Из "Сенки край Янтра-легенди и балади" от Ив. Йорданов-1933 г.
Воювал някога агарянският цар с далечно господарство и спечелил големи победи. Решил той да награди отличени паши войници с такъв „нишан", че милостта на падишаха да се помни за дълги години. Мислил, мислил той, ала не можал да измисли награда за верни юнаци. Тогава свикал съвет и мъката си казал на своите велможи. Тогаз един от тях казал:
— Господарю, предлагам на всеки отличен паша по петдесет кесии жълтици, а на всеки отличен войник по една кесия.
— Падишах — обадил се втори— делата на твоите ратници са много по-скъпи от една или петдесет кесии злато. Предлагам, на отличен паша по петдесет арабски жребци и оръжие от чисто злато; на всеки отличен войник по пет арабски коня и сребърно оръжие.
— Храбростта на твоите войни, падишах, — обадил се трети велможа — не се купува ни с пари, ни с коне. Мисля, най-добрата награда за отличен паша е по един палат край Босфора, а на отличен войник по един чифлик край белоснежния Коджа-балкан.
Най-после се приближил четвърти велможа, вече побелял и попригърбил се потурнак, направил поклон до земята и казал:
— Нека да бъде милостта ти велика, о, падишах. Нека Всевишният ти дари винаги крепка десница, за да поразява неверниците, о, ти гръмотевецо на дин-исляма... Много съм ходил аз из обширната твоя земя, що се простира от зелените води на Дунава до горещите пясъци на Сахара и от белите върхове на Алпите до тихите води на Ефрат. Виждал съм, где растат благоуханни рози край златно жито, где висят ароматични гроздове на лозници, що стигат върховете на грамадни явори... Обаче, има един град, що крепостни стени над вода издига и в нея се те оглеждат като небесни хубавици. А реката, що там извива, се нарича Янтра. Има там, в този някогашен престолен град и в околни села и градове, такива красавици, такива райски цветя, че с достойнство биха красили те гърдите на отличени паши и войници. Ето ти нишан, о, падишах, който никога няма да се забрави... Пък нека Аллахът ти дари, о господарю, на всеки твой ден по сто дни, а славата ти да пребъде за вечни времена.
И се поклонил отново до земята. Зарадвал се царят, погладил си бавно брадата и отговорил:
— Нека това тъй да бъде. Ти досега, паша, си ми давал най-мъдрите съвети. Нека най-хубавото райско цвете, що ти сам ще откъснеш заедно с другите цветя, твое да бъде и с достойнство да краси твоите старчески гърди.
Разтревожила се цяла Търновска кааза, защото царските войници и грозни арапи плъзнали по всички села и паланки да отбират най-прелестните девойки. Много от тях били скрити по гори и пещери, много намерили своя край в дълбоки кладенци. Много родители платили с кръвта си, за да запазят невръстни щерки, защото заповедта била да се събират такива до осемнадесет години. Най-после били отбрани двадесетина от многото, свързани в две отделни вериги и откарани за турската столица. Тежка бол обхвана народна гръд, защото жестокият завоевател посегна и на женска челяд. Еничерски данък се събираше най-редовно. Нямаше кому да се оплаче измъчен народ, защото царят беше "даваджия", а Господ бе високо. Тежко бе някога и в българско време, ала сега стана още по-тежко, макар че имаше люде, които вярваха, че за измъчен селяк е все едно дали Иван или Хасан ще го притиска. . .
Откараха невръстните рабинки към стария Балкан, за да ги прехвърлят оттам в равна Тракия. Ала Бог не бе забравил своите чеда. Стар войвода със своята дружина бе завардил планински проход. Причака ги горският цар на такова място, гдето в лява страна се издигат гъсти дебри, а в дясна се спуща шеметна пропаст. Там, гдето тесният път правеше изпъкнал завой, съвсем неочаквано пред еничари се показа планинец с бели навои и грамадна опитомена мечка. Последната се изправи с целия си ръст, и зловещо взеха да дрънкат нейните вериги. Уплашиха се нервните царски коне от изправения звяр, пръхнаха и се надигнаха на задни нозе. Вдигна се адски вик от гърлата на конниците, ала началникът им и някои от свитата му полетяха в пропастта. А в това време изпечени хайдути съвсем тихичко се измъкнаха от гъстите шубраци и със своите ножове туриха край на всяка уплаха. Мнозина от царските пазачи отидоха след своя началник, а другите се къпеха в собствената си кръв. Писнаха и окованите девойки от смъртна уплаха и като ято врабчета се прилепиха о ронливите брегове на пътя. Нападението, прочие, бе така внезапно и умело водено, че не стана нужда от втория мечкар, който вече пълзеше отзад със своя медун. И ето, родна реч, хубавата българска реч разбуди уплашените робинки, и тe познаха, че са спасени от свои сънародници. И целуваха те ръка на своя избавител, стария хайдутин.. .
— Деца мои, — обърна се той към девойките — преди малко вие бяхте клети робинки, сега сте волни птички. Литнете към родни домове и обършете сълзи на опечалени родители. Разделете се по три—четири, пътувайте ноще и дръжте винаги странични пътища. Едно само запомнете: живи в ръце погански не се предавайте, защото след всичко това вас чака още по-черна неволя. И като обърса потно чело с рунтав калпак, отдели няколко от най-изнемощелите, за да ги предаде по околни колиби. Тях после като въглещарки ще отведат по родни домове.
— Ако някога се сетите за мене, или чуйте, че съм пронизан с една стрела, или пък на кол набит, знайте, че името на стария хайдутин е Жеглю-войвода. Тъй ме викат.
След няколко дни многобройни турски потери плъзнаха по села и планини, за да заловят изтърваните девойки, или пък да накажат дръзки хайдути. Не направиха, обаче, ни едното, ни другото. Народът обичаше своя горски цар и го пазеше зорко. Много от освободените робинки се криеха в околните села и умело се предаваха към родни домове.
Една сутрин, когато слънцето позлатяваше със своите първи лъчи планинскитe върхове, три от тези девойки се мярнаха на скалистия връх, що се издига между селата Емен и Мусина. Там бистро планинско поточе се хвърля от не малка висина, и водите му с див грохот падат в горски усои. Негованка тогаз ги прибира, дава ги на Росица, за да ги препрати после на Янтра. Девойките, обаче били съгледани от конна потера и обградени. Отпред шеметна пропаст, отзад остри еничерски ятагани и черна неволя в анадолски харемлъци. И припомниха си трите девойки думите на стария войвода, ала никоя нямаше смелост да забие остър нож в гърдите на мили дружки. Тогаз те вързаха своите дълги коси една о друга, прегърнаха се и литнаха в пропастта...
Върхът за малко опустя. След това се явиха очертанията в синьото небе на преследвачите, уловиха се за ръце, но страховито се отдръпнаха назад. Защото грозна бе пропастта. Изплашиха се те от страшната решителност на девойките и със страхопочитание разказаха всичко на околните люде.
И нарече се оттогаз високият скалист връх Момин скок, защото тук моми българки предпочетоха смъртта, но вяра и народност не смениха.
— Господарю, предлагам на всеки отличен паша по петдесет кесии жълтици, а на всеки отличен войник по една кесия.
— Падишах — обадил се втори— делата на твоите ратници са много по-скъпи от една или петдесет кесии злато. Предлагам, на отличен паша по петдесет арабски жребци и оръжие от чисто злато; на всеки отличен войник по пет арабски коня и сребърно оръжие.
— Храбростта на твоите войни, падишах, — обадил се трети велможа — не се купува ни с пари, ни с коне. Мисля, най-добрата награда за отличен паша е по един палат край Босфора, а на отличен войник по един чифлик край белоснежния Коджа-балкан.
Най-после се приближил четвърти велможа, вече побелял и попригърбил се потурнак, направил поклон до земята и казал:
— Нека да бъде милостта ти велика, о, падишах. Нека Всевишният ти дари винаги крепка десница, за да поразява неверниците, о, ти гръмотевецо на дин-исляма... Много съм ходил аз из обширната твоя земя, що се простира от зелените води на Дунава до горещите пясъци на Сахара и от белите върхове на Алпите до тихите води на Ефрат. Виждал съм, где растат благоуханни рози край златно жито, где висят ароматични гроздове на лозници, що стигат върховете на грамадни явори... Обаче, има един град, що крепостни стени над вода издига и в нея се те оглеждат като небесни хубавици. А реката, що там извива, се нарича Янтра. Има там, в този някогашен престолен град и в околни села и градове, такива красавици, такива райски цветя, че с достойнство биха красили те гърдите на отличени паши и войници. Ето ти нишан, о, падишах, който никога няма да се забрави... Пък нека Аллахът ти дари, о господарю, на всеки твой ден по сто дни, а славата ти да пребъде за вечни времена.
И се поклонил отново до земята. Зарадвал се царят, погладил си бавно брадата и отговорил:
— Нека това тъй да бъде. Ти досега, паша, си ми давал най-мъдрите съвети. Нека най-хубавото райско цвете, що ти сам ще откъснеш заедно с другите цветя, твое да бъде и с достойнство да краси твоите старчески гърди.
Разтревожила се цяла Търновска кааза, защото царските войници и грозни арапи плъзнали по всички села и паланки да отбират най-прелестните девойки. Много от тях били скрити по гори и пещери, много намерили своя край в дълбоки кладенци. Много родители платили с кръвта си, за да запазят невръстни щерки, защото заповедта била да се събират такива до осемнадесет години. Най-после били отбрани двадесетина от многото, свързани в две отделни вериги и откарани за турската столица. Тежка бол обхвана народна гръд, защото жестокият завоевател посегна и на женска челяд. Еничерски данък се събираше най-редовно. Нямаше кому да се оплаче измъчен народ, защото царят беше "даваджия", а Господ бе високо. Тежко бе някога и в българско време, ала сега стана още по-тежко, макар че имаше люде, които вярваха, че за измъчен селяк е все едно дали Иван или Хасан ще го притиска. . .
Откараха невръстните рабинки към стария Балкан, за да ги прехвърлят оттам в равна Тракия. Ала Бог не бе забравил своите чеда. Стар войвода със своята дружина бе завардил планински проход. Причака ги горският цар на такова място, гдето в лява страна се издигат гъсти дебри, а в дясна се спуща шеметна пропаст. Там, гдето тесният път правеше изпъкнал завой, съвсем неочаквано пред еничари се показа планинец с бели навои и грамадна опитомена мечка. Последната се изправи с целия си ръст, и зловещо взеха да дрънкат нейните вериги. Уплашиха се нервните царски коне от изправения звяр, пръхнаха и се надигнаха на задни нозе. Вдигна се адски вик от гърлата на конниците, ала началникът им и някои от свитата му полетяха в пропастта. А в това време изпечени хайдути съвсем тихичко се измъкнаха от гъстите шубраци и със своите ножове туриха край на всяка уплаха. Мнозина от царските пазачи отидоха след своя началник, а другите се къпеха в собствената си кръв. Писнаха и окованите девойки от смъртна уплаха и като ято врабчета се прилепиха о ронливите брегове на пътя. Нападението, прочие, бе така внезапно и умело водено, че не стана нужда от втория мечкар, който вече пълзеше отзад със своя медун. И ето, родна реч, хубавата българска реч разбуди уплашените робинки, и тe познаха, че са спасени от свои сънародници. И целуваха те ръка на своя избавител, стария хайдутин.. .
— Деца мои, — обърна се той към девойките — преди малко вие бяхте клети робинки, сега сте волни птички. Литнете към родни домове и обършете сълзи на опечалени родители. Разделете се по три—четири, пътувайте ноще и дръжте винаги странични пътища. Едно само запомнете: живи в ръце погански не се предавайте, защото след всичко това вас чака още по-черна неволя. И като обърса потно чело с рунтав калпак, отдели няколко от най-изнемощелите, за да ги предаде по околни колиби. Тях после като въглещарки ще отведат по родни домове.
— Ако някога се сетите за мене, или чуйте, че съм пронизан с една стрела, или пък на кол набит, знайте, че името на стария хайдутин е Жеглю-войвода. Тъй ме викат.
След няколко дни многобройни турски потери плъзнаха по села и планини, за да заловят изтърваните девойки, или пък да накажат дръзки хайдути. Не направиха, обаче, ни едното, ни другото. Народът обичаше своя горски цар и го пазеше зорко. Много от освободените робинки се криеха в околните села и умело се предаваха към родни домове.
Една сутрин, когато слънцето позлатяваше със своите първи лъчи планинскитe върхове, три от тези девойки се мярнаха на скалистия връх, що се издига между селата Емен и Мусина. Там бистро планинско поточе се хвърля от не малка висина, и водите му с див грохот падат в горски усои. Негованка тогаз ги прибира, дава ги на Росица, за да ги препрати после на Янтра. Девойките, обаче били съгледани от конна потера и обградени. Отпред шеметна пропаст, отзад остри еничерски ятагани и черна неволя в анадолски харемлъци. И припомниха си трите девойки думите на стария войвода, ала никоя нямаше смелост да забие остър нож в гърдите на мили дружки. Тогаз те вързаха своите дълги коси една о друга, прегърнаха се и литнаха в пропастта...
Върхът за малко опустя. След това се явиха очертанията в синьото небе на преследвачите, уловиха се за ръце, но страховито се отдръпнаха назад. Защото грозна бе пропастта. Изплашиха се те от страшната решителност на девойките и със страхопочитание разказаха всичко на околните люде.
И нарече се оттогаз високият скалист връх Момин скок, защото тук моми българки предпочетоха смъртта, но вяра и народност не смениха.
 |
Водопад "Момин Скок", Негованска (Еменска) екопътека |
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар