ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА XIV-XV

 Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин

XIV

СЛЕД сватбата на Пенка хаджи Минчо като че ли изведнъж застаря. Промени се начинът на живота му и тази промяна измени и нрава му.

Той пак си отпочиваше на чардака след работа, но сега вече караше Кина да сяда до него, за да не чувствува, че му липсва нещо от къщи.

А Пенка не му липсваше съвсем. Почти всеки ден тя наминаваше, кога сама, кога с Николи, през бащината си къща да поутеши старите, а и сама да се поутеши. И дълго след тяхното излизане хаджи Минчо клатеше глава и питаше:

— Добре се нареди детето ни, а, Кине?

— Добре, разбира се. От това по-добре не бихме могли и да чакаме. Взехме зет от син по-добър. Николи е прибран човек: и умен и добър...

— И най-вече обичат се, — прибавяше хаджията и тръпка на доволство минаваше през него.

— Ех, хаджи! Ти ставаш като децата! Ще се обичат, ами! И двамата млади, и двамата хубави. . .

Хаджи Минчо не беше станал като децата. Напротив, влизането на Николи в семейството му го беше някак-си поосвободило от големите грижи за фирмата. Сега там имаше не само ортак, а и свой човек. И това му даваше възможност да се отдели от работата и да се заеме за по-други неща.

В нрава на хаджията имаше вродено чувство за обществено служене още много отдавна. Не бяха само случаите с изгорените магазии, или с изписаната от Виена аптека. Много и много пъти той беше показвал на съгражданите си редки примери на пожертвувателност и обич към обществените инициативи и винаги правеше това с величава скромност, не като нещо особено, а като съзнателно изпълнен дълг.

Откакто Николи му стана зет и пое почти изцяло работата на фирмата, на хаджията му се развързаха ръцете, за да изпълни този дълг още по-широко и още по-пожертвувателно.

Той започна да прави дълги разходки с Стоенчо Ахтаря и на дълго да тълкува с него писанията на Паисия Хилендарски. Често започна да приема в къщата си даскал Петко, който беше заменил в прякора си турското Бюлбюл с българското Славейков и новия псалт даскал Никола Златарски — млад мъж, ала учен и тънък познавач на свободолюбивите европейски идеи.

Бездруго, хаджи Минчо не можеше да възприеме тези идеи току-така. Той дори се присмиваше на пламенността на двамата учители, но все пак ги посрещаше с търпение и снизходителност.

—     Ти, даскал Петко, ловил ли си дива котка? — смееше се понякога той — Най-напред ще се научиш да ловиш дива котка, а сетне ще отидеш да ловиш мечка. Инак мечката ще те изяде.

—     Какво искаш да кажеш, дядо хаджи?

—     Какво ли? Че най-напред трябва да опитомиме българина, да го научим да се чувствува човек, та сетне да го караме да си дири свободата от агите.

—     Ами нали това правим ? Защо сме тръгнали да учим хората? Ако не беше тъй, да бяхме нарамили шишенета.

—     Виж, тук те харесвам!

Той, наистина харесваше този път на мислене, защото беше улегнал и затежал човек, за когото действията на хайдушките дружини бяха по-скоро пакост за мирното население, отколкото някакво отмъщение за агите и низамите.

И затова залагаше за образованието и духовното отрезвяване на българите, с всичката онази рядка упоритост, която отбелязва светлейша епоха в историята на България.

Годините се търкаляха и с всяка отъркулната година хаджи Минчо засилваше своята дейност за опитомяването на българина. В тази дейност той неусетно увлече и зет си — хаджи Николи — който обожаваше стареца и възприемаше безрезервно неговите схващания.

Тежката каса се разтваряше твърде често за черкви, манастири и училища, а на гърба на всяка излизаща книга се четеше назидателният подпис: „спомоществуватели“ и на първо място „хаджи Минчо от Търново подарил толкова и толкова гроша“.

Приятелите на хаджията се увеличаваха от ден на ден, ала и враговете му от ден на ден задълбаваха между веждите си зла бръчка и в мислите си записваха по некоя лоша закана.

Ако тия закани можеха да тровят, само една от тях би отровила хаджията: най-малката и най-невинна закана на бившия му счетоводител Стефан.

В ранната пролет на 1849 година пристигна в търновското войводство важна новина: през града щеше да мине превеликият и пресветъл султан Абдул Меджид — хан на османлиите и повелител на българите и гърците.

От основаването на турската държава до 1839 година не е имало по-мъдър и по-далновиден султан от Абдул Меджида.

Не става въпрос за някакво негово особено „милосърдие и човеколюбие“, или за благородно желание да подобри участта на поробените под егидата му народи. Но Абдул Меджид беше мъдър, за да сложи началото на прословутата „епоха на реформи“ (танзимат хайрие), с която хвърли прах в очите на демократична Европа и остроумно залъга робите, надигащи вече глави.

Меджид отлично разбираше, че конят се кара или с камшик, или със зоб и приятелско потупване по шията.

Времената се бяха изменили. Той не носеше камшика на Баязида, Сюлеймана или Селима и затова увеличи дажбата на коня си с хат-и-шерифа, а с хат-и-хумаюна лекичко го потупа по шията.

И конят невярно — или поне той мислеше така — щеше да продължава да го носи още дълго време.

Та как можеше и да не мисли така, когато дори пламенният даскал Петко Славейков беше съчинил песен нарочно за посрещането му в Търново?

Учениците бяха научили тази песен и когато от арбанашкия път се зададе тържественото шествие, стотина детски гласчета приветствуваха султана с думите:

„Зимата се мина и султана мина, —

ей пролетта дойде и султана

пройде по цела Тракия и по България,

кротък, като агне, кога се обагне,

силен, като аслан, той дойде насам. . .“

Абдул Меджид поиска да му преведат песента, която имаше още стотина такива стихове и остана дълбоко поласкан. Или поне така се показа. И от благодарност събра във войводницата първенците на Търново — и българи и турци — за да разговаря с тях за нуждите на града и на населението.

В това тежко събрание, разбира се, никой не би по-смел да изкаже някакво недоволство от властта и султанското правителство. Напротив, всички се надпреварваха да възхваляват делата на „всемилостивия Падишах, който, като слънце ги озарил с милостите си“.

И тъкмо в този момент на любоугодническо ласкателство се издигна един глас, отначало плах и тръпен, а после силен и рязък:

—     Простете ми, милостивий господарю. Аз съм твърде млад в тази почтена среда, за да се осмеля да говоря пред вашето светло лице. Но всички тук изказват само задоволството си. Нека ми бъде простено, да изкажа едно недоволство.

Насъбраните изтръпнаха. Падишахът се наведе на ухото на войводата и запита:

—     Кой е този смелчага?

—     Един шивач, ваше величество — промълви войводата, бял като платно. — Един шивач на алафранга дрехи. Казва се Никола.

Султанът се усмихна.

—     Кажи, приятелю. Кажи от какво си недоволен?

—     От владиката, — свободно отговори Никола. —Може и добър човек да е, но е грък. А ние сме българи и искаме български владика.

Тишината в залата беше противна и глуха. Чуваше се ускореното дишане на шивача.

—     А защо не сте доволни от владиката? Нали е еднаква вярата ви?

Тук присъствуващите се изненадаха още повече. Защото вместо да отговори Никола, хаджи Минчо се надигна от миндера и се поклони!

—     Господарю, този млад мъж е прав. Нашата вяра е еднаква, ала ние сме българи. Гръцкият владика не служи молитвите по български, а по гръцки. И народът не може да го разбира. И поповете не може да разбира, защото гръцки владика — гръцки попове назначава по черквите. Това е истината. Ти отсъди, както ти подскаже милостивото сърце.

Всички бяха бледи и задъхани. Всички смятаха, че Никола и хаджи Минчо са загубени, защото са се одързостили да се оплакват пред султана.

А самият султан се усмихваше благо и насърчително:

— Благодаря ви, приятели. Благодаря ви, че ми отворихте очите. Ще стане тъй, както искате вие. Аз не мога да не се вслушам в толкова справедливо оплакване...

Абдул Меджид имаше щастливото качество да забравя обещанията си, или, по-право, да ги изпълнява по своему.

Няколко месеца по-късно владиката бе сменен с един опиянчен малоазиатски грък, хиляди пъти по-лош от предшественика си.

Сменен беше, обаче, и войводата. На негово место бе назначен мюдюрин.

Допреди търновци се ползуваха с привилегията поне името на началника им да бъде българско.

След събранието в войводницата за султана бе станало ясно, че трябва да се пипа по-здраво.

XV

За хаджи Мехмед думите на майстор Никола Филиповски нямаха никакво значение. Те бяха думи на един обикновен занаятчия, който по чудо е бил поканен на високото събрание във войводницата и там пред светлото лице на султана, си е позволил глупостта да говори против реда в държавата.

Но когато хаджи Минчо взе страната на шивача и високо потвърди недоволството на българите от владиката — завистникът изпадна в някакво диво опиянение. Той си помисли:

— Ето сега султанът ще отсече: как ти, хаджи, си позволяваш да говориш пред мене за тогова, за когото съм подписал берат и когото съм удостоил с царско доверие? Имаш ли ум, хаджи?

А сетне ще повика палача и ще му поръча да обезглави непокорника и дръзкия хулител на законите.

Но това не стана. Абдул Меджид отвори шепата си със зобта и подаде на недоволниците. Той им обеща една залъгалка и с това се свърши работата. Дори, на излизане от войводницата, стисна ръка на хаджи Мехмедовия враг и му каза доста високо, за да го чуят околните:

—     Зная за вас, почтений хаджи Минчо. Говорили са ми много за вас и за вашия съдружник доктор Селвели, който живее и работи във Виена. От търговци като вас империята има много голяма полза. Щастлив съм, че можах да ви видя и лично да ви опозная.

Хаджи Минчо поблагодари с въздържана любезност и вместо да придружи султана до чакащия го на Башдарлък файтон и екскорт, тръгна по обратна посока.

Хаджи Мехмед остана поразен. И той — гордият ага, който никога не споделяше чувствата си с гяурите, а особено когато те му бяха служещи, привечер повика счетоводителя си Стефан и му предложи да се поразходят с файтона до Мармарлия.

За втори път хаджи Мехмед прекрачваше прага на Малтициното заведение. Малтица беше изненадана от нечакания гост, но с присъща на професията си любезност, покани:

—     Заповядай, хаджи ага. Поседни в кьошка, защото в бахчата е студено. Какво да ти дам да пийнеш? Имам праскова ракия, каквато и Падишахът не е пил. Искаш ли?

Мехмед ага махна с ръка и с този знак посочи, че му е безразлично, какво ще пие. После се наведе към Стефана и му довери:

—     Е, научи ли, какво стана днес във войводницата? Знаеш ли, какво позорно дело се извърши пред султана?

Стефан промълви с унизителна любезност:

—     Хайде холам, хаджи ага! Какво е станало?

—     Толкова страшна работа, че да не повярва човек. Един луд шивач каза пред Падишаха, че не бил доволен от владиката.

—     И таз добра! — плесна ръце Стефан.

—     Чакай, чакай, — прекъсна го турчинът. Това не е нищо. Срамното е, че подир него се надигна от мястото си хаджи Минчо и потвърди думите му! Е, как ти се вижда тази работа, а?

Малтица донесе ракията и чашките и хаджи Мехмед направи знак с очи на Стефана, да не приказва пред нея.

—     Пийте на здраве, хаджи ага, — покани Малтица. — От тази ракия човек се подмладява...

—     Наздраве, — отвърна небрежно турчинът и това даде основание на опитната кръчмарка да си отиде.

Стефан едва изчака да напусне кьошка и възкликна:

—     Истина ли е това, което ми казваш, хаджи Мехмед? Да вярвам ли?

—     Можеш ли да не вярваш на ушите си? Аз с тях чух дума по дума това, което рече хаджи Минчо. Отначало помислих, че е пиян...

Хаджи Мехмед майсторски скри похвалата на султана към хаджи Минча и това направи, защото не можа добре да разбере смисъла на самата похвала.

Стефан пресуши чашата си, млясна с устни, като стар пияч и въздъхна:

—     Така е! Господ дава пари на някои хора и ги заслепява. Хаджията е помислил, че и със султана може да дели мегдан... чуден човек...

Хаджи Мехмед някак-си се съвзе:

—     Това ти го казвам току тъй, Стефане. Мене какво ми става от приказките на този и онзи? Хаджи Минчо ми е комшия в чаршията и само затова стана дума за него.

Този турчин, наистина беше странен човек. Като че ли се срамеше от своята подлост, или пък нарочно я обличаше в много чудновата форма, за да не изглежда-тъй противна и грозна. Той съзнателно разправи на Стефана за хаджи Минчовите думи пред султана, защото искаше тези думи да станат известни на цяло Търново. Мислеше, че така най-добре ще уязви стария търговец. От друга страна се мъчеше да даде на този разговор някаква невинна форма, за да може при всеки случай да се измъкне из него без опасност.

Но подлеците отлично се разбират. Стефан отлично разбираше хаджи Мехмеда и след третата чаша му каза:

—     Хаджи ага, аз зная какво да правя по тази работа.

—     Какво ще правиш? — почти викна турчинът. — Недей! Той хаджи Минчо може и да е сгрешил...

—     Знам си аз работа, хаджи ага! — твърдо отвърна Стефан. — Хаджията от богатство се е забравил. Но и владиката не е сиромах. Да видим, кой ще излезе по-майстор...

Хаджи Мехмед накваси с език пресъхналите си устни:

—     Мене тези неща не ме занимават, Стефане. Тези са ваши черковни работи. Оправяйте си ги вие. Аз само казах, че не биваше хаджи Минчо да говори така пред султана.

—     Знам си аз, знам! — отсече Стефан и за да успокои чорбаджията си, викна на Малтица:

—     Нека дойдат няколко момичета да ни забавляват!

Същата вечер хаджи Николи влетя в къщата на своя тъст и без да поздрави Кина изтърча по стълбите на чардака:

—     Дядо хаджи, дай да ти целуна златната ръчичка! Чудо и половина е станало! Цяло Търново говори за тази работа,

Хаджи Минчо от начало се сепна:

—     Ти ли си, Николи? Изкара ми ума. Седни де! Какво има? За какво ще ми целуваш ръка ? Какво чудо е станало, дето цяло Търново да го приказва?

— За събранието във войводницата казвам. За дето си говорил пред султана.

—     Николи! — укорително каза хаджията. — Затова ли говори целият град?! Ами кой е разказал на гражданите?

—     Всички: и хаджи Димия, и хаджи Георги Кисима, и хаджи Славчо... Ала най-вече майстор Никола. В кафенето — в Лефтеровото кафене — майстор Никола се изви и тръсна пред всички: „Баби сте вие, казва, не посмяхте уста да отворите. Само хаджи Минчо си каза правото. Баби... “

Хаджи Минчо беше и доволен и не. Той чувствуваше, че е бил прав, когато е говорил против владиката, а не можеше да разбере, какво толкова страшно има да кажеш една истина, па било то пред султана, или пред Бога.

—     Е, какво толкова съм направил?

—     Как какво? — зачуди се Николи. Малко ли е това, да се обърнеш пред целия град и да кажеш на Абдул Меджида, че тази гръцка змия трови българщината? Малко ли е това?.. Стига дето си защитил даскал Петко... Помниш ли, как го бе затворил в курника?!

Хаджията отпусна глава и по-бързо завъртя броеницата си. Мислите му бягаха безредни и несвързани. Какво нещо е младостта, казваше си той. От какви дребни работи се вълнува и вярва, че е прехвърлила планини... Ако това беше толкова лесно. . .

—     Ами как е Пенка? — запита той, за да отклони потока от похвални думи.

—     Пенка е добре... И тя се радва, като научи, какво е станало във войводницата.

—     Николи, — за втори път го укори старият търговец. — И на нея ли си подействувал с твоите луди мисли и кроежи? Божем щеше да ставаш мирен и кротък търговец, а то?...

Николи отначало се стъписа, а после прихна:

—     Ами от кого съм се учил, дядо хаджи? Най-напред ми беше наставник, а сетне и тъст... Виноват ли съм, че си ме научил да обичам сиромашта и българщината?...

Хаджията не отговори, а тежко се надигна от миндера:

—     Хайде, че е време. И тебе ще те чакат за вечеря...

И пак се разбъркаха мислите му и пак прибягна през тях: колко чудно нещо е младостта!

Наистина, чудна е младостта. Петнайсетина дни Стефан наобикаляше митрополията всяка вечер, като излизаше от магазията на хаджи Мехмед. Той се навърташе там, за да види секретаря на митрополита — гърка Магавулис — и да поиска съвета му. Искаше да си отмъсти за всичко: за несподелената любов на Пенка, за изгонването из кантората на хаджи Минча, затова, което смяташе, че го е обидило и огорчило.

Магавулис бе научил всичко и преди срещата си със Стефана, но той нарочно споделяше вечерните му разходки, за да има един куршум повече срещу хаджи Минча. Съобразителната подлост му беше доказала, че куршумите срещу врага никога не са излишни. Той обаче, не знаеше срещу кого ще стреля.

И тъкмо срещу Св. Св. Кирил и Методий се яви в кантората на хаджи Минча.

Старецът не беше там. Беше излязъл по-рано, защото Николи вършеше работа за двамина.

А Николи току-що изпращаше Стойко и малкия Минчо да занесат пет оки бял анадолски восък — оброк на Преображенския манастир и курбан за Светите български просветители.

Магавулис влезе в кантората, като приятел и без покана седна на един стол.

—     Къде ги пращаш, хаджи Николи ?

—     Кого? Момчетата ли? В Преображенския манастир. Имам оброк и всяка година на този ден изпращам по пет оки восък... Защо питаш?

—     Питам, защото утре не е празник. Какъв оброк ще изпълняваш в делник?

—     Как да не е празник, — настоя Николи и начаса се сети: гъркът го предизвикваше. Той сви злобно очи и кресна:

—     За вас гърците може и да не е празник, но за нас си е! Разбра ли? Иди кажи на чорбаджията си, какво съм ти рекъл!

—     За кой чорбаджия казваш, хаджи ? — лукаво запита Магавулис.

—     За твоя владика?

—     Ами твой не е ли, този владика?

Николи едва сдържа гнева си. Наистина, имаше нещо необикновено в държанието на владишкия секретар. Друг не би си позволил такъво държание срещу един член от фирмата „Хаджи Минчо, Селвели и Содружие“. И пак младостта надделя над благоразумието. Той изсъска:

—     Не ми е владика. Като дойде българин владика в Търново, на него ще се поклоня и ще му служа. Разбра ли?

—     Разбрах, хаджи. Ще ти кажа и на тебе, та и ти да разбереш: като дойде българин владика, ти ще си видиш ушите!

Това ругателство надхвърляше всяка мярка. Николи настръхна и повдигна тежкия капак на желязната ракла:

—     Слушай, подлецо! Тези пари виждаш ли ги?

Пред очите на гърка заблестяха купчинки злато и сребро.

—     Виждаш ли ги, те питам?... Ще ги похарча до парица, за да прогоня гръцките змии из българските черкви! . . . Тъй да знаеш!

—     Тези пари не са само твои, —- подхвърли Магавулис.

—     Не са! —  викна Николи. —Те са и мои, и на хаджията, и на доктор Стати. Но и тримата мислим едно! Кажи го на господаря си, змийо! Кажи му го, за да знае!

—     Значи аз съм змия, а? — изкриви уста гъркът. — Добре! Ще видим! Утре войводата ще те повика да му повториш думите си. И владиката ще те анатемоса. . .

—     Вън! — закрещя Николи извън себе си. — Вън или ще ти разбия черепа... Животно долно и мръсно!

Малко преди да влезе Магавулис един корав българин —Ради Маждракът — бе влязъл в магазията и разговаряше със Стойко. Когато Николи повдигна гласа си, те без да знаят защо се притаиха до вратата, а когато видяха стола издигнат застрашително над главата на гърка и двамата се хвърлиха върху Николи и му отнеха това страшно оръжие.

—     Чакай, Николи! — викна Маждракът. — Опомни се! Не си струва труда да убиваш такова говедо!

Магавулис благоразумно се измъкна.

—     Говедо, истинско говедо! — изръмжа Стойко.

Николи се спружи на стола и замълча.

Тази вечер Пенка чака до късно мъжа си. После вечеря и си легна.

Николи беше се отбил у хаджи Минча и дълго време Кина се чудеше, какво ли правят двамата мъже горе, в тъмната гостна стая. Тя се опита веднъж да попита, ала хаджията ѝ махна с ръка и това беше знак да не ги безпокои.

Николи беше разправил за кавгата с Магавулис.

После хаджи Минчо бе заговорил тихо и убедително:

—     Ти си казал големи приказки, синко. Казал си, че няма да си оставиш парица, докато не изгониш гърците... Казаната дума не се връща! Затова ти казвам: направи го! На мен нито гърците, нито гръцкият владика не са ми направили зло. Но то не ще рече, че те не са зло за българщината и за българите... Ти, Николи, знаеш какво мисля. Знаеш какво мисли и доктор Стати. Нали помниш, как се карахме за аптеката?... Прави, каквото си наумил...

Той отпусна глава, замисли се дълбоко и продължи, сякаш говореше на себе си:

—     Турците може и да ни правят зло, ала те са ни господари. Завладели са ни и ни мъчат, като роби. Това го разбирам... А защо ни мъчат гърците? Защо ни завладяват душите и сърцата? Защо ни карат и молитвите си да не можем да кажем на български?

Ето, затова се разгневих, дядо хаджи!

Чакай, чакай, — прекъсна го хаджията. — Зная защо си се разгневил и не те осъждам... Друго ми мина през ума: можеш да искаш да се бориш с гърците, ала нищо не можеш да им направиш, ако си тука. Владиката ще си стои в Търново, патриката ще си бъде в Цариград и на тебе само гневът ще ти остане... А ако си...

—     Какво ако съм?

—     Ако си в Цариград...

Хаджи Минчо стана от миндера и нервно започна да обхожда стаята.

—     Ако си в Цариград повече работа ще можеш да свършиш... Там ще можеш да работиш, колкото си искаш против владици и патрици. Разбра ли ме?

Николи наведе глава и след миг мълчание отвърна:

—     Разбрах, дядо хаджи. Добре те разбрах... Мило ми е Търново, но ако трябва... Е, трябва, разбира се... Щом ти казваш!...

Две недели по-късно Николи замина с жена си за Цариград.

Бръчката между веждите на хаджи Минча стана по-дълбока, но той имаше силата да я крие дори от Кина.

Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII