ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА VIII

Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин 

VIII

ЕДИН от най-забележителните хора в Търново — бръснарят Панайот Куцият, този неизчерпаем веселяк и шегаджия, над чиято бръснарница висеше нескромният надпис „Букурещка церолейна“ — обичаше да мъдрува в Лефтеровото кафене :

— Ей, граждани, — казваше той и вдигаше заклинателно дясната си ръка с разперени пръсти, — човек не е куче! На всичко свиква.

Ако другите мъдрувания на Панайота не се отличаваха с особена дълбочина, то мъдростта, че човек привиква на всичко, защото не е куче, беше права, като притчите на цар Соломона.

Човек свиква на всичко и дотолкова се пригодява към условията, че сам се чуди, как е могъл да живее някога вън от тия условия. Ако е невъзможно да научиш котката да се храни с боровинки или гъби и да заставиш кучето да пие вино, съвсем не е невъзможно да накараш човека да яде сурово месо, или да гризе корени, или да си прави каша от тросок и щир. Човек свиква. Като че ли в това се заключава и най-голямата му сила. Стига някое непреодолимо препятствие да заплаши дори съвсем малко живота му и той е готов на хиляди хитрости, дори подли, дори гадни, само за да се приспособи. Случвало се е съвсем умни хора да се преструват на умопобъркани, за да предизвикат съжаление и да добият някакви малки облаги. Случвало се е храбри и честни моряци да изядат другарите си, когато са претърпели корабокрушение, или са попаднали в пустинни земи и не са имали възможност да намерят друга храна. Същите тези моряци в родните си места са имали семейства, обичали са ги, другарували са със съседите си, ходели са редовно на черква и съвсем чисто са вярвали в Бога. А само в един миг са забравяли всичко, и са ставали човекоядци, за да запазят душичките си. На такава гадост не са способни нито вълкът, нито кучето, нито дори хиената — тази гадна твар, която с очевидно удоволствие се храни с разложени трупове. Животните не могат да свикнат с ужаса да изядат себеподобните. А човек свиква.

Защото у него нищо не е по-силно от чувството да си запази живота. А как ще стори това, на колко превратности ще се подхвърли — не е важно. Важното е да успее да си стисне зъбите, за да не излети из устата му тази невидима частица: душа.

Но, необходима е справедливост: макар да привиква към най-лошото, човек винаги се стреми да подобри това лошо, да го разхубави и облагороди. Този стремеж, навярно, е Божието начало, сложено у човека, за да се превърне последният в корона на мирозданието.

Не бяха минали два месеца от пожара и търновци го забравиха. Забравиха го най-напред тия, които бяха пострадали най-тежко от него. И не е чудно. Те бяха свикнали с новите условия. Верни на човешката природа, те бяха се помирили с несгодите и лишенията, бяха радостни, че са запазили живота си и искрено благодариха на Бога за тази милост. Но, от друга страна, верни на божествения, творчески стремеж бяха се заели да поправят злото и да се издигнат над него.

Някои от бездомниците се бяха настанили по роднински къщи, други се бяха прибрали из кьошковете си по лозята, трети бяха отишли да живеят под наем.

Но мъжете се прибираха в тия нови поселища само вечер. През деня — от тъмно до тъмно — те се ровеха из пожарищата, разпределяха материалите, които биха могли да използуват за нови постройки, а някои — по-чевръстите и по-заможните — вече строяха. Из мястото, където бе вилняла огнената стихия сега все по-често се издигаха нови, чисти, добре белосани къщи. Стопаните на тия къщи по десет пъти на ден проверяваха сметките си, не си дояждаха, вземаха пари под лихва, но строяха. И колкото повече се издигаха нови къщи из пепелищата, толкова повече засияваха лицата и душите се ободряваха.

В началото на август всички търновци се готвеха да празнуват деня на своя духовен закрилник: Преображенския манастир.

В надвечерието на празника Пенка получи трето писмо. То беше по-дръзко от второто и с още по-пламенни излияния, които на момичето се сториха и срамни и грешни. Този път то заплака от обида и дълго мисли, че е много нещастно и че няма кому да се оплаче.

Такива мисли винаги преминават през умовете на младите момичета, но хубавото е, че никога не остават там дълго време.

И из мисълта на Пенка се изпариха бързо. Сълзите по страните ѝ изсъхнаха, а заедно с тях се намали и скръбта, дотолкова, че втори път прочете писмото, наистина, искрено разгневена. Най-много я ядосваха думите: „Утре аз ще видя твоята чудна хубост и ще ти се радвам, без ти да знаеш, колко е тъжно на душата ми“.

—     Дали да се престоря на болна и да не отида утре на манастира? — помисли Пенка, но веднага съобрази, че такава мярка ще бъде жестока, не към този, който ѝ пишеше писмата, а към родителите ѝ, които сами не биха отишли на Преображенския манастир, а цял ден биха се суетили край нея и биха се измъчили от грижи и тревоги. Тогава намисли по-добър начин, за да си отмъсти на дръзкия обожател:

—     Ти ще ме видиш, господинчо, но дълго ще съжаляваш, че си ме видял!

Като че ли заканата я успокои и сънят ѝ бе равен, докато вратата на стаята се отвори и Кина кротко я разбуди :

—     Пенке, хайде, майка, че съмна. Стани да се приготвиш. Ей сега ще довтаса файтонът да ни вземе.

Утрото беше празнично. Голямото слънце беше още съвсем алено и багреше розово плуващата над Янтра мъгла. Славеите бяха отдавна измътили малките си и вече не пееха, но въздухът се пълнеше с ония необясними, сладки звуци на ранното утро, които чудно ободряват младите хора.

Пенка беше забравила снощната си тревога и засмяна слезе в кухнята да се измие. Славка беше почти готова и вареше кафе за хаджи Минча.

—     Хайде, сънло? На Преображение ли намери да се успиш?

Пенка се намуси, както правеше винаги, когато искаше да разсмее другарката си и съвсем тихичко запита:

—     Ти да не би да си била будна цяла нощ, а? Татко снощи рече, че керванът се е върнал от Свищов!

—     Лоша! — закани ѝ се Славка.

—     Не се заплесвайте! — скара се Кина. — Докато се наканите, ще прегърми и претрещи!

Пенка не чу упрека, защото бе вече в стаята си и бързо се обличаше.

А когато след малко слезе в трапезарията, изглеждаше, като царското момиче от приказките: блестяща розова рокля от джанфез със сребърни лалета и пера, кован сребърен колан с две тежки седефени пафти, окръжени със златни рамки, опнато мораво атлазено елече, обшито по яката с бели кожи, доставени нарочно за нея от Анадол. На нозете си носеше лачени пантофки, армаган от Виена. Косите ѝ бяха забрадени с тънка розова копринена кърпа, която така минаваше над челото, че пускаше нарочно няколко златни къдрици от косата ѝ.

Хаджи Минчо сам се изненада от хубостта на дъщеря си, която много рядко се обличаше така, защото много рядко излизаше из къщи. Той се усмихна самодоволно и шеговито подмигна на жена си:

—     Я го виж нашето хлапе! Станало мома и половина!

—  Я стига! — засмя се Кина. — Ще те чуе детето и ще се забърка от похвалите ти! Хубава е, че е наша. Виж и Славка. И тя е грейнала, като звездица!

Наистина и Славка блестеше в празничните си дрехи, които малко се различаваха от Пенкините. Нямаше само бели кожички край огърлека на елека си и не носеше лачени половинки, а меки червени чехли от шевро. Но Славка имаше на гърдите си едно кръстче на сребърна верижка, което за нея беше по скъпо от трите низи Пенкини пендари.

На широкото седалище на файтона се настаниха Кина и хаджията, а помежду тях — Пенка. Славка седеше на малката седалка срещу им. На капрата, до файтонджията Сабри, седеше най-малкият прислужник в кантората, който носеше името на хаджи Минча и може би затова станал любимец на търговеца.

Хранените коне едва изчакаха да се настанят пътниците и дръпнаха файтона.

—     Сабри, отваряй си очите! Сега ще срещнеме по дервентския път много каруци и файтони. Дръж стегнато конете, да не се подплашат и да не стане някоя пакост.

По пътя за Преображенския манастир се движеха десетки коли и файтони, а край тях шумяха групи от младежи, които бяха тръгнали за празника пешком още по тъмно, за да се поразтъпчат и да се налудуват на воля.

Когато файтонът на хаджи Минчо мина край една такава група, която отрано, изглежда беше започнала да се черпи празнично, хаджията поклати глава и се намръщи.

—     Какво рече, хаджи? — запита Кина.

—     Нищо не съм рекъл, ами се чудя на този хлапак. Аз не обичам пияници в кантората си. На пияница нито можеш да разчиташ, нито можеш да се довериш. А няма ли доверие — няма търговия ...

—     Не те разбрах, хаджи.

—     За Стефана говоря, за нашия писар. Мислех той да заеме мястото на Николи, а го гледам...

—     Къде е? — запита Кина и дори се изви да погледне групата.

—     Отминахме го! — продължи сърдито хаджи Минчо, — ала добре го видях. Беше пиян! Пфю! От зори се напил!

Тази случка го разгневи и до края на пътя той не продума, макар че минаваха през прекрасни места, до които настъпващата есен още не бе сложила тежката си ръка.

Високите брястове на гората още бяха съвсем свежи и зелени и върхарите им се възземаха в синьото небе, едва-едва поклащани от лекия ветрец. Надолу, до самата вода на Янтра се белееха върбите, из чийто гъстак се носеше трептящият глас на авлигите и острото подсвиркване на чичопея.

И тревата беше съвсем зелена, защото гората викаше влагата и я задържаше. Сега по зеления килим на поляните искреше роса — едра и сребърна — каквато по другите места пада само през месец април. Тук-таме из зеленината ярко се отделяха сините цветове на метличината, моравите неувехки и оцелелите още белоснежни вероники.

Двете момичета, за които това излизане навън от града беше по-голям празник от Преображение Господне, не можеха да откъснат очите си от околната прелест. Искаше им се да скочат от файтона, да тръгнат по росната трева и да берат едва отворилите се от нощен сън цветя.

Но звънът на клепалото напомни, че черковната служба започва и Сабри подкара конете по-бързо нагоре по стръмния, тесен път.

След отпуск черква мъжете богомолци отиваха в стаята на игумена, където белобрадият старец ги посрещаше с приветлива усмивка и благословия, а двама послушници непрекъснато наливаха чашки с праскова ракия и подаваха купи пълни с дренково сладко.

Тази почерпка умиляваше благочестивите християни. Разтваряха се кесиите и върху двата наново калайдисани дискоса звънтяха медни и сребърни парички, а понякога дрънваше бешлик, или малка жълтичка.

Докато мъжете разговаряха с игумена и правеха своите оброци, жените и младите мъже се измъкваха из манастира и бързаха към Зеленка — една хубава поляна сред вековната брястова гора, където се слагаха другарски трапези, а следобеда се виеха хора и до късно ечаха песни и смехове.

Жените още предварително се уговорваха с кого ще бъдат на Зеленка и изпращаха ратайчетата да завардят по-хубави места за трапезите.

Хаджи Минчови се бяха нагласили да прекарат празника със семейството на хаджи Димия, Стоенчо Ахтаря, хаджи Ничо и хаджи Георги Кисима. Николи не го смятаха, като отделно семейство. Него още от години го брояха в семейството на хаджи Минча, което тъкмо днес и радваше и дразнеше Пенка.

При мисълта за хаджи Николи Пенка сбираше вежди и несъзнателно притискаше ръката си до елека на това място, където във вътрешното джобче стояха трите сини писма.

Тъй притисна ръката си и когато излязоха на поляната с майка си и Славка, защото Николи беше първият човек, когото видя между навалицата. Той като че ли ги чакаше на пътеката от манастира, защото веднага затича към тях:

 — Добър ден, како Кино. Добър ден, момичета! Елате да видите, какво място съм избрал. Навестата и момето на бай Стоенчо са вече там.

—     Ти ли си избрал мястото, хаджи Николи? — запита Кина и плесна с ръце. — Туй то! Тежък търговец, на хаджи Минча ортак, а пък дошъл да избира място за трапеза, вместо да отиде, както е прилика при игумена!

Николи не се смути от тази шега:

—     Какво ще му гледам на игумена? Нали го гледах, като служеше. Стига му толкова. Сега да погледам по-хубави неща!

—     Бре, хубостнико! — закани му се Кина.

—     Вървете да ви заведа! — продължи Николи. — Ако не бях дошъл навреме, щяхме да останем, кой знай на какво слънчево място.

Той даде път на Кина да мине напред, а сам остана до Пенка и дълго я загледа. Момичето пламна, но бързо се съвзе и пошепна:

—     Николи, искам да ти кажа нещо.

—     На мен ли? — учуди се Николи. — Кажи какво има.

—     Не сега. После. Не искам нито мама, нито баща ми да чуят!

—     Хм ... Добре! Щом е толкова важно ... Ще намерим по-после сгода, да ми кажеш.

Той сякаш не можеше да познае гласа си: толкова беше тръпен и тих.

А сгодата дойде по-скоро отколкото я очакваха. На мястото, което Николи бе избрал за трапеза се бяха събрали вече почти всички жени и разговорите им се водеха твърде шумно, за да обърне някой внимание на Пенка и хаджи Николи.

Те се отделиха настрана, уж да разгледат другите трапези и когато бяха вече доста далече, момичето каза:

—     Николи, друг път не ми пиши писма и не ми ги подхвърляй през прозореца! Може би не съм, като другите момичета, ала нито искам, нито мога да чета такива писма.

Николи се стъписа:

—     Аз ли съм ти писал писма? Ей, момиченце, ти с ума си ли си? Какви писма съм ти писал?

Пенка кипна:

—     Виж ги какви са!

И му подаде сините книжки. Николи разтвори едното писмо, после второто, после третото и по челото му се очерта дълбока гънка.

—     Така! — измърмори той. — Безсрамник!

—     За кого казваш?

Младият мъж не ѝ отговори, а дълго, дълго се загледа в очите ѝ, сякаш се мъчеше от тях да прочете, какво ѝ става в сърцето.

— Слушай, Пенке. Аз нито съм ти писал писма, нито пък бих ти писал. Не ме разбирай криво. Казвам, че не бих ти писал такива писма, защото ... защото аз другояче обичам и почитам ... хората. Зная, обаче, кой ти е писал писмата. Познавам го.

—     Кой ги е писал? Кажи ми, кой ги е писал, за да се оплача на татко.

Николи прошепна съвсем тихо:

—     А защо не му се оплака досега?

—     Защо ли? Защото мислех, че са от тебе.

Едва думите се скъсаха от устните ѝ и тя вече съжали. С това признание беше открила обичта си. И може би сега Николи щеше да ѝ се надсмее и да я сгълчи, както се гълчат малки деца, казали глупост. Той винаги се държеше към нея, като към малко дете.

Но Николи не я сгълча. Не ѝ се надсмя. В очите му блесна някакъв хубав лъч, който го промени изцяло.

—     Разбрах, дете. Разбрах и затова ще ти кажа!

Той помълча миг и махна с ръка:

—     Е, обичам те! Това е!

И се оживи:

—     Пак да не ме разбереш криво? Обичам те не тъй, както този, който ти е писал писмата. Аз те обичам, както се обичат честните и умни хора. Чаках само случай да разкажа за това на татко ти . . . А тебе, ей Богу, дори не мислех да те питам още за ... за ... дали ме обичаш. Мислех те малка.

Пенка слушаше с приведена глава, но при последните му думи го погледна и се усмихна. Сякаш очите ѝ казваха закачката, която често си разменяха със Славка:

—     Лош!

—     Да отидем при мамини, — каза тихо тя. — А за другото — ти знаеш!

—     Чакай още малко, — помоли Николи. — Аз вече всичко зная и те моля да ме слушаш и да ми вярваш. На татко си няма да кажеш дума за писмата. Аз ще накажа самичък този безсрамник. Разбираш ли ?

—     Да.

—     И ще ме слушаш ли?

—     Да.

—     И ще бъдеш ли много весела днеска?

—     Да! Много, много весела! — и припна към Славка, която беше излязла сред поляната и се оглеждаше за нея.

—     Славке, сестричко! Весела съм, весела съм! Чуваш ли? Разбираш ли!

Славка реши да си отмъсти за тази сутришната шега и ѝ прошепна на ухото:

—     Честит ти „хаджи кокона“.

Но Пенка не се разсърди, а я прегърна и тъй я целуна, че няколко минаващи наблизо младежи се разсмяха с глас.

А Николи препрочете още веднъж писмата и заканително поклати глава: той познаваше отлично този тънък, завъртян почерк. От всички търговски писари в Търново, само техният писар Стефан пишеше така.

И макар че сърцето му преливаше от щастие, дълбоката гънка на челото му се махна доста късно.

Едва когато посрещна хаджи Минча и чу въпроса му, защо е посърнал като болнав, едва тогава се разсмя и прецени, че всяка тревога на днешния ден ще бъде престъпление!

—     Нищо ми няма, дядо хаджи. Напротив, много съм радостен и доволен.

И реши да бъде дори предизвикателен:

—     Ще дойде ден, да ти кажа, защо съм бил весел днеска.

Може би хаджи Минчо предчувствуваше причината на неговата радост и сам се развесели:

—     Добре, Николи. Ще чакам този ден. Сега друго искам да ти кажа: като идвахме насам достигнахме една тайфа младежи. Между тях беше и Стефан. Всички бяха пияни. Тази работа не ми се харесва.

На езика на Николи беше да разкаже за писмата, но спря благоразумно:

—     И мен не ми харесва, дядо хаджи. Само че не бива днес да разваляме празника с такива разговори.

—     Виж какво ще правиш с него! — настави хаджията. — Аз на пияни хора нямам вяра да си оставям сметките!

Николи и преди това знаеше, какво ще направи със Стефана.

На поляната запищя гайда и хорото се завъртя толкова бързо, като че беше готово отпреди и чакаше само знак да почне.

—     Хайде моми! — покани засмяната съпруга на хаджи Димия — една весела бабичка, която не споменаваше годините си, не защото ги бе забравила, а защото имаше младо сърце. — Хайде, хващайте се на хорото. Всеки ден не е Преображение. Играйте сега, че утре няма!...

Младежта отдавна чакаше тази покана, защото с шум и весели възклицания се спусна към поляната. На Пенка може би не ѝ се искаше да отиде с другите момичета, но трябваше да се подчини, понеже желанието на възрастните беше да останат сами и да си поприказват „старешки“, както предлагаше винаги хаджи Ничо. Тя хвърли бърз поглед на Николи и ѝ се стори, че той поклати главата си за съгласие.

Хорото не беше едничкото забавление на поляната. Там бяха построени няколко панаирджийски бараки с дреболии, които можеха да спрат вниманието на всяко момиче; имаше една люлка с дървени кончета и малки файтони без колелета, на която се въртяха децата, заплащайки по две пари; имаше и една машина, където ергените си опитваха силата: с тежък чук удряха един лост, който подхвърляше на високо желязна топка; когато топката се върнеше на мястото си, удряше една малка книжна бомбичка и се разнасяше оглушителен гръм. Пенка не играеше хоро. Наистина, нейният недостатък беше нищожен — куцането едва се забелязваше, но ѝ се струваше, че ако се хване на хоро, другите ще ѝ се надсмеят.

Затова тя обходи сергиите, накупи някои дреболии — армаган за двете слугини, които бяха останали в Търново, сетне се поспря при люлката да се порадва на децата, а след това отиде при машината с желязната топка и книжните бомбички.

Току-що беше разбрала, каква е тази гърмяща игра и някой леко я докосна по ръката. Пенка го позна: беше го виждала в кантората на баща си и знаеше, че се казва Стефан. Сега беше пиян и гледаше със зачервени, премрежени очи:

—     Слушай, Пенке хаджи Минчова, — изфъфли Стефан.

—     Аз мога да ударя лоста така, че топката да отхвърчи три пъти по-високо, отколкото я хвърлят другите!

—     Удари го! — небрежно отвърна Пенка и се изви да си ходи.

—     Чакай! — опита се да я хване за ръката Стефан.

—     Аз казах, че ще ударя лоста, ако ти поискаш.

Момичето се дръпна гневно и бързо тръгна към хорото.

—     Чакай, ти казвам! — опита се да викне след нея пияният, но някой сложи ръка на рамото му.

—     Ти пък какво?! — изви се Стефан.

Николи го гледаше с присвити и зли очи :

—     Ела с мене!

—     Гледай си работата! — кресна се Стефан.— В дюкяна ако си ми чорбаджия, тука не си!

—     Ела с мене, — повтори Николи. — Ела, инак ще те ударя!

И го задърпа настрана, където другите не можеха да чуват разговора им:

—     Вземи тези писма и ако втори път се осмелиш да пратиш писмо на това момиче, ще те смажа от бой !

Писмата сякаш накараха Стефана да поизтрезнее. Той ги пое, разгледа ги и поклати глава:

—     Значи тя сама ти ги е дала...

—     Не е твоя работа, какво е станало... Слушай и запомни, какво ти казвам: ще те смажа от бой! И утре към обед ела в кантората, да ти уредя сметката!

Стефан подскочи:

—     Тъй, а? Изгонваш ме, а ? Ти да не мислиш, че си сам господар в този дюкян? Мен Селвелията...

—     Теб Селвелията, ако те види, ще те заплюе! Пияница!

Обидата беше тежка и Стефан настръхна, но бързо съобрази нещо:

—     Добре! Тъй да бъде! Няма да ми вдигнеш високо хляба! Мехмед ага Караманлията отдавна ме вика за писар... И по-добра заплата ми дава!

—     Върви при него, — повдигна рамене Николи. — При него ти е мястото, не при честни търговци!

На поляната пищеше гайдата, въртеше се хорото, ечаха младежки подвиквания и трещяха книжните бомбички. И, чудно, сега на Николи му беше весело. Беше завършил една неприятна работа и му бе олекнало. С лека стъпка той тръгна към трапезата и стигна тъкмо когато Стоенчо Ахтарът сочеше някаква пещера високо в скалите и оживено разправяше:

—     Там в пещерата са били събрани всички антихристи-адамити и цар Борил издал заповед да натрупат пред пещерата дървета и да ги запалят. Всички антихристи до един изгорели. Тогава работите в царството тръгнали на добре, защото била премахната нечистата сила!

На трапезата имаше двама нови госта: даскал Петко Бюлбюла и Никола Филиповски, с които Николи се ръкува мълком, за да не прекъсне разказвача.

—     Хубави са тия приказки, Стоенчо, — подхвана дядо Димия, — ако са верни!

—     И таз добра! — викна Ахтарът. — Верни са разбира се! Аз за тези неща книга имам! И не само за цар Борил пише вътре. Има писано за сто царя и за двеста владици и патрици!

—     Хубава книга ще е, — поклати глава хаджи Ничо.

—     Такива книги да има повечко, та да се поучават младите—чудо ще бъде. . . А то ? На какво приличат сегашните млади? Не тачат Бога, не обичат царя. . .

—     За кой цар казваш, дядо хаджи? — запита с тънко лукавство Никола Филиповски.

—     Как за кой?! За Падишаха!

—   На кого е цар Падишахът ?

Хаджи Ничо забъркано млъкна. Хаджи Минчо и даскал Петко прихнаха, а дядо Димия устрели Никола и настави:

Защо ти трябва, хаджи Ничо, да се подкачаш с младите? Не ги ли виждаш? Те за всичко имат готова приказка.

—     Я кажи, Никола, чий цар е Падишахът? — подкачи Стоенчо, макар че добре знаеше отговора.

—     Чий ли? На османлиите! Те да си го обичат, колкото щат. Ние ще си обичаме нашия Цар, когато Господ ни сподоби с него. . .

Този разговор не беше много на място, защото на трапезата беше доктор Павел Марков, който, наистина беше добър българин, но носеше на раменете си турски офицерски пагони.

А стана нещо странно. Този турски офицер първи вдигна чашата си с вино и предложи:

—     Да пием, братя българи, за това славно време, което непременно ще дойде!

—     Ще дойде! — като ехо откликна Стоенчо Ахтарът, след като чашите бяха изпити. — А дотогава ние трябва да работим, та да бъдем готови.

—     Като те слушам, Стоенчо, — започна тежко хаджи Минчо, — спомням си за един приятел, Бог да го прости. . . Спомням си Велча Джамджията. Десет години от смъртта му, а думите му се носят от уста на уста...

—     Защото са прави думи, святи думи! — оживи се даскал Петко Бюлбюла.

—     Тъй е, даскале, — продължи хаджията. — Гореше на Велча сърцето от любов към България и отиде човекът курбан... Да ви изповядам:години наред мислех, дали беше прав Велчо, като тъкмеше бунт против османлиите. . . И колкото повече минава времето, толкова повече се убеждавам, че е бил прав. Не може българинът вечно да робува! Турците са ни завладели, когато е било слабо царството ни. . . Сега пък тяхното царство е слабо!

И не доизказа. Всички разбраха заключението.

—     Затова казвам, хаджи, че трябва да се работи, мъжки да се работи!...

—     Какво да направим, Стоенчо? — рече хаджи Ничо. — Да вземем пушки и сабли и да излезем на Балкана? Това ли, а?

—     Не това, не! Рано е още за пушки и сабли! Сега трябва да се сдружим, да се сговорим, да се побратимим... Да залегнем за науката. Я виж Василий Априлов и Николаки Палаузов, какво училище направиха в Габрово? Я виж даскал Манол Васкидович, какво училище стъкми в Свищов? За какво трошат хората и пари и сили? Все за българщина. Помагат на сиромасите, отварят им очите, а то ще рече: отварят очите на българския народ... И ние в Търново, като се сговорихме, каква черква си издигнахме, какво училище си направихме? Парите ги дадоха все търговците и занаятчиите, ала и в черквата и в училището ходят и бедни и богати. Значи, богатите помагат на бедните и им отварят очите, за доброто на България... Ето, за тази работа казвам... Такава работа трябва да вършим!

—     Да залягаме най-вече за учението, — намеси се скромно и хаджи Николи. — Откак доведохме даскал Петко за учител в българското училище, и четирите стаи напълнихме... А гръцкото училище опустя... Затова и владиката Неофит е толкова завилнял! Хич, къде се е чуло и видяло: на Преображение Господне да не дойде владиката да служи в манастира?!

Никола Филиповски хитро подмигна на даскал Петко и рече:

—     Днеска владиката имаше работа в Търново, та затова не дойде в манастира.

—     Каква работа?— запита доктор Марков — Пиян е бил снощи, затова се е успал!

—     Не е, — продължи Никола. — Нека ви каже даскалът, каква му е била работата.

—     Хайде и ти, бай Никола! — умолително промълви Петко и се зачерви, като момиче.

—     Разкажи, разкажи! — викнаха почти всички.

—     Какво да разкажа?— смутолеви Петко. Празна работа! Той бай Никола...

—     Казвай, казвай!

—     Ех... Снощи, като се прибирах, достигна ме едно заптие и ми рече, че ме викат във войводницата. Отидох там, а онбашията ме прати при владиката. Отидох в митрополията, питам секретаря Магавулис, а той се подсмива: „Чакай малко, казва, дядо владика ще ти посочи нещо!“ Почаках... Идва по едно време владиката и ми казва: „Даскале, намерихме една плоча със старобългарски букви. Викаме те да я прочетеш, да не би да е нещо важно“. —„Къде е плочата? казвам. — „Зазидана е в нашия курник. Ела да видиш!„— Аз нищо не подозрях и тръгнах. Като стигнахме при курника, владиката ми подаде свещта и рече да вляза да прочета плочата. Влязох, чувам зад себе си да щраква катанеца на вратата. Владиката и Магавулис се смеят, че се късат: „Стой там, викат, да ти дойде ума в главата! Тъй е писано на плочата! Други път пак измисляй песни против владици и патрици!...“

Всички присъствуващи на трапезата се смеяха от сърце.

—     Е, кой те освободи?

—     Тази сутрин ме пусна черковният слуга. Той още снощи намерил хаджи Георги Кисима, а хаджи Георги идвал при владиката и двамата се карали половин час за мене. Сетне владиката казал на слугата да ме пусне . . .

—     Безбожник, — процеди през зъби хаджи Минчо. — Какъв е той, та да затваря хората?! Уж християнин!

Всъщност друга мисъл премина през ума на хаджи Минча: даскал Петко не беше затворен, защото бе извършил престъпление, а за да бъде обиден един българин, един български учител. Ако владиката искаше наистина да накаже даскала за подигравателната песен, която му беше измислил, това можеше да стане лесно. Той беше приятел на войводата Селим паша и чрез него можеше да иска запирането на присмехулника. Но тогава учителят щеше да бъде затворен в тъмницата, която почти в повечето случаи беше пълна с набедени праведници. В това нямаше да има нищо обидно за даскала и за българите въобще. Напротив, на всеки излязъл из тъмницата, българите и българските първенци гледаха с по-добро око, като към нещастник, станал жертва на турска и гръцка злоба.

В самото наказание, което владиката беше наложил, имаше много повече жестокост и тънка, хитра пресметливост: даскалът беше наказан, не като борец против гърцизма, а като палавник, за когото не струва да се безпокои властта.

Тази гръцка хитрост, обаче, не избегна от наблюдателното око на хаджи Минча и той заяви:

—     За това унижение, даскал Петко, владиката ще си получи своето. А аз, като попечител на българското училище, ти повишавам заплатата с двеста гроша годишно. Утре на цяло Търново ще разкажа, защо ти е увеличена заплатата. . . защото си пострадал от гръцко лукавство и злоба!

Всички посрещнаха тези думи с радостни възклицания и пак по предложение на доктора се вдигна наздравица за „нещастната жертва на владиката“, която вече на ума си тъкмеше нова подигравателна песен: Прославило се Търново;

със славни гърци — владици,

със Панарета делия,

делия — делибашия:

лудия гръцки владика !

Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ