IX
НЯКОГА светите отци на черквата
са писали и проповядвали, че най-големият, най-пагубният и най-смъртният грях е
завистта — тази невидима и черна мъка, която като усойница свива гнездо в
сърцето и на погледа слага черно було. Но светите отци не са познавали завистта
и затова не са знаели оная болезнена сладост, която тя дава на обладания от
нея.
Завистникът страда от съзнанието,
че други обладава блага, които той би искал да притежава, но пък се опива от
удоволствие — разбира се, болно и скверно, че друг не изживява неговата мъка.
Той мисли, че е най-нещастният човек на света, че е незадоволен и неразбран, че
Бог напразно го измъчва, за сметка на другиго — и по такъв начин става длъжник
на Бога. А това вече е значителна радост, защото добива увереността, че е
длъжник Томува, Комуто всички дължат. С тази увереност живееше хаджи Мехмед
Караманлията. Той беше богат, имотен и заможен човек, но в погледа му винаги
беше хаджи Минчо: по богатият, по- имотният, по-заможният.
Хаджи Мехмед не знаеше дали би
бил доволен, ако беше по- богат от хаджи Минча, но сигурно щеше да се радва ако
омразният български търговец беше просяк. Той би се радвал дори ако сам беше
бедняк, стига да можеше сегиз-тогиз от коравия си залък да подхвърля по един
къшей на българина. Защото завистта е преди всичко унижение. Тя има една логика:
Господи, готов съм да изгубя едното си око, стига моят враг да си изгуби и
двете!
Хаджи Мехмед редовно ходеше в джамията на Башдарлък, редовно произнасяше
молитвата си с лице обърнато към Мека и макар да знаеше добре задълженията на
Мохамедовата нравственст, според която завистта е толкова грях, колкото и
според християнската религия, твърде често слагаше в молбите си към Аллаха
такива пожелания, че ако те можеха да убиват, хаджи Минчо би бил мъртъв.
Понеже всеки завистник е подлец, подлец беше и хаджи Мехмед. Той нямаше
смелостта да каже на хаджи Минча в очите, че го мрази и желае провалянето му, а
напротив много ловко се подмазваше, като че ли самото това подмазвание
удовлетворяваше болката му.
Случваше се понякога привечер, след свършването на пазара, хаджи Мехмед да
се отбие в кантората на хаджи Минча, която беше току срещу неговия дюкян, и с
най-благо лице, с най-приятелски глас да започне да разпитва как е минал
пазара, какви са кяровете, как се е търсила тази и онази стока. Тогава хаджи
Минчо изпращаше чирачето да поръча кафета и с благородната си доверчивост
разговаряше дълго с този, когото подозираше, че му е враг, но когото не можеше
да мрази по подозрение. Дори когато научаваше, че хаджи Мехмед е намалил цената
на някоя стока, за да го конкурира, хаджи Минчо се усмихваше и завърташе
небрежно броеницата си:
— Има за него, има и за мене!
Не така мислеше завистникът. Той по цял ден седеше на прозореца на дюкяна
си и гледаше към магазиите на конкурента. Почваше някак несъзнателно да брои
колко хора влизат в дюкяна, колко коли донасят стока, и колко отнасят, и с
всяка спряла пред хаджи Минчовия дюкян кола в сърцето му се впиваше по един от
тръните на завистта. Други път пък се опитваше да разпитва слугите на хаджи
Минча какви стоки са получили, колко ги продават, други кервани ще ходят ли да
возят стоки от Свищов и прочие. Слугите обикновено отговаряха, че не знаят
нищо, защото всичко се работи в кантората, а те само товарят и разтоварват.
Веднъж обаче писарят Стефан се беше отпуснал и беше разказал доста на турчина,
без да забележи злобата в очите му. Тогава именно хаджи Мехмед му предложи
по-добра заплата, ако напусне хаджи Минча и отиде да служи при него. Стефан
беше добър писар и турчинът мислеше, че като го вземе при себе си, ще лиши
врага си от един способен човек.
Като получи предложението, Стефан се похвали пред слугите и керванджиите и
беше изненадан от думите на керван-башията дядо Али:
— Камък, който се търкаля, момче, не лови мъх. Двайсет и пет години аз ям
хляб на тази врата, та и баклава да ми дават на комшийската — няма да ми се
услади.
Стефан беше твърде лекомислен, за да разбере мъдростта на дядо Али. После
дойде глупавото му увлечение по Пенка хаджи Минчова, което не беше любов, а
момчешка суетност (той беше хубавец) и най-сетне разговорът с хаджи Николи на
Зеленка съвсем го прати в дюкяна на турчина.
С влизането си там той започна да говори против хаджи Минча и съдружниците
му, а за да угоди на новия си господар, в приказките си слагаше и твърде много
пиперливи измислици.
Завистта на хаджи Мехмед растеше всеки миг и жилото на злобата все
по-дълбоко се впиваше в мисълта му. И най-голямата му мъка идваше от това, че
не можеше всеки ден да знае, какво става в кантората срещу дюкяна му.
В средата на септември хаджи Мехмед видя, че слугите на хаджи Минча
изпразват един от дюкяните му и пренасят стоката в друг. Два дни по-късно в
празния дюкян влязоха тревненци бояджии с тенекета и четки и песните им
проглушиха цялата чаршия. А подир седмица пред боядисания дюкян се спряха две
от колите на хаджи Минчовия керван и слугите започнаха да свалят някакви хубави
бели сандъци. Разтоварването ставаше толкова внимателно, като че в сандъците се
криеха патрони. Сам хаджи Минчо следеше за разтоварването и дори помагаше на
слугите.
— Стефане, — викна хаджи Мехмед на
писаря. Я ела да видиш какво разтоварват отсреща?
Стефан дълго гледа сандъците и изви вежди:
— Не мога да разбера, хаджи ага.
Докато бях там, не е идвала такава стока. . . Това ще е пак някоя нова лудория,
с която хаджи Минчо ще гледа да удари почтените търговци! .
Сам хаджи Мехмед предполагаше такова нещо, но не смееше да го каже високо.
Махна с ръка:
— Гледай си работата. И на тези сандъци ще им се чуе гласа!...
Нея вечер хаджи Мехмед, който имаше две дъщери за женене, за пръв път
прекрачи прага на „веселото“ заведение на Малтица.
X
СТОЙКО беше отрасъл в хаджи Минчовия дюкян и към него търговецът имаше
особено благоволение. Миналата година го беше изпратил на панаира в Ески-Джумая
и му беше поръчал да купи чифт биволи, каквито си хареса. Стойко и не
подозираше за кого купува биволите. А като ги докара в Търново, хаджи Минчо го
повика насаме в кантората и му обясни:
— Тези биволи, синко, ти ги подарявам. Поръчал съм ти в Дебелец и нова
кола. . . Не си вече момче и не може все да чиракуваш в моя дюкян. Ще започнеш
керванджилък. Мой керванджия ще бъдеш. Керванджийството е самостоятелна работа,
а не слугуване. Гледай дядо Али. От двайсет и пет години е мой керванджия. Има
си къща и лозе и друг имот; има си и скътани парици. Вече остаря. Подир някоя
година ще остави керванджилъка и ще си почива. Тогава ти ще ми бъдеш
керван-башия.
Стойко беше тъй поразен, че не можа да отговори нищо. Само се наведе и
целуна ръка на чорбаджията си. Но в сърцето си запази толкова обич към хаджи
Минча, че винаги се стараеше да му я докаже. Той беше най-изпълнителният
керванджия, най-пъргавият работник в дюкяна и най-верният човек на фирмата. И
затова се ползуваше със значителна свобода пред хаджията.
Когато разтоварваха белите сандъчета, които тъй много бяха развълнували
хаджи Мехмед Караманлията, само Стойко има куража да запита:
— Не знам какво има в тези
сандъчета, ала злато да беше, дядо Али по-малко щеше да ни гълчи да си отваряме
очите. Тъй му бил поръчал шлепчията. Каква е тази стока, дядо хаджи?
Хаджи Минчо го стрелна недоволен, а сетне се усмихна приятелски:
— Друг да ме запита, ще му скъсам
ушите! Тебе те прощавам! Други път не питай, докато не ти кажат!
И съвсем тихо, за да не чуят другите момчета, прибави:
— Като пренесем стоката в
магазията, ще отидеш да повикаш доктор Павли. Тогава тримата ще разтворим
сандъчетата и ще видиш, какво има в тях.
Подир по-малко от час доктор Павел Марков пристигна в кантората и от
вратата почна:
— Да ви се не види работата! Това
момче, дядо хаджи, ми изкара ума! „Доктор Павле казва, бързай в кантората на
хаджи Минча!“ Извади ми ума, и как съм дотърчал до тука, аз си зная. Мислех си,
кой знае какво нещастие е станало!
— Не е нещастие, ами радост.
Затова те виках. Добре, че Николи не е в Търново. Не искам и той да знае, какво
съм нагласил, докато не бъде всичко готово! Ела сега с мене . . .
И като минаха през дюкяна, направи знак на Стойко.
— Хайде с мене. Вземи и теслата.
Като влязоха в магазията с новата стока, хаджи Минчо завъртя отвътре ключа
и посочи сандъчетата на доктора:
— За това те виках.
— Какво е то?
— Ще видиш. Стойко, внимателно
разкови едно сандъче, да покажем на доктора, каква стока сме донесли за него.
Под откъртения капак на сандъчето се показа бял мек талаш, а между него —
добре наредени — стояха еднакви кристални шишета с едри черни надписи на едната
страна
— Аптека! — плесна ръце докторът.
— Ти си доставил аптека! Дядо хаджи!
И здраво разтърси хаджията в прегръдката си.
— Стой бре, хубостнико! Ще ме
събориш! Какво толкова си се разлудувал!?
Но сияещите му очи показваха, че е благодарен на доктора за непринудената
ласка.
— Как няма да лудувам, дядо хаджи?
Та тази аптека ще бъде първа в цяло българско... Разбираш ли ме ти мене? Ще
идват хора от десет каази да си купуват лекарства...
— Чакай да ти кажа и другото, —
прекъсна го хаджи Минчо. — Аз и за доктор съм се погрижил. Пратих писмо на
хаджи Павли в Цариград, да ми намери и прати един добър доктор...
Брадичката на доктор Павли затрепера:
— И доктор, а?... За какво го
правиш всичко това, дядо хаджи?
— Как за какво? — зачуди се хаджи
Минчо. — За българщината. Турците не се грижат за нас. Гледат само да си
събират данъците. А нашият народ не е кучешки! И той има нужда от грижи. Всеки,
който има възможност, трябва да се грижи!
— Път сочиш ти, хаджи Минчо, —
съвсем тихо и с прекъсвание промълви докторът. — Път равен и верен път, ала
колцина ще тръгнат по него?
— Аз нали по него вървя, стига ми!
Стойко чу думите за „пътя“ и изведнъж си спомни разговора с дядо Али,
когато за пръв път пое керванджийския остен. Ето какво значело да си избере
„звезда керванджийка“ между хората и според нея да си наглася живота!
И в съзнанието на Стойко блесна мисълта, че си е намерил опора в живота.
Той мислено се обеща да върви по пътя на хаджи Минчо, макар че от целия този
път можа да разбере само едно задължение: човек трябва да служи!
— Ще те моля за едно нещо, доктор
Павле, - рече хаджи Минчо. — За аптеката и за доктора не казвай никому нито
дума. Искам да се нареди всичко, та тогава да се разчува. От тебе искам да
наредиш аптеката, както трябва, защото съм обещал на хаджи Павли, че докторът
като дойде, ще намери такава аптека, каквато няма в Цариград. Ето този момък ще
ти помага и ще ти изпълнява всички заповеди. . . На ти и тези пари. Ако не
стигнат да се направи всичко, ще ми искаш още, ако артисат — ще ми ги върнеш.
Една седмица в дюкяна чукаха дърводелци, после дойдоха пак бояджии, после
на прозорците и вратата бяха поставени нови джамове, блестящи от чистота — и
всичко беше готово. Две нощи поред доктор Павел Марков работи със Стойко в
дюкяна, а на третия ден хаджи Минчо бе повикан от доктора да види новото си
дело.
Хаджията засия. По стените на дюкяна бяха издигнати добре боядисани
рафтове, на които бяха наредени буркани и стъкла. Към дъното, между рафтовете
имаше сложена голяма маса и сред нея една толкова малка теглилчица, че на хаджи
Минчо, който бе свикнал да мери стоките си с хиляди оки, тя се стори, като
детска играчка.
— Благодаря ти, доктор Павле.
Изпипал си я майсторски тази работа. Като своя си я изпипал...
Докторът се засмя:
— Опитвам се, дядо хаджи, и аз да
тръгна по твоя път...
Но хаджи Минчо не го дочу, защото гледаше изправената в един ъгъл до
стената голяма, нова тенекиена табела с надпис: „Аптека—Хикимница“.
— Поръчах табелата на Панайота
Куция. Аз му написах буквите на книга, а той ги направи на тенекията. Като дойде
новият доктор и си започне работата, ще закове табелата над вратата, та да знае
мало и голямо, какво богатство се крие в този дюкян.
Хаджи Минчо поклати глава и се упъти към кантората си. В очите му още се
отразяваха големите черни букви върху бяло боядисаната табела.
Докторът пристигна в Търново една сутрин и веднага се яви в кантората на
хаджи Минча.
— Вие сте хаджи Минчо хаджи
Цачоолу, нали? — запита той с една непринудена учтивост, която веднага се
хареса на търговеца.
— Аз съм. А вие кой сте, ваша
милост?
— Изпраща ме при вас хаджи Павли
от Цариград. Даде ми и препоръчително писмо. Заповядайте.
— Браво! — видимо се зарадва
хаджията и пое писмото. — Седнете, господине, седнете, докато прочета, какво ми
пише моят приятел хаджи Павли.
Той не прочете трите реда в обръщението, които от вежливост се пишеха на
всяко писмо, а направо премина към текста:
„Приносителят е человек честен и вещ в работата си. Тук се ползува с добро
име и идва в Търново, не защото се лакоми за повече пари, а защото иска да
работи за здравето на хората. Макар баща му да е грък,
майка му е чиста българка от Филибе и той се е метнал на нея по сърце. Като
ти съобщавам това, достопочтений ми хаджи Минчо вярвам, че съм ти изпълнил
благородното поручение и съм ти намерил най-монасип (подходящий) человек и
лекар. Казва се доктор Алеко Христофидис. А в Цариград го знаят Алеко Хиким...
— И тъй нататък, и тъй нататък! —
завърши хаджи Минчо и остави писмото настрана, без да дочете края, изписан с
хиляди благопожелания и поздравления — Значи доктор Алеко... Много ми е драго,
господине.
Той подаде ръка на госта си и дълго, изпитателно го загледа. Докторът беше
на около трийсет години, висок, мургав и черноок, с една особено привлекателна
и тънка усмивка.
— Каза ли ви хаджи Павли при какви
условия ще работите в Търново?
— Каза ми, господин хаджи Минчо, и
аз ги приех с радост. Да ви кажа искрено, аз и в Цариград изкарвах добри пари,
та не това ме съблазни да дойда в Търново. Щеше ми се да поработя между народа
и да принеса повече полза, отколкото в столицата, където при мене идваха все
охранени и омързеливени ефендета.
Тези думи се понравиха на хаджията, но това, което младият човек му каза
после, още повече го зарадва. Навярно хаджи Павли беше разказал на доктора,
колко хаджи Минчо не можеше да понася гърците и колко време се е борил с тях,
та младият човек сметна за нужно да продължи обясненията си.
— Да не ви учудва моето гръцко
презиме. Баща ми беше варненски гагаузин-гъркоман, а майка ми е чиста българка.
У мене е гръцко само презимето!
И се разсмя от сърце. Хаджи Минчо също се разсмя и покани:
— Ела сега, доктор Алеко, да си
видиш царството. Там никой не може да ти се меси!
Докторът намери аптеката отлична и не скри учудването си. Но всъщност него
го учудваше нещо друго, което си обясни едва вечерта, когато се запозна с Пол
Марко бей. След първите любезности между двамата колеги се започна съвсем
откровен разговор. И тогава доктор Алеко запита:
— Защо се е заел хаджи Минчо с
доставянето на аптека и довеждане на лекар.
— В тази работа имам и аз малка
намеса! — отговори доктор Марков и подробно разказа, какво са говорили с хаджи
Минча след големия пожар. — Тези мои думи накараха стария търговец да се
замисли и, понеже е голям родолюбец и благодетел, залови се да покаже на
богатите си съграждани, как се работи за българщина.
Като научи това, доктор Алеко стана най големият почитател на хаджи Минча и
един от най-ревностните изпълнители на неговите планове.
Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII
Няма коментари:
Публикуване на коментар