ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА XXI-XXII

 Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин 
XXI

Заедно с всички тичащи и суетящи се хора около лозето на хаджи Минча, тичаха и се суетяха и четиримата убийци. Отпреди те се бяха уговорили да скрият пушките си под един куп със сухи лозови пръчки, откъдето да ги вземат, когато се размине опасността. Сега никой не можеше да ги различи от другите любопитни зяпачи.

Алмаз направи знак на другарите си да се връщат към градината на Малтица.

Но там беше пусто. Вратата на заведението беше затворена.

— Ей, отваряй! — закрещя единият арнаутин и заудря вратата с юмрук. — Отваряй, или ще разбия. Ще разруша цялото ти мръсно свърталище!

Той беше възбуден от извършеното престъпление и искаше да пие, да пие, много да пие!

Малкото прозорче на вратата се открехна, отвътре се подаде цевта на една пушка и прогърмя гневният глас на кръчмарката:

— Махайте се оттука, кучета долни! Тази вечер в моята кръчма не може нито да се пие, нито моабет да се прави! Махайте се, или ще ви нашаря с едри съчми!...

Малтица беше лоша жена.

Тя беше виждала хаджи Минча само отдалече, защото той никога не бе посещавал заведението ѝ. Но беше слушала за добрините му, дори два пъти беше ходила да купува церове от неговата аптека.

И тя - жената без нравственост — беше решила да почете смъртта му по свойски.

XXII

Леглото на хаджи Минча беше пренесено в гостната стая, защото беше по-широка и прохладна. Кина бе настанена в леглото на Пенка.

Хаджията бе положен върху бялата плетена покривка. Той дишаше тежко, с хрипове. Очите му бяха затворени, а по челото му блестяха едри капки пот. До нозете му, като излян от метал, стоеше Стойко намръщен и страшен. В стиснатите му устни личеше закана. Той гледаше без да мигне доктор Алеко и Пол Марко бей, които превързваха ранения.

Двамата лекари завършиха работата си и тъжно се погледнаха.

Стойко разбра и сви юмруци:

— Ще ги пипна!

— Шшт! Говори тихичко! Кого ще пипнеш?

— Убийците!

— Знаеш ли ги кои са?

— Ще ги намеря! Ще ги намеря и сам ще се разправя с тях!

— Тихо, тихо!

В стаята започнаха да влизат на пръсти приятелите на хаджията. Стоенчо Ахтар плачеше още от стълбите и тежко хлипаше на рамото на Атанас Басмаджията:

— Бедният човек. Хубавият човек. Най-благородното сърце в нашия град... И днеска... ето: и днеска пак за града мислеше...

—     Стига, бай Стоенчо. Да видим най-напред, какво е станало.

Гостната полека се изпълваше. Идваха и хора, които само веднъж бяха виждали хаджията, или случайно бяха изпитвали благородството и милосърдието му. Идваха изпълнени от мъка и си излизаха със сълзи.

В полунощ хаджията дойде на себе си. Край леглото му бяха останали лекарите, Стоенчо, Атанас Басмаджията и даскал Никола Златарски.

А Стойко не беше се мръдвал от мястото си. Той стоеше там с някаква фанатична увереност, че ако може така да осъмне, хаджията — неговият обичен дядо хаджия — ще оживее и ще дочака отмъщението, което той готвеше вече в мисълта си.

— Малко водица, Кине! — простена раненият. — Само да си наквася устните...

Доктор Алеко му поднесе чаша с вода.

—     Ти ли си, докторе? Къде е Кина?

—     Изплаши се, дядо хаджи, и почива оттатък.

—     Какво ще се плаши? Станалото — станало! Това е за беглика... Аз зарадвах овчарите! Да са живи и здрави! Хе-хе... Курбан щели да ми колят!...

Той се отпусна в тежка дрямка. Часовете минаваха бавно и мъчително. Сякаш тази нощ никога нямаше да се свърши!

После изведнъж в стаята нахлу здрачкавината на утрото. Влезе, за да направи картината още по-страшна и зловеща.

Хаджи Минчо се повдигна на лакти:

—     Доктор Алеко, да не забравя: болницата да нагласиш... Хубава болница! Да видят турчолята!... И само бедните прибирай в нея, чу ли ме?

—     Чух, дядо хаджи... Бъди спокоен. Лежи сега, за да можеш по-скоро да оздравееш.

—     Аз ли? Хе-хе!... Болницата гледай ти! А пък аз вече виждам звездата... Ето я горе!

—     Коя звезда, дядо хаджи?

Старецът се опита да повдигне ръката си, за да посочи някъде нагоре, но тя падна като пресечена. Тялото се отпусна.

—     Звездата, звездата! — изхлипа Стоенчо.

Само Стойко виждаше тази звезда.

Виждаше я грейнала върху бледото, изстиващо вече чело на хаджията и тя беше също такава малка, бледа звездица, като керванджийката. Но сочеше път.

Ех, пътят на хаджи Минчо!

Звездата растеше по челото му, после се спусна надолу до простреляното сърце и там заблестя с невиждан блясък.

По тази звезда ще вървят идващите след хаджи Минча. По нея ще се водят из мрачината на робията и никога няма да се спънат в камък. Тя ще им осветлява пътя.

Звездата расте още! В нейната сребърно зелена светлина Стойко вижда как се обгръща цялото тяло на благородния старец и как някакви невидими нишки го изтеглят високо, високо за да грее при другите звезди.

Оттам най-ясно ще го виждат всички и никога няма да попадат на лош брод в буйния поток на този черен робски живот.

Стойко се отпусна на колене и зарида — като малко дете.
                                                 КРАЙ 
 Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ