ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА IX-X

Из историческата повест за Хаджи Минчо от Търново  "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин

IX

НЯКОГА светите отци на черквата са писали и проповядвали, че най-големият, най-пагубният и най-смъртният грях е завистта — тази невидима и черна мъка, която като усойница свива гнездо в сърцето и на погледа слага черно було. Но светите отци не са познавали завистта и затова не са знаели оная болезнена сладост, която тя дава на обладания от нея.

Завистникът страда от съзнанието, че други обладава блага, които той би искал да притежава, но пък се опива от удоволствие — разбира се, болно и скверно, че друг не изживява неговата мъка. Той мисли, че е най-нещастният човек на света, че е незадоволен и неразбран, че Бог напразно го измъчва, за сметка на другиго — и по такъв начин става длъжник на Бога. А това вече е значителна радост, защото добива увереността, че е длъжник Томува, Комуто всички дължат. С тази увереност живееше хаджи Мехмед Караманлията. Той беше богат, имотен и заможен човек, но в погледа му винаги беше хаджи Минчо: по богатият, по- имотният, по-заможният.

Хаджи Мехмед не знаеше дали би бил доволен, ако беше по- богат от хаджи Минча, но сигурно щеше да се радва ако омразният български търговец беше просяк. Той би се радвал дори ако сам беше бедняк, стига да можеше сегиз-тогиз от коравия си залък да подхвърля по един къшей на българина. Защото завистта е преди всичко унижение. Тя има една логика: Господи, готов съм да изгубя едното си око, стига моят враг да си изгуби и двете!

Хаджи Мехмед редовно ходеше в джамията на Башдарлък, редовно произнасяше молитвата си с лице обърнато към Мека и макар да знаеше добре задълженията на Мохамедовата нравственст, според която завистта е толкова грях, колкото и според християнската религия, твърде често слагаше в молбите си към Аллаха такива пожелания, че ако те можеха да убиват, хаджи Минчо би бил мъртъв.

Понеже всеки завистник е подлец, подлец беше и хаджи Мехмед. Той нямаше смелостта да каже на хаджи Минча в очите, че го мрази и желае провалянето му, а напротив много ловко се подмазваше, като че ли самото това подмазвание удовлетворяваше болката му.

Случваше се понякога привечер, след свършването на пазара, хаджи Мехмед да се отбие в кантората на хаджи Минча, която беше току срещу неговия дюкян, и с най-благо лице, с най-приятелски глас да започне да разпитва как е минал пазара, какви са кяровете, как се е търсила тази и онази стока. Тогава хаджи Минчо изпращаше чирачето да поръча кафета и с благородната си доверчивост разговаряше дълго с този, когото подозираше, че му е враг, но когото не можеше да мрази по подозрение. Дори когато научаваше, че хаджи Мехмед е намалил цената на някоя стока, за да го конкурира, хаджи Минчо се усмихваше и завърташе небрежно броеницата си:

— Има за него, има и за мене!

Не така мислеше завистникът. Той по цял ден седеше на прозореца на дюкяна си и гледаше към магазиите на конкурента. Почваше някак несъзнателно да брои колко хора влизат в дюкяна, колко коли донасят стока, и колко отнасят, и с всяка спряла пред хаджи Минчовия дюкян кола в сърцето му се впиваше по един от тръните на завистта. Други път пък се опитваше да разпитва слугите на хаджи Минча какви стоки са получили, колко ги продават, други кервани ще ходят ли да возят стоки от Свищов и прочие. Слугите обикновено отговаряха, че не знаят нищо, защото всичко се работи в кантората, а те само товарят и разтоварват. Веднъж обаче писарят Стефан се беше отпуснал и беше разказал доста на турчина, без да забележи злобата в очите му. Тогава именно хаджи Мехмед му предложи по-добра заплата, ако напусне хаджи Минча и отиде да служи при него. Стефан беше добър писар и турчинът мислеше, че като го вземе при себе си, ще лиши врага си от един способен човек.

Като получи предложението, Стефан се похвали пред слугите и керванджиите и беше изненадан от думите на керван-башията дядо Али:

— Камък, който се търкаля, момче, не лови мъх. Двайсет и пет години аз ям хляб на тази врата, та и баклава да ми дават на комшийската — няма да ми се услади.

Стефан беше твърде лекомислен, за да разбере мъдростта на дядо Али. После дойде глупавото му увлечение по Пенка хаджи Минчова, което не беше любов, а момчешка суетност (той беше хубавец) и най-сетне разговорът с хаджи Николи на Зеленка съвсем го прати в дюкяна на турчина.

С влизането си там той започна да говори против хаджи Минча и съдружниците му, а за да угоди на новия си господар, в приказките си слагаше и твърде много пиперливи измислици.

Завистта на хаджи Мехмед растеше всеки миг и жилото на злобата все по-дълбоко се впиваше в мисълта му. И най-голямата му мъка идваше от това, че не можеше всеки ден да знае, какво става в кантората срещу дюкяна му.

В средата на септември хаджи Мехмед видя, че слугите на хаджи Минча изпразват един от дюкяните му и пренасят стоката в друг. Два дни по-късно в празния дюкян влязоха тревненци бояджии с тенекета и четки и песните им проглушиха цялата чаршия. А подир седмица пред боядисания дюкян се спряха две от колите на хаджи Минчовия керван и слугите започнаха да свалят някакви хубави бели сандъци. Разтоварването ставаше толкова внимателно, като че в сандъците се криеха патрони. Сам хаджи Минчо следеше за разтоварването и дори помагаше на слугите.

—     Стефане, — викна хаджи Мехмед на писаря. Я ела да видиш какво разтоварват отсреща?

Стефан дълго гледа сандъците и изви вежди:

—     Не мога да разбера, хаджи ага. Докато бях там, не е идвала такава стока. . . Това ще е пак някоя нова лудория, с която хаджи Минчо ще гледа да удари почтените търговци! .

Сам хаджи Мехмед предполагаше такова нещо, но не смееше да го каже високо. Махна с ръка:

— Гледай си работата. И на тези сандъци ще им се чуе гласа!...

Нея вечер хаджи Мехмед, който имаше две дъщери за женене, за пръв път прекрачи прага на „веселото“ заведение на Малтица.

X

СТОЙКО беше отрасъл в хаджи Минчовия дюкян и към него търговецът имаше особено благоволение. Миналата година го беше изпратил на панаира в Ески-Джумая и му беше поръчал да купи чифт биволи, каквито си хареса. Стойко и не подозираше за кого купува биволите. А като ги докара в Търново, хаджи Минчо го повика насаме в кантората и му обясни:

— Тези биволи, синко, ти ги подарявам. Поръчал съм ти в Дебелец и нова кола. . . Не си вече момче и не може все да чиракуваш в моя дюкян. Ще започнеш керванджилък. Мой керванджия ще бъдеш. Керванджийството е самостоятелна работа, а не слугуване. Гледай дядо Али. От двайсет и пет години е мой керванджия. Има си къща и лозе и друг имот; има си и скътани парици. Вече остаря. Подир някоя година ще остави керванджилъка и ще си почива. Тогава ти ще ми бъдеш керван-башия.

Стойко беше тъй поразен, че не можа да отговори нищо. Само се наведе и целуна ръка на чорбаджията си. Но в сърцето си запази толкова обич към хаджи Минча, че винаги се стараеше да му я докаже. Той беше най-изпълнителният керванджия, най-пъргавият работник в дюкяна и най-верният човек на фирмата. И затова се ползуваше със значителна свобода пред хаджията.

Когато разтоварваха белите сандъчета, които тъй много бяха развълнували хаджи Мехмед Караманлията, само Стойко има куража да запита:

—     Не знам какво има в тези сандъчета, ала злато да беше, дядо Али по-малко щеше да ни гълчи да си отваряме очите. Тъй му бил поръчал шлепчията. Каква е тази стока, дядо хаджи?

Хаджи Минчо го стрелна недоволен, а сетне се усмихна приятелски:

—     Друг да ме запита, ще му скъсам ушите! Тебе те прощавам! Други път не питай, докато не ти кажат!

И съвсем тихо, за да не чуят другите момчета, прибави:

—     Като пренесем стоката в магазията, ще отидеш да повикаш доктор Павли. Тогава тримата ще разтворим сандъчетата и ще видиш, какво има в тях.

Подир по-малко от час доктор Павел Марков пристигна в кантората и от вратата почна:

—     Да ви се не види работата! Това момче, дядо хаджи, ми изкара ума! „Доктор Павле казва, бързай в кантората на хаджи Минча!“ Извади ми ума, и как съм дотърчал до тука, аз си зная. Мислех си, кой знае какво нещастие е станало!

—     Не е нещастие, ами радост. Затова те виках. Добре, че Николи не е в Търново. Не искам и той да знае, какво съм нагласил, докато не бъде всичко готово! Ела сега с мене . . .

И като минаха през дюкяна, направи знак на Стойко.

—     Хайде с мене. Вземи и теслата.

Като влязоха в магазията с новата стока, хаджи Минчо завъртя отвътре ключа и посочи сандъчетата на доктора:

—     За това те виках.

—     Какво е то?

—     Ще видиш. Стойко, внимателно разкови едно сандъче, да покажем на доктора, каква стока сме донесли за него.

Под откъртения капак на сандъчето се показа бял мек талаш, а между него — добре наредени — стояха еднакви кристални шишета с едри черни надписи на едната страна

—     Аптека! — плесна ръце докторът. — Ти си доставил аптека! Дядо хаджи!

И здраво разтърси хаджията в прегръдката си.

—     Стой бре, хубостнико! Ще ме събориш! Какво толкова си се разлудувал!?

Но сияещите му очи показваха, че е благодарен на доктора за непринудената ласка.

—     Как няма да лудувам, дядо хаджи? Та тази аптека ще бъде първа в цяло българско... Разбираш ли ме ти мене? Ще идват хора от десет каази да си купуват лекарства...

—     Чакай да ти кажа и другото, — прекъсна го хаджи Минчо. — Аз и за доктор съм се погрижил. Пратих писмо на хаджи Павли в Цариград, да ми намери и прати един добър доктор...

Брадичката на доктор Павли затрепера:

—     И доктор, а?... За какво го правиш всичко това, дядо хаджи?

—     Как за какво? — зачуди се хаджи Минчо. — За българщината. Турците не се грижат за нас. Гледат само да си събират данъците. А нашият народ не е кучешки! И той има нужда от грижи. Всеки, който има възможност, трябва да се грижи!

—     Път сочиш ти, хаджи Минчо, — съвсем тихо и с прекъсвание промълви докторът. — Път равен и верен път, ала колцина ще тръгнат по него?

—     Аз нали по него вървя, стига ми!

Стойко чу думите за „пътя“ и изведнъж си спомни разговора с дядо Али, когато за пръв път пое керванджийския остен. Ето какво значело да си избере „звезда керванджийка“ между хората и според нея да си наглася живота!

И в съзнанието на Стойко блесна мисълта, че си е намерил опора в живота. Той мислено се обеща да върви по пътя на хаджи Минчо, макар че от целия този път можа да разбере само едно задължение: човек трябва да служи!

—     Ще те моля за едно нещо, доктор Павле, - рече хаджи Минчо. — За аптеката и за доктора не казвай никому нито дума. Искам да се нареди всичко, та тогава да се разчува. От тебе искам да наредиш аптеката, както трябва, защото съм обещал на хаджи Павли, че докторът като дойде, ще намери такава аптека, каквато няма в Цариград. Ето този момък ще ти помага и ще ти изпълнява всички заповеди. . . На ти и тези пари. Ако не стигнат да се направи всичко, ще ми искаш още, ако артисат — ще ми ги върнеш.

Една седмица в дюкяна чукаха дърводелци, после дойдоха пак бояджии, после на прозорците и вратата бяха поставени нови джамове, блестящи от чистота — и всичко беше готово. Две нощи поред доктор Павел Марков работи със Стойко в дюкяна, а на третия ден хаджи Минчо бе повикан от доктора да види новото си дело.

Хаджията засия. По стените на дюкяна бяха издигнати добре боядисани рафтове, на които бяха наредени буркани и стъкла. Към дъното, между рафтовете имаше сложена голяма маса и сред нея една толкова малка теглилчица, че на хаджи Минчо, който бе свикнал да мери стоките си с хиляди оки, тя се стори, като детска играчка.

—     Благодаря ти, доктор Павле. Изпипал си я майсторски тази работа. Като своя си я изпипал...

Докторът се засмя:

—     Опитвам се, дядо хаджи, и аз да тръгна по твоя път...

Но хаджи Минчо не го дочу, защото гледаше изправената в един ъгъл до стената голяма, нова тенекиена табела с надпис: „Аптека—Хикимница“.

—     Поръчах табелата на Панайота Куция. Аз му написах буквите на книга, а той ги направи на тенекията. Като дойде новият доктор и си започне работата, ще закове табелата над вратата, та да знае мало и голямо, какво богатство се крие в този дюкян.

Хаджи Минчо поклати глава и се упъти към кантората си. В очите му още се отразяваха големите черни букви върху бяло боядисаната табела.

Докторът пристигна в Търново една сутрин и веднага се яви в кантората на хаджи Минча.

—     Вие сте хаджи Минчо хаджи Цачоолу, нали? — запита той с една непринудена учтивост, която веднага се хареса на търговеца.

—     Аз съм. А вие кой сте, ваша милост?

—     Изпраща ме при вас хаджи Павли от Цариград. Даде ми и препоръчително писмо. Заповядайте.

—     Браво! — видимо се зарадва хаджията и пое писмото. — Седнете, господине, седнете, докато прочета, какво ми пише моят приятел хаджи Павли.

Той не прочете трите реда в обръщението, които от вежливост се пишеха на всяко писмо, а направо премина към текста:

„Приносителят е человек честен и вещ в работата си. Тук се ползува с добро име и идва в Търново, не защото се лакоми за повече пари, а защото иска да работи за здравето на хората. Макар баща му да е грък,

майка му е чиста българка от Филибе и той се е метнал на нея по сърце. Като ти съобщавам това, достопочтений ми хаджи Минчо вярвам, че съм ти изпълнил благородното поручение и съм ти намерил най-монасип (подходящий) человек и лекар. Казва се доктор Алеко Христофидис. А в Цариград го знаят Алеко Хиким...

—     И тъй нататък, и тъй нататък! — завърши хаджи Минчо и остави писмото настрана, без да дочете края, изписан с хиляди благопожелания и поздравления — Значи доктор Алеко... Много ми е драго, господине.

Той подаде ръка на госта си и дълго, изпитателно го загледа. Докторът беше на около трийсет години, висок, мургав и черноок, с една особено привлекателна и тънка усмивка.

—     Каза ли ви хаджи Павли при какви условия ще работите в Търново?

—     Каза ми, господин хаджи Минчо, и аз ги приех с радост. Да ви кажа искрено, аз и в Цариград изкарвах добри пари, та не това ме съблазни да дойда в Търново. Щеше ми се да поработя между народа и да принеса повече полза, отколкото в столицата, където при мене идваха все охранени и омързеливени ефендета.

Тези думи се понравиха на хаджията, но това, което младият човек му каза после, още повече го зарадва. Навярно хаджи Павли беше разказал на доктора, колко хаджи Минчо не можеше да понася гърците и колко време се е борил с тях, та младият човек сметна за нужно да продължи обясненията си.

—     Да не ви учудва моето гръцко презиме. Баща ми беше варненски гагаузин-гъркоман, а майка ми е чиста българка. У мене е гръцко само презимето!

И се разсмя от сърце. Хаджи Минчо също се разсмя и покани:

—     Ела сега, доктор Алеко, да си видиш царството. Там никой не може да ти се меси!

Докторът намери аптеката отлична и не скри учудването си. Но всъщност него го учудваше нещо друго, което си обясни едва вечерта, когато се запозна с Пол Марко бей. След първите любезности между двамата колеги се започна съвсем откровен разговор. И тогава доктор Алеко запита:

—     Защо се е заел хаджи Минчо с доставянето на аптека и довеждане на лекар.

—     В тази работа имам и аз малка намеса! — отговори доктор Марков и подробно разказа, какво са говорили с хаджи Минча след големия пожар. — Тези мои думи накараха стария търговец да се замисли и, понеже е голям родолюбец и благодетел, залови се да покаже на богатите си съграждани, как се работи за българщина.

Като научи това, доктор Алеко стана най големият почитател на хаджи Минча и един от най-ревностните изпълнители на неговите планове.

Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

Старите търновски махали

Основни единици на града били махалите. Създадени в различно време, при различни условия, с различен етнически състав, те се различавали по своето местоположение, оформление и облик. Населението се разпределяло по махали, които се числели към енориите на църквите. Българите живеели в 10 махали, разположени на запад от Конака. Две от тези махали били вън от чертите на града — Маринополската махала или село, в която бил лагерът на турската войска, и Долна Махала/Асеновата махала/. От документи на Търновската община и на вписаните продавателни завещания и разводни в Новия и Стар кодекс на Търновската митрополия и от някои турски документи узнаваме имената на  следните махали: Патрик махала — при църквата „Константин и Елена", поп Васил махалеси — при църквата „Свети Спас", Анатик махала, поп Йоргоса и Болярската махала при църквата „Света Богородица", Новата и Дервентската махала при църквата „Свети Никола". 
 Старите търновци наричали днешният площад "Цар Асен I"- Кая баш (Голямата скала), той бил в Болярска махала, понеже в българско време тук живеела голяма част от търновското болярство. Тук били разположени няколко чаршии- абаджийска, кожухарска и сарашка.
Халваджи баир се нарича тази част от града, която се намира между конака (полицията) и реката Янтра. Някога тук имало халваджии, от което е и това име. Според други по-скоро махалата се наричала Халваджи баир поради свежия и прохладен въздух (хава), който идел от реката и Света гора.
Дервентската махала наричали тази част от града, която се простирала по пътя за Дервента, т.е. русенското шосе, както и къщите под него, дори до върха на хълма…
Баждарлък/Башдарлък е бил второто по значение търговско място след Кая баш. В повечето стари източници е написан Башдарлък и според което името произлизало от турските думи баш и дар, което значело главна теснина. Според други на това място са стоели и пазели баждарите, които събирали наложените даждии (данъци), за внясяните в града стоки или там е била баждарницата (митницата). На това място са били хановете и каменните маази на Хаджи Минчо Хаджи Цачев и на убиеца му Мехмед Караманлията.

Варуша наричат най-високата част на града по посока на Орловец (Картала).  С това наименование в миналото са наричани градските квартали, които се намират извън крепостната стена на дадено селище.

Турското население пък живеело в 12 махали. В първите години на робството то заселило хълма Царевец, където имало над 180 къщи. По-късно бил заселен и склонът под „Света гора", Турски къщи имало около конака, около църквата „Свети Константин" и в Долна махала. 
Циганската махала наричали тая около чешмата Дервишка. Името си носи или от това, че някога тук са живели цигани ковачи, или пък защото са престоявали по поляната в най-близко съседство цигански катуни през лятото.

През 70-те години на XIX в. в Търново е имало 1526 християнски дома. За нуждите на занаятчиите и търговците, за нарасналия брой на населението в града се разгърнало ново строителство, което изменило турския му облик. Наред с конаците, минаретата и джамиите, които били 21 на брой, извисили ръст и новите български къщи, ханове и църкви. Възрожденската архитектура в Търново била в унисон не само с неповторимата природна даденост, но и с изискванията на епохата. Част от нея била дело на големия майстор-строител уста Кольо Фичето. Създадената през Възраждането архитектура в Търново била жизнерадостна и дръзка като самата епоха. За съжаление честите пожари са унищожавали цели квартали. Така само за един период от 50 години са станали шест големи пожара, които са ни лишили завинаги от много архитектурни паметници. Все пак и това, което е останало до днес — няколко култови и граждански сгради, е неопровержимо свидетелство за висотата на творческия гений на българския строител от тази епоха.

Из Пътеводител на В. Търново от 1907 г. и Общински вестник „Велико Търново”, бр. 15 1939 г.
Картичка из колекцията на Павел Енчев

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Масонството в България, публикувано 1936 г.

 

От 1900 г. Grand Orient de France започва да проявява към вътрешните работи на Турция не по-малък интерес, отколкото Английската Велика Ложа. Поради запрещаването и преследването от Абдул Хамид на тайните сдружения изобщо, ложите стават още по-скрити. В този период до 1910 г. в Солунските и някои други турски ложи биват посветени като масони и няколко български генералщабни офицери които, впоследствие стават възобновители на третото масонство у нас. В Русе е основана ложа № 134, учредена с грамота № 1831 от 18 март 1879 г. от Grand Orient Lusitano Unido — Португалския велик изток. Ложата се е помещавала в собствената къща на Ив. Ведър, който бил и първомайстора на ложата. Около 1882 — 84 г. се образуват масонски огнища в Свищов, Варна, Търново, Плевен и редовна (права) ложа № 162, под името „Братство“, в София, която е била също под послушенството на Португалския велик изток. Под това послушенство е била и първата велика ложа на България, която имала учредителното си събрание в Русе, а първото редовно занятие в гр. Варна на 14 януари 1884 г. В образуването на ложата „Братство" А 162 са взели участие само двама българи, като останалите са евреи и чужденци, след образуването на ложата в нея са влезли и други българи. Имената ми са известни. Но, понеже избягвам да се занимавам с личности и да назовавам имена, и в тази своя статия не ги споменавам. Ложата „Братство“ в София е била разтурена в 1887 г., понеже по-голямата част от нейните членове са били в остър конфликт помежду си по партизански причини и интриги. В Русе през 1881 год. е била образувана една чужда ложа от Морйо, Б. Монторяно и М. Капуто, която се е разтурила в 1882 г. След 1887 г. масонството в България, като организация, заспива. Остават да работят за масонството и да му служат отделни „братя“, посветени и числящи се в разни чуждестранни ложи. Били са открити зидарски ложи от българи, след Хуриета 1908 г., в Македония, Солун, Битоля и Кукуш, под румънско, италианско и френско послушенства. Поради войната 1912—13 г. тези ложи също са били разтурени. Когато в Европа, вследствие на Балканската и междусъюзническа войни в 1913 г., се заговорва за възможна европейска война, масонските ложи във Франция и Англия от два и повече века насам, скрити ръководителки на вътрешната и външна политика на тези страни се раздвижват и подготвят почвата за създаването на ложи под тяхно влияние в ония страни, които те смятат да привлекат на своя страна. Така, в 1914 г. се появяват отново ложи в Русия и България, основателите на които са братя от английски и француски ложи. Основателите на новото масонство у нас са: двамата „братя“ (българи) членове на ложа А 135 „Tolerance et cordialite" и "Lumier et Justice reunies" в Лион — Франция и друг един на английската ложа „Affabilety", както и шест души, посветени в Солунската ложа „Etoile de Salonique" и един посветен в италианската ложа в Битоля „Тега i Sole". Тези 10 души на 7 януари 1914 г. се събират и образуват в София масонско огнище, което на 19 януари същата година се оформя във временна ложа под наименование "3аря". Тази временна ложа на 2 март 1914 г. бива приета като редовна ложа № 463 под послушенството на Великата ложа на Франция, а тържественото ѝ настаняване се извършва на 28 април (нов стил) 1914 г. Всички тези въпроси ги е уредил члена на Съюзния съвет на великата ложа на Франция Леон Франкфор (евреин). Но най-страшното е това, че, когато ние се намирахме във война с Франция и когато ставаха най-лошите боеве на южния фронт и се решаваше съдбата на България, нашите масони по околен път, чрез Швейцария, поддържаха своите връзки с Великата ложа на Франция и се водиха преговори за образуването в България на Велика ложа. На 20 и 24 ноември 1917 г. от ложата „Заря" се образуват две ложи — „Зора“ и „Светлина на 27 ноември 1917 г. става провъзгласяването на великата ложа на България. Плочата (писмото), с което Великата ложа на Франция признава Великата ложа на България, е от 9 юни 1917 година, веднага след това новообразуваната велика ложа на България изпраща своята декларация на всички свободно-зидарски сили в света. В тази своя декларация великата ложа на България признава основните принципи на всемирното масонство, които се задължава строго да изпълнява. И признава девиза на масонството: „Свобода, равенство, братство, с помощта на които девиз еврейството взема оная преднина в живота на народите, която го направи господари на света и който девиз за него е практическо училище, учебен храм на тия три основни начала. Как използуваха масоните и евреите този девиз практически в живота, ще се повърнем да обясним по-нататък, когато ще докажем нагледно, че едните и другите са тъкмо образец на терор, неравенство и омраза. По-нататък в декларацията нашите масони споменават всички залъгалки на масонството, с което то си служи, за да приспива профаните и под маската на тези залъгалки да върши своята спекулативна работа в политиката и в прокарването на лични цели.
На 25 май 1919 г. се основава трета ложа в София — „Сговор“. На 6 май 1921 г. се основава ложа в гр. Пловдив с наименование „Слънце“. Основана е в София акционерното профанно дружество „Подем“, с цел да построи масонски храм. С помощта на „братя“ масони, седящи на министерски и сановнически кресла за Великата ложа на България успява да получи утвърдяване на устава от Министерството на просветата, със заповед № 5225 от 20 октомврий 1921 г., въпреки изричните текстове на конституцията, която забранява всякакви тайни сдружения. В същата 1921 г. се взема решение в ложите „братята“ да навлизат в настоятелствата на разни културно-просветни и други организации, за да ги превземат по този начин отвътре и да ги направят оръдия на масонството. В 1921 г. се основава „Триъгълника за братска подкрепа“ — за подпомагане и оказване помощ на „ братята“ във всички случаи на нужда. На 18 юний 1922 г. се основава в Русе нова ложа „ Дунавска звезда". През 1923 г. в Брюксел се състоя втория свободно-зидарски конгрес, на който българското масонство взе участие. През 1929 г. бе приета в окончателна форма декларацията на Великата Ложа на България, относно основните начала на свободното зидарство, измени се устава и общите наредби на Великата Ложа на България и се преработи обредника за посвещаването в първите три степени. За самата декларация и за посвещаванията в разните степени ще пиша по нататък, когато ще разглеждам отделно тези въпроси.
На 8 май 1929 г. се извърши настаняването на почетната ложа „Св. Климент Охридски“ в „изток“ Бургас от една група съюзни съветници. Същата година, в отговор на моите статии във в.„Мир“ и „Родна Защита" — Beликата Ложа на България напечата в брой 8489 на в. „Мир“ от 17 окт., и го препечата във вестник „Отечество“, едно изложение, озаглавено: „Що е Масонство и Масонството в България". В това изложение, както и във всички писания в полза на масонството, читателят никога не може да намери ясен и категоричен отговор на поставените въпроси. В своите отговори масоните много рядко си служат с факти и доказателства. Обикновената тактика в словесната и печатната им борба е да нарекат още в началото своите противници: несериозни, несведующи, заинтересовани, подкупни, антисемити, фанатици, маняци, реакционери, ако щете и глупаци. Що се отнася до писаното против масонството, то за тях е винаги невярно, несериозно заблуждение, фантастично или тенденциозно. Никога масоните не разглеждат изнесеното против тях по същност, а се задоволяват само да гризят кориците на подвързията, без да прелистят съдържанието, като едновременно злословят против писаното и автора му и се стараят да ги подценят пред читателя и обществото с разни пренебрежителни подмятания. Тази тактика масоните са усвоили от своите първосвещеници-евреите, които и най-сериозното научно съчинение, насочено против тях, веднага затрупват с цял арсенал злословия, като: антисимитизъм, реакция, фашизъм, потисничество, тирания и безкрай други. И едните и други са сеизмографно чувствителни към всяка истина, засягаща тяхната скрита дейност и същност, и затова реагират така нервно и злобно против всяко вдигане завесата на техните лаболатории, в които се подготвя минирането на християнството и начините за експлоатирането на „профанния свят".
За да могат да водят печатна борба между „профанния свят", в 1929 г.се създаде специално масонско списание „Заря“, без да е упоменато върху кориците му, че е масонско. Това списание се явяваше като орган на „Възпитателният институт Заря", който бе масонска организация в „профанна“ кожа. През същата година излязоха от печат следните две масонски издания, предназначени за свободния пазар: „Свободното зидарство“ от Август Хорнефер № 1 от новата библиотека „Четиво за мислители“, в който имаше няколко статии в полза на масонството. В 1929 г. Великата Ложа на България влезе в споразумение с чужди масонски ложи за приемането в тези ложи на българи и за приемането в Българските ложи на чужденци да става само след получаване съгласието съответната ложа. На 19 октомврий 1929 г. се е състояло тържествено извънредно занятие на великата ложа на България, в което са били посрещнати пет души видни масони-чужденци, минаващи през България на връщане от Атина, гдето са били делегати на международния конгрес на мира, станал на 6 октомврий. Тези масони-чужденци са били: „брат“ Henri La Fontaine, адвокат, председател на Международното дружество за мир, почетен член на Великата Ложа България; „брат“ Lucien La Foyer—секретар на Международното дружество за мир, Велик Майстор на Велика Ложа на Франция; „брат“ Heberlin, бивш Велик Майстор на Великата Ложа на Швейцария — „Alpina“; „брат“ Favre Luis, — първомайстор на една Женевска ложа; „брат“ Bur lot Bural, — почетен първомайстор на ложата „Droit et Devoir“ в „изток“ Париж. На тържественото занятие, ръководено от първият Велик заместник на Великият Майстор, последният е приветствувал гостите с реч, първата част от която предавам по-долу текстуално:
Драги братя гости,
С особена радост и задоволствие Ви поздравлявам от страна на Великата Ложа на България и от моя страна с добре дошли в нашето Отечество и между нас. Ние сме Ви много признателни, че във Вашата умора и колосална работа отделихте от скъпото си време и ни давате възможност да Ви видим и чуем в наша братска среда. Присътствието между нас на братя Масони от извънбългарско послушенство винаги ни е радвало и ободрявало, защото в тяхно лице винаги сме виждали жив израз на всемирието (оргиналния текст е без курсив) и величието на Масонската идея и организация, надеждите ни в която за човешкото издигане са големи. Българската Велика Ложа чувствува особена нужда и дълг във Вашето лице дa засвидетелствува Вам и на Великата Ложа на Франция своята дълбока признателност за дадената ни от Вас първа Масонска светлина преди 15 години. Чувствата ни на признателност към Майката Ложа са и ще останат завинаги неизменни... 

Тази реч продължава до края в същия дух.
Едно само забравят българските масони, че хубавите думи, съблазнителните програми, декларации и обещания изобщо демагогията винаги са служили за параван, зад който се крият най-грубите интереси и най-хитрата и подла политика на заграбване и експлоатации. За никого не е тайна вече, че от два века насам (такова то е било и по-рано, но много скрито) Масонството е оръдие в ръцете на тъмните сили, които боравят с големия спекулативен материал, а също оръдие на политиката на някои големи държави, които си служат с него за превзимане крепостите отвътре.
И безграмотните знаят вече, че във Версайл—Ньой, Трианон и Сан-Жермен заседаваха изключително масони от най-високи степени, съдбата на цялото човечество беше в техни ръце, но тъкмо това всевластие и пълна възможност на масонството да разрешава съдбините на света показа неговия истински лик и скритите му попълзновения. Във Версайл, Ньой, Трианон и Сан-Жермен, след обещаните четиринадесети точки, които послужиха като залъгалка за оттеглянето от бойните позиции на лековерните, висшите представители на Масонството, неговият елит написаха драконовските договори, които са образец на потисничество, злоба, насилие и крайна безчовечност. Къде изчезнаха „великите хуманни“ принципи на масонството за равенство, братство и свобода, написани от предната страна на паравана?
На 6 ноемврий 1929 г. било свикано второ извънредно тържествено занятие на Великата ложа на България, ръководено също от 1-вия Велик Заместител на Великия Майстор, в което занятие бил посрещнат и чествуван Масонския френски писател „брата“ от 33 степен Osvald Wirth. При това свое идване, Освалд Вирт имал назначението да „повиши надниците на братя“ от 3 степен в по-високи степени, 18-а и по горни. Известно е, че Старо-Шотландският възприет обред, към който принадлежи и Великата Ложа на България, има 33 степени, разпределени на четири групи: символически степени от 1 — 3; капитални степени от 4—18; философски степени от 19-30; висши или правни, административни степени от 31—33. Когато ще пиша специално за посвещаването и за степените, ще се спра подробно върху всяка една от тях. Споменах по-горе, че в заседанията на Великия Събор на 21 септемврий 1929 г. се приеха в окончателна форма преработените устав и общи наредби на Великата Ложа, като се оповести това с окръжна „Плоча“ № 1584. Също така се измениха обредниците за посвещаването в I, II и III степени. Към края на м. ноемврий 1929 г. численото състояние на масонските ложи в България е било следното; ложа Зора - 145 души ; ложа Светлина — 96; Сговор — 71 ; Слънце (Пловдив) — 45 ; Дунавска Звезда (Русе) 36 ; Черноморски приятели (Варна) — 39; Македония (Кюстендил) — 11 ; Правда (Плевен) — 17; Кабиле (Ямбол) — 23 и Св. Климент Охридски — 14. Или всичко 487 души. Някои от читателите ще изпаднат в недоумение, като прочетат, че има ложи, които носят името на наши светци. Това тяхно недоумение ще се разсее, когато ще говорим отделно за масонството и религията и за масонството и християнството.
До 1-ви декемврий 1929 г. във всички ложи общо били прочетени през годината 69 "градежи“ (сказки) от масонски и общ характер. Понеже болшинството, от тези градежи били на немасонски теми, съюзният съвет с обърнал вниманието на ложите, че е желателно да се четат „градежи“ на немасонски теми, това да става в предверието на храма, а не в самия храм. В същата открита „плоча" (писмо) на съюзният съвет, изпратена до ложите след заседанията на Великият Събор, срещаме и следните две точки, от които ние, профаните, трябва да си вземем забележка :
Точка 3 — „Всички „братя“ трябва да се проникнат от съзнанието да влагат смисъл в понятието „брат“ и да не забравят клетвата, що дават още при приемането, с която се задължават да се притичат на помощ на братята всякога и при всички случаи“.
Както виждат читателите, братята масони са се застраховали по между си с клетва всякога и при всички случаи да се притичат един друг на помощ. Масони има по всички високи и отговорни места
Това само е достатъчно да се разбере, защо евреите са създали масонството и защо го крепят със зъби и нокти. Ще стане ясно и това, защо в уставите му, като червена нишка, преминава основното положение да не прави разлика между своите последователи по отношение на народност, племе, вяра, мнение, благосъстояние, чин и обществено положение. Ще стане най-после още по-ясна клетвата за притичване на помощ на „братята" всякога и при всички случаи за защита на взаимните си интереси и осигуряване на повече облаги и богатства.
Точка 6 от окръжната „плоча“ на съюзният съвет има следното съдържание:
Мнозина братя влизат в настоятелствата на разни профанни дружества, но има и такива настоятелства, които са всецяло заети от наши братя. Желателно е да се припомни на тия братя, че те трябва ревностно да изпълняват доброволно поетите длъжности в тия сдружения, защото тяхната дейност е и наша — общо за цялото зидарство, и колкото тя е по-плодоносна, толкова по-добре ще бъде за името на нашето сдружение.
Като Ви препоръчваме горното, надяваме се, че ще сторите Вие и всички братя възможното за изпълнение на тия пожелания и така ще допринесете за добрата бъднина на нашето младо свободно зидарство.
Естествено е, че който не познава масонството, неговата скритост, неоткровенност, мъглявост в изразите, символите, делата и който не умее да чете между редовете на препоръките и пожеланията, които прави то, и които не са друго, освен безпрекословни заповеди, той криво ще разбере съдържанието на горната точка шеста. Пита се, каква е работата на една тайна, интернационална организация, в основните начала на която е казано дословно: „Свободното зидарство е всемирен съюз, почиващ на солидарността"
— да завзема настоятелствата на разните сдружения, а особено тия на националистическите, и да се бърка в техните работи? Защо масонството така упорито се бори за влияние в държавата, във всички учреждения и организации? Тези въпроси сега само поставям, за да се позамислят читателите върху тях, а когато стигнем до тях, по реда на изложението, ще дам изчерпателни обяснения. Достатъчно е засега само да се добави към гореказаното, че Алберт Лантоан, един от видните масони, който е авторитет и учител за нашите масони, в своите бележки за Свободното Зидарство на Балканите дословно казва на едно място: — „Един брат, като гражданин е служител на своето отечество, в качеството си на масон той не е и не може да бъде, освен служител на човечеството...
Предлагам на читателите да вникнат по-внимателно в тази крайно противоречива философия на масонството. Как е възможно човек да бъде едновременно и националист и интернационалист, болен и здрав? Възможно ли е да бъде една вода студено-вряла? Да, и ние националистите служим на човечеството, но дотолкова, доколкото това допуска нашият национализъм. Щом се изправим пред най-малкото противоречие на интересите, у нас не става и дума за избор между едното и другото, а веднага определяме своето поведение като националисти. А Алберт Лантоан ни казва: — „ .. в качеството на масон, той (гражданина) не е и не може да бъде, освен служител на човечеството... И за тези свои разбирания „брата“ масон дава ред страшни клетви пред масонството, че ще ги изпълнява безрезервно. Тогава! — При случай на противоречие между националните и интернационалните (общочовешките) интереси, къде ще застане масонът? Ние имаме много факти и примери от историята изобщо, дори от нашата близка история, дето масоните при такова раздвоение са оставали верни на масонската си клетва.    

Баярд
Из вестник "Пастирско дело"-1936 г. 

Прочетете още:  

• Що е МАСОНСТВО

• МАСОНСТВОТО И ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

• Масонството в Русия срещу православната църква

• "КАКВО СА НАПРАВИЛИ ЕВРЕИТЕ ЗА БЪЛГАРИЯ"- М. Варшавски(псевдоним на Л. Владикин), изд. 1933 г., забранена и унижощена след 1944 г.
  

  ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА VIII

Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин 

VIII

ЕДИН от най-забележителните хора в Търново — бръснарят Панайот Куцият, този неизчерпаем веселяк и шегаджия, над чиято бръснарница висеше нескромният надпис „Букурещка церолейна“ — обичаше да мъдрува в Лефтеровото кафене :

— Ей, граждани, — казваше той и вдигаше заклинателно дясната си ръка с разперени пръсти, — човек не е куче! На всичко свиква.

Ако другите мъдрувания на Панайота не се отличаваха с особена дълбочина, то мъдростта, че човек привиква на всичко, защото не е куче, беше права, като притчите на цар Соломона.

Човек свиква на всичко и дотолкова се пригодява към условията, че сам се чуди, как е могъл да живее някога вън от тия условия. Ако е невъзможно да научиш котката да се храни с боровинки или гъби и да заставиш кучето да пие вино, съвсем не е невъзможно да накараш човека да яде сурово месо, или да гризе корени, или да си прави каша от тросок и щир. Човек свиква. Като че ли в това се заключава и най-голямата му сила. Стига някое непреодолимо препятствие да заплаши дори съвсем малко живота му и той е готов на хиляди хитрости, дори подли, дори гадни, само за да се приспособи. Случвало се е съвсем умни хора да се преструват на умопобъркани, за да предизвикат съжаление и да добият някакви малки облаги. Случвало се е храбри и честни моряци да изядат другарите си, когато са претърпели корабокрушение, или са попаднали в пустинни земи и не са имали възможност да намерят друга храна. Същите тези моряци в родните си места са имали семейства, обичали са ги, другарували са със съседите си, ходели са редовно на черква и съвсем чисто са вярвали в Бога. А само в един миг са забравяли всичко, и са ставали човекоядци, за да запазят душичките си. На такава гадост не са способни нито вълкът, нито кучето, нито дори хиената — тази гадна твар, която с очевидно удоволствие се храни с разложени трупове. Животните не могат да свикнат с ужаса да изядат себеподобните. А човек свиква.

Защото у него нищо не е по-силно от чувството да си запази живота. А как ще стори това, на колко превратности ще се подхвърли — не е важно. Важното е да успее да си стисне зъбите, за да не излети из устата му тази невидима частица: душа.

Но, необходима е справедливост: макар да привиква към най-лошото, човек винаги се стреми да подобри това лошо, да го разхубави и облагороди. Този стремеж, навярно, е Божието начало, сложено у човека, за да се превърне последният в корона на мирозданието.

Не бяха минали два месеца от пожара и търновци го забравиха. Забравиха го най-напред тия, които бяха пострадали най-тежко от него. И не е чудно. Те бяха свикнали с новите условия. Верни на човешката природа, те бяха се помирили с несгодите и лишенията, бяха радостни, че са запазили живота си и искрено благодариха на Бога за тази милост. Но, от друга страна, верни на божествения, творчески стремеж бяха се заели да поправят злото и да се издигнат над него.

Някои от бездомниците се бяха настанили по роднински къщи, други се бяха прибрали из кьошковете си по лозята, трети бяха отишли да живеят под наем.

Но мъжете се прибираха в тия нови поселища само вечер. През деня — от тъмно до тъмно — те се ровеха из пожарищата, разпределяха материалите, които биха могли да използуват за нови постройки, а някои — по-чевръстите и по-заможните — вече строяха. Из мястото, където бе вилняла огнената стихия сега все по-често се издигаха нови, чисти, добре белосани къщи. Стопаните на тия къщи по десет пъти на ден проверяваха сметките си, не си дояждаха, вземаха пари под лихва, но строяха. И колкото повече се издигаха нови къщи из пепелищата, толкова повече засияваха лицата и душите се ободряваха.

В началото на август всички търновци се готвеха да празнуват деня на своя духовен закрилник: Преображенския манастир.

В надвечерието на празника Пенка получи трето писмо. То беше по-дръзко от второто и с още по-пламенни излияния, които на момичето се сториха и срамни и грешни. Този път то заплака от обида и дълго мисли, че е много нещастно и че няма кому да се оплаче.

Такива мисли винаги преминават през умовете на младите момичета, но хубавото е, че никога не остават там дълго време.

И из мисълта на Пенка се изпариха бързо. Сълзите по страните ѝ изсъхнаха, а заедно с тях се намали и скръбта, дотолкова, че втори път прочете писмото, наистина, искрено разгневена. Най-много я ядосваха думите: „Утре аз ще видя твоята чудна хубост и ще ти се радвам, без ти да знаеш, колко е тъжно на душата ми“.

—     Дали да се престоря на болна и да не отида утре на манастира? — помисли Пенка, но веднага съобрази, че такава мярка ще бъде жестока, не към този, който ѝ пишеше писмата, а към родителите ѝ, които сами не биха отишли на Преображенския манастир, а цял ден биха се суетили край нея и биха се измъчили от грижи и тревоги. Тогава намисли по-добър начин, за да си отмъсти на дръзкия обожател:

—     Ти ще ме видиш, господинчо, но дълго ще съжаляваш, че си ме видял!

Като че ли заканата я успокои и сънят ѝ бе равен, докато вратата на стаята се отвори и Кина кротко я разбуди :

—     Пенке, хайде, майка, че съмна. Стани да се приготвиш. Ей сега ще довтаса файтонът да ни вземе.

Утрото беше празнично. Голямото слънце беше още съвсем алено и багреше розово плуващата над Янтра мъгла. Славеите бяха отдавна измътили малките си и вече не пееха, но въздухът се пълнеше с ония необясними, сладки звуци на ранното утро, които чудно ободряват младите хора.

Пенка беше забравила снощната си тревога и засмяна слезе в кухнята да се измие. Славка беше почти готова и вареше кафе за хаджи Минча.

—     Хайде, сънло? На Преображение ли намери да се успиш?

Пенка се намуси, както правеше винаги, когато искаше да разсмее другарката си и съвсем тихичко запита:

—     Ти да не би да си била будна цяла нощ, а? Татко снощи рече, че керванът се е върнал от Свищов!

—     Лоша! — закани ѝ се Славка.

—     Не се заплесвайте! — скара се Кина. — Докато се наканите, ще прегърми и претрещи!

Пенка не чу упрека, защото бе вече в стаята си и бързо се обличаше.

А когато след малко слезе в трапезарията, изглеждаше, като царското момиче от приказките: блестяща розова рокля от джанфез със сребърни лалета и пера, кован сребърен колан с две тежки седефени пафти, окръжени със златни рамки, опнато мораво атлазено елече, обшито по яката с бели кожи, доставени нарочно за нея от Анадол. На нозете си носеше лачени пантофки, армаган от Виена. Косите ѝ бяха забрадени с тънка розова копринена кърпа, която така минаваше над челото, че пускаше нарочно няколко златни къдрици от косата ѝ.

Хаджи Минчо сам се изненада от хубостта на дъщеря си, която много рядко се обличаше така, защото много рядко излизаше из къщи. Той се усмихна самодоволно и шеговито подмигна на жена си:

—     Я го виж нашето хлапе! Станало мома и половина!

—  Я стига! — засмя се Кина. — Ще те чуе детето и ще се забърка от похвалите ти! Хубава е, че е наша. Виж и Славка. И тя е грейнала, като звездица!

Наистина и Славка блестеше в празничните си дрехи, които малко се различаваха от Пенкините. Нямаше само бели кожички край огърлека на елека си и не носеше лачени половинки, а меки червени чехли от шевро. Но Славка имаше на гърдите си едно кръстче на сребърна верижка, което за нея беше по скъпо от трите низи Пенкини пендари.

На широкото седалище на файтона се настаниха Кина и хаджията, а помежду тях — Пенка. Славка седеше на малката седалка срещу им. На капрата, до файтонджията Сабри, седеше най-малкият прислужник в кантората, който носеше името на хаджи Минча и може би затова станал любимец на търговеца.

Хранените коне едва изчакаха да се настанят пътниците и дръпнаха файтона.

—     Сабри, отваряй си очите! Сега ще срещнеме по дервентския път много каруци и файтони. Дръж стегнато конете, да не се подплашат и да не стане някоя пакост.

По пътя за Преображенския манастир се движеха десетки коли и файтони, а край тях шумяха групи от младежи, които бяха тръгнали за празника пешком още по тъмно, за да се поразтъпчат и да се налудуват на воля.

Когато файтонът на хаджи Минчо мина край една такава група, която отрано, изглежда беше започнала да се черпи празнично, хаджията поклати глава и се намръщи.

—     Какво рече, хаджи? — запита Кина.

—     Нищо не съм рекъл, ами се чудя на този хлапак. Аз не обичам пияници в кантората си. На пияница нито можеш да разчиташ, нито можеш да се довериш. А няма ли доверие — няма търговия ...

—     Не те разбрах, хаджи.

—     За Стефана говоря, за нашия писар. Мислех той да заеме мястото на Николи, а го гледам...

—     Къде е? — запита Кина и дори се изви да погледне групата.

—     Отминахме го! — продължи сърдито хаджи Минчо, — ала добре го видях. Беше пиян! Пфю! От зори се напил!

Тази случка го разгневи и до края на пътя той не продума, макар че минаваха през прекрасни места, до които настъпващата есен още не бе сложила тежката си ръка.

Високите брястове на гората още бяха съвсем свежи и зелени и върхарите им се възземаха в синьото небе, едва-едва поклащани от лекия ветрец. Надолу, до самата вода на Янтра се белееха върбите, из чийто гъстак се носеше трептящият глас на авлигите и острото подсвиркване на чичопея.

И тревата беше съвсем зелена, защото гората викаше влагата и я задържаше. Сега по зеления килим на поляните искреше роса — едра и сребърна — каквато по другите места пада само през месец април. Тук-таме из зеленината ярко се отделяха сините цветове на метличината, моравите неувехки и оцелелите още белоснежни вероники.

Двете момичета, за които това излизане навън от града беше по-голям празник от Преображение Господне, не можеха да откъснат очите си от околната прелест. Искаше им се да скочат от файтона, да тръгнат по росната трева и да берат едва отворилите се от нощен сън цветя.

Но звънът на клепалото напомни, че черковната служба започва и Сабри подкара конете по-бързо нагоре по стръмния, тесен път.

След отпуск черква мъжете богомолци отиваха в стаята на игумена, където белобрадият старец ги посрещаше с приветлива усмивка и благословия, а двама послушници непрекъснато наливаха чашки с праскова ракия и подаваха купи пълни с дренково сладко.

Тази почерпка умиляваше благочестивите християни. Разтваряха се кесиите и върху двата наново калайдисани дискоса звънтяха медни и сребърни парички, а понякога дрънваше бешлик, или малка жълтичка.

Докато мъжете разговаряха с игумена и правеха своите оброци, жените и младите мъже се измъкваха из манастира и бързаха към Зеленка — една хубава поляна сред вековната брястова гора, където се слагаха другарски трапези, а следобеда се виеха хора и до късно ечаха песни и смехове.

Жените още предварително се уговорваха с кого ще бъдат на Зеленка и изпращаха ратайчетата да завардят по-хубави места за трапезите.

Хаджи Минчови се бяха нагласили да прекарат празника със семейството на хаджи Димия, Стоенчо Ахтаря, хаджи Ничо и хаджи Георги Кисима. Николи не го смятаха, като отделно семейство. Него още от години го брояха в семейството на хаджи Минча, което тъкмо днес и радваше и дразнеше Пенка.

При мисълта за хаджи Николи Пенка сбираше вежди и несъзнателно притискаше ръката си до елека на това място, където във вътрешното джобче стояха трите сини писма.

Тъй притисна ръката си и когато излязоха на поляната с майка си и Славка, защото Николи беше първият човек, когото видя между навалицата. Той като че ли ги чакаше на пътеката от манастира, защото веднага затича към тях:

 — Добър ден, како Кино. Добър ден, момичета! Елате да видите, какво място съм избрал. Навестата и момето на бай Стоенчо са вече там.

—     Ти ли си избрал мястото, хаджи Николи? — запита Кина и плесна с ръце. — Туй то! Тежък търговец, на хаджи Минча ортак, а пък дошъл да избира място за трапеза, вместо да отиде, както е прилика при игумена!

Николи не се смути от тази шега:

—     Какво ще му гледам на игумена? Нали го гледах, като служеше. Стига му толкова. Сега да погледам по-хубави неща!

—     Бре, хубостнико! — закани му се Кина.

—     Вървете да ви заведа! — продължи Николи. — Ако не бях дошъл навреме, щяхме да останем, кой знай на какво слънчево място.

Той даде път на Кина да мине напред, а сам остана до Пенка и дълго я загледа. Момичето пламна, но бързо се съвзе и пошепна:

—     Николи, искам да ти кажа нещо.

—     На мен ли? — учуди се Николи. — Кажи какво има.

—     Не сега. После. Не искам нито мама, нито баща ми да чуят!

—     Хм ... Добре! Щом е толкова важно ... Ще намерим по-после сгода, да ми кажеш.

Той сякаш не можеше да познае гласа си: толкова беше тръпен и тих.

А сгодата дойде по-скоро отколкото я очакваха. На мястото, което Николи бе избрал за трапеза се бяха събрали вече почти всички жени и разговорите им се водеха твърде шумно, за да обърне някой внимание на Пенка и хаджи Николи.

Те се отделиха настрана, уж да разгледат другите трапези и когато бяха вече доста далече, момичето каза:

—     Николи, друг път не ми пиши писма и не ми ги подхвърляй през прозореца! Може би не съм, като другите момичета, ала нито искам, нито мога да чета такива писма.

Николи се стъписа:

—     Аз ли съм ти писал писма? Ей, момиченце, ти с ума си ли си? Какви писма съм ти писал?

Пенка кипна:

—     Виж ги какви са!

И му подаде сините книжки. Николи разтвори едното писмо, после второто, после третото и по челото му се очерта дълбока гънка.

—     Така! — измърмори той. — Безсрамник!

—     За кого казваш?

Младият мъж не ѝ отговори, а дълго, дълго се загледа в очите ѝ, сякаш се мъчеше от тях да прочете, какво ѝ става в сърцето.

— Слушай, Пенке. Аз нито съм ти писал писма, нито пък бих ти писал. Не ме разбирай криво. Казвам, че не бих ти писал такива писма, защото ... защото аз другояче обичам и почитам ... хората. Зная, обаче, кой ти е писал писмата. Познавам го.

—     Кой ги е писал? Кажи ми, кой ги е писал, за да се оплача на татко.

Николи прошепна съвсем тихо:

—     А защо не му се оплака досега?

—     Защо ли? Защото мислех, че са от тебе.

Едва думите се скъсаха от устните ѝ и тя вече съжали. С това признание беше открила обичта си. И може би сега Николи щеше да ѝ се надсмее и да я сгълчи, както се гълчат малки деца, казали глупост. Той винаги се държеше към нея, като към малко дете.

Но Николи не я сгълча. Не ѝ се надсмя. В очите му блесна някакъв хубав лъч, който го промени изцяло.

—     Разбрах, дете. Разбрах и затова ще ти кажа!

Той помълча миг и махна с ръка:

—     Е, обичам те! Това е!

И се оживи:

—     Пак да не ме разбереш криво? Обичам те не тъй, както този, който ти е писал писмата. Аз те обичам, както се обичат честните и умни хора. Чаках само случай да разкажа за това на татко ти . . . А тебе, ей Богу, дори не мислех да те питам още за ... за ... дали ме обичаш. Мислех те малка.

Пенка слушаше с приведена глава, но при последните му думи го погледна и се усмихна. Сякаш очите ѝ казваха закачката, която често си разменяха със Славка:

—     Лош!

—     Да отидем при мамини, — каза тихо тя. — А за другото — ти знаеш!

—     Чакай още малко, — помоли Николи. — Аз вече всичко зная и те моля да ме слушаш и да ми вярваш. На татко си няма да кажеш дума за писмата. Аз ще накажа самичък този безсрамник. Разбираш ли ?

—     Да.

—     И ще ме слушаш ли?

—     Да.

—     И ще бъдеш ли много весела днеска?

—     Да! Много, много весела! — и припна към Славка, която беше излязла сред поляната и се оглеждаше за нея.

—     Славке, сестричко! Весела съм, весела съм! Чуваш ли? Разбираш ли!

Славка реши да си отмъсти за тази сутришната шега и ѝ прошепна на ухото:

—     Честит ти „хаджи кокона“.

Но Пенка не се разсърди, а я прегърна и тъй я целуна, че няколко минаващи наблизо младежи се разсмяха с глас.

А Николи препрочете още веднъж писмата и заканително поклати глава: той познаваше отлично този тънък, завъртян почерк. От всички търговски писари в Търново, само техният писар Стефан пишеше така.

И макар че сърцето му преливаше от щастие, дълбоката гънка на челото му се махна доста късно.

Едва когато посрещна хаджи Минча и чу въпроса му, защо е посърнал като болнав, едва тогава се разсмя и прецени, че всяка тревога на днешния ден ще бъде престъпление!

—     Нищо ми няма, дядо хаджи. Напротив, много съм радостен и доволен.

И реши да бъде дори предизвикателен:

—     Ще дойде ден, да ти кажа, защо съм бил весел днеска.

Може би хаджи Минчо предчувствуваше причината на неговата радост и сам се развесели:

—     Добре, Николи. Ще чакам този ден. Сега друго искам да ти кажа: като идвахме насам достигнахме една тайфа младежи. Между тях беше и Стефан. Всички бяха пияни. Тази работа не ми се харесва.

На езика на Николи беше да разкаже за писмата, но спря благоразумно:

—     И мен не ми харесва, дядо хаджи. Само че не бива днес да разваляме празника с такива разговори.

—     Виж какво ще правиш с него! — настави хаджията. — Аз на пияни хора нямам вяра да си оставям сметките!

Николи и преди това знаеше, какво ще направи със Стефана.

На поляната запищя гайда и хорото се завъртя толкова бързо, като че беше готово отпреди и чакаше само знак да почне.

—     Хайде моми! — покани засмяната съпруга на хаджи Димия — една весела бабичка, която не споменаваше годините си, не защото ги бе забравила, а защото имаше младо сърце. — Хайде, хващайте се на хорото. Всеки ден не е Преображение. Играйте сега, че утре няма!...

Младежта отдавна чакаше тази покана, защото с шум и весели възклицания се спусна към поляната. На Пенка може би не ѝ се искаше да отиде с другите момичета, но трябваше да се подчини, понеже желанието на възрастните беше да останат сами и да си поприказват „старешки“, както предлагаше винаги хаджи Ничо. Тя хвърли бърз поглед на Николи и ѝ се стори, че той поклати главата си за съгласие.

Хорото не беше едничкото забавление на поляната. Там бяха построени няколко панаирджийски бараки с дреболии, които можеха да спрат вниманието на всяко момиче; имаше една люлка с дървени кончета и малки файтони без колелета, на която се въртяха децата, заплащайки по две пари; имаше и една машина, където ергените си опитваха силата: с тежък чук удряха един лост, който подхвърляше на високо желязна топка; когато топката се върнеше на мястото си, удряше една малка книжна бомбичка и се разнасяше оглушителен гръм. Пенка не играеше хоро. Наистина, нейният недостатък беше нищожен — куцането едва се забелязваше, но ѝ се струваше, че ако се хване на хоро, другите ще ѝ се надсмеят.

Затова тя обходи сергиите, накупи някои дреболии — армаган за двете слугини, които бяха останали в Търново, сетне се поспря при люлката да се порадва на децата, а след това отиде при машината с желязната топка и книжните бомбички.

Току-що беше разбрала, каква е тази гърмяща игра и някой леко я докосна по ръката. Пенка го позна: беше го виждала в кантората на баща си и знаеше, че се казва Стефан. Сега беше пиян и гледаше със зачервени, премрежени очи:

—     Слушай, Пенке хаджи Минчова, — изфъфли Стефан.

—     Аз мога да ударя лоста така, че топката да отхвърчи три пъти по-високо, отколкото я хвърлят другите!

—     Удари го! — небрежно отвърна Пенка и се изви да си ходи.

—     Чакай! — опита се да я хване за ръката Стефан.

—     Аз казах, че ще ударя лоста, ако ти поискаш.

Момичето се дръпна гневно и бързо тръгна към хорото.

—     Чакай, ти казвам! — опита се да викне след нея пияният, но някой сложи ръка на рамото му.

—     Ти пък какво?! — изви се Стефан.

Николи го гледаше с присвити и зли очи :

—     Ела с мене!

—     Гледай си работата! — кресна се Стефан.— В дюкяна ако си ми чорбаджия, тука не си!

—     Ела с мене, — повтори Николи. — Ела, инак ще те ударя!

И го задърпа настрана, където другите не можеха да чуват разговора им:

—     Вземи тези писма и ако втори път се осмелиш да пратиш писмо на това момиче, ще те смажа от бой !

Писмата сякаш накараха Стефана да поизтрезнее. Той ги пое, разгледа ги и поклати глава:

—     Значи тя сама ти ги е дала...

—     Не е твоя работа, какво е станало... Слушай и запомни, какво ти казвам: ще те смажа от бой! И утре към обед ела в кантората, да ти уредя сметката!

Стефан подскочи:

—     Тъй, а? Изгонваш ме, а ? Ти да не мислиш, че си сам господар в този дюкян? Мен Селвелията...

—     Теб Селвелията, ако те види, ще те заплюе! Пияница!

Обидата беше тежка и Стефан настръхна, но бързо съобрази нещо:

—     Добре! Тъй да бъде! Няма да ми вдигнеш високо хляба! Мехмед ага Караманлията отдавна ме вика за писар... И по-добра заплата ми дава!

—     Върви при него, — повдигна рамене Николи. — При него ти е мястото, не при честни търговци!

На поляната пищеше гайдата, въртеше се хорото, ечаха младежки подвиквания и трещяха книжните бомбички. И, чудно, сега на Николи му беше весело. Беше завършил една неприятна работа и му бе олекнало. С лека стъпка той тръгна към трапезата и стигна тъкмо когато Стоенчо Ахтарът сочеше някаква пещера високо в скалите и оживено разправяше:

—     Там в пещерата са били събрани всички антихристи-адамити и цар Борил издал заповед да натрупат пред пещерата дървета и да ги запалят. Всички антихристи до един изгорели. Тогава работите в царството тръгнали на добре, защото била премахната нечистата сила!

На трапезата имаше двама нови госта: даскал Петко Бюлбюла и Никола Филиповски, с които Николи се ръкува мълком, за да не прекъсне разказвача.

—     Хубави са тия приказки, Стоенчо, — подхвана дядо Димия, — ако са верни!

—     И таз добра! — викна Ахтарът. — Верни са разбира се! Аз за тези неща книга имам! И не само за цар Борил пише вътре. Има писано за сто царя и за двеста владици и патрици!

—     Хубава книга ще е, — поклати глава хаджи Ничо.

—     Такива книги да има повечко, та да се поучават младите—чудо ще бъде. . . А то ? На какво приличат сегашните млади? Не тачат Бога, не обичат царя. . .

—     За кой цар казваш, дядо хаджи? — запита с тънко лукавство Никола Филиповски.

—     Как за кой?! За Падишаха!

—   На кого е цар Падишахът ?

Хаджи Ничо забъркано млъкна. Хаджи Минчо и даскал Петко прихнаха, а дядо Димия устрели Никола и настави:

Защо ти трябва, хаджи Ничо, да се подкачаш с младите? Не ги ли виждаш? Те за всичко имат готова приказка.

—     Я кажи, Никола, чий цар е Падишахът? — подкачи Стоенчо, макар че добре знаеше отговора.

—     Чий ли? На османлиите! Те да си го обичат, колкото щат. Ние ще си обичаме нашия Цар, когато Господ ни сподоби с него. . .

Този разговор не беше много на място, защото на трапезата беше доктор Павел Марков, който, наистина беше добър българин, но носеше на раменете си турски офицерски пагони.

А стана нещо странно. Този турски офицер първи вдигна чашата си с вино и предложи:

—     Да пием, братя българи, за това славно време, което непременно ще дойде!

—     Ще дойде! — като ехо откликна Стоенчо Ахтарът, след като чашите бяха изпити. — А дотогава ние трябва да работим, та да бъдем готови.

—     Като те слушам, Стоенчо, — започна тежко хаджи Минчо, — спомням си за един приятел, Бог да го прости. . . Спомням си Велча Джамджията. Десет години от смъртта му, а думите му се носят от уста на уста...

—     Защото са прави думи, святи думи! — оживи се даскал Петко Бюлбюла.

—     Тъй е, даскале, — продължи хаджията. — Гореше на Велча сърцето от любов към България и отиде човекът курбан... Да ви изповядам:години наред мислех, дали беше прав Велчо, като тъкмеше бунт против османлиите. . . И колкото повече минава времето, толкова повече се убеждавам, че е бил прав. Не може българинът вечно да робува! Турците са ни завладели, когато е било слабо царството ни. . . Сега пък тяхното царство е слабо!

И не доизказа. Всички разбраха заключението.

—     Затова казвам, хаджи, че трябва да се работи, мъжки да се работи!...

—     Какво да направим, Стоенчо? — рече хаджи Ничо. — Да вземем пушки и сабли и да излезем на Балкана? Това ли, а?

—     Не това, не! Рано е още за пушки и сабли! Сега трябва да се сдружим, да се сговорим, да се побратимим... Да залегнем за науката. Я виж Василий Априлов и Николаки Палаузов, какво училище направиха в Габрово? Я виж даскал Манол Васкидович, какво училище стъкми в Свищов? За какво трошат хората и пари и сили? Все за българщина. Помагат на сиромасите, отварят им очите, а то ще рече: отварят очите на българския народ... И ние в Търново, като се сговорихме, каква черква си издигнахме, какво училище си направихме? Парите ги дадоха все търговците и занаятчиите, ала и в черквата и в училището ходят и бедни и богати. Значи, богатите помагат на бедните и им отварят очите, за доброто на България... Ето, за тази работа казвам... Такава работа трябва да вършим!

—     Да залягаме най-вече за учението, — намеси се скромно и хаджи Николи. — Откак доведохме даскал Петко за учител в българското училище, и четирите стаи напълнихме... А гръцкото училище опустя... Затова и владиката Неофит е толкова завилнял! Хич, къде се е чуло и видяло: на Преображение Господне да не дойде владиката да служи в манастира?!

Никола Филиповски хитро подмигна на даскал Петко и рече:

—     Днеска владиката имаше работа в Търново, та затова не дойде в манастира.

—     Каква работа?— запита доктор Марков — Пиян е бил снощи, затова се е успал!

—     Не е, — продължи Никола. — Нека ви каже даскалът, каква му е била работата.

—     Хайде и ти, бай Никола! — умолително промълви Петко и се зачерви, като момиче.

—     Разкажи, разкажи! — викнаха почти всички.

—     Какво да разкажа?— смутолеви Петко. Празна работа! Той бай Никола...

—     Казвай, казвай!

—     Ех... Снощи, като се прибирах, достигна ме едно заптие и ми рече, че ме викат във войводницата. Отидох там, а онбашията ме прати при владиката. Отидох в митрополията, питам секретаря Магавулис, а той се подсмива: „Чакай малко, казва, дядо владика ще ти посочи нещо!“ Почаках... Идва по едно време владиката и ми казва: „Даскале, намерихме една плоча със старобългарски букви. Викаме те да я прочетеш, да не би да е нещо важно“. —„Къде е плочата? казвам. — „Зазидана е в нашия курник. Ела да видиш!„— Аз нищо не подозрях и тръгнах. Като стигнахме при курника, владиката ми подаде свещта и рече да вляза да прочета плочата. Влязох, чувам зад себе си да щраква катанеца на вратата. Владиката и Магавулис се смеят, че се късат: „Стой там, викат, да ти дойде ума в главата! Тъй е писано на плочата! Други път пак измисляй песни против владици и патрици!...“

Всички присъствуващи на трапезата се смеяха от сърце.

—     Е, кой те освободи?

—     Тази сутрин ме пусна черковният слуга. Той още снощи намерил хаджи Георги Кисима, а хаджи Георги идвал при владиката и двамата се карали половин час за мене. Сетне владиката казал на слугата да ме пусне . . .

—     Безбожник, — процеди през зъби хаджи Минчо. — Какъв е той, та да затваря хората?! Уж християнин!

Всъщност друга мисъл премина през ума на хаджи Минча: даскал Петко не беше затворен, защото бе извършил престъпление, а за да бъде обиден един българин, един български учител. Ако владиката искаше наистина да накаже даскала за подигравателната песен, която му беше измислил, това можеше да стане лесно. Той беше приятел на войводата Селим паша и чрез него можеше да иска запирането на присмехулника. Но тогава учителят щеше да бъде затворен в тъмницата, която почти в повечето случаи беше пълна с набедени праведници. В това нямаше да има нищо обидно за даскала и за българите въобще. Напротив, на всеки излязъл из тъмницата, българите и българските първенци гледаха с по-добро око, като към нещастник, станал жертва на турска и гръцка злоба.

В самото наказание, което владиката беше наложил, имаше много повече жестокост и тънка, хитра пресметливост: даскалът беше наказан, не като борец против гърцизма, а като палавник, за когото не струва да се безпокои властта.

Тази гръцка хитрост, обаче, не избегна от наблюдателното око на хаджи Минча и той заяви:

—     За това унижение, даскал Петко, владиката ще си получи своето. А аз, като попечител на българското училище, ти повишавам заплатата с двеста гроша годишно. Утре на цяло Търново ще разкажа, защо ти е увеличена заплатата. . . защото си пострадал от гръцко лукавство и злоба!

Всички посрещнаха тези думи с радостни възклицания и пак по предложение на доктора се вдигна наздравица за „нещастната жертва на владиката“, която вече на ума си тъкмеше нова подигравателна песен: Прославило се Търново;

със славни гърци — владици,

със Панарета делия,

делия — делибашия:

лудия гръцки владика !

Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ