Пристанището на търновския спортен легион на р. Янтра

В дописка на учителя Н. Михайлов през 1927 г. в сп. „Морски сговор“ добре се описва както празника Богоявление в Търново, така и новосъздаденото пристанище в града: 

„Хубава традиция от преди Освобождението на България е да се празнува Богоявление в нашия град по най-тържествен начин. На този ден цялото население на града, без разлика на пол, възраст и народност, се стича масово на р. Янтра, за да вземе участие в потапянето на светия кръст. До този ден празника ставаше на две тераси под градската баня, място, вероятно определено от турската власт, доста отстранено от града и с малък хоризонт. Тази традиция да се празнува Богоявление на същите тераси би продължила много години, ако не бе БНМС със своя добре организиран клон в града и енергичния член от управителното тяло г-н Тенекеджиев, който не пожали време и енергия, за да създаде на завоя под моста на махалата „Св. Троица“ великолепно по план и изпълнение речно пристанище. Трябва да дойде тук всеки съотечественик, за да види как, почти без никакви средства, частната инициатива на жадния за полезен труд българин е създал отлични условия за речния спорт. Тук бе една стръмна и разядена от речната вода тераса. Благодарение използване труда на младежите от близкия квартал и трудоваците граждани, терасата се закрепи и на стръмната разнебитена тераса през 1924 г. изникна кокетно пристанище. Реката, обаче, пожела да изпита волята на новите си гости. Не мина месец и Янтра небивало придоде - 8 метра над обикновеното си равнище, нахвърля се върху каменната броня и я помете, а заедно с нея помете и голяма част от терасата, като застраши да вземе и устоите на моста. Картината бе плачевна: на мястото на хубавото речно пристанище - погълнало толкова труд и надежди - стърчаха развалини и речни насипи. Набързо управителното тяло се събра и енергичният г-н Тенекеджиев, започна още по-усилено организирането на работата: трудоваци, арестанти, трудоваци-граждани, с молба, със заплашване; ходатайства в София, Варна и Русе - всичко беше в движение. А колко бяха насмешките и подмятанията на далече стоящите от идеите на БНМС търновски граждани, които до завършването на пристанището не спираха подигравките си! Като феникс от развалините и насипите на разрушеното пристанище през 1926 г. поникна 34-метровото ново такова, по-величествено и по-стройно. Янтра почувства човешката упоритост и ласкаво започна да гали с водите си новото си украшение. Това бе късна есен, зимата идеше, но времето бе топло - то искаше да даде възможност да се завърши едно хубаво дело. Двете тераси по продължение на пристанището се подравниха, украсиха се с борове и се посипаха с настилка. Управителното тяло на Търновския клон на БНМС реши да покани духовната, военната и гражданската власти да дойдат тази година на новопостроеното пристанище на Богоявление и с потапянето на светия кръст да стане кръщението на пристанището. С това се целеше да се покаже на търновското гражданство една от деловите страни на БНМС и да се проагитират идеите на организацията.
Очакваният ден дойде. Рано сутринта младежите-легионери украсиха улиците с емблемите и афоризмите на БНМС. Повече от 50 флага красяха пристанището, а над тях гордо се развяваше флага на БНМС, издигнат на мачтата. Реката пак се понаежи. Размъти се и настръхна и малко излезе от коритото си. Всички плавателни съдове, с които разполагаше клона, бяха на вода. Две хубави лодки -шесторка и четворка, строени във Варна, една Дунавска четворка, три русалки, две плоско дънни лодки, подобни на русалките и една стара лодка на клона, строена в Търново от бивш легионер - това бе цялата ескадра на Търновския речен спортен легион при БНМС. Гост, голям гост на града и на клона бе началника на Дунавската Полицейска служба кап. II р. о.з. Иван Михайлов. Този изпечен във водната стихия моряк, между младежите легионери се почувства на годините им. Спомни си времето, когато като дете и юноша е скачал по пясъчните тераси на р. Янтра, монотонния ѝ напев и страшната ѝ ярост, кога излезе от коритото си. Г-н Михайлов пое командата на лодките. А в това време гражданството, духовенство, войска, учаща младеж и всички културни сдружения бяха заели местата си по терасата над пристанището. По цялото продължение на терасите от двете страни на реката по стръмнините на „Царевец“ и „Света гора“, по моста, на площада на пристанището - всичко бе заето от хиляден народ. Всички знаеха, че Богоявление ще стане на новото пристанище, че легионерите ще вземат живо участие в празненството. След божествената служба, когато Митрополита Н. В. Преосвещенство Филип дойде на подготвената естрада, 10 обучени от по-рано младежи се наредиха по брега на реката. Потапянето на кръста стана необикновено тържествено, като в различие от миналото, вместо случайни хора, в реката се хвърлиха на 6 м дълбока вода 10 стройни младежи, облечени в еднообразни бански костюми. Последваха множество салюти и ракети, дадени от легионерите. Стана парад на войските. Пред началника на гарнизона, застанал на пристанището, минаха стройно 2 пъти в гребане легионерите - първия път по течение на реката, втория път срещу течението. При минаването край началника на гарнизона - първия път всички гребла от лодките красиво бяха издигнати „на вальок“. Легионерите бяха поздравени както от него, тъй и от цялото гражданство. Ръководните лица поднесоха поздравите си на главния виновник на великолепното пристанище и хубавото дело г-н Ст. Тенекеджиев. С тези си поздрави те отдадоха почитта си пред делата на БВМС и пред творческия български дух.
В. Търново, 27.V.1927 г.“
Пристанището на следващата година се разширява с още една трета тераса и заедно с образувания пред него голям площад става един красив кът. А спортният легион към Търновския клон на БНМС, основан през 1924 г., има дамски и мъжки клон и наброява 92 човека. Собствеността на легиона, цитирана в описанието по-горе, се изчислява на 150 000 лв.
Из книгата "Морето на българина" на Радка Пенчева

Картичка из колекцията на Павел Енчев

 

 ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ 

©️Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено 

Сортачването на хаджи Минчо с хаджи Николи в Търново

 Из историческата повест за Хаджи Минчо от Търново "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин

V

Тежките търговци и занаятчиите от по-първа ръка се черкуваха празничен ден в черквата Света Богородица. Тя беше построена с техните щедри иждивения от майстор-башията Колю Фичето. В зидовете и бяха вградени глинени тръбички, които правеха гласовете на поп Димитър и на двамата псалти да отекват в сводовете, като звън на много камбани. За резбата по иконостаса бяха повикани най-добрите марангозчии от Трявна, а иконите и зографисването бяха извършили прочути самоковски зографи.

Черквата беше още съвсем нова, едва преди година беше довършена и осветена — и още миришеше на прясно дърво, на вар и на маслена боя от иконостаса. Когато поп Димитър прикадеше, благоуханието на тамяна се смесваше с тази миризма на чистота и новост и ставаше още по-сладко и хубаво. Тогава търговците и занаятчиите дълбоко поемаха ароматния дим, позадържаха го в дробовете си, а после се поглеждаха, като че ли говореха с очи.

— Виждате ли какво може да направи сговорна дружина? Сговорихме се и ето каква хубава черква си направихме!

Жените, особено по-младите, не се вълнуваха от такива общественически мисли. Наредени покрай оградата на балкона те, или се заплесваха по тънкия трептящ глас на даскал Андон, който извиваше с неподражаемо майсторство херувикото, или с шепот одумваха даскал Петко Бюлбюла, който, очаквайки даскал Андон да свърши песента, хвърляше двусмислени погледи към балкона. Тези двусмислени погледи биваха забелязвани понякога и от някой търговец или занаятчия. Последният се закашляше многозначително и с това даваше знак на даскала да си забие носа в псалтиря или минея.

В такива случаи неколцина от по-младите мъже, разбрали предупредителното кашляне, се усмихваха и побързваха да скрият предателските усмивки зад големите пъстри липискански кърпи.

Тази сутрин хаджи Николи беше необикновено бледен и разстроен. Хаджи Минчо на няколко пъти поглежда към него с любопитство и малка загриженост. После намери време да му прошепне:

—     Николи, да не си нещо болен, а?

—     И таз добра, дядо хаджи! Нищо ми няма, ами не съм си отспал.

—     Тъи, тъй! — усмихна се хаджията. — За много неща имаше да мислиш, та не си могъл да заспиш.

—     Станах рано и слязох до долнята магазия, да видя какво са донесли керванджиите от Свищов, — отклони разговора хаджи Николи.

—     После, после ще ми разкажеш! — рече хаджи Минчо и продължи тихичко да приглася на песента, която пееше даскал Петко.

Николи се дръпна една-две крачки назад и се загледа в иконостаса. В това време поп Димитър застана пред царските двери на олтаря и с висок, ясен глас прочете избраното слово от "Софронието". Богомолците слушаха с благоговейно мълчание, макар че някои по-нетърпеливи мислеха и пожелаваха словото да бъде по-кратко. Словото наистина този път беше по-кратко и свещеникът, като затвори „Софронието“, побърза да раздаде нафората и да благослови енориашите си с „благословление Господне“.

Току сред многократните благословления хаджи Минчо му пошушна тихичко:

— Отче Димитре, като свършиш тука, отбий се у нас. Имам да ти кажа нещо-си.

Същата покана той бе отправил и към някои от първенците на града и сега към дома му се бе упътила една група от почтени хора, натъкмени с празнични дрехи и завъртели в ръце божигробски броеници: Стоенчо Ахтаря носеше тесни европейски дрехи от тъмно-синьо сукно, шити във френк-панталонджийницата на Никола Филиповски, самурен калпак и високи казашки ботуши; до Стоенча пухтеше, като австрийски пампор, нисичкият, твърде пълен за височината си дядо хаджи Димия; зад тях, заловени годенишки под ръка, пристъпяха хаджи Ничо и хаджи Георги Кисима — и двамата дълги и мършави, като хрътките на Ибрахим ага; после идваше едрият, здрав балканджия Атанас Басмаджията, облечен по старата мода: със сини дънести потури, украсени богато с гайтани, с бяла риза с широки копринени ръкави и зелена копринена салтамарка; до Атанаса подскачаше мъничкият и сух Цанко Абаджията, чиито нозе, от дългото стоене алатурка, се бяха извили, като обръчи на плоско ведро. Подир тази пъстра и внушителна група вървяха хаджи Минчо и хаджи Николи. Николи се чувствуваше някак неволно между тези градски първенци, но от снощи той бе преживял толкова най-разнообразни впечатления, че вече не се удивляваше на нищо.

Групата нарочно се движеше бавно, за да успеят жените да се приберат от черква и да се подготвят за гостите. А тази бавна разходка даде възможност на поп Димитър да ги достигне на Башдарлъка и от далеч да подвикне на хаджи Минча:

—     Важна работа трябва да е тази, за която ни викаш, хаджи!

—     Важна, отче! От важна по-важна. Ще я разбереш!

Свещеникът погледна Николи и с очи сякаш го подпита, какво има. Николи повдигна рамене: и той знаеше толкова, колкото и другите поканени.

Кина посрещна гостите в пруста усмихната и приветлива:

—     Добре дошли и заповядайте! Бай Стоенчо, как е булката? Ами у вас, дядо Димия? Как сте? Май че ще имаш скоро внуче, а?

После се обърна към трапезарията, където Славка и Пенка чакаха нареждания:

—     Я, моми, я по-скоро припнете горе да подадете възглавници и столове на гостите!

Двете момичета ловко се промъкнаха покрай гостите и отърчаха горе в приемната стая. Те подредиха удобни тъкани възглавници върху широкия миндер, наместиха и виенските столове и тъкмо когато първенците между търговците в Търново се покачиха в широката светла стая, те засмени и пъргави се спуснаха по стълбата пак долу в трапезарията, за да вземат прасковата ракия и чашките и да стъкнат огъня за кафе.

Но колкото и бързо да се движеха момичетата, дядо Димия успя да разгледа Пенка и да поклати побелялата си глава:

—     Машала, хаджи Минчо!

—     За кое, дядо Димия ?

—     За момето, за Пенка викам... Кога отрасна?! Като си го спомня, какво бръмбарче беше!.. А сега, вече мома и половина! Машала!

—     Растат, дядо Димия, растат, като гъби. Докато ги погледнеш —и отраснали!

Гостите заеха местата си и макар да изгаряха от нетърпение да научат, защо хаджи Минчо ги бе повикал по никое време, от благоприличие подтискаха любопитството си и търпеливо чакаха, разговаряйки за незначителни работи.

Хаджи Николи бе останал прав до прозореца, ала домакинът му направи знак с очи и каза:

—     Седни, Николи. Седни до Атанаса... Тези гости за тебе съм ги повикал.

Любопитството порасна още повече, но дядо Димия пресметна, че приличието изисква още малко търпение и пак измести разговора:

—     Хаджи Николи, ти си най-младият от всички ни. Я налей още по една от хаджи Минчовата ракия! Вярвай Бога, хаджи Минчо, такава ракия само у вас съм пил!

—     И аз ще реча същото, — пропя с тънко гласче хаджи Ничо и от удоволствие млесна с уста. — То не е ракия, а илач! Цяр ти казвам! По едно време, като ме беше залюляла треска, срещам зет ти, дядо Димия, и му викам: „Доктор Павле, заяла ме е една треска, ще ме умори! Какъв цяр да пия?“ А той се смее и вика: "Прати едно шишенце у хаджи Минча да ти налее от неговата ракия. Пий си от нея и ще ти мине!“.

—     Тъй е, — настави Атанас Басмаджията. — Аз от кога се тъкмя да извардя хаджи Минча, когато вари ракия и да видя, какви дяволии и слага, та става толкова хубава...

Хаджи Минчо, видимо поласкан, се разсмя:

—     Никакви дяволии няма, Атанасе. Работата е да знаеш молитвите, които чета, когато я варя. От молитвите става такава. На шегата му се засмяха всички. Николи за трети път напълни чашките.

Тогава хаджи Минчо се покашля и тежко заговори:

—     Драги ми приятели, вие всички ме познавате и като търговец и като човек. И аз ви познавам, та затова ви поканих. Искам да ви изповядам, какво съм решил да правя.

Той замълча няколко мига, като че ли да подготви гостите си за важното решение, което щеше да им съобщи.

—     Думата ми е за хаджи Николи хаджи Димоолу. Вие знаете, че като се поминаха родителите му, всичко що имаха оставиха на мене аз да го стопанисвам, докато отрасне хаджи Николи. Стопанисвах го, колкото и както можех. Сега вече Николи е мъж . ..

—     Мъж и половина! — прекъсна го Цаню Абаджията. — По цялата чаршия няма по-отворен човек от него...

Хаджи Минчо нетърпеливо махна с ръка и продължи:

—     Снощи с хаджи Николи прегледахме неговите сметки и аз му върнах и имотите и парите, оставени от баща му. Така ли е, Николи?

—     Така е, дядо хаджи, — отговори Николи, при все че недостатъчно ясно разбра, за какво го питат.

—     До грош ли ти върнах парите, синко?

—     До грош дядо хаджи!

—    Затова ви събрах приятели: от днес нататък аз нямам грижа за състоянието на хаджи Николи.

—    Честито, хаджи Николи, — протегна ръка дядо Димия, който чувствуваше, че трябва да се каже нещо. От сега насетне ти ставаш вече самостоятелен човек.

—     Е, какво ще започнеш сега? Търговия, като баща си ли, или ще отвориш занаятчийска работилница? — запита хаджи Георги Кисима.

—     Чакай, Георге, — отвърна хаджи Минчо вместо Николи.

—    Не съм ви изказал всичко. Снощи, когато предадох на Николи всички сметки за състоянието му, ние се сговорихме и...

Хаджията замълча, изправи се и високо обяви:

—     Решихме да се сортачим.

Гостите ахнаха.

—     Виж ти! — плесна ръце дядо Димия. — Късмет имал Николи!

—     От сега нататък моята фирма ще бъде „Хаджи Минчо, Селвели и Содружие“. Аз ви приканвам да припознавате Николи за мой съдружник, както се следва, да вярвате на търговската му дума и на търговския му подпис. Каквото подпише той, все едно че съм го подписал аз или Доктор Стат Селвели. Това е! Затова ви виках.

—     Благословление Господне на вас! — измърмори поп Димитър и се приготви да каже подходящо слово. В това време, обаче, се надигна Стоенчо Ахтарът, който дотогава стоеше мълчалив и слушаше с внимание. Стоенчо беше най-образованият и най-просветен човек в своята среда и затова всички го слушаха почитателно.

—     Честито да ви е и на двамата, — започна той словото си.

—     Късмет е за хаджи Николи да се сортачи с хаджи Минча и със Селвелията. Не е работата само до това, че тяхната търговия върви от хубаво по-хубаво и че ще спечели много пари. По-главното е, че между тях ще се научи на честна и порядъчна търговия, която е за доброто на всички хора. Късметлия е и хаджи Минчо, че влиза в съдружие с един човек, който отсега още е спечелил доверието и почитта на всички търговци и занаятчии в Търново. Ето това е хубаво! Аз като чуя за такава работа, просълзявам се, защото виждам сговор и разбирателство. А на нас българите само сговор и разбирателство ни липсва!

Вратата на приемната стая се отвори и на прага застана Славка. Тя носеше голяма писана табла с кафе.

Никой от присъствуващите не я забеляза, защото всички се бяха размърдали да честитят на новите съдружници.

—     Честит ти ортак, Хаджи Минчо. Добре е, че си го избрал толкова млад, та да те отменява вече в работата.

—     И на тебе честито, хаджи Николи! Честит ти ортак и наставник...

—     И побащима го кажете, — престраши се да каже и Николи.

—     Аз него и за баща го имам!

—     Тъй, сине, тъй! — отсече дядо Димия. — От баща повече трябва да го имаш!

Славка остави таблата с кафето на масичката и бързишката слезе долу. Щом захлопна вратата на трапезарията, тя заприказва запъхтяна:

—     Како Кино, Пенке! Всичко разбрах. Разбрах, защо дядо хаджи е повикал тия гости! Знаете ли, какво става горе? Хаджи Николи става ортак на дядо хаджия?

Кина дяволито се засмя. Тя още от вечерта бе научила решението на мъжа си и бе го възприела с радост. И тя бе свикнала с Николи, като с къщен човек.

А Пенка беше побледняла и не знаеше да се радва ли, или да се сърди. Сега Николи още по-често щеше да бъде в къщата им.

Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII
Прочетете още за Хаджи Минчо Хаджи Цачев 
Хаджи Минчо-спасител на Търново от голям пожар и създател на първата аптека в града
Историческите повести и романи на Змей Горянин
 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

С КРАСИВ „ХАНЗА ЛОЙД“ ПОЕЛ ПЪТЯ СИ ГРАДСКИЯТ ТРАНСПОРТ

Из книгата“СТАРО ТЪРНОВО- ДУХЪТ И ЛИКЪТ НА ВРЕМЕТО“, ИЗД. 2009 г. 
Иван Тодоров 

 Днес из Търново автобусите и тролеите сигурно са стотици. И - както във всеки друг наш град, където се използват - не правят впечатление никому. Защото са се превърнали, както се изразяваше покойният Станислав Стратиев, в „подробност от пейзажа“. Не така било обаче преди седемдесет /вече осемдесет/ години. 

През есента на 1939-та, по-скоро в края на лятото - на 1 септември, из града започнала редовно да се движи красива немска кола „Ханза Лойд“ с двадесет и пет места. Тя била притежание на дружество „Царевец“, чийто капитали се намирали в ръцете на търновски граждани. (Ще вплета на това място многозначителен факт: първите градски автобуси тръгват из София през април 1935-та, само четири години по-рано!). 

Автобусът обаче не бил внесен специално от чужбина, а измайсторен на място - в града. За това свидетелства разказът на един съвременник на събитието, който по онова време бил ученик на петнайсетина години: ... В началото на лятото в нашата махала - Маринополската, в една голяма работилница, разположена малко след Паметника на Левски на главната улица, в отсечката преди днешната Съдебна палата, се работеше непрекъснато. Това помещение бе високо към четири метра, собственост на една жена, останала вдовица, която по същото време стана тъща на известния футболист на „Левски“ Васил Спасов - Валяка. Той се ожени за дъщеря ѝ. В работилницата автомонтьори и тенекеджии, използвайки шасито на голям камион, изработиха и монтираха седалките, натъкмиха и купето и така бе създаден автобусът, който тръгна из града. Седалките бяха тапицирани, колата - боядисана в тъмночервено, малко прихлупена, по тогавашната мода на тия возила, и бях много щастлив, когато ми купиха карта, за да пътувам с нея с автобуса до училище...“ Като се имат предвид стръмните пътища и отдалечените градски части, нововъведението било наистина полезно. Още повече, че и маршрутът бил наистина внимателно промислен. Той включвал петнадесет спирки: гара „Трапезица“, мостът в Асенова махала, Сметната палата (точно срещу входа за Царевец), Общината (старият конак, съграден от Колю Фичето), Баждарлък, Пощата (старата), „Модерният театър“ (нявгашното търновско кино), гостилница „Балкан“ (тя се намирала малко по на запад от старите Хали), Паметникът на обесените, Девическата гимназия, Градската градина, площад „Ризов“ или училището на Марино поле (названието идва от съществувалата в онова време кръчма „Зелено дърво“, държана от питиепродавеца Ризов), Институтът (вече в лозята), вилата на Н. Петров и чешмата „Качица“ (тя била в западния край на парцела на съвременната Нова болница). До последните три места колата отивала само сутрин, обед и вечер. Спирките осигурявали връзка на пътуващите и идващи откъм Горна Оряховица с влака с диаметрално противоположно разположени квартали, маршрутът пресичал центъра, спирайки пред всички най-често посещавани административни и развлекателни сгради и стигал до западните окрайнини. Разстоянията между спирките били малки, а цената на пътуването - също: само три лева (почти толкоз струвал и брой на излизащия три пъти месечно общински вестник „Велико Търново“). Времетраенето на движението било от 6.20 до 21.47 часа (в София днес - през 2008-2009-та, тия часове са 5 и 23, почти същите!). Предлагали се и абонаментни карти - и за ученици, а купуването на карта от възрастните смъквало платата на 1.20. С хубавото бързо се свиква и търновчани започнали все по-често да използват автобуса. Това накарало дружеството да поръча и втора кола с около четиридесет места. А населението от Чолакова махала, Леденик и Шемшево, чиито мери стигали до някогашните градски лозя, направили постъпки новият автомобил да обслужва и техните села. Още един щрих. Общината още от есента решила движението на автобуса зиме да не продължава към опустяващите в студа вили на запад, а от площад „Ризов“ колата да се спуща към гробищата (сега-парк „Дружба“), сетне - към Бирената фабрика (за да е от полза и за работещите в нея), после - със спирка пред долните врати на казармата (офицерите били паралии) - към Девическата, и - по изредения вече път. До откритата на Ивановден 1906-та гара Трапезица...

Ето, вече 80 години от появата на първия автобус в Търново, който слага началото на търновския градски транспорт.

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

СПАСИТЕЛНАТА ИСКРА

ЖИВОТЪТ НА ОТЦА ПАИСИЯ

 Ден на народните будители, 1942 година.

Змей Горянин

Тихият есенен вятър пилееше по тясната планинска пътека сухите златни листа. Слабото слънце не бе смогнало да разтопи всичката слана и сега тя блестеше в падините, като ран сняг. Нямаше птички — прочутите планински сладкогласци — да огласяват с кръшните си песни зелените гори, да се надпяват с поточетата и да прогонват досадната тишина на ноемврийския ден. Само някъде високо в планината се чуваха отмерените удари на дърварските секири и почук­ването на работлив кълвач.

Малкото момченце, което се катереше по планината чувствуваше досадата на тази тишина и за да не се изплаши съвсем от нея, нарочно почукваше с тояжката си по камъните. Този шум сякаш му даваше смелост да продължава нагоре и все нагоре.

От сутринта то бе научило, че манастирът е зад високия снежен връх, а той му се виждаше толкова близък! Но после — като че ли с всяка стъпка върхът бягаше все по- далече и по-високо се издигаше. Ето сега над него лазеше едно малко синкаво облаче и навярно скоро щеше да го покрие.  Как щеше тогава да се оправи съвсем само из планината ?!

Нямаше нито овчар, нито дървар, нито окъснял пътник, да му бъде другар и закрилник. Едва сега то разбра, колко е бил прав покойният му дядо Тодор, когато му разправяше, че не всичко е тъй лесно, както се вижда отдалеч.

Слънцето се навеждаше на запад. Вятърът изведнъж се промени, стана по-остър и хладен и някак грозно засвири из дърветата край пътечката. Облачето над върха стана облак и полази по склона. Момченцето се спря. Поще му се да заплаче. Не че го беше страх! Не! Само му беше много мъчно, че намеренията му не така лесно се осъществяваха. После изведнъж през ума му мина мисълта:

—      Ами ако има в планината вълци ? Навярно има. Дядо Тодор ми е казвал, че винаги в планината има вълци!

Стори му се, че вече чува вълчи вой и вижда из храстите зачервени, стръвни очи. Опита се да продължи пътя си нагоре, нарочно зачука по-силно с тояжката си по камъните, ала нозете му не искаха да го слушат и да му се подчиняват. Не стигаше страхът от планинската тишина и самотия, а и умората се намеси. И тъкмо когато щеше да седне на един камък край пътя, за да си отпочине и да се наплаче до воля, чу ясно и отчетливо да се разнасят стъпки по пътеката и един твърд мъжки глас да казва:

—      Стъпвай право, Арап! Стъпвай право и не се плаши от нищо! Нищо страшно няма по пътя!.. Хайде, хайде! Върви напред! Какво наостри уши? Да не си подушил нещо?!

Момченцето искаше да заскача и запее от радост. То се изправи бързо на камъка и викна към мъжа, когото още не можеше да види:

—      Мене е подушил, мене!

—      Кой  си ти? — обади се мъжкият глас и след миг на пътеката се подаде един едър монах — висок и строен, със снага на великан  и с дълга бяла брада до пояс. Зад него послушно и кротко застана черно малко конче, натоварено с два чувала.

—      Кой  си ти, юнак? — повтори  въпроса си монахът и подаде голямата си ръка на момчето. То я целуна с почит и едва тогава отговори :

—      От Банско съм, дядо попе. Казват ме Петър. Тръгнах за Рилския манастир, па не-знам да ли е още далече.

—      За Рилския манастир ли си тръгнал?—   учуди се монахът. — Ами знаеш ли къде е манастира? Цяла нощ да вървиш пак няма да го стигнеш преди утре вечер.,. Хм... Как са те пуснали вашите самичък да ходиш до манастира?!

—      Аз нямам никого в Банско, дядо попе. Имах един дядо — дядо Тодор — много добър старец. Той умря. От милост ме прибра един грък абаджия — Яни чорбаджи — да съм чиракувал. А то каква милост?! Слугувах му за всичко и пак ме биеше, че съм бил дебелоглав българин и че даром съм ядял хляба му! А какъв хляб ми даваше дето не искаха и кучетата му да го ядат, .. На! Честен кръст,  дядо попе, че ти казвам истината! За това избягах.

Детето се прекръсти. Добродушната усмивка на великана го бе разположила да му разкаже с две-три думи патилата си, като че ли ги разправяше на дядо Тодор и с тази изповед се утешаваше. Монахът го загледа с обич и леко помилва къдравата му главичка.

—      Разбрах, юначе! Разбрах, какво ти е било при този грък.

И като поклати тъжно глава продължи :

—      Добре, че те достигнах, та да те водя до манастира. Инак би се загубил самичък из Светата Рилска Пустиня.

—      Ама ти от манастира ли си, дядо попе— запита детето и щеше да заплаче от радост.

—      От манастира, сине.

—      Тогава... може би познаваш моя брат -дякон Лаврентий?

—      Ти на дякон Лаврентий ли си брат? — изви очи старецът. — Ами защо не ми каза още отначало? Казваш, че си нямал никого, а брат ти бил дякон Лаврентий — най-добрият ми ученик!

—      Твой ученик ли е бил?

—      Мой. Дойде при мене, като послушник преди дванайсет години... Сега пък ти идеш. Добре, че те стигнах! Господ те е накарал да се позабавиш из пътя.

Той подкара кончето си и забърза, като мърмореше нещо на себе си. После се спря и дочака момчето:

—      Брат ти вече не е в манастира. Той замина в Света Гора. Отиде там да се изучи на по-големи науки! Ех, момче, ех! Гледай, как ни срещна Бог!

В манастира на Свети Иван Рилски, Петър остана послушник на случайния си спътник — премъдрия старец Иеромонах Иосиф Брадати. Още първата година той изучи словата, научи се да чете псалтира и наустницата, а в средата на втората година, когато напредна повече в науките си, игуменът на светата обител го подстрига и въведе в духовнически сан с името Паисий.

Паисий беше любимец не само на своя учител, а и на всички братя от манастира, защото към всички се отнасяше с доброта, почит и синовно преклонение. Той се мъчеше винаги да угоди на своите наставници, а от това и сам печелеше, защото всички го обичаха и се грижеха за него. Неговото любознание беше безгранично, а на това най-много се радваха монасите, защото в онова време ученолюбието беше още много рядко, а особено у такова малко момче. Паисий беше само петнадесет годишен, а знаеше вече всички черковни книги и цялата божествена служба. 

През зимата на 1740 година, една вечер, когато бурята виеше в тясната клисура на манастирската долина и засипваше със снежни пресп падини и оврази, Паисий седеше до разгорялото огнище в килията си и четеше някаква книга. Изведнъж на вратата му се потропа бързо и силно. Един от ратаите открехна и викна:

—      Дякон Паисий, по-скоро при дядо Иосифа! Старецът е зле и те вика в килията си.

Нахлулият през вратата вятър духна восъчната свещ и разхвърли из огнището рояк сърдити искри.

Паисий изскочи тичешката. Дори забрави да захлопне вратата. До това ли му беше сега?Дядо Иосиф Брадати болен! Болен неговият наставник и духовен водач! Сърцето му биеше до пръсване. На три скока се спусна по стълбата на долния кат и бързо влезе в килията на стареца. След него дотърча ратаят.

Дядо Иосиф бе полулегнал на постелката си. Балата му брада се разстилаше по черната завивка и изглеждаше още по бяла.

—      Ела, сине! — промълви той, и гласът му беше съвсем слаб. Паисий не можа да познае този глас. Нима това беше едрият, снажен мъж, когото бе срещнал преди шест години в планината и който му говореше с толкова бодрост и твърдост ?

Той се отпусна на колене до постелката на стареца.

—      Не там, не! — промълви дядо Иосиф..

—      Седни при мене. Искам да ти разкажа нещо. Затова те повиках.

Ратаят сякаш разбра, че старецът ще иска да говори на своя ученик нещо тайно, и мълком се измъкна из стаята.

—      Паисий, аз чаках да дойде този час, за да ти кажа нещо много. .. нещо, което на никого не съм казвал! Отвори сандъка ми. Там ще намериш две дебели книги, подвързани с кожа. Дай ги при мене. Искам още веднаж да ги видя и да ти кажа...

Дякон Паисий мълчешката изпълни поръчката. Той остави книгите на коленете на стареца и отново седна при нозете му.

—      Сега слушай: ти отколе си дякон и знаеш разпоредбите на нашата черква. Никой монах няма право да се занимава с други работи освен с молитви и духовни дела... Аз, обаче, написах тези две книги. Те не са молитви, макар че с Божия помощ съм ги писал. Направих ги за такива монаси, като тебе: български синове, които са страдали и страдат от робското иго. Може би съм направил грях, но Бог ще ми го прости, защото го направих за доброто на моя народ.

Старецът събра сили и продължи :

—      Спомняш ли си, когато преди шест години се видяхме? Тогава ти ми разправи за един зъл грък, който ти бил чорбаджия в Банско. Не ти отговорих нищо, но разбрах мъката ти, защото навремето и аз избягах из моето родно място — Елена — поради гръцката злост и лукавство. Тогава намислих да напиша тези книги, та с тях да улесня участта на другите българи. Друго нещо не мога да ти оставя, но тези книги ти подарявам за вечен спомен. Чети ги, поучавай се от тях и люби нашия български народ, който сега страда в робия, но до ще време да се освободи.. .

Иеромонах Иосиф Брадатий се отпусна на леглото.

—      Отче, — промълви Паисий през сълзи,

—      Не говори такива тъжни неща. Ти ще живееш още дълго време, за да поучаваш младите...

—      Няма, синко, няма! — поклати глава старецът. — Аз си отивам, защото Господ е определил на всеки човек броени дни Моите се свършиха. . . А ти пази книгите ми! Поучавай се от тях и поучавай другите! . . И още нещо, в сандъка ми ще намериш няколко жълтици. Те са за тебе. Вземи ги и замини за Света Гора. Там ще научиш  много неща и много ще се обогати духа ти. На България са нужни учени умове и богати души..

Тези бяха последните думи на стареца. Той затвори очите си призори тихо и спокойно, сякаш заспа.. .

След погребението му, дякон Паисий се прибра в килията си и три дни не излезе никъде. Това време прекара с книгите на Иеромонах Иосиф Брадати и от тях научи най-голямата истина, която всяко българско сърце чувствуваше, но не всеки български ум можеше да проумее. Тази истина беше, че най-големите врагове на нашия народ са гърците, защото не поробваха телата на българите, а душите им.

Още щом запролети, Паисий напусна Рилския манастир и замина в Света Гора при брата си, който беше вече достигнал до сан архимандрит и беше игумен на Зографския Манастир.

Привечерният вятър огъваше клонете на тополите и шумолеше в листака на старата манастирска лоза. Двата чучура на чешмата чуруликаха като славеи, а от далеч им пригласяха звънчетата на закъснелите стада.

Дякон Паисий седеше на каменната пейка до чешмата и бавно премяташе седефените зърна на броеницата.

—Защо, си тъжен, братко?

Паисий се обърна. Зад него, облакътен на пейката, стоеше брат му Лаврентий и го гледаше усмихнат.

—      Още ли мислиш за приказките; на нашия дядо Тодор и на покойния старец Йосиф? Забрави тези небивалици!

—      Аз ти се чудя, братко Лаврентий, - рязко го прекъсна Паисий. — Как можеш да не вярваш приказките на двама беловласи мъдреци ? Кого вярваш ти ? Злодумците гърци ли? Засрами се, братко. Ти си българин, а пред гърците те е срам да кажеш това, та да не ти се присмеят, че си бил от прост род. Ами помисли си за свети Иван Рилски, в чиято обител си възприел монашеството...

—      А кой е виждал свети Ивана?-  засмя се отново Лаврентий. — Да не би дядо Йосиф с неговата лула да е пушил тютюн?

—      Богохулствуваш ! — скочи Паисий. — Мигар ти си виждал Исуса Христа? Защо тогава вярваш в него?

—      Да! Ала за Исуса Христа са писали толкова много хора. А кой е писал за Цар Шишман, за Калоян-войвода и за другите измислени юнаци на престарелия иеромонах?

Паисий не отговори, а дълбоко се замисли. Наистина, приказките много по-мъчно убеждават хората, отколкото написаните книги. Ето защо гърците успяват да действуват на нашето поробено племе! Те имат много книги за царе и юнаци, много стари ръкописи — истории за миналото на своя народ и с тях могат да завладяват душите и умовете на всички.

Тежък камък падна от плещите на дякон Паисия. В един миг той прозря, как трябва да служи на своя народ.

—      Добре, братко, — решително каза той. — Истината никога не се скрива. Аз ще намеря къде са записани приказките, които ми е разправял дядо Йосиф. От тях ще направя история на народа ни и с нея ще обходя всяко кътче от българската земя! Тогава пак ми се смей! Смей ни се, и ти, и твоите гръцки приятели!

Дякон Лаврентий само повдигна рамене и отмина.

Десет години бяха минали от този разговор. Още в същата вечер дякон Паисий беше изчезнал, и монасите от Зографския манастир го бяха вече забравили. Името му не се чуваше нито в молитвите, нито в разговорите на монасите. Всички смятаха, че разпаленият родолюбец е починал някъде из пътищата.

Мълчеше и архимандрит Лаврентий. Ако някой му заговореше за Паисия, той отвръщаше усмихнат:

—      Бог пази своите избраници!

Тъкмо на 31 декември 1757 година братята от манастира бяха изненадани от неочакван гост.  В ниската окадена манастирска трапезария довършваха вечерята си, когато чуха, че вън на двора кучетата залаяха настървено, после се раздадоха виковете на ратаите, и в стаята влезе строен мъж, облечен в тежък вълчи кожух с вдигната яка, която закриваше изцяло лицето му.

—      Добър вечер, братя християни, — поздрави той, отърси снега от кожуха си и бързо се съблече.

—      Добре дошъл, пътниче, — отвърна игуменът дядо Хрисант и се изправи. После зачудено се взря в госта:

—      А, ти си бил монах!

Из вълчата кожа бе излязъл един монах, рус, синеок, с лице носещо белезите на много преживени несгоди и страдания.

—      Какво те е заставило да пътуваш в това лошо време ?

—      Десет години така пътувам, отче. Десет години търсих истината и, слава Богу, намерих я !

Той приближи до стареца и целуна десницата му.

—      Паисий! Синко! Ти ли си!

—      Дядо Хрисант се прекръсти.

—      Аз знаях, сине, че пак ще те видя! Чаках пак да чуя чудесните ти приказки! 

—      Моите приказки са вече истинска история, отче, — отвърна монахът. В много книги ги проверих и се убедих в правотата им.

Монасите стояха с приведени глави: душите им се вълнуваха от различни чувства. Едни се радваха на завръщането на Паисия, други го гледаха с недоверие, а един погърчен монах побърза да се прибере в килията си.

*

След тази нощ отец Паисий не напусна килията си. До среднощ мъждукаше светлината на кандилото в неговата килия и от зори още блясваше в прозорците му, като Божия зорница.

И ето: една пролетна сутрин през 1762 година перото прекъсна своята песен, маслото на кандилото догоря и то угасна. През прозорчето на килията се промъкна сноп слънчеви лъчи и заигра по последната страница на една голяма книга. Там мастилото още не беше засъхнало.

Отец Паисий възправи поглед към небето и се прекръсти;

—      Благодаря ти, Господи.

Вън запя клепалото. То приканяше братята за молитва. За пръв път след толкова дълъг самоволен затвор отец Паисий излезе из килията си. Огледа се наоколо. Лозата пускаше тежки, златни реси, малките листца на тополите трептяха, като крила, цветьт на бадемите пълнеше въздуха със сладка миризма.

Отец Паисий премина гордо през двора. До гърдите си притискаше своята книга. Той влезе в черка, премина през десния проход и се озова в олтаря. Игуменът дядо Хрисант го изгледа учудено.

Паисий приближи, положи книгата си наред с евангелието на Светия Престол и промълви :

—      Отче, призови Божията милост да благослови труда ми.

Отец Хрисант се стъписа, вгледа се в книгата, две сълзи затрептяха по сбърчените му страни. После високо издигна десница и с глас, откъснат сякаш из глъбината на душата му, извика:

—      Господи, благослови ! . .

Из цяло българско се понесе вестта, че се появил някакъв светогорски мотах, който ходел от село на село, от град в град и разправял на по-будните хора — даскали и свещеници — чудновати приказки. Със себе си носел голяма книга, добре обвита в копринена кърпа. Събирал младежите, развивал книгата, разгръщал страниците ѝ и започвал да чете :

„О, неразумни люде! Защо се срамите да се наречете българи? Не сте ли чували от своите деди и прадеди, че българите са имали царства и господарства ?“

„Прочетете моята книга и от нея ще научите, че гърците ни унижават, защото мразят нашия народ. Та един ли път са заплащали данък на българските царе? Еднаж ли българската войска е стигала до стените на гръцката столица ? Еднаж ли български меч е разбивал полковете на вероломните византийци ?“

„Четете моята книга, братя. Тя ще пламне, като спасителна искра в робския ни живот и ще ни поведе към свободни бъднини.. „

Българите слушаха чудните думи на монаха и на душите им ставаше по-леко, робската участ им се виждаше по търпима, защото се бяха разбудили от вековния сън и заживяха с вярата,  че пак щи бъдат свободни и горди синове на своята стара, славна държава.

*

Беше пролет. Раззеленялата гора се изпълняше със сладките песни на славеите и с веселия роман на поточетата, които се стичаха от разтопения сняг по върховете на славния хайдушки Балкан. Покрай пътеката цъфтяха звънчета и теменужки, подаваше из храстите снежно-бяла главичка кокичето, и весело се усмихваше на пролетното слънце златно зеления кукуряк. Едно момченце вървеше по пътеката и весело подсвиркваше. Пред него търчеше голямо, рунтаво овчарско куче.

При един завой на пътя кучето спря, отдръпна се една крачка назад и гърлесто излая.

—      Тука, Балкан! — сгълча го момчето и бързо отърча към завоя. Пред него се появи един монах и усмихнато го поздрави :

—      Къде си подранило, юначе ?

—    Към града, дядо попе, към Котел. Отивам на училище. Ние с дядо ми живеем горе в планината. Там е кошарата ни. А всяка сутрин слизам в града да се уча при поп Стойко Владиславов.

—      Я гледай ти! — зачуди се монахът — Значи вие имате в Котел училище ?

—      Имаме я! — с гордост отвърна момчето. — Най-хубавото училище. . . И учителят ни е най-добрият учител...

Монахът се усмихна на тези хубави и благородни детски думи. Те го върнаха много години назад, когато той самият беше малко момченце и бягаше от своя град Банско, за да се учи в Рилския манастир. Тогава той се срещна с един монах и той беше пак най-добрият учител: иероионах Иосиф Брадати. Той го научи да се гордее с българщината, да се радва на нашия език и с твърдост да изобличава гърците, които с лукавство се мъчеха да затрият народа ни. Неговите книги първи му показаха славата на България и събудиха в душата му хубавата грижа да напише книга, с която на свой ред да разбужда българите.

Като че ли за да разпръсне тези хиляди спомени, монахът запита:

—      Е, ти знаеш ли вече да четеш и да пишеш ?

—      Зная!

Тогава монахът отвори торбичката си, извади обвита в бяла копринена кърпа книга и я подаде на момчето. То отвори първата страница и с чист детски глас прочете :

—      ИСТОРИЯ СЛАВЯНО-БОЛГАРСКАЯ.

—      А! — изненада се момчето. — За тебе ни говори нашият учител. Той ни разказа, че се появил такъв и такъв монах. . . Да не си Отец Паисий?

Монахът поклати глава за съгласие. Сетне продължи:

—      И аз съм чувал за вашия учител и затова съм се запътил към Котел. Искам да му покажа моята книга и да го накарам да ви научи да я четете и разумявате!

—      Аз ще те заведа още сега при него! — радостно каза момчето. — Той ще ти се зарадва много! А да го видиш какъв добър учител е! Чудо!

—      Всички учители са добри, мое момче! Добри са, защото отварят очите ни и ни карат да виждаме истината. А който види истината, той става истински човек.

Това беше през пролетта на 1765 година. Поп Стойко Владиславов преписа книгата на Отца Паисия и този препис беше първият препис на Великата българска история.

Забележки: Иеромонах Иосиф Брадати е написал две ръкописни книги, наречени „Дамаскини“, в които бичува гръцкото лукавство и вероломство и подканя българите да бъдат единни и сговорни, за да се борят против духовните поробители на народа ни. Дамаскините му са запазени в Белградската народна библиотека.

Поп Стойко Владиславов от Котел по-късно е бил назначен за владика в Враца с името Софроний Врачански.

3. Г.
Източник- http://gbabulkova.blogspot.com

ОРИГИНАЛНА КНИЖКА

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ТОДОР ФЪРТУНОВ- достоен търновски кмет, репресиран от комунистите

(1935-1938; 1939-1944)

С прекъсване от близо две години Тодор Фъртунов бил два пъти кмет на Търново. По продължителност кметуването му е най-дългото, но като назначен, а не изборен кмет. Търновецът Т. Фъртунов бил бивш сговорист, от известна търновска фамилия на печатар. Баща му Стефан Фъртунов бил помощник-кмет на Търновската община и допринесъл за възстановяването на Конака, когато пожар го изпепелил през 1906 г.
Още като дете Т. Фъртунов въртял колелото на бащината печатница. Учил във военно училище, на него не му допаднала военната кариера. Като общински съветник и помощник-кмет на Димитър Раев натрупал опит в общинската работа. Дословно записаното за него е следното:
„Разтропан човек, познаваше доста висши чиновници и все него пращаха да урежда важни неща в София. Имаше поглед върху работата на всички чиновници и затова по негово време работата в Общината вървеше като по часовник. Търновци го уважаваха. Той имаше гальовен прякор Фъртунката. Нежен и дребен на ръст, той избягваше да застава до дългия на ръст Сава Яранов - негов помощник-кмет. “

По негово време се поставил основният камък на библиотеката и музея в Търново (1940 г.) и основният камък на модерната кланица (1941 г.). Открила се и сградата на БНБ. Имал идея в Търново да се направи покрит пазар и да се построи работническа болница, но политическите събития не позволили реализирането им. След излизане на Закона за обществено подпомагане (1934) с негово съдействие и под патронажа на търновския владика се провеждали големи акции за набиране на помощи от богати търновци за бедни и болни граждани. С тези акции се раздвижили благотворителните религиозни дружества. През 1939 г. се открива първата автобусна линия, обслужвана от немска кола „Ханза Лойд“ с двадесет и пет места, собственост на дружество „Царевец“, с крайни спирки гара Трапезица и търновските лозя (чешмата „Качица“). При Фъртунов за последен път преди Девети септември се напомнило на държавата за историческото ни наследство - реставрация на средновековните старини. За последен път бил създаден пореден Комитет за стопанско и културно повдигане на града, без да има някакъв резултат. Напразно търновци разчитали на съгражданина си Петър Габровски - министър на вътрешните работи и на народното здраве. По време на обиколките му из Търновския край кметът Фъртунов му устройвал голямо посрещане. На срещи с него видни търновци и общественици го молили за помощ: построяване на работническа болница и реставрация на старините, но той не откликнал на молбите им. Голяма била разликата между него и Янко Стоенчев. Припомняло се за възстановяването на мъжката гимназия, за пътища, за мостове - всичко това благодарение на Я. Стоенчев. При кметуването на Фъртунов се предложило църквата „Св. 40 мъченици“ да се превърне в царска гробница, в която да бъде погребан и цар Фердинанд след неговата смърт. Като всяка идея и тази имала своите привърженици и противници. Терзанията на старите стамболовисти избили в тайни подмятания. Всичко си дошло на мястото, когато след няколко месеца в общинския вестник се появил голям портрет на Стамболов като държавник. След прекъсване, през което време кмет на града бил архитект Никола Русев, Т. Фъртунов отново бил назначен на кметския пост и останал на него до 9.1Х.1944 г.

Като кмет той е посрещал и изпращал гости от Германия, писал писма, съпровождащи колети и подаръци за германските войници на Източния фронт. ОФ властите считали това за престъпление и го арестували.

Той трябвало да бъде ликвидиран, но го спасява брат му д-р Пенчо Фъртунов, лекувал детето на партизанина Българенски. Последният се застъпил пред търновските ОФ власти. Това станало в последния момент, преди камионът с обречените да потегли: извикали името му и Фъртунов слязъл от камиона.

По-късно с постановление за задържане, подписано от Гр. Кънев, той е арестуван с група журналисти. В затворническото му досие (ДА -В. Търново, ф. 1152, оп. 1, а.е. 111) четем:

Т. Фъртунов - 44 г., има присъда № 1/1945 г. от съда в състав: председател - П. Георгиев, и обвинители - Гр. Кънев и Сотир Бранков. Осъден на 8 г. тъмничен затвор, изтърпяващ присъда от 26 януари 1945 г. С указ от 12.ХII.1945 г. присъдата е намалена на 6 години.  От досието е видно, че със секретаря на Общината са били на кариерите на с. Самоводене. От роднини на Т. Фъртунов научаваме, че е бил на лагер на Белене. Последния път се върнал толкова изнемощял, по думите им „въшлясал и червясал“, че се свлякъл пред дома си. На ръце го внесли. Чергата и някои дрехи били нагласени за нов лагер.

Търновският владика Софроний настанил бившия търновски кмет на работа в църковния магазин. Пазаруващите в магазина търновци се очудвали на паметта му - помнел преписки, с които се занимавал в миналото като кмет. Такъв случай разказва Надежда М. Шишманова. Към 1964 г. Т. Фъртунов й казал, че познава нея и брат й от времето, когато баща й - даскал Матей Данев, бил убит от гръм през 1936 г. Като кмет той бил председател на настойническото дело и защитавал интересите им като деца (разпределение на пари, останали след смъртта на баща им) след втория брак на майка им. Т. Фъртунов се интересувал от съдбата им и знаел, че брат ѝ станал лекар (д-р Т. Данев).
 Из книгата на Олга Цанкова "Търновските кметове" (1919-1945) 
Прочетете още- За хаджи Тодор Ст. Фъртунов- дядото на търновския кмет Т. Фъртунов

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ