ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА VI

Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин

VI

ПЕНКА се лъжеше. След обявяването на съдружието между хаджи Минча и хаджи Николи, последният почти не идваше у тях. Новото положение във фирмата бе удвоило и утроило работата му. При това се наложи веднъж да замине за Свищов, защото стоките в един шлеп се бяха повредили и само член от съдружието можеше да уреди въпроса с параходното дружество.

Когато изпращаше Николи в Свищов хаджи Минчо се смееше весело, потупваше хранения кон по шията и казваше:

— Видя ли, Николи, защо разправяше Стоенчо Ахтарът, че съм късметлия? Ако не беше съдружник на фирмата, сега аз трябваше да ходя в Свищов. А на моите години да правя толкова път с кон — не е лека работа.

Като се върна от Свищов Николи едва има време да обясни на хаджи Минча, какво е направил с развалената стока и веднага замина за Русчук. Там трябваше да получи едни пари от пътника на фирмата Иванчо Радювич, който не можеше да дойде до Търново, защото го чакаше бърза работа в Добруджа.

Николи замина този път с файтон и придружен от две заптиета. Не можеше да пътува сам с толкова пари. Затова търновският Войвода — тъй се наричаше пашата-управител на санджака — на три пъти предупреди заптиетата:

— Отивате с голям човек и ще си отваряте очите! Косъм от главата му не бива да падне! Ако загуби един грош от парите си, ще ви обеся и двамата!

За Николи, улисан в работа, дните минаваха неусетно бързо.

Ала Пенка имаше много време да мисли. И колкото да бяха разкъсани и момичешки мислите ѝ, все пак имаше нещо особено в тях. Тя не можеше да разбере Николи.

Защо му трябваше да ѝ пише писма и да ги подхвърля през прозореца, когато от очите ѝ би могъл да научи, че тя не е равнодушна към неговите пламенни погледи?

И най-вече второто писмо, което я беше засрамило толкова! Или искаше да ѝ се подиграе? Да ѝ се надсмее, че беше куца? Разбира се, не! Не можеше да бъде Николи такъв! Не можеше да бъде нито безсрамен, нито зъл! После: погледите му го издаваха!... Какво тогава искаше с тези две сини писма? Всичко каквото би поискал от баща ѝ, всичко би получил на часа. Той знаеше това и можеше да я поиска всеки ден. Щяха да му я дадат с радост. Дори старият и сериозен търговец би заплакал от умиление!.. Тука навярно, имаше нещо друго, нещо, което тя не можеше да разбере. Може би всички момичета получаваха такива писма?!

Пенка започваше да съжалява, че гневът я бе накарал да блъсне вратата на стаята си пред Николи, вместо да му даде писмата и да му каже, дори без думи, само с очи, че е недостойно така да ѝ изразява любовта си. Тогава всичко би се уяснило някак си.

Тя смяташе, че с непредпазливостта си бе разрушила своята любов. Защото мислеше, че Николи нарочно не идва у тях обиден и огорчен от оная вечер.

Смрачаваше се вече и Славка беше приготвила венецианското стъкло с ракията, когато по калдъръмената улица изтрополяха конете на чорбаджийския файтон и на двете заптиета

Николи пъргаво скочи от файтона и бутна вратата на двора. Кина беше застанала на прага на пруста и с широка усмивка приветствува госта:

—     Ти ли си, хаджи Николи? Хайде, добре дошъл! Бяхме ти забравили очите... От толкова време не си идвал.

—     Работа, како Кино, работа и търпене. Сега се връщам чак от Русчук.

—     Знам. Каза ми хаджията, — отговори Кина.

—     Той тука ли е? — запита Николи.

—     Тука е ами! Къде ще бъде по това време? Почива си горе.

Тя му направи път да мине:

—     Иди горе да го видиш.

—     Ей сегичка, — махна с ръка Николи и се върна към пътната порта.

—     Юмер, — подвикна той на едното заптие, — ела с мене и донеси дисагите!

После пак се обърна към Кина.

—     Заптието ще се качи с мене горе, како Кино.

И поверително пошепна:

—     Пари носи.

Хаджи Минчо беше чул шума от пристигналия файтон и посрещна Николи не на миндера, както други път, а на стълбата:

—     Добре дошъл! Влизай вътре! Ей сега ще дойда и аз. Влизай и ти, юнак!

Той тупна приятелски заптието по рамото и повиши глас:

—     Кине, ние ще имаме работа с Николи. Прати ни ракията. . . Налей ракия и на заптиетата да се почерпят.

Славка грабна подноса, но Пенка я погледна някак особено и тя ѝ подаде табличката. Сетне и двете се разсмяха.

Хайде, хайде! Не се кискайте, ами занесете ракията! — скара се Кина, която слизаше отгоре. Беше ходила да запали лампата.

Пенка влезе в гостната стая, остави табличката на табуретката и се обърна към Николи:

—     Добре дошъл...

—     Добре заварила, Пенке. Я виж, колко си пораснала! Един месец не съм те виждал, а ти си пораснала с една педя и повече!

Момичето бързо излезе из стаята с пламнали страни и с лудо биещо сърце.

—     Пораснала съм била! — мислеше то. — А сам не вижда, че е пораснал и възмъжал. Чуден човек.

—     Е, Николи, казвай сега! — подкачи хаджи Минчо, когато останаха сами. — Как са пазарите надолу ?

—     Добре, дядо хаджи. Това, което ми разправи бай Иванчо Радювич, е много радостно. Годината ще бъде берекетлия. Ако се задържи още малко хубавото време, след неделя ще падне вече ечемичен сноп. А пък нали знаеш, че нашата търговия зависи от селяните. Те като са добре — добре сме и ние.

—     Така е, — поклати глава хаджи Минчо и запали цигара. — Друго?

—     Има една неприятна работа, — с половин уста каза Николи.

—     Каква?

—     Нашият съсед Мехмед Караманлията наредил на своя пътник да намали цената на перделика с 4 пари на аршин. Аз пък наредих на Иванча да намали цената с 5 пари.

— Хм... — тъжно се усмихна хаджи Минчо. — Зъл човек е Караманлията, зъл!

—     Зъл и глупав! — оживи се Николи. — Ако е работата да се бори с нас, като намалява цените, ние можем да го разсипем за един месец... Толкова ли му е умът?! Та на нас перделикът ни струва с 11 пари по евтино, отколкото на него! Ако речем да сваляме!.. Та само перделик ли е? Ами чита? Ами дамаската и атлаза? Ами джанфеза, дето сега го получихме от Пеща?..

—     Остави тези приказки, Николи. Не сме почнали търговия, за да разсипваме другите търговци.

—     Добре, дядо хаджи! Ами той?

—     Негова работа! Той от злото си ще изпати!

Николи бавно отпи глътка от ракията и някак неловко продължи новините от Русчук:

—     Още едно нещо има. Нямаше как да се посъветвам с тебе и сам уредих работата. Дали съм постъпил правилно, ти ще кажеш.

—     Кажи да чуя, — засмя се хаджи Минчо. Той беше повече от уверен, че хаджи Николи никога няма да сгреши в търговията.

—     Иванчо Радювич ми каза, че дюкянът на Дима Бързака от Лом-паланка изгорял с всичката стока. От Бързака ние имаме да вземаме 700 гроша, пък той предложил на Иванчо да ни заплати 400 гроша, а 300 да му опростим, докато се замогне. Иванчо ме попита, как да постъпи.

—     Е?

—     Аз простих тристата гроша,— с облекчение завърши Николи.

—     Тъй... — настави хаджи Минчо, а после се загледа в младия си ортак и запита повече от любопитство, отколкото от недоволство, че Николи е простил дълга на Бързака.

—     Защо ги прости?

—     Размислих, дядо хаджи, че е по-добре да се загубят 300 гроша, отколкото да влезе един честен търговец във Видинския зандан. Ако Бързакът беше някой долен човек, ако беше изгубил парите си в пиянство и чапкънлък, окото ми нямаше да мигне да накарам Иванчо Радювич да го предаде на часа на ломския каймакамин. А то? Постигнала го беда, човека! Изгорял му дюкяна със стоката!

—     Тъй! — пак настави хаджи Минчо.

—     И друго помислих: Бързакът е търгувал с нас 20 години. По тефтерите зная, колко стока е вземал и колко редовно си е плащал. Направих сметка, че ако се замогне, той пак ще почне да купува от нас. За 20 години ние сме спечелили от него не 300, а 3000 гроша. И ако продължи да купува пак наши стоки, три пъти ще си покрием загубата... Затова се реших да му ги простя... А ако не съм постъпил правилно, готов съм да взема загубата на моя сметка...

—     И таз добра! — плесна ръце хаджията. — Напротив, Николи! Аз исках да науча, защо си му опростил дълга, за да разбера бил ли съм прав, като съм те направил съдружник... Добре си постъпил, синко! Тъй бих постъпил и аз, тъй би постъпил и Стат Селвелията... Всеки честен търговец би постъпил тъй . . .

Той запали нова цигара, изпи бързо ракията си, като че искаше да скрие някакво слабо вълнение, което го бе обхванало:

—     Похвалявам те, Николи. Похвалявам те и за човещината и за мъдростта. Само така се прави търговия.

Николи се изчерви, като девойка и от смущение забрави да благодари. А за да прекъсне по-скоро хвалбите, стана, отиде до ъгъла на стаята, където заптието бе оставило дисагите с парите и ги донесе при хаджи Минча:

—     Парите ще оставя тази вечер тука, дядо хаджи. Бързах да се върна преди да затвори чаршията, но не успях. А пък не исках с моите ключове да отварям кантората и да оставям там парите. Затова ги донесох тука.

—     Остави ги, па утре ще пратим Стефана да ги вземе.

Вратата предпазливо се отвори и в стаята надникна Кина:

—     Хаджи, работата си е работа, ала Николи е пътувал и се е изморил. Трябва да е гладен. Хайдете да вечеряме, та после пак си приказвайте.

— Права си, невесто! Мъжете от приказки понякога забравят и да вечерят.

Хаджи Минчо и Николи станаха от миндера и в това време проечаха три остри изстрела. Някой стреляше откъм Башдарлък.

—     Туй пък какво ли ще е? — запита хаджи Минчо и се спусна към отворения прозорец на язлъка.

Но преди да стигне до него звуковете на трите камбани от „Света Богородица“ му отговориха със своята страшна, нервна и дразнеща песен:

—     Пожар! Пожар!

Изстрелите зачестиха. Забиха камбаните и на „Свети Никола“. Сетне по улицата се вдигна невъобразим шум от виковете на изплашени бягащи хора:

—     Пожар! Пожар! Изгоряхме си!

Отиде ни хубавият град! Къща няма да остане!

Кина стоеше до мъжа си бледа:

—     Хаджи, ами нашите дюкяни ?

Каквото става с другите, ще стане и с нас! — почти се сопна хаджията. — Ти върви долу при момичетата, а ние ще отидем да видим, какво става. Хайде, Николи! Той откачи от закачалката кюрка си и го наметна, намъкна емините и бързешком се спусна по стълбите.

Вън го погълна потока от хора, които тичаха към Башдарлък. И техният устрем беше тъй голям, че хаджи Николи го изгуби от очите си.

Гореше Брашовският дюкян на Башдарлък. През малкото кръгло прозорче над вратата се подаваха огнени езици, а из пролуките на капаците струеше гъст, задушлив дим.

Тълпата се суетеше край пожара, растеше, движеше се като някаква безформена жива пихтия и всеки отделен глас се сливаше в един неописуем, отчаян рев, сред който заглъхваха изстрелите на заптиетата и звъна на камбаните.

После изведнъж настана тишина и тя беше тъй противна и глуха, че всеки несъзнателно разтриваше ушите си с ръце, да не би да е оглушал.

Тази тишина бе израз на съчувствие към един възстар човек, който блед и разтреперан разбута насъбралите се:

—     Божичко, какво ми дойде до главата!

Той се спусна към вратата, пое тежкия кован катанец и отскочи: катанецът бе нажежен, а димът задушаваше.

—     Помогнете, братя! — простена нещастникът и би се строполил на калдъръма, ако не бяха го подхванали няколко ръце.

Тогава проеча един младежки глас и накара всички да замълчат:

—     Ей, не стойте, като баби! Носете вода! Дайте една брадва да разбия вратата!

Всички се подчиниха на тия заповеди и затърчаха.

Винаги в такива случаи се намира някой, който да запази трезвост и самообладание и не само да ги запази, а да ги предаде на другите, да размърда тълпата, да я отрезви и да я впрегне на работа.

Храбрецът, който накара зяпачите край пожара да припнат да носят вода, бе Стойко. Сега той въртеше леко брадвата и треска по треска разбиваше дъбовата врата на дюкяна.

Като че ли разгневен от дързостта на този смелчага, огънят засъска страшно, зафуча и кърваво ален бликна през малкото прозорче. Стойко отскочи настрана, изруга през стиснати зъби и с още по-голямо остървение завъртя брадвата.

Неколцина граждани бяха донесли вече пълни менци и чакаха да се разбие вратата, за да започнат гасенето. Но когато вратата изтрещя, отвътре се чу грозен съсък, някакво диво и зловещо стенение се разнесе из горящия дюкян и пламъците — жълто-зелени и кървави — бризнаха вън, сякаш се силеха да докопат някого из между стоящите наоколо и да го унищожат.

Тълпата се стъписа и побягна назад.

Стойко пое менците от първия човек, който му се изпречи, притича до разбитата врата и плисна водата в дюкяна. Престрашиха се и други младежи. Ала плиснатите котли сякаш повече дразнеха огъня. След всяко плисване, той разсвирепяваше още по-страшно и още по-далеч отхвърляше безмилостните си езици.

Стопанинът на дюкяна — Христо Брашована — бе се посъвзел от първия удар, но още седеше на прага на хаджи Мехмедовия дюкян и повтаряше някакви несвързани молитви.

Стойко дотича при него:

—     Бай Христо, парите вътре ли са?

—     Всичко е вътре, всичко! — проплака търговецът, без да погледне запитвача. —Всичко е вътре: и пари, и; тефтери, и сърцето ми, и то е вътре!

Стойко не дослуша брътвежите му, а отново отиде до горящия дюкян. Преди да се реши да влезе в него, за да извади парите, той взе котела от един младеж и обля дрехите си със студената вода.

—     Да видим дали ще успея!

И се прекръсти.

Всички почитат смелостта. Но неговата смелост беше безумна.

—     Недей! Чакай! Пази се! Ще се срути над тебе и ще те затрупа! Ще се задушиш от дима!

Неколцина дори се опитаха да го задържат.

Стойко се изскубна из ръцете им и скочи в огъня. В горящия дюкян той се забави, може би, само няколко мига, но за тълпата отвън те се сториха вечност.

И екна възторжен вик.

Стойко излезе из пожара, влачейки тежка, обкована ракла, която бе започнала да тлее.

—     Я го вижте! Юнак! Юнак и половина!

Похвалите стихнаха внезапно, заглушени от грохота на срутената сграда. Високо в небето се въззеха огнени стълбове и безброй искри, а вятърът ги поде и започна да милва с тях околните къщи!

Страшни милувки!

Сега търновци изтръпнаха: те разбраха истинската опасност от пожара в Брашовския дюкян. Ако бе изгорял само той, те биха събрали грошче по грошче, за да заплатят загубата на Христо Брашована. Биха му ги дали, както се дава милостиня, не на просяк, а на злочест човек. Даваш и не гледаш, какво има в шепата ти.

А страшното започваше едва сега. Гореше не един дюкян, страдаше не една къща! Гореше целия град и всички къщи страдаха.

Няколко сгради вече горяха. По техните дървени стрехи огънят тичаше, като разбойник, който няма милост към нищо. И до къде щеше да тича? И кога щеше да спре!

Писъкът, олелията и суетнята бяха невъобразими. Мъжете разбиваха вратите на дюкяните и изнасяха стоките на улицата. Други се хвърляха в жилищата, за да изнасят покъщнината, децата и обезумелите от страх жени. Трети все още носеха вода, и вярваха, че ще успеят да гасят с нея.

Заптиетата се мъчеха да помагат, колкото могат — гледаха поне да завардят разхвърлената по улиците стока.

Сам търновският войвода — Селим паша — стоеше облегнат на вратата на Стамбуловия хан и гледаше с присвити вежди, как пожарът обхваща сграда след сграда. Той беше блед и сърдит, защото нищо не сърди властните хора повече от съзнанието за безсилието им.

—     Нищо не може да се направи! Нищичко не може да се направи, та да се спре пожара!

И той с гняв стискаше темляка на тънката си дамаска сабя.

В този момент при него дотърча хаджи Минчо. За първи път този спокоен и отмерен човек беше излязъл из себе си: кюркът му беше разкопчан, дясната му емения се бе подпетила, а черният самурен калпак бе пропаднал кой знае къде и посивелият перчем се ветрееше разрошен.

—     Хора ми трябват, Селим ага! Дай ми хора и ще спра пожара!

Пашата го погледна с яд. И ако този човек не беше прочут търговец, познат из цялата империя и личен приятел на великия везир, той навярно би го изругал. А сега само повдигна рамене:

—     Какво ще правиш с хората, хаджи? Не виждаш ли, как е разсвирепял пожара? Нима такъв пожар се гаси с хора ?

И завърши съвсем по турски:

—     Всичко е от Бога. Ако е писано да изгори Търново, ще изгори! Ние не ще можем да го опазим!

Хаджи Минчо избухна:

—     Слушай, какво ти казвам! Дай ми хора. Дигни войниците и им кажи да ме слушат!

—     Мислиш да пренасяте вода от Янтра ли? —- запита турчинът и явно се мъчеше да бъде вежлив.

—     Не е това, не! Не ме разпитвай, за да не стане късно! Прати да викат войниците, а аз ще ти обясня.

Край тях се бе образувала вече малка групичка, която възприемаше думите на хаджията с чудна надежда. Пашата съзря това и не желаеше да загуби или накърни достойнството си. Ако откажеше на хаджи Минча, утре може би щеше да бъде обвиняван, че не е взел мерки да ограничи огнената ламя.

—     Да бъде, хаджи! Макар да съм сигурен, че нищо не може да се направи, аз ще ти дам войници! Опитай! Дано Аллах помогне!

Той повика едно заптие и му поръча да оттърчи до казармата и от там да доведе табур низами.

—     Сега да ти кажа, как ще спра пожара! — успокоен каза хаджи Минчо. — Това, което гори, не може да се изгаси. Поне да запазим оцелялото. Виждаш ли, че огънят достигна вече до моите долни магазии? Там ще го спра.

—    Как? — безпомощно замаха ръце турчинът.

—     Как ли?Ще събора магазиите си.

—     Твоите магазии ли? Те са каменни. На тях нищо няма да им стане. Защо ще ги събаряш?

—     Защото покривите им са дървени и по тях ще пропълзи огънят. Разбра ли?

—     Но дори и да изгорят покривите, магазиите ти пак ще се запазят...

—     Не ме разбираш, —нетърпеливо го прекъсна хаджи Минчо. — Не става дума за моите дюкяни, а за къщите, които са отвъд. Аз ще съборя три дюкяна, за да запазя от пожар трийсет къщи...

—     Ами загубата ти?

Хаджи Минчо само го погледна и бързо се упъти да пресрещне войниците. Пожарът вече наближаваше неговите магазии и той бързаше да изпълни един човешки дълг, който бе поставил в недоумение управителя на търновския санджак.

Пожарът продължаваше своя страховит вой и в неговата жълтава светлина не се съзираше руменината на новия ден.

Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ