Как са си представяли бъдещето на Велико Търново през далечната 1935г.

 Из общински вестник"Велико Търново"-1935г.
Бъдещето на Търново е в туризма. Със своята чудна природа, с амфитеатралното си разположение по острите скални завои на Янтра, с интересните си старини по Царевец и Трапезица и с приятния си климат Търново представлява един първостепенен обект за туристите. Търново лежи при това на главната и интересна железопътна артерия София — Стара Загора — Борущица и Варна и всеки чужденец, който посети София, ще премине величествения балкан по разположената на етажи и кръстосвания Алпийска железница и ще престои в Търново преди да отиде към Варна или към Русе.
Туризмът е станал в наше време една доходна професия. Държавите се надпреварват да привличат туристите, които по-рано пълнеха швейцарските хотели. В това отношение най-много е направил град Будапеща, гдето Общинското управление е положило големи грижи за системна реклама, за разхубавяване не града и за пълно задоволяване на туристите с всички удобства, улеснения при пътуването и настаняване и с премахване всички възможности за спекулиране... Търново ще стане интересен не с новите си квартали по Марино поле, а със своето красиво разположение, с природните "чудеса“, каквито са Царевец и Трапезица, със стръмните скални пропасти по завоите на Янтра, с интересните надвесени една върху друга старинни къщи и с криволичещите стръмни и тесни улици, Света Гора с носовидното си продължение, при единствения в нас по големина Стамболов железосводов виадукт (отвор 80 м. и височина 29 м.), представлява един чудесен парк в близко съседство с града.
За да се привлекат туристите, трябва да се създаде специален комитет за туризма в Търново, под закрилата на общинското управление, който да се натовари с организиране на туризма. Тогава ще се получат доходи от туризма, когато се създадат такива условия за туризъм, каквито ги има в благоустроените европейски градове. А това може да се осъществи, когато има налице достатъчно средства за изпълнението, в продължение на един няколкогодишен план, работите по благоустрояването и разхубавяването за Търново и по създаване необходимите удобства за богатите туристи. Такива средства, освен чрез общински и държавен бюджет, могат да се получат чрез събиране помощи, лотария и главно с въвеждане справедлива и лесно поносима трудова повинност.
По-главните благоустройствени работи, които предстоят за извършване са: Залесяване всички празни места в и около Търново и превръщане в паркове: Царевец, Трапезица и Света гора.
Създаване голяма общинска градина на носовидното удължение на Света гора при Стамболовия мост с казино и бюфет.
Премахване и закриване всички нужнични ями, гдето няма канализация.
Построяване модерен общински хотел за туристи в центъра на града, на „Баждарлък" с голяма тераса над пропастта.
Построяване туристически хижи и беседки на: Царевец, Трапезица, Света гора, Орлов връх/Картала/, Гарга баир и др.
Възстановяване постепенно на всички старинни постройки, порти и стени по Царевец и Трапезица.
Построяване общински музей и възобновяване на паметниците по Царевец, Трапезица и тия в околностите на Търново, (монастирите, Арбанаси и др.)
Запазване Стамболовия мост, като се премахне опасността от самосъбаряне, чрез целесъобразно засилване, тъй като желязната му конструкция от дългото използуване (над 40 години) ще де е вече много изхабена.
Разширяване и разхубавяване на главната ж. п. станция Търново и на туристическата станция Трапезица. Последната чрез малко преустройство може да се доближи по към входа на тунела и по близко до града.
Постройка на нов шосеен мост над Янтра, срещуположно до ж. п. станция Търново за добро обслужване на горните квартали.
Постройка на нови туристически пътища за ж. п. станция Търново и Трапезица с максимални уклони 6%.
Първият почва от Стамболовия мост при новата градска градина, слиза по брега на гората над входа на тунела (7 м. над линията), преминава Янтра на 160 м. под ж. п. мост и през слабо застроения квартал около затвора свършва при площада пред Окръжната палата. Разстоянието между гара Търново и общинския хотел на „Баждарлъка“ ще бъде 2450 м. (по сегашния стръмен път е 2390 м.).
Вторият туристически път почва от ж. п. станция Трапезица, преминава Янтра на 30 м. над ж. п. мост, възлиза по скалистия бряг, подобно на сега съществуващия път за Асенова махала, преминава тунелообразно през цепнатината 13'79 м. висока), която се намира на скалистия гребен за Царевец и свършва пак при площада пред Окръжната палата. Разстоянието между гара Трапезица и общинския хотел не „Баждарлъка" ще бъде 1530 м. (сега по това направление няма път.
При първия и при втория туристически пътища ще се направят удобни стълби за пешаци и тогава разстоянието между гара Търново и общинския хотел ще бъде само 1180 м., а това у гара Трапезица и общинския хотел — са 10 м.
С постройката на тия пътища се избягва стръмния уклон 99% при сегашния път за Асенова махала. Нуждата от постройка на двата нови мостове по тия туристически пътища е наложително, тъй сегашното използуване на ж. п. мостове е рисковано за пътниците и е недопустимо.
Чрез един вариант, като се прекара проектираната ж. п. линия Севлиево — Търново през двора на бирената фабрика, ще може гара Търново да стане възелната гара на железопътните съобщения; за Русе, за Борущица, за Севлиево (към София), за Елена (към Шумен) и за Хаин- Боаза. При гара Търново ще се създаде красиво и интересно завиване на железницата от Севлиево (с радиус 180 м).
Павирането на новите туристически пътища главната улица в Търново и на тия, водещи към Царевец, Трапезица и Марино поле, може да стане най-добре с тъй наречената мозаична циментова настилка, направена с твърдите ломени камъни от Базалтовата кариера при Бутово. Сега се правят опити с подобни настилки в София, като се използуват ломени камъни от Сиенитните кариери на Витоша.
Инженер Р. Михайлов

Новият иконостас от 1872 г.

Из книгата за историята  на църквата "Св. св. Константин и Елена" на Йордан Кулелиев-1942г.
Новопостроената църква, която по размерите в широчина, височина и дължина значително се отличава от старата, то и издигнатия иконостас също е бил значително по- голям от иконостаса в старата църква. И ние виждаме, че подарените първи икони за новопостроения иконостас значително се отличават от главните (царските) икони, стоящи на стария иконостас. От подарените първи три икони от строителите на църквата: Илия Иванов — главната икона „Св. Богородица“, Иванчо С. Пипев — главната икона „Иисус Христос" и от Сава х. Иоргов — „Св. Иоан Предтеча", само тази последната е запазена в църквата. Първите две заедно с други икони, които отпосле се оказали излишни, настоятелството, въз основа писмото на Св. Търновска Митрополия под № 3915 от 1. VI. 1935 г. ги е подарило на историческата църква „Св. Петър и Павел“(прот. № 4 от 9. VI. 1935). Запазената икона, подарена от Сава х. Иоргов, Петко Недялков и Руси Иванов на 4 май 1874 год., има размери: дължина 160 см. и широчина 75 см. Рисувана с блажни бои и на дъбово дърво. Ние даваме клише от тази икона, защото Г-н Борис Денев, при направеното посещение на църквата ни на 24 IX. 1941 год., намери тази икона за една от най-хубавите икони в църквата ни. Той е за мистиката в нашите икони, за спазване на строгия традиционен византийски стил. „Всичко в църквата, казва той, е традиция. Поука и вдъхновение за византийския стил нашите художници ще почерпят от стенописите на старите наши църкви. Никой от днешните наши иконописци няма оня ранг, който имат иконописците ни даже от близкото минало: самоковци и тревненци. Изгубена е днес мистиката и святостта на нашата икона". 
Художникът-иконописец, когато е рисувал тази най-хубава икона Иоан Кръстител, е бил под влиянието на думите, казани от Иисуса Христа: „Защото казвам ви: между родените от жени няма нито един пророк по-голям от Йоана Кръстителя. (Ев. Лука, гл. VII, ст. 28). И чрез тази икона нашият строител на църквата Сава х. Иоргов още повече е свързал името си с историята на църквата. В своето завещание от 6 VII. 1881 год. той е оставил за свои наследници: Кръщелника си Сава Димитров, който живее днес в неговата къща на ул. „ 10 февруарий“ № 13, братята си Димитър и Никола, майка си Варвара, сестри Мариола и Евгени с двете ѝ момичета. Завещал на всички по 500 гроша, и по 500 гроша на градските български училища и 500 гроша на църквата „Св. Константин“. Иконата „Св. Константин и Елена“, подарена от Тодор Колюв и от сина му Кръстю Тодоров, кожухар, с дата 1874 год. мая 4, е по-малка по размери в дължина и широчина от другите икони. Как е изглеждал иконостаса на новопостроената църква, не може точно да се опише, но безспорно, той е бил украсен с достатъчно и ценни икони, останали от старата църква за каквито посочихме иконите на Николай Павлович, Папа Витан и от други неизвестни нам иконописци, а други пък нови икони, подарени на новата църква, каквито посочихме от строителите на църквата. С тези икони и този иконостас църквата е била до станалото земетресение на 1. VI. 1913 година. Освен църковни икони, новопостроената църква е получавала и други дарения, някои от които тук ще споменем. Така, в старата кондика на стр, 52 с дата 1882 год. майя 12 Тодори Цорива подари един чифт чигели за матер Божия драма 32 1/2, Приех ги привременен епитроп Христу Пенчув. 
В същата кондика на стр. 64 от 1885 год. „Подарявам за черковата свети Константин и Елена един бакърен мангал за спомен от покойния Атанас Муткуров — Казанджията“. „Стоян Жабата подарява за спомен едно сребърно ибриче за в хайдима за вода с надписъ декемврий 26“. 
В същата кондика на стр. 71 от 25 март 1888 год. записано: Свещеник Ганчо Астаржиев подарява за в памет на покойната си пресвитера Никула едни хоругви за църквата“. 
Настоятели: Михал Стойков Абаджи, Христу Пенчов Калпакчи
Църковното настоятелство в заседанието си на 1. IX. 1898 г. (стр. 90) изказва своята благодарност на Г-на Илия х. Петров, както за усърдното му служене, като настоятел, тъй също и за подарените от него пет малки полилейчета с по три свещи за украшение на черквата и за вечен-спомен на покойния му баща хаджи Петър хаджи Колев (стр. 91). Във втората кондика на първата страница е записано, че те ще бъдат покачени на южната и северната страна на църквата по две на едната страна и едина на кръста на олтаря над дверите“. На стр. 1 на втората кондика е записано: „Един филон подаряват Братя х. Петкови при смъртта на баща си х. Петко Косев за църквата, починал на 20 VII 1897 г. На стр. 2 на същата кондика е записано: „На 8. IX. 1898 год. наследниците на покойната Елисавета Г. Среброва- (Гюмюшева) подаряват: 1 филон кумашен, 2 покривки за потир, 1 епатрахил, 1 стихар и едни чингели златни от десет драма с колана за вечно възспоменание". На стр. 1 във втората кондика е записано, че х. Сийка. Джамджиева, дъщеря на Велчо Ат. Джамджията, родена, през 1816 год,, е оставила при църквата 200 лева, от които 100 лева за църквата и 100 лева за свещениците, които-ще вземат участие при погребението ѝ. 
През 1883 г. Кръстю Панайотов Сараф е подарил на църквата бакърена кръгла тарелка за слагане на нафора. На тарелката е изработен релефно ликът на Св. м. Мина, възседнал на кон с копие в дясната ръка, а в лявата — кръст. На стр. 71 в същата кондика е записано: 1889 г. юлия 16 х. Петку Косев, ахтарин, подарява за черковата „Св. Константин“ 72 лв, сребърни или 360 гроша. 1889, 22 октомврий. Същият х. Петко Косев подаря, пак на църквата 74 лева или 370 гроша. 1889, 5 ноемврий 372 (три и половина) наполеона по- подарява същия х. Петку Косев своеволно за душата си или гроша 357. 1891 г. 17 февр. х Петку Косев харизва на черквата два наполеона или 202 гроша. Или всичко подарени от х. Петко Косев на църквата 1289 гроша.

Съдържание: Начало на църквата "Св. св. Константин и Елена“
Старата църква „Св. св. Константин и Елена“
Старата кондика
Икони при старата църква
Старата плащаница
Надгробни плочи
Построяване на нова църква през 1872 г.
Новият иконостас от 1872 г.
Митрополит Панарет Рашев
Възстановяване на църквата след земетресението на 1. VI. 1913 г.
Освещаване, преименуване и дарители на новата църква
Възпоменателни плочи
Почетни и благодетелни енорияши
Свещенослужители, църковни настоятели, певци и хорове при храма

Грета Костова-Бабулкова
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

Момин-скок

Из "Сенки край Янтра-легенди и балади" от Ив. Йорданов-1933 г.  
Воювал някога агарянският цар с далечно господарство и спечелил големи победи. Решил той да награди отличени паши войници с такъв „нишан", че милостта на падишаха да се помни за дълги години. Мислил, мислил той, ала не можал да измисли награда за верни юнаци. Тогава свикал съвет и мъката си казал на своите велможи. Тогаз един от тях казал:
— Господарю, предлагам на всеки отличен паша по петдесет кесии жълтици, а на всеки отличен войник по една кесия.
— Падишах — обадил се втори— делата на твоите ратници са много по-скъпи от една или петдесет кесии злато. Предлагам, на отличен паша по петдесет арабски жребци и оръжие от чисто злато; на всеки отличен войник по пет арабски коня и сребърно оръжие.
— Храбростта на твоите войни, падишах, — обадил се трети велможа — не се купува ни с пари, ни с коне. Мисля, най-добрата награда за отличен паша е по един палат край Босфора, а на отличен войник по един чифлик край белоснежния Коджа-балкан.
Най-после се приближил четвърти велможа, вече побелял и попригърбил се потурнак, направил поклон до земята и казал:
— Нека да бъде милостта ти велика, о, падишах. Нека Всевишният ти дари винаги крепка десница, за да поразява неверниците, о, ти гръмотевецо на дин-исляма... Много съм ходил аз из обширната твоя земя, що се простира от зелените води на Дунава до горещите пясъци на Сахара и от белите върхове на Алпите до тихите води на Ефрат. Виждал съм, где растат благоуханни рози край златно жито, где висят ароматични гроздове на лозници, що стигат върховете на грамадни явори...  Обаче, има един град, що крепостни стени над вода издига и в нея се те оглеждат като небесни хубавици. А реката, що там извива, се нарича Янтра. Има там, в този някогашен престолен град и в околни села и градове, такива красавици, такива райски цветя, че с достойнство биха красили те гърдите на отличени паши и войници. Ето ти нишан, о, падишах, който никога няма да се забрави... Пък нека Аллахът ти дари, о господарю, на всеки твой ден по сто дни, а славата ти да пребъде за вечни времена.
И се поклонил отново до земята. Зарадвал се царят, погладил си бавно брадата и отговорил:
— Нека това тъй да бъде. Ти досега, паша, си ми давал най-мъдрите съвети. Нека най-хубавото райско цвете, що ти сам ще откъснеш заедно с другите цветя, твое да бъде и с достойнство да краси твоите старчески гърди.
Разтревожила се цяла Търновска кааза, защото царските войници и грозни арапи плъзнали по всички села и паланки да отбират най-прелестните девойки. Много от тях били скрити по гори и пещери, много намерили своя край в дълбоки кладенци. Много родители платили с кръвта си, за да запазят невръстни щерки, защото заповедта била да се събират такива до осемнадесет години. Най-после били отбрани двадесетина от многото, свързани в две отделни вериги и откарани за турската столица. Тежка бол обхвана народна гръд, защото жестокият завоевател посегна и на женска челяд. Еничерски данък се събираше най-редовно. Нямаше кому да се оплаче измъчен народ, защото царят беше "даваджия", а Господ бе високо. Тежко бе някога и в българско време, ала сега стана още по-тежко, макар че имаше люде, които вярваха, че за измъчен селяк е все едно дали Иван или Хасан ще го притиска. . .
Откараха невръстните рабинки към стария Балкан, за да ги прехвърлят оттам в равна Тракия. Ала Бог не бе забравил своите чеда. Стар войвода със своята дружина бе завардил планински проход. Причака ги горският цар на такова място, гдето в лява страна се издигат гъсти дебри, а в дясна се спуща шеметна пропаст. Там, гдето тесният път правеше изпъкнал завой, съвсем неочаквано пред еничари се показа планинец с бели навои и грамадна опитомена мечка. Последната се изправи с целия си ръст, и зловещо взеха да дрънкат нейните вериги. Уплашиха се нервните царски коне от изправения звяр, пръхнаха и се надигнаха на задни нозе. Вдигна се адски вик от гърлата на конниците, ала началникът им и някои от свитата му полетяха в пропастта. А в това време изпечени хайдути съвсем тихичко се измъкнаха от гъстите шубраци и със своите ножове туриха край на всяка уплаха. Мнозина от царските пазачи отидоха след своя началник, а другите се къпеха в собствената си кръв. Писнаха и окованите девойки от смъртна уплаха и като ято врабчета се прилепиха о ронливите брегове на пътя. Нападението, прочие, бе така внезапно и умело водено, че не стана нужда от втория мечкар, който вече пълзеше отзад със своя медун. И ето, родна реч, хубавата българска реч разбуди уплашените робинки, и тe познаха, че са спасени от свои сънародници. И целуваха те ръка на своя избавител, стария хайдутин.. .
— Деца мои, — обърна се той към девойките — преди малко вие бяхте клети робинки, сега сте волни птички. Литнете към родни домове и обършете сълзи на опечалени родители. Разделете се по три—четири, пътувайте ноще и дръжте винаги странични пътища. Едно само запомнете: живи в ръце погански не се предавайте, защото след всичко това вас чака още по-черна неволя. И като обърса потно чело с рунтав калпак, отдели няколко от най-изнемощелите, за да ги предаде по околни колиби. Тях после като въглещарки ще отведат по родни домове.
— Ако някога се сетите за мене, или чуйте, че съм пронизан с една стрела, или пък на кол набит, знайте, че името на стария хайдутин е Жеглю-войвода. Тъй ме викат.
След няколко дни многобройни турски потери плъзнаха по села и планини, за да заловят изтърваните девойки, или пък да накажат дръзки хайдути. Не направиха, обаче, ни едното, ни другото. Народът обичаше своя горски цар и го пазеше зорко. Много от освободените робинки се криеха в околните села и умело се предаваха към родни домове.
Една сутрин, когато слънцето позлатяваше със своите първи лъчи планинскитe върхове, три от тези девойки се мярнаха на скалистия връх, що се издига между селата Емен и Мусина. Там бистро планинско поточе се хвърля от не малка висина, и водите му с див грохот падат в горски усои. Негованка тогаз ги прибира, дава ги на Росица, за да ги препрати после на Янтра. Девойките, обаче били съгледани от конна потера и обградени. Отпред шеметна пропаст, отзад остри еничерски ятагани и черна неволя в анадолски харемлъци. И припомниха си трите девойки думите на стария войвода, ала никоя нямаше смелост да забие остър нож в гърдите на мили дружки. Тогаз те вързаха своите дълги коси една о друга, прегърнаха се и литнаха в пропастта...
Върхът за малко опустя. След това се явиха очертанията в синьото небе на преследвачите, уловиха се за ръце, но страховито се отдръпнаха назад. Защото грозна бе пропастта. Изплашиха се те от страшната решителност на девойките и със страхопочитание разказаха всичко на околните люде.
И нарече се оттогаз високият скалист връх Момин скок, защото тук моми българки предпочетоха смъртта, но вяра и народност не смениха.

Водопад "Момин Скок", Негованска (Еменска) екопътека

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

Царкинята Мара

Из "Сенки край Янтра", легенди и балади- Ив. Йорданов 
Надлъж и нашир по обширната Българска земя вилнеел жестокият турчин, дошъл от Азия и загнездил се здраво в укрепени градове, южно от гористата Сакар-планина. Безсилни били нещастните земеделци всред буйни ниви, както и овчарите и говедарите всред тучни пасбища и гъсти дебри, защото раздор, пословичният български раздор разсипвал народна мощ. Най-после, по висше Божие повеление, трябвало да се направи една голяма жертва. Хубавата като балканска роза, стройната като пролетно кокиче царкиня Мара трябвало да украси султанския харем, за да стане мир в Българска земя. И пренесли я жертва на грозния завоевател. Ала когато дошли султанските пратеници в надскалния престолен град, за да я отведат, неутешима мъка обзела народна гръд. Вечерта търновци не запалили свещници из своите домове, за да не се виждат техните сълзи. На утрото в Божиите храмове по Търнов-град и Трапезица се чувало само тихата молитва на белобради иереи всред хладния мрак, защото и тук свещи и кандила не били запалени. Само кандилата пред разпятия Христос слабо осветявали бронзовите кръстове на старите темпла. . . На обяд многоброен народ като жива ръка се стекъл по тесния скалист път, който излизал от главната западна врата на крепостта и водел до една обширна поляна под Орлов-връх. Там турското посолство било разтворило разноцветни шатри и чакало височайшата девойка. Множество охранени коне били вързани в няколко коневръза и нетърпеливо тропали с крака. Тук царската сестра се качила със своите другарки в няколко разкошни колесници. Други такива били препълнени със златотъкани платове и дрехи, както и прикията на момата. А отбрани пратеници водели десет огнени коне и още толкоз обучени сокола за царствения жених. — Чедо мое — обърнал се старият патриарх към царкинята — някога Иисус се принесе жертва за благото на човечеството, и то не го забрави. Сега ти се принасяш жертва за благото на цял народ, който също няма да те забрави. Макар и невеста на неверен султан, носи този честен кръст под твоята дреха и никога не забравяй, че си чедо на нашия Спасител. И я благословил. Тя му целунала ръка, и две едри сълзи като диаманти се отронили от нейните очи. Посланиците виждали всичко, но нищо не разбирали, защото не знаели езика на своите домакини. А в това време народът гледал отдалеч всичко това и искрено страдал, защото добре съзнавал, че това става най-вече за негово добро. Оттогава тази равнина, която се издигала западно от Янтра, народът почнал да нарича Марино-поле. И тази вечер къщните свещници не били запалени, защото в онези времена по този начин се изразявала най-ярко народната скръб. И ето, царят не бил още обърнал очи от шествието, което вече наваляло към Устието, когато му съобщили, че дошли пратеници от неговия брат из Бдин. Срацимир, като схващал стесненото положение на своя брат, искал да му се отстъпят с добро или насила още няколко града и много села, защото се задушавал между Дунава, Витоша и Българска Морава. .
 Ето какво пише за Кера-Тамара Георги С. Раковски в книгата си "Няколко речи о Асеню Първому, великому царю българскому и сыну му Асеню Второму"
  Раковски пише, че в ЦАРСТВЕНИКА е отразена истината за събитията по падането ни под турско робство. Там ясно пише също, че Баязид е син на Кера Тамара.
Османските архиви също потвърждават, че майка на султан Баязид е българката Мария:
Sultan's Name = Mother's Name Before Conversion = After Conversion
--------------------------- ---------------- --------------------------
Sultan Murad I's mother = Byzantine Horofira = Nilüfer Hatun
Sultan Bayezid I's mother = Bulgarian Maria = Gülçiçek Hatun
Sultan Mehmed I's mother = Bulgarian Olga = Olga Hatun
Sultan Murad II's mother = Byzantine Veronika
Стоян Загорчинов, неслучайно сравнява еврейката Сара с еврейката Естир, и двете царици, и двете довели до разруха държавите на своите мъже- царе. Разказът му "Нощни сенки" описва точно това: "Новата Естир, победи!"... 
А Вазов пише прискръбно: "Оженването Александрово за еврейката, голяма политическа и религиозна съблазън за онова време, беше събитие чревато със съдбоносни последствия. Нему се дължи по-после, след Александровата смърт (1365 г.), разцеплението на и така немощното царство. Престолонаследникът Асен умря преди баща си и такъв трябваше да бъде брат му Срацимир. Но Александър, от любов към Сара-Теодора, обяви още приживе сина ѝ Иван Шишман за свой наследник, като даде на обезнаследения Срацимира да царува във Видинската област, която така се откъсна от царството, намалено още и с отделянето на източната му част, дето управляваше почти независим куманският воевода Иванко. Иван Шишман по тоя начин при въцаряването си се видя господар на една съвсем слаба България и в съперничество и вражда с горните двама владетели. Този син на Сара беше и последният български цар, слаб и неспособен да отбрани държавата си от турците, на която той видя гибелта. От Сара беше родена – в това историците са съгласни – и прославената от народната песен Мара – жената на Мурада II по-после, която му роди син – Баязида Илдъръма, – завоевател на България и унищожителят на Търново в 1393 г."

Малко повече за 8-ми март. Какво всъщност се празнува.. Еврейката Клара Цеткин започва да развива...



ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

Подпомагане на бедните в гр. В. Търново

из общински вестник Велико Търново от 1934г.
Традиция е за светлите Рождествени празници да се събират и раздават от общината помощи на бедните. Тая година това стана в много по-голям размер отколкото други път. По инициативата на г-н Кмета Ганчо Пеев и с ценното съдействие на Н. В. Просвещенство Знеполския епископ Софроний и началника на гарнизона полковник от генералния щал г. Н. х. Петков и представителки на местните благотворителни дружества — госпожите Евпрепия Манева и М. Д-р Василева се образува комитет за събиране помощи за подпомагане бедните. Комисията конституира енорийски комитети с енорийския свещеник, по един офицер и учител, които от 20 — 21 ХII обиколиха всички по-заможни граждани в домовете и дюкяните им и в резултат на което се събраха пари 69,972 лева и продукти — захар, брашно, облекло и обуща и др. за 16,685 лв. или всичко 86,612 лв.
Непосредствено преди празниците се извърши раздаването от разпределителна комисия в състав пом. кмета Сава Яранов, свещеник Юрдан Стойков, г-жа М. Д-р Василева и офицер - представител на началника на гарнизона. Раздадоха се в продукти 50,000 лева на около 500 бедни семейства в размер от 70 — 140 лева в зависимост от категорията за бедност и численността на семейството. Бедните се снабдяваха с купони, срещу които от магазините си набавяха продуктите. Отпуснаха се още на старопиталището 500 лв., на забавачницата на д-во „Милостивий- Самарянин“ 500 лева, на забавачницата в м. Асенова 400 лева, на ученическите трапезарии при прогимназиите 1300 лв., при гимназиите 1000 лева. Останалите суми продължават да се раздават."
М. Манолов





















 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

За Търновската Света гора и манастира „Света Богородица Одигитрия“

Мозаечна икона Пътеводителка" (Одигитрия) от втората половина на XII век, намираща се в Хилендарския манастир
Манастирите около града и многото църкви в града са давали право да бъде Търново наричано „Богоспасаем Цариград“.  От писмените извори е известно, че в района на Търновград първоначално е имало два манастира мъжки и девически, посветени на Божията майка. Девическият се е наричал "Св. Богородица Темнишка". За него и за средновековния Темниград, който се намирал до крепостта Ряховец може да прочетете тук. Навярно манастирът е строен през царуването на Асеневци - началото на XIII век и е имал важна просветителска роля по времето на св. Теодосий Търновски и патриарх Евтимий Търновски. В този манастир се е намирала чудотворната икона "Св. Богородица Темнишка" и са били положени и мощите на св. Филотея, наречена също Темнишка, измолени от сестрите на манастира.
Мъжкият манастир се е наричал "Св. Богородица Одигитрия /Пътеводителка/" и според мен погрешно се предполага, че се е намирал на хълма Света гора. Съществуването му е описано в житието на св. Теодосий Търновски, написано от гръцкия патриарх Калист. В превода на житието се казва: „Като напусна споменатата обител [манастира „Св. Никола” в Арчар], стигна до Търново, престолния град на българите, който е втори и на думи, и в действителност след Константиновия град. Тогава намери и манастир, много прочут, [посветен] на всеславната Дева и Богородица, Христовата майка. Посели се там [на мястото], което дори и до днес се нарича обикновено с името Света гора.” Търновската Света гора обаче се е наричала местността, където са били разположени манастирите, по подобие на Света гора в Атон. В превод от старобългарски "гора" всъщност е "планина, хълм" и при един буквален превод може да се допусне грешка. Вижте 
Паскал Пиперков в своето изследване за Търновската Света гора пише: "От историческите извори е безспорно, че Светите гори по българските земи са създадени по подобие на Света гора Атон. Те вероятно са били съвкупности от православни манастири и техни поделения под общо управление, политически независими, близко разположени, в които е кипял духовен живот. През Възраждането тези комплекси са продължили просветните традиции на средновековните си предшественици, като са били стожери на българския народностен дух." Като стана ясно понятието "Търновска Света гора" нека продължа за местоположението на манастира. В житието на св. Ромил Видински, където конкретиката е по-голяма и там се говори за „Света Богородица Одигитрия“. От текста се разбира, че духовният център е близо до брега на р. Янтра, а срещу него се извисяват хълмове. В житието се разказва как Ромил Видински помага на монасите, като им осигурява прехрана и лови риба от брега на Янтра: "Край град Търново има една местност, именувана на местно наречие “Устие”, и един хълм/гора/ в предградието, наричано още от древност “Света Гора”, където живееха много монаси, а и досега живеят. С тези подвижници тоя страдалец съжителстваше и общуваше... А което е още по-чудно, че бидейки и в притеснение много пъти като подвижник, никога не се отнесе небрежно към любовта, царица на добродетелите (Лествица гл. 30 т. 37), а се стараеше като истински Божий раб най-вече любовта да изпълнява във всичко. Когато усетеше, че някой от жителите на оная Гора страда от много години, или че го измъчва някакъв недъг, той ловеше риба, сваряваше я, идваше безшумно през нощта до килията на болния, окачваше съдината пред вратата и бързо си отиваше...”  
И така виждаме, че е ставало дума не за хълм и планина, а за място, което е било в предградието, и в местността Устието. Това място, познато като „Търновската Света гора”, е било средище на творците на Търновската книжовна и художествена школа и е близо до р. Янтра от която св. Ромил Видински е ловял риба, която носел на болните монаси. Известно е също, че  са открити и други стари манастири в тази местност според сборника „История на Велико Търново”, където Янка Николова ясно пише: "Манастири имало още западно от хълма Света гора в местността „Устето”, а така също и северозападно от града, където бил манастирът „Св. Троица”, свързан с дейността на прочутата книжовна школа на патриарх Евтимий.” За манастир „Света Богородица Одигитрия“ споменава и Григорий Цамблак, роденият в Търново архиепископ на Киев: Има едно място при град Търново, отделено само чрез реката, обилно напоявано от текущи води и пълно със зеленина, дървета, цветя и всякакви плодове. На това място имаше храм "Пресвета Богородица", където всяка година се събираше множество народ от целия град заедно с жените и децата, и празникът по устав продължаваше осем дни. Но понеже събирайки се по повод празника, вършеха всякакви нечистотии и си навличаха Божието негодувание, като се ползваха от пустинното местоположение за своите блудни стремежи, затова премъдрият пастир отсече корена и изсъхна плодът на греха: отмени празника, забрани да се събират повече на такова тържество и по този начин престана погибелта на много души." Няма конкретни доказани факти, че днешният хълм Света гора е бил обитаем през Средновековието от монаси. По всичко изглежда заселването му става, след като е построен мостът над Янтра в турската махала, който съществува и днес. Едва тогава къщите започват да никнат по склона, срещу Царевец, от другата страна на Янтра. А това е било вече по време на османското владичество. В Пътеводителя на В. Търново от 1907 г. пише: " Сегашният турски мост е липсвал. Не е съществувала и сегашната турска махала, на мястото на която е било гора, правеща продължение от „Светата гора“... В турско време беше тя недостъпна за българите, тъй като турците и техните харемлици се веселяха в нейните сенки. Често пъти, дене или ноще, биваше огласявана от страстни маанета, съпровождани от даарета и тарабуки.... Монастирът "Св. Богородица" в Светата гора бе сринат и на мястото му беше издигната една къщичка- теке, около което турците си правеха на открито общите молитви. На турците, главно на ханъмите, Света гора служеше като любимо място за разходка. Гората чрез тесни неправилни пътеки бе едвам проходима за хора. През пролетните и летните дни тя често се оглушаваше от песните на младите турски девойки и ергени." Вижда се от запазени стари снимки първо, че цялата местност наистина е била гора, а на местността Френкхисар от турско време ясно се вижда, че имало теке/турски манастир/ и джамия. Известно е, че турците са превръщали в джамии по-известни и важни за българската история църкви. Това навежда на мисълта, че точно там е било важно духовно средище, манастирът "Св. Богородица Одигитрия". Местността не е толкава добре проучена. И ето, че в този забравен квартал, който в миналото беше дори циганска махала и сметище, възкръсна като феникс от пепелта един царски манастир, изключително важно духовно средище. Манастирският комплекс във Френкхисар е открит първо от иманяри. Археолозите започват да работят по следите, оставени от търсачите на ценности. Според проучените писмени източници, храмът вероятно е строен в началото на XIII век и е функционирал през XIII-XIV век. Намерени са артефакти, които потвърждават теорията, че този храм е свързан с един от Богородичните манастири, разположени в старата столица.
Възстановената икона
Възстановка на мозаечна патронна икона на храма, направена от Михаела Томанова, реставратор в екипа на проф. Вачев, потвърждава убеждението, че храмът е свързан с един от Богородичните манастири във Велико Търново. Иконата определено е "Пътеводителка" (Одигитрия), един от най-древните и най-разпространените начини на изобразяване на Пресвета Богородица с Младенеца в християнския свят, и особено на Балканите. Някои от най-почитаните икони от този тип се приписват на четката на св. ап. Лука.
Едно от най-изумителните открития, на обекта в местността „Френкхисар“, ненамирано до момента в България в този вид, е гроб в който е погребано духовно лице и то от висок ранг. За това сочи тухла с надпис, която се намира под главата на възрастния мъж, чиито тленни останки са открити в гроба. На нея са изписани I и IV стих от Евангелието на Йоан. Според хипотезата на проф. Вачев черноризецът от столичния Търновград най-вероятно се е казвал Йоан. В центъра на останките е разположена зидана гробница с формата на кораб. Така са били изграждани само митрополитските и патриаршеските гробници, казва проф. Вачев. Специфичният некропол и златните парченца смалт около патронната икона карат археолога да вярва, че под Балдуиновата кула почива в мир някой от средновековните български патриарси. Дали това не е патриарх Йоан за който Паисий казва в своята история: "По това време в 1170 г. в Търново бил патриарх свети Йоан. Виждал лошото отношение на гърците към българите и плакал и молел Бога със сълзи да ги избави от гръцкото робство. И явил му се светият великомъченик Димитрий.."

⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Как търновските първенци в миналото подаряват хълма Царевец


При едно от посещенията на Фердинанд в Търново кметът на града Панайот Славков му подарява хълма, след което прави шеметна политическа кариера. Той е подпредседател на V ОНС, после председател на същото и следващото народни събрания. Последователно става министър на правосъдието и министър на труда и земеделието.
В книгата  си "Спомени за княжеското време" Добри Ганчев пише:"Търновският общински съвет бе взел решение да подари на новоизбрания княз чукарите на Царевец, гдето били едно време царските палати. Върху подареното място княз Фердинанд изказа желание и твърдо намерение да си построи дворец, та да дохожда по няколко месеца през годината да прекарва между обичните му търновци. Разбира се, туй патриотическо намерение трябваше широко да се разгласи и манифестира. За таз цел беше потребно да се извърши молебен на самото място, гдето впоследствие щяха да се издигнат княжеските палати. Наредило бе таз работа кметството, по инициативата на Славков или Стамболов (туй не можах да разбера тогаз). Князът ми възложи грижата да напиша речта му, която трябваше при случая да произнесе. Още през вечерта на 24 т. м. приготвих речта, която князът трябваше да произнесе при осветяване подареното за дворец място на Хисара. Той я хареса, прочете я няколко пъти, за да научи да я произнася. Особено му се понрави фразата: „Нека Господ Бог и моят народ ми помогнат да направим тез славни на времето си височини с онова значение, каквото са имали при Асеновци... Славков прочете постановлението на общинския съвет, с което се подарява мястото на Хисара за дворец на бъдещите царе. Каза и няколко възторжени фрази, които предизвикаха гръмогласни „ура“ и „да живей“. Старата княгиня дойде в умиление и още тука извади от чантичката си 5000 лева и ги подаде на кмета за бедните на града. Въобще и князът, и княгинята бяха си щедро развързали кесиите за г-да търновци. По моето смятане те подариха в туй си идване не по-малко от 20 000 лева. Поднасят се поздрави, честитявания, благопожелания. Поповете си свиват патрахилите, потеглят за града. Отива си и князът, заобиколен от множеството граждани и гражданки. Фердинанд върви взел под ръка кмета на бъдащата си столица П. Славков. Шепне му нещо на ухото, сочи с ръка проточилите се нужнични порои. Митрополит Климент на тържеството не присъствува, нито на службата в „Св. Четиридесет“. Усамотен от паството, от подчиненото си духовенство, той си оставаше в митрополията.“
Живка Мартинова споделя интересни факти за своя дядо Евстати Мартинов- адвокат, общественик и кмет на Търново: "Намерих един спомен на баща ми, който е озаглавен "Кратка историческа справка". Спазвам изцяло правописа на баща ми. При избирането за княз на България Фердинанд принц Кобур Гота, на 2 август 1887 г. той е положил клетва пред III-то Велико Народно събрание, което е заседавало във В. Търново. Тогава общинският съвет по внушение на Ст. Стамболов, по сервилни съображения е подарил с протоколно решение крепостта "Хисаря", както тогава се е наричал Царевец. През периода 1902-1904 г. се явява пред общинския съвет интенданта на двореца и ултимативно поисква да се издаде на името на Фердинанд крепостен акт за "Хисаря". Общинският съвет се видял в чудо. Тогава кметът на града Евстати Мартинов, като дългогодишен съдия и адвокат, основавайки се на исторически и юридически факти и съображения, формулира следния отказ, който предавам със свои думи: "Общинският съвет поддържа протокола за дарението, но като има предвид, че крепостта "Хисар" е историческо място, от което се ползва целият български народ, то тази местност принадлежи на народа. От друга страна понеже "Хисаря "е в землището на града има само владението върху него, следователно с протоколното решение за дарението е подарено само владението, но не и собствеността. Ако княза иска да му се прехвърли собствеността нека се обърне към Народното събрание, което разполага с народното имущество и е властно да разполага с него както намери за добре в интерес на народа. По този начин е била пресечена възможността "Царевец" да попадне в чужди ръце и да остане на разположение на целия български народ народ." 
 Хълмът Царевец е подаряван и на  Симеон II на 23 юни 1937 г. Това става на извънредна сесия на Великотърновския градски общински съвет. Протоколът от тази сесия уточнява, че на нея "присъстват председателя кмет Тодор Фъртунов, помощник кмета Сава Яранов и общинските съветници..." Следват 18 имена. От тази сесия отсъстват Христо Добревски, който е болен и Андрей Драгнев, д-р Кърмаков и Тодор Вълчев, които са редовно поканени, отказват да присъстват - очевидно несъгласни с идеята хълмът Царевец да се подари на Симеон. Самото заседание е твърде любопитно с борбата между здравия разум и еуфорията относно предложението да се подари хълмът Царевец и там Симеон II да си построи дворец. Още в началото общинският съветник Петър Ангелов заявява: "Въставам обаче, относно даването на Царевец. Това място не принадлежи на общината, а дворците са били притежание на Второто българско царство. Никъде не съм чувал и никъде не съм чел да се подаряват едни такива ценни старини като Царевец, свързани с историята на цял народ. Атиняните например никога не биха подарили комуто и да било своя Акропол. Помощник-кметът Сава Яранов: "90 процента от лицата, с които съм говорил, са за даване Царевец или Света гора." Общинският съветник Руси Русев: "Изказвам мнение Царевец да се даде с нотариален акт."
Общинският съветник Ненчо Начев: "Вчера учителят историк Тодор Николов изказа мнение доколкото си спомням, щото Царевец да се подари на Княз Симеон Търновски, но при условие същият да се проучи и запрети, след което да се предложи на чужденците и целия български народ, без обаче да се строи дворец или каквото и да било ново нещо."
Препирните продължават, но надделява мнението да се подари хълмът.
И общинският съвет решава:
1. Да се поднесе като дар на българския престолонаследник Негово Царско Височество Симеон княз Търновски най-свидното, което Велико Търново недри в своето землище, скъпата на целия български народ историческа местност Царевец - извор на гордост и самовяра за племето ни и да се образува от ежегодните бюджетни средства на общината фонд за разкриване, проучване, укрепяване, реставриране на старините и разхубавяване местността Царевец с пожелание да се построи там и дворец на престолонаследника - бъдещия български цар - за да се свърже символично споменът за Второто българско царство с бъдещето на Третото българско царство. Фондът се поставя в разположение на Н. Ц. В престолонаследника Княз Симеон Търновски. Да се пусне подписка между всички великотърновци, която да събере паричния им дар за посочената по-горе цел."
Също така общинският съвет решава:
"Избира делегация за поднасяне на дара в Двореца в състав: кмета на града, общинските съветници Богдан Атанасов Минчев и Марин Стефанов Рикев, по един представител на търговците, занаятчиите, работниците и индустриалците и двама представители на културно-просветната организация в града."
По повод на тържествата за обявяване на независимостта на България на 22 септември 1908 г. във Велико Търново Фердинанд се явява с каляска и огромно перо върху шапката си. Тогавашните градски първенци решават, че е недостойно един цар да е принуден да сваля царствената си шапка, за да премине през първата порта на хълма Царевец (дотогава запазена) и за една нощ я събарят.
За написването на този текст са използвани архивни единици от фонд 3к, опис 1 и 8, както и протокола на извънредната сесия на Великотърновския общински съвет от 23 юни 1937 г.
Из  книгата на Добри Ганчев "Спомени за княжеското време" и

©️Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.
Публикуваните тук материали са плод на чиста съвест и дълги часове труд. Ако ви харесва това, което правя и можете да си го позволите, помогнете на Старо Търново да съществува
Описание Сума
Дарение 10.00 BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки

ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ Generated image

Последвайте блога

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *

Общо показвания