когато няма да има под слънцето българин далеч от своята родина, когато няма никой да слага пред устните си ръка, като произнася българско слово, когато всички българи ще бъдат един народ, с една църква и под една егида!
След смъртта на своя цар и водач робско безсилие обхваща народ и войска... Един след друг областните боляри свалят мечовете си, прегъват колена, привеждат чела до земята, за да запазят евтиния си живот и тежките си иманета. Завоевателите ликуват. В началото на своето владичество те са кротки, благородни, търпящи и търпими. Знаят, че сетне ще имат достатъчно време да властвуват, да издигат бесилки, да въртят ятаган.
И после Търново е живо. В неговите твърдини са най-отбраните боляри на Иван Шишман. Наистина, по бойници и кули няма бойци — защото бойците са с царя — но това, което силата на ръката не е достатъчна да направи, прави го силата на духа. И когато на турския напор отвръща дъжд от стрели и камъни, храбреците на Баязидовия син Челеби не подозират, че тези стрели и камъни са изпращани от нежните ръце на жени и девойки, които само с игла и гергеф са запълвали дните си. Каква би била победата на османлиите, без Търново? Може ли ли са да смятат, че са победили България, без да прободат с меч сърцето ѝ?
А това могъщо сърце туптяло с пулса на толкова величави епохи, горяло с пламъка на толкова победи и светли стремления, гряло с опиянението и възторга на толкова дивни прояви на родолюбие и саможертва — сега плахо замира в предчувствие за близкия страшен край.

Търново тръпне и страда. Венценостният град на царе и патриарси, светото, благословеното и от Бога пазено Търново — пепелее пред неизбежната гибел.
Из улиците на града хората се движат с приведени глави, безмълвни и неми. Болярите се срещат тъжни и бледи, разменяват си дълбоки поклони, а сетне стискат десниците си тъй, както людете стискат десниците си край ковчега на мъртвец. Край ковчега на мъртвата България стоят наредени вътрешните боляри на Търново и в очите им се разискря безконечна ненавист към ордите на селджуците. Те поглеждат с жажда за мъст към Орлов връх, където — сякаш големи зловещи птици — са накацали белите чадъри на аскера.

 Но жаждата за мъст е чувство, а отмъщението — дело. И болката на болярите е в това, че не могат да превърнат в дело чувствата си.

Съдържание: 
Велико Търново в сянката на вековете
Величието на Асеневци

Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила...
Величавият образ на свети патриарх Евтимий и търновските новомъченици  
И пламват въстания...

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ