Убийството на хаджи Минчо XIX-XX

 Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин 
XIX

Колко бързо се изнизват дните! Като зърна на броеница преминават през пръстите и нищо не може да ги задържи. И спомените на всеки минал ден бледнеят, замъгляват се, докато съвсем изчезнат.

Кога беше зима? Кога фучеше над Картала леденият вятър и прегъваше клоните на дърветата в Света гора? Кога се свличаха преспите от Царевец и затваряха пътя от долната махала за към града?

Като че ли никога не е било.

Грейна мартенско слънце, придойде жълтата вода на Янтра и отнесе със себе си калните поточета от разтопения сняг. Тук-таме, по усойничевите места още личеше сафрата на снега, под която подаваше глава срамежливо кокиче и бледи, болнави зелени листца.

После и сафрата изчезна. Първият априлски дъжд я изми, а земята жадно изпи влагата, за да нахрани със соковете си злакове, нивя и дървета.

В гората на Трошана разцъфтяха теменуги, а люляковите храсти по скалите над Преображенския манастир разливаха по целия Дервент упоителна миризма. В гъстака на върбите край реката виеха гнезда авлигите, а по Света гора и Мармарлия славеите заспиваха и се разбуждаха с песни.

Колко малко е нужно на човека да бъде щастлив! Стига да може да вижда събудената природа и да ѝ се радва. Това виждане може да му даде всичко, което е нужно, за да се изпълни едно сърце с любов и благодарност към Бога.

Караманлията беше хаджия, беше чел тази светлейша мисъл на пророка и дори искаше да я повярва. Но пролетта не изпълняше сърцето му с любов. То беше вече задръстено от мътилката на много тъмни страсти и светлината на пролетното слънце не можеше да го огрее. Той вече не ходеше в бахчата на Малтица. Беше му омръзнало. Пиеше вкъщи, затворен сам в стаята си и пиеше не защото му беше приятно, а защото нервите му се бяха опънали и трябваше да ги подържа с някаква упойка. Струваше му се, че ако не пие, ще подлудее, ще почне да ходи по улиците, като лудия Абди и по мегданите да произнася на висок глас заучените в младини стихове от Корана.

И духовно и физически той се беше превърнал в развалина. Това го виждаха всичките му близки, но Караманлията беше твърде горд и упорит, за да послуша нечий съвет.

Само Ибрахим ага разчиташе, че съветът му ще бъде послушан. Той беше хитър и предвидлив човек кръвта на разбойници кюрди течеше в жилите му, а кой знае дали не се примесваше и с кръвта на някоя ловка и хитра гъркиня, пленена и отвлечена от дедите му. Всичко това можеше спокойно да се допусне за него, защото в престъпленията си винаги влагаше много ловкост и хитрост.

А той имаше сметка да бъде послушан от хаджи Мехмед. Ибрахим ага не обичаше нищо повече от парите, а макар че не беше беден, нямаше толкова, колкото Караманлията. Защо да не вземе малко пари от неговите много?

Той мислеше така, когато отиваше към къщата на приятеля си. И му се струваше, че вече носи груповете с жълтици.

На похлопването му отвори един слуга.

—     Тук ли е Мехмед ага?

—     Тук.

—     Сам ли е?

—     Сам.

—     Кажи му, че искам да го видя и да си поприказвам с него. Аз съм Ибрахим Капиновалията.

Слугата затвори вратата пред госта, а след малко се върна и го поведе по старата стълба за към чардака. Караманлията бе седнал на миндера и пиеше ракия от една красиво изработена черничева плоска.

—     Добър вечер, Мехмед ага. Дойдох да си поприказвам с тебе.

—     Добре си направил. Седни! — и му направи място до себе си.

—     Не исках да те виждам в дюкяна, или при Малтица, защото ми се щеше да си поприказваме насаме. Тъй, като стари и верни приятели...

—     Да не би да има нещо по оная работа? — изпъшка хаджи Мехмед и се огледа.

—     Празни приказки! — засмя се Ибрахим ага. — Какво може да има? Когато Ибрахим ага се залови за нещо, той не оставя да го хванат, като заяк...

—     Все пак мюдюрина го изгониха. За месец време му пратиха заместник от Цариград... А то ще рече, че хаджи Минчо знае да пипа и бързо и вярно.

—     Тъкмо затова съм дошъл...

Ибрахим ага повдигна плоската, отпи няколко глътки и после изведнъж заговори бързо и внушително:

—     Слушай, хаджи ага! Да си говорим, като приятели. Ти страдаш. Виждам как от месец на месец линееш... Не съм врачка, или магьосник, или доктор, та да ти давам лекарства и билки... Ала знам защо страдаш. То е от мъка!

—     Нищо ми няма! — отговори Караманлията и пое плоската.

—     Като ти няма нищо, защо пиеш непрекъснато ракия? По-рано, преди години пиеше ли? Какъв човек беше — планина. Из цялата чаршия те сочеха за пример и за показ... А сега?

Караманлията отпусна глава. В очите му премина облак. Той сам добре съзнаваше положението си и когато не беше пиян, срамуваше се да прецени постъпките си.

—     Аз имам лекарство за болката ти, приятелю! — нежно каза Ибрахим ага и дружески сложи ръката си на скута му.

—     Ух! — изпъшка хаджи Мехмед. — Половината си богатство бих дал да можех да намеря такова лекарство!... Мигар мене ми е приятно?...

Той се разнежи и почти заплака.

—     Няма защо да се отчайваш. Лекарството е просто и не е толкова скъпо...

И тихо настави:

—     Когато оня омразен гяурин не се мярка вече из търновската чаршия, когато по вратите на дюкяните му се проточат паяжини, когато в къщата му си свият гнездо кукумявки — тогава болестта ти ще премине сама! Разбра ли ме?

Хаджи Мехмед скочи:

—     Какво ме учиш да направя, а? Да стана убиец? Да си зацапам ръцете с кръв?

Ибрахим му подаде плоската и се засмя.

—     Защо ще ставаш убиец? Ти ли взема книжата от пътника на хаджи Минча?... За всичко си има хора, приятелю. Името ти дори няма да се чуе, когато тази работа бъде готова. Достатъчни са малко пари: не половината ти богатство, а да речем петдесетина хиляди гроша... А всичко друго ще оставиш на мене... Ти дори няма да видиш момчетата!

—     Не! Не! Не ми говори за такова нещо! Да убия човека, защото му вървяла добре търговията? Аллах!

Ибрахим ага се изкиска злобно:

—     Нима твоята болка е от това, че на хаджи Минча търговията върви добре? Та твоята търговия лошо ли върви? Ти за беглика ли страдаш, а?

И пак понижи гласа си до шепот:

—     Ти се измъчваш от обидата, която този неверник ти нанесе. И си прав! Тъй трябва да се чувствува обиден всеки истински мюсюлманин... Рая ли е хаджи Минчо? Рая! А от где има власт да смени мюдюрина? От това, че правоверните са забравили вече господарлъка си... Падишахът е далече и не вижда какво става из обширната му държава... А ние, които виждаме, мълчим и се покланяме на всеки гяурин, стига да има пари!.. Та помисли си, Мехмед ага. Той днес сменя мюдюрина, а утре може да дойде в дюкяна ти и да каже: излизай от този дюкян, защото ми трябва!... Чудно ли ти се вижда?... А може да стане, защото с парите си хаджи Минчо всичко може да направи. Затова ти казвам: който освободи търновската чаршия от него, ще направи добро на всички османлии и на цялата държава! Робите ще се стреснат и ще се научат да почитат агите. Тогава и три пъти повече пари да имат, няма да се осмеляват да обиждат един мюсюлманин, като тебе... Не искал турчин ортак!... Турчинът му направил чест да поиска сортачаването, а той отхвърля честта с подигравка!... Е, прав ли съм?

Караманлията беше потънал в мисли и въпросът го стресна:

—     Прав си, разбира се... Ала...

—  Размисли, приятелю. От тебе аз искам само малко пари да възнаградя момчетата, а как и кога ще я наредя тази работа, ти дори няма да знаеш!

И си отиде. Той беше пуснал вече заразата и нямаше какво повече да прави. Знаеше, че хаджи Мехмед ще се поддаде на нея и ще му наброи жълтиците. А за приятелите си — убийци — той имаше намерение да се погрижи. Сам щеше да ги предаде на властта.

XX

Кина беше наследила от баща си хаджи Янко едно малко лозе до Мармарлия и всяка година на Петровден там се събираха едно-две приятелски семейства да се повеселят, да побъбрят и да изядат обичайните петровски пилета. Така празникът минаваше по-хубаво и в шума и залисията, уморените от работа хора си отпочиваха.

Но тази година някакво лошо предчувствие беше развалило настроението на Кина и съвсем не ѝ се искаше да отидат на лозе.

Хаджи Минчо ѝ се надсмя:

— Хайде и ти, Кине! Дете ли си? Лош сън си сънувала!... На сънища само бабите вярват... А, ние, макар да имаме женена дъщеря, още не сме остарели толкова. Стягай се, стягай! Кое време стана? Хората ще се съберат и нас ще чакат. Я си помисли? Гости сме канили, а нас ни няма...

— До вик не ми се ходи, хаджи!... А за гостите нищо. От тъмно изпратих на лозе момичетата... И Славка от тях-си направо на лозето ще отиде да ги наглежда... Па и ний ще се приготвим...

Тя започна да се приготвя, ала всичко правеше мудно, сякаш насила. Едва като чу, че файтонът спря пред портата, позабърза.

И тръгнаха.

Хаджията беше облечен с празничните си дрехи, с бяла копринена риза и с анадолския фес. До него Кина, с тежките джанфезени дрехи, изглеждаше с десет години по-млада и имаше защо минувачите по улицата да се спират и изглеждат файтона.

Та и Славка, като ги посрещна на лозе, плесна ръце и възхитена викна:

—     Како Кино, колко си хубава! Каква си се подмладила! Да не ти се нарадва човек!...

—     Ей, момиченце ! — засмя се хаджи Минчо. — Не се заплесвай по булката ми, че ще я урочасаш! Е, Стойко не се ли е върнал?

—     Не е, дядо хаджи. За днеска го чаках, ала не си дойде.

—     Път е то, казъм. Керванджията никога не знае кога ще се прибере в дома си. Затова пък, цяла зима си е при тебе...

Славка почервеня от закачката и изтича да покаже на Кина, какво бе направила от сутринта.

Хаджи Минчо обходи лозето и влезе в колибата, където щяха да обядват. Трапезата беше вече застлана и възглавниците край нея наредени.

Той пак излезе навън и бавно се упъти да посрещне гостите.

Първи пристигна Пол Марко бей с жена си, след тях Стоенчо Ахтар с жена си и дъщеря си, около която се навърташе доктор Алеко, сетне и самият доктор.

—     Кого чакаме още? — запита хаджи Минчо, когато всички се наредиха на пейките под ореха. — Даскал Никола, но той ще закъснее... Нали пее в черква, няма как да се откачи по-рано, та да послуша мармалийските славеи.

—     То и ний не ще можем да ги чуем, — засмя се Стоенчо, — първо, защото сега не е май, а юни и второ, защото стана пладне.

—     Кой ви е виновен, като сте такива сънливци, — укори ги шеговито Кина, а се сети, че и на нея най-малко ѝ се искаше да дойде.

—     Славке, дядовото, — поръча хаджи Минчо, — я донеси ракията да си започнем моабета. Все ще остане малко и за даскал Никола.

—     Добре стана, че се събрахме днеска, — каза Стоенчо Ахтар. Има доста работи да си кажем.

Жените се вдигнаха от местата си и тръгнаха да се разходят из лозето. Предупредителните думи на Стоенча им бяха дали да разберат, че мъжете искат да останат сами.

—     Да ти кажа, хаджи, най-напред за училището. Завършихме го и изплатих на майсторите всичко.

—     Видях, — отговори хаджи Минчо. — Вчера ходих нататък и го видях. Само не можах да вляза вътре. Па и не ми се искаше. Ще отида там, когато ще се освещава.

—     Сметките ще ти донеса утре, — продължи Стоенчо. — Само че тя стана една... Парите...

—     Ако не са стигнали, ще ти дам, колкото си дал.

—     Наопаки! — рече Стоенчо. — Останаха повече от половината, защото и други хора пожертвуваха пари за училището. Един по един идваха при мене и даваха. Не е само хаджи Минчо, казваха те, в този град. И ние можем да дадем по нещичко за просвещение!... А пък аз се радвах, радвах, казвам ти, човече, като дете... Радвах се, че твоят пример отвори очите на много наши съграждани... А то е добро... То ще рече, че хората се пробуждат за добротворство и служба народна... Наздраве.

И вдигна чашата си, като че ли за да благослови приятеля си. Хаджи Минчо се чукна с него и с другите гости и се усмихна широко:

—     Пламенен човек си ти, Стоенчо Ахтар. Палиш се от дребни искри... Моят пример бил отворил очите на хората! Вятър работа! И те като мене обичат да помагат, колкото могат на по-бедните и по неуките... Затова са подкрепили постройката на училището... Не че от мен са видели... Колкото за парите, дето са останали, употребете ги за друго нещо.

—     Дай ги на мене, дядо хаджи! — викна доктор Алеко. — Дай ми ги и да видиш, какво ще направя! Откога съм замислил една работа и все не ми беше удобно да ти кажа... Знам си човека. Ако ти бях казал, начаса щеше да отвориш кесията си. А пък грехота е все ти да даваш за общите нужди на града. Мълчах си и чаках сгодно време... Тъкмо сега е сгода... Парите, които бай Стоенчо ти връща, все едно, че са похарчени вече... Дай ги на мене да направя болница.

—     Какво да направиш?

—     Болница. Ще наема някоя къща, ще наредя вътре десетина легла и като се разболее някой сиромах българин, дето няма кой да се грижи за него, ще го прибирам в болницата и там ще го лекувам.

Стоенчо Ахтар гледаше с широко отворени очи, доктор Павел Марков се усмихваше, а хаджи Минчо клатеше глава и мълчеше. Той веднага разбра благородното намерение на доктор Алеко. Значи, всички бяха почнали да служат на народа си. Наистина ли беше прав Ахтарът ? Наистина ли неговият пример ги беше заразил и раздвижил?

—     Защо не си ми казал досега, че мислиш такова нещо? Десет пъти бихме го направили. Още утре се залови за тази работа. Не само парите, които Стоенчо връща, ами и други пари ще ти дам, да направиш болницата, както се следва. Такава болница и в Цариград да няма... Да знаят турчолята, че ний и сами можем да се грижим за народа си.

Ибрахим ага бе видял сутринта файтона на хаджи Минча и веднага прати теляка Алмаз да го проследи. Като научи къде е отишъл старият търговец с жена си, той поръча на двамата теляци да намерят другарите си арнаути и с тях да отидат на моабет в бахчата на Малтица. Той от по-рано беше предупредил арнаутите, какво трябва да направят, ако намерят хаджи Минча някъде на къра и дори им беше дал малко капаро срещу тази страшна поръчка. Сега беше сгодно време. Па и мястото беше много близко до постоянния вертеп на разбойниците.

Докато хаджи Минчо и гостите му се веселяха в лозето на хаджи Янка, в бахчата на Малтица четиримата помощници на Ибрахим ага пиеха непрекъснато силната ракия.

С всяка изпита чашка изразите на лицата им се очертаваха с някакви животински гънки и очите им се зачервяваха.

—     За колко ще свършим работата? — запита единият арнаутин.

Телякът Абдурахман повдигна рамене:

—     Агата казва, че най-малко 30,000 гроша ще вземем, а може и повече... Всичко зависело от големеца.

Големецът беше Караманлията.

С толкова пари всички ще можем да отидем някъде в Анадола и да започнем търговия, — каза другият арнаутин. — Там се печелят луди пари. Стига да си отворен човек.

Тия нещастници говореха за смъртта на един светъл и добър човек с хладнокръвието, с което може да се говори за убиването на някакво диво животно, чиято кожа се цени скъпо.

На два пъти Алмаз излиза да провери местата около колибата на хаджи Минча, откъдето би могла засадата да бъде сполучлива. И вършеше това със спокойствието на стар ловец, без капка съвест и без угризение.

При връщането си той бързо обръщаше чашата си и докладваше на своите приятели:

—     Прегледах всичко. Аз ще ви водя. Няма нужда да чакаме да се стъмни съвсем. Зад едни храсти ще се спотаим и оттам ще чакаме. Като се опита да се качи във файтона...

Четиримата приближаваха ниско главите си и с погледи доизказваха думите му.

—     Сетне, — продължаваше Алмаз, ще се върнем пак тука, като че ли сме излизали само, за да се поразходим из бахчата.

Така и стана.

Слънцето удължи сенките, обагри с червено няколкото разпилени на запад облачета и изчезна зад далечните ридове.

В хубавата синя вечер се носеха веселите смехове на младежите, които бяха излезли из лозята да празнуват Петровден.

Гостите на хаджи Минча си тръгваха. Домакините ги изпратиха до пътя и сами се качиха на файтона. Най-напред се качи Кина, след нея хаджията стъпи на стъпалото, а доктор Алеко чакаше да заеме малката седалка. Хаджията се изправи и екна залп.

Четири изстрела разкъсаха спокойната нощ, а куршумите диво изсвириха.

Хаджи Минчо се олюля и понечи да падне; доктор Алеко едва го задържа и намести в колата.

—     Господи, какво стана!

От всички страни затърчаха разпилените из лозята граждани.

—     Какво има? Кой стреля? Откъде стреляха?

—     Убиха дядо хаджи Минчо!

Кина изпищя и припадна. Самата тя беше ранена, но дотогава не беше усетила болка. Тя гледаше с питащи очи ранения си стопанин и когато чу вика на младежите — забрави се.

—     Карай бързо! — заповяда доктор Алеко на файтонджията, по чиято буза се стичаше кръв. Един куршум го беше одраскал. — Карай бързо! Да стигнем навреме! Господи, дано стигнем навреме!

По бялата копринена риза на хаджи Минча се стичаше кървава струя.

—     Карай, карай, — крещеше докторът.

Конете и без това летяха подплашени от изстрелите.

Когато минаваха през Башдарлък, раненият отвори натежалите клепки и погледна магазиите си. Пред тях, като грамадни чудовища бяха спрели колите от кервана.

—     Виж ти, — прошепна той. — Керванът се върнал.

Кървава пяна го задави.

Пред къщи чакаше Стойко. Сякаш Бог го беше изпратил да помогне на полумъртвия си чорбаджия.
 Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

 

Рисунка от търновската механа "Хаджи Минчо"

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ