ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА III-IV

Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин 

III

ПРИВЕЧЕР, като се затвореше чаршията, хаджи Минчо напускаше кантората и с бавни, тежки стъпки се упътваше към дома си. Той беше още млад човек — едва четиридесет и пет годишен — но продължителната и тежка работа, сякаш го беше преждевременно състарила. Па и не му беше прилика, нито на богатството, нито на почитта, с която го ограждаха всички, да тръгне, като младеж из потайните кръчмички на Марно поле, или по никое време да седне в кафенето на Мехмед ага. В избите му имаше толкова вино и ракия, че нему му се отпиваше, само когато го гледаше. А да си чеше езика с този и онзи бърборко, нито му беше по нрава, нито можеше да го направи.

Вкъщи хаджията сваляше кюрка — отличителния знак на търговското му достойнство и обличаше широк халат от кадифе; събуваше червените еминии и обуваше бродирани с цветя атлазени чехли, слагаше на главата си негладен фес без пискюл, и с подвити крака сядаше на широкия миндер до прозореца.

Оттук се виждаше залязващото слънце, начупило лъчите си в прозорците на къщите и отразило в Янтра кървави отблясъци; оттук зелената снага на Света гора изглеждаше по-тайнствена и по примамлива; оттук, като че ли целият град беше някак по-хубав, по чист и по-приветлив.

В този тих син час никой не знаеше за какво мисли хаджията: той с никого не говореше и никой не смееше да му заговори. Това беше някакъв час на пълна почивка, може би равносметка на изминатия ден, може би чертежи за утрешната работа. Вкъщи на хаджи Минча гледаха, като на неограничен господар и никой не би си позволил да го запита. За всички домашни през този час хаджията си почиваше и това му беше свято право, защото едничък той пълнеше къщата с благополучие.

По-късно в стаята влизаше Кина с голяма никелова газена лампа със стъклен похлупак, а след нея слугинчето Славка с поднос, на който се извишаваше тънкото гърленце на венецианско стъкло с ракия и весело блещукаха две малки билюрени чашки.

Кина оставяше лампата на масата пред виенското огледало, а слугинчето слагаше подноса на ниска табуретка до миндера.

—     Е? — извиваше очи от прозореца хаджи Минчо.

Слугинчето безшумно се изнизваше из стаята, а Кина усмихната сядаше до съпруга си и, сякаш с усмивка го прикоткваше да забрави дневните грижи:

Как мина днеска пазаря?

—     Слава Богу. Ами вкъщи да се е случило нещо? Да ме е търсил някой?

—     Никой не те е търсил. Носих понуди на тят Иваницината снаха, че е добила момченце. Не стоях много, че не ми се приказваше.

Кина наливаше две чашки ракия, подаваше едната на мъжа си, а другата — недопълнена — вземаше тя:

—     Наздраве, хаджи!

—     Наздраве, невесто!

Хаджията хвърляше съдържанието на чашката в устата си, а Кина отпиваше две малки глътки и я оставяше настрана.

—     Пенка къде е?

—     Къде ще е? Или долу при Славка, или оттатък в стаята си.

—     Тъй... — поклащаше глава хаджи Минчо. — Добре е, че прибрахме Славка у нас. Тя е добро момиче. И на Пенка е връстница, та двете се залисват. . .

—     Чисто и прилично дете, — добавяше Кина. — И къщната работа му идва отръки, като че ли е стара домакиня.

Славка беше сираче, далечна роднина на хаджи Минча от Дряново и след смъртта на баба ѝ, която се грижеше за нея, Кина бе ходила в Дряново с файтон да я вземе. Наистина, тя вършеше къщната работа заедно с друга една слугиня, но на нея гледаха, като на свое дете: не я деляха от нищо, хранеше се на трапезата с тях и на хаджи Минчо не викаше чорбаджи, а „дядо хаджи“.

Пенка се бе привързала към нея, като към сестра и намираше голямо удоволствие в това, вечер, преди да си легне да ѝ почете нещо от някоя книга, или да ѝ разправи някаква четена история.

За тази нежност Славка се отплащаше с безгранична преданост: тя почиташе Кина и хаджи Минча, а Пенка боготвореше.

—     Тъй, — продължаваше мислите си хаджията. — Добре, че се прибра при нас детето. Па като му излезе късмета, ще си го оженим, като наше, а?

—     Като наше, ами че как?!

Момичето, за което се отнасяха тези думи в това време влизаше в стаята и съобщаваше:

—     Како Кино, аз съм приготвила и яденето и трапезата.

Тогава хаджи Минчо бързо изпиваше още една чашка ракия, вдигаше се тежко от миндера и слизаше долу в трапезарията . . .

И това ставаше всяка вечер.

Едва хаджи Минчо беше излязъл из кантората и по пътя заскърбуцаха колите на първия тазгодишен негов керван със стока.

Хаджи Николи се показа пред вратата на магазията и там дочака запъхтяния Стойко, който тичаше пред колите :

—     Дай мюждето, хаджи Николи. Слава Богу, без пакост минахме от Свищов до тука.

—     Слава Богу, — отвърна Николи и подаде на момчето една монета. — Ако беше тука хаджи Минчо, по-голямо мюжде щеше да вземеш, ама нямаш късмет. . .

—     До пъти! — отвърна Стойко и се засмя. — Нали няма само веднъж да ходим в Свищов? Все ще успея да сваря и дядо хаджия за мюжде. 

Николи не го дослуша. Той бързо се върна в кантората и даде нареждания на двамата си помощници:

—     Стефане, ти ще приключиш сметките и ще затвориш кантората. Ти, Минко, иди да кажеш на бай Тодори утре да отвори долните магазии по-рано, та преди да се отвори чаршията, да могат керванджиите да разтоварят. Аз отивам у хаджи Минчови. . .

Той се изви бързо и не можа да види многозначителната усмивка край устните на Стефана.

На вратата Николи едва ли не се сблъска с керванбашията дядо Али:

—     Охо, добре дошъл, дядо Али. Как е? Как минахте Росица? Казаха ми, че много била придошла от дъждовете.

—     С Божа помощ, Николи, и през морето по брод можеш да минеш. Та и ние. . . Няма ли го хаджи Минчо?

—     Няма го. Току що излезе... И той ще се ядоса, че не сте го заварили. Да бяхте избързали малко.

—     Да бяхме, сине, ама не можахме. Път е то: ти вървиш, а не знаеш какво може да ти се случи. Бързахме уж, па не сколасахме навреме.

—     Защо ти трябваше хаджи Минчо?

Дядо Али, знаеше че Николи е най-довереният човек на чорбаджията и затова бръкна в пазвата си, измъкна познатия син плик и му го подаде:

—     Хабер има от Стати ефенди. Дал го на шлепчията, а той го даде на мене, да го дам на хаджи Минча.

Николи прочете адреса: „Достопочтенному Господину господину кир хаджи Минчу хаджи Начоолу в Търново“.

—     Ще взема писмото със себе си, дядо Али, — каза Николи и пусна плика в джоба на сетрето си. — Аз отивам сега при хаджията и ще му го отнеса. А вие недейте разтоварва стоката тази вечер. . .

—     И таз добра! — плесна ръце керванбашията. — Да не ме мислиш дете, та да разтоварвам стока посред нощ! Ще притеглим колите до долната магазия и там ще чакаме да развиделее. Утре — живот и здраве — ще разтоварим.

Николи му махна с ръка на прощаване и почти тичешката премина улиците до хаджи Минчовата къща. Като свой човек, той не минаваше през главната врата, а отзад, през двора и малкото прустче.

В двора той влетя, като вихрушка и стресна Пенка, която седеше облегната на брезата и на скута си държеше прибрания вече гергеф. И тя, като баща си, обичаше вечер да си помечтава самичка на двора, но нейните мисли навярно съвсем се различаваха от мислите на стария търговец.

—     Ух! — скочи момичето. — Изплаши ме!

—     Прощавай, — на свой ред се стресна Николи. —

Аз.., такова, знаеш... по работа при татко ти идвам.. Не знаех, че си тука...

На Пенка се поще да се изсмее на слисването му и да му отвърне: „Знам, че при баща ми идваш, защото на мене ми пращаш писма през прозореца“,—но се въздържа и само повдигна рамене:

—     Нали знаеш, че татко по това време си почива и никого не приема?

—     Добре, ама работата е важна... Керванът дойде и дядо Али донесе писмо от доктор Стат.

Пенка се разсмя:

—     Защо ми го казваш на мене? Аз да не съм ортак на хаджи Минча, а?

—     Забърка ме, затова! — сопна се Николи. — Иди му кажи, че съм дошъл.

—     Не смея. Иди при мама. Тя да му каже.

Николи премина през прустчето и влезе в трапезарията.

—     Добър вечер, како Кино. Прощавай, че ни в туй, ни в онуй време идвам, ала ми трябва хаджи Минчо. Дойде керванът от Свищов. Той го чакаше...

—     Почакай, Николи. Почакай да му се обадя.

Тя запали лампата и тръгна по стълбата нагоре. Николи седна на един стол и нервно забарабани с пръсти по масата.

Пенка надникна през прозореца, видя го и поклати глава:

—     Хитрец такъв, — каза тя на себе си. — Прави се, че нищо не знае и нищо не е било...

—     Да видим сега, какво пише Стат, — каза хаджи Минчо, намести очилата с никеловите рамки и бавно разтвори плика. Николи беше седнал на миндера чинно и отпиваше ракия от чашката, която Славка му беше донесла.

—     От петнайсети миналия месец, — прочете хаджи Минчо датата. — Много време е пътувало.

—     Защото не е пътувало с пътническия пампор, ами с шлепа, — каза Николи и добави:

—     Ако е нещо по търговия, дай аз да го прочета, дядо хаджи, че ти да не се затрудняваш.

—     На! — протегна ръка хаджи Минчо. — И да не е по търговия, ти си наш човек. Аз от тебе нищо не крия.

— Благодаря, дядо хаджи, за почитта. . . Ето какво пише доктор Стат: „Достопочтений ми Господине господине кир хаджи Минчо, драгий ортак. Искам с това да те намеря в добро здраве и тебе и достопочтената ти фамилия. Явявам ти, че не ще мога да дойда в Търново по сметките преди юли месец, понеже тука търговията се е пораздвижила и ме задържа. Научих от наший представител в Манчестер, че цената на пъстрий чит се е покачила. Добре е, че ние поръчахме от тази стока навремето си четири хиляди ярда, та ще имаме един извънреден кяр. Читът вече е натоварен от Инглишко и скоро ще бъде на Хамбург. Но ще мине доста време, докато дойде до Беч, та от тук да ти го проводя с шлеп. Като се получат от Царийград стоките из Измир и Анадол, побързай да ми изпратиш фактур, за да си направя сметките и да съм готов, когато тези стоки се получат тука. Па може и да препродам нещо преди получаването. Така е по-добре, защото се пести от претоварването. Като ти пиша всичко това, оставам ти почтително с поздрав. Д-р Евстрати Селвели. Беч (Вена) 15-ий марта 1845 г.“

—     Мъдър мъж е Стат, — одобрително каза хаджи Минчо. — Много му се искаше на сиромаха да си дойде за десетина дни в Търново, а пък на, поради търговията, пак не ще може. . . Помниш ли, какво бeше писал в миналото писмо? Викала го България!..

—     За кервана наредих, дядо хаджи, — прекъсна го Николи, който не смееше да изказва мнението си за двамата чорбаджии. — Ще остане стоката така, а утре дядо Тодор рано ще отвори двете долни магазии и преди да се почне работа, ще успеят да разтоварят. . . Сега, да си ходя...

—     Чакай, чакай. . . Ще вечеряш у нас. . . Хубави новини донесе, не може току така да си отиваш. . . Ще хапнем, каквото Господ дал, а после ще вървиш да почиваш и ти.

В къщата на хаджи Минчо Господ бе дал много, но колкото и да бяха вкусни гозбите на Кина, колкото и мил да беше в разговорите си старият търговец, Николи се чувстваше стеснен. А инак съвсем не беше стеснителен.

Отраснал почти сам, Николи се бе научил от малък да бъде самостоятелен и лесно можеше да се справи с всички положения, които животът му поднасяше. Затова му помагаше и доброто образование, което беше получил в американския лицей в Цариград и пътуването му из Европа да „види свят“.

Той беше ученик, когато научи за смъртта на майка си, която твърде млада останала вдовица. Повика го веднъж директорът на училището, ласкаво сложи ръка на рамото му и с тих глас му каза:

—     Мое момче, трябва да бъдеш твърд!

После му съобщи новината. Николи преглътна сълзите си и въздъхна:

—     Може би вече нямам средства да продължа учението си ?

—     О, не. Средства ще имаш предостатъчно. Един приятел на баща ти, един почтен търговец — хаджи Минчо от Търново — ми писа писмо, че поема издръжката ти.

Тогава Николи за пръв път чу името на хаджи Минча. А самия него видя, когато завърши лицея.

Беше в деня, когато раздаваха дипломите на завършилите ученици. Бащите на всички бяха дошли да се порадват на успехите на синовете си. И на Николи, разбира се, му беше мъчно. Той не предполагаше, че го чака изненада. Но като взе дипломата си и тръгна да излиза из тържествената зала, един хубав, едър мъж го прегърна:

—     Туй то! Бащичка ! И да не бях чул името ти, щях да те позная!

—     Да не би вие да сте господин хаджи Минчо ?

—     Не ми викай господин, а дядо хаджи. Хайде да вървим!

Вън ги чакаше лачено лондо.

—     Влизай вътре, — заповяда хаджи Минчо. — Ще се разходим из града. Аз дойдох в Цариград по търговия и дълг ми беше да те видя. Сам не предполагах, че в такъв тържествен ден ще дойда... Тъкмо на време дойдох... Е, сега ти си вече мъж... Какво мислиш да правиш?

Николи се забърка:

—     Аз ли? Да си кажа право, гос... дядо хаджи, не съм и помислял. Знаех, че ти се грижиш за мене и смятах да дойда най-напред в Търново, да ти поблагодаря и да поискам от тебе съвет.

—     Добре, добре! Умно си мислил... За благодарност няма какво да приказваме. Аз бях приятел на татко ти и ми беше дълг да се погрижа за тебе. И то какво съм се грижил? Навреме да изпратя парите в училището. Туй то! А за съвета, мога и тука да ти го дам. Като пътувах насам, мислих и за тебе... На колко години си?

—     На осемнайсет.

—     Тъй. Ти ми писа, ама бях забравил.

И след малко добави:

—     Ето съвета ми, юнак: една година си почини от учението и поскитай из Европа да видиш свят. Хем ще ти е от полза, хем после няма да ти е мъчно, че не си скитал...

—     Ами пари? — боязливо запита Николи.

—     Пари имаш. Свои пари имаш. Още на времето си майка ти ми ги предаде, за да те издържам... Та, на думата: поскитай и се прибери в Търново. Ако не ти хареса някой занаят по света, ела при мене да учиш търговия. И баща ти беше търговец.

Николи поскита една година и се върна в Търново.

В бащината си къща той завари една стара слугиня, за която смътно си спомняше от детинските години и която се бе грижила да поддържа в порядък богатския дом до завръщането на младия господар.

Младият господар се върна рус, румен, кипящ от сили и здраве. Стаите на голямата къща, с техния тъжен и болен дъх на стари мебели и прах, посвиха малко веждите му:

—     Какво ще правя самичък в тази къща ?

Но младостта скоро оправи бръчката. Николи заключи всички стаи; остави само кухнята и килерчето за слугинята и една просторна слънчева стая за себе си.

Ден не беше минал от идването му в Търново и той почука на вратата на хаджи Минчовата кантора.

—     Охоо! Добре дошъл! Наскита ли се вече ?

—     Година мина, дядо хаджи. Сега трябва да се замисля за бъдещето си.

—     Добре е, Николи!

—     Спомних си твоето предложение и дойдох при тебе да изуча търговията.

—     Сядай, Николи! Ето ти масата! Ето ти и тефтерите! Сядай и почвай работа! Заплатата ти ще определя аз.

—     И дума не прави, дядо хаджи. Аз съм ти толкова благодарен. . .

Така Николи стана главен писар на голямата фирма на колониал и манифактура:    „Хаджи Минчо и Селвели“.

От шест години той изпълняваше тази работа като своя, като че загубите и печалбите на предприятието засягаха неговите лични сметки.

Хаджи Минчо високо ценеше това старание на младия си счетоводител, затова къщата му винаги беше отворена за него.

Любезно го гледаше и Кина, която от чисто майчино чувство гледаше да нареди дъщеря си с достоен човек.

Но тъкмо тази любезност и тази нежност караха Николи да се стеснява.

И сега, седнал отляво на хаджията, той се чувствуваше някак притеснено, особено като погледнеше крадешком към Пенка и Славка, които си разменяха дяволски погледи. Бедният! Ако би знаял, че двете момичета му бяха извадили прякор „хаджи Кокона“, навярно би се съкрушил окончателно. А този прякор, поне за Пенка, беше не подигравка, а една особена, почти детинска нежност.

След вечерята хаджи Минчо даде знак с очи на момичетата да раздигнат трапезата и да се прибират, а на Николи любезно рече:

—     Я виж, каква е хубава нощ. Да излезем на сундурмата да подишаме чист въздух и да поприказваме. Ще изпиеме още по чаша вино. . . Славка ще донесе каната и чашките.

Вън на открития чардак хаджи Минчо се посуети доста преди да започне разговора. Бавно зави цигара, дълго чатка със скъпото си арабско огниво докато запали и едва когато пламъчето заигра между пръстите му, заприказва тихо, сякаш на себе си:

—     Николи, ти никога не си ме запитвал, колко пари ми е оставила майка ти, колко съм похарчил за тебе и: колко са ти останали.

—     Аз зная, дядо, хаджи, че ти...

—     Чакай! Не ме прекъсвай!

—     Прощавай!

—     Не те питам защо не си ме запитвал, но ми е дълг да ти разкажа сам. Ти знаеш, че с баща ти някога търгувахме наедно. Ех, то беше малко време, защото той сиромахът, си отиде рано... А добър човек беше той. И честен... Когато те изпрати на учение, майка ти дойде у нас и дълго се съветвахме. Тя не знаеше, че ще догони баща ти... Тогава ми предаде колкото пари е получила от покойния и книгите на имотите ви. Имаше вяра в мене жената. А преди да се помине, отидохме аз и кака ти Кина да се простим — тя ми каза, че всичко което оставя трябва да ти предам на тебе ... Но да ти го предам, само когато видя, че си човек достоен и разумен, за да не разпилееш богатството и да не зачерниш името на баща си . . . Затова досега не сме приказвали за тази работа. Исках да се убедя, че правилно ще изпълня завета на майка ти, когато добре те опозная. Сега мисля, че те познавам.

Николи беше привел глава и мълчеше. Наистина, той никога не беше запитвал хаджи Минча за състоянието, което му беше оставил баща му, защото смяташе, че то е похарчено за неговата издръжка. А сега... Изведнъж...

—     Прощавай, дядо хаджи, че пак ще те прекъсна. Аз не чаках от родителите си нищо. Знаех, че те си отидоха рано и сметнах, че не бяха имали време да припечелят достатъчно, за да ми оставят имане. Стигаше ми това, че успях да се изуча и да стъпя на краката си. Да ти кажа правичката, бях ти от сърце благодарен за заплатата, която ми определи и от която съм си спестил за шест години доста. Мислех, че от тези пари ще смогна да посъбера подир някоя и друга година малък капитал и да започна самостоятелна търговия . . .

—     Хе-хе, — засмя се хаджи Минчо. — С парите, които имаш, ти можеш утре да започнеш самостоятелна търговия. Стига да поискаш.

Николи съвсем не се зарадва на това. Напротив, повдигна очи и почти със страх запита:

—     Ама. . . такова, дядо хаджи. . . ти да не си решил да си вземеш друг човек, та искаш мене да ме отделиш?

—     Хайде и ти! Затова ли съм се грижил толкова време за тебе, като за свой син!

Той завъртя втора цигара, запали я и продължи:

—     Аз чаках да ти разкажа за твоите пари когато бъде тука и доктор Стати, но от писмото му видях, че той не ще се върне скоро. Затова се реших. Сега слушай: по тефтерите ти срещаше една сметка написана само с буквата Н. Един път дори ме запита на кого е тази сметка. То беше в самото начало на твоята работа. Аз тогава ти казах нещо-си, не помня- вече какво. Смутолевих го. Сега ти казвам истината: тази сметка е твоя. Когато получих от майка ти парите, записах ги там. От там ти изпращах пари за учение и за пътуване из Европа. Към тази сметка всяка година прибавях колкото лихва ти се следваше...  Ако поискаш аз утре мога да ти наброя тези пари и да ти кажа: хаджи Николи, прегледай, синко, колко съм получил, колко съм похарчил, как съм ти смятал лихвата и, ако намериш, че съм ти изял една аспра, вземи ми дюкяните със стоката и парите!

— Остави тези приказки, дядо хаджи! Как можа да го помислиш! Аз ли ще се усъмня в тебе, дето се мислех за сиромах, а ти ми хвърляш в шепите толкова...

—     Не ти ги хвърлям аз, а баща ти. И колко са — не се приказва високо. Знаеш ги — мълчи си!

Двамата замълчаха, Хаджията беше доволен, че е открил една тайна, която го бе карала да мутолеви шест години. Николи пък не можеше да разбере това някаква шега ли е, и ако е истина, как ще се свърши тя и какви последици ще има за живота му.

—     Е, какво мислиш сега, когато научи, че си богат? — шеговито подхвърли хаджи Минчо.

—     Може да ти се види смешно, дядо хаджи, ала мене ми е все това. Тези пари, като че ли не са мои, а на онзи Н., на чиято сметка ги записвах досега. Ще ми се да продължа да си бъда твой писар и да си гледам работата, както я гледах.

—     Никой не те пъди, Николи. Парите са твои, но ако искаш можеш да си ги държиш по същата сметка и да си гледаш работата, както вчера и онзи ден.

—     Благодаря! — гласът на Николи потрепера.

—     Ами какво ще речеш, ако ти предложа да ми станеш ортак?

—     Аз ли, дядо хаджи? На тебе ли ортак да стана? Може ли такова нещо? !

—     И таз добра, — разсмя се хаджи Минчо. — Защо да не може? Имаш пари, сортачаваш се!

—     Да, но моите пари са малко, а твоите и на бай Стати парите. . .

—     Парата, расте момче. Стига да знаеш да я стопанисваш и да не я държиш да зеленяса. Въртиш ли я тя носи добрини и на тебе и на хората. Хайде, решавай се Младият ортак на хаджи Минча, а?

И той стана, отмести на страна табуретката с виното и подаде ръка на Николи:

—     Е?

Николи почтително целуна протегнатата му ръка.

—     Благодаря! — и повече не можа да каже.

—     Няма защо да те изпращам, — усмихнат рече хаджи Минчо. — Ти си ми вече ортак и тази къща е твоя. Лека нощ. И утре не забравяй да изпроводиш писма, където трябва, че фирмата ни се преименува на „Хаджи Минчо, Селвели и Содружие“. Содружието ще бъдеш ти. Лека нощ.

Николи тръгна, като пиян. Искаше му се да вика, да пее, да целува пода на тая къща, в която бяха го приели, като истински син.

С такова настроение той мина край стаята на Пенка. Изведнъж вратата се отвори, девойката го изгледа с убиващ поглед и преди той да запита, какво се е случило блъсна вратата и завъртя ключа.

—     Какво ли се е случило? — промърмори той под носа си и побърза да се спусне по стълбите.

Какво се беше случило ли?

Като се прибра в стаята си и запали лампата, Пенка намери отново синьо писмо с розова панделка. Сега писмото беше дръзко и настойчиво. То я накара да почервенее. Поиска ѝ се да го скъса, но се въздържа, защото през главата ѝ премина друга мисъл:

—     Аз ще го намеря някога сам, ще му дам писмата и така ще му кажа за недостойното му държание щото цяла неделя не ще може да мигне.

Николи наистина не мигна тази нощ, но то бeше защото изведнъж се бяха струпали върху него толкова противоречиви и странни събития и чувства. Най-малката причина за безсънието му бяха сините писма.

IV

ИМАШЕ защо Пенка да бъде сърдита. Първото писмо всъщност не беше никакво любовно признание, а едно наивно стихотворение, една любовна песен, от тия, които наскоро бяха излезли на мода и се пееха от младежта на целия град.

Но второто писмо, това, което намери тази вечер в стаята си, беше друго: то беше изпълнено със страстни изрази, надхвърлящи предела на благоприличието и с недомлъвки, които биха накарали всяко момиче да се изчерви и засрами.

След като го прочете, Пенка остана втрещена. Стори ѝ се, че всички нейни чувства към Николи се свършват, че сърцето ѝ се свива, става малко и прогонва обичния образ.

Как можеше този тих, възпитан, умен и уважаван от всеки човек да напише такова писмо? И то за кого? За дъщерята на хаджи Минча, на най-добрия му приятел, на втория му баща! . . .

Пенка не запали лампата. Не ѝ се спеше, а не искаше да стои на светло в стаята, та да мисли оня, който ѝ пращаше писмата, че тя се безпокои и безсънствува за него.

Градът отколе беше заспал и в тихата пролетна вечер едва се чуваше шумоленето на вятъра в листата на брезата и лекият далечен съсък на Янтра. Може би и пазвантинът из чаршията беше задрямал някъде на завет, защото не се чуваше отмереното почукване на железния му бастун.

После скръцна пътната порта. Стаята на Пенка беше към двора и девойката бе свикнала да разпознава и най-малкия шум идещ оттам.

Кой ли можеше да идва у тях по това време?

Ако е Николи? Ако иска да ѝ подхвърли ново писмо? Ако иска да ѝ се извини за дързостта си?

О, тя ще знае какво да му отговори! Ще знае как да го изгледа и да му обърне гръб! Не ще засрами нито себе си, нито своите родители!

Някой беше застанал до брезата. Пенка ясно го виждаше: не беше Николи. Този беше по-висок и по-плещест.

Чакаше някого.

Славка! . . .

Тя отвори вратата на пруста, излезе на двора, озърна се плахо, погледна към прозореца на Пенкината стая и бързо отърча към брезата.

—     Луд си, луд! Как можа да искаш по това време да се видим!?

—     Хайде и ти! Две недели не съм те виждал! Как няма да искам.

—     А ако се научи кака Кина или дядо хаджи ?..  Не помисляш ти, не помисляш..  Утре ще подкараш колата и — ни вест, ни кост... А аз, горкана?

—     Ти за какъв ме мислиш? — почти викна мъжът. — Аз да не съм нехранимайко?

—     Тихичко! — прошепна Славка. —- Моля ти се, Стойко, говори тихичко. Пенка ще чуе. И от нея ме е срам.

Настъпи тишина. Сърцето на Пенка заби неравномерно. Стана ѝ противно, че подслушва чужди разговори, Поиска ѝ се да затвори открехнатия прозорец, но се сети, че тогава ще бъде по-лошо, че с това ще се издаде.

—     Като те е било толкова страх и срам, да не беше излизала. Аз щях да постоя малко и щях да си отида... Защо излезе, а ?

—     Стойко, — проплака момичето, — нали знаеш защо ? Не ме питай!

—     Е, знам!.. Нали затова исках да те видя? Каква си ми ти!...

Стойко понечи да я прегърне. Славка леко се изви настрана.

—     Недей! Не бива! Срамота е!

Ех, ех и ти! Виж, какво съм ти донесъл от Свищов: друго такова кръстче със синджирче в цялата куюмджийска чаршия не може да се намери!

—     Стойко, защо трябва да трошиш пари за мене? Дядо хаджия всичко ми купува. Каквото вземе за Пенка — взема и за мен...

—     Ти... не се ли радваш? — запита мъжът и някаква скръбна струйка звънна в гласа му.

—     Радвам се, много се радвам, ала. . .

—     Аз сега вече не съм сиромах, — гордо рече Стойко. — Откак хаджи Минчо ми купи кола и биволи, за да почна керванажилък, повече пари изкарвам. До зима още десетина пъти ще ходиме в Свищов. Ще събера пари за... сватба! А ?

Славка съвсем тихичко се засмя.

—     А пък кръстчето ти купих, за да те пази, докато мене ме няма в Търново, разбра ли ? Да не би някой да се завърти около тебе...

—     Ух, и ти! Не се чуваш, какво приказваш!

—     Чакай. Аз ще ти окача синджирчето на шията!

Пенка се усмихна. Сега вече мисълта, че върши престъпление, като подслушва двамата влюбени, отстъпи на друга мисъл: зарадва се на Славкиното щастие с най-чиста и хубава радост. Стана ѝ мило, че Славка е обичана и обича. Дано бъде щастливо сирачето!

Тя се приближи до прозореца, но бързо отскочи назад: чу звук от целувка, бързи стъпки на момиче, хлопване на врата и пак леко поскръцване на пътната порта.

—     Пуста Славка! — със смях прошепна Пенка и затвори прозореца. — И на мене нищичко да не каже! Виж я ти, хитруша!

Тя се съблече бързо и легна. Мислите ѝ бяха заети със Славкината съдба и тя съвсем забрави за сините писма.

А когато сутринта Славка влезе в стаята ѝ да я събуди за черква, Пенка още беше под впечатлението на подслушания разговор и весело ѝ подмигна:

—     Честито ти кръстче, Славке!

Славка се стъписа, страните ѝ пламнаха и на очите ѝ заигра влажен блясък.

—     Пенке, ти... ти чу ли?

Пенка шеговито ѝ се закани с пръст, после скочи от леглото, прегърна я и с приправена строгост я укори:

—     Сестрице Славке, биваше ли и на мене да не кажеш нищичко? Нали знаеш колко те обичам? Да не мислиш, че този хубостник те обича повече от мене, а?

—     Аз... аз..., — забърка се Славка и скри глава в прегръдката на Пенка.

После двете прихнаха да се смеят и се смяха, докато Кина отвори вратата и се скара:

—     Хайде-те, мари лудетини! Кое време стана? Черква ще изпусне вече!

Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ