Скарването на хаджи Минчо с Мехмед Караманлията

 Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин
XVI

Като замина Пенка за Цариград, хаджи Минчо и Кина удвоиха обичта си към Славка. Те и преди това я обичаха, но сега тя заместваше и родното им чедо. Затова и двамата изпитаха някаква особена болка, когато Стойко се яви пред хаджията да му поиска момичето за жена.

Беше привечер. Хаджията почиваше на чардака. Кина плетеше нещо, свита до скутите му. Мълчаха и двамата. Толкова години бяха си приказвали, та нямаше вече, какво да си кажат. Ако единият би запитал нещо, предварително знаеше, какъв ще е отговорът на другия.

Беше им добре в тази лятна вечер, в тоз син час на мълчанието и тихото домашно спокойствие да седят един до друг и само да чувствуват, че са двама. Годините привързват мъжа и жената с невидими и несъкрушими връзки. То вече не е любов. То не е оная пламенна страст, която кара мишците на момъка да потръпват и гърдите на девойката да се повдигат бързо. Това е някакъв дивен покой на другарско разбирателство и вярност; това е някакво чудно роднинство, което няма равно в роднинските отношения, но което е по-силно и по-скъпо от тях. Така чувствуваха своята връзка двамата старци тази вечер. Те чуваха стъпките на Славка из стаите и това им напомняше стъпките на Пенка. После някой почука тихо и в здрачкавата светлина на отворената врата се открои едрата, снажна фигура на Стойко.

—     Добър вечер, дядо хаджи... Я! Тя и кака Кина била тука!

—     Почиваме си с хаджията Стойко, — отвърна Кина и покани — заповядай, седни.

—     Аз... при дядо хаджия дойдох... за нещо-си.. Исках да го питам.

—     Че питай, — каза хаджи Минчо.

—     Прощавай, дядо хаджи... Ако може само на тебе да кажа...

—     Бре! — засмя се старецът. — Голяма работа ще е тази, щом искаш само на мене да я кажеш!

Той направи с очи знак на Кина и запита:

—     Казвай сега, да те чуя.

Стойко се засуети, завъртя несръчно калпака си и едва чуто прошепна:

—     За Славка съм дошъл... Дойдох да ти я поискам, дядо хаджи. Ние с нея сме се разбрали...

—     Е?

Младият мъж се окуражи. Беше изказал най-важното и сега му беше по-леко да продължава:

—     Аз не съм сиромах, дядо хаджи. Няма да я оставя нито гладна, нито жадна. Млад съм, здрав съм; с керванджилъка добри пари изкарвам. Затова се реших да я поискам.

Хаджията тежко се надигна от миндера:

—     Да бъде, Стойко, да бъде!

И му подаде ръка. Младият мъж я пое и почтително целуна:

— Благодаря ти, дядо хаджи.

Хаджи Минчо бе, като че ли недоволен от това толкова просто и естествено желание на двамата млади: да се разберат, да се съберат и да свият свое гнездо. И не че не разбираше душите на младите. Не за това. А защото чувствуваше, че самотата още повече ще го налегне и затвори.

Вечерта той дълго не можа да заспи, въртя се в леглото, пухтя, пъшка, без време става да пуши цигари и най-после наметнат с халата остана до отворения прозорец на стаята.

Вън звездите трепереха от лек вечерен хлад, потъваха в черните води на Янтра и от това сякаш им ставаше още по-студено. Малкото цветя в градината ухаяха упоително и сладко. Клоните на брезицата шепнеха тихо стара и вечна приказка. Хаджи Минчо отлично разбираше този шепот и наизуст знаеше словата на тази вечна приказка: приказката за човешкия живот — майчината гръд, люлката, детските игри из пепелчука на дряновските улици и в топлите води на Янтра, после избраната девойка, сватбените свещи и венчилата, бащината радост и грижа и...самотата.

Хаджията обичаше да служи на своя народ и на своите другари, но това беше нещо външно, нещо почти свързано с търговския му и граждански живот. А душата му, неговата човешка душа беше съвсем затворена в семейството. И понеже равновесието в това семейство се беше нарушило — нарушило се беше и равновесието в душата му.

А изведнъж тази топла вечер, или може би вятърът, или може би шепотът на брезицата му разказаха това, което той не беше научавал, или за което не беше се замислял никога: няма самота за живите хора. И ти си жив човек, хаджи Минчо, затова не можеш да бъдеш и да се чувствуваш самотен. Би ли бил прав да искаш дъщеря ти да бъде до тебе и да старее в дома ти без радост и без щастие? Би ли искал сирачето Славка да остане стара мома в къщата ти и с тъжни очи да изкупва благодеянието, което си ѝ направил? Животът е такъв: той си иска своето; иска повторение на това, което сам си изживял. Иска го от рожбата ти и от всички рожби. Може да ти е тежко, но тази тежест е справедливият закон на Божеството. Самотата е страшна за малките и безцветни хора. Нима ти ще се уплашиш от нея?... Досега се труди и работи за своя дом и за своята рожба. Тъкмо сега трябва да се радваш, че ти се развързват ръцете да работиш за тези, на които досега правеше добрини от християнско чувство. Да заработиш за тях с волята и съзнанието на техен водач.

— И ще заработя! — твърдо отговори хаджи Минчо на този неизвестен глас, говорещ сякаш от само сърцето му.

В страната на робите ставаше нещо необикновено. Гласът, който шепнеше в сърцето на хаджи Минча, шепнеше в сърцата на хиляди, като него. Надигаше се една буря от гласове, които викаха, виеха и вопиеха за правда, за човечност, за свобода. Не викаха безличните роби. Не викаше безличната и сива робска маса, носеща покорно игото и пъшкаща под остена. Чудното явление в средината на 19 век се водеше от белязаните, от първите, тъкмо от тези, за които турците не можеха да помислят, че ще се борят против правителството на султана.

И точно затова борбата беше страшна. Тя вървеше тихо и бавно, без улични увлечения и шум, но с много по-страшни резултати.

Да убиеш врага си, когато е дошъл в дома ти и безчинствува, и убива, и граби - не е някакъв героизъм. Това е естественото право на самосъхранение, природният закон, който повелява да се бориш с всички сили за живота си. Но когато никой турчин не би си позволил да влезе в къщата ти и да поиска глътка вода, когато в съвета на първенците мюдюринът слуша повече тебе, отколкото този и онзи ага, и ти въпреки това, правиш бунт, когато дори недосегаемият Абдул Меджид стиска ръката ти и казва, че си полезен за империята му, а ти забиваш нож в гърба на тази империя — тогава, наистина, си герой. Защото тези простички факти говорят, че у тебе има нещо повече от инстинкта за самосъхранение, нещо повече от желанието да запазиш личното си достойнство и спокойствие. Това повече е чувството за социална правда, което прави от хората борци, а от борците — герои.

Хаджи Минчо беше първенец в търговския свят на цялата империя, Неговите кервани вървяха от Свищов до Търново от началото на март до края на ноември. Накрая на годината в търновската кантора пристигаха съобщения и сметки от клоновете на фирмата из цял свят и всички съобщения носеха само данните за благополучие и успехи. От Манчестър и Бирмингам до Бейрут и Калкута клоновете на това грамадно предприятие съобщаваха, че капиталите на тримата съдружници неспирно растат, и че работите вървят от добре по-добре. Тъкмо тия доклади даваха на хаджи Минча сила да върши и оная тъмна работа, която се нарича народно свестяване и чиито плодове се събират много късно, но непременно се събират. Годините вървяха. Хаджията беше забравил своята самотност. Получаваше писма от Пенка и те го радваха като баща. Но писмата на Николи сякаш го радваха повече, защото те му съобщаваха за вървежа на оная борба, с която хаджията сам бе го заразил и увлякъл.

Николи съобщаваше, че се е свързал вече с българските първенци в Цариград, и че „другата му работа“ —сиреч тази, за която хаджията го беше изпратил там — вървеше добре.

—     Българите в Цариград — съобщаваше Николи — са стегнати и сдружени. Те са кой повече, кой по-малко, заможни хора и всички си държат за българщината. Не се поддават на гръцки разврат и от фенерските безбожници не се подкупват.

И за да подсили това си съобщение, изпращаше на хаджията книги и вестници, от които личеше, че борбата срещу гърците вече кипи и залива страната.

Винаги, когато получаваше писмо от хаджи Николи, старият търговец го препрочиташе по десетина пъти, научаваше го на изуст и го разправяше на приятелите си. На първо място го научаваха даскалите и Стоенчо Ахтар, а сетне новината се понасяше по кафенетата на града и стигаше до владишкия конак, до кабинета на мюдюрина и до писаря на Мехмед ага Караманлията.

Владиката проклинаше, мюдюринът повдигаше рамене и отсичаше: „Това си е попска работа!“, а писарят Стефан потриваше ръце и се усмихваше:

—     Не е край! И той ще си получи заслуженото! Не може току така да се заяждат тия хора със султанското правителство! Всичките им пари няма да им послужат да се отърват от Диар Бекир, или от бесилката...

Хаджи Минчо не се интересуваше от мнението на тогова и оногова за неговата работа. Беше пораснал твърде много, за да се плаши от градски мълви. А при това за него вече народослуженето беше един дълг, който не можеше да се изпълнява без жертви.

И все по-често в дома на стария търговец започнаха да се събират младите и запалени глави на Търново и все по-често Кина клатеше многозначително глава. За нея беше необяснимо това увлечение на хаджията и тази негова дружба с младите.

—     Хаджи, един Бог знае, какво става с тебе. Вместо да се събираш с хора на твоите години и да си говорите по търговията, ти все с тези младежи дружиш... Какво да реча?

—     Какво да речеш ли? Да си гледаш домашните грижи. Дружил съм с младите... Та че то е редно... От такава дружба и те имат полза и аз си намирам хубаво забавление. Младите използуват моята опитност, а аз се забавлявам с тяхната пламенност...

—     Ами хората? Какво казват хората?

—     Нито ги чувам, нито ми влиза в работа, какво казват... Па и кои хора го казват?! Лошо нещо направил ли съм на някого? Не съм ли помагал спроти силите си на всички, които са почукали на вратата ми?... Проста жена си ти, Кине. Не ги разбираш тия неща. По-добре не мисли за тях!...

Кина повдигаше вежди и се прибираше долу в трапезарията. А хаджи Минчо едва дочакваше да се постъмни и да посрещне даскалите.

Тази вечер гостите му бяха повече. Освен неколцината даскали в гостната стая се бяха настанили Стоенчо Ахтар, доктор Алеко и Пол Марко бей.

Хаджи Минчо ги гледаше усмихнат:

—     Казвайте сега, приятели! Какво е новото?

—     Аз исках да ти кажа за владиката, — подхвана Пол Марко бей. — Този човек наистина се е заел да трови душите на хората. Наумил е да отваря класно училище в Търново, за да погърчва българчетата. Казах тази работа на бай Стоенча, а той ми даде акъл да дойда и да ти разкажа на тебе. По пътя срещнах другите.

—     И понеже всички сме от един дол дренки, рекохме заедно да дойдем при тебе и да обмислим работата! — настави даскал Никола.

—     Добре сте го намислили... Ами кой ви каза, че владиката ще отваря класно училище?

—     Как кой, дядо хаджи, — повдигна глас доктор Алеко. — Та този безсрамник повика мене да съм станел учител по естествените науки... Помисли си само. Повика ме и ми каза: „Доктор Алеко, вие сте грък и от вас се изисква да заработите в гръцкото класно училище.“

—     Е, ами ти? Ти какво му каза? — запита Стоенчо Ахтар.

—     Какво мога да му кажа, бай Стоенчо? Засмях се на ума му и му отвърнах, че не мога да хапя ръката, която ми е дала хляб, нито пък мога да се боря против този, който през целия си живот е помагал на бедните и неуките. Това му казах и си излязох из митрополията.

—     Ех, змия лукава! Той навярно е издъхнал след като ти си си отишъл! — предположи доктор Марков.

—     Кам да беше тъй, бай Павле! — пак се намеси даскал Никола. — Нямаше сега да стоим и да се окайваме...

—     Аз ако знам, че е издъхнал — викна друг от даскалите — ще си дам цялата годишна заплата за ядене и пиене. Ще събера на цялата кааза сиромасите да ги почерпя.

Хаджи Минчо слушаше тези разговори и мислите му бягаха в безреда една през друга: какво толкова имаха против гръцкия владика? Нима беше посегнал на хляба на някого от тези млади хора, които бяха цвета на Търново? Или беше обидил някого? Или беше наклеветил някого от тях пред мюдюрина и сега всички искаха да защитят наклеветения и да мъстят на клеветника? Не! Не беше това! Владиката беше дошъл едва преди една година и в първите дни на властвуването си дори се беше опитал да се сприятели с българите и да им нарисува бъдещата си работа с краските на най-хубаво християнско доброчестие и кротост. А никой не повярва на думите му. Никой не се опита да се надява, че тези думи ще станат дела. Не повярваха най-напред първенците, на които владиката разчиташе и за чиято подкрепа беше молил. Те не повярваха, защото имаха опит и защото бяха се научили вече да се вслушват в думите на младите, които бяха чели повече и повече знаеха.

А всички почти млади бяха чели една забележителна книга, която сам Стоенчо беше преписал от един светогорски монах, която държеше скрита в иконостаса на спалнята си, и която носеше величавото заглавие „Книга сiя нарицаемая царственикъ, о царяхъ и светителяхъ болгарскихъ“.

В тази книга пишеше, че Бог е наказал народа ни да страда под иго агарянско за грехове и зло... Но нито дума нямаше, че трябва да страда под иго греческое. Напротив светият светогорец се провикваше: „Поради что неблагоразумний и юроде, ся срамишъ да се наречешъ болгаринъ? Ти, болгарино, не прелъшчайся! Знай свой родъ и язикъ!“

Тия, които не се прелъстяваха и знаяха своя род и език, не можеха да помислят, че в Търново, в хубавата престолнина на Иван Асеня може да се открие елинско класно училище.

И сега погледите им бяха обърнати към стария търговец. Чакаха неговото мъдро мнение, за да решат.

Тази беше последната мисъл на хаджи Минча, когато Пол Марко бей го запита:

—     Кажи, дядо хаджи, какво да правим?

—     Правенето е лесно, доктор Павле — тежко отвърна хаджи Минчо. — Като имаме сговор и разбирателство, както казва Стоенчо, всичко може да направим... Аз ще реча да си отворим и ние класно училище. Да видим къде ще си изпращат търновци децата: дали в неговото или в нашето училище!...

Гостите замълчаха. Никой от тях не очакваше такова предложение, защото никой от тях не виждаше възможност за осъществяването му.

Стоенчо Ахтар се изкашля:

—     Хаджи Минчо, това е добре да се каже, ала как ще се направи? За едно училище трябват пари, много пари... Ти знаеш нашите хора. Като им кажеш за пари, ще предпочетат да си оставят децата неуки, или да ги изпратят в гръцкото училище. Тъй ли е?

Хаджията не отговори на въпроса му, а небрежно махна с ръка;

—     За пари не става дума, Стоенчо. Това, което се купува с пари е винаги евтино. Има неща, които не могат да се купят с пари. Те са скъпите. Едно такова нещо е народната чест. Ние, ако направим училище, ще го направим за народна чест и за народно свестяване.

—     Да си жив, дядо хаджи! — викна Пол Марко бей. — Да си жив за тези хубави приказки!

—     Не е само до парите, — намеси се даскал Никола, който дотогава стоеше настрана — Трябва и учители, дядо хаджи, а тях мъчно можем да намерим. Не са всички учители кадърни да работят в класно училище. И това не е лека работа...

—     Празни приказки приказваш, даскал Никола! — сопна се доктор Алеко. — Като се направи училище, ще се намерят и учители. Не забравяй, че хаджи Минчо най-напред направи аптеката, а сетне намери и доктор да се занимава с нея... Същото ще бъде и сега!...

Хаджията го прекъсна с небрежен знак:

—     Послушайте ме. Всички вие сте млади хора и или много се палите, или пък съвсем не можете да се запалите... Аз ви казвам, като пред честни свидетели, че подарявам своето място при черквата „Свети Никола“ за ново българско училище. Там имам една къщурка. Ще я съборите и ще направите ново, хубаво училище. Колкото пари ще трябват — ще ги дам аз. А пък вие се загрижете да намерите даскали, каквито трябва! Толкова!

После се обърна към Стоенчо:

—     Ти, като най-стар, заеми се с тази работа. А за парите не се грижи!

Тъй се построи в 1850 година училището при черквата „Свети Никола“, а година по-късно се сложи основата на черквата „Свети Спас“. Защото гръцкият владика бе наумил да строи нова черква. Хаджи Мехмед Караманлията получаваше най-точни сведения за делата на своя съперник. Винаги са се намирали добри хора, които да задоволяват любопитството на един завистник. А за хаджи Минчо такива хора имаше стотици. Те мислеха, че хвалят стария търговец, разправяйки за неговите благодеяния, без да подозират, че наливат масло в огъня.

Стойко разбра това, но беше късно да спре юмрука си. А юмрукът му беше страшен — истински керванджийски юмрук.

Той обичаше, когато се завърне от път, да се отбие в някоя малка кръчмичка и там да изпие чаша вино, да побъбри с неколцина другари и да си отпочине. Славка знаеше тази му слабост и не му се сърдеше. Нито веднъж Стойко не бе се прибрал пиян или разядосан.

И сега той се бе отбил да изпие обичайната чаша вино и да поприказва с другарите си керванджии.

—     Хайде, Стойко! — викна му Нейко Крайненецът.— Само тебе чакаме. Къде се забави до сега?

—     Задържа ме дядо хаджия. Разпитва ме за това, за онова и стана късно. Чуден човек е той! За всичко разпитва...

—     Ами ти каза ли му, че читаците са прибърквали нашите коли?

—     Казах му, разбира се! Намръщи се старецът и толкова. Да бъркат, казва! Нека да си избъркат очите. Какво ще търсят в мой керван?

От една съседна маса се надигна един човек. Той беше още твърде млад, но пиянство и безсъници го бяха състарили. Беше Стефан. Хубавият някога момък, сега беше станал развалина.

—     Е, какво ти рече хаджията, а? — изфъфли пиянски той.

Един миг Стойко го гледа втрещен, толкова беше неузнаваем Стефан, а сетне се усмихна:

—     Каза ми, че който е пиян, трябва да си отиде да спи!

—     За мен ли го каза, а? За мен ли?

—     Иди си, момченце, — кротко промълви Нейко. — Виж се на какво приличаш и си иди!

Вместо да послуша благоразумния съвет, Стефан се отпусна тежко на един стол до тяхната маса.

—     Ако искам, ще си отида. Ако не искам, ще си стоя тука!... Слуги!...

Стойко преглътна обидата с усмивка:

— Стефане, всеки човек е слуга. Работата е да знаеш на кого служиш. Хаджи Минчо да речем. Той служи на хората. С парите си им доставя стоки от цял свят. И добрини им прави. И това е служба. Аз пък служа на хаджията. Пренасям стоката и пак на хората добро правя. Това прави и бай Нейко... Ами ти? Кому правиш добро с това пиянство? Сам си кажи!

—     Значи на пиенето сте ми завидели! Да не би вие „да ми плащате пиенето?

Нейко Крайненецът се разсмя:

—     Пиянски приказки!

—     Пиянски, а? — скочи Стефан. — Пиянски приказки... Слуги сте вие, слуги!... Долни слуги, които не знаят да добруват.

—     Пак ще ти реча, Стефане, че ние сме слуги, ала на честен и добър господар. Не сме палета на Караманлията!

Стефан кипна:

—     Плюя ви на честния господар! И той е куче, като вас?

Тук стана неизбежното. Стойко скочи:

—     За мене можеш да казваш всичко, защото си пиян и ще ти простя, но за гдето хулиш дядо хаджия — ето ти!

И той го удари с юмрука си.

Стефан политна, зашемети се и падна на мръсния кръчмарски под. После се съвзе, стана и без да погледне изненаданите посетители на кръчмата, излезе.

Той знаеше къде може да намери чорбаджията си, за да допие с него една чаша праскова ракия и да му изкаже болката си.

Нощта беше прекрасна, но Стефан не я виждаше Въздухът беше чист, но него нещо го душеше и на очите му слагаше черно було. Бяха го ударили за омразния хаджи Минчо.

В заведението на Малтица свиреше една цигулка и лекичко ѝ пригласяха чукчетата на сантура. Розовите храсти изпускаха упоителен дъх, белите летни звезди се отразяваха в малкото фонтанче и приветливо се усмихваха.

Вечерта — топла и спокойна — отваряше душите само за добри мисли.

А мислите на Караманлията не бяха нито добри, нито весели.

Разбира се, не беше хаджи Минчо причина на това му настроение. Но от неговата аптека се почна лошото. Хаджи Мехмед Караманлията беше прост човек. В тези кристални стъкла и бели буркани, които бяха наредени на светлозелените рафтове, той виждаше някакво магьосничество, или чародейство, покровителствуващо съперника му и опропастяващо него.

После зърната на черната броеница започнаха да се нижат едно след друго. Хаджи Мехмед отиде в бахчата на Малтица. Силата на прасковата ракия го спаси от суеверния страх пред аптеката и го разсея от черните мисли.

На другия ден му беше зле. Но добри хора му казаха, че „клин клин избива“. И той пак пи.

Това започна да става всеки ден. Вечер той пиеше, за да забрави безпокойствата на изминатия ден, а сутрин пиеше, защото беше забравил, какво е вършил през нощта и защото тази безконтролност гнетеше съвестта му.

Домът му се превърна в ад. По турския обичай той беше господар в къщата си, но според вечния човешки обичай там господаруваше (както е във всяка порядъчна къща!) жена му.

Тревогите се редяха. И всяка тревога подсилваше ненавистта му към хаджи Минча. Защото неговата аптека беше първата причина на всичките му злини.

Караманлията беше тежък търговец. Търговията му вървеше отлично и той би могъл да бъде щастлив, ако не беше се загнездило в душата му това малко семенце на разрухата, което е поразявало и много по-силни хора. 

В бахчата на Малтица, под хладината на вековния бряст, хаджи Мехмед пиеше. До скута му се бе свило едно бледо, изпито момиче и тихо му шепнеше извехтели от употребление нежности. Цигулката и сантура пееха чудни болезнени песни, а дъхът на трендафила ставаше все по-силен.

Тогава дойде Стефан. Той се клатеше смешно на несигурните си нозе и изфъфли:

—     Добър вечер, Мехмед ага. Заболя ме сърцето и дойдох да те намеря.

Караманлията му махна с ръка:

—     Сядай!

И с очи даде знак на Малтица да донесе още една чаша и шише ракия.

—     Заболя ме сърцето, Мехмед ага... Биха ме...

—     Какво? — кресна турчинът и бутна настрана бледото, изпито момиче. То благоразумно си отиде.

—     Удари ме един от долните слуги на хаджи Минча... Затова дойдох...

—     Биха те, значи, — процеди през зъби хаджи Мехмед и през ума му протече мисълта, че Стефан е бил бит именно за него: защото е счетоводител на неговата фирма.

—     Да ти разкажа, Мехмед ага, — продължи да фъфли пияният и почти заплака. — Да ти разкажа всичко и ти ще разбереш...

Турчинът го прекъсна:

—     Няма какво да ми разправяш. Аз и сам всичко зная... Зная защо те е ударил този подлец. Успокой се, момчето ми! За един удар той ще заплати със сто тояги! Тъй да знаеш.

И като се обърна към помещението, където се беше прибрала Малтица, той заповяда:

—     Да дойдат свирачите тука! На мен да свирят... Кажи им, че хаджи Мехмед плаща добре!

Хаджи Мехмед, наистина, плащаше добре на тази дива страст, която го беше завладяла.

Цяла нощ цигулката не млъкна и чукчетата на сантура не спряха своята весела игра. Музикантите бяха капнали от умора, но продължаваха да свирят, защото очакваха големия бакшиш. Те и двамата бяха семейни хора и бяха готови да разкъсат пръстите си по острите струни на инструментите, за да получат по едно късче хляб повече.

Стефан едва гледаше, а хаджи Мехмед хапеше устни и отправяше закани към всички гяури, които вървяха по стъпките на хаджи Минча.

Утрото ги свари под вековния бряст.

Стефан спеше на масата. Музикантите бяха получили бакшиша си и спяха на пейката край фонтанчето, а хаджи Мехмед допиваше последната си чаша.

—     Стефане, — побутна той счетоводителя си. — Стани и си иди вкъщи. Аз ще оправя твоята работа... Да те бият!... Да бият на Караманлията най-доверения човек!... Ще се научат, какво може хаджи Мехмед.

Във файтона много му се спеше, но напрегна волята си и не затвори очи. Някаква болна идея го бе обхванала: да намери още сега хаджи Минча и да се разбере с него. А разбирането беше само едно: да му каже, че е подъл и долен гяурин и че не иска вече да го вижда из търновския пазар. Неговият замъглен от ракия мозък смяташе, че щом е ага, ще може да се разпорежда, както намери за добре. Дивата природа на някогашните турци говореше в сърцето му.

Хаджи Минчо не знаеше за случката между Стойко и Стефан, нито за разгулната вечер в бахчата на Малтица, нито за заканите на Караманлията.

Както всякога той беше станал рано и рано бе отишъл в кантората, за да изпие сутрешното си кафе и да научи новините из пазара.

И едва вдигнал кафената чашка, пред кантората спря файтонът на Караманлията. Хаджи Мехмед с мъка се свлече долу и с криви стъпки влезе в дюкяна. Хаджи Минчо го посрещна пред вратата:

—     Добро утро, хаджи Мехмед. Какво се е случило, та толкова рано си тръгнал с файтона? Да не би да пътуваш за някъде?

—     Ще видиш, какво се е случило! — изръмжа турчинът и тежко се отпусна на един стол. — Ще ти кажа...

Хаджи Минчо разбра състоянието на своя гост. Той подмигна с око на чирачето Минчо.

—     Ще пиеш ли едно кафе, хаджи ага?

—     Не ти ща кафето! — кресна турчинът. — Не съм дошъл за кафето ти!...

—     Хм... — повдигна рамене хаджи Минчо и присви очите си. — Не знам за какво си дошъл, ала така не се ходи сутрин по хорските дюкяни. Ако не ти е добър кефът, върви си у вас. Там можеш да господаруваш колкото си искаш!

—     И тука мога да господарувам, невернико! Ти забравяш, че си рая и че ако искам, мога с тези ръце да те задуша!

Турчинът заканително вдигна ръцете си. Неколцина от продавачите и калфите в дюкяна настръхнаха и се приготвиха за най-лошото. Само хаджи Минчо се усмихна... Той леко отблъсна насочените срещу него ръце и спокойно каза:

—     Слушай, Караманли! — Човешкото търпение има мярка. Аз още пазя тази мярка и ти казвам: иди си у вас. Не можеш да стоиш на краката си. Погледни се...

И защо си дошъл да се разправяш с мене рано сутринта, когато не съм ти сторил нищо лошо?

—     Не си ли? — пропищя турчинът. — А защо твоят слуга е ударил счетоводителя ми? Защо, а? Кажи, защо го е ударил, ако ти не си го подучил?

—     Аз не знам някой да е бил счетоводителя ти... Но и да го е бил — добре е направил. Да ти дам един съвет, Караманли: не разчитай на пияни хора. Пиян човек не може да си гледа работата...

—     Пиян, а? Значи за мене го казваш това? Куче си ти, долно и мръсно куче! Магьосник и разбойник!

Хаджи Минчо побеля като платно, и все пак запази самообладанието си. Той само стана, хвана Караманлията за пешовете на сакото и го изправи:

—     До тука можех да ти прощавам. Виждам, че си пиян и не ти се сърдех. Но сега, след като ти си позволи да ме обидиш пред моите помощници в търговията, никой не може да ти прости... Вън, никаквико! Махай се вън, защото моите момчета ще те изхвърлят!

Неговите момчета действително изхвърлиха хаджи Мехмед вън от дюкяна. Файтонджията едва успя да го натовари на файтона и го откара в къщата му.

И през целия ден неговият дюкян беше затворен.
 Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

Рисунка от търновската механа "Хаджи Минчо"

 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Величието на Асеневци

 Из сказка, изнесена от писателя Змей Горянин на 20 март 1939 г. във В. Търново

Нощ. Черна, глуха, противна нощ. Над цялата родина тегне мракът на унизителна робия. И колко тежък мрак! В неговите дипли се губят душите. Завесата му плътно притиска човешкото достойнство и на устните слага противна горчилка. Страшен мрак! Гибелен мрак! Мрак, в който по-глухо звънят оковите и съскат усойници!
Като съсък на усойници са звучали в ушите на славните боляри Петър и Асен песните на византийците, които в замъците на Царевец празнували сватбата на своя император Исак Ангел.
И още по-диво зазвучавали тези песни, когато чукчето отмервало три удара върху пътната порта на болярския дом и в слабо осветената горница старият слуга въвеждал полугол овчар, или дрипав калугер.
Смилете се, светли боляри, помогнете ради Христа Спасителя! Дойдоха войниците на стратега и отведоха стадото ми.
— Помогнете, светли боляри, змии и ехидни в човешки образи нахълтаха една нощ в бедния ми скит и обраха всичко, Изпратил ги архонтът! И светлите боляри привеждали глави с печал, притискали клепки, за да не се покажат сълзи по ресниците, прехапвали до кръв устни, за да не издадат стон. А между веждите лягала дълбока гънка. Сякаш по челата им Бог дълбаел писмената на нови скрижали!
Сетне идва знамението. Възпламва в небето огнен кръст — и меч могъщ и победен, по-светъл от огъня, може би същият, с който Давид пресече шията на Голиата, посочва на братята пътя към истинско народослужене!
Мечът посочва Царевец, където в разгул и безсрамие пируват властителите. Мечът пише по небосвода древните халдейски слова: мене, текел, упарсин! Свърши се царството ви, тирани! Вашият край настъпва, защото народната мъка е безкрайна, защото сълзите на робите се превърнаха в река по-бърза и по-пълноводна от Янтра — а от такава река никой не може да се спаси!

Картина на Васил Горанов

Няколко едва спастрени зидове говорят за великото събитие през лято Господне 1186 — зидовете на черквата Св. Димитър.
По-светло и ярко греело слънцето тогава. От целия град се стичали люде за двойния празник: освещаването на Божия дом и възражданието на България.
Епископът високо издигнал златния кръст и призовал Божията милост да съпътствува новия цар във великата му борба.
А той — блед и смутен, но с вяра, че жертвата му е свята, пристъпил, коленичил пред царските двери на олтаря и със свито сърце приел на главата си тежката корона на българските царе. И екнал вик — вик, който съчетавал в себе си буйния плясък на пролетни води, замайващия шум на развигора и звъна на скъсани вериги:
— Да живее цар Петър! Смърт на Бизанс!
Възсепнато от този мощен вик слънцето грейнало по-светло и по-благодатно.
Глас народен - глас Божий!
Отекнал народният глас в каменните кули на Трапезица и Царевец и неговият мощен полъх прогонил завоевателите византийци. Кротките овчари и орачи захвърлили криваците и копралите, източили стоманени мечове и тръгнали след царевия брат и пратеник Асен. Победата била неминуема, както неминуемо след черната нощ идва светлия ден! Страхотна била победата, както страхотно е било и робството.
Увенчан не с лаври и дъб, а с чисто българските труфила чемшир и свеж здравец — се завърнал Асен в Търново, което носело вече величавото име Царевград.
Завърнал се, за да научи решението на царствения си брат Петър II:
— Ти получи знамението на Свети Димитрия чудотвореца, ти вдигна меч и гони ромеите, теб по право и предопределение се пада короната на българите!
И тежката дъбова врата на монашеската килия се затваря зад Петра — възобновителя на българското царство. Бранните доспехи и царската багреница се заменят с простата монашеска власеница.
Новоосвободеното царство крепне. Народът ликува под живителните лъчи на свободата.
Ала ден и нощ се редуват.
Змия-усойница завива гнездо в пазвата на България и ужилва самото ѝ сърце. Черна ръка издига меч, за да прониже едно юнашко сърце — черната ръка на Иванку и юнашкото сърце на Асена.
Два пъти в историята на България се повтаря тъжният прадокс: един цар, почувствувал в душата си Божествен призив, напуска трон и скиптър и се оттегля в монашеска килия за тихо съзерцание и молитва. А тежката ръка на историческата необходимост разтваря вратата на килията и отново го призовава към суетния живот на светските борби, към неизбежната строгост и коравосърдечие, които съпътствуват всяка бойна мярка. Двама български царе-монаси са били принудени над власениците да препашат мечове: Св. Цар Борис и Цар Петър II.
Отново отекват по камените подове на дворците тежките стъпки на български цар — на истински цар — богоизбран и миропомазан. Колко дивна романтика крият примамливите светлини на XII столетие!

Ето: обагрените от царска кръв мрамори зловещо спомнят за черно вероломство. Из потайните ъгли на замъка снове обезумяла от ужас Мария и оплаква двама скъпи мъртъвци баща си и страшната си любов. И царят-монах е мрачен. Боли го не за загубата на брат и племенница, а за отровата, изляна в душата на България.
И само великото перо на приснопаметния Търновски кириарх на новото време — Климент — можа да нарисува великата картина и да прикове душа и чувства с напрегнатия драматизъм на времето.
Мрачен е цар Петър, предчувствува, че и него дебне ръката на подкупен палач, ала надеждата му в пресветлото предопределение на българския народ не умира. Той ще затвори очи, ще си отиде от света със съзнанието, че е завършил достойно земната си мисия. След него ще дойде най-малкият му брат Калоян.
Калоян идва. Още не изсъхнали петната от кръвта на Петра и Асеня, той идва, за да пролее и своята кръв в защита на род и Родина. Ромеите смятаха делото на Петра и Асеня за бунт. Делото на Калояна признаха за подвиг

Тежки пратеници пристигат от Бизанс и носят на цар Калояна златоткани дрехи, богато украсена корона и скиптър. Сам император Алексис IV признава царя на простите овчари и неуки орачи за равен и брат по царски достойнства.

Напразно! Познава добре Калоян високата политика на ромеите. Край устните му се свива презрителна гънка:
—    Timeo danaos et dona ferentes!
—    Аз зная лукавството, вероломството, подлостта! Боя се от вас, о, данайци, дори и когато ми правите подаръци.
На 8 ноемврий 1204 година Калоян коленичи пред олтаря на черквата „Петър и Павел", която сам издига; папският нунций кардинал Лео, му предава благословията на папа Инокентий III и полага на главата му корона. Тази корона блести над венценосния му лоб, когато храбрите му войни въвеждат в тронната зала окования във вериги Балдуин.
Войводата Манастър приближава до пленника и заповядва:
—    Коленичи! Намираш се пред царя!
С властен знак Калоян го отстранява:
—    Така не се посрещат силните! Героят е герой дори когато е пленник!
Той подава ръка на гордия фландърски рицар:
—    Бъди ми гостенин и брат!
А на Манастра:
—    Не рабско преклонение очаквам аз, а вяра в делото ми!
Слова на пророк: сякаш е виждал вече десницата на Манастра протегната с меч към сърцето му. И сякаш и в този миг очите му са изрекли горчивата истина: подъл роб!
Колко много думите на Калояна са поразили гордия син на Фландрия личи от старата фландърска песен:
Гордият крал Балдуин
                    победител
бе победен от врага си.
Врагът му отведе го в
              своята страна
и кула за него издигна.
Но в кулата той не живя,
                  като роб —
     а беше свободен —
сякаш бе брат на врага си
и братски живееше с него.
Затова, когато верни хора на латинското царство подготвят бягство за своя вожд, той отговаря:
— Аз няма да бягам от своя победител и цар!

Калояновата конница - картина на Васил Горанов

Замръква този век. Лъчите му, обагрени от кръв, изчезват в небитието. Настава тъжен полумрак, из който се показват призрачните видения на убиеца Манастър, Борил, Кирил Босота, Лазар, черни еретици и родоизменници, плеада заговорници, намерили храна за своите сплетни в потайностите на едно болно време. Но както из най-тежкия мрак на нощта се ражда слънцето, тъй из тъмнината на убийственото междуцарствие се ражда най-великият от великите Асеновци—Иван Асен II.
Над гордите кули на Царевец и Трапезица се извишава могъщ орел. Той разперва криле и политва в лазурната синева над Родината. И колкото по-високо се издига, толкова повече расте сянката му — пълзи над долини и планини, над реки и езера, достига древната столица на Испериха, съзира в далечината забитото от хан Крума копие над мощните Карпати, минава над снажна Преспа и спира до тежките води на три морета — Ионт, Адриатика, Егея! Хвала Иван-Асеню!
По улици и стъгди го славословят старите гуслари. И не възпяват бранните му подвизи, а мъдрата му десница, която не вдига меч, а кръст Господен.
Иван Асен не води боеве. Като настръхнал лъв той бди над България и никого не заплашва, но и никому не позволява да сложи крак на нейните предели.
Една единствена война е записана в неговата история и една единствена бойна победа — но победа несравнима, величава и страхотна— Клокотница.

Картина на Васил Горанов

Сам епирският деспот кир Тодор Комнин му е пленник. А почва морно време. На бойното поле пристигат вестоносци и разказват за чумата, върлуваща из равна Мизия, Самси патриархът станал жертва на страшния мор, когато ходел между болните да ги утешава. С царственото си милосърдие Иван-Асен вижда в мора Божия поличба, която му показва, че не бива да продължава войната с християните ромеи. Той отпуска на свобода епирския деспот, а дъщеря му Ирина направя царица на България. Каква велика доброта, достойна за голямото му царско сърце!
О, не от милост към данайците изпраща Бог злочестини и изпитания на Българския народ. А защото не е била достатъчна горчилката, която сломявайки тялото, възвеличава духа. Бог изпраща изпитания само томува, когото обича. Златото се познава в огън. В огъня на страданията се познава човек, от огъня на борбата за човешко добруване се ражда Феникс.
Двойно е изпитанието на България: чумата и царицата гъркиня. Раните от чумата горят и прегарят. Раната от царицата е в самото сърце на България. И не прегаря. Превръща се в живеница, която убива телата и трови душите. Засъскват пак раздвоените езици. Деца заемат престола на силните мъже, на мъжете, които с буйни коне обхождаха надлъж и шир благословената земя на прадедите.

Съдържание: 
Велико Търново в сянката на вековете
Величието на Асеневци

Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила...
Величавият образ на свети патриарх Евтимий и търновските новомъченици  
И пламват въстания...
 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА XIV-XV

 Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин

XIV

СЛЕД сватбата на Пенка хаджи Минчо като че ли изведнъж застаря. Промени се начинът на живота му и тази промяна измени и нрава му.

Той пак си отпочиваше на чардака след работа, но сега вече караше Кина да сяда до него, за да не чувствува, че му липсва нещо от къщи.

А Пенка не му липсваше съвсем. Почти всеки ден тя наминаваше, кога сама, кога с Николи, през бащината си къща да поутеши старите, а и сама да се поутеши. И дълго след тяхното излизане хаджи Минчо клатеше глава и питаше:

— Добре се нареди детето ни, а, Кине?

— Добре, разбира се. От това по-добре не бихме могли и да чакаме. Взехме зет от син по-добър. Николи е прибран човек: и умен и добър...

— И най-вече обичат се, — прибавяше хаджията и тръпка на доволство минаваше през него.

— Ех, хаджи! Ти ставаш като децата! Ще се обичат, ами! И двамата млади, и двамата хубави. . .

Хаджи Минчо не беше станал като децата. Напротив, влизането на Николи в семейството му го беше някак-си поосвободило от големите грижи за фирмата. Сега там имаше не само ортак, а и свой човек. И това му даваше възможност да се отдели от работата и да се заеме за по-други неща.

В нрава на хаджията имаше вродено чувство за обществено служене още много отдавна. Не бяха само случаите с изгорените магазии, или с изписаната от Виена аптека. Много и много пъти той беше показвал на съгражданите си редки примери на пожертвувателност и обич към обществените инициативи и винаги правеше това с величава скромност, не като нещо особено, а като съзнателно изпълнен дълг.

Откакто Николи му стана зет и пое почти изцяло работата на фирмата, на хаджията му се развързаха ръцете, за да изпълни този дълг още по-широко и още по-пожертвувателно.

Той започна да прави дълги разходки с Стоенчо Ахтаря и на дълго да тълкува с него писанията на Паисия Хилендарски. Често започна да приема в къщата си даскал Петко, който беше заменил в прякора си турското Бюлбюл с българското Славейков и новия псалт даскал Никола Златарски — млад мъж, ала учен и тънък познавач на свободолюбивите европейски идеи.

Бездруго, хаджи Минчо не можеше да възприеме тези идеи току-така. Той дори се присмиваше на пламенността на двамата учители, но все пак ги посрещаше с търпение и снизходителност.

—     Ти, даскал Петко, ловил ли си дива котка? — смееше се понякога той — Най-напред ще се научиш да ловиш дива котка, а сетне ще отидеш да ловиш мечка. Инак мечката ще те изяде.

—     Какво искаш да кажеш, дядо хаджи?

—     Какво ли? Че най-напред трябва да опитомиме българина, да го научим да се чувствува човек, та сетне да го караме да си дири свободата от агите.

—     Ами нали това правим ? Защо сме тръгнали да учим хората? Ако не беше тъй, да бяхме нарамили шишенета.

—     Виж, тук те харесвам!

Той, наистина харесваше този път на мислене, защото беше улегнал и затежал човек, за когото действията на хайдушките дружини бяха по-скоро пакост за мирното население, отколкото някакво отмъщение за агите и низамите.

И затова залагаше за образованието и духовното отрезвяване на българите, с всичката онази рядка упоритост, която отбелязва светлейша епоха в историята на България.

Годините се търкаляха и с всяка отъркулната година хаджи Минчо засилваше своята дейност за опитомяването на българина. В тази дейност той неусетно увлече и зет си — хаджи Николи — който обожаваше стареца и възприемаше безрезервно неговите схващания.

Тежката каса се разтваряше твърде често за черкви, манастири и училища, а на гърба на всяка излизаща книга се четеше назидателният подпис: „спомоществуватели“ и на първо място „хаджи Минчо от Търново подарил толкова и толкова гроша“.

Приятелите на хаджията се увеличаваха от ден на ден, ала и враговете му от ден на ден задълбаваха между веждите си зла бръчка и в мислите си записваха по некоя лоша закана.

Ако тия закани можеха да тровят, само една от тях би отровила хаджията: най-малката и най-невинна закана на бившия му счетоводител Стефан.

В ранната пролет на 1849 година пристигна в търновското войводство важна новина: през града щеше да мине превеликият и пресветъл султан Абдул Меджид — хан на османлиите и повелител на българите и гърците.

От основаването на турската държава до 1839 година не е имало по-мъдър и по-далновиден султан от Абдул Меджида.

Не става въпрос за някакво негово особено „милосърдие и човеколюбие“, или за благородно желание да подобри участта на поробените под егидата му народи. Но Абдул Меджид беше мъдър, за да сложи началото на прословутата „епоха на реформи“ (танзимат хайрие), с която хвърли прах в очите на демократична Европа и остроумно залъга робите, надигащи вече глави.

Меджид отлично разбираше, че конят се кара или с камшик, или със зоб и приятелско потупване по шията.

Времената се бяха изменили. Той не носеше камшика на Баязида, Сюлеймана или Селима и затова увеличи дажбата на коня си с хат-и-шерифа, а с хат-и-хумаюна лекичко го потупа по шията.

И конят невярно — или поне той мислеше така — щеше да продължава да го носи още дълго време.

Та как можеше и да не мисли така, когато дори пламенният даскал Петко Славейков беше съчинил песен нарочно за посрещането му в Търново?

Учениците бяха научили тази песен и когато от арбанашкия път се зададе тържественото шествие, стотина детски гласчета приветствуваха султана с думите:

„Зимата се мина и султана мина, —

ей пролетта дойде и султана

пройде по цела Тракия и по България,

кротък, като агне, кога се обагне,

силен, като аслан, той дойде насам. . .“

Абдул Меджид поиска да му преведат песента, която имаше още стотина такива стихове и остана дълбоко поласкан. Или поне така се показа. И от благодарност събра във войводницата първенците на Търново — и българи и турци — за да разговаря с тях за нуждите на града и на населението.

В това тежко събрание, разбира се, никой не би по-смел да изкаже някакво недоволство от властта и султанското правителство. Напротив, всички се надпреварваха да възхваляват делата на „всемилостивия Падишах, който, като слънце ги озарил с милостите си“.

И тъкмо в този момент на любоугодническо ласкателство се издигна един глас, отначало плах и тръпен, а после силен и рязък:

—     Простете ми, милостивий господарю. Аз съм твърде млад в тази почтена среда, за да се осмеля да говоря пред вашето светло лице. Но всички тук изказват само задоволството си. Нека ми бъде простено, да изкажа едно недоволство.

Насъбраните изтръпнаха. Падишахът се наведе на ухото на войводата и запита:

—     Кой е този смелчага?

—     Един шивач, ваше величество — промълви войводата, бял като платно. — Един шивач на алафранга дрехи. Казва се Никола.

Султанът се усмихна.

—     Кажи, приятелю. Кажи от какво си недоволен?

—     От владиката, — свободно отговори Никола. —Може и добър човек да е, но е грък. А ние сме българи и искаме български владика.

Тишината в залата беше противна и глуха. Чуваше се ускореното дишане на шивача.

—     А защо не сте доволни от владиката? Нали е еднаква вярата ви?

Тук присъствуващите се изненадаха още повече. Защото вместо да отговори Никола, хаджи Минчо се надигна от миндера и се поклони!

—     Господарю, този млад мъж е прав. Нашата вяра е еднаква, ала ние сме българи. Гръцкият владика не служи молитвите по български, а по гръцки. И народът не може да го разбира. И поповете не може да разбира, защото гръцки владика — гръцки попове назначава по черквите. Това е истината. Ти отсъди, както ти подскаже милостивото сърце.

Всички бяха бледи и задъхани. Всички смятаха, че Никола и хаджи Минчо са загубени, защото са се одързостили да се оплакват пред султана.

А самият султан се усмихваше благо и насърчително:

— Благодаря ви, приятели. Благодаря ви, че ми отворихте очите. Ще стане тъй, както искате вие. Аз не мога да не се вслушам в толкова справедливо оплакване...

Абдул Меджид имаше щастливото качество да забравя обещанията си, или, по-право, да ги изпълнява по своему.

Няколко месеца по-късно владиката бе сменен с един опиянчен малоазиатски грък, хиляди пъти по-лош от предшественика си.

Сменен беше, обаче, и войводата. На негово место бе назначен мюдюрин.

Допреди търновци се ползуваха с привилегията поне името на началника им да бъде българско.

След събранието в войводницата за султана бе станало ясно, че трябва да се пипа по-здраво.

XV

За хаджи Мехмед думите на майстор Никола Филиповски нямаха никакво значение. Те бяха думи на един обикновен занаятчия, който по чудо е бил поканен на високото събрание във войводницата и там пред светлото лице на султана, си е позволил глупостта да говори против реда в държавата.

Но когато хаджи Минчо взе страната на шивача и високо потвърди недоволството на българите от владиката — завистникът изпадна в някакво диво опиянение. Той си помисли:

— Ето сега султанът ще отсече: как ти, хаджи, си позволяваш да говориш пред мене за тогова, за когото съм подписал берат и когото съм удостоил с царско доверие? Имаш ли ум, хаджи?

А сетне ще повика палача и ще му поръча да обезглави непокорника и дръзкия хулител на законите.

Но това не стана. Абдул Меджид отвори шепата си със зобта и подаде на недоволниците. Той им обеща една залъгалка и с това се свърши работата. Дори, на излизане от войводницата, стисна ръка на хаджи Мехмедовия враг и му каза доста високо, за да го чуят околните:

—     Зная за вас, почтений хаджи Минчо. Говорили са ми много за вас и за вашия съдружник доктор Селвели, който живее и работи във Виена. От търговци като вас империята има много голяма полза. Щастлив съм, че можах да ви видя и лично да ви опозная.

Хаджи Минчо поблагодари с въздържана любезност и вместо да придружи султана до чакащия го на Башдарлък файтон и екскорт, тръгна по обратна посока.

Хаджи Мехмед остана поразен. И той — гордият ага, който никога не споделяше чувствата си с гяурите, а особено когато те му бяха служещи, привечер повика счетоводителя си Стефан и му предложи да се поразходят с файтона до Мармарлия.

За втори път хаджи Мехмед прекрачваше прага на Малтициното заведение. Малтица беше изненадана от нечакания гост, но с присъща на професията си любезност, покани:

—     Заповядай, хаджи ага. Поседни в кьошка, защото в бахчата е студено. Какво да ти дам да пийнеш? Имам праскова ракия, каквато и Падишахът не е пил. Искаш ли?

Мехмед ага махна с ръка и с този знак посочи, че му е безразлично, какво ще пие. После се наведе към Стефана и му довери:

—     Е, научи ли, какво стана днес във войводницата? Знаеш ли, какво позорно дело се извърши пред султана?

Стефан промълви с унизителна любезност:

—     Хайде холам, хаджи ага! Какво е станало?

—     Толкова страшна работа, че да не повярва човек. Един луд шивач каза пред Падишаха, че не бил доволен от владиката.

—     И таз добра! — плесна ръце Стефан.

—     Чакай, чакай, — прекъсна го турчинът. Това не е нищо. Срамното е, че подир него се надигна от мястото си хаджи Минчо и потвърди думите му! Е, как ти се вижда тази работа, а?

Малтица донесе ракията и чашките и хаджи Мехмед направи знак с очи на Стефана, да не приказва пред нея.

—     Пийте на здраве, хаджи ага, — покани Малтица. — От тази ракия човек се подмладява...

—     Наздраве, — отвърна небрежно турчинът и това даде основание на опитната кръчмарка да си отиде.

Стефан едва изчака да напусне кьошка и възкликна:

—     Истина ли е това, което ми казваш, хаджи Мехмед? Да вярвам ли?

—     Можеш ли да не вярваш на ушите си? Аз с тях чух дума по дума това, което рече хаджи Минчо. Отначало помислих, че е пиян...

Хаджи Мехмед майсторски скри похвалата на султана към хаджи Минча и това направи, защото не можа добре да разбере смисъла на самата похвала.

Стефан пресуши чашата си, млясна с устни, като стар пияч и въздъхна:

—     Така е! Господ дава пари на някои хора и ги заслепява. Хаджията е помислил, че и със султана може да дели мегдан... чуден човек...

Хаджи Мехмед някак-си се съвзе:

—     Това ти го казвам току тъй, Стефане. Мене какво ми става от приказките на този и онзи? Хаджи Минчо ми е комшия в чаршията и само затова стана дума за него.

Този турчин, наистина беше странен човек. Като че ли се срамеше от своята подлост, или пък нарочно я обличаше в много чудновата форма, за да не изглежда-тъй противна и грозна. Той съзнателно разправи на Стефана за хаджи Минчовите думи пред султана, защото искаше тези думи да станат известни на цяло Търново. Мислеше, че така най-добре ще уязви стария търговец. От друга страна се мъчеше да даде на този разговор някаква невинна форма, за да може при всеки случай да се измъкне из него без опасност.

Но подлеците отлично се разбират. Стефан отлично разбираше хаджи Мехмеда и след третата чаша му каза:

—     Хаджи ага, аз зная какво да правя по тази работа.

—     Какво ще правиш? — почти викна турчинът. — Недей! Той хаджи Минчо може и да е сгрешил...

—     Знам си аз работа, хаджи ага! — твърдо отвърна Стефан. — Хаджията от богатство се е забравил. Но и владиката не е сиромах. Да видим, кой ще излезе по-майстор...

Хаджи Мехмед накваси с език пресъхналите си устни:

—     Мене тези неща не ме занимават, Стефане. Тези са ваши черковни работи. Оправяйте си ги вие. Аз само казах, че не биваше хаджи Минчо да говори така пред султана.

—     Знам си аз, знам! — отсече Стефан и за да успокои чорбаджията си, викна на Малтица:

—     Нека дойдат няколко момичета да ни забавляват!

Същата вечер хаджи Николи влетя в къщата на своя тъст и без да поздрави Кина изтърча по стълбите на чардака:

—     Дядо хаджи, дай да ти целуна златната ръчичка! Чудо и половина е станало! Цяло Търново говори за тази работа,

Хаджи Минчо от начало се сепна:

—     Ти ли си, Николи? Изкара ми ума. Седни де! Какво има? За какво ще ми целуваш ръка ? Какво чудо е станало, дето цяло Търново да го приказва?

— За събранието във войводницата казвам. За дето си говорил пред султана.

—     Николи! — укорително каза хаджията. — Затова ли говори целият град?! Ами кой е разказал на гражданите?

—     Всички: и хаджи Димия, и хаджи Георги Кисима, и хаджи Славчо... Ала най-вече майстор Никола. В кафенето — в Лефтеровото кафене — майстор Никола се изви и тръсна пред всички: „Баби сте вие, казва, не посмяхте уста да отворите. Само хаджи Минчо си каза правото. Баби... “

Хаджи Минчо беше и доволен и не. Той чувствуваше, че е бил прав, когато е говорил против владиката, а не можеше да разбере, какво толкова страшно има да кажеш една истина, па било то пред султана, или пред Бога.

—     Е, какво толкова съм направил?

—     Как какво? — зачуди се Николи. Малко ли е това, да се обърнеш пред целия град и да кажеш на Абдул Меджида, че тази гръцка змия трови българщината? Малко ли е това?.. Стига дето си защитил даскал Петко... Помниш ли, как го бе затворил в курника?!

Хаджията отпусна глава и по-бързо завъртя броеницата си. Мислите му бягаха безредни и несвързани. Какво нещо е младостта, казваше си той. От какви дребни работи се вълнува и вярва, че е прехвърлила планини... Ако това беше толкова лесно. . .

—     Ами как е Пенка? — запита той, за да отклони потока от похвални думи.

—     Пенка е добре... И тя се радва, като научи, какво е станало във войводницата.

—     Николи, — за втори път го укори старият търговец. — И на нея ли си подействувал с твоите луди мисли и кроежи? Божем щеше да ставаш мирен и кротък търговец, а то?...

Николи отначало се стъписа, а после прихна:

—     Ами от кого съм се учил, дядо хаджи? Най-напред ми беше наставник, а сетне и тъст... Виноват ли съм, че си ме научил да обичам сиромашта и българщината?...

Хаджията не отговори, а тежко се надигна от миндера:

—     Хайде, че е време. И тебе ще те чакат за вечеря...

И пак се разбъркаха мислите му и пак прибягна през тях: колко чудно нещо е младостта!

Наистина, чудна е младостта. Петнайсетина дни Стефан наобикаляше митрополията всяка вечер, като излизаше от магазията на хаджи Мехмед. Той се навърташе там, за да види секретаря на митрополита — гърка Магавулис — и да поиска съвета му. Искаше да си отмъсти за всичко: за несподелената любов на Пенка, за изгонването из кантората на хаджи Минча, затова, което смяташе, че го е обидило и огорчило.

Магавулис бе научил всичко и преди срещата си със Стефана, но той нарочно споделяше вечерните му разходки, за да има един куршум повече срещу хаджи Минча. Съобразителната подлост му беше доказала, че куршумите срещу врага никога не са излишни. Той обаче, не знаеше срещу кого ще стреля.

И тъкмо срещу Св. Св. Кирил и Методий се яви в кантората на хаджи Минча.

Старецът не беше там. Беше излязъл по-рано, защото Николи вършеше работа за двамина.

А Николи току-що изпращаше Стойко и малкия Минчо да занесат пет оки бял анадолски восък — оброк на Преображенския манастир и курбан за Светите български просветители.

Магавулис влезе в кантората, като приятел и без покана седна на един стол.

—     Къде ги пращаш, хаджи Николи ?

—     Кого? Момчетата ли? В Преображенския манастир. Имам оброк и всяка година на този ден изпращам по пет оки восък... Защо питаш?

—     Питам, защото утре не е празник. Какъв оброк ще изпълняваш в делник?

—     Как да не е празник, — настоя Николи и начаса се сети: гъркът го предизвикваше. Той сви злобно очи и кресна:

—     За вас гърците може и да не е празник, но за нас си е! Разбра ли? Иди кажи на чорбаджията си, какво съм ти рекъл!

—     За кой чорбаджия казваш, хаджи ? — лукаво запита Магавулис.

—     За твоя владика?

—     Ами твой не е ли, този владика?

Николи едва сдържа гнева си. Наистина, имаше нещо необикновено в държанието на владишкия секретар. Друг не би си позволил такъво държание срещу един член от фирмата „Хаджи Минчо, Селвели и Содружие“. И пак младостта надделя над благоразумието. Той изсъска:

—     Не ми е владика. Като дойде българин владика в Търново, на него ще се поклоня и ще му служа. Разбра ли?

—     Разбрах, хаджи. Ще ти кажа и на тебе, та и ти да разбереш: като дойде българин владика, ти ще си видиш ушите!

Това ругателство надхвърляше всяка мярка. Николи настръхна и повдигна тежкия капак на желязната ракла:

—     Слушай, подлецо! Тези пари виждаш ли ги?

Пред очите на гърка заблестяха купчинки злато и сребро.

—     Виждаш ли ги, те питам?... Ще ги похарча до парица, за да прогоня гръцките змии из българските черкви! . . . Тъй да знаеш!

—     Тези пари не са само твои, —- подхвърли Магавулис.

—     Не са! —  викна Николи. —Те са и мои, и на хаджията, и на доктор Стати. Но и тримата мислим едно! Кажи го на господаря си, змийо! Кажи му го, за да знае!

—     Значи аз съм змия, а? — изкриви уста гъркът. — Добре! Ще видим! Утре войводата ще те повика да му повториш думите си. И владиката ще те анатемоса. . .

—     Вън! — закрещя Николи извън себе си. — Вън или ще ти разбия черепа... Животно долно и мръсно!

Малко преди да влезе Магавулис един корав българин —Ради Маждракът — бе влязъл в магазията и разговаряше със Стойко. Когато Николи повдигна гласа си, те без да знаят защо се притаиха до вратата, а когато видяха стола издигнат застрашително над главата на гърка и двамата се хвърлиха върху Николи и му отнеха това страшно оръжие.

—     Чакай, Николи! — викна Маждракът. — Опомни се! Не си струва труда да убиваш такова говедо!

Магавулис благоразумно се измъкна.

—     Говедо, истинско говедо! — изръмжа Стойко.

Николи се спружи на стола и замълча.

Тази вечер Пенка чака до късно мъжа си. После вечеря и си легна.

Николи беше се отбил у хаджи Минча и дълго време Кина се чудеше, какво ли правят двамата мъже горе, в тъмната гостна стая. Тя се опита веднъж да попита, ала хаджията ѝ махна с ръка и това беше знак да не ги безпокои.

Николи беше разправил за кавгата с Магавулис.

После хаджи Минчо бе заговорил тихо и убедително:

—     Ти си казал големи приказки, синко. Казал си, че няма да си оставиш парица, докато не изгониш гърците... Казаната дума не се връща! Затова ти казвам: направи го! На мен нито гърците, нито гръцкият владика не са ми направили зло. Но то не ще рече, че те не са зло за българщината и за българите... Ти, Николи, знаеш какво мисля. Знаеш какво мисли и доктор Стати. Нали помниш, как се карахме за аптеката?... Прави, каквото си наумил...

Той отпусна глава, замисли се дълбоко и продължи, сякаш говореше на себе си:

—     Турците може и да ни правят зло, ала те са ни господари. Завладели са ни и ни мъчат, като роби. Това го разбирам... А защо ни мъчат гърците? Защо ни завладяват душите и сърцата? Защо ни карат и молитвите си да не можем да кажем на български?

Ето, затова се разгневих, дядо хаджи!

Чакай, чакай, — прекъсна го хаджията. — Зная защо си се разгневил и не те осъждам... Друго ми мина през ума: можеш да искаш да се бориш с гърците, ала нищо не можеш да им направиш, ако си тука. Владиката ще си стои в Търново, патриката ще си бъде в Цариград и на тебе само гневът ще ти остане... А ако си...

—     Какво ако съм?

—     Ако си в Цариград...

Хаджи Минчо стана от миндера и нервно започна да обхожда стаята.

—     Ако си в Цариград повече работа ще можеш да свършиш... Там ще можеш да работиш, колкото си искаш против владици и патрици. Разбра ли ме?

Николи наведе глава и след миг мълчание отвърна:

—     Разбрах, дядо хаджи. Добре те разбрах... Мило ми е Търново, но ако трябва... Е, трябва, разбира се... Щом ти казваш!...

Две недели по-късно Николи замина с жена си за Цариград.

Бръчката между веждите на хаджи Минча стана по-дълбока, но той имаше силата да я крие дори от Кина.

Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII