ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА XXI-XXII

 Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин 
XXI

Заедно с всички тичащи и суетящи се хора около лозето на хаджи Минча, тичаха и се суетяха и четиримата убийци. Отпреди те се бяха уговорили да скрият пушките си под един куп със сухи лозови пръчки, откъдето да ги вземат, когато се размине опасността. Сега никой не можеше да ги различи от другите любопитни зяпачи.

Алмаз направи знак на другарите си да се връщат към градината на Малтица.

Но там беше пусто. Вратата на заведението беше затворена.

— Ей, отваряй! — закрещя единият арнаутин и заудря вратата с юмрук. — Отваряй, или ще разбия. Ще разруша цялото ти мръсно свърталище!

Той беше възбуден от извършеното престъпление и искаше да пие, да пие, много да пие!

Малкото прозорче на вратата се открехна, отвътре се подаде цевта на една пушка и прогърмя гневният глас на кръчмарката:

— Махайте се оттука, кучета долни! Тази вечер в моята кръчма не може нито да се пие, нито моабет да се прави! Махайте се, или ще ви нашаря с едри съчми!...

Малтица беше лоша жена.

Тя беше виждала хаджи Минча само отдалече, защото той никога не бе посещавал заведението ѝ. Но беше слушала за добрините му, дори два пъти беше ходила да купува церове от неговата аптека.

И тя - жената без нравственост — беше решила да почете смъртта му по свойски.

XXII

Леглото на хаджи Минча беше пренесено в гостната стая, защото беше по-широка и прохладна. Кина бе настанена в леглото на Пенка.

Хаджията бе положен върху бялата плетена покривка. Той дишаше тежко, с хрипове. Очите му бяха затворени, а по челото му блестяха едри капки пот. До нозете му, като излян от метал, стоеше Стойко намръщен и страшен. В стиснатите му устни личеше закана. Той гледаше без да мигне доктор Алеко и Пол Марко бей, които превързваха ранения.

Двамата лекари завършиха работата си и тъжно се погледнаха.

Стойко разбра и сви юмруци:

— Ще ги пипна!

— Шшт! Говори тихичко! Кого ще пипнеш?

— Убийците!

— Знаеш ли ги кои са?

— Ще ги намеря! Ще ги намеря и сам ще се разправя с тях!

— Тихо, тихо!

В стаята започнаха да влизат на пръсти приятелите на хаджията. Стоенчо Ахтар плачеше още от стълбите и тежко хлипаше на рамото на Атанас Басмаджията:

— Бедният човек. Хубавият човек. Най-благородното сърце в нашия град... И днеска... ето: и днеска пак за града мислеше...

—     Стига, бай Стоенчо. Да видим най-напред, какво е станало.

Гостната полека се изпълваше. Идваха и хора, които само веднъж бяха виждали хаджията, или случайно бяха изпитвали благородството и милосърдието му. Идваха изпълнени от мъка и си излизаха със сълзи.

В полунощ хаджията дойде на себе си. Край леглото му бяха останали лекарите, Стоенчо, Атанас Басмаджията и даскал Никола Златарски.

А Стойко не беше се мръдвал от мястото си. Той стоеше там с някаква фанатична увереност, че ако може така да осъмне, хаджията — неговият обичен дядо хаджия — ще оживее и ще дочака отмъщението, което той готвеше вече в мисълта си.

— Малко водица, Кине! — простена раненият. — Само да си наквася устните...

Доктор Алеко му поднесе чаша с вода.

—     Ти ли си, докторе? Къде е Кина?

—     Изплаши се, дядо хаджи, и почива оттатък.

—     Какво ще се плаши? Станалото — станало! Това е за беглика... Аз зарадвах овчарите! Да са живи и здрави! Хе-хе... Курбан щели да ми колят!...

Той се отпусна в тежка дрямка. Часовете минаваха бавно и мъчително. Сякаш тази нощ никога нямаше да се свърши!

После изведнъж в стаята нахлу здрачкавината на утрото. Влезе, за да направи картината още по-страшна и зловеща.

Хаджи Минчо се повдигна на лакти:

—     Доктор Алеко, да не забравя: болницата да нагласиш... Хубава болница! Да видят турчолята!... И само бедните прибирай в нея, чу ли ме?

—     Чух, дядо хаджи... Бъди спокоен. Лежи сега, за да можеш по-скоро да оздравееш.

—     Аз ли? Хе-хе!... Болницата гледай ти! А пък аз вече виждам звездата... Ето я горе!

—     Коя звезда, дядо хаджи?

Старецът се опита да повдигне ръката си, за да посочи някъде нагоре, но тя падна като пресечена. Тялото се отпусна.

—     Звездата, звездата! — изхлипа Стоенчо.

Само Стойко виждаше тази звезда.

Виждаше я грейнала върху бледото, изстиващо вече чело на хаджията и тя беше също такава малка, бледа звездица, като керванджийката. Но сочеше път.

Ех, пътят на хаджи Минчо!

Звездата растеше по челото му, после се спусна надолу до простреляното сърце и там заблестя с невиждан блясък.

По тази звезда ще вървят идващите след хаджи Минча. По нея ще се водят из мрачината на робията и никога няма да се спънат в камък. Тя ще им осветлява пътя.

Звездата расте още! В нейната сребърно зелена светлина Стойко вижда как се обгръща цялото тяло на благородния старец и как някакви невидими нишки го изтеглят високо, високо за да грее при другите звезди.

Оттам най-ясно ще го виждат всички и никога няма да попадат на лош брод в буйния поток на този черен робски живот.

Стойко се отпусна на колене и зарида — като малко дете.
                                                 КРАЙ 
 Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Убийството на хаджи Минчо XIX-XX

 Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин 
XIX

Колко бързо се изнизват дните! Като зърна на броеница преминават през пръстите и нищо не може да ги задържи. И спомените на всеки минал ден бледнеят, замъгляват се, докато съвсем изчезнат.

Кога беше зима? Кога фучеше над Картала леденият вятър и прегъваше клоните на дърветата в Света гора? Кога се свличаха преспите от Царевец и затваряха пътя от долната махала за към града?

Като че ли никога не е било.

Грейна мартенско слънце, придойде жълтата вода на Янтра и отнесе със себе си калните поточета от разтопения сняг. Тук-таме, по усойничевите места още личеше сафрата на снега, под която подаваше глава срамежливо кокиче и бледи, болнави зелени листца.

После и сафрата изчезна. Първият априлски дъжд я изми, а земята жадно изпи влагата, за да нахрани със соковете си злакове, нивя и дървета.

В гората на Трошана разцъфтяха теменуги, а люляковите храсти по скалите над Преображенския манастир разливаха по целия Дервент упоителна миризма. В гъстака на върбите край реката виеха гнезда авлигите, а по Света гора и Мармарлия славеите заспиваха и се разбуждаха с песни.

Колко малко е нужно на човека да бъде щастлив! Стига да може да вижда събудената природа и да ѝ се радва. Това виждане може да му даде всичко, което е нужно, за да се изпълни едно сърце с любов и благодарност към Бога.

Караманлията беше хаджия, беше чел тази светлейша мисъл на пророка и дори искаше да я повярва. Но пролетта не изпълняше сърцето му с любов. То беше вече задръстено от мътилката на много тъмни страсти и светлината на пролетното слънце не можеше да го огрее. Той вече не ходеше в бахчата на Малтица. Беше му омръзнало. Пиеше вкъщи, затворен сам в стаята си и пиеше не защото му беше приятно, а защото нервите му се бяха опънали и трябваше да ги подържа с някаква упойка. Струваше му се, че ако не пие, ще подлудее, ще почне да ходи по улиците, като лудия Абди и по мегданите да произнася на висок глас заучените в младини стихове от Корана.

И духовно и физически той се беше превърнал в развалина. Това го виждаха всичките му близки, но Караманлията беше твърде горд и упорит, за да послуша нечий съвет.

Само Ибрахим ага разчиташе, че съветът му ще бъде послушан. Той беше хитър и предвидлив човек кръвта на разбойници кюрди течеше в жилите му, а кой знае дали не се примесваше и с кръвта на някоя ловка и хитра гъркиня, пленена и отвлечена от дедите му. Всичко това можеше спокойно да се допусне за него, защото в престъпленията си винаги влагаше много ловкост и хитрост.

А той имаше сметка да бъде послушан от хаджи Мехмед. Ибрахим ага не обичаше нищо повече от парите, а макар че не беше беден, нямаше толкова, колкото Караманлията. Защо да не вземе малко пари от неговите много?

Той мислеше така, когато отиваше към къщата на приятеля си. И му се струваше, че вече носи груповете с жълтици.

На похлопването му отвори един слуга.

—     Тук ли е Мехмед ага?

—     Тук.

—     Сам ли е?

—     Сам.

—     Кажи му, че искам да го видя и да си поприказвам с него. Аз съм Ибрахим Капиновалията.

Слугата затвори вратата пред госта, а след малко се върна и го поведе по старата стълба за към чардака. Караманлията бе седнал на миндера и пиеше ракия от една красиво изработена черничева плоска.

—     Добър вечер, Мехмед ага. Дойдох да си поприказвам с тебе.

—     Добре си направил. Седни! — и му направи място до себе си.

—     Не исках да те виждам в дюкяна, или при Малтица, защото ми се щеше да си поприказваме насаме. Тъй, като стари и верни приятели...

—     Да не би да има нещо по оная работа? — изпъшка хаджи Мехмед и се огледа.

—     Празни приказки! — засмя се Ибрахим ага. — Какво може да има? Когато Ибрахим ага се залови за нещо, той не оставя да го хванат, като заяк...

—     Все пак мюдюрина го изгониха. За месец време му пратиха заместник от Цариград... А то ще рече, че хаджи Минчо знае да пипа и бързо и вярно.

—     Тъкмо затова съм дошъл...

Ибрахим ага повдигна плоската, отпи няколко глътки и после изведнъж заговори бързо и внушително:

—     Слушай, хаджи ага! Да си говорим, като приятели. Ти страдаш. Виждам как от месец на месец линееш... Не съм врачка, или магьосник, или доктор, та да ти давам лекарства и билки... Ала знам защо страдаш. То е от мъка!

—     Нищо ми няма! — отговори Караманлията и пое плоската.

—     Като ти няма нищо, защо пиеш непрекъснато ракия? По-рано, преди години пиеше ли? Какъв човек беше — планина. Из цялата чаршия те сочеха за пример и за показ... А сега?

Караманлията отпусна глава. В очите му премина облак. Той сам добре съзнаваше положението си и когато не беше пиян, срамуваше се да прецени постъпките си.

—     Аз имам лекарство за болката ти, приятелю! — нежно каза Ибрахим ага и дружески сложи ръката си на скута му.

—     Ух! — изпъшка хаджи Мехмед. — Половината си богатство бих дал да можех да намеря такова лекарство!... Мигар мене ми е приятно?...

Той се разнежи и почти заплака.

—     Няма защо да се отчайваш. Лекарството е просто и не е толкова скъпо...

И тихо настави:

—     Когато оня омразен гяурин не се мярка вече из търновската чаршия, когато по вратите на дюкяните му се проточат паяжини, когато в къщата му си свият гнездо кукумявки — тогава болестта ти ще премине сама! Разбра ли ме?

Хаджи Мехмед скочи:

—     Какво ме учиш да направя, а? Да стана убиец? Да си зацапам ръцете с кръв?

Ибрахим му подаде плоската и се засмя.

—     Защо ще ставаш убиец? Ти ли взема книжата от пътника на хаджи Минча?... За всичко си има хора, приятелю. Името ти дори няма да се чуе, когато тази работа бъде готова. Достатъчни са малко пари: не половината ти богатство, а да речем петдесетина хиляди гроша... А всичко друго ще оставиш на мене... Ти дори няма да видиш момчетата!

—     Не! Не! Не ми говори за такова нещо! Да убия човека, защото му вървяла добре търговията? Аллах!

Ибрахим ага се изкиска злобно:

—     Нима твоята болка е от това, че на хаджи Минча търговията върви добре? Та твоята търговия лошо ли върви? Ти за беглика ли страдаш, а?

И пак понижи гласа си до шепот:

—     Ти се измъчваш от обидата, която този неверник ти нанесе. И си прав! Тъй трябва да се чувствува обиден всеки истински мюсюлманин... Рая ли е хаджи Минчо? Рая! А от где има власт да смени мюдюрина? От това, че правоверните са забравили вече господарлъка си... Падишахът е далече и не вижда какво става из обширната му държава... А ние, които виждаме, мълчим и се покланяме на всеки гяурин, стига да има пари!.. Та помисли си, Мехмед ага. Той днес сменя мюдюрина, а утре може да дойде в дюкяна ти и да каже: излизай от този дюкян, защото ми трябва!... Чудно ли ти се вижда?... А може да стане, защото с парите си хаджи Минчо всичко може да направи. Затова ти казвам: който освободи търновската чаршия от него, ще направи добро на всички османлии и на цялата държава! Робите ще се стреснат и ще се научат да почитат агите. Тогава и три пъти повече пари да имат, няма да се осмеляват да обиждат един мюсюлманин, като тебе... Не искал турчин ортак!... Турчинът му направил чест да поиска сортачаването, а той отхвърля честта с подигравка!... Е, прав ли съм?

Караманлията беше потънал в мисли и въпросът го стресна:

—     Прав си, разбира се... Ала...

—  Размисли, приятелю. От тебе аз искам само малко пари да възнаградя момчетата, а как и кога ще я наредя тази работа, ти дори няма да знаеш!

И си отиде. Той беше пуснал вече заразата и нямаше какво повече да прави. Знаеше, че хаджи Мехмед ще се поддаде на нея и ще му наброи жълтиците. А за приятелите си — убийци — той имаше намерение да се погрижи. Сам щеше да ги предаде на властта.

XX

Кина беше наследила от баща си хаджи Янко едно малко лозе до Мармарлия и всяка година на Петровден там се събираха едно-две приятелски семейства да се повеселят, да побъбрят и да изядат обичайните петровски пилета. Така празникът минаваше по-хубаво и в шума и залисията, уморените от работа хора си отпочиваха.

Но тази година някакво лошо предчувствие беше развалило настроението на Кина и съвсем не ѝ се искаше да отидат на лозе.

Хаджи Минчо ѝ се надсмя:

— Хайде и ти, Кине! Дете ли си? Лош сън си сънувала!... На сънища само бабите вярват... А, ние, макар да имаме женена дъщеря, още не сме остарели толкова. Стягай се, стягай! Кое време стана? Хората ще се съберат и нас ще чакат. Я си помисли? Гости сме канили, а нас ни няма...

— До вик не ми се ходи, хаджи!... А за гостите нищо. От тъмно изпратих на лозе момичетата... И Славка от тях-си направо на лозето ще отиде да ги наглежда... Па и ний ще се приготвим...

Тя започна да се приготвя, ала всичко правеше мудно, сякаш насила. Едва като чу, че файтонът спря пред портата, позабърза.

И тръгнаха.

Хаджията беше облечен с празничните си дрехи, с бяла копринена риза и с анадолския фес. До него Кина, с тежките джанфезени дрехи, изглеждаше с десет години по-млада и имаше защо минувачите по улицата да се спират и изглеждат файтона.

Та и Славка, като ги посрещна на лозе, плесна ръце и възхитена викна:

—     Како Кино, колко си хубава! Каква си се подмладила! Да не ти се нарадва човек!...

—     Ей, момиченце ! — засмя се хаджи Минчо. — Не се заплесвай по булката ми, че ще я урочасаш! Е, Стойко не се ли е върнал?

—     Не е, дядо хаджи. За днеска го чаках, ала не си дойде.

—     Път е то, казъм. Керванджията никога не знае кога ще се прибере в дома си. Затова пък, цяла зима си е при тебе...

Славка почервеня от закачката и изтича да покаже на Кина, какво бе направила от сутринта.

Хаджи Минчо обходи лозето и влезе в колибата, където щяха да обядват. Трапезата беше вече застлана и възглавниците край нея наредени.

Той пак излезе навън и бавно се упъти да посрещне гостите.

Първи пристигна Пол Марко бей с жена си, след тях Стоенчо Ахтар с жена си и дъщеря си, около която се навърташе доктор Алеко, сетне и самият доктор.

—     Кого чакаме още? — запита хаджи Минчо, когато всички се наредиха на пейките под ореха. — Даскал Никола, но той ще закъснее... Нали пее в черква, няма как да се откачи по-рано, та да послуша мармалийските славеи.

—     То и ний не ще можем да ги чуем, — засмя се Стоенчо, — първо, защото сега не е май, а юни и второ, защото стана пладне.

—     Кой ви е виновен, като сте такива сънливци, — укори ги шеговито Кина, а се сети, че и на нея най-малко ѝ се искаше да дойде.

—     Славке, дядовото, — поръча хаджи Минчо, — я донеси ракията да си започнем моабета. Все ще остане малко и за даскал Никола.

—     Добре стана, че се събрахме днеска, — каза Стоенчо Ахтар. Има доста работи да си кажем.

Жените се вдигнаха от местата си и тръгнаха да се разходят из лозето. Предупредителните думи на Стоенча им бяха дали да разберат, че мъжете искат да останат сами.

—     Да ти кажа, хаджи, най-напред за училището. Завършихме го и изплатих на майсторите всичко.

—     Видях, — отговори хаджи Минчо. — Вчера ходих нататък и го видях. Само не можах да вляза вътре. Па и не ми се искаше. Ще отида там, когато ще се освещава.

—     Сметките ще ти донеса утре, — продължи Стоенчо. — Само че тя стана една... Парите...

—     Ако не са стигнали, ще ти дам, колкото си дал.

—     Наопаки! — рече Стоенчо. — Останаха повече от половината, защото и други хора пожертвуваха пари за училището. Един по един идваха при мене и даваха. Не е само хаджи Минчо, казваха те, в този град. И ние можем да дадем по нещичко за просвещение!... А пък аз се радвах, радвах, казвам ти, човече, като дете... Радвах се, че твоят пример отвори очите на много наши съграждани... А то е добро... То ще рече, че хората се пробуждат за добротворство и служба народна... Наздраве.

И вдигна чашата си, като че ли за да благослови приятеля си. Хаджи Минчо се чукна с него и с другите гости и се усмихна широко:

—     Пламенен човек си ти, Стоенчо Ахтар. Палиш се от дребни искри... Моят пример бил отворил очите на хората! Вятър работа! И те като мене обичат да помагат, колкото могат на по-бедните и по неуките... Затова са подкрепили постройката на училището... Не че от мен са видели... Колкото за парите, дето са останали, употребете ги за друго нещо.

—     Дай ги на мене, дядо хаджи! — викна доктор Алеко. — Дай ми ги и да видиш, какво ще направя! Откога съм замислил една работа и все не ми беше удобно да ти кажа... Знам си човека. Ако ти бях казал, начаса щеше да отвориш кесията си. А пък грехота е все ти да даваш за общите нужди на града. Мълчах си и чаках сгодно време... Тъкмо сега е сгода... Парите, които бай Стоенчо ти връща, все едно, че са похарчени вече... Дай ги на мене да направя болница.

—     Какво да направиш?

—     Болница. Ще наема някоя къща, ще наредя вътре десетина легла и като се разболее някой сиромах българин, дето няма кой да се грижи за него, ще го прибирам в болницата и там ще го лекувам.

Стоенчо Ахтар гледаше с широко отворени очи, доктор Павел Марков се усмихваше, а хаджи Минчо клатеше глава и мълчеше. Той веднага разбра благородното намерение на доктор Алеко. Значи, всички бяха почнали да служат на народа си. Наистина ли беше прав Ахтарът ? Наистина ли неговият пример ги беше заразил и раздвижил?

—     Защо не си ми казал досега, че мислиш такова нещо? Десет пъти бихме го направили. Още утре се залови за тази работа. Не само парите, които Стоенчо връща, ами и други пари ще ти дам, да направиш болницата, както се следва. Такава болница и в Цариград да няма... Да знаят турчолята, че ний и сами можем да се грижим за народа си.

Ибрахим ага бе видял сутринта файтона на хаджи Минча и веднага прати теляка Алмаз да го проследи. Като научи къде е отишъл старият търговец с жена си, той поръча на двамата теляци да намерят другарите си арнаути и с тях да отидат на моабет в бахчата на Малтица. Той от по-рано беше предупредил арнаутите, какво трябва да направят, ако намерят хаджи Минча някъде на къра и дори им беше дал малко капаро срещу тази страшна поръчка. Сега беше сгодно време. Па и мястото беше много близко до постоянния вертеп на разбойниците.

Докато хаджи Минчо и гостите му се веселяха в лозето на хаджи Янка, в бахчата на Малтица четиримата помощници на Ибрахим ага пиеха непрекъснато силната ракия.

С всяка изпита чашка изразите на лицата им се очертаваха с някакви животински гънки и очите им се зачервяваха.

—     За колко ще свършим работата? — запита единият арнаутин.

Телякът Абдурахман повдигна рамене:

—     Агата казва, че най-малко 30,000 гроша ще вземем, а може и повече... Всичко зависело от големеца.

Големецът беше Караманлията.

С толкова пари всички ще можем да отидем някъде в Анадола и да започнем търговия, — каза другият арнаутин. — Там се печелят луди пари. Стига да си отворен човек.

Тия нещастници говореха за смъртта на един светъл и добър човек с хладнокръвието, с което може да се говори за убиването на някакво диво животно, чиято кожа се цени скъпо.

На два пъти Алмаз излиза да провери местата около колибата на хаджи Минча, откъдето би могла засадата да бъде сполучлива. И вършеше това със спокойствието на стар ловец, без капка съвест и без угризение.

При връщането си той бързо обръщаше чашата си и докладваше на своите приятели:

—     Прегледах всичко. Аз ще ви водя. Няма нужда да чакаме да се стъмни съвсем. Зад едни храсти ще се спотаим и оттам ще чакаме. Като се опита да се качи във файтона...

Четиримата приближаваха ниско главите си и с погледи доизказваха думите му.

—     Сетне, — продължаваше Алмаз, ще се върнем пак тука, като че ли сме излизали само, за да се поразходим из бахчата.

Така и стана.

Слънцето удължи сенките, обагри с червено няколкото разпилени на запад облачета и изчезна зад далечните ридове.

В хубавата синя вечер се носеха веселите смехове на младежите, които бяха излезли из лозята да празнуват Петровден.

Гостите на хаджи Минча си тръгваха. Домакините ги изпратиха до пътя и сами се качиха на файтона. Най-напред се качи Кина, след нея хаджията стъпи на стъпалото, а доктор Алеко чакаше да заеме малката седалка. Хаджията се изправи и екна залп.

Четири изстрела разкъсаха спокойната нощ, а куршумите диво изсвириха.

Хаджи Минчо се олюля и понечи да падне; доктор Алеко едва го задържа и намести в колата.

—     Господи, какво стана!

От всички страни затърчаха разпилените из лозята граждани.

—     Какво има? Кой стреля? Откъде стреляха?

—     Убиха дядо хаджи Минчо!

Кина изпищя и припадна. Самата тя беше ранена, но дотогава не беше усетила болка. Тя гледаше с питащи очи ранения си стопанин и когато чу вика на младежите — забрави се.

—     Карай бързо! — заповяда доктор Алеко на файтонджията, по чиято буза се стичаше кръв. Един куршум го беше одраскал. — Карай бързо! Да стигнем навреме! Господи, дано стигнем навреме!

По бялата копринена риза на хаджи Минча се стичаше кървава струя.

—     Карай, карай, — крещеше докторът.

Конете и без това летяха подплашени от изстрелите.

Когато минаваха през Башдарлък, раненият отвори натежалите клепки и погледна магазиите си. Пред тях, като грамадни чудовища бяха спрели колите от кервана.

—     Виж ти, — прошепна той. — Керванът се върнал.

Кървава пяна го задави.

Пред къщи чакаше Стойко. Сякаш Бог го беше изпратил да помогне на полумъртвия си чорбаджия.
 Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

 

Рисунка от търновската механа "Хаджи Минчо"

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Тодор Янков разказва за търновския кмет Жоржо Момчев

Из "Портрети — скици от миналото"
Тодор Янков
Всяка неделя бивахме на черкова — нашата: "Св. Никола". Баща ми заемаше място на своя трон, отляво до псалта Терекьоолу, който при високите ноти надигаше глава с поглед към черковния свод, а при ниските — потопяваше подбрадник в яката си, и високото, скимтящо ,"и-и-и-и" се превръщаше в ниско и дълбоко "о-о-о-о". Баща ми му пригласяше, убеден, че върши една Богоугодна работа; а ние няколко невръстни момчета, държахме исо. Зад отсрещния пък аналой, който е до владишкия трон, псалтвуваше даскал Давид Тулешков, който при пеенето си, имаше същите маниери на своя събрат Терекьоолу.
Когато наближаваше средата на службата, в черкова се явяваше един човек, който обръщаше вниманието почти на всички. Той се спираше на пангаря и си купуваше 2 — 3 големи свещи, после което пристъпваше пред първите от входа икони, прекръстваше се малко нещо небрежно, и ги запалваше. След това той минаваше по направения му от богомолците път, упътвайки се към даскал Давид и се изправяше на трона до него. Този човек правеше впечатление със своето вродено благородство и безизкуствена важност. Той беше среден на ръст, но пълен и с издаден, закръглен корем. Облеклото му винаги елегентно, като у никого другиго в черкова — черно с леко кафяво пардесю над него, съвсем разтворено, тъй че белоснежната, колосана риза и лъскащата се копринена връзка под него, се виждаха, както и изкрящия ланец на часовника му, прекаран на две места през закопчалките. При всяко издигане на десницата си за прекръстване, блясваше едрият брилянт на златен пръстен, затънал в месестия безименен пръст.
Възбуждайки ми любопитството със своята рядка вънкашност, един ден, напущайки след свършека на службата черквата и, отивайки си с баща си. запитах го кой е този човек, след като му го описах и дадох да разбере за кого питам.
— Ха, той ли? — рече баща ми. — Това е Жоржо Момчов... зенгин човек... богаташ... добър човек...
С думите "зенгин", тоест, богат човек, който като такъв, трябва, разбира се, и да е добър, изчерпваше той характеристиката си, а личните му добродетели и качества вероятно, считаше за дотолкова неважни, че нямаше нужда дори да ги споменува. Впоследствие разбрах, че Жоржо, както обикновено беше известен и е един от редките граждани, които още в турско време са се учили в Париж, че е бил член на търновския революционен комитет и че е лежал заради това в затвора... И след всичко това, вън от обстоятелството дали е богат или не, той възбуди в мене едно непоколебимо уважение, неизменено до самата негова смърт, която мисля го завари в Лозана, в Швейцария.
И, като че сега го виждам да върви по единственната главна улица на града ни, елегантен, както винаги, пушейки с кехлибарено цигаре, отиващ към „полицията“, когато гражданите бяха му направили честта и избрали за кмет. Често се вгледвах в пълното му, чисто избръснато лице, което излъчваше едно пленително добродушие, свойствено на добрите по природа хора; а усмивката му напълно потвърждаваше това мое впечатление.
Стигнал в общината, той винаги заваряше просители — бедни жени и мъже — на които той нищо не можеше да откаже, поради своята доброта. Но секретарят, знаейки характера му, зорко бдеше да не бъде неуместно използуван или поставен в трудно положение. Студен и деловит чиновник, той навреме се явяваше, внимателно следеше, за какво собствено се касаеше работата, и ако просителката или просителят не можеше да бъде удовлетворен, решително се намесваше. „Тази просба, г-н кмете — казваше той отсечено и със суха учтивост, не може да бъде изпълнена“. И той навеждаше причините, цитирайки същевременно разните членове и параграфи от закона. Тогава Жоржо поглеждаше просителя малко нещо стеснено и казваше, казвайки нему и на секретаря:    „Щом е тъй идете оттатък (разбираше се стаята на секретаря) и вижте, какво може да се направи“. На някои пък съвсем бедни, от които лесно не можеше да се отърве, даваше някоя малка помощ от себе си. На бележките на секретаря да не ги учи тъй, той отговаряше смутено, сякаш бе извършил някоя грешка: „Няма нищо де... не е голяма работа... то... знаете.. и след това, за да се промени разговора попитваше, дали няма нещо за подписване.
Между това, наближавайки обед, на улицата горе пред двора на полицията, в която и до днес се помещава общината, чакаше голям и удобен файтон, запрегнат с два черни и извънредно едри коне, които от нетърпение удрят крак по калдъръма. Това е колата на Жоржа. Богат и притежател на голяма парна мелница, той беше станал кмет за едната чест и да удовлетвори, както избирателите си, така най-сетне и своята безобидна амбиция на градски първенец. И той имаше това право, както всеки друг, а още и поради своето положение, образование и минало.
Излязвайки от общината, често пъти някой просител подтичваше след него, като се стараеше да го убеди в правотата на своята молба.
"Добре... Ще видим... ще поговоря със секретаря", отговаряше той и сядаше във файтона си, който заподскачваше по калдъръмената настилка.
Един път, гледайки го, мина ми през ума следната волна мисъл:"Чудесна фигура е Жоржо, махни му бомбето и, вместо него, му тури един калъпадясан тъмновишнен фес ето ти тебе един висши турски сановник — валия някакъв. А един път, виждайки го с цилиндър във файтона му, отиващ на някакъв молебен, казах си в ума: „Същински френски аристократ от времето на втората империя". И наистина, в него имаше нещо картинно и елегантно...
Жоржо Момчов беше личност, личности бяха още мнозина други, но за тях друг път.
Из общински вестник "Велико Търново"- 1934 г.
 
Жоржо/Джорджо Кръстев МОМЧЕВ (1846-1903). Роден в Търново, в семейството на Кръстьо Момчев, богат търговец, епитроп на храма „Свети Никола“ и основен благодетел на класното училище (1846). Учи във взаимното и класното училище в родния си град. По-късно следва в Париж. Владее добре френски и руски език. Занимава се с търговия. По-късно открива собствена парна мелница. В обществено-политическия живот в града взема активно участие. В Търново открива кафене, известно като „Момчевото“. Там се събират най-известните и активни търновци, както и патриотично настроената търновска младеж. През 1869 г. е един от основателите на читалище „Надежда“, а през 1871 г. става член на Търновския революционен комитет. Поддържа лични връзки с Васил Левски, който отсяда в неговия дом. През 1874 г. в лозето му провежда районно съвещание.
По време на Априлското въстание 1876 г. е арестуван и лежи известно време в Търновския затвор заедно с Цанко Дюстабанов. Освободен е срещу голям откуп от негови роднини. След излизането от затвора напуска Търново и се установява -в Цариград. По време на Освободителната война 1877—1878 г. се връща в Търново и се включва в обществено-политическия живот на града. Избран е за кмет и народен представител. Народен представител е в Първото велико народно събрание, заедно с епископ Климент Браницки, Петър Оджаков и Петко Славейков. Ж. Момчев събира общо 290 гласа. Народен представител и във Второто обикновено народно събрание. Кмет е на Търново (1880-1881, 1894-1899). Умира в Лозана, Швейцария. 

Из книгата "Бележити търновци"-съставител Тодорка Драганова
Грета Костова-Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА XVIII

XVIII

За хаджи Мехмед този удар беше съкрушителен. Той не съжаляваше за загубата, която щеше да понесе, защото знаеше, че при високата цена, дадена от противника му за беглика, хаджи Минчо щеше да загуби повече. Не! Неговата мъка беше от ранено честолюбие! Това беше съзнанието, че агите вече нямат оная власт и оная сила, която са имали бащите им. Неговото огорчение идваше от съзнанието, че губеше не той, а турците изобщо.

И пиянството му стана още по-отчаяно. Почти всяка вечер той осъмваше в заведението на Малтица. И вече не подбираше хората, с които седеше да пие. Напротив. Като че ли нарочно избираше най-пропаднали и загубени пияници, които за една чаша ракия можеха да споделят чувствата му.

Край неговата маса често сядаха двама теляци от „Баш хамам“ — Алмаз и Абдурахман — и техният чорбаджия — наемателят на банята Ибрахим ага Капиновалията. Понякога се навъртаха и други двама арнаути, които нямаха определени занятия, но за които селяните от търновско можеха да разкажат хиляди ужаси.

И тази непристойна компания изпиваше десетки литри праскова ракия под звуците на влашката цигулка и на сантура и кроеше злъчни планове.

—     Гяури! — ругаеше Мехмед ага и забравяше, че от дясната му страна стои неговият счетоводител, също българин. — Неверни псета, които много бързо забогатяха и се забравиха... Забравиха, че в тази страна има султан и че на небето има Аллах! А той ще им върне стократно!

Ибрахим ага беше мрачен, мълчалив и зъл човек. Баща му беше кюрд и той бе наследил неговата дива природа. Когато Караманлията се възмущаваше, той отпиваше бавно глътка ракия от чашата си и поклащаше глава:

—     Докато им отмъсти Аллах, ще мине много време. А ние можем по-скоро да свършим тази работа.. И не знаеш ли, какво е писано в корана? Отмъщавай на враговете си, когато са гяури и им прощавай, когато са правоверни. На тия неверници ти защо трябва да прощаваш, Ахмед ага?

И мислите на Караманлията ставаха все по-черни и по-грозни.

А Ибрахим ага познаваше добре работата си, когато говореше за гяурите. Той не беше особено богат човек, а обичаше парите. И те му трябваха, защото искаше да откупи „баш хамам“ и да го направи свое предприятие. Той пускаше змии усойници в сърцето на пияния си приятел и тихичко даваше нареждания на двамата си теляци и на арнаутите да следят хората на хаджи Минча и да му съобщават всичко, което ставаше в неговата кантора и магазии.

Николи не беше дочакал да се уредят книжата по търга за беглика и беше заминал. Иванчо Радювич щеше да отнесе в Цариград тия книжа и да получи берата. При това сам Иванчо много често беше казвал на хаджията, че има мерак да види столицата, този милионен град, където живееше султанът и където се печелеха луди пари.

В средата на декември Иванчо замина. В дисагите на коня той носеше тръжната преписка и един груп жълтици.

На изпроводяк хаджията му бе казал:

—     Ти сега не отиваш на работа, а на разходка; вземи тези пари и си поживей в Цариград, както ти се иска. Тези пари ти ги подарява фирмата, за честната ти служба.

Иванчо Радювич бе тръгнал следобед със силен кон и мислеше да пренощува в Дряново, та сутринта на ранина да продължи. А Бог знай, как се случи, та замръкна пред Дебелец.

Снегът, който застилаше земята, хвърляше матова бяла светлина върху околните предмети и това, като че ли повече плашеше коня. После из едни драки изтрещяха пушки. Силното животно се изправи на задните си крака, направи един страшен скок, хвърли ездача си и полетя в тъмнината.

Пътникът падна със седлото. Лявата му ръка бе счупена, а нозете му така бяха заплетени в каишите на седлото, че не можеше да ги измъкне.

Тогава из драките излязоха двама души. В белезнината на снега не се виждаха ясно техните лица, но очите им гориха кървави и страшни:

—     Умри куче!

Единият го ритна, а другият взе дисагите и заповяда на другаря си:

—     Тръгвай! Тогова го остави! Нека да умре тука от студа!

И изчезнаха. Те вървяха спокойно през снежното поле, защото познаваха добре пътеките и защото знаеха, че долу, в един изоставен кьошк ги чакаше Ибрахим ага с греяна ракия и с три оседлани коня.

В една стаичка на Малтициното заведение седяха хаджи Мехмед, Стефан и двамата теляци. От големия салон на заведението до тях достигаха откъслечните звуци на цигулката и прегракнали пиянски гласове.

Стефан доливаше в чашите вече втората ока ракия, когато вратата се отвори и влязоха Ибрахим ага с арнаутите. Дисагите не бяха с тях, но в пояса на агата беше група с жълтиците, а във вътрешния джоб на мечешкия му кожух бяха скътани книжата, отправени към хаджи Николи.

—     Добър вечер и добре дошли, — любезно ги посрещна Караманлията.—Ние бяхме помислили, че вече няма да дойдете... Сядайте да се постоплите!

Ибрахим ага хитро подмигна:

—     А ние дойдохме и ти донесохме хабер.

—     Хабер ли? От кого? — чистосърдечно се учуди Мехмед ага.

—     От твоя приятел хаджи Минчо...

—     Да се провали! — прокле Караманлията.

—     Чакай, чакай! — прекъсна го Ибрахим ага — Чакай да ти разкажа всичко. Днес онбашията Юнуз научил от конака, че на хаджи Минча пътникът Иванчо взел книжата по беглика и заминал за Цариград. Каза ми я тази работа, а аз казах на моите приятели, че е добре да си отваряме очите и да видим, какви са тези книжа и няма ли да ти потрябват за нещо си.

—     Е? — изкрещя Мехмед ага и изтръпна. Съвестта му още не беше съвсем загубена. Достраша го, че двамата разбойници арнаути са убили Иванча Радювич. — Казвай, какво направихте на човека?

Ибрахим ага кипна:

—     Ти не си познаваш приятелите, Караманли. На хвърли се отгоре ми, като че ли съм разбойник и като че ли не съм се погрижил пак за твоите интереси?... Какво сме му направили на човека!?.. Нищо! Не сме го бутнали с пръст. Моите момчета си опитваха пушките...

—     Нещастници! — изпъшка Мехмед ага. Стефан гледаше с опулени очи.

—     Чакай де! Опитваха си пушките и стреляха на въздуха. А коня на пътника се подплаши и го хвърли на земята... После ние намерихме дисагите... Това е! Няма нищо страшно, както виждаш.

Колкото и да беше изплашен и забъркан, Мехмед ага беше любопитен да види тия дисаги, които криеха и материалната му загуба от беглика и унижението му на ага.

Ибрахим чувствуваше това и небрежно му подаде книгите:

—     Виж дали те интересуват. Ако не — ще ги дам утре на хаджи Минча.

Караманлията пое книжата и се загледа в тях. Но едно синьо листче, изписано с едрия, равен почерк на хаджи Минча не можа да разтълкува. Той го подаде на Стефана:

—     Прочети го!

Стефан зачете с неясния си пиянски глас и превеждаше на турски. В синьото листче хаджи Минчо даваше наставления на зет си, как да постъпи с утвърждаването на търга. Това не беше нещо особено или странно. Но накрая имаше една мисъл и тя накара Караманлията да избухне. Старецът пишеше: „И не забравяй, синко, че хаджи Минчо турчин ортак не рачи! Нека се пръждосат всички читаци в Анадол!“

—     Така! — изръмжаха почти в един глас турците. — Да изпратим това писмо на мюдюрина!

—     Оставете тези мисли настрана! — махна с ръка Ибрахим ага. — Ако го изпратим на мюдюрина, цяло Търново ще научи, че ние сме намерили книжата. Ще се вдигне шум и кой знае докъде ще се стигне!

А той мислеше само за група с жълтиците, който стоеше в пояса му и го топлеше.

—     Прав си! — промълви Караманлията и се замисли

—     Остави мисленето за други път. Все ще намерим начин да си отмъстим на неверника, който се заканва на Исляма...

Цигулката беше почнала да извива нова песен, чукчетата на сантура чевръсто подскачаха по опънатите струни, бледи момичета с каносани нокти на нозете извиваха някакви неприлични танци, а Малтица носеше четвъртата, или пета ока с ракия на масата на Мехмед ага.

Същата вечер Стойко се връщаше от Дебелец. Беше ходил да вземе новата си кола и сега се връщаше засмян и доволен. Облечени с тежки чулове, биволите пристъпяха бавно и спокойно, като че ли заслушани в песента на новите колелета.

Сам Стойко слушаше тази песен с увлечение. Тя му разказваше за пролетта, която ще разтопи снега и ще издърпа из земята злаковете, която ще раззелени дърветата и ще тръгне пред керванджиите по белите, равни пътища: ще ги води от град на град, през десетки села, да носят стоки и да радват хората... Пролeтта ще доведе и Керванджийката. Ще я закове, хе там, на небето, та по нея да се оправят и странници и скитници.

Стойко си спомняше думите на дядо Али. Откакто бе поел от него карванбашийството, той твърде често се заглеждаше в малката бледа звезда и в погледа му имаше винаги топла благодарност. Беше се научил вече да се оправя по нея и по нейното положение да намира бродовете на Янтра и Росица. Затова ѝ беше благодарен. Затова я почиташе: само нея и хаджи Минча. Той всякога ги сравняваше и съпоставяше и всякога намираше колко голяма е приликата между тях. Така му бе казал и дядо Али: хаджията блестеше, като звезда и сочеше път... И колко хубав, колко светъл беше този път: да правиш добрини на хората!

Унесен в мисли Стойко се сепна, когато биволите изпръхтяха и спряха насред пътя.

—     Хайде, Арап! Защо спряхте?

И повдигна остена да подкара добичетата, ала чу някакъв стон и скочи от колата. Пред животните лежеше човек.

—     Ей, кой си? — надвеси се Стойко над падналия. Човекът простена:

—     Помогни, братко българино... Едната ми ръка е счупена, а навярно и краката ми не са в ред...

Стойко го повдигна на ръце и с усилия го намести в колата. Сетне прибра седлото и се огледа не е ли останало нещо на пътя.

—     Ей, сиромах, сиромах! Какво ти е дошло до главата!...

Той се взря в лицето на ранения, но не можа да го познае, защото беше тъмно, а и болките го изкривяваха..

—     От къде си?

—     От Търново... Пътник съм на хаджи Минча.

—     Бай Иванчо! — викна Стойко. — Ти ли си? Божичко ! Накъде беше тръгнал, та ти се е случило това нещастие?

—     Ти кой си? — промълви Иванчо с усилие.

—     Аз съм керван-башията Стойко. Добре, че те намерих, а то би замръзнал... Е, какво стана?

—     Нападнаха ме, Стойко. Кои ме нападнаха — не познах. Стреляха отгоре ми, конят се подплаши и ме хвърли... После дойдоха двама при мен и взеха дисагите... Ох...

—     Не приказвай вече! — заповяда Стойко и внимателно зави ранения с шубата си. — Лежи тихо. За час ще стигнем в Търново. Ще те закарам направо при доктор Алеко. Той ще те изцери.

Сега биволите тръгнаха по-бързо и колелетата на новата кола запяха дръзко, остро и заканително.

Нападението над Иванчо Радювич толкова разгневи и оскърби хаджи Минча, че той още от тъмно отиде в кантората си и едва дочака да се отвори чаршията, за да изпрати писаря си Рачо да повика мюдюрина. Хаджията добре знаеше своето могъщество и власт, за да си позволи да отправи такова искане до управителя на търновския санджак.

И Садък паша беше твърде разтревожен, когато слезе от файтона. Той не знаеше нищо за произшествието, но предполагаше, че нещо не е в ред, щом го викаха толкова рано.

Отсрещната страна на улицата, през прозореца на дюкяна си Караманлията видя файтона и поклати глава.

—     Ето защо се развали реда в държавата! Не хаджи Минчо да отиде при мюдюрина, а мюдюринът да отиде в магазина на хаджи Минча. И то за един никакъв слуга... Сами турците глезят гяурите!

—     За какво разправяш, Мехмед ага? — запита Стефан.

Турчинът му махна с ръка и продължи да гледа. Хаджията посрещна мюдюрина пред вратата на магазията си.

—     Заповядай, паша ефенди.

Той изглеждаше блед и разстроен.

—     Какво се е случило, дядо хаджи? — запита пашата и се отпусна на стола до мангала. — Като дойде твоят човек да ме вика, хиляда мисли ми минаха през главата.

—     Случи се нещо много лошо, Садък паша. Нещо, което никога не се беше случвало с мой човек... Затова те повиках. Може би аз трябваше да дойда при тебе, но не съм научен да ходя в конака, а камо ли пък да идвам да се оплаквам.

—     Добре си направил, дядо хаджи, че ме повика. Кажи какво има?

Хаджията завъртя нервно броеницата си.

—     Вчера моят пътник и най-доверено лице — Иванчо Радювич — взе от конака книжата по беглика и замина към Цариград, за да ги занесе на зет ми за утвърждаване.

—     Зная. Иванчо ефенди идва при мене и аз му предадох книжата. Дори му пожелах добър път и му казах да занесе много здраве на хаджи Николи. Е, нататък?

—     Снощи са намерили Иванча насред пътя, със счупена ръка и с навехнати нозе. Някой е стрелял срещу него, но за щастие не го убил.

—     Откраднали ли са му нещо?

—     Дисагите с парите и книжата: кожени дисаги, с които той пътува винаги.

Садък паша смръщи вежди:

—     Крадци ще са го нападнали... Кой го е намерил на пътя?

—     Моят керван-башия. Случайно се връщал от Дебелец и го намерил. Едва не бил замръзнал в снега.

—     Аз ще отида с твоя керван-башия на мястото да видя, как стои работата. Колкото за книжата и парите не се безпокой. Книжата ще изготвим отново, а парите ще ти се заплатят от конашката каса.

—     Парите не ги ща, Садък паша. Трябват ми нападателите. Искам да зная, кой се е опитал да пречи на моите хора да въртят търговията ми... Аз съм от четирийсет години търговец и шест султански берати ми дават право да търгувам... Искам да разбера, кой не зачита бератите на султана. И ако търновската власт не успее да залови нападателите, аз ще искам великият везир да изпрати нарочни хора от Цариград да свършат тази работа.

Садък паша знаеше, че тази закана може леко да бъде изпълнена и промълви почти изплашен:

—     Ще направя всичко, дядо хаджи... Всичко, което е по силите на властта, ще бъде направено.

Той взе Стойко във файтона при себе си и замина за към Дебелец.

От мястото, където бе паднал Иванчо Радювич, ясно се виждаха следите на двама мъже. Те водеха до един кьошк, в чието огнище пепелта още беше топла. В най-тъмния ъгъл бяха захвърлени кожените дисаги.

Кьошкът, обаче, беше на една бабичка, която живееше при снаха си в Лясковец и от три години не беше се връщала в Търново.

Ибрахим ага отлично бе предвидил всички възможности и майсторски се бе приготвил против изненадите. Арнаутите не бяха видели група с жълтиците, а за намерените книжа бяха получили от Караманлията по 50 гроша. Това ги задоволяваше достатъчно, за да държат езиците си внимателно зад зъбите.

Но това, което Садък паша не бе забелязал, не избегна от наблюдателното керванджийско око на Стойко: от кьошка надолу, през лозята следваха следите на три коня. Тези следи го доведоха до бахчата на Малтица.

А той знаеше кой от гостите на Малтица мразеше хаджи Минча и гледаше да му напакости.
 Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ