Васил Хаджистоянов Берон- лекар, просветен деец и археолог

Д-р Васил Берон се установява в Търново като лекар през 1856 г. и се захваща със завидно усърдие да изучава миналото на града. Д-р Васил Берон е роден през 1824 г. в Котел, племенник е на автора на Рибния буквар д-р Петър Берон. Учил е в Карлово, Цариград, Одеса, Мюнхен и Вюрбург. Един от първите българи, завършили медицина. Наред с докторската си дейност се занимавал с философия, психология, история, образование и археология. Автор е на първата Българо-немска граматика, на учебници по Естествена история и Логика. Специализирал е в болниците във Виена, Париж и Берлин. Практикува в Букурещ до Кримската война, когато се включва в руската военно полева болница. След неуспешния за Русия край на войната се установява във В. Търново. Тук се утвърждава като лекар и аптекар и започва първите археологически разкопки на историческите хълмове Царевец и Трапезица. В годините след Кримската война ведно с развитието на историческата наука се проявява истинска страст към издирване и обнародване на археологически паметници. На страниците на възрожденския ни печат се появяват стотици съобщения за старинни крепости, пътища и надписи, ръкописи и находки на ценни вещи. Д-р Васил Берон още през 1856 г. обходил Трапезица, влизал в църквите "Св. Петър и Павел" и "Св. Димитър" в Асенова махала, с голям страх успял да посети и старата търновска крепост Хисарят, населена по това време само с турци (Царевец). На следващата година с разрешението на турския управител той проникнал и в две джамии, за които още преди идването си в Търново знаел, че са стари християнски църкви ("Св. Четиридесет мъченици" в Асенова махала и "Св. Параскева" на Царевец). Тридесет години по-късно в част първа на своите "Археологически и исторически изследования" Берон обнародвал впечатленията си от първия досег с търновските старини. На Трапезица, сред високо стърчащи зидове и купища камъни, той видял няколко ями, които народното предание свързвало с порутени от турците християнски църкви. През 1856 г. иманяри разкопали една от ямите и открили старинна църква, която по нареждане на турските власти веднага била затрупана. Издадената от турския управител забрана за разкопки попречила на Берон да проучи още тогава Трапезица и да «извади на бял свят» старинните ѝ паметници. Берон заварил църквата "Св. Димитър" почти напълно разрушена. Само в олтара и личали два слоя живопис: горният е гръцки надписи, а долният «с изображения на светии и чисто български надписи». В Хисарят той влязъл по подвижния мост, поддържан от дебели синджири, заловени в горния си край за дебела дъбова греда. Била запазена и макарата, посредством която се вдигал мостът, захваната в каменния градеж над прохода на входа.
През 1864 г. става директор на Болградската гимназия. През 1872 г. се завръща отново в Търново, за да поеме отново училищното и църковното настоятелство и да възстанови лекарската си практика. Учредява и Археологическо дружество. След Освобождението е депутат в Учредителното събрание, първи председател на Общинския съвет и временно изпълняващ длъжността кмет на В. Търново. Три години е директор на мъжката гимназия "Свети Кирил", сега Хуманитарна гимназия, без да получава заплата и издържа многолюдното си семейство от лекарска практика.
След Освобождението издава книгата „Археологически и исторически изследвания“ през 1887 г., в която намират място всички негови изследвания.
През нощта на 18 май 1901 г. от оставен незагасен мангал се запалва дъсчената барака- кафене до къщата на д-р В. Берон. В разразилия се пожар, който обхваща и дома на енциклопедиста, изгарят редки старобългарски ръкописи, музейни предмети, библиотеката, личният архив и цялата покъщнина. След пожара в Търново битува една версия за умишлен палеж. Споменава се името на княз Фердинанд, който при посещението си в Търново, отсяда в дома на д-р В. Берон. Князът е впечатлен от музейната сбирка и се обръща с молба към домакина да му подари някои от предметите. Васил Берон отказва с аргумента, че това е невъзможно, защото експонатите принадлежат на целия български народ и тяхното място е в бъдещия музей. Не по-малко категорично отклонява и предложението дъщеря му да стане придворна дама. Тази безспорно любопитна версия за съществувал между княз Фердинад и д-р В. Берон конфликт, довел и до опожаряването на дома му, остава в сферата на догадките и предположенията. Веднага след пожара д-р Берон заминава със семейството си за София, където остава до смъртта си на 25 септември 1909 г.
Единcтвeнoтo бългapcкo yчилищe, кoeтo нocи имeтo нa бeлeжития бългapин е търновската Пpoфecиoнaлнaтa гимнaзия пo тypизъм "д-р Васил Берон
Прочетете още: Васил Берон за първите разкопки на хълма Трапезица и основаване на Археологическото дружество в Търново
 Фердинанд гони първите археолози

Източници: Книгата "Царевград Търново"- Любомир Владикин,  https://dariknews.bg

Тук може да се запознаете с неговите изследвания

 

 Образът на д-р Васил Берон оживява посредством анимация посредством Deep Nostalgia на MyHeritage

 

 

 ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Градското средище- Т. Янков

Картичка из колекцията на Павел Енчев

 

ИЗ СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939 год.)

По-нататък попадаме на разширената средищна част на града — Баждарлък, който, с изключение на няколко сгради, е цял изменен. В турско време тук имаше, освен български и турски дюкяни, главно свещарски, в които се продаваха употребяваните тогава лоени свещи, и един голям, с разни колониални стоки — канела, сакъз (дъвка), син камък и т. н. — принадлежащ на Хаджи Мехмед Караманлията, който е устроил убийството на първенеца Хаджи Минчо. Тук е бил и дюкянът на Велчо Джамджията, основател и вдъхновител на тъй наречената полит. организация „Велчова завера", заради която му дейност бил преследван и обесен пред самия му дюкян на връх разпетия петък в 1835г. Днес на същото това място се издига паметник за спомен на това събитие — един обелиск от бял камък с меч от лицевата му страна.

Ето повече сведения за този бележит търновски гражданин и народен деец. Велчо Атанасов, наричан още поради търговията му с манифактура, стъклария и джамове, „Болтаджията“ и „Джамджията“ — последното прозвище му останало завинаги — е роден през 1778 г. във В. Търново. Двадесет годишен, той се спречкал с едно турче и бил принуден да избяга в Букурещ, дето успешно се заловил за търговия, която по-сетне продължил в Брашов и Будапеща. След това се завърнал в родния град, продължил търговията и се задомил. По искане на наши духовни лица, той доставлявал от Русия и църковни книги за заместване на изхабените по църкви и манастири. Първи той внесъл в турската държава още през 1809 г. такива книги, каквито в значително количество имал в дюкяна си, тъй че той е турнал началото в това далечно минало на първата книжарница в България. Пречайки с това на владеещия тогава елинизъм, търновските гръцки владици започнали да го преследват и клеветят пред властта. Това го накарало да се отдаде и на политическа борба. В една среща с Георги Мамареца, мечтаещ за освобождението на България, последният му открил плана си за постигане на тая цел. Решен да стане апостол на това дело, като се завърнал в Търново, Велчо съставил комитет, наречен „Тайно дружество“, членовете на което дали „вярна клетва“ да работят за освобождението на България. Така възникнало движението под название „Заверата“...
Властта подушила приготовленията, заловила Велча и мнозина от членовете на комитета, някои от които били изпратени на заточение, а някои избесени. Избесените в Търново са заровени горе на „Хорището“ под „Поличката“ на Вароша, над църквата „Св. Атанас“. Но най-много е пострадал Велчо. Той претърпял нечувани мъки — теглили му ноктите, късали му месата с нагорещени клещи и т. н. — но нищо и никого не издал. Най-сетне, една утрина го извлекли полумъртав и го обесили, както по-горе се каза, на великия петък — 5 април 1835 г. — пред дюкяна му на Баждарлък „интен чексин“ — през въже да мине. Велчо Джамджията е турил началото и на първото българско училище в Търново през 1822 г. Открил го в къщата си за своите, роднинските и близките по съседство деца. И това негово дело може да се счита за подвиг в оная епоха, когато в Търново е било преследвано всичко българско и не е имало, освен обучение на гръцки.
В самото начало на Баждарлъка, на разкола на две улици, се издигаше една бяла джамия, днес вече не съществуваща, в която през 1878 г. Любен Каравелов бе открил своя, първата в града, печатница. През това време той живя известно време в нашата къща. Жена му ни остави следния лош спомен. Баща ми много почиташе народните хора, с някои от които, като Бачо Киро, например близко се познаваше. Той е гостувал няколко пъти у нас. Познат от по-рано и с Любен Каравелова, последният, по негова покана, влезе да живее в къщата ни. Той зае един етаж с отделен вход, а ние се ползувахме от втория, излезващ на друга улица, тъй като къщата е на две улици. Още доволно млад, с буйни коси, голяма черна брада и големи, с благ поглед очи, той беше внимателен и добър към всички. Тогава 12—13 г. момче, често му услужвах: занасях понякога в печатницата разни книжа. И това вършех с готовност, знаейки от баща си, кой и какъв е той. Но съпругата му, сръбкиня по народност напротив, беше зла жена, което впрочем, няма нищо общо с народността ѝ. Във всеки народ има и добри и лоши хора. Едра, кокалеста и намръщена, тя силно напомняше известната от древността Ксантипа. Една от стаите бе превърнала в курник, по който повод беше в непрекъсната война със слугинята ни. Не дружеше с никого, не правеше и не приемаше никакви посещения. Но все пак и тя имаше своята добра страна: не държеше слугиня, сама ходеше на пазар, сама готвеше и сама си вършеше всичката домашна работа.

От мястото на споменатата джамия се отива по дълга една улица, която извежда в северния край на града —Дервент. Отивайки, минаваме край най-големия хотел в града „Цар Борис" с тераси, гледащи към Трапезица. По-нататък се трупат къщи, които отляво висят над улицата, а вдясно—над пропастта, в дъното на която, то се знае, минава Янтра. В края на улицата има площад. Но ето един по-раншен и много по-интересен спомен. През един хубав септемврийски ден в 1872г. градът се раздвижи, както рядко по-рано. Трябваше да пристигне новият владика—българин Иларион Макариополски, комуто се готвеше небивало тържествено посрещане. 

Прочетете за- Посрещането на митрополит Иларион Макариополски в Търново 

Прочетете за- Убийството на хаджи Минча

➡Продължение

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Гостоприемството на търновеца

Едни от най-забележителните черти на търновци били изключителното им гостоприемство и безупречна чистота. В спомените си Киро Тулешков е описал интересен случай — семейна разпра между баба му и дядо му затуй, че последният е изпратил госта им, без да го нахрани. Според тогавашните разбирания това било грях. Вярвало се, че при подобно изпращане на гост берекетът щял да се вдигне от къщата. Кореспондент на „Цариградски вестник", посетил Търново през 1859г., споделя впечатленията си: „Разведоха ме по много търновски къщи, в които всички ме приеха с радушно българско гостоприемство. Като влезехме в някоя къща, по-напред ни посрещаха мъжете, а после жените с вежливо поздравление, което се съединяваше с поклон и скоро, по обичаите, подаваха сладко и кафе..." В спомените си за Руско-турската война 1877— 1878 год. Прерадович също отбелязва тези черти: „Не бях успял да се разположа и ето че се яви стопанката на къщата със сладко, вода и ракия. В кухнята се заеха с приготовление, а привечер започнаха да ме гощават с овнешко, кокошка, боб и обикновени бонбони." По-нататък, относно чистотата в търновския дом той отбелязва: „Чистотата в къщата е безупречна. Въобще, доколкото забелязах, българинът стопанин се отличава със забележителна чистота в поддържане на жилището си. Стаите се метат и праха се обърсва по няколко пъти на ден. И това се прави както от прислугата, така и от стопаните, с педантизъм. Почистването не е както казват у нас „да пребръскваш праха". За гостоприемството на търновци съобщава и генерал Гурко. Уведомен за опасенията на Главната квартира относно осигуряването на продоволствието на отряда, той докладва: „Живея за сметка на града. Три дни ме храниха даром. В Балкана отивам с петдневен запас от сухари и тридневен от фураж, под формата на неприкосновен запас за черни дни."

Из книгата "Велико Търново през вековете"- статия "Принос към проучване бита на Велико Търново през епохата на Възраждането", стр. 249 с автори: Тянка Минчева и Маргарита Спиридонова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Последният бей

Из "Сенки край Янтра-легенди и балади" от Ив. Йорданов-1933 г.

 
Само Янтра дели Леденик от Шемшево, ала това никак не пречи жителите на тия две села да се гонят най-ожесточено. А някога не беше така, защото леденишкият бей здраво натискаше вратовете на корави селяци, та не им оставаше време за селски крамоли. Живееше богатият бей над селото в здрава и четвъртита каменна кула, чийто развалини и до ден днешен напомнят на забравили селяци черното турско тегло.
Имаше си той, старият бей, нежни ханъмки, една от друга по-красиви и по-очарователни. Едно тежеше само на строгия турчин: от толкова жени имаше само едничка рожба, мургавото бейче, което, кой знае защо, беше твърде слабо и болнаво. Ала след време то почна със своя вран кон и двама слуги да обикаля лозята по Шюкюр-баир, нивите по Пушевския път и бостаните в шемшевско землище. Заякна тогава бейският син, зарумене и изглеждаше, че ще бъде достоен наследник на строг и богат баща. Но как понякога съдбата е жестока? (О, Аллах, Аллах...).
Случи се веднъж, че красивият бейски син от своя вран кон съгледа още по-красивата българка гяурка, която работеше бостаните на бея. Загледа се младежът, опияни се от чудната гяурска хубост и сякаш, че сърцето се му превърна в разтопен восък. Захласна се той, та охранен кон едва не го изтърси от позлатено седло. И тръгна на утрото момъкът да обикаля пушевското землище, ала, кой знае как, конят го отвлече към шемшевска страна. И влюби се момъкът тъй силно в бялата и румена Неда, както могат да се влюбват само люде с източна кръв. Реши той да я вземе за първо либе с добро или зло, та ако ще и през трупове гяурски да мине.
Тъга, грозна неволя покри лицата на Недините родители, защото те имаха само син и дъщеря и не искаха по никой начин да си почернят детето с поганска вяра. Най-сетне на помощ им дойде старата знахарка от селото, умната баба Мина. Ще даде тя на девойката чудни опивни билки, ще заспи бледосмъртна цял ден и ще я окичат с цветя като мъртва. Из селото ще разпръснат мълвата, че девойката изпила змия, и от това последвала внезапната ѝ смърт. В гробищата ще занесат празен покрит ковчег, а през някоя тъмна нощ братът ще забегне със сестра си към полето отвъд Търново, гдето ще я остави при далечни роднини. Такава красива девойка лесно ще намери съпруг, макар и беден, но от родна вяра. Така и станало. Тайната знаели само родителите и бабата. На утрото, към обяд, дошъл бейският син, паднал пред ковчега и запроливал горчиви сълзи. След това станал като замаян, извадил пищови, насочил ги към сърцето си и се застрелял пред любимата... Лек дим от барут изпълнил стаята. Настанала грозна залисия. Дошъл след малко старият бей, видял свидна рожба и сбрал вежди, за да не ги оправи никога вече. След това хвърлил шепа жълтици и запалил свещ по християнски. Подир малко той се качил на буйния си жребец, прегърнал трупа на скъпото си чедо, въздъхнал издълбоко и полетял към кулата. (О, Аллах, Аллах... Защо щастието човешко е тъй мимолетно?).
Погребението било извършено точно според плана. Още на другата вечер девойкините дружки ѝ съставили песен, която почнали да пеят по тлъки и седенки. Ала, когато след няколко дни, в една тъмна като в рог нощ, братът и сестрата заминавали към Търново, залаял буден пъдък, и те били познати от някои съселяни. Съмнението се предало от уста в уста, докато стигнало до ушите на опечаления бей. Гробът бил разровен, и измамата открита. Ярост, дива ярост закипяла в гърдите на стария бей. Отмъщението скоро последвало. Беевите въоръжени люде уловили родителите на девойката, вързали бабата, оковали във вериги много техни роднини и ги повлекли под селото към Янтра в местността Аша-чаир. Тук, всред нивите, те били изклани веднага. На утрото, след една нощ, изпълнена със светкавици и гръмотевици, телата били открити от съселяни шемшевчани и погребани по християнски.
Какво е станало по-нататък, малко се знае. Братът станал хайдутин, събрал дружина и дълго време пазил стария турчин, за да го хване, кога отивал на лов с хрътките си. Това не му се отдало. Веднаж, обаче, съвсем ненадейно разпилява беевите въоръжени люде на един харман и там застрелва самия господар. Така се свършил родът на богатия и всеизвестен турчин от Леденик. А на мястото, гдето се е проляла толкова невинна българска кръв, днес расте царевица с цял метър по-висока от другата из землището на селото. Защото благословена е навеки земята, върху която се е проляла невинна българска кръв. Остане ли пък мястото неорано, из напоената с кръв земя почват да се олюляват чудни огненочервени макове и бледосини незабравки, защото не се забравят никога мъките на един поробен народ.
* Ето и текстът на народната песен, посветена на мнимата Недина смърт:
Пила Неда снощна вода,
Снощна вода кладенчева,
Че изпила пъстра змия,
Пъстра змия усойница
Със две глави, три опашки.
На сърце ѝ зимувала,
А в' коса ѝ летувала.
От тогази страх набрала,
Страх набрала, разболяла.
Запитва я стара майка:
— Мари, Недо мила щерко,
Я кажи ми, я обади,
Защо ми си тъй кахърна,
Дет' отидеш, все ми плачеш,
Да н' ти бея нещо сторил,
Ил' си трудна с мъжко дете?
Отговаря бяла Неда:
— Нито бея нещо сторил,
Нито трудна с мъжко дете,
А съм пила снощна вода,
Снощна вода кладенчева,
Че изпила пъстра змия,
Пъстра змия усойница.
В коса ми гнездо свила,
И в него до три яйца,
До три яйца пъстрикови,
И от тях се излюпиха
До три млади пъстри змея. 

Ето как изглежда днес реставрираната Кула на Шемши бей

 
ПОДКРЕПИ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Търновград, градът крепост

Местности с название Града, Градата или Градище със значение на крепост има много в цялата страна, по-наблизо около Дряново, около Габрово и др. градове. Така изобщо са се наричали онези укрепени места, т. нар. крепости на владетелите. Българите са ги наричали „градове” от думата „градя” - оградено място, запазено с яки стени против неприятелите. Градът бил ограден от крепостни стени и затова се наричал така. Населението извън крепостните стени казвало, че отива в града, със значение в ограденото място, в крепостта. Така е бил наричан и нашият град в миналото- Търновград, защото имал яки крепостни стени. Център на общата укрепителна система на града са крепостните стени и съоръжения на хълмовете Царевец и Трапезица. В подножието им, от двете страни на река Янтра още по времето на траките е имало обособен квартал, който през XIII в. се споменава в писмените извори като Новия град- днешната Асенова махала. Укрепяването му става на няколко етапа. За тракийския период няма информация за крепостни стени под хълма "Царевец", както и за античния. Третият хълм- Момина крепост, за съжаление не е цялостно проучван. Най-добре археологически проучена е крепостната система на хълма Царевец. Освен трите крепости, разположени на хълмовете Царевец, Трапезица и Девинград, средновековната столица се разпростирала между тези укрепени хълмове и в приречните ивици на Янтра северно, източно и южно от Царевец и южно и западно от Трапезица. Една част от тези квартали били включени в общата крепостна система посредством външни крепостни стени, които се свързвали със спускащите се от двата хълма към р. Янтра напречни зидове. Защитата на приречните квартали, които в структурата на средновековните градове били известни с името подградие или външен град, се осъществявала от отвесните скали, които образували венец в целия пролом, от водите на Янтра, от околните височини (Арбанашки височини, Гарвана, Орловец-Картала) и крепостните стени откъм р. Янтра. Най-важната част на подградието се намирала между двата хълма. Тя се наричала «Нов град». За нея има данни от Доментиан, житиеписеца на Сава Сръбски. Кварталът бил наречен Нов град, защото допълнително, след укрепяването на Царевец и Трапезица, били изградени крепостни стени към Янтра и се оформило това укрепено място. При разкопки в тази част на Търновград са направени важни открития. Установява се металургично и керамично производство. Разнообразните находки показват, че този квартал е играел важна роля в стопанския живот. В тази част на старата столица се намират изключителни средновековни паметници — църквите «Св. Димитър», «Апостоли Петър и Павел», царският манастир Великата лавра «Св. Четиридесет мъченици», църквата «Св. Богородица Темнишка» и девически манастир край нея. Всички досегашни проучвания върху старопрестолния Търновград го разкриват като голям здраво укрепен град. Наред с природната му защитеност били издигнати отбранителни съоръжения, образуващи сложна крепостна система. Всяка теренно обособена част- на града — хълмовете — е укрепена и заедно с това свързана в единния градски крепостен комплекс.  

 ⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ
Източници: Книгата "Царствуващият Търновград"- 1985г., изображения: https://www.bulgariancastles.com 

Грета Костова-Бабулкова

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Първият почетен гражданин на В. Търново

Първият почетен гражданин на В. Търново по решение на тогава действащия общински съвет през 1916г. е фелдмаршал Август фон Макензен - командващ съюзническите войски през Първа световна война. С неговото име е била известна днешната главна улица- "Независимост" преди 9-ти септември. След 9-ти била преименувана на "Г. Димитров". Макензен се отличава като командващ през Първата световна война и става един от най-бележитите германски военни лидери. През октомври 1915 година Макензен става общ главнокомандващ на германските, австро-унгарските и българските части, воюващи срещу Сърбия и разбива ефективната сръбска съпротива. В 1916 година Макензен води успешна кампания срещу Румъния (под командването на генерал Ерих фон Фалкенхайн). Той командва многонационалната армия от българи, турци и германци. Въпреки това атаките му са много успешни, разбивайки румънските, руски и сръбски части, изправени срещу него. По време на боевете в Добруджа Макензен влиза в конфликт с командващия Трета българска армия - генерал Стефан Тошев, който отстоява интересите на българската страна.

Прочетете: Фелдмаршал Август фон Макензен след превземането на Тутракан заявява: „Българската армия е една от най-добрите в света”. След тази кампания е награден с "Schwarzer Adler" (черен орел), най-високият по ранг рицарски орден в Прусия и е повишен във фелдмаршал. От 1917 година е военен губернатор на Румъния. През 1920 година се пенсионира от армията. Въпреки че е в опозиция на новото републиканско управление, той страни от обществени кампании. До края на живота си остава убеден монархист, което води до недоверие, прераснало в конфликт с Хитлер. Макензен умира на 8 ноември 1945 година, след Втората световна война, на 95 години. 

Регионалният исторически музей притежава бюст на първия почетен гражданин на Велико Търново - германският фелдмаршал Аугуст фон Макензен.

http://bg.wikipedia.org 

Грета Костова- Бабулкова 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Кралицата на родната архитектура

Виктория Ангелова е родена в Търново на 20 ноември 1902 г. Нейните корени водят към известния род Златарски. Неин прадядо е известният търновски учител и общественик Никола Златарски (1823-1875), чиито деца са: Александър Златарски (1851-1926) - подуправител на Върховната сметна палата; проф. Георги Златарски (1854 - 1909) - геолог и палеонтолог; ген. Стефан Златарски (1860 - 1912) - генерал-майор от артилерията (1907), служил в Генералния щаб на Русия; проф. Васил Златарски (1866 - 1935) - историк и археолог; Виктория Златарска- Петрова.

Виктория Ангелова е внучка на Виктория Златарска - Петрова. Неин баща е Васил Ангелов - известен търновски търговец, учил в Англия, дългогодишен член на настоятелството на читалище „Надежда“. Като истински британски възпитаник кръщава дъщеря си на властната кралица на Обединеното кралство, починала точно година преди раждането на момиченцето. Виктория Ангелова се занимава с рисуване от детска възраст. След като завършва гимназия, учи 2 семестъра във Висшето техническо училище във Виена, но по материални съображения се дипломира в Дрезден през 1925 г.

Постъпва на работа в София като стажант-архитект при Пенчо Койчев в Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството. Спечелва проведения вътрешен конкурс през 1926г. и сама проектира сградата на министерството (завършена през 1932г.), която заема пространството между днешните площад „Петко Славейков“ и улиците "Г. С. Раковски", „Уилям Гладстон“ и „Хан Крум“. Днес това е сградата на Столичната библиотека и театър „Възраждане“. Входът пред вратата на сградата е украсен с 3 каменни глави и монументална скулптурна композиция от 2 седнали фигури - жена, олицетворяваща архитектурата, и мъж - символ на строителството. Интериорните решения носят стиловите белези на сецесиона. През 1926г. Виктория Ангелова печели конкурса за Дома на правниците в София, но инвеститорът смята, че е рисковано надзорът да бъде поверен на жена без професионален опит и задачата е възложена на арх. Й. Йорданов и арх. С. Овчаров. През 1929г. арх. Виктория Ангелова и арх. Чавдар Мутафов печелят конкурс и строят Окръжната палата в Кърджали. Тя участва самостоятелно в конкурсите за Пощенската палата в Бургас (1930 г., 2-ра награда), за Главната дирекция на БДЖ (4-та награда), за Военния клуб в Плевен (1931, 3-та награда), за Пощенската палата в Пловдив (1935, 2-ра награда).

През 1933г. Виктория се омъжва за арх. Борис Винаров, син на ген. Върбан Винаров - флигеладютант на цар Фердинанд I - и брат на художничката Бистра Винарова - съпруга на известния публицист и дипломат Симеон Радев. Арх. Винарова работи предимно с изграждане и реконструиране на здравни и учебни сгради. През 1933 г. тя е авторка на разширението и преустройството на Девическа гимназия "Митрополит Климент" във Велико Търново, както и на Девическата гимназия в Пловдив; през 1939 г. след спечелен конкурс проектира санаториума за гръдоболни край с. Радунци, Казанлъшко. През периода 1942-1944 г. ръководи архитектурно бюро в София заедно със съпруга си арх. Борис Винаров. Архитект Виктория Ангелова-Винарова е удостоена с орден „За граждански заслуги“. Винаги елегантна, със скандално модерни за времето си късо подстригани коси, с вечно димяща в ръка цигара, Виктория бързо става част от архитектурния ни елит. Често е рязка в оценките и мненията си, но затова пък никога не отстъпва от позициите си и умее да ги отстоява. Лицето ѝ е респектиращо - сериозно, но и готово да засияе в усмивка. Гласът ѝ е строг, шегите ѝ са пиперливи. Въпреки че е заклет работохолик, бохемските нрави не са ѝ чужди. Широкият ѝ творчески замах и взискателността ѝ респектират както колегите ѝ, така и строителните работници. Казват, че докато вървял строежът на Природонаучния музей, заради една накриво иззидана стена тя загърбила всички изискани обноски на хайлайф дама и изръсила доста солени думи в лицето на пишман майсторите. Стреснати от гнева ѝ, мъжете събарят строежа и започват наново. За краткия си живот Арх. Ангелова оставя много сгради в София и други градове на страната. Повечето от тях са ѝ възложени за проектиране и изпълнение след участие в обявени по онова време национални конкурси. Независимо че проектира на много места из страната, Виктория Ангелова е подчертано софийски архитект. Запазените в столицата нейни постройки се нареждат сред високите постижения на националната архитектура от втората половина на 1920-те и 1930-те год. В сградата на пл. „Петко Славейков“ 4-та зала (№ 403) носи нейното име „Виктория“, а до входа ѝ паметен надпис припомня на посетителя заслугите на талантливата българска архитектка.

- сградата на Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството (днес Столична библиотека), пл. "Петко Славейков" 4, София

- преустройство и разширение на Националния природонаучен музей, бул. "Цар Освободител" 1, София

- Втора девическа гимназия (днес Софийска математическа гимназия "Отец Паисий"), ул. "Искър" 61, София - реализиран след смъртта ѝ

- изложбена зала на Художествената академия, ул. "Шипка" 1, София, разрушена по време на Втората световна война и доразрушена след нея

- жилищна кооперация на ул. "Московска" 37, София

- преустройство и разширение на Девическата гимназия , Велико Търново

По време на бомбардировките през 1944г. бюрото и домът им на ул. “Сан Стефано” 27 са разрушени частично, а личният архив на двамата архитекти изгаря. Виктория и Борис оцеляват, защото по чиста случайност научават, че същия ден се очаква въздушно нападение, и отиват в дома на Бистра Винарова и Симеон Радев. Синът им Траян Радев още помни как в онзи ужасен ден, в който половин София е разрушена, родителите му посрещат в дома си на ул. “У. Гладстон” Виктория и Борис.

Останали без покрив, двамата се евакуират в Търново. Там тя заболява от бронхопневмония, но дори и след преминаването на болестта здравето ѝ е сериозно разклатено. Връщат се в София на следващата година, но здравословните проблеми на Виктория се задълбочават. Кралицата на родната архитектура умира в разцвета на творческите си сили - едва 45-годишна на 27 декември 1947 г. Три месеца след нея си отива и съпругът ѝ арх. Борис Винаров. Двамата не остават след себе си преки наследници, но сградите, създадени от тях, и днес впечатляват със своята оригиналност и импозантност.

Източници- Искра Ценкова, "Кралицата на родната архитектура", Митова-Ганева Катя, "Великотърновки - от традицията към модерността", В.Т., 2009, с. 57-63
Аврамов И., "Безкрайно отдадена на професията", сп. „Архитектура“, 1990, №3
Жеков К., "Жените архитектки - първите у нас", сп. „Отечество“, 1987, №5
Енциклопедия на изобразителните изкуства в България, т. 1, 1980
Енциклопедия България, т. 1/1978, с. 78

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Все по главната улица

ИЗ СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939 год.)
Продължавайки по главната улица, ние биваме ту тук, ту там изненадани от интересния изглед на стари къщи, някои от които са леки и са със съмнителни на вид устои, но които все пак храбро са издържали силните трусове през 1913г. А пък ново и масивно здание, каквато беше, напр., мъжката гимназия, в миг се е сринала до основите, погребвайки под своите развалини повече от 30 души ранени през Балк. война наши войници. Ето там горе редица интересни сгради — къщата на Маркови, тая на даскал Златарски, до нея Джаферовата и много интересният „Хаджи Николиев хан", построен по типа на цариградските. Той е голяма, триетажна, масивна сграда с мази и открита сводова галерия пред тях. Тук по — долу зее тъй нареченото „Бяла Бонино сокаче", което стремително води към дълбоко минаващата долу улица. По него и подобните му, които не са малко в Търново, ненавикналият чужденец би бил много затруднен при слизането си по тях, когато всеки търговец и търновско дете се спуща в тяхното бездъние с изумителна пъргавина. — Ето по-нататък новата грамадна т. нар. пощенска палата, възбуждащите у мене далечни спомени Хаджи Недялкова и Сарафидева къщи. От първата къща виждахме всички от историческо значение събития, а втората сама по себе си съставлява една историческа ценност. Във нея живял пребиваващият в Търново през време на руската временна окупация Императорски комисар, княз Дондуков—Корсаков, а по-сетне — първоизбраният български държ. глава княз Александър Батенберг. По долу на реда, издаден напред, се издига „Стамболовия хан" — една голяма триетажна каменна сграда, с мрачна вътрешност. Ханът принадлежи на търновския род, от който излезе Ст. Стамболов. Малко по-нататък, вдясно, погледът спира за миг върху двуетажна спретната къща, бележита, поради някогашните ѝ обитатели. В нея живя съпругата на големия революционер Хр. Ботев — Венета Ботева, родена Рашева, и преждевременно починалата му дъщеря Иванка Ботева. Този род е дал и Пагонианският владика Панарет, български митрополит в Букурещ до 1887г. (март), когато се е поминал, както и дългогодишният столичен гимназиален учител д-р Д. Рашев, син на споменатата Венета Рашева от първия ѝ брак. ➡Продължение
Снимка из колекцията на Иван Панайотов 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Предател (Легенда)

Ангел Каралийчев
1393 година. Запомнете я, малки читатели! Тогава падна от главата на цар Иман Шишмана българската царска корона и петстотин години народът прекара в тежко иго. Тогава Челеби Сюлейман, синът на Баязида, завладя Велико Търново, изкла най-смелите мъже, отведе на заточение патриарх Евтимия, великия старец, който беше юначен покровител на българския народ, и над приказния царски дворец на Царевец се развя червено турско знаме с полумесец и звезда. Три месеца време Челеби Сюлейман обсажда Велико Търново, каменното сърце на България. Градът беше опасан колан от камъни и нито една турска обсадна машина не смогна да пробие здравата крепостна стена. Отгоре, от бойниците на островърхите кули, излитаха острите стрели на българите и косяха гъстата войска на Челебията, както тънка коса коси тревата на млада ливада. Преди да вдигне обсадата и потегли назад посрамен, турския военачалник сбра пашите си на съвет и ги попита:
— Няма ли между турците нито един войник със здрави плещи, който да налегне с гръб Желязната врата на Царевец и да я откърти, за да нахлуем в крепостта?
Пашите мълчаха с наведени глави.
Челеби Сюлейман продължи с болка на сърцето:
— Няма ли герой, роден от ханъма, който да се покатери нощем на крепостната стена, да скочи вътре, да избие стражата и да отключи портата?
Пашите мълчаха.
— Защо мълчите? — викна Челебията. — Орехи ли има в устата ви?
Тогава се вдигна най-старият паша и рече тъй:
— Господарю, аз познавам един герой, който може да влезе в крепостта на българите.
— По-скоро тичай да го доведеш?
Старият паша излезе от шатрата на военачалника, прекоси през черния мравуняк от войници, които събраха чорба от големи пръстени гърнета с вървени лъжици, и слезе към близката долчина. В долчината едно престаряло магаре мирно хрупаше зелени бодили и гонеше с лявото си ухо магарешките мухи, които упорито се мъчеха да влязат в очите му, за да разберат защо плаче. Пашата откърти го към шатрата, където заседаваха пашите, и викна отдалеч:
— Ето, господарю, героя!
Челеби Сюлейман сви очи и брадата му затрепера.
— Как смееш да се гавриш със своя господар? — избухна той и вдигна тежкия си ятаган да съсече стария паша.
— Стой, бащице мой, не бързай — отговори му пашата, — чакай да ти кажа! Аз не се гавря, а повтарям: този е героят, който ще превземе орловото гнездо на българите. Господарю, на този свят няма стена, която да не бъде пробита от жълтицата. Заповядай да натоварят върху гърба на магарето две торби, догоре пълни с жълтици. Поръчай натовареното магаре да бъде отведено тая нощ пред Желязната врата и чакай да видим какво ще стане.
Както каза пашата, тъй стори Челеби Сюлейман. Напълни две торби с жълтици от съкровището, сам ги метна върху гърба на магарето и подаде повода му в ръката на един наемник, който от Мала Азия беше потеглил подир турската войска да ближе гърнетата на войниците. Наемникът отведе магарето, щом се стъмни, пред Желязната врата. Нощта беше лунна. Гробищно спокойствие милваше позлатените високи кули на Шишмановите дворци и болярските къщи. Умореният град тежко дишаше,потънал в дълбок сън. И когато месечината се издигна над Желязната врата и откритите жълтици светнаха като разрината жар, отгоре през една бойница две жадни очи се впиха към торбите.
— Какво свети там долу? — попита един тих и треперлив глас.
— Пари светят, имане гори — зашепна наемникът. — Челеби Сюлейман ще напълни с тях джобовете на оня, който предаде ключа на крепостта.
Двете очи блеснаха като два раздухани въглена.
— Много ли са жълтиците?
— Две пълни торби.
— Всичките ли ще получа?
— Всичките до една. На мене, ако искаш, можеш да дадеш само една — да си купя кон, за да натоваря плячката, която ще награбя от Търново.
— Ами по какво ще ме познае утре пашата?
— По името. Как ти е името? — попита наемникът.
— Името си не обаждам. Аз нося обица на ухото си. Тъй да му кажеш: един човек с обица на лявото ухо предаде ключа на Желязната врата.
И когато тежкият ключ падна отвъд и звънна в краката на наемника, ръцете му се разтрепераха. Щом настъпи потайна доба и уморените защитници задрямаха, той завъртя железния ключ и отвори вратата на търновската крепост.
На другия ден ордите на Челеби Сюлеймана нахълтаха като мътен порой в предадения град. По улиците потекоха ручеи от кръв, къщите, черквите и дворците пламнаха.
В туй време Челеби Сюлейман, седнал пред шатрата си на Гаргабаир, бавно отчиташе зърно след зърно от броеницата си. Откъм града двама чернолики войници доведоха пленник. Пленникът падна в краката на турския военачалник и бърже заговори:
— Аз съм оня, който предаде нощес ключа на Желязната врата. Ето и обицата на лявото ми ухо.
— Ти ли си? — попита пашата. — Защо си дошъл?
— Искам наградата.
Челебията заповяда да му дадат торбите. Предателят, като видя златото, обезумя от радост и започна с трескави пръсти да рови жълтиците.
— Парят! — извика той със задавен глас и си дръпна ръцете.
Изправи се, протегна десница към града и рече:
— Господарю, погледни какъв град, по-скъп от елмаз, ти предадох. Какво ми плащаш за предателството? Само две торби жълтици. Малко са. Дай ми още толкова!
Турчинът го погледна с презрение.
— Ако не ти се дават много, прибави още една торба!
Ако не даваш една торба, нагреби ми една паница! Не може ли? Дай тогава една шепа!
Челеби Сюлейман прехапа долната си устна.
— Всемогъщи, още една жълтица поне няма ли да се откъсне от сърцето ти? — умолително го погледна предателят.
Челеби Сюлейман скокна прав и с разтреперан глас се обърна към палача, който седеше пред шатрата, опрян на тежкия си ятаган:
— Дай му награда, достойна за един предател!
Палачът измъкна ятагана си, издигна го високо, замахна и с един удар отсече главата с ненаситните очи. Отсечената глава се търкулна.
Тогава предателят грабна окървавената си глава и хукна да бяга с нея нагоре. Дълго време той се катери по големия каменист хълм и най-сетне се спъна върху един камък, падна и издъхна.
Българите го затрупаха с проклятия и камъни. И до ден днешен стои грамадата, под която лежи затрупаният предател на Велико Търново.
Източник: https://chitanka.info
Прочетете още- Предателството на Търновград
Грета Костова- Бабулкова  

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

САМО ЕДИН БРЯСТ НАПОМНЯ.. /Легенда за Шишмановия бряст/

Мрачен, със свъсени вежди стоеше Шашман прав пред черковата св. Петка около палатите в крепостта, която днес се нарича Хисар/Царевец/ в Търново и някакви си обезпокоителни мисли го измъчваха. Макар и царствено величествен, с меч на бедро, той се вълнуваше силно в душата си. Изпитите му погледи блуждаеха от връх на връх, от чука на чука, които бяха потънали в девствени лесове. Палатите отляво, крепостите около него като че се показват недостатъчни, за да го запазят от опасността, която го заобикаляше. Неприятелят от ден на ден стягаше обръча и се приближаваше към столицата на Българската земя. Беше ранна пролет, тънък остър ветрец духаше от северните височини, та изстудяваше въздуха. Пред черковата бяха насядали войници край огъня и се греяха. Няколко главни догаряха сред пепелта.
Шишман гледаше със завист войниците, защото знаеше, че те не предвиждаха голямата катастрофа, която застрашаваше престола му. Царят въздъхна, сложи ръка върху меча си и си помисли:
— Да, Бог е решил; той е обрекъл държавата ми на опустошение и то заради бащините и моите грехове. Раздорите в палата, несъгласията в държавата, ето до какво докараха!
И очите на Шишмана се просълзиха. Но изведнаж погледите му се озариха от една необикновена светлина; той се ободри, махна с ръка и каза;
— Колкото е строго Божието правосъдие, толкова е милостиво и Божието сърце. Ръката на Бога е справедлива; тя наказва, но и прощава... Господи, нека бъде знак това, че ти ще ни простиш.
И грабна Шишман една главня от огъня.
— Ако се хване и отрасне тази главня на дърво, Божията милост ще се наклони към нас и Господнята десница ще ни дойде на помощ.
И бодна Шишман главнята в земята. И чуха войниците думите му. Шишман замина скоро към пределите на отечеството, за да го брани и не се върна вече.
Не се мина дълго време и неприятелят нахълта в столицата на Шишмана и я плени безпощадно — плени я, разори я, опустоши я! Ала главнята остана под развалините и един ден — о, чудо! — израсна дръвце между камъните и почна да расте, да крепне, да дебелее, да заяква и се издигна дърво клонато и високо над другите дървета. И го видяха българите роби и го познаха — познаха пред черковата Шишмановото дърво и се възрадваха тайно в душата си, за гдето Бог се смили над нещастната Българска земя и скоро ще ѝ прати, свободен и честит живот! Със скрита радост бабата сочеше дървото на своето внуче и му казваше шепнишката:
— Виждаш ли баби, онова дърво?
То е Шишмановото дърво. Той го посадил от главня и го благословил да израсне голямо дърво, ако Бог е решил да ни прости и да ни възвърне свободата.
Старецът води внучето си, сочи му отдалеко дървото и му казва:
— Помни, че онова дърво е израснало от главнята, която нашият някогашен цар Шишман посадил, за да видим, дали Бог ще ни прости прегрешенията и дали ще ни отърве от агарянците.
И почна да крепне вярата в българина, че царството на турчина наближава края си и пак ще настанат дни честити за българина след тежката и безподобна робия. И майката, и бащата тешаха децата са и ги ободряваха във злочестините им, като им предсказваха дни благати и лета благоприятни.
И колкото дървото се усилваше и крепнеше, толкова се усилваше надеждата в сърцето на българина, че ще настанат благоприяни времена.
И това дърво доживя да види свободна Шишмановата държава. Но уви! Като погледна от високо и далеко, потрепна от ужас и върха му посърна от жалба. То видя потресни работи и не можя да утрай от тъга да не наведе чело: върхът му клюмна и посърна!...

Любопитно: По свидетелство от XVII век на българският католически архиепископ и книжовник от Чипровци, автор на първата история на България и един от инициаторите на Чипровското въстание, Петър Богдан Бакшев брястът е съществувал: „Само един дялан от камък кладенец на двора изглежда да е от старо време. До него се зеленее величествен бряст, на който е прикован надпис: „Това дърво да се пази!” Тоя бряст е свързан с трогателна легенда. Кога да падне Търново под турците, брястът изсъхнал. Цар Шишман при избягването си из Царевец казал: „Когато този бряст пак се раззелени, българите ще се избавят от турското робство и България ще се възроди.” 

Източник: http://www.strannik.bg

Край Шишмановият бряст на 20 май 1918 г. 

На табелата се разчита: "Ограда, построена по заповедъ на ... ФЕРДИНАНДЪ I и царъ Български за запазване това дърво, местното предание за което говори, че: Когато Българский Царъ Иванъ Шишманъ напущалъ крепостта "Хисаря" обсадена отъ Турците, вземалъ една ... брястово дърво..........".

„Когато този бряст пак се раззелени, българите ще се избавят от турското робство и България ще се възроди. ” В Пътеводителя от 1907 г. пише: "Преди освобождението легенди тайно се шепнеха от уста в уста и произвеждаха своя ефект: младежите се окуражаваха, записваха се за въстаници и се подготвяха за успешна борба с турците. На „разсъдливите младежи“ (а такива почти нямаше тогава) и на децата се показваше големият бряст, който е в двора на джамията и който представляваше главнята, израснала сега в голямо разкошно дърво. Това дърво в дънера си днес представлява дебелина в два човешки обхвата и на него днес има прикован надпис: „Това дърво да се не бута“. Този надпис е закован на дънера на бряста при джамията въз Царевец по заповед на царя. Поставенето на надписа е било извикано от обстоятелството, че се намерили злосторници, които под предлог да намерят имане в дънера почнали да дълбаят дървото и да копаят около него. За съжаление, около средата на XX век всички брястове в Търново умират поради заболяване и мястото постепенно е забравено. Днес всичко е разрушено и забравено.. Но един бряст напомня за тези съдбовни времена, за една забравена и разрушена църква.. ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА, ПОСВЕТЕН НА ТОЗИ БРЯСТ
Прочетете още: Старият бряст на Царевец /Легенда за Шишмановия бряст/-Ангел Каралийчев

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Старият бряст на Царевец /Легенда за Шишмановия бряст/

Ангел Каралийчев

Който не е ходил във Велико Търново на Царевец, той не знае за големия бряст, разперил своите могъщи клони над развалините на старите дворци, болярски къщи, черкви и кули. От голямата непристъпна крепост на древната българска столица, която е опасвала като камен колан града, сега са останали само голи полусрутени стени, обрасли с тръни и коприва и разхвърляни камъни, по които лятно време се приличат зелени гущери. И никой не помни славата на отминалото време. Само старият бряст, който иде от пет века далечина, е останалият жив свидетел от времето на цар Иван Шишмана. Той помни навярно трепета на горещата царска ръка, която се е докосвала до него. Помни и последния сън на последните защитници на великата столица. И може би нощем, когато градът долу заспи и кротък вятър полюшне клоните, брястът почва да разказва. Но кой разбира шепота на листата?
Между народа ходи стара легенда за стария бряст…
Анадолските турци, поведени от Челеби Сюлеймана, яхнали на черни коне, с бели чалми, боздугани и криви ятагани, след като потъпкали родната земя, се появили пред желязната врата на Царевец и там спрели. Поискали ключа на българското царство. Но цар Иван не им го дал. Тогава Челеби Сюлейман побил червен байрак със сребърен полумесец на Гаргабаир, седнал пред осипания със звезди шатър и казал на пашите:
— Довечера искам този байрак да се ветрее над най-високата кула на крепостта!
Пашите повели черния мравуняк. Пламнал страшен бой. Били се като зверове нападателите, но отстъпили поразени, когато паднала нощ. На другия ден боят отново пламнал.
Войниците от крепостта хвърляли камъни, огън, стрели и копия. Денем земята около крепостните стени натежавала от трупове, които падали като обрулени плодове. А нощем, когато стотина бели рогове от малоазийски бикове огласяли изтръпналата околност и обаждали на османските турци, че боят свършва, те бърже нарамвали труповете и очиствали бойното поле, за да налетят с нова стръв, когато зора зазори.
Три месеца време траяла обсадата. Шишмановият град не се давал. Челеби Сюлейман повикал своя син една вечер и го попитал:
— Кажи, Исмаиле, как да превземем този град?
— Господарю — отвърнал младият му син, — да разбием стените на крепостта с топ, да съборим кулите и позлатените черковни кубета. Да поискаме топ от падишаха.
— Погледни, Исмаиле, колко е хубав градът! Високи дворци и черкви, нечувано имане, можем да го разрушим само за един ден. Можем да изравним със земята този град, но знаеш ли колко векове са го градили българите? Не искам да разрушавам туй юнашко гнездо. Ще го взема цяло. Тук ще спра и тук ще прекарам старините си. Погледни каква благословена земя! Виж гората, тъмна вековна гора, виж сините скали, над които се вият орли, виж реката — опасала града като сребърен колан. Тука е рай, Исмаиле. Иди кажи на арабина да удари барабана под стените на крепостта. Нека обади на обсадените, че давам пет магарета, натоварени със злато. Пет магарета, натоварени със сухо злато, ще дам на оня, който ми донесе ключа от Желязната врата!
Същата нощ, когато станало тъмно като в рог, един предател скочил от Балдуиновата кула и се завтекъл към шатрата на Челеби Сюлеймана. Тогава един таен пратеник се вестил в двореца пред цар Иван Шишмана и му казал:
— Бягай на юг! Ключът на Желязната врата е в ръцете на турчина. Бягай на юг! Там ще намериш верни боляри и войници.
Царят излязъл от двореца. На върха на Царевец горял един голям огън. Натъркаляни край огъня, хвърлили на земята щитовете си, в ризници, със стиснати в ръце ножове, спели страшно уморените войници. Била тъмна нощ, нямало жива душа наоколо, а само шумът на Янтра тревожел техния последен сън.
Царят минал между заспалите, отишъл при огъня, взел една горяща главня и я вдигнал нагоре. Жълточервен пламък огрял лицата на бранниците, блеснали ризниците и щитовете им, целунали ги огнени целувки по челата.
Очите на цар Иван подирили Бога в близкото небе и устните му зашепнали:
— Чуй ме, Господи! Ако си решил да загине моят град, нека да бъде волята ти! Но стори тъй, че в тази главня да остане семката на моя народ. И когато донякога главнята се разлисти и покарат от нея млади клончета, нека този ден бъде първият ден на свободата над моята земя! И той побил горящата главня в земята, погледнал с бащина болка войниците, които трябвало да напусне завинаги и с твърда стъпка тръгнал. Яхнал белия си кон, подкован наопаки със сребърни подкови, излязъл вън от крепостта през тайното подземие и препуснал по хълма към Светата гора.
На другия ден Царевец останал без цар, а ключът на крепостта бил в ръцете на Челеби Сюлеймана.
Нахлули страшните анадолски турци и подгонили като дивеч защитниците.
Подирили царя Иван Шишман. Пуснали подире му най-бързата конница, по Драгижевския път, гдето двама пътници го срещнали яхнал на бял кон.
Сутринта още цар Иван Шишман стигнал до един бостан, където стопанинът, наведен, сеел дини.
— Какво сееш, дядо? — попитал царят.
— Дини — отвърнал бостанджията и като познал царя, изтръпнал.
— Да даде Бог — благословил царят нивата — до пладне милините плод да вържат, а довечера да има узрели дини!
И отминал.
Надвечер турската потеря стигнала до бостана. Единият от конниците обърнал коня си, нагазил към колибата на стареца и го попитал:
— Дядо, мина ли оттука вашият цар?
— Мина ами.
— Кога мина?
— Отколе, синко, когато сях дините. — И старецът откъснал две големи узрели дини, срязал ги и подал, по един резен на гонителите. Те яли и се върнали назад.
Стои сега над развалините на Царевец старият бряст, който е израснал от побитата главня през оня ден, когато московският цар напоил коня си на Дунава. От някаква зла буря са откършени два здрави негови клона, а долу, край каменните стени на крепостта, се вие Янтра и шуми и пее.

Източник: https://chitanka.info
Прочетете още: САМО ЕДИН БРЯСТ НАПОМНЯ /Легенда за Шишмановият бряст

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

За фамилията Стоеви, по спомени на тяхна наследница

 "Великотърновското училищно настоятелство от свое име и от името на 140 бедни деца, които се хранят в безплатните ученически трапезарии, изказва голямата си благодарност на братя Стоеви – индустриалци в гр. В. Търново, за подарените от тях 1250 лева за един обяд на децата по случай три месеца от смъртта на майка им Иванка Енева Стоева вместо панихида." Из Общински вестник “Велико Търново”, бр. 8 1939 г.

Нишестената фабрика на "Братя Николай и Стефан Стоеви" е основана около 1922 г. Произвеждали са се нишесте, кола и лепила. Национализирана и закрита 1948 г. Родоначалник и баща на братята е бил Еньо Енев.  Ето пощенски картички с инициали на фирмата-

Превод на картичката от  Margarit Voigt, от фамилията Стоеви:

 "Търново 25 юли 1921г. 

Господине, Желаещ да вляза в контакт с Вашата известна фирма, бих искал да узная разните артикули, с които Вие разполагате, тяхната цена и условия на заплащане... Аз бих си позволил да Ви предложа нашите ...поръчки. 

С уважение: Еню Стоев"

 

Купил, преди Освобождението къща, строена от някой си бей, намираща се на ул "Ст. Стамболов"№ 51, точно след свлачището, срещу Модерния театър.

Сега тази къща е реновирана и изглежда чудесно. В тази именно къща, дядо Еньо и баба Иванка отглеждат своите 9 деца, родени всички около 1890 и 1906 г., разказва една от наследниците му-Margarit Voigt. Баща ми Георги е последното им дете. Но 1913 г. идва земетресението и дядо Еньо хваща вероятно холерата, затварят ги на Марино поле, баща ми е бил на 7 годинки и е избягал от лагера, а дядо Еньо е починал. Децата остават сираци, но къщата е още тяхна. Децата са Андрей, Никола, Стефан, Пенка, Бояна, Христо, Мара, Георги, едно дете е починало. Бояна се омъжва за Стоян Радев и той откупува къщата от братята и сестрите. Тя има три деца, едното от които е Светозар Радев, който се жени за Иванка Радева, която стана моята учителка по френски и която аз боготворях, без да зная, че сме роднини! Тя има едно дете, Стоян Радев, моят прекрасен братовчед Стоян, който напусна къщата, защото им направиха блок там където е сега хотел Панорама, белокаменните блокове преди свлачището. Аз много обичах къщата и много ми беше мъчно, че така я напуснаха. Но те се радват на новия си апартамент, естествено условията на старата къща бяха много неизгодни за живеене. Но тя остава Старата Къща на Дядо Еньо. Кой ли Бей я е строил? Не знаем.
Междувременно братята израстват и купуват къща на баба Иванка при игрището Юнак. Там израстват баща ми Георги и сестра му Мара. Братята Никола и Стефан купуват къща за Мара на Главната улица, прекрасна къща, там се ражда братовчед ми Божидар. Междувременно фактически всички, освен баща ми, имат къщи по Главната улица. Никола Стоев открива фабрика за нишесте при Старата гара. Стефан Стоев открива фабрика за каучук или вече забравих за какво при Новата гара. Помня и двете. При Новата гара къщата беше за мене, тогава дете, като замък. Тя като че ли още съществува, мъчно ми е отида да я видя, роднините са я продали. Вилата на Трапезица се разруши, там всичко се разруши.
И двете фабрики бяха национализирани. Чичовците ми бяха интернирани, а в моето досие стояха като фабриканти. Божидар почина, изгорял в къщата си, миналата година. Аз съм много свързана със Стоян Радев, сина на Ваня и Зарко Радеви, с децата им и внуците. Зарко беше тоя, който държеше генеологичното дърво, сега Стоянчо го държи.
Андрей е починал във Франция, но никой не знае, защо през двадесетте години е отишъл там. Баща ми го е посещавал в Париж, но никога не ни е говорил защо чичо Андрей е заминал за Париж. Аз посетих хотела, в който са живеели двамата братя, но бях толкова млада и заета с моите неща, че не проучих точно. А сега сигурно всички са си отишли от тоя живот. Христо има къща с огромна тераса на покрива, отпред има друга, нея са му национализирали, беше останал само синът Ваньо, и той почина. Дъщеря му още пази къщата. Това е семейството на Стоеви. Огромно. И все на Главната улица.. Аз тръгвах като дете от Лимонадената фабрика и отивах до Бъждарлък и ги посещавах всички.

Пощенски картички из колекцията на Павел Енчев

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ