Скарването на хаджи Минчо с Мехмед Караманлията

 Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин
XVI

Като замина Пенка за Цариград, хаджи Минчо и Кина удвоиха обичта си към Славка. Те и преди това я обичаха, но сега тя заместваше и родното им чедо. Затова и двамата изпитаха някаква особена болка, когато Стойко се яви пред хаджията да му поиска момичето за жена.

Беше привечер. Хаджията почиваше на чардака. Кина плетеше нещо, свита до скутите му. Мълчаха и двамата. Толкова години бяха си приказвали, та нямаше вече, какво да си кажат. Ако единият би запитал нещо, предварително знаеше, какъв ще е отговорът на другия.

Беше им добре в тази лятна вечер, в тоз син час на мълчанието и тихото домашно спокойствие да седят един до друг и само да чувствуват, че са двама. Годините привързват мъжа и жената с невидими и несъкрушими връзки. То вече не е любов. То не е оная пламенна страст, която кара мишците на момъка да потръпват и гърдите на девойката да се повдигат бързо. Това е някакъв дивен покой на другарско разбирателство и вярност; това е някакво чудно роднинство, което няма равно в роднинските отношения, но което е по-силно и по-скъпо от тях. Така чувствуваха своята връзка двамата старци тази вечер. Те чуваха стъпките на Славка из стаите и това им напомняше стъпките на Пенка. После някой почука тихо и в здрачкавата светлина на отворената врата се открои едрата, снажна фигура на Стойко.

—     Добър вечер, дядо хаджи... Я! Тя и кака Кина била тука!

—     Почиваме си с хаджията Стойко, — отвърна Кина и покани — заповядай, седни.

—     Аз... при дядо хаджия дойдох... за нещо-си.. Исках да го питам.

—     Че питай, — каза хаджи Минчо.

—     Прощавай, дядо хаджи... Ако може само на тебе да кажа...

—     Бре! — засмя се старецът. — Голяма работа ще е тази, щом искаш само на мене да я кажеш!

Той направи с очи знак на Кина и запита:

—     Казвай сега, да те чуя.

Стойко се засуети, завъртя несръчно калпака си и едва чуто прошепна:

—     За Славка съм дошъл... Дойдох да ти я поискам, дядо хаджи. Ние с нея сме се разбрали...

—     Е?

Младият мъж се окуражи. Беше изказал най-важното и сега му беше по-леко да продължава:

—     Аз не съм сиромах, дядо хаджи. Няма да я оставя нито гладна, нито жадна. Млад съм, здрав съм; с керванджилъка добри пари изкарвам. Затова се реших да я поискам.

Хаджията тежко се надигна от миндера:

—     Да бъде, Стойко, да бъде!

И му подаде ръка. Младият мъж я пое и почтително целуна:

— Благодаря ти, дядо хаджи.

Хаджи Минчо бе, като че ли недоволен от това толкова просто и естествено желание на двамата млади: да се разберат, да се съберат и да свият свое гнездо. И не че не разбираше душите на младите. Не за това. А защото чувствуваше, че самотата още повече ще го налегне и затвори.

Вечерта той дълго не можа да заспи, въртя се в леглото, пухтя, пъшка, без време става да пуши цигари и най-после наметнат с халата остана до отворения прозорец на стаята.

Вън звездите трепереха от лек вечерен хлад, потъваха в черните води на Янтра и от това сякаш им ставаше още по-студено. Малкото цветя в градината ухаяха упоително и сладко. Клоните на брезицата шепнеха тихо стара и вечна приказка. Хаджи Минчо отлично разбираше този шепот и наизуст знаеше словата на тази вечна приказка: приказката за човешкия живот — майчината гръд, люлката, детските игри из пепелчука на дряновските улици и в топлите води на Янтра, после избраната девойка, сватбените свещи и венчилата, бащината радост и грижа и...самотата.

Хаджията обичаше да служи на своя народ и на своите другари, но това беше нещо външно, нещо почти свързано с търговския му и граждански живот. А душата му, неговата човешка душа беше съвсем затворена в семейството. И понеже равновесието в това семейство се беше нарушило — нарушило се беше и равновесието в душата му.

А изведнъж тази топла вечер, или може би вятърът, или може би шепотът на брезицата му разказаха това, което той не беше научавал, или за което не беше се замислял никога: няма самота за живите хора. И ти си жив човек, хаджи Минчо, затова не можеш да бъдеш и да се чувствуваш самотен. Би ли бил прав да искаш дъщеря ти да бъде до тебе и да старее в дома ти без радост и без щастие? Би ли искал сирачето Славка да остане стара мома в къщата ти и с тъжни очи да изкупва благодеянието, което си ѝ направил? Животът е такъв: той си иска своето; иска повторение на това, което сам си изживял. Иска го от рожбата ти и от всички рожби. Може да ти е тежко, но тази тежест е справедливият закон на Божеството. Самотата е страшна за малките и безцветни хора. Нима ти ще се уплашиш от нея?... Досега се труди и работи за своя дом и за своята рожба. Тъкмо сега трябва да се радваш, че ти се развързват ръцете да работиш за тези, на които досега правеше добрини от християнско чувство. Да заработиш за тях с волята и съзнанието на техен водач.

— И ще заработя! — твърдо отговори хаджи Минчо на този неизвестен глас, говорещ сякаш от само сърцето му.

В страната на робите ставаше нещо необикновено. Гласът, който шепнеше в сърцето на хаджи Минча, шепнеше в сърцата на хиляди, като него. Надигаше се една буря от гласове, които викаха, виеха и вопиеха за правда, за човечност, за свобода. Не викаха безличните роби. Не викаше безличната и сива робска маса, носеща покорно игото и пъшкаща под остена. Чудното явление в средината на 19 век се водеше от белязаните, от първите, тъкмо от тези, за които турците не можеха да помислят, че ще се борят против правителството на султана.

И точно затова борбата беше страшна. Тя вървеше тихо и бавно, без улични увлечения и шум, но с много по-страшни резултати.

Да убиеш врага си, когато е дошъл в дома ти и безчинствува, и убива, и граби - не е някакъв героизъм. Това е естественото право на самосъхранение, природният закон, който повелява да се бориш с всички сили за живота си. Но когато никой турчин не би си позволил да влезе в къщата ти и да поиска глътка вода, когато в съвета на първенците мюдюринът слуша повече тебе, отколкото този и онзи ага, и ти въпреки това, правиш бунт, когато дори недосегаемият Абдул Меджид стиска ръката ти и казва, че си полезен за империята му, а ти забиваш нож в гърба на тази империя — тогава, наистина, си герой. Защото тези простички факти говорят, че у тебе има нещо повече от инстинкта за самосъхранение, нещо повече от желанието да запазиш личното си достойнство и спокойствие. Това повече е чувството за социална правда, което прави от хората борци, а от борците — герои.

Хаджи Минчо беше първенец в търговския свят на цялата империя, Неговите кервани вървяха от Свищов до Търново от началото на март до края на ноември. Накрая на годината в търновската кантора пристигаха съобщения и сметки от клоновете на фирмата из цял свят и всички съобщения носеха само данните за благополучие и успехи. От Манчестър и Бирмингам до Бейрут и Калкута клоновете на това грамадно предприятие съобщаваха, че капиталите на тримата съдружници неспирно растат, и че работите вървят от добре по-добре. Тъкмо тия доклади даваха на хаджи Минча сила да върши и оная тъмна работа, която се нарича народно свестяване и чиито плодове се събират много късно, но непременно се събират. Годините вървяха. Хаджията беше забравил своята самотност. Получаваше писма от Пенка и те го радваха като баща. Но писмата на Николи сякаш го радваха повече, защото те му съобщаваха за вървежа на оная борба, с която хаджията сам бе го заразил и увлякъл.

Николи съобщаваше, че се е свързал вече с българските първенци в Цариград, и че „другата му работа“ —сиреч тази, за която хаджията го беше изпратил там — вървеше добре.

—     Българите в Цариград — съобщаваше Николи — са стегнати и сдружени. Те са кой повече, кой по-малко, заможни хора и всички си държат за българщината. Не се поддават на гръцки разврат и от фенерските безбожници не се подкупват.

И за да подсили това си съобщение, изпращаше на хаджията книги и вестници, от които личеше, че борбата срещу гърците вече кипи и залива страната.

Винаги, когато получаваше писмо от хаджи Николи, старият търговец го препрочиташе по десетина пъти, научаваше го на изуст и го разправяше на приятелите си. На първо място го научаваха даскалите и Стоенчо Ахтар, а сетне новината се понасяше по кафенетата на града и стигаше до владишкия конак, до кабинета на мюдюрина и до писаря на Мехмед ага Караманлията.

Владиката проклинаше, мюдюринът повдигаше рамене и отсичаше: „Това си е попска работа!“, а писарят Стефан потриваше ръце и се усмихваше:

—     Не е край! И той ще си получи заслуженото! Не може току така да се заяждат тия хора със султанското правителство! Всичките им пари няма да им послужат да се отърват от Диар Бекир, или от бесилката...

Хаджи Минчо не се интересуваше от мнението на тогова и оногова за неговата работа. Беше пораснал твърде много, за да се плаши от градски мълви. А при това за него вече народослуженето беше един дълг, който не можеше да се изпълнява без жертви.

И все по-често в дома на стария търговец започнаха да се събират младите и запалени глави на Търново и все по-често Кина клатеше многозначително глава. За нея беше необяснимо това увлечение на хаджията и тази негова дружба с младите.

—     Хаджи, един Бог знае, какво става с тебе. Вместо да се събираш с хора на твоите години и да си говорите по търговията, ти все с тези младежи дружиш... Какво да реча?

—     Какво да речеш ли? Да си гледаш домашните грижи. Дружил съм с младите... Та че то е редно... От такава дружба и те имат полза и аз си намирам хубаво забавление. Младите използуват моята опитност, а аз се забавлявам с тяхната пламенност...

—     Ами хората? Какво казват хората?

—     Нито ги чувам, нито ми влиза в работа, какво казват... Па и кои хора го казват?! Лошо нещо направил ли съм на някого? Не съм ли помагал спроти силите си на всички, които са почукали на вратата ми?... Проста жена си ти, Кине. Не ги разбираш тия неща. По-добре не мисли за тях!...

Кина повдигаше вежди и се прибираше долу в трапезарията. А хаджи Минчо едва дочакваше да се постъмни и да посрещне даскалите.

Тази вечер гостите му бяха повече. Освен неколцината даскали в гостната стая се бяха настанили Стоенчо Ахтар, доктор Алеко и Пол Марко бей.

Хаджи Минчо ги гледаше усмихнат:

—     Казвайте сега, приятели! Какво е новото?

—     Аз исках да ти кажа за владиката, — подхвана Пол Марко бей. — Този човек наистина се е заел да трови душите на хората. Наумил е да отваря класно училище в Търново, за да погърчва българчетата. Казах тази работа на бай Стоенча, а той ми даде акъл да дойда и да ти разкажа на тебе. По пътя срещнах другите.

—     И понеже всички сме от един дол дренки, рекохме заедно да дойдем при тебе и да обмислим работата! — настави даскал Никола.

—     Добре сте го намислили... Ами кой ви каза, че владиката ще отваря класно училище?

—     Как кой, дядо хаджи, — повдигна глас доктор Алеко. — Та този безсрамник повика мене да съм станел учител по естествените науки... Помисли си само. Повика ме и ми каза: „Доктор Алеко, вие сте грък и от вас се изисква да заработите в гръцкото класно училище.“

—     Е, ами ти? Ти какво му каза? — запита Стоенчо Ахтар.

—     Какво мога да му кажа, бай Стоенчо? Засмях се на ума му и му отвърнах, че не мога да хапя ръката, която ми е дала хляб, нито пък мога да се боря против този, който през целия си живот е помагал на бедните и неуките. Това му казах и си излязох из митрополията.

—     Ех, змия лукава! Той навярно е издъхнал след като ти си си отишъл! — предположи доктор Марков.

—     Кам да беше тъй, бай Павле! — пак се намеси даскал Никола. — Нямаше сега да стоим и да се окайваме...

—     Аз ако знам, че е издъхнал — викна друг от даскалите — ще си дам цялата годишна заплата за ядене и пиене. Ще събера на цялата кааза сиромасите да ги почерпя.

Хаджи Минчо слушаше тези разговори и мислите му бягаха в безреда една през друга: какво толкова имаха против гръцкия владика? Нима беше посегнал на хляба на някого от тези млади хора, които бяха цвета на Търново? Или беше обидил някого? Или беше наклеветил някого от тях пред мюдюрина и сега всички искаха да защитят наклеветения и да мъстят на клеветника? Не! Не беше това! Владиката беше дошъл едва преди една година и в първите дни на властвуването си дори се беше опитал да се сприятели с българите и да им нарисува бъдещата си работа с краските на най-хубаво християнско доброчестие и кротост. А никой не повярва на думите му. Никой не се опита да се надява, че тези думи ще станат дела. Не повярваха най-напред първенците, на които владиката разчиташе и за чиято подкрепа беше молил. Те не повярваха, защото имаха опит и защото бяха се научили вече да се вслушват в думите на младите, които бяха чели повече и повече знаеха.

А всички почти млади бяха чели една забележителна книга, която сам Стоенчо беше преписал от един светогорски монах, която държеше скрита в иконостаса на спалнята си, и която носеше величавото заглавие „Книга сiя нарицаемая царственикъ, о царяхъ и светителяхъ болгарскихъ“.

В тази книга пишеше, че Бог е наказал народа ни да страда под иго агарянско за грехове и зло... Но нито дума нямаше, че трябва да страда под иго греческое. Напротив светият светогорец се провикваше: „Поради что неблагоразумний и юроде, ся срамишъ да се наречешъ болгаринъ? Ти, болгарино, не прелъшчайся! Знай свой родъ и язикъ!“

Тия, които не се прелъстяваха и знаяха своя род и език, не можеха да помислят, че в Търново, в хубавата престолнина на Иван Асеня може да се открие елинско класно училище.

И сега погледите им бяха обърнати към стария търговец. Чакаха неговото мъдро мнение, за да решат.

Тази беше последната мисъл на хаджи Минча, когато Пол Марко бей го запита:

—     Кажи, дядо хаджи, какво да правим?

—     Правенето е лесно, доктор Павле — тежко отвърна хаджи Минчо. — Като имаме сговор и разбирателство, както казва Стоенчо, всичко може да направим... Аз ще реча да си отворим и ние класно училище. Да видим къде ще си изпращат търновци децата: дали в неговото или в нашето училище!...

Гостите замълчаха. Никой от тях не очакваше такова предложение, защото никой от тях не виждаше възможност за осъществяването му.

Стоенчо Ахтар се изкашля:

—     Хаджи Минчо, това е добре да се каже, ала как ще се направи? За едно училище трябват пари, много пари... Ти знаеш нашите хора. Като им кажеш за пари, ще предпочетат да си оставят децата неуки, или да ги изпратят в гръцкото училище. Тъй ли е?

Хаджията не отговори на въпроса му, а небрежно махна с ръка;

—     За пари не става дума, Стоенчо. Това, което се купува с пари е винаги евтино. Има неща, които не могат да се купят с пари. Те са скъпите. Едно такова нещо е народната чест. Ние, ако направим училище, ще го направим за народна чест и за народно свестяване.

—     Да си жив, дядо хаджи! — викна Пол Марко бей. — Да си жив за тези хубави приказки!

—     Не е само до парите, — намеси се даскал Никола, който дотогава стоеше настрана — Трябва и учители, дядо хаджи, а тях мъчно можем да намерим. Не са всички учители кадърни да работят в класно училище. И това не е лека работа...

—     Празни приказки приказваш, даскал Никола! — сопна се доктор Алеко. — Като се направи училище, ще се намерят и учители. Не забравяй, че хаджи Минчо най-напред направи аптеката, а сетне намери и доктор да се занимава с нея... Същото ще бъде и сега!...

Хаджията го прекъсна с небрежен знак:

—     Послушайте ме. Всички вие сте млади хора и или много се палите, или пък съвсем не можете да се запалите... Аз ви казвам, като пред честни свидетели, че подарявам своето място при черквата „Свети Никола“ за ново българско училище. Там имам една къщурка. Ще я съборите и ще направите ново, хубаво училище. Колкото пари ще трябват — ще ги дам аз. А пък вие се загрижете да намерите даскали, каквито трябва! Толкова!

После се обърна към Стоенчо:

—     Ти, като най-стар, заеми се с тази работа. А за парите не се грижи!

Тъй се построи в 1850 година училището при черквата „Свети Никола“, а година по-късно се сложи основата на черквата „Свети Спас“. Защото гръцкият владика бе наумил да строи нова черква. Хаджи Мехмед Караманлията получаваше най-точни сведения за делата на своя съперник. Винаги са се намирали добри хора, които да задоволяват любопитството на един завистник. А за хаджи Минчо такива хора имаше стотици. Те мислеха, че хвалят стария търговец, разправяйки за неговите благодеяния, без да подозират, че наливат масло в огъня.

Стойко разбра това, но беше късно да спре юмрука си. А юмрукът му беше страшен — истински керванджийски юмрук.

Той обичаше, когато се завърне от път, да се отбие в някоя малка кръчмичка и там да изпие чаша вино, да побъбри с неколцина другари и да си отпочине. Славка знаеше тази му слабост и не му се сърдеше. Нито веднъж Стойко не бе се прибрал пиян или разядосан.

И сега той се бе отбил да изпие обичайната чаша вино и да поприказва с другарите си керванджии.

—     Хайде, Стойко! — викна му Нейко Крайненецът.— Само тебе чакаме. Къде се забави до сега?

—     Задържа ме дядо хаджия. Разпитва ме за това, за онова и стана късно. Чуден човек е той! За всичко разпитва...

—     Ами ти каза ли му, че читаците са прибърквали нашите коли?

—     Казах му, разбира се! Намръщи се старецът и толкова. Да бъркат, казва! Нека да си избъркат очите. Какво ще търсят в мой керван?

От една съседна маса се надигна един човек. Той беше още твърде млад, но пиянство и безсъници го бяха състарили. Беше Стефан. Хубавият някога момък, сега беше станал развалина.

—     Е, какво ти рече хаджията, а? — изфъфли пиянски той.

Един миг Стойко го гледа втрещен, толкова беше неузнаваем Стефан, а сетне се усмихна:

—     Каза ми, че който е пиян, трябва да си отиде да спи!

—     За мен ли го каза, а? За мен ли?

—     Иди си, момченце, — кротко промълви Нейко. — Виж се на какво приличаш и си иди!

Вместо да послуша благоразумния съвет, Стефан се отпусна тежко на един стол до тяхната маса.

—     Ако искам, ще си отида. Ако не искам, ще си стоя тука!... Слуги!...

Стойко преглътна обидата с усмивка:

— Стефане, всеки човек е слуга. Работата е да знаеш на кого служиш. Хаджи Минчо да речем. Той служи на хората. С парите си им доставя стоки от цял свят. И добрини им прави. И това е служба. Аз пък служа на хаджията. Пренасям стоката и пак на хората добро правя. Това прави и бай Нейко... Ами ти? Кому правиш добро с това пиянство? Сам си кажи!

—     Значи на пиенето сте ми завидели! Да не би вие „да ми плащате пиенето?

Нейко Крайненецът се разсмя:

—     Пиянски приказки!

—     Пиянски, а? — скочи Стефан. — Пиянски приказки... Слуги сте вие, слуги!... Долни слуги, които не знаят да добруват.

—     Пак ще ти реча, Стефане, че ние сме слуги, ала на честен и добър господар. Не сме палета на Караманлията!

Стефан кипна:

—     Плюя ви на честния господар! И той е куче, като вас?

Тук стана неизбежното. Стойко скочи:

—     За мене можеш да казваш всичко, защото си пиян и ще ти простя, но за гдето хулиш дядо хаджия — ето ти!

И той го удари с юмрука си.

Стефан политна, зашемети се и падна на мръсния кръчмарски под. После се съвзе, стана и без да погледне изненаданите посетители на кръчмата, излезе.

Той знаеше къде може да намери чорбаджията си, за да допие с него една чаша праскова ракия и да му изкаже болката си.

Нощта беше прекрасна, но Стефан не я виждаше Въздухът беше чист, но него нещо го душеше и на очите му слагаше черно було. Бяха го ударили за омразния хаджи Минчо.

В заведението на Малтица свиреше една цигулка и лекичко ѝ пригласяха чукчетата на сантура. Розовите храсти изпускаха упоителен дъх, белите летни звезди се отразяваха в малкото фонтанче и приветливо се усмихваха.

Вечерта — топла и спокойна — отваряше душите само за добри мисли.

А мислите на Караманлията не бяха нито добри, нито весели.

Разбира се, не беше хаджи Минчо причина на това му настроение. Но от неговата аптека се почна лошото. Хаджи Мехмед Караманлията беше прост човек. В тези кристални стъкла и бели буркани, които бяха наредени на светлозелените рафтове, той виждаше някакво магьосничество, или чародейство, покровителствуващо съперника му и опропастяващо него.

После зърната на черната броеница започнаха да се нижат едно след друго. Хаджи Мехмед отиде в бахчата на Малтица. Силата на прасковата ракия го спаси от суеверния страх пред аптеката и го разсея от черните мисли.

На другия ден му беше зле. Но добри хора му казаха, че „клин клин избива“. И той пак пи.

Това започна да става всеки ден. Вечер той пиеше, за да забрави безпокойствата на изминатия ден, а сутрин пиеше, защото беше забравил, какво е вършил през нощта и защото тази безконтролност гнетеше съвестта му.

Домът му се превърна в ад. По турския обичай той беше господар в къщата си, но според вечния човешки обичай там господаруваше (както е във всяка порядъчна къща!) жена му.

Тревогите се редяха. И всяка тревога подсилваше ненавистта му към хаджи Минча. Защото неговата аптека беше първата причина на всичките му злини.

Караманлията беше тежък търговец. Търговията му вървеше отлично и той би могъл да бъде щастлив, ако не беше се загнездило в душата му това малко семенце на разрухата, което е поразявало и много по-силни хора. 

В бахчата на Малтица, под хладината на вековния бряст, хаджи Мехмед пиеше. До скута му се бе свило едно бледо, изпито момиче и тихо му шепнеше извехтели от употребление нежности. Цигулката и сантура пееха чудни болезнени песни, а дъхът на трендафила ставаше все по-силен.

Тогава дойде Стефан. Той се клатеше смешно на несигурните си нозе и изфъфли:

—     Добър вечер, Мехмед ага. Заболя ме сърцето и дойдох да те намеря.

Караманлията му махна с ръка:

—     Сядай!

И с очи даде знак на Малтица да донесе още една чаша и шише ракия.

—     Заболя ме сърцето, Мехмед ага... Биха ме...

—     Какво? — кресна турчинът и бутна настрана бледото, изпито момиче. То благоразумно си отиде.

—     Удари ме един от долните слуги на хаджи Минча... Затова дойдох...

—     Биха те, значи, — процеди през зъби хаджи Мехмед и през ума му протече мисълта, че Стефан е бил бит именно за него: защото е счетоводител на неговата фирма.

—     Да ти разкажа, Мехмед ага, — продължи да фъфли пияният и почти заплака. — Да ти разкажа всичко и ти ще разбереш...

Турчинът го прекъсна:

—     Няма какво да ми разправяш. Аз и сам всичко зная... Зная защо те е ударил този подлец. Успокой се, момчето ми! За един удар той ще заплати със сто тояги! Тъй да знаеш.

И като се обърна към помещението, където се беше прибрала Малтица, той заповяда:

—     Да дойдат свирачите тука! На мен да свирят... Кажи им, че хаджи Мехмед плаща добре!

Хаджи Мехмед, наистина, плащаше добре на тази дива страст, която го беше завладяла.

Цяла нощ цигулката не млъкна и чукчетата на сантура не спряха своята весела игра. Музикантите бяха капнали от умора, но продължаваха да свирят, защото очакваха големия бакшиш. Те и двамата бяха семейни хора и бяха готови да разкъсат пръстите си по острите струни на инструментите, за да получат по едно късче хляб повече.

Стефан едва гледаше, а хаджи Мехмед хапеше устни и отправяше закани към всички гяури, които вървяха по стъпките на хаджи Минча.

Утрото ги свари под вековния бряст.

Стефан спеше на масата. Музикантите бяха получили бакшиша си и спяха на пейката край фонтанчето, а хаджи Мехмед допиваше последната си чаша.

—     Стефане, — побутна той счетоводителя си. — Стани и си иди вкъщи. Аз ще оправя твоята работа... Да те бият!... Да бият на Караманлията най-доверения човек!... Ще се научат, какво може хаджи Мехмед.

Във файтона много му се спеше, но напрегна волята си и не затвори очи. Някаква болна идея го бе обхванала: да намери още сега хаджи Минча и да се разбере с него. А разбирането беше само едно: да му каже, че е подъл и долен гяурин и че не иска вече да го вижда из търновския пазар. Неговият замъглен от ракия мозък смяташе, че щом е ага, ще може да се разпорежда, както намери за добре. Дивата природа на някогашните турци говореше в сърцето му.

Хаджи Минчо не знаеше за случката между Стойко и Стефан, нито за разгулната вечер в бахчата на Малтица, нито за заканите на Караманлията.

Както всякога той беше станал рано и рано бе отишъл в кантората, за да изпие сутрешното си кафе и да научи новините из пазара.

И едва вдигнал кафената чашка, пред кантората спря файтонът на Караманлията. Хаджи Мехмед с мъка се свлече долу и с криви стъпки влезе в дюкяна. Хаджи Минчо го посрещна пред вратата:

—     Добро утро, хаджи Мехмед. Какво се е случило, та толкова рано си тръгнал с файтона? Да не би да пътуваш за някъде?

—     Ще видиш, какво се е случило! — изръмжа турчинът и тежко се отпусна на един стол. — Ще ти кажа...

Хаджи Минчо разбра състоянието на своя гост. Той подмигна с око на чирачето Минчо.

—     Ще пиеш ли едно кафе, хаджи ага?

—     Не ти ща кафето! — кресна турчинът. — Не съм дошъл за кафето ти!...

—     Хм... — повдигна рамене хаджи Минчо и присви очите си. — Не знам за какво си дошъл, ала така не се ходи сутрин по хорските дюкяни. Ако не ти е добър кефът, върви си у вас. Там можеш да господаруваш колкото си искаш!

—     И тука мога да господарувам, невернико! Ти забравяш, че си рая и че ако искам, мога с тези ръце да те задуша!

Турчинът заканително вдигна ръцете си. Неколцина от продавачите и калфите в дюкяна настръхнаха и се приготвиха за най-лошото. Само хаджи Минчо се усмихна... Той леко отблъсна насочените срещу него ръце и спокойно каза:

—     Слушай, Караманли! — Човешкото търпение има мярка. Аз още пазя тази мярка и ти казвам: иди си у вас. Не можеш да стоиш на краката си. Погледни се...

И защо си дошъл да се разправяш с мене рано сутринта, когато не съм ти сторил нищо лошо?

—     Не си ли? — пропищя турчинът. — А защо твоят слуга е ударил счетоводителя ми? Защо, а? Кажи, защо го е ударил, ако ти не си го подучил?

—     Аз не знам някой да е бил счетоводителя ти... Но и да го е бил — добре е направил. Да ти дам един съвет, Караманли: не разчитай на пияни хора. Пиян човек не може да си гледа работата...

—     Пиян, а? Значи за мене го казваш това? Куче си ти, долно и мръсно куче! Магьосник и разбойник!

Хаджи Минчо побеля като платно, и все пак запази самообладанието си. Той само стана, хвана Караманлията за пешовете на сакото и го изправи:

—     До тука можех да ти прощавам. Виждам, че си пиян и не ти се сърдех. Но сега, след като ти си позволи да ме обидиш пред моите помощници в търговията, никой не може да ти прости... Вън, никаквико! Махай се вън, защото моите момчета ще те изхвърлят!

Неговите момчета действително изхвърлиха хаджи Мехмед вън от дюкяна. Файтонджията едва успя да го натовари на файтона и го откара в къщата му.

И през целия ден неговият дюкян беше затворен.
 Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

Рисунка от търновската механа "Хаджи Минчо"

 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ