И пламват въстания...

 Из сказка, изнесена от писателя Змей Горянин на 20 март 1939 г. във В. Търново

И пламват въстания. От тук, от сърцето на робинята- Родина се дава първа искра на пожарите, които властта на султаните гаси с реки юнашка кръв.
"Дигнаха се на народна буна търновци. Дубровнишки търговци им донесоха джепане. А ги водеха бан Тодор Балина и Петър Соркочевич. И дойде Синан паша от Цариград. И много погинаха, та Янтра протече червена. Лето от Христа Бога в плоти 1595“.
Минава кървавата вода, отича се, забравя се.
Не се забравя жаждата за свобода! Не се насища с времето и търпеливостта!
Благочестивата вдовица Мара подготвя въстание в 1700 година. Тя е слаба и немощна жена, но е велика майка: изпраща сина си курбан за народното дело.
Пак се пролива река кръв. Синът на вдовицата се завръща. В тъмна доба похлопва на пътната порта:
—    Кой?
—    Свой! Майко, отвори!
—    Защо се върна?
—   Пресрещна ни аскер. Половината от момците паднаха, а другата половина... едва успяхме да избягаме...
—   Аз не съм раждала син, който да бяга от народните душмани. И ако тачиш майка си, върви умри!
Пак отшумяват кървавите води на Янтра. И пак обхождат улиците на стария град среднощните видения.
Те спират пред вратите на Велчо Джамджията, на Колю Гайтанджи, на Иванаки Врачалията, пред скромната килия на кроткия отец Зотик. И на всички среднощните видения шепнат:
—    Елате при нас! Умрете като нас и славата ви ще пребъде във вековете.
—    И те умират!
Умират, както умряха храбреците от четата на капитан дядо Никола!
Умират с вяра в бъдещето, защото знаят, че в черквата Св. Четиридесет мъченици, обърната в джамия, има една колона от Иван-Асен.
За тази колона Раковски завива на челото си зелена чалма и облича тежко дервишко джубе. За нея отива, като правоверен мохамеданин, в джамията и докато всички молещи се притискат чела до земята той с жаден поглед пие словата на най-великия син на България.
За славата на тази колона се вдига и х. Ставревата Буна!
Има мъртви камъни, които са по-живи от самия живот!
Тъй живи са камъните на Търново! Те вдъхновяват за борба и за труд. Те карат всички да горят от една едничка любов.
—    България.
Абаджията ловко дипли гайтана и тананика:
—    Къде си вярна ти любов народна...
Кожухарят тъкми контош за ханъмата на някой паша, а в душата му звучи:
— Тръба ечи — Балкан стене— сам юнак на коня!..
Монахът обхожда села и градища и с молитвен екстаз благовестява:
—    С нами Бог, разумейте язици и покоряйте ся, яко с нами Бог.
Тежките каси на х. Минчовци на Селвелиевци, на х. Николиевци и на десятки техни събратя щедро се разтварят за народно училище и народна църква.
Защото борбата е за всички и на всички!
Нейният завършек идва с бурния устрем на Стефан Стамболов, на Пановчето, с победоносните войски на Княз Цертелев. Идва откъм Орлов връх по същия път, по който бяха дошли всадниците на хан Крум.
Може би моите видения из Търново са тъмни и странни. Може би са разкъсани от бързината на мислите и от силата на възторга, с който аз им се любувам. Но за мене тези видения са перли — най-едрите и скъпи перли от огърлицата на България. И знам, че не са мои, че не мога да ги свържа в наниз; и сам да ги дам в дар на родината. Но вярвам дълбоко, че след мен, след всички други като мен, ще дойде оня богопомазан избраник призван да зове с могъщия си глас — невинен, като Мелезанда, и светъл, като Пелеас.
Той ще мине през Велико Търново с царствената походка на Иван-Асеня, с кроткото слово на Евтимия и с пламенното сърце на Велчо Джамджията.
Той ще дойде да завърши истинския лик на старопрестолния град в чаровната светлина на един нов век—новият златен век на Симеона!
*
Наистина, аз не ви разказах нищо ново. И не за да ви уча дойдох при вас, а за да ви поднеса своята голяма, непресторена и проста обич, и заедно с вас да благословя миналото. Да го благословя със скромните, несъвършени и слаби възможности на книжовен труженик, но с възхищението на горд син на България.
Бъди благословена о, колона на Омортага, върху която времето не е заличило мъдростта, че човек умира, но тия, които дойдат след него, трябва да спомнят делата му!
Бъди благословена о, колона на Иван-Асеня — цар на българи и гърци, която ме опива с омайното вино на вярата, че това, което е било, ще се върне по повелята на правдата и справедливостта.
Бъди благословена о, свещена пръст на Света Гора, на Царевец, на Трапезица! Бъди благословена! Защото си била честита по теб да минават стъпките на Свети Теодосий Търновски.
Трижди бъди благословена о, царице на градовете! 

Нека светлее твоят ореол, могъщ и величав, над цялата родина и нека ни дава сили! 

Нека струите на твоята Янтра разнасят песента на неземното ти величие! 

Нека жълтите минзухари цъфтят, като свещи из твоите лесове, като свещи за всичките ти велики рожби, паднали за блясъка на твоята слава, и които ние, затрупани от сивите делници, забравяме. 

Нека пеят славеите ти и чучура на Мармарлия за белите дни, които ще дойдат.
Те ще дойдат о, царице на градовете! Може би ти униваш, може би ти страдаш от тежките нелепици на действителността и от нашето тъпо безразличие. Но ти няма да умреш! Ти не може да умреш. Белите дни ще дойдат в предела на века, който води от сегашното болно време към великото утре, когато всеблагата десница на Промислителя ще се простре над твоето чело, за да сложи още по-светла и още по-блестяща корона!
В. Търново
"Св. 40 мъченици" 1939 г.

Картина на Васил Горанов

Съдържание: 
Велико Търново в сянката на вековете
Величието на Асеневци
Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила...
Величавият образ на свети патриарх Евтимий и търновските новомъченици 
И пламват въстания... 
 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Как България падна под турско иго

  Из Царственика на Христаки Павлович

ВТОРО ТУРСКО НАШЕСТВИЕ В БЪЛГАРИЯ

По време на това несъгласие на българите турците нападнаха България от всички страни: от Бяло море излязоха в Ипсала, Калипол, Енес и Солун, а от Черно море излязоха във Варна, Месембрия, Анхиало и Бургас. И така турците обкръжиха отвсякъде България. Настъпи голям смут и безпокойство и големи трусове в лето Господне 1367. Турците взеха много места в България.

В лето Господне 1369 българският княз Момчил Пирдопски поведе войска срещу турския цар Оркан. Първото сражение беше в Ипсала и турците надвиха българите. Българската войска беше в това сражение 112 000 души, а турската 159 000 души. Турците избиха 93 000 души от българите, и убиха техния княз Момчил. Обаче и българите убиха техния цар Оркан. Но турците не отслабнаха, а веднага си поставиха за цар Сюлейман, по-стария син на Оркан. Българският цар Иоан Шишман събра пак 24 000 души войска. Моли и Страшимир да дойде на помощ, но той не дойде. И така Иоан Шишман отиде само със своята войска и много се труди, но не можа да успее и турците надвиха българите и завладяха Тракия и Македония. И превзеха Кизик, Енес, Кавала и Демотика, Къркклисия и Ескиполис, Бургас, Анхиало и Месембрия, после Варна, където стана голямо кръвопролитие, после Добруджа, Каварна, Пазарджик и Бабадаа. После обсадиха Шумен и за 8 месеца го превзеха, след това Карнобат и за 70 дни го превзеха, след това Ямбол, Сливен, Загора и още много други места. Най-после отидоха и завзеха Едрине. Там Сюлейман постави своя престол.

След 10 години Вукашин, княз на Битоля и Охрид, и неговият син Марко, и Константин, сръбският княз, и много още князе събраха войска до 125 000. Иоан Шишман им прати от Дакия на помощ 15 000 души българи и власи. И така отидоха срещу турците с намерение да ги изгонят и изтребят от България. Но Божието провидение беше против това, защото някои турците избиха, а други взеха и откараха пленени в Едрине. Тогава и храбрият Марко Кралевич, и Константин, сръбският крал, бяха пленени, откарани в Едрине и държани в тъмница 12 месеца. А Вукашин и други князе преследваха чак до Филипопол и Пазарджик и там ги убиха. В това сражение обаче беше убит и самият Сюлейман, турският цар. Но турците веднага си поставиха за цар Мурад II, който веднага отиде в Анадола и събра войска от 30 000 турци и 2050 генуезци и завладя цяла България.

В това време Иоан Палеолог почна война с турците. Но те и него победиха окончателно в лето Господне 1383.

В това време жителите на Солун бяха повикали венецианска войска на помощ, за да си защитят града. Когато Мурад отиде към Солун, латинците веднага избягаха, а тамошните жители се затвориха в града, султан Мурад ги обсади и започна сражението. Тогава един калугер от манастира „Свети Иоан Предтеча“, който сега се казва Чауш манастир, съобщи с писмо на султан Мурад за подземния воден канал, който влизаше в Солун и го напояваше. Той му писа така: „Многолетен Царю! Ние искаме да те видим днес в град Солун, а догодина в Цариград. Ти само трябва да отбиеш на това-и-това място водата, която напоява Солун.“

Това писмо предателят завърза на една стрела и я изстреля в царската шатра. Турците намериха писмото и го прочетоха. И така, те веднага отидоха на указаното място и отбиха водата. Когато солунци видяха това, те веднага отвориха градската врата и се предадоха сами в лето Господне 1390. След това султан Мурад отиде при сръбския княз Лазар и биха се при Шар планина. В този бой султановата войска уби княз Лазар, а Момчил Милош уби султан Мурад, но и него турците убиха в царската шатра в лето Господне 1391.

След смъртта на Мурад, цар на турците стана Баязид I Илдарам, синът на Мурад I. Той извади Марко и Константин от тъмницата с ходатайството на своята майка Мария и постави Марко да владее Битоля, докато е жив, и го нарече Битолски паша, а на Константин даде Серес и го нарече бей.

След това Баязид I нападна престолния град българско Търново и отиде там с голяма сила. Биха се много със Шишман и беше голямо кръвопролитие през деветте месеца след гръцкото предателство. Понеже гръцкият цар Мануил, както се каза по-горе, по свидетелства на руски историци доведе турците в България.

През тази война след 9 месеца Иван Шишман видя, че турците ще победят и заедно с цялото си войнство и с всичките си велможи избяга от Търново и отиде в Средец, тоест в София. По същия начин избягаха всички, които живееха в Мачин, Растол или Силистра, Русчук, Свищов, Никопол и Плевен, някои в Средец, а някои в Дакия. И тогава турците превзеха Търново и всичките градове по реката в лето Господне 1396.

Иван Шишман отиде в София, скри всички царски съкровища в манастира Урвич, който беше край Искър, беше ограден с яки стени и заобиколен отвсякъде с вода. Там той остави малко войници, а с останалите си войници се съпротивляваше на турците в продължение на 7 години.

В това време султан Баязид I повика Марко от Битоля и Константин от Серес и отиде във Влахия да воюва с българския воевода Мирчо (Иоан Зонара го нарича Мирчо, а Мавро Орбини- латинският летописец, го пише Димитър, българин родом от Видин). Мирчо видя това, събра и той много войска и се опълчи на Баязид I, но когато видя на хоругвите, които носеха войниците на Марко и Константин, кръстове и свети изображения, се побоя от Бога и не рачи да се бие. А Баязид I, като видя, че той не ще да се бие с християните, веднага повика своите турци и те съсякоха Марко и Константин на малки части на мястото, наречено Калугерен, по-долу от Букурещ, после се сражава с Димитър и го направи поданик.

В това време унгарският крал Зигизмунд съвсем неочаквано нападна Никопол и принуди Баязид I да сключи мир с Мирчо воевода, и така дойде до Никопол и победи Зигизмунд, който и като побягна с коня си едва се спаси от турския меч. Беше изпратен Зигизмунд от светия римски папа на помощ на християните, понеже светейшият папа беше разбрал жестокостите, които турците нанасяха на християните в България. Беше посъветвал и склонил френският крал Карл Шести и бургундския херцог Филип, венецианци и поляци да отидат със Зигизмунд на помощ на християните. Но както вече се спомена по-горе, те в нищо не успяха, а Баязид I видя своето щастие, възгордя се и отиде да превземе Цариград. Той взе със себе си българските князе Вълко Добруджански и Лазар Евхаитски и опустоши и разори околните градове. Цариград държа в обсада цели 10 години и войниците му можеха да го превземат, ако не го беше възпрепятствал Темерлан, султан татарски, който беше излязъл от Меотийските и Карпатски планини с 500 000 татари. Темерлан завзе Скития, Сарматия, Мидия, Месопотамия, Персия и Анатолия. Когато Баязид I чу за това, веднага остави Цариград и отиде да воюва с Темерлан. Той остави в Тракия и Македония двамата свои синове Узун Мусулмана и Муса, като им нареди да се бият с останалите българи и сърби и да ги покорят. Той отиде в Анатолия и се сражава с Темерлан. Но Темерлан го победи плени и го заключи в желязна клетка, което той не можеше да понесе и се самоуби.

След смъртта на Баязид I в турското царство се възцариха неговите синове Узун Сулиман и Муса. Тези двама братя се съгласиха да се бият с българите и със сърбите, а след това се сражаваха помежду си с голямо кръвопролитие, докато зет им Ахмед Паша ги помири. И така султан Муса отиде в Дардания, която е Западна България, като Охрид, Битоля, Херцеговина и Далмация сиреч Илирик, като водеше със себе си и българските князе, които бяха под турска власт, Вълко Добружански и Лазар Евхаитски в лето Господне 1409.

Узун Мусулман взе със себе си зет си Ахмед паша и го прати да воюва при Златица, а сам дойде в Самоков. Събралите се много българи в Костенец го убиха в лето Господне 1411.

Когато султан Муса чу за това, разгневи се и уби Вълко и Лазар и колкото други князе имаше до себе си. Той остави Дарданската земя и дойде до Самоков, и там се сражава с българите, победи ги и уби цар Иоан Шишман. От Иоан остана един син жив на име Владислав, който избяга при Страшимир във Видин.

След това султан Муса отиде да превземе Златица. Когато Георги Шишман чу за убийството на брат си Иоан Шишман, веднага събра множество войска българи, сърби и маджари и отиде в Златица, сражава се с турците, победи ги и уби султан Муса и Ахмед паша и цялата тяхна войска до един в лето Господне 1421. След това се върна във Видин.

След султан Муса се възцари султан Мехмед, но за много кратко време и умря. След него се възцари Мурад Втори в лето Господне 1422. Тогава умря царица Мария, майка на българския цар Георги. По това време имаше голямо и ужасно знамение, сиреч помрачи се слънцето и настана тъмнина на Земята дотолкова, че се виждаха звездите на небето като нощем.

На 17 юли 1432 султан Мурад II тръгна на война срещу българския цар Георги, който не можеше да му се съпротивлява, и помоли за мир, като му даде сестра си Мария. Така пише Иоан Зонара. А Мавро Орбини пише, че Александър я дал в Бурса за мир на султан Мурад I. И тя била наречена Каламария (Хубавата Мария).

След това султан Мурад II отиде в Сърбия, завзе сръбската земя и в лето Господне 1438 завзе град Борч. После отиде в България и разори градовете Скопие и Велес, завзе и всичките околни градове и изгори в тях много хора. После отиде в царския град Семередов. Българският цар Георги Страшимир нямаше войска да му се противопостави и отиде в Унгария и събра унгарци. И така в лето Господне 1440 той дойде с тях и с колкото имаше свои да воюва с Мурад II в Белград, сражава се с него, победи го и взе Белград от него. След това се върна в унгарската земя. А Юсеин паша, турски воевода, завзе град Ново бърдо. След това отиде да обсажда Белград, а султан Мурад отиде в Далмация и я превзе цялата и най-вече великия град Рогоза (Дубровник) и всичките околни градове и села, и зароби много народ от Босненската земя. После отиде срещу Иоан Кастриот, който нямаше войска да му се противопостави и помоли за мир. И даде на Мурад в залог за вярност трите свои момчета: Георги, Константин и Светослав, и трите свои дъщери. Тогава, чувайки, че братята на Константин Палеолог - Димитрий и Тома, владетели на Аморея, имат междуособна война, Мурад II се помири с Иоан и отиде в Аморея. Когато Тома чу, че Мурад II идва към Аморея, излезе да го посрещне мирно и обеща да му даде голяма част от земята си само да не го убива. Димитрий обаче оказа съпротива. После обаче видя, че не може да му устои, остави Аморея и побягна в Рим при папата, вземайки със себе си и главата на свети апостол Андрей.

Когато папата чу, че цар Димитрий Аморейски идва, бързо излезе да го посрещне и го прие тържествено. Димитрий му разказа за всичките жестокости на турците по аморейската земя и го помоли за помощ. Папата му каза: „Знам, че турският султан е неприятел на всички нас, християните. Но между християните има несъгласие във вярата. Ако всички гърци, българи, сърби и арбанаси се съгласят с Римската догма, тогава всички заедно французи, венецианци, немци, маджари и поляци могат да отидат срещу турците и да ги победят, и да ги изгонят от българската и гръцката земя. Те написаха писма до Георги Страшимир, царя на българите, и до сърбите и искаха отговор.

Българският цар Георги, а също и сърбите и арбанасите не се съгласиха с този съвет и не отидоха с папата. Въпреки това гърците, французите, немците, венецианците, унгарците и поляците се събраха и отидоха да воюват с турците, предвождани от Димитър Палеолог, който беше убит още в първото сражение от турците. След това му отрязаха главата, сложиха я в кожена торба, напълнена с мед, за да може да се съхрани, и я отнесоха в Бурса на султана като знак на победата. Безброй папски войници бяха тогава убити, турците им режеха главите и правеха големи могили от тях, а от труповете – планини големи за вечна памет. И беше голям страх и ужас.

След това Мурад II отиде да воюва в Анатолия с персийския шах Узун Хасан, а в Едрине остави турския султан Мехмед II.

В това време българският цар Георги Страшимир, неговият брат княз Владимир и битолският воевода Янкул събраха много войска. Георги отиде в Златица, разби Мустафа паша и уби всичките му войници до един. После отиде в Ниш и разби турския везир Осман в лето Господне 1447. Най-после отиде в Сърбия.

Воеводата Янкул отиде във Влашко и там разби Магзег бега, близо до Букурещ, после разби Юсеин паша на река Яловица и изгони всички турци от Влашко, след това отиде на Родостол, или Силистра, и най-после в престолния град Търново.

Княз Владислав, който беше на възраст 23 години, отиде в Добруджа и обсади град Варна.

В тия времена се върна султан Мурад II от войната с Узун Хасан и пристигна в Бурса, понеже неговият син му беше писал, че българите успяват и наближават Едрине, за да го превземат. И той веднага събра 300 000 души войска и отиде в България, сражава се в Шумен с Владислав, победи го и го уби в лето Господне 1448. Като чу това, Янкул веднага се върна във Влашко. Георги изпъди всички турци от Сърбия и дойде до София. Но веднага дойде срещу него силна войска начело с Георги Арбанас и с великия турски паша.

Този Георги беше един от тримата синове на Иоан Катриот, който бяха дали, както по-горе се каза, за залог на Мурад. Другите Мурад вече беше убил, а него не го уби заради неговата храброст, но го направи бейлербей и го нарече Скендер, сиреч втори Александър.

Този прочие Георги, понеже търсеше начин да избяга от турците, изпрати напред споменатия паша. Той воюва с Георги и беше взет в плен. И тогава Георги Арбанас побягна в българската войска и помоли от цар Георги да му даде до 300 изкусни във военните работи хора. Арбанас събра до 12 000, а от Черна гора му дойдоха на помощ 8 000 души и отиде в Албания да освободи отечеството си от турците, които бяха отишли да го превземат след смъртта на баща му.

Когато се разчу за идването на Арбанас много хора се зарадваха и всички се стичаха във войската му, така че той събра там още 22 000 души. И така той отиде до град Крой, и нападна през нощта турците, посече 40 000 души от тях и превзе Крой.

След като Мурад II и неговият син Мехмед II чуха за това, много се разгневиха. Мурад II събра до 300 000 души отбрана войска и отиде да воюва с Георги Арбанас, обсади градовете Крой и Дурацо. Георги обаче нападна пак нощем Мурадовата войска и му изкла до половината от войската му, и пак на следващата нощ. И така изпъди турците от своето отечество. А Мурад II от гняв и ярост се разболя и беше отнесен едва жив в Едрине, където умря в лето Господне 1449.

След смъртта на Мурад II се възцари синът му Мехмед II. Той остави българите, сърбите и арбансите и отиде срещу гърците и обсади Цариград. Веднага построи и крепост над Цариград. Направи и до 80 лодки каици и ги пусна в Черно море, в Боаза. Отидоха обаче само до Галата, а нататък не можеха да преминат, защото във водата имаше железни вериги (синджир) от Галата до Цариград. Случи се обаче така, че в това време повя силен южен вятър и така разигра морето, че морските вълни прехвърлиха всичките лодки през веригите. И тогава турската войска можа по море и суша да обсади Цариград.

Когато гърците видяха това, отчаяха се за живота си и се приготвиха да умрат за отечеството си , но да не се дадат на турците. Биха се три дена и от гърците и от турците паднаха повече от 200 000 души. Гърците обаче отслабнаха и убиха своя цар Константин и неговия брат Теофил. И тогава турците напълниха всичките цариградски улици. Кой може да изкаже тогавашното безчестие на цариградските християни! Мехмед II нареди на своите турци в продължение на три дена всеки да прави каквото иска. Тогава турците посичаха старите, а младите заробваха, вземаха девици за жени, обираха богатствата и правеха безброй други неща.

И така беше три дена. След три дена Мехмед II заповяда да се изведат всички цариградски християни на Ат мегдан, колкото са останали живи, отделно боляри, отделно сиромаси. И султанът ги попита къде са си скрили съкровищата. Те му отговориха: „Ние събирахме толкова, колкото да се изхраним, а за богатство не работехме.“. Тогава султанът повика техните слуги и с мъчения ги разпита къде са скрили техните господари своите богатства. След това, разбира се, веднага нареди да се изнесат среброто, златото и скъпоценните камъни на Ат мегдана. От тях направиха могила. Изнесоха и съкровищата от „Света София” и направиха от нея друга могила.

Удиви се Мехмед II, като видя толкова голямо богатство, и заповяда да мъчат гърците, и посякоха всички техни жени и деца, а простият народ раздели като роби на своите турци. После отиде в Патриаршията и беше на място, където сега е джамията на султан Мехмед II, и беше и в църквата на светите апостоли Петър и Павел.

 Патриархът излезе с народа, който се намираше вътре, и се поклони на султана. Той го попита: „Ти кой си?“. Патриархът му отговори: „Аз съм отец на този род!“. Султанът му рече: „Ти ли си великият Поп? А онзи му отвръща: “Аз съм, многолетний царю!“ А султанът му отвръща: „Подарявам ти живота, тази църква и по хиляда жълтици в годината, за да останеш такъв, какъвто си бил досега.“. Патриархът рече: „Хей, многолетни царю, въпреки че намерих милост при тебе, моля те, дари ми и този народ, който е с мене.“. Султанът му рече: „Колкото са калугери и попове, дарявам ти ги, но светските лица ще погубим, защото ми се съпротивляваха, не дойдоха да ми се поклонят и подчинят.“. Като каза това, султанът си отиде.

В лето Господне 1454 султан Мехмед II събра войска до 500 000 души, избрани турци, и отиде да покори останалите български и сръбски градове. Като стига до Филипопол научава, че в Туловското поле се крие българска войска. Начаса изпраща Арап Исуф паша с 15 000 души турска войска да избият там всички българи.

И така те дойдоха в Средна гора и намериха там манастира „Свети Николай”, разсипаха го до основи и избиха всичките калугери и мирски хора, които се бяха скрили в него. После отидоха в село Турия и го разориха. След това влязоха в Туловското поле, където нямаше българска войска, а простият народ с жените и децата се криеха в горите, събрани в околностите на градове и села, които, като видяха турците, много се уплашиха и молеха Бога и викаха на висок глас до небесата: „Господи, помилуй!“. И Господ чу техните молби, и покри веднага цялото поле с мъгла, и притъмня толкова, че турците не се виждаха един друг и се избиха до един. И веднага след като не остана нито един от турците, мъглата се вдигна. Народът видя това чудо, прослави Бога и чудотвореца Николай и нарече това място тогава, та и досега Мъглиш.

        Султан Мехмед II, като чу това, се разгневи много на българите и отиде в Самоков, а Зинан паша прати в Златица, който с бой завладя Златица. После отиде и обсади Ловчанската крепост (кале). Оттам отиде във Видин на война с българския цар Георги Страшимир и се сражаваха в голяма война. Султанът завладя Самоков за 7 месеца с голямо кръвопролитие, а славния град София за 7 години. После взе Пирот без бой. Обаче българите побягнаха и се затвориха в Ниш. Турците веднага обсадиха и Ниш и след 9 месеца го превзеха. След това отидоха в Сърбия и разориха град Отравица, Ново бърдо и Ситница в лето Гоосподне 1456. Зинан паша се би при Видин три години с Георги, победи го и го изгони от Видин, и го плени жив него и всичките му деца в Капинско в лето Господне 1459. А най-последният благочестив български цар Георги и неговата царица Ирина починаха и двамата в Рудник в лето Господне 1460. А какво стана с трите им деца, Стефан, Мария и Анастасия, не е известно.

И така българите, гърците и сърбите паднаха под турско иго, та и до днес.

ПОСЛЕДНОТО РАЗОРЯВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ

Когато Мехмед II завладя Цариград, му се роди син, който се нарече Селим втори. Когато този Селим стана на 16 години, почна да търси начин да убие баща си и да се възцари на неговото място. Мехмед II усети това и заповяда да му извадят безмилостно очите. Селим обаче разбра за това и скоро избяга по Черно море в татарската земя, където го прие татарският господар, и живя там до смъртта на баща си. След смъртта му той събра 125 000 татарска войска и отиде в Цариград, и седна на бащиния си престол. Тогава онзи, който тогава беше патриарх, отиде да се поклони на Селим I и му каза: „Царю многолетний! Има в твоята държава твои поданици, българският род, които са сурови хора и непобедими във война. Ако тях не умириш докрай, те може пак да въстанат срещу тебе и да си вземат земята. Заради това те съветвам да разориш всичките техни места и да избиеш техните градоначалници и учени, за да бъдеш в покой.“. И му показа всичките места подробно.

Когато чу това от патриарха, султан Селим се вдигна с голям гняв срещу българите в лето Господне 1486. И сам разсипа Тракия от Едрене до Средец. След това изпрати един татарски воевода с 46 000 души татарска войска и разсипа всичко покрай Дунава от Черно море до Видин. В Македония изпрати своя везир с 33 000 войска, която потурчи всичко от Драма до Босна.

   В немската история се намират сведения за този Селим, който като разорил България, колкото намерил хубави момчета и девици, ги събрал и отвел в Едрине. Там той ги потурчил и нарекъл еничари, сиреч ени чирак, нови ученици. Юношите, които били 32 500, обучил като войници, а от женски пол само Бог знае колко са били.

   В тези времена турците изгориха Търновската патриаршия и убиха патриарха. И беше голяма тъга между хората, скръб, жалост, плач и ридание. Турците избираха хубавите църкви и ги обръщаха на джамии, и си присвоиха всички хубави места, избиха по-първите хора и учени и им разграбиха именията. Така стана последното разоряване на България поради гореуказания предател.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Забранените книги преди 1989 г.

Списък на фашистката литература, подлежаща на изземане  
Списък на забранените книги. Свитък I 
 
Списък със забранени книги, 1957 
  
Източник 

Христоматия по литература за 12 клас включва големите български писатели, забранени и преследвани по време на комунистическия режим. В сборника са включени произведения на Георги Марков, Йосиф Петров, Змей Горянин, Радой Ралин и други автори. Може да я прочетете онлайн- http://bosilkov.com/data/pages/files/1458832317.pdf

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Величавият образ на свети патриарх Евтимий и търновските новомъченици

"Патриарх Евтимий се прощава с търновци"- картина на  Борис Денев

  

Из сказка, изнесена от писателя Змей Горянин на 20 март 1939 г. във В. Търново

Само един човек с благородно примирение посреща угрозата. ...Той обхожда бойците, от кула на кула, от зид на зид. В прегръдките му умират ранените юнаци и в техните последни погледи той разчита вярата им, че Бог ще всели техните души в рая. Защото раят е определен не само за тези, които честно и достойно са живели, но и за тези, които честно и достойно са скъсали връзката си с земята и тленното бреме. И този чуден беловлас човек с поглед, който гали и приковава, с глас, който теши и обнадеждава, е светият търновски патриарх Евтимий.
Какво го е накарало да напусне своята пустиня при манастира Света Троица и да се завърне в шумния град? Какво го е накарало да затвори великата си школа и да пречупи боговдъхновеното си паче перо? Нали е монах? Нали никой не го заставя да бъде при миряните, дори когато те униват пред кошмара на идващото робство?
Когато преценяваме делото на Евтимия и на всички негови святи събратя, трябва с гордост да заявим, че цялото българско духовенство е било винаги верен страж на българщината. Някога, при Петра и Асеня, дрипави калугери разнасяха възвания към народа. Сега, когато врагът беше над древнопрестолния град, същите дрипави калугери носеха под власениците си мечове. И ако сами не можеха да ги развъртят, подаваха ги скришом на някой снажен овчар, който натиряше стадото си, преплуваше окървавена Янтра, влизаше в Търново и още с мокри дрехи се изкачваше на някоя кула. Когато казваме, че българската черква е народна — ние казваме една божествена истина. Християнството бе наложено на българския народ по силата на една дипломация. Но християнството остана, в сърцата на българите не само със светостта на принципите си, а най-вече с народническия си дух, който първите му тълковници сложиха в неговата основа. Затова е народна българската църква!
Защото в нейните сводове ехтяха и молитви и бойни призиви; защото свещениците ѝ благославяха и плугове и мечове, защото тук-  в Търново, има една черква, на чийто владишки престол се изгравира, лъв, опасан от змия — България в срамния гнет на робството! И тази гравюра е сложена там, за да бъде неспирно пред всевиждащото Божие око, да омилостиви Бога и да му изпроси жадуваната свобода. За тази свята цел Евтимий идва в своя престолен град. Сърцето богатее с това което дава. А може да дава само любов! Никога българското слънце не е гряло над човек по-богат от патриарха Евтимия!
Непревземаеми са гордите кули на Царевец и Трапезица! Но тираните имат едно по-сигурно оръжие от меча — подлостта. Черен предател отваря вратите на Търново. Глашатаите на Челеби обхождат пустите улици на великия град и възвестяват, че милостивия син на по-милостивия султан Баязид Илдаръм моли първенците на Търново да се съберат в най-голямата църква, за да приемат неговото покровителство и достойни отличия.
Сто и двадесет цар Шишманови боляри се събират. И научават „милостта“ на тиранина: станете мюсюлмани!
Сто и двадесет втрещени погледи; сто и двадесет поломени сърца; сто и двадесет воли обругани от един кръвожаден циник.
И в същото време — сто и двадесет гласа запяват хвалебния тропар за царя!
Глутница настървени зверове нахълтват в храма Господен и почва сеч. Пръв свежда под ятагана на палача почтенната си седина протектолианът Приязд. Сетне боилът Карчу, сетне бан Балдю, сетне болярите: Войсил, Семир, Черноглав, Иончо и всички, всички...
Един е само блед и ням —престарелият болярин Трошан. Той е облегнат на иконостаса, в сините му чисти очи гори горда ненавист и безгранична любов. Ненавист към враговете и любов към тези, които са били по-щастливи от него, и вече са мъртви. Червената от болярска кръв ръка на грозен палач посяга към стареца. Спира го мощен глас:
— Не ме докосвай! Аз зная как се мре за Бог и Цар!
Той вади изпод мантията си къс ловджийски нож, притиска го до сърцето си и пада.
Когато отидете на "Трошана" и видите цъфнала синя метличина, спомнете си, как е греел от родолюбие синият поглед на болярина. А видите ли кървав мак— коленичете! Благоговейно коленичете — защото този мак е кървавото петно върху мантията на болярина Трошан, който показа как честно и доблестно се носи една служба.
Пред шатрата на Челеби застава Евтимий — стоманен, страхотно величав и силен:
— Кръвта не е достойна багра за една царска десница, нито подлостта е камък, с който се украсяват корони! Ти, недостоен и черен убиец, трябваше да убиеш най-напред овчаря, а сетне стадото му.
И идва пътя към Голгота — страшна Голгота, над която върху огромен кръст е прикована България!
Накрая на лобната скала коленичи Евтимий. От тук някога политна бялата душа на Иоакима. Зловещо се издига секирата на палача. Ето мигът, в който душата се освобождава. Ето как овчарят ще догони стадото си!
Ала секирата не пада. Ръката на убиеца остава вдървена, остава да стърчи, като ръка издигната за клетва! И в глухата, противна тишина, гръмва меден звън. — Голямата камбана на черквата „Възнесение“ се откъсва и с див вой, със стона на целия български народ, полита в Янтра. Тя вече няма да звъни и приканва богомолците на литургия в храма. Не бива да звъни! Ще бъде грях! Ще бъде светотатство! Звънят сега веригите на робите! Звънят веригите върху ръцете на патриарх Евтимий. Но погледът му е бистър, гласът му е мощен — като планински вятър. И мигом спират чудните слова да чуят всички, жертви и палачи — палачите оборили глава, а жертвите готови да заплачат:
—    „Покайте се! От Бога е това! Ний волята му свято нека тачим.
—    Властители, смирете се и вий!
На Бога всички ние сме подвластни: гневът му днес над нас се е извил, но утре може вий да сте злощастни... А вие, братя, вдигайте глава, пазете своя дух да не угасне!
—    И вярвайте, не ще остави Той народът ни напразно да загине! Ще прати и утеха и покой, след бурята, която ще отмине... Но вярвайте във Него, братя мои, молете Му се — Господи, спаси ни!“
И падат на колене до един
изгнаниците бедни на молитва,
забравили неволи и беди...
Неверниците гледат и се питат:
с какво ни този старец победи,
с какво направи робите честити?!...
(Камен Бранник).
На Царевец се извишава минарето на джамия. Мюезими отправят славословия към Алаха. Из чаршията сноват заптиета и в дворците на славните боляри са харемите на бейлер-бегове, спахии и субаши. В патриаршеската черква ръцете на гръцки владици повдигат светите дарове, възвисявани пред Бога от чистите, свети ръце на Евтимия. В неговата велика школа е пустош. Най-мъдрите му ученици, Киприян, Григорий Цамблак и Владислав Граматик, сами се осъждат на изгнание от Родината. Само тук-таме в пощадените манастири тлее искрата на българщината. И тлее плахо, като малко, съвсем малко пламъче на кандило, готово да секне при най-лек полъх.
Народът покорно надява шия в игото. Само старци и старици разказват на внучетата си насядали край огнищата прекрасна приказка: „Имаше едно време един цар...“
Ето това е черното робство!
Пет тъмни века — черни и грозни; векове на пустота и безпросветна робска неволя...
А в Търново, в светите съсипии витаят видения. В полунощ те напускат осквернените от вразите гробове, излизат из хладните води на Янтра, стават от братските могили по бранните поля и се събират на военен съвет. Те са милиони — и нямат имена. Духовете нямат имена — имат само завети.
С леки пръсти призраците докосват душите на търновци и с омаен шепот им напомнят заветите си.

Съдържание: 
Велико Търново в сянката на вековете
Величието на Асеневци
Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила...
Величавият образ на свети патриарх Евтимий и търновските новомъченици 
И пламват въстания... 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Как търновци посрещат смъртта на цар Борис III и защо в града няма негов паметник

Цар Борис III Обединител е престолонаследник и принц Търновски от раждането си на 30 януари 1894 г. до 2 октомври 1918 г. и цар на България от коронацията си 3 октомври 1918 г. до неговата смърт на 28 август 1943г.

Жителите на старопрестолния град са потресени от вестта за кончината на царя. В полунощ на 28 август 1943 г. пред Военния клуб започва да се строи Траурна арка. От паметника „Майка България“ са спуснати траурни знамена. На следващия ден на градския площад се събира огромно множество от граждани, като тук са и частите на Търновския гарнизон. Първо е отслужена панахида за покойния цар, а след това военнослужещите полагат клетва за вярност към новия цар на България – Симеон II.

На 1 септември 1943 г. в читалище „Надежда“ е организиран траурен помен. На него се стичат хиляди търновци, но тъй като салонът се оказва твърде малък, голяма част от тях стоят около 2 часа под дъжда, изливащ се като из ведро. На следващия ден е избрана делегация за погребението начело с кмета на Велико Търново Тодор Фъртунов, като в нея е включен и великотърновският митрополит Софроний. Избраните делегати заминават за столицата, за да се поклонят пред тленните останки на царя, положени в църквата „Св. Александър Невски“. От името на великотърновци пред ковчега е поставен венец.

За погребението на Цар Борис III е взета пръст от патриаршеската църква „Възнесение Господне“ и от църквите „Свети 40 мъченици“, „Свети Димитър“ и „Свети Иван Рилски“ (намираща се на хълма Трапезица). Пръстта е поставена в ковчеже, занесено в София от главния редактор на вестник „Велико Търново“ – Матей Савов. В столицата то е предадено на митрополит Софроний, за да го отнесе в Рилския манастир и да го постави в гроба на царя. 

В ляво от гроба се намира резба, изработена на 10 октомври 1943 г. от жители на село Осой, Дебърска околия, с надпис:

"На своя Царь Освободитель Борись III оть признателна Македония”.

На заседание на Общинския съвет във Велико Търново са гласувани и изпратени телеграми до царица Йоанна, до Негово величество Симеон II и до цар Фердинанд. В деня на погребението – 5 септември 1943 г., във всички търновски църкви са отслужени панахиди. На четиридесетия ден от смъртта на цар Борис III (6 октомври 1943 г.) в старата българска столица е организиран траурен помен, на който хиляди търновци свеждат глави в знак на почит и признателност към починалия български монарх.

Но къде е сега признателността на търновци към Н. В. Цар Борис III- Обединител... Не може да не си зададем въпроса защо в старопрестолния град няма негов паметник?! 
С името "Цар Борис III" е именуван построеният през 1935г. каменен мост и известният в миналото хотел "Цар Борис", но търновци така и не издигат паметник на Царя- Обединител.

Източник: http://www.desant.net

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Забравеният патриарх Йоан Търновски, на когото се явил св. Димитър

  Паисий Хилендарски пише в своята история: "По това време в 1170 г. в Търново бил патриарх свети Йоан. Виждал лошото отношение на гърците към българите, плакал и молел Бога със сълзи да ги избави от гръцкото робство. И явил му се светият великомъченик Димитрий. Него били славели и почитали търновските и българските царе отначалото, от род в род, от благочестивия Михаил до светия Йоан-Владимир. Тоя свети мъченик закрилял дома и рода на българските царе и бил изпратен от Бога, за да помогне и поднови българското царство в Търново. Рекъл на патриарха да постави Асен за цар на българите. Бог ще бъде с него и българският скиптър ще успее в Асеновата ръка. Така патриархът по Божие повеление повикал Асен и неговия брат Петър от Влахия. Били от царски род, внуци на Гаврил, Самоиловия син, който бил изгонен, както се каза, във Влахия. Заповядал им да съградят хубава черква в Търново на името на светия мъченик Димитрий. Патриархът повикал българските епископи и господари в Търново за освещаване на черквата. И по Божие повеление събрал се много народ. Когато патриархът осветил черквата, донесъл венец и багреница, венчал Асен на българския престол и казал на всички, че му било заповядано от Бога чрез свети Димитрий. Тъй народът от радост извикал гръмогласно: "Да живее Асен! За много години на българския цар Асен! За много години на Иоана, най-блаженият патриарх търновски, и на цяла България! За много години!..."
В главата за българските светци Паисий пише:: "Петият е свети Йоан, Търновски патриарх, живял във времето на цар Асен стари. Той го венчал на престола, както се каза по-преди. Завършил своя живот в Търново на патриаршеския престол." 
Интересно е, че Митрополит Климент Търновски /Васил Друмев/ точно св. Йоан патриарх Търновски споменава в историческата си драма "Иванку, убиецът на Асеня I". Вече стар и изнемощял той предупреждава царя за предстоящата трагедия.  Васил Друмев се позовава именно на историите на Христаки Павлович и Паисий въпреки, че по негово време Марин Дринов в книгата си "Исторически преглед на българската църква" твърди, че "по времето на Асеня I не е имало в Търново никакъв патриарх Йоан".
В статията на свещ. Петър Петров "Търновската патриаршия, църковната традиция и домашните извори" добре е обяснено, че в продължение на две десетилетия към Търновската били присъединени осем епархии на Охридската архиепископия. Предстоятелят на новоучредената Църква във Второто българско царство получил ръкоположение от трима архиереи - съгласно каноните, но все още нямал признанието на останалите поместни Църкви. Независимостта на Търновската архиепископия се нуждаела от признание и утвърждаване в междуцърковните среди. Преди всичко ѝ трябвало признание от Охридската и от Константинополската патриаршия. Важно е да се отбележи, че Охридската църква не е реагирала отрицателно с някакъв акт (както е правила това при други подобни случаи) по повод събитията в Търновска България. Ако било нереалистично да се иска (формално) църковно признание от Охрид, имало още по-малко основание да се надяват на благосклонност от Константинопол. Разчитало се по-скоро на благоприятно развитие на българо-византийските отношения в контекста на усложнената политическа обстановка за Византия. Готовността на Византия да признае суверенитета на българската държава, царската титла на търновския владетел и църковния глава била мотивирана от опасността, която създавали кръстоносците. Фактът обаче, че сам Йоан Каматир, Константинополският патриарх, предложил да признае независимостта и дори патриаршеската титла на Търновския предстоятел, е наистина знаменателен. В навечерието на учредяването на Търновския диоцез на византийска територия съществуват три автокефални диоцеза: Константинопол, Кипър и Охрид. Макар и на една държавна територия обаче, те не винаги са в единство. Колкото до българските земи, част от тях е в диоцеза на Охридската архиепископия, а друга – на територията на Константинополската патриаршия. Макар и да липсват конкретни данни, на основата на църковната традиция и на някои косвени свидетелства, можем да реконструираме действията на Асен и Петър по обособяването на новата църковна област. Центровете, от които са можели да дойдат съответните решения, са Охрид и Константинопол. И тъй като Търново се е намирал в границите на Охридския диоцез, логично е братята да са търсили там необходимите им решения, но също вероятно е да са търсили подкрепа и в Константинопол, където пък е политическият център на Империята. Преди всичко, въпреки бурните политико-църковни събития, няма сведения за оспорване законността на Търновската църква. По-късните възражения и спорове в Охрид относно поставените от българите епископи, засягат самите назначения, а не Търновската църква изобщо. Не се оспорва законността на Търново и от Патриарх Калист – в известното му послание. Българските извори пазят спомена за каноничната връзка, съществувала между Охридската архиепископия, Константинополската патриаршия и Търновската църква при учредяването на последната. „Разказ за възстановяването на Българската и Сръбската патриаршия” повествува, че българите, макар и да не са били под властта на гръцкото царство, от там са искали да им се постави митрополит, „тъй като тук бе на благочестието приемникът”. Известието, че българите искат митрополит означава съществуването на вече учредена митрополия, чиито престол той трябва да заеме. Освен това известието потвърждава и мнението, че българите не действат спонтанно, а се стремят да спазват каноничните изисквания. Гърците удовлетворяват исканията на българите, но митрополитите, които изпращат се оказват сребролюбци, т. е. нарушители на каноните, ненаставляващи по апостолски. Нарушенията на гърците принуждават българския цар да издигне в гр. Търново свои епископи, което, на свой ред, навежда и на мисълта, че вече е постигната автономия за Търновския диоцез. Следващата крачка е изборът и интронизацията на Търновски патриарх, което е вече свидетелство за автокефалията на Търновската църква. Тук неизвестният автор не споменава за никакви противодействия от страна на Охрид или Константинопол, което навежда на мисълта, че те са признали съществуващото положение по надлежния ред. По-нататък четем, че: „В Търново града много от патриарсите като слънце блестяха. От тях са светият отец наш Теофилакт, сказател на Евангелието, Йоан и Евтимий, и много други… И на това царство [т. е. българското – П. П.] принадлежеше Охридската земя… И там, с благословията на Търновския патриарх, архиепископът на града Охрид свои епископи постави”. Споменаването на Охридски архиепископи в реда на търновските патриарси безспорно свидетелства за приемственост между двете църкви или по-точно за това, че Търновският диоцез се създава с благословението на Охрид и първоначално се намира под неговата юрисдикция. Това е показателно, че забравеният патриарх Йоан Търновский е бил именно Охридски архиепископ.
В Паисиевата история пише също, че в старите ръкописни книги се намира разказ за цар Асен стари как след смъртта на светия патриарх Йоан повикал от Охрид светия отец Теофилакт и го поставил патриарх в Търново. "Пише в старите ръкописни книги защо по представлении /при представенето си, при кончината си / патриарха св. Иоанн, който возведе /възкачи/ Асеня на царства, каквото се горе рече, позва /повика/ Асен от Охрид святаго отца Теофилакта, и постави го в Тернов Патриарха."- от Царственика на Христаки Павлович.

Проф. Хитко Вачев при разкопките в местността ФРЕНКХИСАР констатира: „Още докато работихме, разбрахме, че става дума за дълго търсения манастир на Света Богородица", и за щастие, още в първия археологически сезон имахме интересни разкрития. Едното от тях вече е напълно реставрирано -става дума за тухла, която излезе от гроб номер 9. Тухлата има по средата двоен патриаршески кръст и седемредов надпис, който разчетохме вече с проф. Казимир Попконстантинов. Надписът гласи: „В началото бе словото и словото беше у Бога и Бог беше словото. То беше в началото у Бога, всичко чрез него стана и без него не стана". Проучванията след това ми показаха, че това е стих 1:4 от Евангелието на Йоан, което е предговор към Новия завет" 

Има само още един такъв епиграфски паметник, намерен в Първомай в Пловдивско през 80-те години. Такива тухли се наричат подвъзглавия и се поставят под главата на починали висши църковни дейци, принадлежащи към черното духовенство, т.е. към висшия църковен клир. В Северна Македония има разкрити две аналогични погребения, които подсказват върховенството на погребания. Единият гроб е в преддверието на църквата „Св. Пантелеймон" и за него е известно, че е на св. Климент. В преддверието на друга църква в с. Галичица археолозите са попаднали на също така оформен гроб, за който се счита, че е гробът на св. Наум. Много възможно е да е някой с името Йоан, който сам е пожелал да бъде изписан този текст от Евангелието на Йоана. А за висшия статус на погребания говори и това, че до гроба е била изградена специална ниша, в която е било поставено постоянно горящо кандило. Този гроб е датиран след втората половина на 13 век. Може би това е гробът на Търновския патриарх Йоан, на когото се е явил св. Димитър и който е благословил Асен I за български цар.

Източници: „Царственик или история болгарская“ -Христаки Павлович, "История на Охридската Архиепископия. Том 1 от Иван Снегаров, "Пътеводител на Велико Търново от 1907г.", статия-свещ. Петър Петров "Търновската патриаршия, църковната традиция и домашните извори" 

Прочетете още: Св. Димитър, Сирмиумски чудотворец, когото почитали всички български царе 

⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.