 |
| Картичка из колекцията на Павел Енчев |
ИЗ СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939 год.)
По-нататък попадаме на разширената средищна част на града — Баждарлък, който, с изключение на няколко сгради, е цял изменен. В турско време тук имаше, освен български и турски дюкяни, главно свещарски, в които се продаваха употребяваните тогава лоени свещи, и един голям, с разни колониални стоки — канела, сакъз (дъвка), син камък и т. н. — принадлежащ на Хаджи Мехмед Караманлията, който е устроил убийството на първенеца Хаджи Минчо. Тук е бил и дюкянът на Велчо Джамджията, основател и вдъхновител на тъй наречената полит. организация „Велчова завера", заради която му дейност бил преследван и обесен пред самия му дюкян на връх разпетия петък в 1835г. Днес на същото това място се издига паметник за спомен на това събитие — един обелиск от бял камък с меч от лицевата му страна.
Ето повече сведения за този бележит търновски гражданин и народен деец. Велчо Атанасов, наричан още поради търговията му с манифактура, стъклария и джамове, „Болтаджията“ и „Джамджията“ — последното прозвище му останало завинаги — е роден през 1778 г. във В. Търново. Двадесет годишен, той се спречкал с едно турче и бил принуден да избяга в Букурещ, дето успешно се заловил за търговия, която по-сетне продължил в Брашов и Будапеща. След това се завърнал в родния град, продължил търговията и се задомил. По искане на наши духовни лица, той доставлявал от Русия и църковни книги за заместване на изхабените по църкви и манастири. Първи той внесъл в турската държава още през 1809 г. такива книги, каквито в значително количество имал в дюкяна си, тъй че той е турнал началото в това далечно минало на първата книжарница в България. Пречайки с това на владеещия тогава елинизъм, търновските гръцки владици започнали да го преследват и клеветят пред властта. Това го накарало да се отдаде и на политическа борба. В една среща с Георги Мамареца, мечтаещ за освобождението на България, последният му открил плана си за постигане на тая цел. Решен да стане апостол на това дело, като се завърнал в Търново, Велчо съставил комитет, наречен „Тайно дружество“, членовете на което дали „вярна клетва“ да работят за освобождението на България. Така възникнало движението под название „Заверата“...
Властта подушила приготовленията, заловила Велча и мнозина от членовете на комитета, някои от които били изпратени на заточение, а някои избесени. Избесените в Търново са заровени горе на „Хорището“ под „Поличката“ на Вароша, над църквата „Св. Атанас“. Но най-много е пострадал Велчо. Той претърпял нечувани мъки — теглили му ноктите, късали му месата с нагорещени клещи и т. н. — но нищо и никого не издал. Най-сетне, една утрина го извлекли полумъртав и го обесили, както по-горе се каза, на великия петък — 5 април 1835 г. — пред дюкяна му на Баждарлък „интен чексин“ — през въже да мине. Велчо Джамджията е турил началото и на първото българско училище в Търново през 1822 г. Открил го в къщата си за своите, роднинските и близките по съседство деца. И това негово дело може да се счита за подвиг в оная епоха, когато в Търново е било преследвано всичко българско и не е имало, освен обучение на гръцки.
В самото начало на Баждарлъка, на разкола на две улици, се издигаше една бяла джамия, днес вече не съществуваща, в която през 1878 г. Любен Каравелов бе открил своя, първата в града, печатница. През това време той живя известно време в нашата къща. Жена му ни остави следния лош спомен. Баща ми много почиташе народните хора, с някои от които, като Бачо Киро, например близко се познаваше. Той е гостувал няколко пъти у нас. Познат от по-рано и с Любен Каравелова, последният, по негова покана, влезе да живее в къщата ни. Той зае един етаж с отделен вход, а ние се ползувахме от втория, излезващ на друга улица, тъй като къщата е на две улици. Още доволно млад, с буйни коси, голяма черна брада и големи, с благ поглед очи, той беше внимателен и добър към всички. Тогава 12—13 г. момче, често му услужвах: занасях понякога в печатницата разни книжа. И това вършех с готовност, знаейки от баща си, кой и какъв е той. Но съпругата му, сръбкиня по народност напротив, беше зла жена, което впрочем, няма нищо общо с народността ѝ. Във всеки народ има и добри и лоши хора. Едра, кокалеста и намръщена, тя силно напомняше известната от древността Ксантипа. Една от стаите бе превърнала в курник, по който повод беше в непрекъсната война със слугинята ни. Не дружеше с никого, не правеше и не приемаше никакви посещения. Но все пак и тя имаше своята добра страна: не държеше слугиня, сама ходеше на пазар, сама готвеше и сама си вършеше всичката домашна работа.
Властта подушила приготовленията, заловила Велча и мнозина от членовете на комитета, някои от които били изпратени на заточение, а някои избесени. Избесените в Търново са заровени горе на „Хорището“ под „Поличката“ на Вароша, над църквата „Св. Атанас“. Но най-много е пострадал Велчо. Той претърпял нечувани мъки — теглили му ноктите, късали му месата с нагорещени клещи и т. н. — но нищо и никого не издал. Най-сетне, една утрина го извлекли полумъртав и го обесили, както по-горе се каза, на великия петък — 5 април 1835 г. — пред дюкяна му на Баждарлък „интен чексин“ — през въже да мине. Велчо Джамджията е турил началото и на първото българско училище в Търново през 1822 г. Открил го в къщата си за своите, роднинските и близките по съседство деца. И това негово дело може да се счита за подвиг в оная епоха, когато в Търново е било преследвано всичко българско и не е имало, освен обучение на гръцки.
В самото начало на Баждарлъка, на разкола на две улици, се издигаше една бяла джамия, днес вече не съществуваща, в която през 1878 г. Любен Каравелов бе открил своя, първата в града, печатница. През това време той живя известно време в нашата къща. Жена му ни остави следния лош спомен. Баща ми много почиташе народните хора, с някои от които, като Бачо Киро, например близко се познаваше. Той е гостувал няколко пъти у нас. Познат от по-рано и с Любен Каравелова, последният, по негова покана, влезе да живее в къщата ни. Той зае един етаж с отделен вход, а ние се ползувахме от втория, излезващ на друга улица, тъй като къщата е на две улици. Още доволно млад, с буйни коси, голяма черна брада и големи, с благ поглед очи, той беше внимателен и добър към всички. Тогава 12—13 г. момче, често му услужвах: занасях понякога в печатницата разни книжа. И това вършех с готовност, знаейки от баща си, кой и какъв е той. Но съпругата му, сръбкиня по народност напротив, беше зла жена, което впрочем, няма нищо общо с народността ѝ. Във всеки народ има и добри и лоши хора. Едра, кокалеста и намръщена, тя силно напомняше известната от древността Ксантипа. Една от стаите бе превърнала в курник, по който повод беше в непрекъсната война със слугинята ни. Не дружеше с никого, не правеше и не приемаше никакви посещения. Но все пак и тя имаше своята добра страна: не държеше слугиня, сама ходеше на пазар, сама готвеше и сама си вършеше всичката домашна работа.
От мястото на споменатата джамия се отива по дълга една
улица, която извежда в северния край на града —Дервент. Отивайки,
минаваме край най-големия хотел в града „Цар Борис" с тераси, гледащи
към Трапезица. По-нататък се трупат къщи, които отляво висят над
улицата, а вдясно—над пропастта, в дъното на която, то се знае, минава
Янтра. В края на улицата има площад. Но ето един по-раншен и много по-интересен спомен. През един хубав септемврийски ден в 1872г. градът се раздвижи, както рядко по-рано. Трябваше да пристигне новият владика—българин Иларион Макариополски, комуто се готвеше небивало тържествено посрещане.
Прочетете за- Убийството на хаджи Минча
Няма коментари:
Публикуване на коментар