ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА XI-XII

Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин 

XI

ПАЗАРЕН ден градът се оживяваше още от тъмно. От тъмно заскърцваха по едрия калдъръм на арбанашкия път коли и каруци от Горна и Долна Оряховица и от Лясковец. По-късно прииждаха и пазарджиите от Дебелец и Балван, след тях самоводчени и поликраищенци, а най-сетне закъснелите дечинци и яларчени.

И още с първите зари на слънцето, из пазара се понасяха пискливите звуци от свирнята на Николито Странджата.

Всички, които поне веднъж бяха идвали на пазар в Търново, познаваха Николито, но никой от тях не можеше да каже, какъв му е точно занаятът, защото Николито свиреше на кларинет, бръснеше, хамалуваше, събираше билки, ловеше гущери за магии и пиявици за пускане кръв, а най-често пиянствуваше на Марно поле в кръчмата на Ризоолу. Затова никой не можеше да каже, с какво този безобиден човек си вади прехраната.

Когато някой шегобиец му зададеше такъв въпрос, Николито се засмиваше широко и без злоба обясняваше: — Хляба си, аратлик, лесно вадя. Колко хлебец е то? Една суха коричка. . . Другото е мъчно: да извадя туй, с което квася хляба . . Пиячката, искам да кажа. . . Тя мъчно излиза.

Николито беше някаква необходимост за търновския пазар: нещо като сергия, или кантар, или като заптиетата, които пазеха ред и събираха общинския налог. Без веселия бръснар-кларнетист, сякаш би се убила празничността на пазарния ден.

Него го познаваха толкова добре, че почти никой не се спираше да чуе свирнята му. Но ако тя замлъкнеше случайно, всички се извръщаха да видят, какво е станало.

И сега пазарът се стъписа: Николито тъкмо завършваше песента, с която бе убедил един колибарин балканджия, че ще го избръсне за един грош, тъй както в Цариград бръснат за алтън. Грошът щеше да му осигури половин ока вино у Ризоолу и затова пръстите му бяха особено пъргави, когато натискаха клапите на кларинета и вдигаха звуковете до трето небе. . .

И изведнъж песента секна, прекъсна се и остави звънтенето на чуковете от бакърджийската чаршия да прозвучи самостоятелно и нестройно, докато дотогава те ѝ пригласяха.

Николито се зазяпа по два едри, черни коня, които возеха лачения файтон на хаджи Минча. Тези коне и този файтон се появяваха из улиците на Търново два-три пъти в годината, на най-големите празници. А сега беше обикновен пазарен ден в началото на септемврий.

—     Ай да се не види, макар!

—     Какво рече? — запита балканджията, който вече бе сложил на врата си мръсната бръснарска кърпа. — Ще ме бръснеш ли, или не ?

—     Чакай да видим, какво става, — сопна се Николито и отвъртя кърпата от шията на нетърпеливия си клиент. - Има нещо в тази работа!

И други мислеха като Николито. И те знаеха обичаите на хаджи Минча. А конете, едва задържани от файтонджията, преминаха през пазара и спряха пред тежките магазии на „Хаджи Минчо, Селвели и Содружие“.

Старият търговец, като че ли отдавна чакаше файтона, защото мигом излезе на вратата на кантората и протегна широко ръце на този, който пръв слезе :

—     Добре дошъл, ортак. . . Брей, очите ни се изгледаха за тебе.

Той затвори прегръдката си и трикратно, по обичай, целуна новодошлия.

—     Е, хаджи Минчо, годините минават, а ти още младееш.

—     С такъв ортак лесно се младее, — подмигна весело хаджи Минчо към хаджи Николи, който беше слязъл от файтона и даваше някакви нареждания на файтонджията. — Хайде, Николи, събрахме пазара. Влизайте, влизайте вътре.

Новината за лачения файтон и за пътниците в него мигом обходи пазара: беше дошъл от Беч другият ортак на хаджи Минча — доктор Евстрати Селвели. Кларинетът на Странджата пак записука, чуковете от бакърджийската чаршия пак започнаха да пригласят и да отмерват високите хвалби на продавачите.

В същото време в кантората на хаджи Минчо беше поднесено кафе на тримата ортаци. Служащите един по един идваха да поздравят Селвелията с „добре дошъл“ и да му целунат ръка. Селвелията някак се стесняваше от този израз на покорна преданост. Той беше още сравнително млад, едва беше прехвърлил трийсет и петата година, но дълго време не беше идвал в България и почти беше забравил търговските порядки. И когато си отиде последният посрещач — чирачето Минчо — той облекчено въздъхна:

—     Отвикнал съм се, хаджи, на алатурка търговия... Във Виена няма такива обичаи.

Хаджи Минчо само се засмя. После се обърна към Николи:

—     Ами защо се забавихте толкова? Ние ви чакахме снощи.

—     Щяхме да се приберем снощи, дядо хаджи, ала ни задържаха в Преображенския манастир. Нали знаеш дядо Натанаил? Като видя доктор Статя и се прехласна. „Да не ви е просто, — казва, — ако не ми почетете манастира, да преспите тази вечер. Утре раничко ще ви събудя да стигнете за пазара в Търново.“

—     Тук всички са много любезни и гостоприемни, — промълви Селвелията, сякаш на себе си.

Хаджи Минчо го погледна със същата усмивка:

—     От колко време не си идвал, Стате ?

—     Пет години, хаджи. . . Все се канех да идвам и все нещо ми се изпречваше на пътя. . . А пет години не са малко.

—     Не са! За толкова време си станал съвсем европеец. Забравил си нашите обичаи.

—     Ех, не съм съвсем, не съм, — опита се да се оправдае Селвелията. — Само че, виждат ми се някак чудни. . .

Старият търговец се приготви да му отвърне, но вратата се отвори и в кантората влетя като вихрушка Иванчо Радювич:

—     Виж ти късмет! Да намеря и тримата си чорбадджии събрани! Добре дошъл, бай Стате! Как е? Леко ли мина пътуването? Че то не е шега, бе брате! От Беч до тука, що път е!

Обикновено Иванчо беше малко разговорлив и само радостта му можеше да обясни този поток от приветствени думи.

—     Благодаря ти, Иванчо, — отвърна Селвелията. —Леко мина пътят. С парахода не е мъчно, както с файтон или кон.

—     Ба! — разсмя се Иванчо. — Аз все с кон пътувам и не мога да се оплача. Свикнах. . .

—     Ами ти как попадна изневидело? —запита хаджи Николи. — Нали уж през горнята неделя щеше да идваш?

—     Свърших работата по-скоро. Ето парите. Ето и сметките. Шестотин лири и отделно 17 000 гроша. Па прощавайте. Отивам по пазара, а надвечер ще мина през долните магазии да пресрещна кервана.

И той отлетя, както беше и влетял.

На масата, около която седяха тримата съдружници останаха дисагите с парите, които Иванчо беше събрал. Селвелията отвори едната страна и изтегли двата група с лирите. Хаджи Минчо не сваляше очи от него. И когато видя, че съдружникът му се тъкми да брои парите леко присегна, взе труповете, взе и дисагите и изсипа съдържанието им в голямата желязна ракла при другите пари..

—     Прощавай, доктор Стате. Аз не съм си вдигнал вярата от Иванчо Радювич, та да му проверявам парите. Щом казва, че са толкова — толкова са.

Селвелията сконфузен замълча, Николи едва сдържа смеха си, защото и той беше получавал такъв урок, а хаджи Минчо нервно врътна броеницата си и продължи:

—     У вас в Европа може чираците да не целуват ръка на чорбаджиите си, може в лонджите заедно да си пушите чебуците, може да правите каквото щете, ала им нямате вяра. Един други не си вярвате. Тука не е тъй. Аз съм поверил стоката си из цяло българско в ръцете на Иванча и, ако му нямам вяра за 600 лири и за 17 000 гроша — каква търговия ще правя? Та той разбойник ли е? По студ и пек, ден и нощ, като куче търчи по пътищата да варди моите- не, нашите пари, а ти му нямаш вяра! ... Ей затова ви разваля Европата: кара ви да губите вяра в хората. А който загуби в тях вяра той не може и себе си да вярва. . .

—     Прощавай, дядо хаджи, ние там винаги. . .

—     Та нали това разправям? Вие там търгувате с тефтери и записи, а ние тука с честна търговска дума. Нашата търговия е хем по-лека, хем по-благородна, хем от Бога е благословена.

През открехнатата врата на кантората Стойко слушаше думите на хаджи Минча и се усмихваше: все повече намираше указание, че за него и за всички, като него хаджията е звездата керванджийка, за която му бе говорил дядо Али.

Пазарен ден чаршията по-рано оживяваше, но и по-рано се спускаха тежките кепенци. Зад тях търговците проверяваха дневните си кярове. В такива дни хаджи Минчо излизаше последен от дюкяна.

Днес с него заедно бяха останали Селвелията и хаджи Николи.

—     Николи, обърнете ситата с парите (през пазарните дни парите се събираха не в чекмеджетата на тезгясите, а в три нарочно направени сита), та да проверим дневната продажба.

Хаджи Николи изкочи из кантората, а след минута се върна:

—     Ти ще дойдеш ли, да видиш броенето, дядо-хаджи?

—     Ща. Хайде, Стате!

На средния тезгях, в голяма калайдисана тава блестеше купчина монети.

—     Калфите и продавачите да си отиват да почиват. Да останат само чираците. Минчо, хайде, дядовото! Заедно с Рача и Ганча съберете парите на купчета, както съм ви учил.

Трите чирачета чевръсто почнаха да събират монетите по големина и да ги нареждат на купчинки от по десет. Улисани в работата, те не видяха, как хаджи Минчо отдели три грошчета и ги тикна под тавата, а после взе един бешлик и леко го пусна на земята до тезгяха.

—     Е, разделихте ли ги?

—     Разделихме ги, дядо хаджи.

—     Бройте тогава. Николи, ти записвай отброеното. И по-скоричко, че закъсняхме . .

Звънтенето на изсипваните в малки торбички монети продължи десетина минути.

—     Колко записа, Николи?

—     Толкова лири, толкова махмудии, толкова меджидии, толкова бешлици, толкова гроша и толкова пари — бакърлък.

—     Не може да бъде, — смръщи вежди хаджи Минчо. —Един бешлик и три гроша са по-малко.

Селвелията изви очи с любопитство:

—     Че ти отгде знаеш. . .

—     Толкова годишен търговец мога ли да не си знам парите и стоката? И таз добра! Я потърсете, или ще ви накарам още веднъж да броите!

Момчетата гледаха хаджията с някакъв суеверен страх. Как можеше да знае, колко пари са паднали в ситата през целия ден. . .

Рачо се огледа край тезгяха и видя падналия бешлик:

—     Ето го бешлика, дядо хаджи. Като сме броили, съборили сме го.

—     Потърсете и грошовете! — поръча хаджията и уж без да ще премести тавата. — Ето ги и грошовете. Нали ви казвам, отваряйте си очите. Вземете сега по едно грошче и си отивайте. Пък ти, Минчо, утре ела рано за ключовете.

И когато момчетата с радостни лица излязоха из дюкяна, хаджията подмигна весело на Селвелията:

—     Разбра ли, Стате? Така се изпитва верността на хората. От чирачета ги уча да бъдат верни, та после не им проверявам парите.

Доктор Евстрати Селвели, специалистът по търговия, един от манифактурните магнати на Виена, член на борсата и на търговския съвет, виновно си наведе главата.

XII

СЕПТЕМВРИ е най-хубавият месец за мечтателите. Тогава дните са по-хладни, слънцето грее изкосо и не препича, вятърът от хълмовете слиза лек и напоен с дъха на ранна есен. А самите хълмове са потънали в пъстрите багри на есента — от сребърно бяло, до мораво и тъмно червено.

Пенка обичаше през септември да стои под своята брезичка на двора и да ниже върху опъната на гергефа канава бодовете на някакви причудливи везби, които сама си измисляше. И всичките ѝ везби бяха отражение на този хубав септемврий — от сребърно бяло, до мораво. Но моравото беше повече.

Чудни са момичетата. Докато не беше говорила с Николи, като че ли ѝ беше по-весело и по-леко. А сега, някаква тиха, синя тъга я обхващаше и тя не можеше да си обясни произхода ѝ. Може би това беше страх пред непознатото идващо „утре“, може би беше една необяснима скръб по отлитащата безгрижна младост, а може би и едното и другото заедно. Най-прави си оставаха думите на майка ѝ и на старата слугиня, която я познаваше от пеленаче;

—     Момински грижи — паднали листа: духне вятър и ги отвее! Върви ги търси из полето.

Пенка се усмихна на тази мисъл, защото едно от листата на брезата падна на главата ѝ и се закачи на русата къдрица:

—     Една грижа по-малко!

—     Много ли ти са грижите, а?

Пенка го очакваше и пак се сепна. Но не отговори на въпроса му, а предизвикателно присви вежди:

—     Ами ти какво се вмъкваш в двора, като разбойник и подслушваш?

—     Какво рече? Ти за разбойник ли ме смяташ? Я се засрами !

Николи я гледаше засмян и хубав:

—     Вмъкнал съм се бил в чужди двор! Прощавай, момиченце! Този двор е на ортака ми!

И прихна.

Пенка повдигна рамене:

—Викай, тогава! Викай да те чуе ортакът ти!

—     Той горе ли е?

—     Горе със Селвелията, . . Навярно тебе чакат.

—     Да почакат. Аз искам най-напред да поговоря с тебе.

—     С мене ли? — Пенка страхливо се озърна. — Ами мама? Ами Славка?

—     Какво че ни видели? Аз да не съм. . .

—     Кажи тогава.

Николи се облегна на брезата и се загледа в едно мораво облаче над Трапезица. Мълчанието беше миг, ала на Пенка се стори много дълго.

—     Казвай де!

—     Ще кажа. . . Слушай, Пенке, — Николи се подвоуми и махна с ръка, — е добре! Аз не съм като другите млади хора: не мога да ти разправям за любовта си с хубави приказки. Нямам време да чета любовни писмовници и песнопойки. По-важното е, че любовта ми е хубава. . .

Пенка пламна и поиска да го прекъсне.

—     Почакай малко и ме послушай. . . Аз те зная, дето е речено, от дете. Зная как те обичат и майка ти и хаджията. И ми се струва, че те обичам. . . повече. Разбираш ли ме?

—     Да.

—     Затова се позабавих. Исках да те видя и да ти кажа всичко. А после ще отида при хаджи Минча и ще му разкажа.

—     Какво ще му разкажеш? — стресна се Пенка.

—     Ще му разкажа, че те обичам и че те искам. Мигар е срамота да му го кажа?!

—     Божичко, — прошепна момичето и с бързи стъпки се затича към къщи.

—     Чакай де! — викна подире ѝ Николи. — Отговори ми ! Да му кажа ли?

Пенка се спря на прага, събра сили, за да го погледне в очите и едва промълви:

—     Ти по-знаеш. . .

Горе в гостната стая хаджи Минчо и Селвелията бяха разтворили тежките тефтери на съдружието и приказваха по сметките.

Тъкмо когато Николи влезе, Селвелията бе повдигнал глас:

—     Ти да прощаваш, хаджи Минчо. Досега не съм ти скършвал хатъра за нищо, но тука вече не возприемам. Нито на мене, нито на Николи ще ни затежат по сто хиляди гроша. . . Да се разберем.

—     Аз от думата си не се отмятам, —нервно отвърна хаджията. — Казал съм и свършено!

—     За какво става дума? — запита Николи и се настани до масата с тефтерите.

—     Я, ти дойде ли? — погледна го хаджи Минчо.

—     За аптеката, за аптеката! — продължи с повишен тон Селвелията. — Аз не возприемам аптеката да мине само на хаджи Минчова сметка! Разбираш ли ме ти мене?

—     Не зная точно за какво се разправяте, бай Стате, ала да ти кажа правичката, от тази аптека кярове няма да имаме. Па и хаджи Минчо сам я измисли тази аптека. . . Затова досега не съм се намесвал и по тефтерите на негова сметка я водя.

—     На моя, разбира се! — сопна се хаджията. — Аз не искам поради мене да си губите парите. Аптеката не дава печалби... Така съм се уговорил с доктор Алеко: каквото изкара от аптеката, за него да бъде.

—     Добре де! — викна Селвелията. — Аз не казвам нещо друго. Нека бъде за него изкараното. . . Работата е за масрафа на аптеката. Не може само ти, хаджи, да го поемеш. Нашето съдружие и печели и губи. Каквото печелим е общо, каквото губим пак общо трябва да бъде...

И тримата замълчаха. Хаджи Минчо загледа съдружниците си с оня необикновено топъл и хубав поглед, с който гледаше, когато му беше много приятно и радостно:

—     Значи тъй, а?

Тогава заприказва Николи:

— Аз разбирам доктор Статя, дядо хаджи. Той не иска печалби от аптеката, ами иска с тебе да сподели загубата. Защо? Защото тази аптека не е направена за тебе и за съдружието, ами за всички търновци. И най-вече за бедните. . . И аз мисля, като него. Аптеката трябва да мине по сметките на трима ни, па като губим, ще губим и тримата. Но загубата ни ще бъде за народното добро.

Видя ли, хаджи?

—     Видях, — засмя се хаджи Минчо. — Сортачихте се вие двамата против мене. За добре се сортачихте. Дано даде Бог все за такива работи да се караме!

—     И друго има, дядо хаджи, — Николи преглътна и се загледа някъде далеч през чардака. — Исках да ти кажа нещо пред доктор Статя.

—     Е?

—     За Пенка.

—     За Пенка ли?

—    За нея. Аз. . . такъво. . . ние с нея. . .

—     Ти пък какво взема да преглъщаш?

—     Искам ти я за жена, дядо хаджи. Туй то!

По челото на Николи бе избила пот. Лавата му ръка леко потреперваше. Хаджията отпусна глава:

—     Тъй. . . Искаш ми Пенка. Дето ще рече остарял съм. Имам дъщеря за женене.

После повдигна глава и изгледа Николи право и открито :

—     Слушай, Николи. От дете съм се грижил за тебе и съм те гледал, като мое момче. Като син съм те имал и, слава Богу, и ти тъй си се отнасял към мене. Това, което ми каза сега, е най-голямата ми радост. Цял живот съм мислил да наредя чадото си с добър и честен човек. . . Благодаря ти, синко, много ти благодаря. . .

Старият търговец стана от масата, прегърна Николи и изви глава, за да не се видят двете елмазчета грейнали в очите му.

—     Честито, хаджи! Честито, Николи! — викна радостен Селвелията. — Ех, дано все тъй да ни върви сдружението: с любов и разбирателство!

—     Ами Пенка? — запита хаджи Минчо.

Кина открехна вратата и надникна в стаята:

—     Хаджи, да ви донеса ли ракийца?

—     Донеси, Кине. Донеси и кажи на момичетата, да приготвят хубава вечеря. Голяма радост имаме тази вечер...

—     Радост ли? Каква?

—     Кажи ѝ, Николи!

Кина загледа младия човек с питащ поглед. Николи пак започна да бледнее и да се поти.

—     Че кажете де!

—     Како Кино, аз поисках от хаджи Минчо да ми даде Пенка за жена.

Майката се облегна на вратата. Изпита някаква хубава гордост, че има дъщеря, която вече е пораснала за обич и женитба. Ето наградата ѝ за толкова години труд и грижи: да ѝ кажат: обичам дъщеря ти и я искам за жена. През мисълта ѝ преминаха спомените от нейната младост, от времето, когато в бащината ѝ къща бе дошъл един младеж и бе казал: обичам Кина и идвам, да ви я искам.

—     Ами Пенка? — пак запита хаджи Минчо.

—     Аз ѝ казах, — промълви Николи.

—  Да дойде, да дойде! От нея искам да чуя!

Пенка влезе в стаята с приведена глава и с някакъв страх. А когато баща ѝ ѝ съобщи желанието на Николи и поиска нейния отговор, тя само успя да целуне ръката му и заплака.

Пак се събраха в къщата на хаджи Минчо първенците на Търново. Те бяха дошли да поздравят Селвелията, а научиха и другата голяма новина, че хаджи Николи става зет на хаджи Минчо.

Изненадата може би не беше тъй голяма, но радостта на хаджи Минчовите приятели беше искрена и чиста. Те облажаваха хаджията и сърадваха на Николи.

А долу в кухнята Славка и Пенка шетаха и дори не продумваха. Какво имаше да си кажат? Цяла нощ не бяха мигнали и бяха приказвали до насита. При такава радост по-добре е да мълчиш и сам, в мълчанието, да подсилваш сладостта ѝ.

 Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ