Към българските младежи, за истинската история

Преди Освобождението явно сме знаели по-добре истинската си история. Така излиза от учебниците, които са изучавали тогавашните ученици. Те са научавали, че ние, българите, сме покръстени от свети апостол Павел при обиколките му по нашите земи. От един стар учебник по история от 1876 г., издаден в Цариград става ясно, че християнството по нашите земи е от апостолски времена:
„Въпрос: Кои са тие Бугари, што се крстиjа во почетокот на први век после Рождество Христово?
Отговор: Тие се Бугарите што живеат во Македониjя.
Въпрос: Од кого са покрстени тие?
Отговор: Од Апостол Павле…”
Из „Кратка сваjштана историjа за училиштата по Македония”, съставена от Димитар Василев Македонски.

Вижте какво пише в Буквар от 1868г., предназначен за македонските българчета от охридчанина Кузман Шапкарев: "Още от Апостолските времена Славяните що живеели в Македония, били приели християнството от първите му проповедници, за което много доказателства свидетелствуват. А в прихождането /идването/ на Волжските Българи на Балканския полуостров, от как те се смесили с тях и, туку-речи, се слели в един народ, и Християнската вяра полека-лека почнала да си отваря пътя и с разни средства да се въвежда при Гръмопоклонският Български народ, но всякога тайно и скришно, както е било и у Римските поданици при Костантина Великого.
Македонските славяни всякога се стараели да ги просветят с Евангелската истина дошлите си единокръвни братя, а на това им помагали и Цариградските императори, защото с това те се надявали да укротят свирепите за тях българи, та така да се отърват от нападенията им..." Прочетете за народността на старите македонци и българи.
Днес по история трябва да се учи, че МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ първи на Балканите и в Европа приемат християнството от апостол Павел при първото му стъпване на европейския континент към средата на І век сл. Хр. Придружен от своя помощник апостол Сила, апостол Павел отива във Филипи, за който вече се предполага, че е Пловдив – първият европейски град, посетен от Христов апостол. С покръстването на Лидия, в града е основана от македонските българи първата в Европа християнска община. Първите в Европа християнски общини и църковни организации са именно тези на Илирийските българи. Тази и вярна и логична теза – за ранното християнство на българите е заличена от следосвобожденски служители на чужди интереси. Следосвобожденските ни автори на учебници Шафарик – Иречек и българските им последователи, начело с Васил Златарски, ръководени от чужди, противни на България интереси и до ден днешен им робуват.
Ето какво пише Паисий Хилендарски в своята история: "..Българският крал свети Тривелия приел кръщението със своя български народ - в 703 година, малко нещо след шестия вселенски събор. Българите държали благочестието 50 години. Като нямали книги на своя език, четели и писали на латински и гръцки. Не били здраво затвърдени във вярата, затова българските царе пак се върнали към езичеството, но не целият народ. В град Охрид им бил назначен на петия събор самостоятелен архиепископ, защото цар Юстиниан бил родом от Охрид. Първо наричали Охрид Дардания. На Петия вселенски събор цар Юстиниан помолил светите отци и поставил самостоятелен архиепископ - никой патриарх да не му заповяда. И оградил Охрид с крепост, но в това време българите превзели от гърците град Охрид и поставили там царската столица. В Охрид светият крал Тривелия /Тервел/ приел светото кръщение. И докле имали царския престол в Охрид при архиепископа, живеели в благочестие, а когато пренесли царския престол в Загорие, в Търново, българските царе отстъпили от благочестието и били езичници 92 години. После в 845г. Мортагон, или Михаил, а не Богарис, както пише Барон, приел светото кръщение с целия български народ. От ония времена и досега българският народ неотстъпно живее в благочестива вяра."
Щом Паисий нарича Тервел първи Покръстител, а св. цар Михаил- Борис втори Покръстител, защо историците мълчат? Паисий ясно говори за отклоняване на българите от светото Православие и връщане към него при Михаил- Борис. От учените такива данни привежда единствено Д-р Ганчо Ценов.
Българите са сред най-старото християнско население на Европа. Те са били жители на земята, където живеем и сега, от хилядолетия. Нещо, което в писмо от 896 г. до византийския император Роман Лакапин цар Симеон изтъква като историческо право на народа си да обитава тези земи. България е и единствената държава в Европа, запазила името си от тогава до днес. Срещу мощното присъствие на българския дух през хилядолетията се е работило последователно и насочено. Гърция се освобождава от османско робство 50 години преди България и това ѝ дава предимството да съчини цялата пропаганда за „древногръцката култура”, към която се прилепва и „крито-минойската” цивилизация, и културата на Троя, и аргонавтите – събития, които са станали, когато няма и помен от „гръцко” присъствие в Мала Азия, Пелопонес, Тесалия и Босфора. Тук, по тези земи по времето на Троя, Ахил, Агамемнон и Приам, живеят само и единствено разновидности на тракийските народности – т.е. предците на днешните българи. Ако трябва да учим истинската история на българите, трябва да вкараме задължително в учебниците на младите българи истината за величието на техните предци. А то е реално и потвърдено от стотици исторически свидетелства. Първата национална Църква на Балканите е българската, се потвърждава от факта, че Василий, императорът, останал в историята като Българоубиец, оставя автономността на Охридската архиепископия, след като покорява България през 1018 г. Оттогава главата на българската Църква се нарича Архиепископ на цяла България и „Първа Юстиниана”. Това продължава до 1767 г., когато Цариградския патриарх, успява да закрие тази архиепископия.
Императорът от тракийски произход св. Юстиниан е сред най-великите владетели на средновековния свят, довършил гигантската морално-етична реформа на един друг владетел от тракийски произход – св. Константин Велики – християнизирането на Европа. Св. Юстиниан I пък създава първата българска национална Църква. Св. Юстиниан доразвива законодателното дело на сънародника си св. Константин I. Той обявява свещеническата служба за най-големия дар Божи на човечеството. Юстиниан създал основата на съвременното европейско право със своя Кодекс. По негово време било построено и едно от чудесата на тази епоха – църквата „Св. София”, превърната по-късно в джамия. Начело на новата независима българска Църква застанал архиепископ, който бил независим и от Рим и от Константинопол. Избирал се от собствения си народ – българския. За център на архиепископията бил определен град Сердика – София. По този начин св. Юстиниан показал ясно кое счита за свое отечество. А го написал още по-ясно: „Понеже ние желаем по различни причини ДА ПОДТИКНЕМ НАШЕТО ОТЕЧЕСТВО, където Бог бе определил да дойдем на този свят, който Той създаде, искаме да го снабдим и с най-големи привилегии също и по отношение на църковния му ранг”. 

Основното, което трябва да знаят днес българските младежи е, че ние сме древен народ, че сме коренното, автохтонното население в Европа, живяло точно тук, където сме сега и преди хилядолетия. Че не сме пришълци от 7 век на Балканите и Европа. Че това, което се представя като преселване от Изток, е само една част от преместванията на българската народност през вековете. Че сме се разселили и в западна посока до Британските острови още в дълбока древност, за което свидетелства келтският фолклор. Че сме заселили и земите на днешна Италия през 5 и 7 век, за което свидетелстват стотици топоними в Италия днес – и до 19 век край Тоскана е имало графство „Болгария”, а имената на планини, реки, върхове и села са десетки.  Че по нашите днешни земи са намерени най-старите находки, доказващи зараждането на човешката цивилизация в Европа по нашите земи. Най-старото обработено злато, злато – не в Европа, а в света е намерено във Варненския некропол през 1972 г. и то е на около 7000 години. Това е по-стара цивилизация от тази в Месопотамия и Египет.  
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Петър Богдан Бакшев/Бакшич-български политик и историк от XVII век за Търново

Рисунка на Феликс Каниц. Панорама на града, видяна от околностите на Търново

На 20 септември 1640 година посетих града Търново, разположен между планините, близо до планината Хемус, със стени, но са разрушени; почти всички кули са паднали. Не е възможно да се опише неговото положение, бидейки направено непревзимаемо от самата природа – първом обграден от една река, назована Йетар (Янтра), която прави обиколка и образува като три острова, но не са острови, а полуострови. И върху тези острови са съградени три града, но отдалече изглежда един град, понеже са на високи места, и затова се наричал “Тринова”, което ще рече три нови града, сега са извратили името и го наричат Търново. Двата града са вече действително разрушени, но най-големият – средният – е запазен, ако и разрушен. Населен е само до първите врати, а всичко останало е пусто. Има един път на естествена скала, за влизане, а от двете страни има пропаст и пътят е толкова широк, че едва могат да минат две коли. Когато се пристигне близо до първата врата, скалата се разделя и образува долу пропаст, а отгоре има подвижен мост. Когато се влиза в първата врата, има отгоре голяма кула, така отгоре втора и трета врата, но почти всички са разрушени. Вътре се вижда джамия, съградена от турците, и стените на царския дворец и крепостта, която е била много яка, но наполовин е паднала; на най-високото място, гдето е била катедралната църква, стои половината от превисока камбанария и наоколо се виждат образите, но сега не може нищо да се различи. В стените се намират мрамори и големи камъни, на които са начертани на разни места (образи на) римски императори и латински писмена, но онези, които са ги поставили в стените, са ги обърнали наопаки, аз мисля, че те не са разбирали латинските писмена или пък не са се грижили за древните неща. Сега, както казах горе, малцина турци обитават вътре, а вън около града и по бреговете на реката, по хълмовете и долините са пръснати колкото турци, толкова други народности. Тази област изобилства с вино, понеже всички хълмове наоколо са пълни с лозя. Като се премине една планина на изток и на запад един хълм, разкриват се поля и равнини, които изобилстват с жита и добитък, както другите близки области. По лозята има също и плодове. От Дунава, който е далече един ден, носят риба, а по тукашните реки се въди дребна риба. В този град се получава коприна и отглеждат копринена буба. В града има църква на католиците, назована Възнесение Богородично, дълга 13 стъпки и широка 7, направена от дърво, но отвътре добре обзаведена. Има един много хубав олтар, подарен от превъзвишения кардинал Бандини през светата година 1615 – Възнесението на Богородица с апостолите и хорове от ангели, а отдолу образът на същия кардинал с неговия герб долу. Този олтар е осветен, има други два малки олтара, но върху тях не се служи, а са направени само за красота. Около църквата са гробищата, гдето се погребват верните. Настрани има две стаи, гдето обитава свещеникът. Тази църква се намира на високо място и под себе си гледа половината от града. Наоколо е обградено със стени. Католиците за причастие са 24 души и 3 деца, по народност дубровчани, имат необходимите за църква неща. Къщите на схизматиците/православните/ са 2000, които ще правят повече от 10 000 души, не зная да кажа от каква народност, защото говорят толкова гръцки, колкото български, те запазват сред България този гръцки език, а пък Гърция е далече от Търново. Аз вярвам, че тъй като този град е бил царски град, този език е запазен като по-граждански. Над града, горе на планината, има едно село, отгдето се вижда цяло Търново, там има около 1000 къщи, също и те говорят гръцки, а другите околни села не знаят нито една дума. Но (там) и турците, и нашите знаят гръцки. В града гърците имат осем църкви и един манастир, който наричат митрополия, гдето е седалището на архиепископа Тетрарх. Другите църкви, които са притежавали, са превърнати в джамии. Този архиепископ има в своята епархия 2000 църкви освен манастирите и другите села, които нямат свещеници и други епископства, които се намират под негова власт. Сега бе дошъл един, който е изгонил по-раншния, а после този (първият) бе отишъл в Цариград, за да издейства повели да изгони отново тогава. Те са по народност гърци. Къщи на турци има 2000, които ще направят повече от 10 000 души. Голями джамии има повече от седем. В този град турците не са така безчинни, както по другите места, напротив, те са по-човечни от самите схизматици.

Източник:  http://macedonia.kroraina.com

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

СРЕДНОВЕКОВНИЯТ ТЪРНОВГРАД

Из Пътеводител на В.Търново от 1907г.

Търново в разните епохи.

1. Старото българско Търново — В старо време Търно­во е наричано „Цариград Търнов, богоспасаем Цариград, ца­рица на градовете, царствен православен град, наистина втори подир Константиноград. За да бъдат дадени такива хубави епи­тети на старото Търново, трябва наистина тогавашният град да е представлявал нещо, което го е издигало в очите на хвалителите му. Основите на бляскавото състояние на Търново са положили братята Асен и Петър, като са избрали този град за столица на новосъз­даденото българско царство в 1186год. Какво е представлявало до това време Търново, точни сведения няма, но като се съди по сегашните остатъци от църкви, както и от преданията, градът се е ограничавал само с Трапезица където, по всяка вероятност, е бил построен замъка на Асеня и Петра. По-рано Трапезица, Хисарът/Царевец/ и Къз-хисар/Момина крепост/ са представлявали само римски крепости с малки или големи пристройки за жилища около тях. При първите Асеновци градът е бил съставен от постройките на Трапезица и от къщите, които са били съградени около нея покрай реката Янтра — дясната половина на сегашната Асенова махала. Когато станало столица, Търново почнало да расте: построили се къщи и на левия бряг на Янтра — лявата половина на Асеновата махала. Тъй разположен по двата брега на реката, градът е носил две имена; на десния бряг се е казвал _"Трапезица" или „Трапезонд“, а „новият град на левия бряг на Янтра, застроен върху обраслото с тръни римско селище, се е нарекъл Търново. Със създаването на новия град възстановила се е и старата римска крепост „Хиса­рът“, и тази последната е станала крепост на новия град, както Трапезица на стария. Двата града — Трапезица и Търново, са били съединени с мостове, за два от които, като се проследят старите пътища, водещи от Хисаря към Трапезица и обратно, може да се каже с положителност, че са съществували. Единият сега носи името „Владишки мост“, а другият е водил от зазиданата откъм реката входна врата на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ към срещуположния бряг на реката. Мястото на този мост и днес личи: виждат се устоите на моста върху двата бряга на Янтра. Градът е растял бавно, тъй че при завладяването му от турците, в един период от 207 години, той е включвал в своите очертания: Трапезица със сегашната Асенова махала, Хисаря с Френк-хисар, сегашната Болярска махала и махалата между левия бряг на Янтра и Хисара, именно от Турския мост до банята Баш-хамам и от там по права линия на север до зданието на сега изоставеното училище „Св. Кирил“—малко по на запад от сегашната съборна църква „Св. Богородица“. Че тази последна махала е съществувала по онова време, свидетелствува съборената каменна конюшня в един от турските дворове над Средната баня, която конюшня по всичко напомнеше на църква, а също и запазеното от народа предание, че банята Баш-хамам е била някога си църква. От направените разкопки по Хисара и Трапезица може да се каже, че Търново с право се наричало „Царица на градовете“.

Най-запазената рисунка на средновековен Търновград е от Брашовски миней от 14-ти век. Източник: http://www.skyscrapercity.com/

Не ще е имало по-хубав град от него. И Хисарът, и Трапезица са били оградени с дебели хорусанлии зидове, остатъците на които личат и днес. Насред Хисара върху най-възвишеното място, на Чан-тепе, се е издигала патриаршеската църква „Св. Спас“ или „Възнесение Господне“ - "Матер всех болгарских церквей". 

Тая църква е имала висока звънарница (камбанария), от която се наблюдавала цялата околност на града. Тя се е виждала от далече и със своето блещене на слънцето правела е силно впечатление, като е извиквала трепет в сърцата на българите. На север от нея се е намирала царската църква „Св. Петка“, а между тия две църкви — царските палати, украсени с равни видове мозайки, остатъци от които наоколо се намират и днес. В тази крепост се намирали разните правителствени учреждения и къщите на знатните родове, както и на членовете от царския род. Тук се е намирал и затворът, който и днес стърчи на Хисаря, известен под името Балдуинова кула. До тази кула е бил изходът за онази покрита каменна стълба, по която се е доставяло за крепостта вода от кладенеца при реката Янтра. Следи от тази стълба има и сега, а стари турци по предание от бащите си са ни разказвали за нея. Крепостта е била, па и сега е, природно недостъпна от всички страни, освен откъм „Кая-баш“; но и от тука тя е била направена недостъпна, като са изсекли скалите на около 2 метра по протежението им и по този начин е бил образуван един прелез, в сегашно време наричан „Дупката“ или „Сечената канара“. Над така образуваната пропаст бил поставен подвижен мост, който във време на външна опасност се е дигал. Този мост е бил заменен от турците с камък, сводообразно съзидан. През „Сечената канара“ гражданите от Асеновата махала са се свързвали с ония от махалата, разположена на югозапад от Хисара.

Крепостта се затваряла с пет врати, за които споменува и турския географ Хаджи Калфа: две врати са водили за Асеновата махала, и едната от тях сега е най- запазена (на първата скица), а другата, която не съществува вече, е била над самата сегашна митрополия. Третата врата е водела към Френк-хисар и полусрутена се вижда и днес. Четвъртата е била главната входна врата и тя съществуваше до скоро време, като един най-голям и най-важен остатък от крепостта (на втората скица). Понеже грозяла уж опасност, тази врата бе срутена, вместо да бъде ремонтирана. 

 Отстрани и над нея се надигаше яка сграда, която, по всяка вероятност, е била един вид казарма на войниците, които са пазили входа. Подобна сграда, само че по-малка, е имало и при вратата, водеща за Френк-хисар. Петата врата е била зад подвижния мост върху „Сечената канара“. Тази врата е била унищожена от турците наскоро до освобождението ни. Тези пет входа се затваряли с яки врати, отвътре подпирани с дебели напречни железни лостове, заключвани с големи куфари (катинари), както това се види при най-запазената днес врата, водеща от Хисара за Асеновата махала. Сред народа има предание, че направо от Хисара е имало мост, по който се отивало за крепостта Трапезица и обратно; обаче няма никакви признаци, по които може да се съди за прекарването му. Трапезица, както казахме, е била от всички страни оградена с хорусанлии каменни зидове, широки повече от един метър. Тука в разните ъгли на местността се издигали яки кули, откъдето е можело да се вижда на всички посоки. Основите на две от тия кули са хубаво запазени при северния край на Трапезица. По на юг, върху възвишеността, се издигат основите на сгради, които навярно са били дворците на братята Петър и Асен и на първите техни наследници, тъй като право под тези сгради, при полите на Трапезица, е съградената от тях църква „Св. Димитър“, откъдето е бил даден сигналът на въстанието против гърците. Трапезица е била украсена още с многобройни постройки, както свидетелствуват многото открити основи на големи и малки църкви с изградени гробници — катакомби. Съществуването на църквите, разнообразно изпъстрени с фрески, които след откриването почти се измиха от дъждовете и изпокъртиха от неумеещият да цени старините българин; яките зидове околовръст, трапезовидната възвишеност; кулите по тия зидове, всичко ни кара да предполагаме, че Трапезица на времето си е представлявала  българската столица онова, което руския „Кремъл“ за Москва. Гробниците с намерените в тях човешки скелети показват, че някои от тия църкви са били домашни църкви на болярите, които се живели в тази крепост . Числото на входните врати за крепостта точно не се знае, но според както личи по каменната крепостна ограда, може да се каже, че не са били по-малко от пет: двете врати са били на северната страна и от тях едната към гара „Трапезица“, гдето е сега главният вход за крепостта, а другата над  църквата „Св. Димитър“. Другите три врати са били на срещуположната страна, и от тях едната срещу църквата „Св. Четиридесет мъченици“, втората по посока на сегашната съборна църква „Св. Богородица“,  а третата към железния мост. Тези врати също здраво се затваряли и пазели, както вратите на Хисара.

Болшинството от тогавашните граждани са живели вън от тия две крепости. Те са зидали къщите си от камък, яки като крепост, както това се вижда на останалите от онова време три къщи в южната част на Асеновата махала (къща Ж 2898 с три четвъртити прозорчета и къща Ж 2906 с 2 жалки прозорчета. Отстрани при вратата на тази последна къща в зида има камък с надпис: „Господжа Бойка“, малко издраскан, а третата къща е Ж 2847). В Асеновата махала са били издигнати църквите „Св. Димитър“, „Св. Апостоли Петър и Павел“, „Успение Пресв. Богородици“, лаврата „Св. Четиридесет мъченици“, които църкви съществуват и днес. Тука се е намирала и главната обществена баня, остатъците от които се виждат на левия бряг на Янтра при Владишкия мост, отстрани пътя за Митрополията. Тази махала е била недостъпна от външен неприятел поради съществуването на описаните две крепости и поради отсъствието на сегашните пътища, водещи от Арбанаси и от Кая-баш за Асеновата махала. Тези пътища са нови, правени в турско време, а последният е разширен и поправен след освобождението. На Френк-хисар са живели латинци и добровчани, които са били главните търговци на града. Тяхното живеене тук е накарало турците да наименуват местността „Френк-хисар“. На запад от Трапезица, между нея и реката, се намирала еврейската махала. Сегашният турски мост е липсвал. Не е съществувала и сегашната турска махала, на мястото на която е било гора, правеща продължение от „Светата гора“. Монастирите около града и многото църкви в града са давали право да бъде Търново наричано „Богоспасаем Цариград“. Точно не може да се каже, колко къщи е имало в града, но като се съди по чертите на града, приблизително може да се каже, че той е имал около 1400—1500 къщи с население от 8000 — 9000 души. Освен евреи, латинци и дубровчани, в града са живели малко гърци и арменци, мнозина от които са успели да влязат и в роднински връзки с българския двор. Един от евреите, види се, доверено лице на двора, е успял да влезе в сношение с турците и да им предаде крепостта Хисар. На 17 юлий 1393 година градът  бил превзет от турците и опожарен, както ни показват това разкритите развалини. След това видните граждани били избити или изселени в Мала Азия. 
Прочетете още- Велико Търново‬ — град на манастирите и легендите
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова-Бабулкова

Старо Търново

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Арбанаси (Алванитохори- село на албанци)

  В "Пътеводител на гр. В. Търново и околността му" от 1907 г. за село Арбанаси пише следното:

Селото Арбанаси, по гръцки Алванитохори, което е на 4 километра на североизток от Търново, има 211 къщи с 763 жители. То се намира насред пътя за Горна Оряховица. Къщите на това село са стари и с широки дворове, заградени с високи зидове, като крепости. Селото е образувано от преселници-албанци, които са говорили гръцки език. Последните са дошли тука към края на 15-ти и началото на 16-ти век. По-рано, преди да се образува селището, мястото на Арбанаси е било гъста гора, от което новите преселници са секли дърва на мястото и са си строили къщите. Арбанасчени са били богати търговци, които имали къщи по направа и големина по-големи и по-хубави от много стари търновски къщи на знатни хора. 

Ето какво пише и в старие източници: "За пръв път това село се споменува в 1595 година, като албанско поселище в записката на дубровнишкия търговец Павла Джоржич до Сигизмунда Батория. В тая записка се казва, че около Търново имало няколко албански селища, който можели да извадят против турците 1500 души превъзходно въоръжена конница. По-после в 1640 година, Софийският католически владика Богдан, като идвал в Търново, намерил в Арбанаси 1000 къщи и отбелязал, че езикът на арбанасчение не бил нито албански, нито влашки, но бил гръцки. В 1685 година, Никополският католически епископ Ант. Стефани нарича Арбанаси — голямо и великолепно село на гърци и албанци, при което прибавя, че гърците търговци от това село водели търговия с Италия, Унгария, Полско и Русия. Действително, на първо време след изселването си от Албания, арбанасчените се занимавали главно със скотовъдство — най-много с търговия на добитък (джелепчилък); по-късно търговията им се разраснала и уголемила: те почти всички станали търговци и почнали да се занимават с широка и разнообразна търговия с всичко, — не само в пределите на турската държава, но и вън от нея. Създали дори връзки във всички браншове на търговията, арбанасчените се заловили само с търговия. Така десетина търговци закупили всичката бакърджийска стока от Търново и я разпродавали из турско; дълги кервани биволски коли, натоварени с едеци от червиш, лой, свещи, сапун, четина били откарвани в Цариград и Анадола и там разпродавани."

Селото е почнало да запустява след опустошението му от кърджалиите (1798 г.), при което много от богаташите му са забягали във Влашко, гдето са станали влиятелни влашки боери, каквито са Бранкованите, Кантакузеновците, Братияно, Жиорджи Филипеско и др. В Арбанаси са живели лятно време гръцките Владици, които са имали свои къщи. Тука няколко време е живял и известният ваш епископ Софроний Врачански. Въздухът на Арбанаси е чист и лете прохладен; затуй и в днешно време някои търновски, свищовски и др. фамилии обичат там да прекарват горещините. 

Около селото има изобилна и хубава вода (Лакото).. Гледката от това село към Търново и Балкана е чаровна. За забелязване в Арбанаси са 5-те църкви : Рождество Христово (Христос), Св. Атанас, Св. Георги, Св. Димитри, Св. Архангел, и двата монастира: Св. Богородица и Св. Никола. Църквите са забележителни със своите фрески, които са от ново произхождение и не са хубави. В църквата Св. Дииитър, в която сега само ежедневно се извършва служба, тези фрески са покрити с бяла вар. Най-старата църква е „Христос“, в която се намират красиво изработени църковни принадлежности (кандила, кандилници, кръстове, полилеи и др.). Жителите на селото вярват, че всяка година на Великата събота по краищата на престола в тази църква се появява целителна аязма, която изтича и пада върху пода на големи капки.
Монастирът Св. Богородица е малко изоставен монастир. Днес той има само един свещеник. Управлява се от епитропи из селото. Доходите му се употребяват за издръжка на местното училище. В този монастир има една голяма икона „Св. Богородица", на която се приписва целителна сила. За тази икона монастирът много се посещава от селското население. Монастирът е изграден с голяма ограда и има вети и неудобни стаи. Той е бил ограбен от кърджалиите, след което западнал, но по-късно (в 1836 г.) е бил подновен. Монастирът Св. Никола (Арбанашкият женски монастир) е построен над скалите, които са обърнати към Търново. Гледката от тия скали е чудесна: вижда се котловината, в която е сложен града и издигнатите в нея местности— Хисара и Трапезица. По-нататък се виждат седлообразните търновски ридове, а още по-далеч, като зъбери, се синеят на небосклона върховете от Средния балкан. Монастирът е ограден с високи зидове, има широк двор, всред който се издига една църква, отстрани на която се наредени чисти, хубаво уредени стаи. Дворът е окичен с чемширови туфери и тук-там с овощни дървета. Монастирската църква по-рано е била махленска църква, но след опустошението на Арбанаси от кърджалиите, последната е била изоставена и едвам в 1833г. е била възобновена и превърната в монастир. Монастирът сега има около 20 монахнии, които живеят в общежитие. Издържат се от прихода, добиван чрез продажба на ръчни произведения (ръкавици, чорапи и др. и от приноса на богомолците. За Арбанаси се отива през шосето Търново — Горна Оряховица и чрез хубавата долина, наречена Ксилифор, която е под „Къз-Хисар“. От Арбанаси до Горна Оряховица по шосето има 4 километра, пеш и се отива незабелязано. От този град пък до гара Горна Оряховица е 27 км.; Отива се пеш и с фаетон cрещу такса 1 ½ лева. "
А ето какво пише Феликс Каниц в своята книга "„ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ И БАЛКАНЪТ“ 
"Следващият си археологически излет в Търново посветих на Арнаут Кьой (на български Арбанаси), разположено на север-североизток от града и смятано за много старо селище. В 1871г. то броеше 122 български и 38 турски къщи, т.е. около 1400 души. Поради великолепните градини, старовремската църква, както и съседния женски манастир, Арбанаси е станал любимо място за излет на търновци, много от които са свързани и чрез роднинство с тамошните жители, смятани за патриции. Добре прокаран нов път възлиза по левия бряг на Янтра постепенно към селото, отдалечено на три четвърти час, разположено върху висока тераса. Тя е беззащитно изложена на слънчевия пек, но романтиката на все повече стесняващата се клисура, украсена тук-таме с изворови чешми, и оазиси от зеленина, прорязана навсякъде от хоризонтални червеникавооцветени варовикови ивици, възнагради богато усилията ми по трудния път. През лозя и плодни култури стигнахме, оставяйки пустия турски квартал встрани, до ниската, отвън съвсем невидима църква. Гробовете във всякаква форма, с или без украса от цветя и единични великолепни дървета я закриват почти от погледа. Рядко съм виждал по-мистична постройка. Това е един вид надземна катакомба, от чието мрачно главно помещение се влиза в 6 още по-ниски параклиса без прозорци, осветени само от скромни лампички. Вероятно те са пристроени постепенно към главния кораб от живущите в Арбанаси богати македонско-влашки семейства. Цялата сграда като постройка и като оформление е почти безинтересна за историята на изкуствата, понеже малко фрески надвишават обичайните шаблонни картини в ориенталските селски църкви. Интересно ми се стори само едно металическо блюдо, украсено с чужд шрифт от инак незначителната малка съкровищница. Тъй като копирането на надписа би ме задържало много дълго, селският поп ми обеща да донесе блюдото на следващата сутрин в Търново; но не видях нито него, нито съда. Може би някой любител на древността ще разреши по-късно тази тайна при посещение на Арбанаси. Като ктиторка на християнската постройка и основателка на първоначалната гръцка колония попът и жителите споменаха византийска княгиня, омъжена (около 965 г.) за цар Шишман. Но ако се съди по посредствената строителна техника на църквата, тя трябва да произхожда от втората половина на XIV век. За това говори и друго предание, според което селището е било основано едва преди 400 години от гръко-власи от Епир, развили много оживена търговия на добитък в крайдунавските земи. През 1793 г. се е намирал тук манастир, в който е прекарал кратко време подложеният на много изпитания патриот Стойко, отличил се по-късно като владика Софроний Врачански с мъченичеството си за националното дело и издал в 1806 г. в изгнание в Букурещ първата печатана книга на новобългарски език. Днес не се вижда вече нищо от тази обител.
Хубавите къщи на влашките търговци в Арбанаси, за чиято слава бях чул и преди, се издигат далеч над общата мярка за частни къщи, обичайна за страната, и напомнят с много подробности на замъците в Горна Италия. Някогашната къща на Бранкован, обитавана от едноименното знаменито болярско семейство и подарена от женски потомък със завещание на общината, е едноетажна, внушителна постройка с големи сводове и голям брой помещения. В тях последният изгонен търновски гръцки владика се опитал да забрави непокорното паство и мъката си. Други сгради, подобни на дворци, украсени с изящна дърворезба, тавани, камини с щукатура и т.н. принадлежаха на патрициите Трандафил Кантакузен, Братиано и Гиордаки Филипеску. Връзките на тези имена с едноименните влиятелни болярски семейства в Румъния ще трябва още да се изяснят. Техните имоти в Арбанаси са преминали постепенно в български ръце: хубавите къщи на Георгие хаджи Илия и Атанас Рузович са забележителни като пример на солиден ориенталски лукс; с удоволствие си спомням освежителната кратка почивка по най-любезната покана на тези господа.
По много по-кратък, по стръмно слизащ път за катерене се върнахме вечерта в Царевград. За миг се отбихме в малкия женски манастир Св. Никола на склона близо до Арбанаси, чиито достопочтени матрони, като добри познати на Шишков, любезно ни гостиха. Но от младите жителки на тази затворена обител, известни главно с художествени ръкоделия, не можахме нищо да видим. Само мелодично високо пеене на свежи младежки гърла се носеше към нас от църквицата, свикала калугерките за вечерна молитва. Под ръководството на 90-годишен управител, 3 жени са се посветили тук по правилата на общежитието на труд и лишения. Градинката на манастира, посещавана от много търновци, съхранява толерантно един камък с езическа фигурна украса. Във вечерния мрак познах римския му произход, но не можах да различа подробностите."

Вижте още: За Арбанаси от Т. Янков

В миналото по Арбанашките поляни са играли крикет
 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Майстор Колю Фичето- патриархът на българската архитектура

Снимка на Константин Фичев, пра-правнук на Колю Фичето

 

Колю Фичето не се е снимал никога през живота си и нито един художник, негов съвременник не го е рисувал. Казват, че било от скромност, а може и да не му е останало време. Затова всички днешни портрети на първомайстора са правени по описание на негови родственици и от единствената запазена снимка на смъртното му ложе при погребението му във В. Търново през 1881 год. Снимката е прeдоставена от Константин Фичев, пра-правнук на Колю Фичето.
В своята книга от 1942 г. Йордан Кулелиев дава следните биографични бележки за първомайстора: "Майстор Колю (Никола) Фичето е роден в Дряново през 1806 г. Дошъл в Търново през 1830 год. Бил е женен за Марина и е имал дете Иван. После в Търново му се раждат и други деца. Имал е всичко 4-ма сина: Иван, Сава, Нено и Никола и 4 дъщери. Живял е в днешната „Фичева“ уличка. Починал е на 18 XI 1881 год., точно преди 60 години, (баба Марина починала на 26 XI 1883 г. ). Опелото му е извършено в църквата „Св. Константин“. Има фотографическа снимка, поместена във в. „Велико-Търново“, год VII бр. 24 от 4. X. 1930 год., с обяснително писмо от покойния бивш нотариус Георги Ганчев, кои лица са фотографирани с покойния и друго обяснително писмо от бившия генерал Фичев, поместено в бр. 26 за фотографираните лица. За него има писано и в книгата „Пътеводител на В. Търново", издание на В. Търновското туристическо др-во „Трапезица" — 1907 год., стр. 25, 26, 76, 78. В „Пътеписи от Тодор Янков, стр. 62, 153, и църквата "Св. Марина“ в Марино поле е строена от него."

Ето какво пише за изкусния възрожденски майстор в Пътеводителя на В. Търново от 1907 г.: "Колю Иванов Фичето, именуем от турците Фичеоглу ефенди е един от най-видните български „доморасли инженери“. Роден е през 1806 г. в гр. Дряново от бедни родители /в неговият род обаче по предание се знае, че годината на раждане е 1800 г./ Майка му, която останала на двегодишната му възраст вдовица, дала го на занаят с майсторите дюлгери в Добруджа още на десетата година. Заедно с майсторите си, малкият дюлгерин Колю споходил много градове из тогавашната турска държава и из Влашката земя. След 7, 8-годишно чиракуване Колю е бил признат за калфа. На 22-рата си година той се задомява, но след една година остава в Дряново булката и детето си и заминава за Цариград по работа. Оттам се завръща пак в Дряново, но след това, като вижда, че в този градец място за работа по неговите планове няма, преселва се със семейството си в мютесарифския град Търново. Още като живееше в Дряново, зиме, когато строенето спира, Колю дюлгеринът е работил абаджилък. В Търново обаче абаджилъкът през зимата бил заместен с дограмаджилък: Колю приготвял врати и прозорци за летните строежи. В работата си той е бил много точен, акуратен и изработените предмети го издавали за един вещ майстор-дюлгерин. В 1836 г., когато била освещавана църквата Св. Никола в града, владиката Иларион останал учуден от хубавата сграда и поискал да види майстора на църквата (който бил някой- си Уста Велю). Всички дюлгери в присъствието на Уста Веля изблъскали на лице Коля Фичето и него представили на владиката зa майстор, понеже под негово ръководство и упътване е била започната и съградена църквата. Владиката му поблагодарил, наградил го, признал го за майстор и оттогава насетне и турската власт почнала да му поверява градежите на големи постройки. До това време Колю Фичето бил безграмотен и, чак като станал майстор, се научил да чете и пише от временните си съдружници — Уста Веля и Станю Марангозина. През пролетта на 1848 год. Колю Фичето за последен път отива дюлгерин по гурбетлък във Влашко. Завръща се от там и повече на гурбетлък не ходи : остава да работи в Търново. Изпъкването на българския черковен въпрос накара много градове и села да почнат да строят църкви и при тях училища. За Коля Фичето се яви работа голяма: отвсякъде го канеха да „скрои“ план на църквата и да наглежда работенето ѝ. От друга страна и турското правителство с прокарването на шосета из държавата имаше нужда от познанията на майстор Коля по направата на мостове. Колю Фичето тича и работи навсякъде. От него са построени: в града църквите Св. Никола, Рождество Пр. Богородици (старата съборна църква), Св. Спас, Св. Константин и Елена, Св. Атанас/днес св. св. Кирил и Методий/ и Св. Марина; в Лясковец — Св. Димитър; в Горна Оряховица — Св. Никола; в Свищов — Св. Кирил и Методий, и др. Всички тия църкви си имат своите особености в архитектурно отношение и някои от тях може да служат като образци на нашите млади инженери. Освен това, той е строил в града няколко джамии с техните минарета, и Градския дом, както и покрития мост над р. Осъм в гр. Ловеч, и др.; но от всички постройки мостът над р. Янтра при гр. Бяла, на шосето Русе-Търново, е най- грандиозната постройка на този доморасъл- инженер. Този мост е каменен, с полукръгли сводове, дълъг е 276 метра с широчина 9.5м.; състои от 14 отвори, от които тези в леглото на реката (най-големите) имат пробег по 12.5м. Мостът е строен в 1865—1868г. и учудва с направата си всички чужди пътешественици по Балканския п-в. За него и неговия строител, когото Каниц видял в с. Присово (край Търново), пише: „ ... И тоя скромен човек в потури и абичка, не знае, че с Беленския си мост е построил най-голямата хидравлическа постройка на Балканския п-в, изключая Цариград“. Този мост и църквата Св. Кирил и Методий в Свищов с тъй да се каже chefs d’oeuvre на Колю Фичевите постройки. Колю Фичето умря в града Търново, в края на ноемврий 1881 г., 75-годишен, като остави многоброен род от синове и внуци."
 Йордан Кулелиев пише още за великия възрожденски майстор следното: "Неговото име и дела са исторически. Той е бил гордост за града Търново и за енорията, живял е в Патрик махала и днес една от уличките (тази под аптеката на Воденичаров) носи неговото име— Фичева уличка. Името му става известно още от 1836 год,, когато е била строена и осветена църквата „Св. Никола", църквата в „Преображенския манастир“. После с хана на Хаджи Николи. На голямата снимка на В. Търново от 1850 година, намираща се в кабинета на кмета, хана на х. Николи заема видно място.
През 1865 година той построява Беленския мост. Бележитият унгарски пътешественик и писател Феликс Каниц ето що пише за него: „На случайността се дължи, че аз в 1872 г. се запознах лично в Фидабей, близо при градеца Килифарево, с майстора на тоя мост. Там, в голямата еснафска стая на хана, седеше той, Никола Фичоглу, един простичък българин от Балкана, който нито по облекло, нито по нещо друго се отличава от обикновените селяни. Но той говореше с оправдана гордост за своето дело (Беленския мост); като изтъкваше особено че е струвало 700,000 гроша, сир 70,000 гулдена, за България грамадна сума. Тази постройка, като се изключи Цариград, трябва да бъде назована най-съвършената хидротехническа- постройка в Турция и естествено служеше за почит дори на способни техници". Както Беленския мост много говори за неговото строително дело, така убедително и внушително ежедневно на нас говори и общинското здание (Полицията), строено от него между годините 18700-1875. И днешното здание е вярно копие на старото.. 
Стореното от Коля Фичето за града ни е твърде много и той е заслужил признанието от всички за почетен и именит гражданин на В. Търново."
Източници: "Пътеводител на В. Търново от 1907 г.", книга на Йордан Кулелиев от 1942 г. за църквата "Св. св. Константин и Елена"

Грета Костова-Бабулкова 

Прочетете още: Спомени за Колю Фичето

©️ Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Лъвът- национален символ на България от древност

Лъвът е изобразен на герба ни. Нашата парична единица се нарича лев, което е старинна форма на думата “лъв”. Какво разказва българската история за “легендарния български лъв”, къде намираме негови изображения. У нас изображения на лъв се срещат в различни исторически паметници /надписи, каменни плочи/. Лъвът присъства в символиката на българските царе.        През Възраждането лъвът отново е най-разпространеният български символ. Паисий Хилендарски пише: "Като знак на царския печат имали лъвско изображение. Това означавало, че българският народ бил силен във война и войска като лъвове, малък народ, но имали славно име и много пъти са взимали данък от кесарите." 

На изображението може да видите какво пише и в първата българска история от 1844 г. "Царственик или История болгарская" относно този древен български символ. 

Този български герб се появява и в „Стематографията“ на Христофор Жерафович:  За България е написано, превоод от църковнославянски:
"Светъл лъв на черно поле се изправя.
Греши онзи, който черното за светло поставя.
Моето собствено име е от Болга река.
На лов изпитателен се разбира човекът какъв е."

В обяснителния текст за българите Жефарович пише: „...Народ повече със сила, отколкото с разум славен, отчасти към грабителство склонен и всякога владял на множество краеветства богатствата и короните на Източното царство и тракийското небе всякога подпираше. Сега се признава за долна турска робиня.”
Какво точно определение за нас- българите! Колкото да е силен човек без разум може да се озове роб, а човек без сила, но с разум може да стане господар. Силен като лъв, българският народ е успял да завладее много земя, но трябва разум, за да я запази. Каква минала слава сме имали, за съжаление забравена...

За големите ни революционери от борбите срещу османското владичество Раковски, Каравелов и Левски нашата народностна идея не може да съществува без знамето, на което е изобразен лъв. Дори най-обичаният ни национален герой Васил Иванов Кунчев остава в историята като Левски /отново от думата “лъв”/. Изображенията на лъва върху почти всички знамена на бунтовниците от Априлското въстание са доказателство, че той се възприема като национален символ. По време на подготовката на въстанието знамена с разярен лъв и заветните думи “Свобода или смърт” се изработват в четирите революционни окръга. Обикновено тази работа извършвали местните зографи или учителки. И до днес в музейните сбирки у нас се пазят много от тези знамена.

⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Автор: Грета Костова- Бабулкова 
 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Новото Търново- ИВАН ВАЗОВ

Живописна България (Пътеписи)

Свършвайки за старо Търново, не мога да отмина новото Търново и да не кажа няколко думи и за него. Разположено на запад от двата запустели акропола, по склоновете на урвите, по брега на Янтра, по скалите, които са надвиснали над нея, разкатерило се по западната стръмнина на върлия Орлов връх, то представлява панорама възхитителна, единствена по живописност и оригиналност. Перото мъчно може да предаде впечатленията от тая гледка. Чужденците, които са го посетили и са писали за него, единодушно твърдят, че такъв град другаде няма. Мислиш, че присъстваш, кога гледаш от габровския друм, на една вкаменена феерия. Тия хиляди къщи с разноцветни форми и цветове на мазилките, натрупали се гъсто една до друга, накачили се една въз друга, залепили се по урвите, по канарите, навред, дето са намерили педя място: на яр или на камък, накацали по невъзможни места, притиснали се една о друга като плахо стадо овци, имат изглед, като че на всеки миг ще се изронят и изсипят във вълните на Янтра. Фееричността на гледката пораства нощем, когато засветят в тъмнината безчислените прозорци като огнени очи и целият град заприлича на полиелей с хиляди запалени светила. Градът, който в турско време се е трупал само по тия урви, след Освобождението се разстила на югозапад, към равнината на Марно поле. Голяма щета, че тая сравнително малка плоскост, по която с повече удобство би могъл да се шири градът, е завзета в значителната си и в най-угледната си част от казарми, построени в наше време. През Янтра се издига, на изток, със своите гъсти гори върхът Света гора. Тая рунтава тъмнозелена мантия предава живот и веселост на картината на Търново, окръжено отвред с голи, пустинни склонове, голи гребени, голи скали. Железницата от няколко години насам оглашава със своя гръм и писък тия върхове и тия дълбоки долове на Янтра. Тя се провира през тунел под бърдото, над което се трупа Търновото от турско време – живописното Търново, – като минува дважди въз Янтра по железни мостове. Аз напуснах града с кола, за да ида към Габрово и Шипка. Когато отминах станцията и хвърлих прощален поглед на него, изново останах омаян от чудесната му панорама, дивната му панорама, и се спрях в захлас да гледам, като си пришепнах думите на простодушния францискански монах, описател на Търново през XVII век: „Non si naratu!” Не може да се изкаже! 

Източник: http://www.znam.bg/com 

Снимка: Грета Костова-Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ