ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА III-IV

Из историческата повест за хаджи Минчо от Търново
 "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА" от Змей Горянин 

III

ПРИВЕЧЕР, като се затвореше чаршията, хаджи Минчо напускаше кантората и с бавни, тежки стъпки се упътваше към дома си. Той беше още млад човек — едва четиридесет и пет годишен — но продължителната и тежка работа, сякаш го беше преждевременно състарила. Па и не му беше прилика, нито на богатството, нито на почитта, с която го ограждаха всички, да тръгне, като младеж из потайните кръчмички на Марно поле, или по никое време да седне в кафенето на Мехмед ага. В избите му имаше толкова вино и ракия, че нему му се отпиваше, само когато го гледаше. А да си чеше езика с този и онзи бърборко, нито му беше по нрава, нито можеше да го направи.

Вкъщи хаджията сваляше кюрка — отличителния знак на търговското му достойнство и обличаше широк халат от кадифе; събуваше червените еминии и обуваше бродирани с цветя атлазени чехли, слагаше на главата си негладен фес без пискюл, и с подвити крака сядаше на широкия миндер до прозореца.

Оттук се виждаше залязващото слънце, начупило лъчите си в прозорците на къщите и отразило в Янтра кървави отблясъци; оттук зелената снага на Света гора изглеждаше по-тайнствена и по примамлива; оттук, като че ли целият град беше някак по-хубав, по чист и по-приветлив.

В този тих син час никой не знаеше за какво мисли хаджията: той с никого не говореше и никой не смееше да му заговори. Това беше някакъв час на пълна почивка, може би равносметка на изминатия ден, може би чертежи за утрешната работа. Вкъщи на хаджи Минча гледаха, като на неограничен господар и никой не би си позволил да го запита. За всички домашни през този час хаджията си почиваше и това му беше свято право, защото едничък той пълнеше къщата с благополучие.

По-късно в стаята влизаше Кина с голяма никелова газена лампа със стъклен похлупак, а след нея слугинчето Славка с поднос, на който се извишаваше тънкото гърленце на венецианско стъкло с ракия и весело блещукаха две малки билюрени чашки.

Кина оставяше лампата на масата пред виенското огледало, а слугинчето слагаше подноса на ниска табуретка до миндера.

—     Е? — извиваше очи от прозореца хаджи Минчо.

Слугинчето безшумно се изнизваше из стаята, а Кина усмихната сядаше до съпруга си и, сякаш с усмивка го прикоткваше да забрави дневните грижи:

Как мина днеска пазаря?

—     Слава Богу. Ами вкъщи да се е случило нещо? Да ме е търсил някой?

—     Никой не те е търсил. Носих понуди на тят Иваницината снаха, че е добила момченце. Не стоях много, че не ми се приказваше.

Кина наливаше две чашки ракия, подаваше едната на мъжа си, а другата — недопълнена — вземаше тя:

—     Наздраве, хаджи!

—     Наздраве, невесто!

Хаджията хвърляше съдържанието на чашката в устата си, а Кина отпиваше две малки глътки и я оставяше настрана.

—     Пенка къде е?

—     Къде ще е? Или долу при Славка, или оттатък в стаята си.

—     Тъй... — поклащаше глава хаджи Минчо. — Добре е, че прибрахме Славка у нас. Тя е добро момиче. И на Пенка е връстница, та двете се залисват. . .

—     Чисто и прилично дете, — добавяше Кина. — И къщната работа му идва отръки, като че ли е стара домакиня.

Славка беше сираче, далечна роднина на хаджи Минча от Дряново и след смъртта на баба ѝ, която се грижеше за нея, Кина бе ходила в Дряново с файтон да я вземе. Наистина, тя вършеше къщната работа заедно с друга една слугиня, но на нея гледаха, като на свое дете: не я деляха от нищо, хранеше се на трапезата с тях и на хаджи Минчо не викаше чорбаджи, а „дядо хаджи“.

Пенка се бе привързала към нея, като към сестра и намираше голямо удоволствие в това, вечер, преди да си легне да ѝ почете нещо от някоя книга, или да ѝ разправи някаква четена история.

За тази нежност Славка се отплащаше с безгранична преданост: тя почиташе Кина и хаджи Минча, а Пенка боготвореше.

—     Тъй, — продължаваше мислите си хаджията. — Добре, че се прибра при нас детето. Па като му излезе късмета, ще си го оженим, като наше, а?

—     Като наше, ами че как?!

Момичето, за което се отнасяха тези думи в това време влизаше в стаята и съобщаваше:

—     Како Кино, аз съм приготвила и яденето и трапезата.

Тогава хаджи Минчо бързо изпиваше още една чашка ракия, вдигаше се тежко от миндера и слизаше долу в трапезарията . . .

И това ставаше всяка вечер.

Едва хаджи Минчо беше излязъл из кантората и по пътя заскърбуцаха колите на първия тазгодишен негов керван със стока.

Хаджи Николи се показа пред вратата на магазията и там дочака запъхтяния Стойко, който тичаше пред колите :

—     Дай мюждето, хаджи Николи. Слава Богу, без пакост минахме от Свищов до тука.

—     Слава Богу, — отвърна Николи и подаде на момчето една монета. — Ако беше тука хаджи Минчо, по-голямо мюжде щеше да вземеш, ама нямаш късмет. . .

—     До пъти! — отвърна Стойко и се засмя. — Нали няма само веднъж да ходим в Свищов? Все ще успея да сваря и дядо хаджия за мюжде. 

Николи не го дослуша. Той бързо се върна в кантората и даде нареждания на двамата си помощници:

—     Стефане, ти ще приключиш сметките и ще затвориш кантората. Ти, Минко, иди да кажеш на бай Тодори утре да отвори долните магазии по-рано, та преди да се отвори чаршията, да могат керванджиите да разтоварят. Аз отивам у хаджи Минчови. . .

Той се изви бързо и не можа да види многозначителната усмивка край устните на Стефана.

На вратата Николи едва ли не се сблъска с керванбашията дядо Али:

—     Охо, добре дошъл, дядо Али. Как е? Как минахте Росица? Казаха ми, че много била придошла от дъждовете.

—     С Божа помощ, Николи, и през морето по брод можеш да минеш. Та и ние. . . Няма ли го хаджи Минчо?

—     Няма го. Току що излезе... И той ще се ядоса, че не сте го заварили. Да бяхте избързали малко.

—     Да бяхме, сине, ама не можахме. Път е то: ти вървиш, а не знаеш какво може да ти се случи. Бързахме уж, па не сколасахме навреме.

—     Защо ти трябваше хаджи Минчо?

Дядо Али, знаеше че Николи е най-довереният човек на чорбаджията и затова бръкна в пазвата си, измъкна познатия син плик и му го подаде:

—     Хабер има от Стати ефенди. Дал го на шлепчията, а той го даде на мене, да го дам на хаджи Минча.

Николи прочете адреса: „Достопочтенному Господину господину кир хаджи Минчу хаджи Начоолу в Търново“.

—     Ще взема писмото със себе си, дядо Али, — каза Николи и пусна плика в джоба на сетрето си. — Аз отивам сега при хаджията и ще му го отнеса. А вие недейте разтоварва стоката тази вечер. . .

—     И таз добра! — плесна ръце керванбашията. — Да не ме мислиш дете, та да разтоварвам стока посред нощ! Ще притеглим колите до долната магазия и там ще чакаме да развиделее. Утре — живот и здраве — ще разтоварим.

Николи му махна с ръка на прощаване и почти тичешката премина улиците до хаджи Минчовата къща. Като свой човек, той не минаваше през главната врата, а отзад, през двора и малкото прустче.

В двора той влетя, като вихрушка и стресна Пенка, която седеше облегната на брезата и на скута си държеше прибрания вече гергеф. И тя, като баща си, обичаше вечер да си помечтава самичка на двора, но нейните мисли навярно съвсем се различаваха от мислите на стария търговец.

—     Ух! — скочи момичето. — Изплаши ме!

—     Прощавай, — на свой ред се стресна Николи. —

Аз.., такова, знаеш... по работа при татко ти идвам.. Не знаех, че си тука...

На Пенка се поще да се изсмее на слисването му и да му отвърне: „Знам, че при баща ми идваш, защото на мене ми пращаш писма през прозореца“,—но се въздържа и само повдигна рамене:

—     Нали знаеш, че татко по това време си почива и никого не приема?

—     Добре, ама работата е важна... Керванът дойде и дядо Али донесе писмо от доктор Стат.

Пенка се разсмя:

—     Защо ми го казваш на мене? Аз да не съм ортак на хаджи Минча, а?

—     Забърка ме, затова! — сопна се Николи. — Иди му кажи, че съм дошъл.

—     Не смея. Иди при мама. Тя да му каже.

Николи премина през прустчето и влезе в трапезарията.

—     Добър вечер, како Кино. Прощавай, че ни в туй, ни в онуй време идвам, ала ми трябва хаджи Минчо. Дойде керванът от Свищов. Той го чакаше...

—     Почакай, Николи. Почакай да му се обадя.

Тя запали лампата и тръгна по стълбата нагоре. Николи седна на един стол и нервно забарабани с пръсти по масата.

Пенка надникна през прозореца, видя го и поклати глава:

—     Хитрец такъв, — каза тя на себе си. — Прави се, че нищо не знае и нищо не е било...

—     Да видим сега, какво пише Стат, — каза хаджи Минчо, намести очилата с никеловите рамки и бавно разтвори плика. Николи беше седнал на миндера чинно и отпиваше ракия от чашката, която Славка му беше донесла.

—     От петнайсети миналия месец, — прочете хаджи Минчо датата. — Много време е пътувало.

—     Защото не е пътувало с пътническия пампор, ами с шлепа, — каза Николи и добави:

—     Ако е нещо по търговия, дай аз да го прочета, дядо хаджи, че ти да не се затрудняваш.

—     На! — протегна ръка хаджи Минчо. — И да не е по търговия, ти си наш човек. Аз от тебе нищо не крия.

— Благодаря, дядо хаджи, за почитта. . . Ето какво пише доктор Стат: „Достопочтений ми Господине господине кир хаджи Минчо, драгий ортак. Искам с това да те намеря в добро здраве и тебе и достопочтената ти фамилия. Явявам ти, че не ще мога да дойда в Търново по сметките преди юли месец, понеже тука търговията се е пораздвижила и ме задържа. Научих от наший представител в Манчестер, че цената на пъстрий чит се е покачила. Добре е, че ние поръчахме от тази стока навремето си четири хиляди ярда, та ще имаме един извънреден кяр. Читът вече е натоварен от Инглишко и скоро ще бъде на Хамбург. Но ще мине доста време, докато дойде до Беч, та от тук да ти го проводя с шлеп. Като се получат от Царийград стоките из Измир и Анадол, побързай да ми изпратиш фактур, за да си направя сметките и да съм готов, когато тези стоки се получат тука. Па може и да препродам нещо преди получаването. Така е по-добре, защото се пести от претоварването. Като ти пиша всичко това, оставам ти почтително с поздрав. Д-р Евстрати Селвели. Беч (Вена) 15-ий марта 1845 г.“

—     Мъдър мъж е Стат, — одобрително каза хаджи Минчо. — Много му се искаше на сиромаха да си дойде за десетина дни в Търново, а пък на, поради търговията, пак не ще може. . . Помниш ли, какво бeше писал в миналото писмо? Викала го България!..

—     За кервана наредих, дядо хаджи, — прекъсна го Николи, който не смееше да изказва мнението си за двамата чорбаджии. — Ще остане стоката така, а утре дядо Тодор рано ще отвори двете долни магазии и преди да се почне работа, ще успеят да разтоварят. . . Сега, да си ходя...

—     Чакай, чакай. . . Ще вечеряш у нас. . . Хубави новини донесе, не може току така да си отиваш. . . Ще хапнем, каквото Господ дал, а после ще вървиш да почиваш и ти.

В къщата на хаджи Минчо Господ бе дал много, но колкото и да бяха вкусни гозбите на Кина, колкото и мил да беше в разговорите си старият търговец, Николи се чувстваше стеснен. А инак съвсем не беше стеснителен.

Отраснал почти сам, Николи се бе научил от малък да бъде самостоятелен и лесно можеше да се справи с всички положения, които животът му поднасяше. Затова му помагаше и доброто образование, което беше получил в американския лицей в Цариград и пътуването му из Европа да „види свят“.

Той беше ученик, когато научи за смъртта на майка си, която твърде млада останала вдовица. Повика го веднъж директорът на училището, ласкаво сложи ръка на рамото му и с тих глас му каза:

—     Мое момче, трябва да бъдеш твърд!

После му съобщи новината. Николи преглътна сълзите си и въздъхна:

—     Може би вече нямам средства да продължа учението си ?

—     О, не. Средства ще имаш предостатъчно. Един приятел на баща ти, един почтен търговец — хаджи Минчо от Търново — ми писа писмо, че поема издръжката ти.

Тогава Николи за пръв път чу името на хаджи Минча. А самия него видя, когато завърши лицея.

Беше в деня, когато раздаваха дипломите на завършилите ученици. Бащите на всички бяха дошли да се порадват на успехите на синовете си. И на Николи, разбира се, му беше мъчно. Той не предполагаше, че го чака изненада. Но като взе дипломата си и тръгна да излиза из тържествената зала, един хубав, едър мъж го прегърна:

—     Туй то! Бащичка ! И да не бях чул името ти, щях да те позная!

—     Да не би вие да сте господин хаджи Минчо ?

—     Не ми викай господин, а дядо хаджи. Хайде да вървим!

Вън ги чакаше лачено лондо.

—     Влизай вътре, — заповяда хаджи Минчо. — Ще се разходим из града. Аз дойдох в Цариград по търговия и дълг ми беше да те видя. Сам не предполагах, че в такъв тържествен ден ще дойда... Тъкмо на време дойдох... Е, сега ти си вече мъж... Какво мислиш да правиш?

Николи се забърка:

—     Аз ли? Да си кажа право, гос... дядо хаджи, не съм и помислял. Знаех, че ти се грижиш за мене и смятах да дойда най-напред в Търново, да ти поблагодаря и да поискам от тебе съвет.

—     Добре, добре! Умно си мислил... За благодарност няма какво да приказваме. Аз бях приятел на татко ти и ми беше дълг да се погрижа за тебе. И то какво съм се грижил? Навреме да изпратя парите в училището. Туй то! А за съвета, мога и тука да ти го дам. Като пътувах насам, мислих и за тебе... На колко години си?

—     На осемнайсет.

—     Тъй. Ти ми писа, ама бях забравил.

И след малко добави:

—     Ето съвета ми, юнак: една година си почини от учението и поскитай из Европа да видиш свят. Хем ще ти е от полза, хем после няма да ти е мъчно, че не си скитал...

—     Ами пари? — боязливо запита Николи.

—     Пари имаш. Свои пари имаш. Още на времето си майка ти ми ги предаде, за да те издържам... Та, на думата: поскитай и се прибери в Търново. Ако не ти хареса някой занаят по света, ела при мене да учиш търговия. И баща ти беше търговец.

Николи поскита една година и се върна в Търново.

В бащината си къща той завари една стара слугиня, за която смътно си спомняше от детинските години и която се бе грижила да поддържа в порядък богатския дом до завръщането на младия господар.

Младият господар се върна рус, румен, кипящ от сили и здраве. Стаите на голямата къща, с техния тъжен и болен дъх на стари мебели и прах, посвиха малко веждите му:

—     Какво ще правя самичък в тази къща ?

Но младостта скоро оправи бръчката. Николи заключи всички стаи; остави само кухнята и килерчето за слугинята и една просторна слънчева стая за себе си.

Ден не беше минал от идването му в Търново и той почука на вратата на хаджи Минчовата кантора.

—     Охоо! Добре дошъл! Наскита ли се вече ?

—     Година мина, дядо хаджи. Сега трябва да се замисля за бъдещето си.

—     Добре е, Николи!

—     Спомних си твоето предложение и дойдох при тебе да изуча търговията.

—     Сядай, Николи! Ето ти масата! Ето ти и тефтерите! Сядай и почвай работа! Заплатата ти ще определя аз.

—     И дума не прави, дядо хаджи. Аз съм ти толкова благодарен. . .

Така Николи стана главен писар на голямата фирма на колониал и манифактура:    „Хаджи Минчо и Селвели“.

От шест години той изпълняваше тази работа като своя, като че загубите и печалбите на предприятието засягаха неговите лични сметки.

Хаджи Минчо високо ценеше това старание на младия си счетоводител, затова къщата му винаги беше отворена за него.

Любезно го гледаше и Кина, която от чисто майчино чувство гледаше да нареди дъщеря си с достоен човек.

Но тъкмо тази любезност и тази нежност караха Николи да се стеснява.

И сега, седнал отляво на хаджията, той се чувствуваше някак притеснено, особено като погледнеше крадешком към Пенка и Славка, които си разменяха дяволски погледи. Бедният! Ако би знаял, че двете момичета му бяха извадили прякор „хаджи Кокона“, навярно би се съкрушил окончателно. А този прякор, поне за Пенка, беше не подигравка, а една особена, почти детинска нежност.

След вечерята хаджи Минчо даде знак с очи на момичетата да раздигнат трапезата и да се прибират, а на Николи любезно рече:

—     Я виж, каква е хубава нощ. Да излезем на сундурмата да подишаме чист въздух и да поприказваме. Ще изпиеме още по чаша вино. . . Славка ще донесе каната и чашките.

Вън на открития чардак хаджи Минчо се посуети доста преди да започне разговора. Бавно зави цигара, дълго чатка със скъпото си арабско огниво докато запали и едва когато пламъчето заигра между пръстите му, заприказва тихо, сякаш на себе си:

—     Николи, ти никога не си ме запитвал, колко пари ми е оставила майка ти, колко съм похарчил за тебе и: колко са ти останали.

—     Аз зная, дядо, хаджи, че ти...

—     Чакай! Не ме прекъсвай!

—     Прощавай!

—     Не те питам защо не си ме запитвал, но ми е дълг да ти разкажа сам. Ти знаеш, че с баща ти някога търгувахме наедно. Ех, то беше малко време, защото той сиромахът, си отиде рано... А добър човек беше той. И честен... Когато те изпрати на учение, майка ти дойде у нас и дълго се съветвахме. Тя не знаеше, че ще догони баща ти... Тогава ми предаде колкото пари е получила от покойния и книгите на имотите ви. Имаше вяра в мене жената. А преди да се помине, отидохме аз и кака ти Кина да се простим — тя ми каза, че всичко което оставя трябва да ти предам на тебе ... Но да ти го предам, само когато видя, че си човек достоен и разумен, за да не разпилееш богатството и да не зачерниш името на баща си . . . Затова досега не сме приказвали за тази работа. Исках да се убедя, че правилно ще изпълня завета на майка ти, когато добре те опозная. Сега мисля, че те познавам.

Николи беше привел глава и мълчеше. Наистина, той никога не беше запитвал хаджи Минча за състоянието, което му беше оставил баща му, защото смяташе, че то е похарчено за неговата издръжка. А сега... Изведнъж...

—     Прощавай, дядо хаджи, че пак ще те прекъсна. Аз не чаках от родителите си нищо. Знаех, че те си отидоха рано и сметнах, че не бяха имали време да припечелят достатъчно, за да ми оставят имане. Стигаше ми това, че успях да се изуча и да стъпя на краката си. Да ти кажа правичката, бях ти от сърце благодарен за заплатата, която ми определи и от която съм си спестил за шест години доста. Мислех, че от тези пари ще смогна да посъбера подир някоя и друга година малък капитал и да започна самостоятелна търговия . . .

—     Хе-хе, — засмя се хаджи Минчо. — С парите, които имаш, ти можеш утре да започнеш самостоятелна търговия. Стига да поискаш.

Николи съвсем не се зарадва на това. Напротив, повдигна очи и почти със страх запита:

—     Ама. . . такова, дядо хаджи. . . ти да не си решил да си вземеш друг човек, та искаш мене да ме отделиш?

—     Хайде и ти! Затова ли съм се грижил толкова време за тебе, като за свой син!

Той завъртя втора цигара, запали я и продължи:

—     Аз чаках да ти разкажа за твоите пари когато бъде тука и доктор Стати, но от писмото му видях, че той не ще се върне скоро. Затова се реших. Сега слушай: по тефтерите ти срещаше една сметка написана само с буквата Н. Един път дори ме запита на кого е тази сметка. То беше в самото начало на твоята работа. Аз тогава ти казах нещо-си, не помня- вече какво. Смутолевих го. Сега ти казвам истината: тази сметка е твоя. Когато получих от майка ти парите, записах ги там. От там ти изпращах пари за учение и за пътуване из Европа. Към тази сметка всяка година прибавях колкото лихва ти се следваше...  Ако поискаш аз утре мога да ти наброя тези пари и да ти кажа: хаджи Николи, прегледай, синко, колко съм получил, колко съм похарчил, как съм ти смятал лихвата и, ако намериш, че съм ти изял една аспра, вземи ми дюкяните със стоката и парите!

— Остави тези приказки, дядо хаджи! Как можа да го помислиш! Аз ли ще се усъмня в тебе, дето се мислех за сиромах, а ти ми хвърляш в шепите толкова...

—     Не ти ги хвърлям аз, а баща ти. И колко са — не се приказва високо. Знаеш ги — мълчи си!

Двамата замълчаха, Хаджията беше доволен, че е открил една тайна, която го бе карала да мутолеви шест години. Николи пък не можеше да разбере това някаква шега ли е, и ако е истина, как ще се свърши тя и какви последици ще има за живота му.

—     Е, какво мислиш сега, когато научи, че си богат? — шеговито подхвърли хаджи Минчо.

—     Може да ти се види смешно, дядо хаджи, ала мене ми е все това. Тези пари, като че ли не са мои, а на онзи Н., на чиято сметка ги записвах досега. Ще ми се да продължа да си бъда твой писар и да си гледам работата, както я гледах.

—     Никой не те пъди, Николи. Парите са твои, но ако искаш можеш да си ги държиш по същата сметка и да си гледаш работата, както вчера и онзи ден.

—     Благодаря! — гласът на Николи потрепера.

—     Ами какво ще речеш, ако ти предложа да ми станеш ортак?

—     Аз ли, дядо хаджи? На тебе ли ортак да стана? Може ли такова нещо? !

—     И таз добра, — разсмя се хаджи Минчо. — Защо да не може? Имаш пари, сортачаваш се!

—     Да, но моите пари са малко, а твоите и на бай Стати парите. . .

—     Парата, расте момче. Стига да знаеш да я стопанисваш и да не я държиш да зеленяса. Въртиш ли я тя носи добрини и на тебе и на хората. Хайде, решавай се Младият ортак на хаджи Минча, а?

И той стана, отмести на страна табуретката с виното и подаде ръка на Николи:

—     Е?

Николи почтително целуна протегнатата му ръка.

—     Благодаря! — и повече не можа да каже.

—     Няма защо да те изпращам, — усмихнат рече хаджи Минчо. — Ти си ми вече ортак и тази къща е твоя. Лека нощ. И утре не забравяй да изпроводиш писма, където трябва, че фирмата ни се преименува на „Хаджи Минчо, Селвели и Содружие“. Содружието ще бъдеш ти. Лека нощ.

Николи тръгна, като пиян. Искаше му се да вика, да пее, да целува пода на тая къща, в която бяха го приели, като истински син.

С такова настроение той мина край стаята на Пенка. Изведнъж вратата се отвори, девойката го изгледа с убиващ поглед и преди той да запита, какво се е случило блъсна вратата и завъртя ключа.

—     Какво ли се е случило? — промърмори той под носа си и побърза да се спусне по стълбите.

Какво се беше случило ли?

Като се прибра в стаята си и запали лампата, Пенка намери отново синьо писмо с розова панделка. Сега писмото беше дръзко и настойчиво. То я накара да почервенее. Поиска ѝ се да го скъса, но се въздържа, защото през главата ѝ премина друга мисъл:

—     Аз ще го намеря някога сам, ще му дам писмата и така ще му кажа за недостойното му държание щото цяла неделя не ще може да мигне.

Николи наистина не мигна тази нощ, но то бeше защото изведнъж се бяха струпали върху него толкова противоречиви и странни събития и чувства. Най-малката причина за безсънието му бяха сините писма.

IV

ИМАШЕ защо Пенка да бъде сърдита. Първото писмо всъщност не беше никакво любовно признание, а едно наивно стихотворение, една любовна песен, от тия, които наскоро бяха излезли на мода и се пееха от младежта на целия град.

Но второто писмо, това, което намери тази вечер в стаята си, беше друго: то беше изпълнено със страстни изрази, надхвърлящи предела на благоприличието и с недомлъвки, които биха накарали всяко момиче да се изчерви и засрами.

След като го прочете, Пенка остана втрещена. Стори ѝ се, че всички нейни чувства към Николи се свършват, че сърцето ѝ се свива, става малко и прогонва обичния образ.

Как можеше този тих, възпитан, умен и уважаван от всеки човек да напише такова писмо? И то за кого? За дъщерята на хаджи Минча, на най-добрия му приятел, на втория му баща! . . .

Пенка не запали лампата. Не ѝ се спеше, а не искаше да стои на светло в стаята, та да мисли оня, който ѝ пращаше писмата, че тя се безпокои и безсънствува за него.

Градът отколе беше заспал и в тихата пролетна вечер едва се чуваше шумоленето на вятъра в листата на брезата и лекият далечен съсък на Янтра. Може би и пазвантинът из чаршията беше задрямал някъде на завет, защото не се чуваше отмереното почукване на железния му бастун.

После скръцна пътната порта. Стаята на Пенка беше към двора и девойката бе свикнала да разпознава и най-малкия шум идещ оттам.

Кой ли можеше да идва у тях по това време?

Ако е Николи? Ако иска да ѝ подхвърли ново писмо? Ако иска да ѝ се извини за дързостта си?

О, тя ще знае какво да му отговори! Ще знае как да го изгледа и да му обърне гръб! Не ще засрами нито себе си, нито своите родители!

Някой беше застанал до брезата. Пенка ясно го виждаше: не беше Николи. Този беше по-висок и по-плещест.

Чакаше някого.

Славка! . . .

Тя отвори вратата на пруста, излезе на двора, озърна се плахо, погледна към прозореца на Пенкината стая и бързо отърча към брезата.

—     Луд си, луд! Как можа да искаш по това време да се видим!?

—     Хайде и ти! Две недели не съм те виждал! Как няма да искам.

—     А ако се научи кака Кина или дядо хаджи ?..  Не помисляш ти, не помисляш..  Утре ще подкараш колата и — ни вест, ни кост... А аз, горкана?

—     Ти за какъв ме мислиш? — почти викна мъжът. — Аз да не съм нехранимайко?

—     Тихичко! — прошепна Славка. —- Моля ти се, Стойко, говори тихичко. Пенка ще чуе. И от нея ме е срам.

Настъпи тишина. Сърцето на Пенка заби неравномерно. Стана ѝ противно, че подслушва чужди разговори, Поиска ѝ се да затвори открехнатия прозорец, но се сети, че тогава ще бъде по-лошо, че с това ще се издаде.

—     Като те е било толкова страх и срам, да не беше излизала. Аз щях да постоя малко и щях да си отида... Защо излезе, а ?

—     Стойко, — проплака момичето, — нали знаеш защо ? Не ме питай!

—     Е, знам!.. Нали затова исках да те видя? Каква си ми ти!...

Стойко понечи да я прегърне. Славка леко се изви настрана.

—     Недей! Не бива! Срамота е!

Ех, ех и ти! Виж, какво съм ти донесъл от Свищов: друго такова кръстче със синджирче в цялата куюмджийска чаршия не може да се намери!

—     Стойко, защо трябва да трошиш пари за мене? Дядо хаджия всичко ми купува. Каквото вземе за Пенка — взема и за мен...

—     Ти... не се ли радваш? — запита мъжът и някаква скръбна струйка звънна в гласа му.

—     Радвам се, много се радвам, ала. . .

—     Аз сега вече не съм сиромах, — гордо рече Стойко. — Откак хаджи Минчо ми купи кола и биволи, за да почна керванажилък, повече пари изкарвам. До зима още десетина пъти ще ходиме в Свищов. Ще събера пари за... сватба! А ?

Славка съвсем тихичко се засмя.

—     А пък кръстчето ти купих, за да те пази, докато мене ме няма в Търново, разбра ли ? Да не би някой да се завърти около тебе...

—     Ух, и ти! Не се чуваш, какво приказваш!

—     Чакай. Аз ще ти окача синджирчето на шията!

Пенка се усмихна. Сега вече мисълта, че върши престъпление, като подслушва двамата влюбени, отстъпи на друга мисъл: зарадва се на Славкиното щастие с най-чиста и хубава радост. Стана ѝ мило, че Славка е обичана и обича. Дано бъде щастливо сирачето!

Тя се приближи до прозореца, но бързо отскочи назад: чу звук от целувка, бързи стъпки на момиче, хлопване на врата и пак леко поскръцване на пътната порта.

—     Пуста Славка! — със смях прошепна Пенка и затвори прозореца. — И на мене нищичко да не каже! Виж я ти, хитруша!

Тя се съблече бързо и легна. Мислите ѝ бяха заети със Славкината съдба и тя съвсем забрави за сините писма.

А когато сутринта Славка влезе в стаята ѝ да я събуди за черква, Пенка още беше под впечатлението на подслушания разговор и весело ѝ подмигна:

—     Честито ти кръстче, Славке!

Славка се стъписа, страните ѝ пламнаха и на очите ѝ заигра влажен блясък.

—     Пенке, ти... ти чу ли?

Пенка шеговито ѝ се закани с пръст, после скочи от леглото, прегърна я и с приправена строгост я укори:

—     Сестрице Славке, биваше ли и на мене да не кажеш нищичко? Нали знаеш колко те обичам? Да не мислиш, че този хубостник те обича повече от мене, а?

—     Аз... аз..., — забърка се Славка и скри глава в прегръдката на Пенка.

После двете прихнаха да се смеят и се смяха, докато Кина отвори вратата и се скара:

—     Хайде-те, мари лудетини! Кое време стана? Черква ще изпусне вече!

Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА I-II

ИСТОРИЧЕСКА ПОВЕСТ ЗА ХАДЖИ МИНЧА ОТ ТЪРНОВО

ОТ ЗМЕЙ ГОРЯНИН

Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII оригинал

I

ЕДВА се подаде вечерницата над далечния тъмно-син хребет и керванджиите тръгнаха. Заскърцаха тежките биволски кола, запяха колелетата и по белезникавия царски път, като черна змия, се проточи керванът.

— Хайде, на добър час! — благослови керванбашията дядо Али и леко бутна с остена едрите чакърести биволи.

Дядо Али винаги седеше на първата кола, обглеждаше пътя и разпореждаше кога да спрат и кога да тръгнат. Той беше седемдесет годишен старец и неговият опит му даваше право да бъде водач и да бъде уважаван от всички керванджии от Свищов до Търново, та и до Русчук и Лом - паланка.

Не е малко това петдесет години да сновеш по пътищата! Петдесет дълги години да караш биволска кола със стока от един град до друг, през десет села. Тук да те достигне буря, там сняг да те засипе, там да те задуши лятната жега. От както подаде глава кокичето под снега, докато зимният вятър отвее и последните кървави листа на дивата круша да пътуваш!

Петдесет години път! Да снадиш всички извървени стъпки, да наредиш едно до друго завъртанията на колелетата, все ще можеш три пъти да обиколиш земята. И колко неща ще видиш! Колко неща ще научиш!

А ако запиташ дядо Али, какво е видял и какво е научил, ще се усмихне, ще повдигне рамене и ще отсече:

— Лъжовен свят, синко. Падаща звезда! Виждаш ли я от къде иде? Виждаш ли я накъде отива? Това съм видял аз през моето петдесет годишно керванджийство.

Дядо Али караше колата си, а редом с нея вървяха останалите керванджии. Те не смееха да се качат по колите, за да не би да заспят и да пропуснат хубавата звездна нощ.

— Керванджията не бива да спи нощем, момчета, — за стотен път разправяше дядо Али. — Денем, като напече слънцето, като разтвори хомота на биволите и ги натири на паша, да спи колкото иска. А нощем е грехота.

—     Ти заспивал ли си нощем, Али ага? — запита Нейко Крайненецът.

—     Как заспивал ли съм? Ех, момче, момче! Сега се учиш на керванджийство, затова ме питаш. . .

Старецът пухна няколко пъти навън и навътре в луличката си, разпали я, смукна кълбо тютюнев дим и заговори, като че ли на себе си:

—     Три пъти съм заспивал на колата и трите пъти ми се случва беда... Времена! Всичко се случва на човека... Първият път — то беше отдавна: може да има петдесет години оттогава, а може и повече да има. Не помня вече. Бях млад. Бях силен. Радвах се на всичко. На всичко се усмихвах и всичко ми се усмихваше... Тогава заспах на колата... От младост. Спях и чувах да пеят колелетата. Спях и ми се струваше, че съм буден и че слушам стотина свирци да свирят на сантур. Току изведнъж песента млъкна. Събудих се и скочих. Гледам на слога край пътя една жена с бели дрехи и бяла кърпа на главата. Разтърках очите си, да не би още да спя, ала жената все стоеше на слога и ме гледаше. „Откъде се взе, жено?“ — запитах я аз, а гласът ми такъв тих и тръпен, че не можех да го позная. Жената ме гледаше мълчешката и се усмихваше. По едно време вдигна ръката си и ми посочи на юг. Сякаш ми каза да си вървя по пътя и да не я питам. Бутнах биволите, подвикнах им, а с края на окото си погледнах към слога. Жената беше пак там. После някой се закиска зад гърба ми. Обърнах се и ... биволите нагазиха в Росица. Сто пъти бях минавал по този брод, а сега, как се бях заблудил — Аллах знае! Замучаха биволите, колата плувна, понесе я плътната вода и я обърна. Аз изплувах на брега и зъзнещ от студ започнах да чакам утрото. Като развиделя биволите сами дойдоха при мене. Как се бяха разжеглили добичетата — не знам. А от колата ми и от стоката не остана помен.

Дядо Али изчука лулата си върху една климия, тикна я в пояса и без да го забележат другите керванджии бръкна в пазвата си, напипа чудодейната муска и лекичко я притисна.

—     Ами тази жена истинска ли е била? — запита най-младият от керванджиите Стойко Самоводенчето.

—     Кой може да каже, синко? Аллах знае. Може и мъгла да е било. Може и зла беда да е дошла. . . А от колата ми нищо не остана . . .

Стойко приближи до колата, хвана се за ритлата и запита:

—     А вторият път, дядо Али, каква беда ти се случи?

—  Тогава ми умря единият бивол. И на него виках Чакър, като на този, десния. Хубаво, здраво животно беше, И тъй — без нищо си умря . . .

—     Пак ли видя бялата жена?

—     Не помня, Стойко ... Може и да съм я видял ... Забравил съм вече...

Дядо Али замълча и се заслуша в шума: колелетата пееха отмерено, едва се долавяха тихите стъпки на биволите, заглушени от праха по пътя, някаква разиграна бурма звънтеше, като звънец, сякаш пригласяше.

—     Стой! — прозвуча спокойният старчески глас. — Спрете добитъка да почине. Керванджийката се сгуши зад трите тополи. Ще рече — наближили сме вече Росица.

Той се смъкна от колата, прикачи синджира на биволитe за теглача, помилва широките чела на животните и тихичко им зашепна:

—     Чакър, добро момче, юнак момче. Позамори се май, а? Реджеб, ами ти, сине?

Биволът повдигна влажната си муцуна и пръхна в лицето на своя другар и стопанин.

Керванджиите побързаха да завият биволите с пъстрите чулове, сетне се събраха на поляната край пътя, току пред първата кола. Неколцина се изтегнаха на тревата, загърнаха се в ямурлуците и задрямаха. Други насядаха със скръстени крака около дядо Али. Той отново напълни луличката си, цъкна с кремъка, завъртя парченцето прахан да се разпали и бавно, с наслада запуши.

—     Ще се върнем ли пак през горната неделя? — попита Стойко. Той за пръв път пътуваше с керван и новата работа много му харесваше. Искаше му се вече да е в Търново, да е разтоварил стоката и сега да се връща към шумния Свищов, към широкия спокоен Дунав, където пищят свирките на австрийските параходи и над водната бездна тежко се влачат натоварените шлепове. — Ех, да можем да се върнем още във вторник, — помисли гласно той, — чудо ще е!

—     Ти с ума си ли си? — скара се Горан — един едър намръщен мъж с пъпчиво лице. — Хлапешки приказки! Във вторник керван тръгва ли? То ще рече на поразия да тръгнем!

—     Хм. . . — повдигна рамене Стойко. — И вторник, като всички дни. Като ти е здрава колата, като ти е силен добитъкът и на Разпети Петък да тръгнеш, пак на добре ще ти върви!

—  Не богохулствай, момче! — сопна се Нейко. — С такива мисли не се върви на път! Или ос ще се счупи, или стока ще загубиш. . . Керванджията трябва да знае на мислите си мярка. Инак то. . .

—     Инак то, — поде Горан, — нито един свестен керванджия не ще пътува с тебе.

—     Аз не за това, — започна да се оправдава Стойко.

—     Мераклия съм. . .

—     Не корете момчето! — огънят от луничката на дядо Али блесна, като светулка и озари усмихнатото му лице. — От младост приказва тъй. От младост много празни приказки се казват. . .  А на тебе, Стойко, ще ти реча, че да си спомняш: третият път, когато заспах на колата, беше във вторник. . . По икиндия излязох из Търново и още докато се обърнат три пъти колелата, налегна ме дрямка. Не беше сякаш дрямка, а тежест. Без да усетя заспах и из един път ми се счупиха двете оси. От трясъка се разбудих. Е, разбра ли сега, защо керванджиите не пътуват във вторник? Може и да не ти се вярва това, ала така си е! А дето си мераклия да пътуваш — разбирам те. Керванджилъкът е чуден занаят: тежък, мъчен, по студ и жега го работиш, пък нито можеш, нито искаш да го оставиш.

—     Ще си насити мерака, дядо Али. И аз едно време бях като него! — засмя се Нейко.

Дядо Али му махна с ръка:

—     Ще! До Димитровден още осем месеца има — все ще можем да отидем още десетина пъти до Свищов и да се върнем. На Хаджи Минча стоката не се превозва с един керван. . .

—     Чудил съм се, Али ага, защо един човек, като хаджи Минча, да речем, има толкова много и много стока, а други си отворил бакалничка и едва има в нея за десет пари червен пипер. Да речеш, че е от сермията — не е. И други богати хора има в Търново. Може парите им да са повече от хаджи Минчовите, а под лихва ги дават. .. Не се залавят с търговия. Ето: на това нещо се чудя и не мога да го проумея.

—     Търговията е до ум, Нейко, а не до пари. С пари има много хора, а с ум са малцина. Това запомни! Само който има ум знае, че парата зеленясва, в стоката е за доброто на цял свят.

Старецът се повдигна тежко:

—     Хайде да теглим колите. Време е. Добитъкът почина, а ние ще почиваме утре.

Отново запяха колелата. Сега вече керванбашията се оживи, пое остена и пободна десния бивол:

—     От тука, Чакър, от тука. Остави пътя вече. На ляво, момчета!

След първата кола се изниза целият керван.

—     Дядо Али, — обади се Стойко, — как познаваш на кое място на пътя трябва да се отбиеш, та да попаднеш на гладък брод? Никой друг керванджия не се наема да води керван през Росица. Само ти...

—     Годините са ме научили. И оная там!

Той повдигна остена и посочи една звезда:

—     Керванджийката. Аллах я заковал на небето тъй, че всеки да може да се оправя по нея.

—     Чуден човек си, дядо!

—     Остави това! За керванджийката ти говорех. И между хората има такива звезди: благородни и щедри. Път сочат на всички. С пари можеш да си купиш, каквото поискаш, само път не можеш. Пътят от хората се взема. Хем даром. Друго има, друго! Да знаеш от кого да си вземеш път. Занаят се избира по сърце, път — според ума.

Стойко ловко скочи на ритлата, наведе се над стареца и каза:

—     Прощавай, че сядам, дядо Али, ала искам по-добре да те слушам.

—     Слушай. От слушане младите печелят... За пътя ти приказвах. . . Ще видиш някой човек: богат, добър, почитан. Тръгнеш по неговия път. Гледаш после: завъртяло се колелото и този човек останал отдолу. Е? Какво ще речеш? Пътят му не е бил добър! Това е! Не е гледал керванджийка звезда, а друга някоя, която изгрява и залязва — променлива. Такава звезда по-блести, по-грее, повече радва окото. Но това, което радва окото, не всякога е от полза за ума и сърцето.

Дядо Али отново повдигна остена и посочи на север:

—     Виждаш ли я керванджийката? Малка, срамежлива звезда, ала е постоянна. Все там си е. По нея се оправят и пътници и странници; по нея хората знаят къде е Цариград, къде е Мека, къде е и най-малкото село ... Откови керванджийката от небето — светът ще се обърка. Хайде да речем, по земята път ще теглиш — ще личи. Ами по морето?... И ти, синко, още си млад, още се учиш — от тази звезда се учи... Избери си път, според нейното място и го следвай!

—     Не мога да те разбера, дядо, — подхвана Стойко и замислено поклати глава.

—     Разбирането е и мъчно и лесно. Нали ти рекох: и хората са, като звездите. Избери си звезда-керванджийка между хората и не се бой!

Старецът се загледа пред биволите и добави:

—     Бягай сега на свойта кола да подкараш животните, че вече стигнахме реката!

II

ХАДЖИ Минчо никого не обичаше повече от дъщеря си Пенка, защото му беше едничка — и за син и за дъщеря. Тя беше слабичко русо момиче, току прехвърлило шестнайсетте, и макар да трябваше да се момее, повече се детенееше.

Поне баща ѝ мислеше така. Или, може би защото Пенка имаше от рождение недостатък — леко накуцваше, на нея винаги гледаха като на дете. Достатъчно беше някога хаджи Минчо да я посмъмри и очите на майка ѝ, на тая тиха и съвсем покорна пред мъжа си жена, веднага светваха:

— Хайде холам, хаджи! Остави детето на мира! Какво искаш от него?

И странното беше, че въпреки тези глезени обноски от страна на родителите ѝ, Пенка оставаше умно и спокойно момиче, много сдържана и съсредоточена, дори малко хладна.

Това се дължеше и на нейното отлично образование. Понеже нямаше женско училище в Търново, хаджи Минчо два пъти в неделята изпращаше файтона си да вземе игуменката на арбанашкия манастир и да я доведе у тях, за да учи Пенка на четмо и писмо. То беше, докато дъщеря му беше още малка. По-късно започна да я учи вкъщи и даскалът от мъжкото училище, за да я запознае с „дълбоката наука“, както обичаше да се шегува баща ѝ.

И тя наистина се запознаваше с науката с удивително търпение и с възприемчивост, на която биха завидели всичките ѝ връстници.

Сега вече Пенка не вземаше уроци. Не че беше изучила всичко, а защото една вечер майка ѝ доверително бе казала на хаджи Минча, че е вече време детето да си помомува.

Хаджи Минчо се бе понамръщил, бе поиздърпал левия си мустак, но все пак се бе съгласил, че Кина е права.

Два-три дни по-сетне той повика даскала в кантората си и го запита:

—     Как е, даскале? Пенка изучи ли всичко вече?

—    Как да не е, хаджи?! Отколе! Сега само книги ѝ нося и ги четем двамата.

—     Е, тя книжките си и сама ще може да чете.

—  Ще може, разбира се! — каза даскалът и после съжали. Той беше сиромах човек, женен, с три деца и парите, които вземаше от хаджи Минча за уроците тъкмо зашиваха няколко кръпки на домашните му нужди.

—     Не е дете вече, — продължи хаджи Минчо. — Да си чете у дома, па и от майка си да се понаучи на къщна работа... А колкото за твоята плата, лесно. Ти пак си идвай от събота на събота да си вземаш своето. Книжки ще ѝ донесеш, нещо ще ѝ посочваш сегиз-тогиз — ще си ги изкараш.

Пенка научи за това вечерта и се усмихна:

—     Значи вече съм пораснала, а?

—     Та мигар си малка? Я се виж! Надминала си ме вече! — шеговито се скара майка ѝ.

Баща ѝ се засмя:

—     За татко си и за майка си ти все дете ще си останеш, ала за хората си вече мома за женене.

Пенка се развесели от тези думи на хаджи Минча и прихна:

—     Да не сте ми избрали и мъж?

—     Сстт! Тъй пред баща не се приказва! — скара се Кина.

—     Избрал съм ти, избрал... Лудият Абди вчера прати сватове да те иска...

—     Е, ти какво му рече? — продължи шегата Пенка.

—     Рекох му да си позакърпи шалварите, че тогава пак да дойде. До това време, рекох, Пенка ще се наспи и още малко ще порасне...

Пенка разбра смисъла на последните думи и със смях си отиде в стаята. В главата ѝ звучаха и тайнствено и приятно думите „мома за женене“.

Впрочем, Пенка си имаше една малка тайна. Това не беше истинска тайна, а смътното чувство, че един млад мъж занимава мисълта ѝ повече от другите мъже, че пред него почервенява, без да иска и без да знае защо, и най-сетне, че този мъж сам беше виновен затова, защото винаги, когато я срещнеше, я гледаше с по-други очи.

А я срещаше често, почти през вечер. Тя не ходеше с другите градски моми на разходка до Хисърлъка и не по улицата го срещаше. Не. То би било нещо обикновено. Чувала бе от други момичета, че тъй се срещали моми и момци и се залюбвали. А срещите ѝ с този млад мъж ставаха у тях вкъщи. Сам баща ѝ го водеше да изпият по една чаша праскова ракия, или по едно кафе, или да вечеря на тяхната трапеза. И тя ясно забелязваше, че когато му подава ракиената или кафена чашка, ръката му потреперваше и той крадешком поглеждаше към хаджи Минча, дали не е забелязал това.

Този млад мъж се казваше хаджи Николи хаджи Димоолу. Той беше главен писар в кантората на баща ѝ, но последният се отнасяше към него не като към платен човек в дюкяна му, а като към съветник, макар че беше с двайсет години по-млад.

Затова толкова често го викаше в къщата си.

Сам Николи никога не използуваше близостта на стареца, за да се посочи като разен нему, или поне като негов приближен. Той пазеше едно почтително разстояние и това най-много трогваше хаджи Минча. Дори съветите си той даваше със скромност:

—     Ако речеш да направим тъй и тъй, дядо хаджи, може и добро да излезе. . .

Или:

—     То от моя младежки ум не може да излезе кой знае какъв съвет, ами слушал съм да казват, че в такива случаи тъй и тъй се правело.

Ако подобен разговор се водеше у тях вкъщи и на него случайно присъстваха жените, хаджи Минчо се усмихваше с крайчеца на окото и подмяташе на жена си, а на Пенка ѝ ставаше много смешно, че един такъв хубав, силен и млад мъж може да говори с такова смирение пред баща ѝ. Тя забравяше, че хаджи Минчо е неин, а не негов баща. Сега, обаче, когато чу, че е вече „мома за женене“ помисли си, ако я поиска Николи, как би се срамила пред неговия баща.

Па и самата вечер предразполагаше за такива мисли.

През отворения прозорец на стаята ѝ се виждаше тънкият сърп на месечината извит над Трапезица и заобиколен с треперещи златни и сребърни звезди. От малката градинка се носеше дъх на ранна зеленина, на лалета и перуники и пълнеше въздуха в стаята с някаква лека упойка. Пролетният вятър подсвиркваше нехайно в току-що раззеленените клони на едничкото дърво в градината им — една бяла брезица, засадена в деня на нейното раждане и сега нейна връстница.

Пенка се облакъти на прозореца и погледна по улицата. Отколе се беше мръкнало и нямаше вече минувачи. До слуха ѝ достигна еднозвучното почукване на железния бастун, с който пазвантинът обикаляше чаршията и я вардеше от злосторници. И само този звук.

Долу, зад къщите от срещната страна на улицата се виждаше Янтра. Реката беше черна, като Трапезица и се сливаше с нея. Пенка я позна само по отражението на звездите, които като че ли се къпеха в хладната вода. И тя потръпна от хлад при тази мисъл:

— Хайде, моме за женене, съблечи се и си легни!

Без да пали лампата, тя започна бавно да се съблича, полуусмихната, полузамислена, сякаш се плашеше и радваше от думите на баща си, от пролетната нощ и от своята крехка младост.

На младите сънят лежи на възглавницата. Едва си допрат главите до нея и той им затваря очите с хубави видения.

Този път сънят показа на Пенка едно широко зелено поле, което достига до полите на планината, а там — сред китка от явори и брястове — се белее манастир. През полето минава златна кочия. И в кочията е тя, облечена в розова джанфезена рокля, с кован сребърен пояс, със седефени пафти, обкичени с маргарит, на гърдите ѝ блестят три низи пендари, а на ушите ѝ тежки елмазени обици. Само пръстен няма. А без пръстен сватба не става. И ето, че идва Николи. Той догонва златната кочия на бял ат и през прозорчето на кочията ѝ виква: „Пенке, дай си лявата ръка!“ И слага пръстен — тежък златен пръстен с дялан камък. И полетява с белия ат към манастира. Пенка се радва на пръстена, а току изведнъж, едно врабче пада на ръката ѝ и се мъчи с човка да откърти камъка.

От тупването на врабчето в ръката ѝ Пенка се пробуди. Навярно току-що бе заспала, защото луната едва — едва се бе издигнала. В стаята бе тъмно, но над пъстрата черга ясно се забелязваше някакъв предмет. Някой го беше хвърлил през прозореца.

Пенка тихо стана от леглото си, с крак притегли предмета и го взе: нещо тежко беше завито в книжка.

Ако беше друго момиче, щеше да помисли, че зла съседка му е направила магия, но Пенка беше вече много чела и знаеше, че магиите са глупост. При това тя носеше на гърдите си честен кръст, срещу който не възстава никаква нечиста сила.

Искаше ѝ се да стане и види, каква е книжката, но се побоя, че този, който ѝ е пратил такъв подарък може да стои вън и да чака да види дали ще се запали лампата.

Затова тя пусна книжката на земята, легна отново, но хубавият сън със зеленото поле, с белия манастир и златната кочия бяха изчезнали.

Едно оправдано любопитство я караше да се пробужда често, за да проверява не се ли е вече развиделило.

А когато първите лъчи на слънцето блеснаха в стаята ѝ, тя побърза да види чудния подарък и да се запознае с изпращача му.

Подаръкът беше малко обло камъче, завито в синя книжка и привързано към нея с тънка розова панделка.

Преди да разгъне книжката Пенка потръпна. Разбира се, това беше писмо. Значи действително е пораснала!

С някаква неизпитвана тръпка тя разтвори листчето. На него с красиви завъртяни букви беше написано :

Душице моя мила,

любима и добра,

нима ти мойта мъка

не видя и разбра?

Ела и утеши ме

и мене залюби, —

ах, ако туй не стане,

ела ме погуби!

Пенка се зарадва на това наивно и толкова хубаво признание, ала реши да затваря вечер прозореца си.

Дъщерята на хаджи Минча не биваше да получава такива писма!

А сърцето ѝ пърпаше, като птиче.

Съдържание: Глави I-II, III-IV, V, VI, VII, VIII, IX-X, XI-XII, XIII, XIV-XV, XVI, XVII, XVIII, XIX-XX, XXI-XXII
 оригинал

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ