Евгения Кисимова (1831-1886г.)

За нея в Пътеводителя на В. Търново от 1907г. пише: "Евгени х. Гергюва, по мъж Д. Кисимова е родена в гр. Търново през 1831г. от състоятелни родители. Учила се е в гръцкото училище в града, а след това постъпила и в новооткритото българско, което по-сетне замести първото. Към българското четмо и писмо тя още в училището се пристрастила и тази нейна страст я карала и след излизането й от училището да търси за четене, между другото, български книги и вестници. И книгите, и вестниците, според тогавашното състояние на духовете у българите, действуваха двояко върху младата Евгени: даваха ѝ познания и будеха в нея любовта към своето, към българското. Чрез самообразованието си г-жа Кисимова можа да стане една от най-развитите и интелигентни жени между съгражданките си." 

Голямо значение за формиране на нейния характер оказва нейният баща хаджи Георги Кисимов. Той е сред първомайсторите на абаджийския еснаф, виден търговец с известни политически пристрастия и личен дял в публичния живот на Търново. Братът Пандели Кисимов своевременно се налага сред търновския елит като търговец и с ангажираността си с книжнина, просветно дело и гражданските борби. Сестрата Мария се жени за д-р Васил Берон.

Евгения Кисимова става съпруга на богатия търговец хаджи Димитър Владов. Още съвсем млада Евгения се проявява като модерна жена, която е едновременно интелектуалка, води светски живот, участва и подема инициативи, поддържа приятелски отношения с най-изтъкнатите личности по онова време - д-р Албърт Лонг, Огюст Дозон, румънската княгиня Елисавета (Силва Мара), Васил Чолаков, Петко Горбанов, Петко Славейков, Захари Княжески, Стоян Робовски и други. Още от края на 50-те години на 19 век тя търси поле за изява извън пределите на дома и семейството - тя подготвя художествено иконата на Света Богородица, през 1863 участва в Цариградското изложение, контактува с Васил Чолаков за събиране на фолклорни материали и др.

Появата на сдружение, което да обедини усилията на жените от Търново и да придаде официален, публичен характер на тяхното търсене и готовност за обществено присъствие се дължи на енергичната инициативата на Евгения Кисимова. По нейн почин на 1869г. в Търново се урежда женска община, на която сетне дават името дружество „Радост“. Уставът на това дружество е съставен и писан от нея. На нея е била възложена всичката грижа и по уреждането на дружеството. Евгени Кисимова се е ползувала с добро име и известност не само между женското общество, но и между мъжкото, което по уреждане на важни политически работи е прибягвало до нейното съдействие. Тя е била първата председателка на дружеството и със своята неуморна дейност между женското общество в късо време е успяла да събере на дружеството чрез подписка достатъчен капитал. Взела е участие при уреждането на девическото класно училище, което по-сетне се превърна от държавата в гимназия.   На учредително събрание в училището „Св. Кирил“ Евгения Кисимова изтъква голямата нужда от образоване и просвещаване на жената, и нуждата или необходимостта да „се потрудим ний с тях (мъжете си-б.а.) като техни другари“. Тя произнася реч в защита на женското образование. Кисимова изтъква вредното влияние на гръцката пропаганда. Голямо значение има третото събрание, проведено на 19 октомври, на което Евгения Кисимова изброява основните причини за създаването на дружество и задачите, които стоят пред него: „... нашето мило Отечество, милата наша България за нищо няма толкози голяма нужда колкото за достойни и просветени майки“. На това събрание се приема уставът на търновската женска община. Евгения Кисимова произнася реч, в която очертава задачите на дружеството - да се отвори каса за набиране на средства. Със събраните пари ще бъдат подпомагани девическите училища и една главна учителка, която да обучава момичетата на необходимите науки. На по-късен етап дружеството ще има задача да отвори училища в селата около Търново. Женската община в Търново се превръща в една от най-значителните и дейни организации през Възраждането. В първото ръководство участие вземат:
Евгения х.Д. Кисимова - председател
Винтия Ст. Сарафидева - касиер
Иванка х. Петкова - писар
протонотарий Димитър - духовен отец (наставник)
На това събрание се оказва, че 32 търновки даряват веднага сума в размер на 6752 гроша. За кратко техният брой се е увеличил на 95 члена. Наред с дарителките, спомоществователи на дружеството са митрополит Панарет Рашев от Букурещ, епископ Климент Браницки, архим. Максим Райкович от Галац, търновският мютесарафин Хайдар бей и др. Събраните средства отиват главно за издръжка на Девическото училище в Търново. Друга важна инициатива е организиране на Неделно училище в Търново на 25 март 1870. Занятията се провеждат в храма "Св. св. Константин и Елена". Учителка в Неделното училище е Иванка х. Петкова, племенница на Евгения Кисимова, завършила образование в Русия. Третото направление на дружеството е насочено към изпращане на млади момичета да продължат своето образование в чужбина - Русия и Румъния. Сред възпитаничките са Тодора Илиева, София Кочова, Евгения Шекерджиева, Мария Ферадова, Елисавета Райкова, Велика Начова, Кина х. Петкова. Търновската женска община през 1872 година се преименувала на благотворително женско дружество „Радост“. За известен период от време дейността на дружеството е прекратено. На 1 август 1877 в двора на църквата "Свети Атанасий" Евгения Кисимова отново събира жените, след подходяща реч, те основават дружество "Милосърдие". Руско-турската война е в своя разгар и дружеството се ангажира с осигуряване на подслон за бежанците, както и мобилизиране на жените за милосърдни сестри по болниците и къщите на ранените. Дейността, която започват да развиват е разнообразна и свързана със събиране на средства, дрехи, храни, оказване на медицинска помощ. Дейността на новоснованото дружество "Милосърдие" отговаря на социалната и политическа обстановка по онова време. Работата му е в синхрон с дейността на Славянско благотворително дружество. Именно в Търново проличават мащабните, многобройните инициативи и стройната организация на женското движение по време на Освободителната война. Около 15 жени ежедневно дежурят във военновременните болници като милосърдни сестри, други работят в сиропиталището, трети се грижат за околните селища Арбанаси, Горна Оряховица, Долна Оряховица, Драганово и Лясковец да събират помощи. Значителни грижи се полагат и за бежанките и децата, намерили подслон в манастира „Св. Никола“, намиращ се в Арбанаси. Така дружествата „Радост“ и „Милосърдие“ в Търново успяват да се организират и активно да действат при създадената военна обстановка. Дружествата „ Радост“ и „Милосърдие“ проявяват голямо внимание по отношение на сиропиталището създадено в Търново. Състоянието на това заведение в началото не е никак добро и именно заради това на 11 октомври 1877 година Славянското общество взема решение членовете на дружество „Милосърдие“ да се заемат с устройството му. Негови почитателки са били: А. Зафири, Вангели Калпакова, Евгения Кисимова, Евгения Славчева, Зойка Стамова, Ар. Д. Янулова и Пантели Петковица. Те изработили устав за вътрешния ред на сиропиталището и направили гардероб за дрехите на децата. През октомври били назначени: директор – Добри Войников, иконом, довереник, две готвачки, 15 слугини и две двойки. В края на годината поради теснотия били намерени други две къщи, в които настанили децата. Според равносметката за 1877 година дружеството давало за сиропиталището 650 гроша. Подарените дрехи от „полицията“ били раздадени до края на годината в сиропиталището: 14 парчета с разни неща и 16 чувала с разни дрехи. Женското дружество и неговата председателка се грижели не само за настаняването и изхранването на сирачетата, но и за тяхното по-нататъшно образование. Със съдействието на Наришкин и Александър Стрикалова Евгения Кисимова успява да издейства някои от децата да продължат образованието си в Русия. В резултат на тези грижи през месец септември 1877 година „ 8 сироти на малка възраст девойчета заминават вече за Москва“. Цялостната дейност на дружество „Милосърдие“ е подкрепяна от Любен Каравелов, Добри Войников, Алабин, Наришкин, ген. Домонтович, княз Черказки, Марко Балаканов, Цани Гичев, Джорджио Момчев, и други. Драган Цанков високо е оценявал заслугите на женското дружество, което е „имало добрината да предлага няколко пъти помощта си за облекчаване злощастното положение на бежанците“. В Търново и дружество „Радост“ проявявало внимание по отношение на сиропиталището. За неговите нужди са закупени „Вълна и ерина за пълнене на дюшеци за 766 гроша, за плат и американ 820 гроша, за чаршафи и други потребности 1782 гроша“. През март 1878 година сиропиталището има 30 момчета и 60 момичета. На 25 март питомците са били разпуснати, за да бъдат върнати по родните им места, а сиропиталището било закрито.
Една изключително интересна изява на дружество „Милосърдие“ е грижата за „Къщата на лихусите“. За нейното съществуване съдим от решение на общото събрание на дружеството от 19 декември 1877 година. Членовете поемат задължението да „подкрепят къщата на лихусите с нужните прани дрехи за лихусите и децата, както и повивки за кръщаване на децата“ и да дежурят там по една седмица. За разноските е определена да отговаря по една жена от всяка махала, “която да държи сметките“. По своята същност и значение къщата на лихусите представлява първия родилен дом в българските земи. Той е функционирал само за нуждите на бежанките. Безспорен е факта, че в Търново още през 1877 година съществува своеобразен родилен дом, който е създаден и активно поддържан от женското дружество. Много полезна и патриотична дейност развило търновското женско дружество и по време на Априлското въстание. То подпомагало с пари, дрехи и храна заловените въстаници, политически затворници и семействата им.
През 1882 година Евгени Кисимова възобновява дейността на дружество „Милосърдие“, но с цел – събиране на средства за издигане на паметник на мястото, където са обесени въстаниците от 1876 година и за ограждане на руските военни гробища в м. „Качица“. В кондиката на дружество „Милосърдие“ в Търново е записана основната цел: „събиране на разни волни помощи за пострадали и болни“. Осъществяването на тази идея и насоченост Евгения Кисимова вижда в няколко направления: настаняване на бежанците, оказване помощ на Опълчението и руските войски, уреждане и поддържане на сиропиталище, „къщата на лихусите“, грижа за гробовете на обесените участници в Априлското въстание и убитите руски войници.
В град Велико Търново три улици носят имената на членове от фамилията Кисимови. Едната улица е кръстена на актьора Константин Кисимов – прочут рецитатор на Вазов. Другата е на неговия чичо Пандели Кисимов – виден деятел на националноосвободителното движение през 60-те и 70 – те години на XIX век. Третата улица носи името на Евгения Кисимова – баба на прочутия актьор и създателка на търновско женско дружество. Името на актьора Кисимов носи и търновският театър. Кисимови живеели на централната улица в Търново- „Васил Левски“. Къщата на фамилията, в която са отсядали висши руски офицери по време на Освободителната война, е била съборена през 20-те години на миналия век.

Източници: "Пътеводител на В. Търново от 1907г.", Михаела Такова- "Евгения Хаджигеоргиева Кисимова, българка от епохата на националното Възраждане"
Енциклопедия А-Я. Издателство на българската академия на науките. София 1974 Маргарита Чолакова.
Българско женско движение през Възраждането 1857-1878. Издателство “ Албо“. София 1994
http://bg.wikipedia.org
"Девическото образование в Търново", 1936, с.28
Кулелиев, Йордан, "Словото на Евгения Кисимова", в. Право, №31, 27 септември 1869
Речта на Евгения Кисимова, в. Македония, №52, 8 ноември 1869
Драганова, Т. Известия на ОИМ - В. Търново, кн.3/1996, стр. 85
Иван Радев, "Историята на Велико Търново XVIII - XIX век", "Слово", В.Т., 2000, стр. 644-647
Прочетете още- http://www.slav.uni-sofia.bg/naum/sites/default/files/lili_series_diss_5_2_takovam.pdf  

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Надгробни плочи

Из книгата на Йордан Кулелиев-1942г.

Мястото, гдето днес се издига църквата „Св. Цар Борис“ (бивша „Св. Константин и Елена“) преди Освобождението, до 1872 година, е служило за гробища. На тези гробища са погребвани енорияшите от църквата "Св. Константин и Елена“, която до 1872г. се е намирала в двора на търговската гимназия. Че, наистина, тук е имало гробища, говорят многото запазени и до наши дни надгробни плочи, а много други са изпогубени и изчезнали. Едни от запазените надгробни плочи виждаме зазидани на южната стена на църквата, други поставени пред входа на църквата, трети—в притвора (артиката). От тези в притвора едни са на пода, а други по стените зазидани. Тези надгробни плочи за нас днес имат двояко значение: първо, научаваме имената на починалите съмахляни, търновски граждани, и второ, от запазения текст виждаме с какви мисли и чувства са били проникнати покойниците, а също и техните близки. Още те са и езикови паметници, по които можем да съдим и за развитието на нашия език. Поставенето надгробни плочи и паметници е стар обичай. Още в книгата Битие, гл. XXXV, ст. 19 — 20 четем: „И умря Рахил и я погребаха на пътя за Ефрата, сиреч Витлеем. Иаков въздигна над гроба й паметник. Това е надгробният паметник Рахилин и до днес“.

От тези далечни времена и до наши дни, във всички народи и времена грижата за покойниците е голяма и гробовете им са бивали набелязвани и пазени на вечни времена. Ето и енорияшите от нашата църква не са правили в това отношение изключение от общия, не само християнски, но и езически обичай.

На първо място от запазените надгробни плочи, ще поставим плочата на покойната поклоница Зафирица, която е майка на именития наш търновски съгражданин х. Николи х. Дамов, а жена на х. Дима.

 ПОЧИВ

"Братя и сестри на мене погледнете

И на нищо свѣтовно не ся мамете,

Но синца плодъ покаяния правете,

И за мене грѣшная Бога молете.

Кога по край гроба ми ще да минете

Синца до единъ Богъ да прости кажете

Покойная поклоница Зафирица,

Милость да получи отъ Божа дѣсница:

Поживщи до трийсетъ девета година

А на четиридесята ся помина.

Лѣто Господня 1848г., юлия 25

Буди ей вѣчная паметь!“

На второ място ще поставим надгробната плоча на покойната поклоница Гуна, която е на х. Минка жена.

„Земния свой животъ като премина

Благочестиво като небожителъ

Възнесе се въ небесна обитель

ПОКЛОНИЦА ГУНА.

А тѣломъ тукъ довременно почива

Като предаде Богу духъ безгрѣшний

И насъ остави въ сълзи, въ скръбь горчива

Съпругъ, чеда, роднини неутѣшни.

В. Л. Г. 1852, ноемврий 26.

Читателю добросердечний,

Речи — спаси я Боже Вѣчний!

В артиката на западната страна, до самата входна врата и срещу статуята на Митрополита Панарет Рашев е зазидана и надгробната плоча на именития наш съгражданин и съмахленин х. Минчо, убит от наемници-турци.

„За споменъ здѣ почивающаго Раба Божия х. МИНЧА х. ЦАЧОВА, перваго въ Тьрново гражданина, роденъ въ Дряново. Въ возрасть же 55 год. Бѣше человѣкъ добродѣтеленъ, родолюбивъ, трудолюбивъ и съ сичкитѣ благодетелни свойства накитенъ. Оубѣжденъ оубо отъ любородства поднови отъ основания собственимъ своимъ иждивениемъ Славяно-Болгарско оучилище за народно просвещение. Заради щастното пужена преднуванье завистливи иновѣрци неприятели отъ животъ го лишиха (убиха).

Въ лѣто господне 1855, майя 22.

Буди ему Вѣчная память

Хаджи Минчо е известен на българския народ с песента:

„Във Цариград бегликът се продава

Хаджи Минчо от Търново наддава.

Хаджи Мехмед иска да се с'ортачи,

Хаджи Минчо ортак турчин не рачи.

Хаджи Мехмедъ люто му се заканя

Хаджи мехмедъ люто му се разсърди.

Този Хаджи Мехмед Караманлията подкупва турците Ялмуз и Абдулрахман, теляци на банята Баш хамам, които и го убиват, убиват и слугинята му, а жена му нараняват.На 22 май 1855г. — на Петрови заговезни— х. Минчо отишъл да заговява в колибата на бабалъка си Челеби Янко на Мармарлия. След вечеря х. Минчо, жена му и слугинята си тръгнали с файтон и из пътя били убити. Съдът осъдил наетите убийци 8 години затвор, а интелектуалния убиец — 7 години.

Г-жа Мария Д-р Марко Хараламбева, дъщеря на покойния наш именит съгражданин и енорияш х. Николи х. Димов с писмена молба до църковното настоятелство е поискала разрешение да постави костите на покойния си баща в предверието на църквата, като постави надгробна възпоменателна плоча.

За тази сторена услуга Г-жа Мария Д-р Хараламбева е внесла дар на църквата 5000 лева. Настоятелството, като вземало предвид големите заслуги на покойния й баща към българския народ, особено борбите му за самостойна българска църква, и второ, че той през 1872 год. е изходатайствувал султански ферман за издигане новата енорийска църква, решило да удовлетвори молбата на госпожа дъщеря му.Паметната надгробна плоча е издигната на лявата колона при входа на църквата и има следното съдържание.

Тукъ почива

х. НИКОЛИ х. Д. МИНЧЕВЪ

1826 - 1892

Главенъ дѣецъ по църковната и училищната

свобода, безкористенъ патриотъ — първи

търн. дипломатич. представитель

КАТЕНКА х. НИКОЛОВА МИНЧЕВА

1858 - 1931

Под тази надгробна паметна плоча е изработена гробница, в която са поставени костите на следните покойници, които кости при строежа на новата църква, по молбата на х. Николи, са били извадени, поставени в специални торбички и надписани с имената им.

В гробницата при църквата „Св. Цар Борис“ се намират костите на:

1) х. Николи х. Д. Минчев, пренесени от Марино-поле»

2) х. Анастасия, сестра на х. Николи, майка на учителя Никола Иванов.

3) х. Гуна — жена на х. Минча (първа).

4) х. Димо — баща на х. Николи.

5) Зафирица — майка на х. Николи.

6) София — дъщеря на х. Николи.

Вѣчна имъ паметь!

Също така за спомен от Г-жа Мария Д-р М. Хараламбева до място „Голгота", в сев. част на църквата, гдето се палят свещи за умрелите, е поставила мраморна плоча с надпис :

„Семейства

х. МИНЧО х. ЦАЧЕВЪ

х. НИКОЛИ х. МИНЧЕВЪ

1824 - 1892

народенъ представител, дѣецъ

църковната борба

1850 - 1872

Д-ръ Хараламбеви.

х. Николи се е женил три пъти: първата му жена е х. Пенка, дъщеря на х, Минча, която е умряла в Цариград. Втората му жена се казвала Мариола, дъщеря на Ради Маждрака. Третата жена е Катинка, дъщеря на Янко Белели, с която се е венчалъ в църквата „Св.Константин“ на 17. X 1873 година. Кум им бил Денчо Ловчалията. И тя е живяла в Цариград до Освобождението. От този брак х. Николи имал 7 деца. Днес живи са Д-р Иван х. Николиев, който живее в София, и Мария Д-р Хараламбева, която живее в Търново.

От другите надгробни плочи ще споменем зазиданата в южната стена плоча, която също именитият наш съгражданин Георги Кисима, баща на Г-жа Евгени Кисимова, и на именития писател и революционер Пандели Кисимов, е поставил над гроба на починалия си син Димитър.

Двадесеть и петь годишенъ

Мя пристига часътъ смертний

Общата чаша испивамъ

При праотцитѣ си отивамъ

И въ темний гробъ ся затварямъ

Когото който погледни

Отъ все сърдце да въздъхни

Богъ да упрости да кажи

Кой подъ тоя камъкъ лежи Димитрия поклоникъ

Търновскаго рожденика

1850г. мца августа 24 день.

Под надписа е издълбано метър и ножици, което говори за занятието на покойния, абаджия. Това е също стар обичай да се издълбават върху надгробнота плоча изображения, от които да се вижда занятието на починалия.

Според думите на Кина х. Петкова, чиято майка, Тодорица Герги Кисимова, разказвала, че покойният бил много набожен и ученолюбив и искал да приеме монашеството, но той не го оставил. Когато той (бащата) рано загубил сина си, съжалявал много, че не го оставил да стане духовно лице. Димитър имал златно евангелие, което пазел много. В негова чест и вечен спомен бащата направил следното завещание:

„стр. 1831 Завещание (преп.) на български съ ц. сл. писмо и правописъ отъ 24. VIII. 1851 год.

х. Георги Д Кисимовъ опредѣля 3,700 гр. отъ лихвитѣ на които да се дава катагодно масло на Търновскитѣ и Арбанашки църкви за упокоение душата на неговия синъ \ Димитъръ, умрѣлъ въ цвѣтуща възрасть на 24 августъ 1850г., а именно: 2,100 гр. на осемтѣ търновски църкви (Митрополитската Св. Апостоли, Св. Богородица, Св. Константинъ, Св. Георги, Св. Спасъ, Св. Никола, Св. Богородица въ Долна махала, Св. Петка) на Маринополската църква Св. Марина и на Дервенския „мънастиръ Светаго Преображения", като отъ тия пари имъ се дава по петь оки масло; 1,600 гр.за сѫщата цель на Арбанашкитѣ 7 църкви: Иисусъ Христосъ Вседержитель, Св. Богородица, Св. Никола, Св. Архангелъ, Св. Димитъръ, Св. Атанасъ, Св. Георги.

„Завещательтъ се задължава до като е живъ да държи тѣзи суми съ лихва и самъ да изпълнява горните препорѫчвания". Затова той е далъ два записа: 1 за дългъ отъ 2,100 гр. къмъ Търновските църкви и 1 другъ за дългъ отъ 1,600 гр.—къмъ Арбанашкитгъ църкви, като ще ги сменява всѣка година на 24 августъ и тогава ще дава маслото на тѣзи църкви. Следъ смъртьта си, остава този Вакуфъ на наследницитѣ си, които трѣбва да изпълняватъ неговото нареждане. Чисто и право като святи заповѣди“.

х. Герги Кисимов се е поминал през 1871 год. и е погребан също в двора на църквата „Св. Константин и Елена".

Имало е и фотография на покойния с близките му, направена пред гроба, която до скоро Кина х. Петкова е пазила, но смятайки я за непотребна, я унищожила. След неговата смърт са останали изпълнители на волята му син му и дъщерите му. От дъщеря му Евгени Кисимова са шити и запазени до наши дни иконите.

През 1859г., като млада невеста, тя ушила иконата „Св. Богородица“, в размери 80 см. на 70 см., поставена в разкошна рамка, посветена на мъжа си X. Д. Иконата Иис. Христос — релеф — кадифе, изработена със злато и гарнитура разни цветя. Под иконата има текст: „Тукъ виждаме да спи Оногова, който вечно бди“. (1859) iануарий Търново.

През 1863г. на изложението в Цариград, между, изпратените от нея неща, е и златошитата дреха, наречена "Болка“, отпосле подарена на румънската княгиня Елисавета през 1870 год. На 30 август 1882г. тя е подарила на княз Алекс. Батемберг „Златошит от нея герб".Тя е дала на княза и златошит от нея адрес за спомен от освобождението на България, който да се положи на гроба на Царя Освободител в Петербург. Тази голяма сръчност на х. Тодорица х. Петкова, както и на Евгени Кисимова, са унаследили от баща си х. Герги Кисима, който е бил виден абаджия и шиел на турските бейове и паши дрехи със злато и сърма. Подобни златошити дрехи са носели и нашите боляри от второто българско царство.

За необходимо считаме да поменем, че в двора на старата ни църква е погребан Велчо Атанасов Джамджията, организатора на въстанието през 1835год., известно под името „Велчова Завера“. Знаменателни са думите му:

„Идете и запалете кандилата на църквата ,Св. Константин“, за да светят тъй, както светеше душа ми за България.“

В чест на „Велчовата завера“ е издигнат в града ни обелиск, точно срещу къщата и дюкяна му и е издадена юбилейна книга, по случай 100 годишния юбилей, отпразнуван през 1935год.

Също така в двора на църквата е погребан и Димитър Бостанджиев, родоначалникът на големия търновски род Бостанджиеви. До него е бил погребан и Тодор Бостанджиев през 1866г., син на Панайот Бостанджиев и на Вангели П. Бостанджиева, внучка на Велчо Ат. Джамджията, а баща на Зафири Т. Бостанджиева.

Погребан е също в двора на църквата и Д-р Марко Павлов, медицински лекар в Търново, баща на Д-р Павел Марков, медицински лекар на турска служба, който с Д-р Хр. Даскалов през 1858г. откриха Асеновата колона в църквата „Св. 40 мъченици"; дядо е на Д-р Марко Хараламбев, който сега живее и в неговата къща. Старият Д-р Марко Павлов е роден през 1784г. в Македония, а е бил лекар в Пловдив през 1821г., гдето се е оженил. През 1822 год. дохожда за лекар в Търново, гдето му се раждат 3 сина и една дъщеря. Тук и починал на 18. I. 1864г. и погребан в църковния двор. Пред пангара в притвора на църквата е поставена, надгробна плоча със следния надпис:

„Продумай камьчи и кажи Питрунъ хаджи тукъ лежи

усимдисять и петь годишенъ ся представи и дубаръ поменъ остави 1862 iануарiй 7“,

Всички извадени от гробовете кости са пазени в костницата при новопостроената църква „Св. Константин и Елена“.

След разширяването на Търговската гимназия, извадени са нови кости. Извадените нови кости, както и тези, които са били в църковната костница, са поставени в подходящи погребални ковчези и със съдействието на Търновската градска община са погребани в градските гробища през 1936год. Поставен е кръст с надпис:

„Погребани кости отъ костницата и двора на църквата „Св. Царь Борисъ“. 

Съдържание: Начало на църквата "Св. св. Константин и Елена“
Старата църква „Св. св. Константин и Елена“
Старата кондика
Икони при старата църква
Старата плащаница
Надгробни плочи
Построяване на нова църква през 1872 г.
Новият иконостас от 1872 г.
Митрополит Панарет Рашев
Възстановяване на църквата след земетресението на 1.VI.1913 г.
Освещаване, преименуване и дарители на новата църква
Възпоменателни плочи
Почетни и благодетелни енорияши
Свещенослужители, църковни настоятели, певци и хорове при храма

Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Главният изглед на В. Търново

ИЗ СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939год.) 

"Търново по своето положение е истински уникум в Европа." Иречек 

Отивайки за града по стръмен извит път, погледът е изненадан от картинния изглед, който неочаквано му се изпречва. Върху продълговата скалиста височина се редят притиснати една до друга и награмадени една над друга сгради — една вълна от най-разнообразен вид къщи, стремително ливнала от нейде и спряла се до самия крайчец на скалите, като със своите архитектурни издадености се е надвесила над самата пропаст с извиващата се в дъното ѝ Янтра. Срещу града, на десния бряг на реката, се издига покритата с гора висока стръмнина — Светата гора, дробът, чрез който диша и се освежава старата столица. Възхитен, погледът ненаситно се плъзга по този пъстър амфитеатър, всред който се издигат църкви и камбанарии, стари и своеобразни къщи, в съседство с нови — една грамада от постройки, достигаща небето, в която сякаш липсват улици, площади и проходи. Тук е мястото да се отклоня за малко и отбележа възторженото впечатление от Търново, поместено в най-големия вестник на света „Таймс", от неговия балкански кореспондент, след посещението му на града, което заемам от в. „Зора", 18. IV. 1931 г. „В България — казва той — има един град, който като да е излязъл от някоя вълшебна приказка, в ония книги, които добрите деца получават като коледни подаръци и в които вълшебните приказки са разказани в картини от художници с въображение, градовете са с къщи, натрупани една върху друга, а замъците са покатерени върху високи скали, блъскани от пенести реки и достъпни само по тесни пътеки, където може да мине само един рицар с коня си. Тъкмо такова е Търново, старата столица на България". И в заключение на статията си, уважаемият кореспондент най-похвално се произнася за търновци като хора спестовни и практични. Продължавайки пътя си за града, минаваме край великолепно, построено от Окр. постоянна комисия, здание, прилично на замък, което живописно се издига на западния край на Светата гора. Навалявайки и извивайки в югозападна посока, минаваме по леко колебаещия се висящ железен мост, под единствената дъга на който протича — то се знае — все неуловимата в своите причудливи извивки Янтра. Погледът е отново изненадан от новата част на града и красивите казарми, разположени в грамаден полукръг и тънещи в растителност. ➡ Продължение

Снимка из колекцията на Иван Панайотов 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Влизане в Търново

ИЗ СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939г.)

Мек, сребрист слънчев лъч леко разведрява сивото априлско утро, поздравявайки входящия влак в Дервентския пролаз. Гръмолежът му пробужда спящите възвишения, склоновете на които пролетта е покрила вече с прясна зеленина, а челата им вековете са украсили с посивели скали. Янтра с тих ромолеж се провира под надвисналите клонаци на стари върби, а над нея, по-горе, белее шосето, водещо към Дунава, посред плодородни простори, изпъстрени с китни и богати села. Ето и картинният изглед на Преображенския манастир и срещу него, на десния бряг на реката, горе до самите скали, изпъкват полуразрушените сгради на пострадалата от земетръса в 1913г. обител „Св. Троица". Подобно на грамадни орли, във висенето плуват бели и сиви облачета. На североизток се откроява Арбанашката плоска височина с потъналия в растителност девически манастир „Св. Никола", върху най-южния ѝ склон. На десния бряг на Янтра, изпъква Трапезица, прилична на огромна трапеза, а на югоизток се очертава Царевец с неговия конусообразен връх и отбелязващата се по-долу, на самия южен край на височината, Балдуинова кула. След минутен престой при приличната на вила спирка „Трапезица", унизана с влачуща растителност влакът отново се носи напред. Насрещу му внезапно се изправя мощен, висок масив, покрит с гъсто прилепени една до друга сгради и лъкатушещата в пропастта под него Янтра. Тракайки оглушително, влакът прелетява железния над реката мост и потъва в мрачното отверстие на тунела под града, отдето скоро се показва и, изминавайки втори мост, бързо изчезва във втори тунел — под Светата гора. След малко той е отново на открито, намалява ход и спира пред Търновската гара. ➡Продължение

Картички из колекцията на Павел Енчев 

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Петър Дабков- щедър дарител

В Пътеводителя на В. Търново от 1907г. пише:"Петър Дабков е един от родолюбивите търновски граждани, който е оставил добър спомен между съгражданите си със своето щедро завещание. Той, като вижда, че страда от неизлечима болест и че наближава краят на живота му; като вижда, че няма наследници — деца, които да продължат рода му, написва си сам 1884г. завещанието, според което дарява за училищата в града 100000 гроша или 20000 лева, къщата и покъщнината си, с условие, докато бъде жената му жива, тя да живее в къщата и за издържането ѝ градската община да дава 2/3 от лихвите на завещаната сума. Освен това, той завещал на махленската си църква Св. Константин и Елена 6000 гроша (300 рубли), за да се купи един полилей за сред църквата. Дабков е бил по занятие кундурджия, имал е първоначално образование, но бе един интелигентен мъж със здрави идеи. На времето си той е бил първият най-добър майстор на разни обувки."

Според "Енциклопедия Дарителство" след смъртта на жена му годишните приходи на капитала се предоставят за подпомагане на бедни ученици от Мъжката гимназия „Св. Кирил“ и за „издържането“ на един учител в нея. С правото да се разпорежда със средствата П. Дабков натоварва училищното настоятелство в Търново, под надзора и с одобрението на Търновския митрополит. Не е известно кога и с какъв основен капитал е образуван благотворителният фонд. Управлява се от училищното настоятелство и по неизяснени причини предназначението на дарението се променя. Приходите се употребяват за помощи на бедни деца от началните училища в града, а не за подпомагане на възпитаниците на Мъжката гимназия „Св. Кирил“. Недвижимите имоти са продадени и в началото на 1937г. капиталът възлиза на 90 хил. лв.
Други данни за фонда не са открити.

В Пътеводителя пише още, че със своя труд и пестеливост Петър Дабков е могъл да натрупа богатство и чрез него да си въздигне един добър паметник в града: едно от градските основни училища (Марнополското) е наречено на неговото име - „Петър Дабков“.

По време на Втората световна война училище „Петър Дабков” временно прекратява дейността си, тъй като е превърнато в квартира на немска войскова част. Немците унищожават архива. Част от него после се възстановена по чернови. През 1949 година народната власт преименува училището на „Бачо Киро”. Името на дарителя Петър Дабков се забравя. През 1963г. е построен втори етаж на училището поради увеличения брой на учениците и паралелките. С разрастването на Велико Търново на запад през 1968/1969г. е построено основно училище „Вела Пискова” (сега „Св. Патриарх Евтимий”). В него се преместват 180 ученика от старото маринополско училище, което обаче продължава да е сред авторитетните местни учебни заведения. През 1970-те години Основно училище „Бачо Киро” се премества в днешната си сграда. Старата, построена в чест на Петър Дабков, е предоставена за нуждите на спортното училище в града. След политическите промени от 1989г. по време на демокрацията през 90-те години на XX век, сградата на бившото училище „Петър Дабков“ е съборена, за да бъде построена банка, фалирала през 1996г. Днес на това място се намира градския мол- „Скай Център”.

Петър Дабков според Пътеводителя не е останал без последователи. По неговия пример са завещали за училищата в град Търново и други търновски граждани: 

а) Ганчо Тодоров, ханджия, завещал хана си, с вснчките принадлежности към него, на главната улица в града, в прихода на църквата Св. Кирил и Методий. Освен това, той дарил и малки суми (20—100 лева) на манастирите около Търново и на горномахленските църкви в града. 

б) Константин х. Тодоров абаджи — псалт (Даскал Косю), завещал 10000 гроша (2000 лева) на градската община, която от годишния приход на завещаната сума да поддържа в училището по едно бедно момче, предпочтително сираче.

в) Анастас Цанев, чохаджи, завещал 400 лева на градската община, която да харчи приходите от тази сума за нуждите на първоначалните училища.
г) Владиката Панарет Рашев
Чуйте писменото завещание на Петър Дабков

Източници: Пътеводител на В. Търново и околностите му-1907г.,https://bg.wikipedia.org  http://daritelite.bg 

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ТЪРНОВСКИЯТ ТЪРГОВЕЦ И ПРЕДПРИЕМАЧ ХАДЖИ ПЕТКО КОСЕВ

Балканджията х. Петко Косев бил от стар заможен тревненски род. Баща му, уважаван търговец, често се присъединявал към кервани, които пътували за Цариград. Оттам донасял гайтани, сърма, фини вълнени, копринени, памучни, ленени и дори златни конци и много други галантерийни и пасмантерийни стоки, търсени от абаджии, франктерзии и чохаджии. Сред тях бил и търновският майстор-абаджия и търговец, член на градската община хаджи Георги Кисима. След реформите в Османската империя той имал много поръчки за униформите на административните служители и военните в Търновска каза, от което забогатял. Той и съпругата му (арбанашка кокона) отгледали 4 деца – един син Пандели (Пантелей) и три дъщери Евгения, омъжена за книжаря Димитър Владов, Мариола, омъжена за д-р Васил Берон и Теодора, която дал за жена на хаджи Петко.

Теодора ходила с баща си на хаджилък. Там тя изучила тънкостите на църковната везба, за която преди имала най-обща подготовка от съседите в насрещната арменска махала. Тя изучила на това изкуство сестра си Евгения и по-късно дъщеря си Кина. От тях били изработени икони, плащаници и др. църковни принадлежности. Семейството на х. Петко и Теодора живеело първоначално в дома на Кисимови, който бил в началото на днешната ул. „Ив. Вазов“ при разклона с ул. „Н. Пиколо“. Със съдействието на тъста си х. Петко купил дюкян на видно място на Баждарлък, стопанския център на града. Галантерийният магазин привлякъл много купувачи от казата. Семейството отгледало 3 деца – двама сина Кирил и Методий и дъщеря Кина. От малък Методий помагал на баща си. Придружавал го по пазарите в Търговище, а като пораснал уреждал закупуване на стоки от Цариград, Букурещ и Виена. След Освобождението той поел бащиния дюкян изцяло. Купувал стоките за него лично от чужбина. Често пътувал до Берлин, Хамбург, Нюрнберг, Франкфурт и други градове в Германия, Италия и Русия. Посетил всемирните търговски изложения в САЩ. Бил в Ню Йорк, Вашингтон, Филаделфия и на Ниагарския водопад. В Чикаго се запознал с Алеко Константинов.

На връщане купил бициклети, английско производство. През 1885г. с тях основал колоездачна група в Търново с участието на сестра му Кина и жена му Недялка. Той ръководел подготовката на първия колоездачен събор в България, състоял се в Търново през есента на 1901г. Участвал в основаването на туристическото дружество в града, активен читалищен деятел. По негова инициатива като общински съветник започнало залесяването на хълмовете. Неговият магазин, наречен „Торино“ до смъртта му (1933г.), бил средище на окръжната земеделска дружба. Баща му х. Петко го научил да бъде с лице към болките на хората и той не забравял тази заръка. След Първата световна война подпомогнал десетки земеделци да укрепят стопанствата си – давал им кредит, изкупувал продукцията на лозарите и дори сам започнал да произвежда вино, изкупувал и продавал тяхно вино. Отворил и содо-лимонадена фабрика, която произвеждала и различни плодови и зеленчукови сокове, разноцветни мастила и синилна книга (индиго). Хаджи Петко Косев, синовете и внуците имат траен принос в строителството и новия архитектурен облик на Велико Търново. Тревненецът се установил в града през втората четвърт на XIX в., когато се разгръщало мащабно обновяване на къщи, обществени сгради и църкви. След 1858г. Търновската градска община ползвала за консултант по благоустрояването, своего рода градски архитект, установилия се тук дряновски майстор Никола Фичев. Около всяка построена от него църква се оформяла нова махала. Заедно с него работел Станю Марангозина от Трявна, негов родственик и приятел, изкусен резбар. Хаджи Петко Косев и Станю Марангозина били съседски момчета, израснали заедно. И така дюкянът на х. Петко се превърнал и в кантора на неговата голяма и твърде печеливша дейност строителното предприемачество. Той наел през 1872г. строежа на къщите в съседство – на Константин Сарафов, на търговеца Петър Константинов и на финансиста Михаил Ст. Михайлов. Тези три къщи имат интересно архитектурно решение. Фасадите им са откъм главната улица в два етажа и лежат на ръба на скалата, върху която е разположен целия градски център Баждарлък. В този участък скалата се стеснява и оставя място само за улицата. От двете страни къщите с пълната си тежест буквално висят над пропастта, опрени на укрепителни съоръжения. Под трите къщи, 50 стъпала по-ниско от главната улица и 14 стъпала по-високо от църквата „Св. Спас“, Н. Фичев строи църквата „Константин и Елена“. Това е друга скална площадка с денивелация от 18 метра. Затова за него не е без значение стабилността на надвисналите къщи върху този невероятен и опасен терен. Счита се, че в тяхното проектиране и строителство е участвал пряко или косвено Н. Фичев. Потвърждава го единната укрепителна система от гивгири, тераси, колони, стълбища и контрафорси. Синовете на х. Петко Косев станали също предприемачи. Макар, че Кирил бил военен, фирмата „Братя Хаджипеткови“ наела строежа на къщите вляво по днешната ул. „Иван Вазов“ – от родната им къща до църквата „Рождество Богородично“. Тук теренът е обратен на гореспоменатия. Фасадите са добре и импозантно разгърнати и оформени красиво, а в задната част са на един етаж или до покрив в скали. Внукът на х. П. Косев инж. Никола Методиев проектира редица къщи и обществени сгради, които имат свой специфичен стил. Дюкянът на баща си, преди на дядо му, той събаря и на негово място си построява триетажна къща с магазин (дълго време аптека). Насрещната сграда на окръжното инженерство също е по негов проект. През 1939г., когато семейството се преселва в София, инж. Н. Методиев дарява своята къща и тази на фамилията на ул. „Ив. Вазов“ на Съюза за закрила на децата. В първата се настанява ръководството (по-късно Окръжен пионерски дом временно), а във втората – Образцова детска градина, която съществува и сега. Това е дирята, която балканджията х. Петко Косев и неговото потомство оставят във В. Търново. 

Магазин „Торино“ на Методи х. Петков, на „Баждарлък“,
сн. 1922г.

Автор: Надка Василева 

Източник - https://www.etar.org

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Григорий Цамблак, митрополит Киевски

Григорий Цамблак (ок. 1365-1420) един от най-значителните славянски църковни проповедници, писатели и химнографи. Роден е в Търново в знатно болярско семейство. Бил е ученик на патриарх Евтимий Търновски. Смята се, че е племенник на Киприян Цамблак. Около 1390 г. Григорий Цамблак живее в Цариград, където се замонашава. Бил е при духовенството на Цариградския патриарх, а после става игумен на Дечанския манастир в Сърбия. Между 1401 и 1406 г. е презвитер на Великата църква на Молдова и Влахия със столица Сучава. Там той написва Житие на Йоан Нови Сучавски по поръка на молдовския господар Александър Добри. С това той слага началото на литература с румънска тематика и налага в Румъния българския език като книжовен. Малко преди смъртта си (1406 г.) митрополит Киприян го извиква в Русия, възможно за помощ при споровете между Литовското и Московското княжества. На път за Москва Григорий научава за смъртта на Киприян и остава в Литовското княжество (в чиито граници е Киев тогава). Там през 1413 или 1414 г. с поддръжката на княз Витовт е ръкоположен за Литовски митрополит. Цариградският патриарх е против това назначение. През 1415 г. по желание на Витовт е хиротонисан от западно-руските епископи без съгласието на патриарха. Участва в църковния събор в Констанц в Германия през 1418 г. едновременно с посланиците на византийския император. Приет е там тържествено от папата, но отхвърля унията с Рим. Отношението на Москва към Григорий Цамблак е двояко. Понеже стои на страната на княз Витовт в спора с московския митрополит Фотий е обвиняван като разколник, скрит папист и т.н. От своя страна Григорий пише на Цариградския патриарх, след като е избран на събора в Новогрудек за Киевски митрополит, по повод на изпратените от Москва: "Църкви не са строили, но събираха църковни данъци, митрополитите изнасяха грошовете в Московско, църковните вещи и святини, Христовите мощи и сандали на Богородица, икони, оковани в злато,... цялата църковна украса на Киевската митрополия, това, което князете бяха подарили в чест и за спомен, да не говоря за сребро, злато и църковни прибори,... всичко изнесоха!" Още в Молдова Григорий Цамблак изявява своя голям ораторски и литературен дар. Написва над 25 поучителни слова и поучения за църковните празници, Житие и Служба на Йоан Нови Сучавски (Белгородски), с когото се запознава в 1401 г. в Белгород, Молдова (днес Белгород Днестровски, Украйна). Като митрополит на Киев пише "Стих на целование" за празника "Успение Богородично". Известни са негови автографи и преписи на служебник, требник и др. Въвежда в южна и западна Русия т.нар. "болгарский распев", който скоро става популярен и в североизточна Русия. Участва дейно в съставянето на Московския летописен свод. Съществуват множество редакции от 16-17 в. на неговите произведения. В Никоновската летопис за 1419 г. като важно събите е написано: "Тази зима умря Григорий митрополит Цамблак, в Киев, по рождение българин, книжен много, защото научен беше на всякаква книжна мъдрост от детство, и много писания сътвори и остави". Източник: http://www.slovo.bg 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ