ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА XVIII

XVIII

За хаджи Мехмед този удар беше съкрушителен. Той не съжаляваше за загубата, която щеше да понесе, защото знаеше, че при високата цена, дадена от противника му за беглика, хаджи Минчо щеше да загуби повече. Не! Неговата мъка беше от ранено честолюбие! Това беше съзнанието, че агите вече нямат оная власт и оная сила, която са имали бащите им. Неговото огорчение идваше от съзнанието, че губеше не той, а турците изобщо.

И пиянството му стана още по-отчаяно. Почти всяка вечер той осъмваше в заведението на Малтица. И вече не подбираше хората, с които седеше да пие. Напротив. Като че ли нарочно избираше най-пропаднали и загубени пияници, които за една чаша ракия можеха да споделят чувствата му.

Край неговата маса често сядаха двама теляци от „Баш хамам“ — Алмаз и Абдурахман — и техният чорбаджия — наемателят на банята Ибрахим ага Капиновалията. Понякога се навъртаха и други двама арнаути, които нямаха определени занятия, но за които селяните от търновско можеха да разкажат хиляди ужаси.

И тази непристойна компания изпиваше десетки литри праскова ракия под звуците на влашката цигулка и на сантура и кроеше злъчни планове.

—     Гяури! — ругаеше Мехмед ага и забравяше, че от дясната му страна стои неговият счетоводител, също българин. — Неверни псета, които много бързо забогатяха и се забравиха... Забравиха, че в тази страна има султан и че на небето има Аллах! А той ще им върне стократно!

Ибрахим ага беше мрачен, мълчалив и зъл човек. Баща му беше кюрд и той бе наследил неговата дива природа. Когато Караманлията се възмущаваше, той отпиваше бавно глътка ракия от чашата си и поклащаше глава:

—     Докато им отмъсти Аллах, ще мине много време. А ние можем по-скоро да свършим тази работа.. И не знаеш ли, какво е писано в корана? Отмъщавай на враговете си, когато са гяури и им прощавай, когато са правоверни. На тия неверници ти защо трябва да прощаваш, Ахмед ага?

И мислите на Караманлията ставаха все по-черни и по-грозни.

А Ибрахим ага познаваше добре работата си, когато говореше за гяурите. Той не беше особено богат човек, а обичаше парите. И те му трябваха, защото искаше да откупи „баш хамам“ и да го направи свое предприятие. Той пускаше змии усойници в сърцето на пияния си приятел и тихичко даваше нареждания на двамата си теляци и на арнаутите да следят хората на хаджи Минча и да му съобщават всичко, което ставаше в неговата кантора и магазии.

Николи не беше дочакал да се уредят книжата по търга за беглика и беше заминал. Иванчо Радювич щеше да отнесе в Цариград тия книжа и да получи берата. При това сам Иванчо много често беше казвал на хаджията, че има мерак да види столицата, този милионен град, където живееше султанът и където се печелеха луди пари.

В средата на декември Иванчо замина. В дисагите на коня той носеше тръжната преписка и един груп жълтици.

На изпроводяк хаджията му бе казал:

—     Ти сега не отиваш на работа, а на разходка; вземи тези пари и си поживей в Цариград, както ти се иска. Тези пари ти ги подарява фирмата, за честната ти служба.

Иванчо Радювич бе тръгнал следобед със силен кон и мислеше да пренощува в Дряново, та сутринта на ранина да продължи. А Бог знай, как се случи, та замръкна пред Дебелец.

Снегът, който застилаше земята, хвърляше матова бяла светлина върху околните предмети и това, като че ли повече плашеше коня. После из едни драки изтрещяха пушки. Силното животно се изправи на задните си крака, направи един страшен скок, хвърли ездача си и полетя в тъмнината.

Пътникът падна със седлото. Лявата му ръка бе счупена, а нозете му така бяха заплетени в каишите на седлото, че не можеше да ги измъкне.

Тогава из драките излязоха двама души. В белезнината на снега не се виждаха ясно техните лица, но очите им гориха кървави и страшни:

—     Умри куче!

Единият го ритна, а другият взе дисагите и заповяда на другаря си:

—     Тръгвай! Тогова го остави! Нека да умре тука от студа!

И изчезнаха. Те вървяха спокойно през снежното поле, защото познаваха добре пътеките и защото знаеха, че долу, в един изоставен кьошк ги чакаше Ибрахим ага с греяна ракия и с три оседлани коня.

В една стаичка на Малтициното заведение седяха хаджи Мехмед, Стефан и двамата теляци. От големия салон на заведението до тях достигаха откъслечните звуци на цигулката и прегракнали пиянски гласове.

Стефан доливаше в чашите вече втората ока ракия, когато вратата се отвори и влязоха Ибрахим ага с арнаутите. Дисагите не бяха с тях, но в пояса на агата беше група с жълтиците, а във вътрешния джоб на мечешкия му кожух бяха скътани книжата, отправени към хаджи Николи.

—     Добър вечер и добре дошли, — любезно ги посрещна Караманлията.—Ние бяхме помислили, че вече няма да дойдете... Сядайте да се постоплите!

Ибрахим ага хитро подмигна:

—     А ние дойдохме и ти донесохме хабер.

—     Хабер ли? От кого? — чистосърдечно се учуди Мехмед ага.

—     От твоя приятел хаджи Минчо...

—     Да се провали! — прокле Караманлията.

—     Чакай, чакай! — прекъсна го Ибрахим ага — Чакай да ти разкажа всичко. Днес онбашията Юнуз научил от конака, че на хаджи Минча пътникът Иванчо взел книжата по беглика и заминал за Цариград. Каза ми я тази работа, а аз казах на моите приятели, че е добре да си отваряме очите и да видим, какви са тези книжа и няма ли да ти потрябват за нещо си.

—     Е? — изкрещя Мехмед ага и изтръпна. Съвестта му още не беше съвсем загубена. Достраша го, че двамата разбойници арнаути са убили Иванча Радювич. — Казвай, какво направихте на човека?

Ибрахим ага кипна:

—     Ти не си познаваш приятелите, Караманли. На хвърли се отгоре ми, като че ли съм разбойник и като че ли не съм се погрижил пак за твоите интереси?... Какво сме му направили на човека!?.. Нищо! Не сме го бутнали с пръст. Моите момчета си опитваха пушките...

—     Нещастници! — изпъшка Мехмед ага. Стефан гледаше с опулени очи.

—     Чакай де! Опитваха си пушките и стреляха на въздуха. А коня на пътника се подплаши и го хвърли на земята... После ние намерихме дисагите... Това е! Няма нищо страшно, както виждаш.

Колкото и да беше изплашен и забъркан, Мехмед ага беше любопитен да види тия дисаги, които криеха и материалната му загуба от беглика и унижението му на ага.

Ибрахим чувствуваше това и небрежно му подаде книгите:

—     Виж дали те интересуват. Ако не — ще ги дам утре на хаджи Минча.

Караманлията пое книжата и се загледа в тях. Но едно синьо листче, изписано с едрия, равен почерк на хаджи Минча не можа да разтълкува. Той го подаде на Стефана:

—     Прочети го!

Стефан зачете с неясния си пиянски глас и превеждаше на турски. В синьото листче хаджи Минчо даваше наставления на зет си, как да постъпи с утвърждаването на търга. Това не беше нещо особено или странно. Но накрая имаше една мисъл и тя накара Караманлията да избухне. Старецът пишеше: „И не забравяй, синко, че хаджи Минчо турчин ортак не рачи! Нека се пръждосат всички читаци в Анадол!“

—     Така! — изръмжаха почти в един глас турците. — Да изпратим това писмо на мюдюрина!

—     Оставете тези мисли настрана! — махна с ръка Ибрахим ага. — Ако го изпратим на мюдюрина, цяло Търново ще научи, че ние сме намерили книжата. Ще се вдигне шум и кой знае докъде ще се стигне!

А той мислеше само за група с жълтиците, който стоеше в пояса му и го топлеше.

—     Прав си! — промълви Караманлията и се замисли

—     Остави мисленето за други път. Все ще намерим начин да си отмъстим на неверника, който се заканва на Исляма...

Цигулката беше почнала да извива нова песен, чукчетата на сантура чевръсто подскачаха по опънатите струни, бледи момичета с каносани нокти на нозете извиваха някакви неприлични танци, а Малтица носеше четвъртата, или пета ока с ракия на масата на Мехмед ага.

Същата вечер Стойко се връщаше от Дебелец. Беше ходил да вземе новата си кола и сега се връщаше засмян и доволен. Облечени с тежки чулове, биволите пристъпяха бавно и спокойно, като че ли заслушани в песента на новите колелета.

Сам Стойко слушаше тази песен с увлечение. Тя му разказваше за пролетта, която ще разтопи снега и ще издърпа из земята злаковете, която ще раззелени дърветата и ще тръгне пред керванджиите по белите, равни пътища: ще ги води от град на град, през десетки села, да носят стоки и да радват хората... Пролeтта ще доведе и Керванджийката. Ще я закове, хе там, на небето, та по нея да се оправят и странници и скитници.

Стойко си спомняше думите на дядо Али. Откакто бе поел от него карванбашийството, той твърде често се заглеждаше в малката бледа звезда и в погледа му имаше винаги топла благодарност. Беше се научил вече да се оправя по нея и по нейното положение да намира бродовете на Янтра и Росица. Затова ѝ беше благодарен. Затова я почиташе: само нея и хаджи Минча. Той всякога ги сравняваше и съпоставяше и всякога намираше колко голяма е приликата между тях. Така му бе казал и дядо Али: хаджията блестеше, като звезда и сочеше път... И колко хубав, колко светъл беше този път: да правиш добрини на хората!

Унесен в мисли Стойко се сепна, когато биволите изпръхтяха и спряха насред пътя.

—     Хайде, Арап! Защо спряхте?

И повдигна остена да подкара добичетата, ала чу някакъв стон и скочи от колата. Пред животните лежеше човек.

—     Ей, кой си? — надвеси се Стойко над падналия. Човекът простена:

—     Помогни, братко българино... Едната ми ръка е счупена, а навярно и краката ми не са в ред...

Стойко го повдигна на ръце и с усилия го намести в колата. Сетне прибра седлото и се огледа не е ли останало нещо на пътя.

—     Ей, сиромах, сиромах! Какво ти е дошло до главата!...

Той се взря в лицето на ранения, но не можа да го познае, защото беше тъмно, а и болките го изкривяваха..

—     От къде си?

—     От Търново... Пътник съм на хаджи Минча.

—     Бай Иванчо! — викна Стойко. — Ти ли си? Божичко ! Накъде беше тръгнал, та ти се е случило това нещастие?

—     Ти кой си? — промълви Иванчо с усилие.

—     Аз съм керван-башията Стойко. Добре, че те намерих, а то би замръзнал... Е, какво стана?

—     Нападнаха ме, Стойко. Кои ме нападнаха — не познах. Стреляха отгоре ми, конят се подплаши и ме хвърли... После дойдоха двама при мен и взеха дисагите... Ох...

—     Не приказвай вече! — заповяда Стойко и внимателно зави ранения с шубата си. — Лежи тихо. За час ще стигнем в Търново. Ще те закарам направо при доктор Алеко. Той ще те изцери.

Сега биволите тръгнаха по-бързо и колелетата на новата кола запяха дръзко, остро и заканително.

Нападението над Иванчо Радювич толкова разгневи и оскърби хаджи Минча, че той още от тъмно отиде в кантората си и едва дочака да се отвори чаршията, за да изпрати писаря си Рачо да повика мюдюрина. Хаджията добре знаеше своето могъщество и власт, за да си позволи да отправи такова искане до управителя на търновския санджак.

И Садък паша беше твърде разтревожен, когато слезе от файтона. Той не знаеше нищо за произшествието, но предполагаше, че нещо не е в ред, щом го викаха толкова рано.

Отсрещната страна на улицата, през прозореца на дюкяна си Караманлията видя файтона и поклати глава.

—     Ето защо се развали реда в държавата! Не хаджи Минчо да отиде при мюдюрина, а мюдюринът да отиде в магазина на хаджи Минча. И то за един никакъв слуга... Сами турците глезят гяурите!

—     За какво разправяш, Мехмед ага? — запита Стефан.

Турчинът му махна с ръка и продължи да гледа. Хаджията посрещна мюдюрина пред вратата на магазията си.

—     Заповядай, паша ефенди.

Той изглеждаше блед и разстроен.

—     Какво се е случило, дядо хаджи? — запита пашата и се отпусна на стола до мангала. — Като дойде твоят човек да ме вика, хиляда мисли ми минаха през главата.

—     Случи се нещо много лошо, Садък паша. Нещо, което никога не се беше случвало с мой човек... Затова те повиках. Може би аз трябваше да дойда при тебе, но не съм научен да ходя в конака, а камо ли пък да идвам да се оплаквам.

—     Добре си направил, дядо хаджи, че ме повика. Кажи какво има?

Хаджията завъртя нервно броеницата си.

—     Вчера моят пътник и най-доверено лице — Иванчо Радювич — взе от конака книжата по беглика и замина към Цариград, за да ги занесе на зет ми за утвърждаване.

—     Зная. Иванчо ефенди идва при мене и аз му предадох книжата. Дори му пожелах добър път и му казах да занесе много здраве на хаджи Николи. Е, нататък?

—     Снощи са намерили Иванча насред пътя, със счупена ръка и с навехнати нозе. Някой е стрелял срещу него, но за щастие не го убил.

—     Откраднали ли са му нещо?

—     Дисагите с парите и книжата: кожени дисаги, с които той пътува винаги.

Садък паша смръщи вежди:

—     Крадци ще са го нападнали... Кой го е намерил на пътя?

—     Моят керван-башия. Случайно се връщал от Дебелец и го намерил. Едва не бил замръзнал в снега.

—     Аз ще отида с твоя керван-башия на мястото да видя, как стои работата. Колкото за книжата и парите не се безпокой. Книжата ще изготвим отново, а парите ще ти се заплатят от конашката каса.

—     Парите не ги ща, Садък паша. Трябват ми нападателите. Искам да зная, кой се е опитал да пречи на моите хора да въртят търговията ми... Аз съм от четирийсет години търговец и шест султански берати ми дават право да търгувам... Искам да разбера, кой не зачита бератите на султана. И ако търновската власт не успее да залови нападателите, аз ще искам великият везир да изпрати нарочни хора от Цариград да свършат тази работа.

Садък паша знаеше, че тази закана може леко да бъде изпълнена и промълви почти изплашен:

—     Ще направя всичко, дядо хаджи... Всичко, което е по силите на властта, ще бъде направено.

Той взе Стойко във файтона при себе си и замина за към Дебелец.

От мястото, където бе паднал Иванчо Радювич, ясно се виждаха следите на двама мъже. Те водеха до един кьошк, в чието огнище пепелта още беше топла. В най-тъмния ъгъл бяха захвърлени кожените дисаги.

Кьошкът, обаче, беше на една бабичка, която живееше при снаха си в Лясковец и от три години не беше се връщала в Търново.

Ибрахим ага отлично бе предвидил всички възможности и майсторски се бе приготвил против изненадите. Арнаутите не бяха видели група с жълтиците, а за намерените книжа бяха получили от Караманлията по 50 гроша. Това ги задоволяваше достатъчно, за да държат езиците си внимателно зад зъбите.

Но това, което Садък паша не бе забелязал, не избегна от наблюдателното керванджийско око на Стойко: от кьошка надолу, през лозята следваха следите на три коня. Тези следи го доведоха до бахчата на Малтица.

А той знаеше кой от гостите на Малтица мразеше хаджи Минча и гледаше да му напакости.
 Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ