В ПАМЕТ НА РАДКА, ИВАН И СТЕФАН КОСТОВИ share buttonYouTube channel- Veliko Tarnovo СКЪПИ ЧИТАТЕЛИ, АКО ТОЗИ БЛОГ ВИ ХАРЕСВА, ПРЕПОРЪЧАЙТЕ ГО!

Истината за старите български градове


В пътеводителя от 1907г. пише: "Главната входна врата и тя съществуваше до скоро време, като един най-голям и най-важен остатък от крепостта (на скицата). Понеже грозяла уж опасност, тази врата бе срутена, вместо да бъде ремонтирана. Отстрани и над нея се надигаше яка сграда, която, по всяка вероятност, е била един вид казарма на войниците, които са пазили входа."
Шкорпил при третата порта на главния вход на Царевец различил три периода на градеж, за най-ранния от който-пише: "Тези остатъци принадлежат на първата българска епоха в Търново, в която виждаме сходство на материала от подобни постройки в Абоба/Плиска/, Преслав и при римските постройки в околността."
През 1927 г. в сборник, издаден в памет на митрополит Климент (Васил Друмев), Тодор Николов публикувал обстоен очерк върху миналото на Търново. Според него най-старото селище на територията на града от предримската епоха се разполагало на Момина крепост. Римски селища имало на Царевец, Трапезица, Момина крепост и в местностите Дълга лъка, Лакото и Ксилифор.
А запазеният до третата порта на Царевец рустициран зид е сходен по материал и начин на градеж със зидове от Плиска и Преслав. При археологическите разкопки на Царевец са открити са варовикови квадри, дъговидно издялани от вътрешната страна и с трапецовидно напречно сечение — пресечена клиновидна форма. Според Балабанов: “Разкопките от последните години доказаха, че квадровата изодомна зидария е позната и широко употребявана в Тракия преди македонското завоевание (IV век пр.Христа). Достатъчно е да споменем монументалните гробници при Мезек, Стрелча, Калояново, най-ранните крепостни стени в Перник, крепостните стени на Месембрия, както и други обекти, при които е използвана идентична техника на градеж.“ (П. Балабанов, Градове в Древна Тракия преди походите на Филип II, Поселищен Живот в Тракия, втори симпозиум,1986, Ямбол, с.51).
В Плиска и Преслав, се откриват гигантски строежи от големи каменни квадри. За първи път руините на Плиска се споменават от датския пътешественик Карстен Нибур през 1767 г., като "останки от древни времена". Не е случайно, че именно строителството на градове се описва в много от старите хроники и документи. От тях научаваме, че на мястото на стария Византион Константин Велики е изградил нова столица на Римската империя. Пак на Константин Велики Псевдо-Кодин приписва основаването на градовете Дористол (Силистра), Плиска и Преслав (ДЯК ком. с.207).
В" Царственик или История болгарская" на Христаки Павлович за император Константин следното: "Въ това време дойдоха Сармати и Скити на Дунай, и Константинъ воинствова на нихъ и победи ги, и направи на Дунавъ мость на място, което се называ желязная врата, въ лето Господне 325. Тога создаде Никополская крепостъ на Дунавъ, и искаше да направи тамо градъ на своето си име, и повеле на народа да носатъ камене, запрещенно му быде обаче во сне, и не направи, а каменете стоятъ и до днесъ на онова място, кое то беше весма красно, и имаше градъ от Иллирика созданъ, именемъ Преслава."
Хаджи Калфа пише: „Стари, опустошени стени от времето на неверниците, които обграждат доста голямо пространство, по-голямо от площта на Цариград, така че в заградената площ има много полета и планини. Стената бе здрава и широка, като останките ѝ личат още. Има големи четвъртити камъни, които жителите употребяват сега в своите строежи“. Това описание на турския географ отговаря на по-ранно описание на французкия учен Бонгарзиус, който през 1585 г., пътувайки от Букурещ с едно посланичество за Цариград, преспал една нощ в Ески Стамбул. Той разказва: „Ески Стамбул, това е Стария Константинопол, крепост, в която има още част от каменни стени от бели камъни с големи размери, разположена на брега на малка река в една долина“. 
 Тези антични градове са превъзхождали дори Константинопол по своята площ и монументалност. Дори турското име на старата ни столица Велики Преслав е Ески Стамбул, което значи Стари Истанбул, Стари Цариград или Стари Константинопол. Тези древни селища са градени с квадри. Този тип строеж е съществувал по времето на траките, които биват завладени от Римската империя. Трябва да се добави и това, че на територията на Преслав са намерени монети от Античността - периодът, в който според Кодин и др. са изградени Плиска и Преслав.
И така виждаме, че траките са строели с квадри. Римското строителство се различава обаче и е със ситен каманяк и тухли, а българите отново строят с квадри. Приемствеността в типа строителство/с квадри/ при траки и българи говори за един и същ народ, завладян от римляните, а когато се освобождават са продължили да строят по същия начин. 
Източници: Пътеводител на В. Търново от 1907г., Ziezi ex quo vulgares
Грета Костова-Бабулкова
Старо Търново

Великаните, основали Търново са древни българи

Петко Р. Славейков казва: "От Бяла имало през баиря надолу могили, които се казвали житовските могили; тамо надолу живеяли, а тука вардели." (СбНУ 2, с. 165).
Това предание Славейков привежда във връзка с легенда за сътворението на човечеството, първото поколение от което били "високи и едри като житовете", за които той казва, че са народ гети. Според старо българско предание Търново е било построено от великани. Славейков, когато разказва тази легенда ги нарича "житове, народ гети, живеел от другата страна, отдясно на Янтра, минувал отсам реката тука, да прави измама на житата...”. Тези исполини от земите на Тракия били горди и честолюбиви. Днес някои изследователи предполагат, че гигантите са били всъщност местни, балкански племена, които са впечатлили гърците с огромният си ръст. П. Славейков съобщава за изкопани “Джидови кости” от “гробове с извънмерна височина” край Болярската черква “Успение Богородично” в Търново. Паисий пише в своята история: "Тъй писали за Уалент/Валент в неговите деяния: „Обезумя цар Уалент и пусна готите, преминаха Дунава и се населиха в Тракия. После беше победен и изгорен от тях." А тук направо казва, че българите по онова време се наричали готи и конен народ и досега пребивават покрай Дунав и Тракия, "а по онова време именували ги готи поради татарите. Така българите се вдигнали в това време и завладели много място от гърците – цялата Търновска, Видинска и Нишка епархия, – станали независими и се заселили нашироко по тия епархии." Гети е единният етноним на древните трако-илирийски народи, с който те са обозначавани от всички древни историци. Фердо Шишич, сръбски историк обръща внимание, че през средните векове сърбите идентифицирали българите с готите и че в средновековна Сърбия името "гот" означава "българин". Великият жупан на Рашка Стефан Неманя (1176-1228) пише: "същото готско племе, наречено и българско....". Готите/гетите са фундаментален етнообразуващ компонент в българския етногенезис и предшественици на днешните българи. Д-р Ганчо Ценов установява и доказва, че древните народи готи и гети по нашите земи са един и същ народ и това сме ние - българите. Древните летописци (най-вече гръцките) наричат едно и също население на Балканите мизи/гети/готи и това е българското. При археологическите разкопки по безспорен начин е установено, че средновековната патриаршеска църква е построена върху основите на по-стара църковна постройка — една готска базилика от VI в. Тя била трикорабна с баптистерий към южната страна. 
Според историческите извори през 4 в. сл. Хр. в римския град Никополис ад Иструм е била резиденцията на готския епископ Урфила, създал писмеността на готите и превел Библията от гръцки. Урфила се ползва с изключително висок авторитет пред византийските императори и не случайно той е смятан за една от най-великите фигури на тогавашния свят през ІV век. Той е наричан “Апостол на готите”. Ганчо Ценов го нарича основател на българската църква. Днес вече има категорични археологически доказателства, че гетите/готи/мизи, нашите прадеди са обитавали търновските земи. Източноримският историк от 5-6 в. илириецът комес Марцелин нарича "българи" жителите около р. Янтра - а това са Урфиловите "никополци"- " Marcellini Comitis Chronico, edit. Th. Mommsen – Monumenta Germaniae Historiae, AA, XI, I, Berolini 1893, c. 104, 107, 108; ЛИБИ І, 1958, стр. 318
Че населението на Никополис не се е променило през това време научаваме от Йордан - "Гетика" - около 550 г.: "... те имаха за свой епископ и примас Урфила... До ден днешен те живеят в Мизия, в областта около Никопол в подножието на Хемуса. При везеготите преселени в Септимания също се говори за българи. Между писаните около 610 г. везеготски писма има и подписани от "Bulgar comes Septimaniae" - български комес на Септимания. Комес - обществена длъжност, вероятно латинизирано от "комит". Monumenta Germaniae historica, Bd. 3, c. 677. Животът в Търново не е прекъсвал в продължение на хилядолетия, доказателство за това са разкритията край църквата “Свети 40 мъченици”. Археологическите разкопки разкриха, че църква, обслужваща населението на късноантично селище с неизвестно име, най-вероятно готско, е имало още в IV-V век. Има също така извори, от които се съди, че династията на Асеневци е с готски произход. Това са най-вече извори от Западна Европа. В сведенията на един от кралете, който само преминава през българска територия/в това време преминават последните Кръстоносни походи/, се говори за династията на Асеневци. Това е точно, когато избухва въстанието в края на ХІІ век, и се казва “ето, тук готската династия, заедно с българи и власи, са вдигнали това въстание и са отхвърлили византийското господство”. Знаем, че целият род Асеневци са били много високи. В откритите през 1906г. гробове, които Москов кръщава "Асен и Петър", скелетите са с височина около 2 метра. Скелетът на Калоян, открит от В. Вълов през 1972г. също е бил гигантски. Ще завърша с думите на възрожденският писател Цани Гинчев: "Като вземам предвид нашата поезия, език, нрави, моминската свобода на траките, както ги описва Херодот, комуто любението, седенките, тлаките, хората, беленките и въобще всичката свобода на момата, която се е завардила и до днес, се е видяла много противна в сравнение на техните хареми (гинекии), гдето жената тогава не е била друго нещо в тях, освен една затворена кадъна; като вземам пред вид имената (от които тебе те е страх), които са се завардили и до днес, поверията за жидове (джигани се зоват те в народа и работата им - джиганска работа, което не е нищо друго, а гигани и гигантска работа, от което имаме и глагола джиганя - работя тежка работа), и най-после като вземам предвид, че онова голямо тракийско племе, както го описват старите, което е завземало цял Балкански полуостров, Дакия и зад нея... аз не мога да се примиря с днешната шовинистическа история, която избърсва траките от земното кълбо..." 
Източници: Ганчо Ценов „Готи или българи“, Историята на св. Паисий Хилендарски, статии от Димитър Николов, Росен Милев  Четете- Непознатата история
Грета Костова- Бабулкова 

Тракийската теория на Цани Гинчев (1835 — 1894), български писател, просветен деец и публицист

„Великата хипотеза", която той наричаше истина и в която той вярваше, заключава следните две положения::
1. Древните тракийски племена, които според Херодота образували подир индийците най-многобройния народ на света и които са прями преходници на славяните на Балканския полуостров, не са измрели. Те живеят и днес още между нас.
2. Траките са славяни. Те са дали на нашия език особената аналитична форма, която го отличава от другите славянски езици, а в това число и от старобългарския. Eзикът на Кирила и Методия не е трако-славянски, а специално български, бугарски. Бугари, така нарича Гинчев ония славяни, които са се заселили по-късно на Балканския полуостров върху землищата на „туканите" (автохтонните) тракославяни, с които са се смесили. Бугари — от реката Буг, гдето е била първобитната им люлка. Тия свои тези Гинчев облича в няколко по-общи разсъждения за преселението на народите. Eто и самата му „тракийска теория", както ми и е изложил в две писма от 6 декември 1890, г. и от 8 юли 1891 г. Някои малки бележки към неговите мисли ще си позволя да направя към края:
Търново, 6 декември 1890 г.
"Такваз ли беше историята преди многозначущите разкопки на старите цивилизации в Азия и Eгипет? Аз, макар да е казано, че след Христа пророк не бива, ти предричам, че и заварената стара цивилизация на Балканския полуостров, а ако щеш и на цяла Европа ще даде нов свят и блясък на историята и ще освети това, което аз предричам и ти се види сега чудно.... Недей се чуди.... Стъпи високо и погледни върху течението на времето и събитията и ти ще видиш три народа: славяни с хиляди племенни имена, първобитните тукани (туземци), колонисти елини и група латински племена... Другата група е тевтонската, която е нахлула от суровия Север и сама сурова като него.... След това е дошел манджурският клин и се е забил в сърцето на славянството, та го е разпукал на глиби.... Славянската люлка не е Север, както щат да думат и с каквото щат да доказват. От Балканския полуостров и Южна Европа са се колонизирали славяните на Север, но тогава те не са се звали славяни, това голямо море е имало особени свои местни имена и пристанища. Как ти се чини, в доисторическите времена дали не е имало вътрешни сблъсквания между тая славянска раса, не са ли се стремили по-силните да се задържат все по на юг и са отблъсквали слабите по на север, както учениците отблъскват от собата (пещта) по-слабите си другари зиме, кога се валят да се топлят? Това нещо е естествено, не само между хората, но и още между животните, че ако щеш и между растенията и даже минералите... Това последно нашествие, тъй нареченото „преселение на народите", не е ли вървяло по тоя закон ? Тоя страх, гдето е обзел днес цяла Южна Европа от северните ученици, които искат да дойдат при собата да се погреят и да се повеселят на топлината и светлината край Средиземно море, но не върви ли все по тоя закон ? Когато тоя закон е съществувал и ще съществува, догдето има топлина и студ, то може ли да се мисли, че хората най-напред са се заврели в ледените обятия на природата? Ведь человек не е северно произведение на природата: неговото отечество е топлината и светлината - Екваторът!... Защо всичкият человечески род си представлява рая светъл, хубав, топъл - градина, вечна градина? Не ни ли напомня това нещо инстинктивното чезнение на человека към старото му отечество, от гдето са го принудили някои страшни политически катастрофи и със сълзи на очи е оставил своя веществен рай - своето бащино огнище, гдето животворящото слънце - неговият детински бог му е давало всичко, всичко, що му е било трябвало за неговия поетически-детински живот?... Някои мислят да противостоят на тоя закон, да го спрат и всичката борба, всичкото напрежение, всичката помощ на днешната наука са устремени против това естествено настървение от студа към топлината. Не се спира то!... Догдето съществува студ и лед, мраз и мъгла, дотогава ще се продължава тоя закон с всичката си сила.... Това е борба на злото с доброто, на черния бог - студа с топлината.... Равновесие няма и не може да бъде, защото го няма в самата природа... направете равновесие и цялата вселена ще спре своята машина, всичко ще охладнее, ще изгасне, ще замръзне във веки вечния... И стремлението на славяните и борбата на нашите пре-предеди е вървяла по тоя закон да се върнат пак в отечеството на своите пра-отци, от гдето силата на по-силните ги е изгонила или по-добре - избягали са от хомоти на ненаситния лакомоед. - Как ти се чини, във времето още на Дария, Филипа Македонски, римляните и византийците, не са ли колонизирали свободолюбците на север, гдето като са се усилили и размножили, пак се явявали да отмъстят на грабителя на отечеството и свободата им и са го смазали и заели пак дедината си. Не се ли повтаряше това до вчера, от турското нашествие? Влашко, Южна Русия и Банат не са ли населени с наши хора, които, щом чуха гласа на свободоизвестяющата тръба, се завтекоха да отмъстят за обидата и дойдоха в бащиното си гнездо. Но местението няма да престане, защото старото отечество, макар с най-непълни предания, не се забравя. Приказките за ходенето при слънцето, за златите ябълки, за безсмъртните злати моми са олицетворение на народните идеали за юг. Там им е изворът и туй означават те ... доколкото съм ги разбрал. Като вземам пред вид нашата поезия, език, нрави, моминската свобода на траките, както ги описва Херодот, комуто любението, седенките, тлаките, хората, беленките и въобще всичката свобода на момата, която се е завардила и до днес, се е видяла много противна в сравнение на техните хареми (гинекии), гдето жената тогава не е била друго нещо в тях, освен една затворена кадъна ; като вземам пред вид имената (от които тебе те е страх), които са се завардили и до днес, поверията за жидове (джигани се зоват те в народа и работата им - джиганска работа, което не е нищо друго, а гигани и гигантска работа, от което имаме и глагола джиганя - работя тежка работа), като вземам пред вид и още много други неща (за които тук няма място да ги излагам), като вземам пред вид, че арнаути, гърци, цинцари, ермени, латини, турци (преселенците) са се завардили и досега с езика си, с обичаите си, с поверията и преданията си и най-после като вземам пред вид, че онова голямо тракийско племе, както го описват старите, което е завземало цял Балкански полуостров, Дакия и зад нея - до онова място, гдето карали само коне и живели само пчели - Русия, Южна Русия и т. н. с пчелите на чамовите дървета - аз не мога да се примиря с днешната шовинистическа история, която избърсва траките от земното кълбо... Това е противоречие на логиката. До Юстиниана те са съществували, това е детинство, лековерие и заблуждение, посеяно от нашите врагове, които са се мъчили, а и сега се мъчат да унизят... що думам, да унизят, да унищожат славянския мир, да го стопят в своята пота (тигел) за увеличение на своите гниещи нации, за дойна крава, за мекере, да се качат на гърба му и да го обюздят, та да го употребяват за своите прищевки ... Тъй е било и тъй върви и до днес... Всички иноплеменници с това се занимават, всичкият им политически живот се върти все около тоя фокус... Ний трябва това да го разберем: това е борба за живот и за смърт... Представи си, че ни смазаха... Да не дава Господ!... Ами тогава? 
Аз съм от лагера на ония, които вярват, че траките са били славяни и тъй ще си умра... Ако бяха тия траки - днешните българи - новопришелци славяни, както се напрягат шовинистите и поддържателите им историци да доказват, то и езикът, който се говори днес между всички българи, не щеше ли да бъде със 7 падежа, както е сръбският, хърватският и др. новославянски езици? Как са можали те да го завардят, а ний сме го изгубили? Това не е ли противоречие на здравия разсъдък? Този език с четирите члена: тъ, та, то, те, въ, ва во, ве, нъ, на, но, не, съ, са, со се, е тракийско-славянски; той е наложил своето могъщество на арнаутския, влашкия и гръцкия. Българите, които са дошли и са основали българска държава, са от групата на малорусите и великорусите - средното най-южно и най-развито звено. Те са живели на Буг и край Черното море и твърде е вероятно да са се звали бугари или българи от самата река, както това се е завардило и до днес: моравци, олтени, тимочени и т. н. Току тъй не ни зоват македонците и сърбите бугари. Те са дошли, а може би и да са били викани от тракийските славяни да ги избавят от византийското иго: защо нема съпротивление от тия славяни, които заварили бугарите тука? Не е ли било същото, както това е станало и най-после стана пред нашите очи, гдето ходихме да молим русите да дойдат да ни отърват от византийската наследница - Турция? Ония времена не са ли приличали на сегашните и може ли да бъде инак? Ходът на историята си върви по един път: тука няма нещо магическо, всичкото е естествено, както тогава, тъй и сега... Тези българи са говорили близо, а може би и същото, както и днешните руси. Който се съмнява в това, да иде в Шумненско, Разградско, Силистренско, Русенско и в Добруджа, да чуе как говорят и до днес и как са се завардили кучья, рус. кутья, жерка - воденица, жернов - воденичен камък, стъпа - чутура, ступа, десни (венците в устата), рус. десни. Падежите, глаголът кликам, бобонките на черницата - агуди, р. ягоди и м. др. Ами костюмът на жените, не е ли същият с малоруския, ами клада, ами вечерниците, седенките и т. н. Това не показва ли пак, че оная... теория, която произвежда българите от не знам каква фантастическа азиатска сволоч, е измислена по някои византийски шовинисти диванета летописци. На българите - старите - езикът им се изгубил - на завоевателите езикът се изгубил!? Дали си името пълно-запълно, като гронгерска търговия (трампа с храна), а взели език за име! А това не е ли глупав или безбожен шовинизъм... Ами че този..., който се взема да пише история, сляп ли е да види и глух ли е да се услуша, че ний днес говорим и на двата езика - и на българския, и на тракийския и пишем и на двата? Както народът се е смесил, тъй и езикът е смесен и тракийското, като повече и по-цивилизовано и обвизантийчено, е почело да взема върх над пришедшето. Това първото - тракийското е дало християнската вяра на пришелците, но господствуващият официален език е принадлежал на завоевателите, на него е и преведено Св. писание: ето защо е той толкова близък с руския, защото завоевателите бугари, са говорили тъй, както и русите. Но после ний видим, че като падна България, в Асеневско време езикът се е изменил, а това ще рече, че господарите като паднали, и езикът им взел да пада: взел да преобладава тракийският. Недей мисли, че и тогава тракийските славени са разбирали черковния език, както бугарите. Те са си говорили и тогава човекът, чилякът, жената, детето, къщата и т. н. и който е бил учен, той е разбирал книжовния език, т. е., бугарския. Инак аз не мога да разбера нелогичното и неестественото. Ето туй е то изгубванието на българите заедно с езика им и приемванието на славянския език... напротив тука славянския-българския се е изгубил и се е обтракинизирал или утракил."
Търново, 8 юли 1891 г.
... „Мене ми се чини, че моето пророчествувание все ще се изпълни, че потомците на старите траки не е възможно да са потънали в земята!... Потомците на Ситалка са живи! ... Когато Велизарий е събирал от тях войска, след него не можеше да ги глътне Тракия. Аз съм предчувствително убеден, че като се отделят шопите, но не македонските шопи, а тия от Искъра на запад със Софийско, които са дакийски тракославяни, като се отделят нашите поленци от Търновското поле, Свищовското край реката Янтра до Дунава Русчушко, Разградско и Шуменско с Добруджа, гдето са същите пришедши от Буг българи, другото на юг от Балкана с цяла Тракия до Македония, всичкото население с черните дрехи е тракийско, чак до Сер (Серес) и е най-голямото на Балк. полуостров, каквото си е било и в старо време и още преди да са се явили гърците на света, когато са се били с египтяните, но върху това нещо трябва да се работи и да се копае земята и могилите ... Всичката тайна тук състои в това, че траките, същи славяни, под римляните са се звали със своето име, дадено им от гърците траки (северни), а по-интелигентните римляни (ромеи), докато им дойде помощ от братята българи-славяни и ги подбуди и принуди да съставят нова държава, да ги отърват от Византия и гърците. Тогава взеха да бележат в историите си, че дошли славяни или по-добре траките станали славяни. Това нещо е било, както аз си представлявам, както с решението на черковния ни въпрос: реши се въпросът и се явиха всичките жители на Тракия българи, а гърците где отидоха?... Такава метаморфоза е станала и с траките, когато са дошли българите от Черно море и се създава държава във византийската, както създадохме ний нова черква във византийската... И в Македония ще бъде същото. Щом всичкият народ признае Екзархията и зачете славянски в черквите и училищата си, ще се явят славяни и ще се изгубят гърците и после ще пишат, които са заблудени подир гръцките интриги, че се явили славяни и погълнали гърците, или ако няма кой да забележи каквото е било в онова време, ще мислят, че цяла Македония е била все гърци, но после избягали в Гърция, както казват, че траките са избягали във Влашко и от тях станали днешните власи! По-диво от това възрение не може и да бъде... Траките избягали във Влашко и се повлашили, а цинцарите, същите власи - римски колонисти, останали на местата си на границите, гдето са били заселени, между Гърция и Тесалия, между Македония и Тесалия, между Тракия и Македония и т. н. да държат и покорност населението и да шпионствуват, си стоят и днес с дрехите си и с езика си! Не е ли това безсмислица и гръцка неразбория, която е повлякла и новите историци?... Но ний трябва да обърнем сериозно внимание на тоя въпрос и да изработим историята на тия тъмни времена. Материалът е готов народът със своята неписана история в умствените му творения и разкопките, но трябва труд, средства и способни критико-историци и археолози ..."
Сега можеш да почиваш спокойно, стари друже! Твоята пророческа тракийска теория, на която ти отдаваше такова грамадно значение, е вече достояние на съвременници и потомци...
Той знаеше, че „шовинистите", против които той така често гърмеше и които поливаше във всяко свое писмо с горещата и разядлива луга на своя сарказъм, няма да го пощадят. Предвиждаше го той това още тогава, когато се стараеше с младенчески жар да спечели в мене един апостол на своята тракийска вяра, но се утешаваше, че науката е пълна с капризи и че всеки, който е изказвал божата истина, е бил осъждан на преследване. Той мислеше за тия работи така: „Напиши и кажи това, която ти диктува твоят ум и разум, че го остави черно на бяло, па ще минат години, а може би и векове и десетки векове и ще се намери някой да поиска да изследва онова, що си изказал, и ще възкреси твоите идеи. А не намери ли се никой и никога, нека пак да отиде всичко на вятъра, гдето най-после ще се слее всичко: и право, и криво, и добро, и зло, и всичко, и всичко..."
Гинчевите мисли за произхождението и съдбата на траките заслужват обаче нашето внимание и инак, а не само като документ за историята на нашата наука и книжнина или като материал за живота на автора. Тракийската теория на Гинчева, колкото да е фантастична, съдържа все пак една здрава научна ядка. Преди всичко идеята, че траките не са изтребени окончателно, че те живеят още, е идея, която се споделя от всички по-сериозни историци и траколози. "Немислимо би било - казва и Томашек, най-личният сега живущ познавач на тракийските племена и диалекти, такъв един голям и важен народ като тракийският да загине съвсем безследно." (Die altern Thraker. I, в Извест. на Виенск. акад., истор.-фил. отд., СХХІІІ т., 1893, стр. 11.) Така подобно и Флигиер, комуто Томашек следва в общи черти. (Fligier, Zur prahistorischen Ethnologie der Balkanhabbinsel в Съобщ. на виенското Антраполог. общ., VI, 267 сл., и в спис. Ausland, Ueber die Herkunft der Rumanen, 1878, стр. 755 - 759.) Тъй и румънският историк Ксенопол (Istoria Rominilor, т. I, 178-184) и други. Херодот нарича траките най-големия народ на света подир индийците и такъв един грамаден народ да не е оставил и най-малко следа ? - се пита с изумление и Гинчев. Но докогато Томашек-Швикер, Реслер и др. приемат, че траките продължават да живеят преимуществено или изключително в днешните „Източни Романи (Ostromanen, румъни), Гинчев ги търси преди всичко в българите и тук той се среща донегде с друг един наш изследовач, д-р Басанович, който, поразен от особения тип на голяма част от българското население в Ломско, приема, че тоя тип е специално тракийски. (Вж. Сборник за народни умотв., наука и книжн., т. V, стр. 24, 25.)
От по-новите европейски учени, доколкото ми е известно, само Томашек, Гайтлер и Флигиер допущат, че една част от голямата маса на тракийския народ може прямо да се е пославянчила под влиянието на славянобългарите, без да е била предварително романизирана. Много неща показват, че пославянчените траки или съвсем не са били романизирани или отчасти и че техният език се е употребявал още когато са се появили славяните на Балканския полуостров. (Fligier, Ethnologische Entdeckungen im Rhodopegebirge, стр. 4.)

От тракийското произхождение на днешните българи Гинчев обяснява и някои по-специални български езикови явления - особено послеставния член и отсъствието на старите флективни окончания при имената. Незапознат с по-новите изследвания в областта на историята на нашия език, той предполага, че тракославяните са си говорили в главни черти така, както си говорим и днес, а тъй нареченият черковнославянски (старобългарски) език със синтетичните граматични форми е северно славянско наречие : наречие на завоевателите българи или бугари. И това Гинчево възрение не е нещо ново. Така Копитар, та даже и Миклошич (Syntax, 127; Die slavischen Elemente im Rumanischen 7) допущат, че нашите суфигувани членни форми и други някои граматически форми, които отличават тъй рязко българския език от другите славянски наречия, са специално произведение на трако-илирско-албанско влияние. На подобно мнение е и Флигиер, само че той иска строго да се делят траките от илирците. (Ethnolog. Entedec. и пр., стр. 4.). По културно-исторически съображения той не допуща, че албанците, които никога не са играли някаква по-значителна роля на Балк. п-ов, са могли да предизвикат такива големи аналогични промени в три съвсем разнородни езика, като българския, гръцкия и румънския. Тия изменения се дължат изключително на траките. Като се помена, по-новата славистика счита за възможно да се обяснят явленията, които ни занимават, по чисто естествения път на историческото развитие. Явните аналогии в езиците, които са се развили на старата тракоилирска почва, са твърде големи и още дълго време ще предизвикват навярно съмнението и любопитството на лингвистите и не само на пророчески натури като Гинчева. Колкото за мнението, че българите (тракославяните) искони са си говорили така, както си говорят и днес, това мнение, взето буквално, не издържа, разбира се, никаква критика; взето cum grano salis, то съдържа една здрава мисъл. В много отношения изкуственият език на Кирила и Методия се основава на едно наречие, което няма защо да се предполага, че е било общобългарско. Историята на всички книжовни езици ни учи, че и в случая с нашия по-стар книжовен език за основа трябва да е взето някое отделно наречие, покрай което са съществували вероятно много други, доволно различни от него диалекти и може би по-близо стоящи до сегашните наши наречия, отколкото онова, което е послужило за превеждането на свещеното писание.
Колко би се радвал бедният Гинчев да би знаял приживе, че най-новата наука ще му даде донейде право, както му дава право и когато твърди, че траките са още живи, че те са между нас, само че не се потрудваме да поотворим очи да ги видим: "Но ний трябва да обърнем сериозно внимание на тоя въпрос ми пишеше той и да изработим историята на тия тъмни времена. Материалът е готов - народът със своята неписана история в умствените му творения и разкопки, но трябва труд, средства и способни критико-историци и археолози..." - И тук Гинчев пак е прав. Вярно е траките не може да са изчезнали безследно, ще има траки и между нас и не само между румъните, но от простото предположение до научната положителност има голямо разстояние, което трябва да се измине с лопатата на археолога, мерилките на антрополога и молива на езиковедеца. "Труд, средства и способни критико-историци и археолози..." Има ли тия условия, тогава ще може въпросът да се постави въобще на по-широка почва. Тогава няма да се питаме само: какви следи са оставили романизираните или нероманизираните траки в нашия етнически състав (при всичко, че изследването на тоя въпрос е от по-голяма важност за нас, тъй като то е тясно свързано и с изследването на цял един много важен период от нашата история - основанието на Второто българско царство, в което румъните са взели, каквото ще да се говори, значително участие) а ще се питаме въобще: какво влияние са оказали върху нашия народен тип, върху нашата култура, нашите обичаи, нашия език всички тия многобройни племена, които в историческо време са били в сношение с нас. Ще се касае да се изследват всички чужди съставни елементи на нашата националност, култура, език и пр., един от най-интересните въпроси, каквито науката познава и който може да окаже някое отрезвително влияние и върху известни наши „патриоти", що не са далеч от твърдението, че българският народ си е напълно самобитен и като такъв никога от никого не се е влиял, а следователно няма защо и да подражава комуто и да било.

Иван Шишманов Избрани съчинения, Том 2,1966 г. 

Легенда за потъналата камбана

Някога на най-високото място на Царевец имало красива, висока камбанария. Тежка медна камбана огласяла царския град и околността. Изработил я прочут майстор звънар още по времето на цар Иван Асен II. Сам царят я поръчал и наистина меден бил гласът ѝ, с нея възвестявали идването на утрото, давали знак за добро и радост, за мъка и опасност. В оня страховит летен ден, когато турците заливали като черен порой улици и къщи, камбаната плачела за края на едно царство, за погубената младост и красота. Звънът се разнасял над града, огласял цялата планина, възвестявал черната вест над цялата българска земя. По-късно турците нарекли това място Чан-тепе (Камбанен връх), обърнали красивите църкви в джамии, а камбанарията изгорили. Когато догорели и последните дъбови греди, тежката медна камбана рухнала на земята със стон. Паднала и потънала. Турският паша искал да заличи и спомена за нея, затова наредил да я изкопаят и да направят от нея секири. Копали, копали, а тя потъвала все по-дълбоко, толкова дълбоко, че не могли да я намерят. Накрая се отказали и я забравили. Но българите знаели - камбаната е там, ще се обади, когато му дойде времето, и чакали. 
Казват, че през 1876 година, по време на Априлското въстание, всяка нощ изпод земята на Царевец ехтяла камбана - ту бодро и весело, ту глухо и тъжно. С ясен, тържествен глас я чули да звъни една година по-късно, когато войските на генерал Гурко влезли в града на българските царе.
Из " Легенди за Търновското царство"- Живка Радева
Прочетете още- Камбаната на свободата- Ангел Каралийчев

Старо Търново
Снимка: Грета Костова-Бабулкова

Съдбата на българската аристокрация след османското завоевание


Иван Пастухов (1878-1961г.) в своята "БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ" пише: "Турците са искали да наложат твърдо властта си в българските земи. Те унищожавали всичко, напомнящо тяхното свободно минало, и гледали да хванат здраво в ръцете си голямата маса от населението, като я поставят под своята пълна икономическа зависимост. Затова именно обявили, както гласят приведените фетви, всичките земи в Румелия, най-голямата част от които били български, за държавни, а раята българи по тях за крепостни... Ясно е, че съгласно тези фетви, постановленията на които са легнали в основата на земевладелското законодателство на Турция, селяните-българи са останали в онова крепостно състояние, в каквото ги заварило турското завоевание, но господари на земите не били българските боляри, а турските спахии и аристократи. Навярно само онези боляри са могли да запазят земите си, които са побързали да приемат исляма, защото това водело към унищожение на зимство и кяфирство и към пълно приравняване с мюсюлманите. В Босна земевладелците-боляри и самият бан приели мохамеданството и запазили своите имоти. В България положението е по-малко ясно в това отношение. Но от познатите факти може да се заключи, че от голямото множество на болярите едни са били избити още в началото на турското нашествие, а други отведени из Анадола в плен. За това свидетелствува Григорий Цамблак. Той говори за избиването на 110 български първенци от престолния град Търново и за заточението в Мала Азия на още много други из между най-видните и най-красивите търновски граждани още при падането на града. Че някои от заточените и други още са последвали примера на Шишманова син Александър, който приел исляма и умрял в бой за защита на султана, е твърде вероятно. Французкият пътешественик Бертрандон де ла Брукиер срещнал през 1433 г. при Фере румелийския бейлер бег, който бил „из България“, с дружина от 120 души. „Той беше роб на господаря си, но като имаше способност да пие добре, господарят му даде управлението на Гърция (Румелия) с 50,000 желтици доход ... Между войските му имало много българи, албанци и от други земи“. Явно е от тези думи, че бейлер-бегът бил българин и влякъл със себе си на военна служба и други българи. Но те са били незначително малцинство. Голямото мнозинство са загинали през боевете и земите им са минали в ръцете на султана. За избиването на боляри и близки до царя първенци говори и Синодика на Борила. Там се проглася и „Вечная память“ за „протокелиатин Приезд и за воевода Балдю, които бяха убити за вярата на своя господин.“ Също и за „Семира, Ионча, Добромира, Иваниша и всички, които с тях заедно се бориха мъжествено с проклетите турци и проляха своята кръв за православната християнска вяра“....  
Из "Похвално слово за св. Евтимий" на Григорий Цамблак: "Военачалникът – турчин, който беше поставен от турския цар да управлява града – повика при себе си божиите хора, които превъзхождаха другите по име, по добродетел и по благородство, за да се посъветва за някои общополезни дела. И те вървяха, следвайки вестителите, в неведение, както овцете вървят след тези, които ще ги колят, и всички, носейки своята кръв, бързаха да се доверят на убийствените десници. Щом ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр посред църква ги изкла и, по-точно казано, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта, а в забава на ножа превърна гърлата им. Жертви одушевени, словесни жертви, изгорени изцяло, кръстили се повторно в своята кръв; пролели посред църква кръвта си към кръвта на пророк Захарий, та заедно с Авел да се провикнат от земята към Господа; те, които са изпили чашата на мъчението, достойна да бъде изпита от любимците на Бога, които със своята кръв удавиха всички вражи пълчища, както тристатите на гордия фараон! О, свято опълчение! Не един по-напред, а друг по-после, но всички вкупом застанаха пред мъчителя, оплюха го и като се представиха на Христа, веднага се увенчаха! Мъчителят хвърли техните трупове за храна на птиците небесни, а Господ причисли духовете им към най-кротките ангели. О, воини, които вярата опазихте и броя си не намалихте! Чуйте и броя им: сто и десет бяха те, чиято кръв обагри църквата. И макар че бяха толкова много, не се разкъса мрежата на вероизповеданието. Такива бяха чадата на блажения Евтимий, така запазиха учението му, така въздадоха почести заради многото трудове, които този мъж положи за тях, като не само се лишиха от имот, дом, деца и сродници, но и до кръв се подвизаваха за благочестието, което получиха от него като отечески жребий. Достатъчна е тяхната честна и за ангелите похвална смърт, за да се достигне върхът на похвалите за Евтимий, за да не са нужни повече думи към разказа за неговите подвизи."
Съвременникът на падането на Търново, видинският митрополит Иоасаф, като констатира, че още тогава се почнал този процес/потурчването/, го обяснява така: ,О позор! И мнозина се прехвърлиха към непристойната Мохамедова вяра: едни, като се изпоплашиха и от страх, някои, като се омекчиха чрез ласкателства или като бидоха победени чрез материална придобивка, други пък се присъединиха към враговете, като поради простотията си се подмамваха с писма и хитрост“. С тези няколко думи наблюдателният митрополит изчерпал и основните причини, които подбудили маса българи да се „присъединят към враговете“. Патриарх Евтимий бил забелязал това и направил опит по време на заточението си да му попречи. Както казва Григорий Цамблак, под негово влияние „едни се освобождаваха от различни ереси, като от язви; други напускаха тъмата на сарацинското нечестие (т. е. мохамеданството); трети напускаха безумния си живот, като отърсена дреха“.
На снимката "Борилов синодик", Палаузов препис

Спомени на Васил Пенчев за времето след 9-ти септември

Съвсем скоро разбрах, че на 27 декември 1947 г. е влязъл в сила „Законът за национализацията…”.  На тази дата през 1947 г. са иззели фабриките от собствениците и  и са ги предали на народа. Отделно са изваждали богати или царски хора и политици от къщите им, с право само на ръчен багаж. В опразнените къщи са влизали борци за правда и свобода, а сигурно и за равенство. Велико Търново се изпълни с фамилии, изгонени от столицата. През няколко къщи от нас се настани на квартира семейството на ген. Михов, регент на цар Симеон(чо): майка със син и дъщеря. За генерала веднага се разбра, че е ликвидиран. По- далече беше семейството на вътрешния министър преди 9-ти Габровски (без него, разбира се...). Дончо Папазов и сестра му Беба, (тя ходеше с конска опашка и я пратиха в Белене), с родителите им - имали една работилница за сапун, мисля че е била в Казанлък - и те покрай големите богаташи. Дора Гъдева, моя съученичка, с родителите си, бяха настанени далече в лозята, до колибата на прочутия социалдемократ Габровски. А в къщата на г-жа Тотева (срещу нас) се настани чичо Тошко с жена си, леля Кера и трите им деца. Най-малката Бойка, ми беше съученичка. Най- големият –Иван, беше колкото сестра ми. И имаха една сестра, Елена- по средата. Чичо Тошко никога не се е занимавал с политика, учил бил до трети клас, занимавал се е с печелене на пари, но с много акъл, даден му от Господа. Той е бил много умен и практичен … и това го разбрах по- късно и няма да пропусна да ви дам доказателства, които са ме впечатлили страшно много! Имал е осем фабрики, но по нищо не можеше да се разбере от държанието на цялото семейство, колко много са имали. И децата и леля Кера излъчваха скромност, никакво парадиране с абсолютно нищо, по- скоро изглеждаха бедни, но усмихнати. По- голямата част от изселените бяха тихи хора. Някои работеха на гарата като хамали , разтоварваха вагоните с въглища или лигнит. Нали трябва да се яде! А който не работи… Не отричам, че съм си мислил, как чичо Тошко е изхранвал семейството си. Той беше доста възрастен за децата си, не работеше, рядко се разхождаше из града и то обикновено вечер. Бяхме много близки. Често се събирахме у нас. И никога не се е говорило за политика. През 1956 или 1957 г. почти всички останали живи от изселените, получиха разрешение да се върнат в София. Имаше някакво разведряване. Априлското, вероятно!
След 1947 г., всяко лято през месец юни, майка ми и ние тримата (баща ни оставаше във Велико Търново да работи), пътувахме до София. Там беше големия род на майка : брат, сестра, нейни вуйчовци и вуйни, първи братовчеди …не мога да ги изброя. Но дядо ми Васил живееше още сам в Горна Джумая и съм чувал, че много е страдал за баба ми Елена. Баща ми ни изпращаше до гара Горна Оряховица, настаняваше ни в първа класа и аз през целия път гледах през прозореца. Просто не можеш да не забележиш: по дългите червени покриви на едноетажните постройки край ж.п. линията, виждащи се от влака, с големи бели букви пишеше : СТАЛИН- ТИТО- ДИМИТРОВ. Готвили са се Пиринския край да го предадат на СФРЮ (Социалистическа Федеративна Република Югославия). Пиринска Македония уж не била българска територия, хората в тоя край не били българи, в училищата не трябвало да учат български, а македонски (измислен) език. Спомням си, че през юни 1947-ма бях за седмица сам при дядо си Васил в Горна Джумая. Майка ми ме остави при него и се върна в София. Една сутрин на вратата на къщата на дядо някой чукаше като на пожар. Аз се събудих и реших, че трябва да се крием от американски самолети. Дядо отвори външната врата. Попита човека, който тропаше, какво е станало. Разбрах, че го познава, покани го в хола. Чух ясно: „Бай Василе, знам те като харен човек, молим те да ми върнеш капарото, оти не сакам да имам имот у Сръбско. Ке ти бъдем благодарен цял живот! Молим те!”... Те излязоха от къщата, не знам какво са говорили и правили, аз набързо си измих очите и зъбите, облякох се, отворих едно долапче, закусих набързо каквото е имало и зачаках пред къщата да се върне дядо. Къщата беше в центъра, на два етажа, срещу градския хотел „Волга”. На тротоара имаше чешма без кран и течеше непрекъснато топла минерална вода, която миришеше на запартъци ( на сяра ). Дядо ми се върна, заключи къщата, хвана ме за ръка и ме поведе по улицата. Спря ме пред един голям плакат. На него пишеше с едри букви: „Пиринска Македония- в СФРЮ!”. На плаката- портретите на Георги Димитров и на Тито. Нямаше го Сталин, беше останал на покривите покрай ж.п. линията. Не мога да кажа кога е било точно, но великотърновци (и ние, децата), пеша през Арбанаси, трябваше да отидем на гарата в Горна Оряховица (6 км.) и да махаме на бавно пътуващ влак, в специален вагон, един до друг бяха Димитров и Тито (пак без Сталин, чудех се защо го няма). Махахме знаменца!

Та дядо ми продавал едни четири декара овощна градина, човекът от сутринта искал много да я купи и дал част от парите. Аз си знаех, че дядо ми е „харен” човек, върнал му парите. И така разбрах, че е решил да продаде и къщата (горният етаж бил отчужден след 9-ти) и градината, и да отиде да живее при вуйчо ми Кирил в София, като му даде пари за по-голямо жилище. „Ама - каза дядо ми, - стана тя каквато стана!” И още същия ден ме заведе в София при майка ми. На следващата година, пак през юни (няма да давам повече обяснения, тъй като това ставаше всяка година през юни, като свършим училище), пак на влака за София. Я, гледам - от покривите изтрит Тито. Останали Сталин, празно място (или както казваха пътниците- дупка) - Димитров. След няколко години стана: дупка, дупка Димитров и т.н. Интересно как ставаха тия работи, но видях (в нас винаги се е купувал вестник „Стършел”). Тито нарисуван като звяр, със сатър в ръка, окичен с медали, изпръскан с кръв! Ужас ! През март 1948-ма Сталин и Тито „скъсали”. Тито и Димитров били големи дружки, искали да правят балканска федерация, ама забравили да питат другаря Сталин и …така. Слава Богу, Пиринска Македония си остана в България. Но местното население дълго е било мачкано - ту да се пише българско, ту- македонско. Много време никой не поиска да ми обясни какво е ставало. Но издебвах удобни моменти, открих на кои вълни мога да слушам „Радио Горяни” или „Свободна Европа”. Този факт и чутото не споделях с никого. Явно е бил насаждан някакъв страх. А много деца са били предупреждавани да не споделят навън чутото вкъщи. Сега, години по-късно, продължавам да се питам станали ли сме ние нормални хора, или сме тотално повредени от случващото се тогава...
Аз много внимателно съм разглеждал снимки на моите родители - на баща ми от Франция, после с майка ми от 32-ра година, докато съм се родил аз (в началото на Втората световна...). То са ресторанти, балове, то са тоалети, то са чудесии. А и техните близки, при общите им снимки. Вечерни тоалети, дневни, спортни... Майка ми с шапки, с мрежичка отпред (има специално име- воалетка!), през зимата- дамските ръце в маншон, мъжките- в ръкавици. Баща ми- с колосани яки и ръкавели, с бомбета, с папионки... Пардесюта, манта, пелерини... И какво става след войната?
Каскети и ватенки! Изтръгнали са ни държавата от Европа и са я запокитили в Азия. Нека да не си крием главата в пясъка! Трябва да се говори открито за България в навечерието на войната. Да не се крие нещо, което мислещите хора на България знаят - през 1939 г. сме били на осмо място в Европа по икономически показатели. А след войната, след  управлението на... сме на последно място!

Една от най-срамните страници в българската история

ФАМИЛИЯ ХАДЖИЦОНЧЕВИ

За своя забележителен дядо Евстатий Мартинов увлекателно разказва Живка Лазарова:  
„Роден е на 20.03.1857 год. и починал в 1932 год. Родната му къща, където съм родена и израснала е на ул. Максим Райкович 18. Там сега живее първият ми братовчед Евстатий доста години по- малък от мен. Дядо ми е бил широко скроен човек, пътувал много по Европа, учител, юрист, общественик с много интересни познанства и приятелства между които Ст. Стамболов и Алеко Константинов.
И така да започнем с любовта между Евстатий Мартинов и Екатерина Анастасова- Манолова. Къщата на баба ми Катинка се е намирала точно до несъществуващата вече църква "Св. Спас". Отчуждават я когато общината решава да строи на това място градска библиотека и музей. Но тъй като теренът се оказва неблагоприятен за сериозно строителство плана се премества малко по- надолу към „Царевец“ където е и до днес. Къщата на дядо ми е била точно  през улицата под нейната. Бащата на Екатерина Манолова е бил заможен човек с чифлик от 1000 дк. в с. Дъскот и дюкян на Баждарлък, където е и до днес. Занимавал се е с търговия и е имал чиновници при него. Единият се е казвал Никола Манолов. Бил е хубавец, прабаба ми също хубавица и се залюбват, родителите и не са били съгласни с брака им но в крайна сметка любовта побеждава. От брака има 5 деца две момичета и три момчета. Момчетата завършват Роберт колеж в Истанбул, а момичетата учат френски колеж в София. За съжаление Никола почива твърде млад и Катинка сама започва да управлява търговията и чифлика. И тримата и сина умират твърде млади. Двамата се поболяват от туберкулоза придобита от войните, в които са участвали. Единият чува разговор между майка си и лекар, че състоянието е безнадеждно и се самоубива. Случката става в колибата на лозето което са имали. Третият, който имаше семейство почина през 1940 год. Отварям скоба бях научена да се обръщам към баба ми с „стара майко“ и към прабаба ми „бабке“. Синовете са се наричали Христо, Димитър и Емануил. Емануил беше високо образован икономист и известно време е бил търговски консул в Ню-Йорк. Когато той почина бабка вече е в напреднала възраст, и близките се чудят как да и съобщят. Когато разбира казва : Аз съм стара на погребението в София ще отидат Живка и Николай /баща ми/, а една от снахите т.е. майка ми или стринка ми да дойдат да ми четат „Ана Каренина“. Каква жена нали? Съчетание на мъдрост и твърдост, а кой знае как я е боляло. Истина е, че стари търновци говореха, че след овдовяването и между нея и Евстати е имало нещо. /Както е написано в в статията на К. Митова- http://www.dnesbg.com/obshtestvo/istoriyata-na-edna-dalgo-tchakana-lyubov.html  Останала е вдовица само на 34 години. Но тя беше твърда морална за да позволи някаква интимност, по скоро се е съветвала с него по управлението на делата си.  Прозвището на бабка между приятелки беше „Чистата Катинка“. И тъй като съм роднина по майчина линия със съпругата на Дончо Смилов- Минка от нея зная, че свекървата Марийка Смилова, като е виждала ,че по ул. Дондуков се задава бабка викала на слугинята „ бързо обръщай чергата чистата Катинка идва.“ Това е един обичай от едната страна на чергите да се зашива бяло парцалче, което говори, че това е лицевата част и се обръща само при идване на гости. Къщата на Смилови и до сега е там ,братовчедите ми я продадоха и сега там е малко частно хотелче.
Когато Живка /дъщеря на Екатерина/ е на 16 години получава от майка си известие да напусне колежа и да тръгне за Търново. Пътуването е било с карета. В Севлиево тя вижда, че я чака съседа Е. Мартинов, който е със собствен файтон, като казва ,че е изпратен от майка и да я посрещне. По време на пътуването тя си изтървава кърпичката и той галантно се навежда вдига я и я подава. От този му жест тя разбира че той е кандидат за съпруг.. Всичко това стара майка ми разказа когато бях на 16 години с цел да ме запознае с чистотата на нравите и обичайте. Били са едно много задружно семейство и той е бил изключително внимателен съпруг въпреки голямата разлика в годините. Ще разкажа и две много ведри случки от началото на брака им. Живка като млада съпруга винаги е питала какво иска да приготви за обяд, веднъж той и поръчва да направи лозови сърми. Дотогава тя никога не е правила това ядене и въпреки, че майка ѝ живее през улицата тя не пита, а свива сърмите без да  попари листата и  завързва всяка сърма с конец. Съпругът не и прави забележка, а деликатно и казва, че листата преди готвене се попарват с топла вода. Други път изпраща по слугата раци да ги приготви, ама тя е виждала само приготвени раци, и като ги вижда сиво-зелени, а ги знае червени решава че са развалени и ги хвърля на боклука. Семейството е живяло патриархално и материално добре осигурено. Дрехите дори за децата са изписвани от Самаретен- Париж. Снимката публикувана в статията на К. Митова на трите деца са точно с парижки дрехи. Имаха 20 декара лозе с къща на 2 етажа и осем стаи, но я наричаха колиба. Мога да Ви  изпратя  снимка там е минало моето детство. А сега малко за мене, родена съм в 1936 г. и живях трайно във В. Търново до 1945 г. Настъпилите събития и угрозата баща ми да попадне като зам. прокурор в народния съд  принудиха родителите ми да напуснат града и се преселят в София и въпреки всичко, баща ми беше уволнен за грубо проявена фашистка дейност и не му разрешаваха да работи като юрист, а на мене ОФ не ми даваше бележка да следвам. Трябваше да започна да работя  за да мога да започна да уча задочно право.
Снимката е направена малко преди той да почине. От ляво на дясно седнали: баба ми Живка Мартинова в скута и братовчед ми Димитър Абаджиев, дядо ми Евстатий, дъщеря му Венка Абаджиева; прави- баща ми Николай Мартинов - зам. обл. прокурор до 9.09 1944г., брат му Георги също юрист, съпругът на Венка -Петър Абаджиев адвокат, убит от така наречения народен съд. Както виждате и четиримата мъже от снимката са юристи. Фамилната професия продължих аз и сина ми Николай Лазаров, който е адвокат."
Живка Лазарова
Старо Търново
Ако ви харесва блога може да ме подкрепите с дарение
Описание Сума
Дарение BGN

Сметка за дарения- Банка ДСК IBAN BG81STSA93000010949641 BIC: STSABGSF Титуляр: Грета Стефанова Костова-Бабулкова