(Алванитохори- в превод село на албанци)
Пресичайки Асеновата градска част — Долна махала — и минавайки край остатъка от историческата църква „Св. Димитър“, по извит и стръмен път се отива в знаменитото село Арбанаси, отстоящо 2 км. от В. Търново. Селото е разположено върху една открита от всички страни плоска и каменлива издигнатина, от която се открива пленителен изглед на юг — Търново, Трапезица, Царевец, Търновските възвишения и Балкана в дълбочината на хоризонта. Обедняло и развенчано от миналата си слава, това богато някога селище, с многобройни и интересни със своята архитектура къщи, преживели векове, днес то не брои дори хиляда души население. Но въпреки това, гордо е със своето минало, със своите старинни сгради, църкви и манастири.
 |
Констанцалиева къща |
Вървейки по неговите притихнали и безлюдни улици, на посетителя се струва да е попаднал в едно застинало под размахването на магическа пръчка селище. Край каменливите и тесни улички се изправят дълги каменни зидове, покрити тук-там с вечно зеления плюш на бръшляна, а зад тях нерядко се издигат грамадни къщи-крепости, потънали в нерадостни мечти.
Интересната история на това село е още неуяснена. Дали е било Версайл на царете от Търновското царство, в който са отивали двор и болярство на летуване, положително се не знае, но пък със сигурност се допуща да е основано към края на XV век от преселници-албанци. Сравнявайки неговите стари сгради с тия от времето на Търновското царство, първото предположение пада. Арбанашките къщи са грамадни, красиви и удобни когато тия на болярите, както пише Владикин в своята книга "Царевград Търнов“(стр.144, били малки — "жалки паметници на егоизъм и безмислена мегаломания").
 |
Хаджиилиева къща |
Арбанаси с право може да се гордее със своето минало, когато жителите му са се занимавали с голяма и обширна търговия, която създавала тяхното благосъстояние, давайки им възможности да строят великолепни за времето и за учудване днес къщи. В тях са живели богати и знатни родове, които, преживявайки тъмните времена на турското иго и нападенията на кърджалии, даалии и делибашии, най-сетне са се изселили във Влашко, където с време са се причислили към румънската аристокрация. От Арбанаси произхождат знатните болярски родове на Бранковановци, Братияновци и др.
В това хубаво и със здрав климат село са летували някогашните търновски гръцки владици, а известно време в него е живял и Софроний Врачански. Преди години то се посещаваше от търновци и семейства от Горна Оряховица и други градове, прекарвайки на прохлада летните горещини.
До наше време в него се говореше на гръцки, на който език — запомних и аз — се извършваше и църковната служба в неговите църкви и манастири. Бележити са петте църкви: „Св. Рождество Христово“, „Св. Атанас“, „Св. Георги“, „Св. Димитър“ и „Св. Архангел Гавраил“ и манастирите „Св. Богородица“ и „Св. Никола“.
* * *
Тръгваме с моя спътник да разглеждаме бележитостите в селото, като започваме от църквата „Св. Архангел Гаврил“. Тя е стара, ниска и продълговата сграда, построена в 1600 г. В нея се влязва през една доста голяма трапезария, в която още стоят дълги маси и лавици. Тука са ставали на задушница общохристиянски обеди. В потъналата в тайнствен полумрак вътрешност на църквата се избелязват двете ѝ дълги отделения — мъжко и женско — с потъмнели от времето тронове за богомолците. Цялата църква е покрита със стара, също тъй потъмняла живопис, напомваща тая в старата църква на Преображенския манастир. Повечето от светиите са военни: Св. Архангел Михаил, Св. Георги и др., а надписите им са на гръцки. Иконостасът и владишкият трон са покрити със сложна, красива резба, позлатата на които, макар потъмняла, хвърля златист отблясък в полутъмното пространство. Подът е покрит с изпечени до бяло големи четвъртити тухли. През една врата в църквата се влезва в параклиса „Св. Параскева“, който е по-светъл и също тъй с позлатен резбен иконостас и със стар стенопис. При самия вход в параклиса се намира гроба на Константин Бранкован, покрит с мраморна плоча с гръцки надпис. Той гласи, че на това място се покои 20 годишен, красив младеж с казаното име, който бил „съкрушен от злокачествена треска, която чума наричат“. Умрял на 15 юний 1790 г. В тая църква, с тучени паникадила и оригинални и скъпи сребърни кандила, се служи само на храмовия ѝ празник.
По пътя за църквата „Св. Рождество Христово“ или, както обикновено я наричат „Църквата Христос“, ни посрещна покойният вече д-р Русович, потомък на видно българско семейство. По традиция, докторът пази ключовете от църквата, при която последната служаща Богу монахиня е била негова леля. Той отключи почернялата дебела врата и ни въведе в църквата, потънала в мек полумрак и молитвена тишина. Според Русовича, църквата е построена в XV или XVI век. Цялата е покрита с живопис с гръцки надписи; иконостасът ѝ е резбен, позлатен, и представлява художествена работа, особено царските двери. Тежки, сребърни кандила, стара ръчна работа, висят пред светите образи, изкрейки в полумрака. И мене ми се струва, като че ли преди малко е слязъл архиереят от своя трон, близо до който, върху пюперта на псалта стоят награмадени дебели църковни книги в почерняла кожена подвързия. И пак ми се чини, че преди минута е напуснал служещият свещеник потъналия в дълбок мрак олтар, всред, който смътно изпъква свещеният престол със светите дарове.
До голямата църква, под същия покрив, се намира параклисът на „Йоана Кръстителя“. И тук иконостасът е резбен и позлатен. Той е прекрасна художествена работа, особено олтарната вратца, която е великолепна със своята изящна позлатена резба и миниатюрното изображение на „Благовещението“. Иконите са художествено изработени, най-хубавите от които, за голямо огорчение на д-р Русовича, били снети, за да бъдат запазени в Църковния музей в София. И добре е сторено, защото впоследствие, може би, биха изчезнали, както много други старини и ценности.
Изглежда, че живопистта в църквата е двойна: стара и по-нова, която се предполага да датира от 1649 г. Северната страна на църквата е имала открита галерия, която, според д-р Русовича, след падането на Търновското царство, е била зазидана. Спорна е въобще историята на арбанашките църкви. Мнозина учени не допущат произходът им да датира от времето на второто българско царство, което д-р Русович с известни, но колебливи, данни, се стреми да докаже. Между тия данни са: старата живопис, която над входната врата се е показала след земетръса през 1913 г. и която напомняла тая в старите търновски църкви; приликата на църквата „Христос“ на тая в митрополията в Търново — „Св. Петър и Павел“ и т. н. Но всичко това, колкото и вероятност да има в него, не е достатъчно да разреши един въпрос, свързан с историята на това бележито село, върху която говоря по-долу. Последвайки любезната покана на д-р Русовича, ние се отбихме в близко намиращия се негов дом, за да го разгледаме и отпочинем. Домът е грамадна старовремска постройка, окичена с бръшлян и оградена от двор с бухнала в него растителност. Зидовете са дебели, може би, повече от метър, а гредите, които подпират напречно горния етаж, може да се каже, са от циклопски размери и дебелина. По стълба от също такива греди се отива в етажа, в който стаите са просторни с широки миндерлици, наредени чисто и в старовремски вкус. Между семейните портрети е и този на бащата на доктор Русовича — хаджи Кирил, наричан „хаджи Кирула“, починал в дълбока старост. Тук е и берата — голяма султанска грамота в стъкло и рамка — даден от султан Абдул Азиса на хаджи Кирилова брат Атанас Русович. Освен него, бератлия е бил и знатният в селището Георги Анагноста. Между семейните потрети е и този на брата на домакина — покойният Николаки Русович, който навремето е прекарвал оръжие от Зимнич в Свищов за Ботевата чета. Предаден и потърсен от властите, турчин един го е прекарал с лодка във Влашко срещу едно възнаграждение от 25 бели меджидии. Д-р К. Русович, любезният домакинъ, който е учил богословие в Киев и медицина в Женева и Париж, е написал: „Значението и силата на религиозното чувство при възпитанието“ (1896), а в Женева — „La Phtisie“. Неговият дом е посещаван от мнозина знатни чужденци, между които проф. Зеленски и проф. Вайганд, който два пъти е идвал в Търново и Арбанаси.
Нямайки време да посетим и останалите църкви, отидохме да разгледаме принадлежащата на търновския музей старовременна къща. Тя е грамадна, извънредно масивна сграда, всред просторен двор, покрит с плюш от трева. Къщата е двуетажна с дебели повече от метър зидове. В долния етаж са помещенията, които са служили за склад на стоки; в него има скривалище и над входната порта — потайник за скриване на пари и ценности. Освен параден, има и чер вход със стълбище. Във втория етаж са разположени големи стаи с украсени с резба и изпъкналости тавани, хубави сводови врати с дървена украса и оригинални, красиви печки. Готварницата е просторна, с хлебопекарница до нея. Не липсва и веранда; а прозорците са възмалки, снабдени с железни решетки между дебелите им зидове. Стряхата на къщата се издава един и половина метър навън. Наблизо има и красив кладенец със сладка и студена вода. Тъй че в нея и подобните ней къщи, прилични на същински крепости, са живели богато и охолно техните обитатели. Те са се занимавали с търговия в широк размер: кервани от по 30—40 коня са кръстосвали спящите днес арбанашки улици. Някои от тия къщи — крепости напомват външно и вътрешно източни замъци: островръхи, каменни входни отвори с дебели дъбови врати, оковани с пулове и отговарящи на тях прозорци с железни решетки; вътре: разни долапи, полички и врати, покрити с изрезни украшения. И всичко това с течение на времето се руши, губи, когато би било възможно много работи да се приберат в музеите. Повечето от тия къщи са празни, непоправени, ако ли пък имат обитатели, то те, под натиска на днешния тежък живот, не мислят за старини и ценности. Наистина, някои от тия къщи се продават по 20—30 хиляди лева едната, когато само мястото и материала от къщата струва няколко пъти повече. Но все пак купувачи не се намерват, отбягвайки излишни грижи и данъчни тяжести.
Интересна е описаната от Звезделин Цонева „Коконска чешма“. Тя е каменна, с островърха вглъбнатина и интересна стряха. Построена е в 1786 г. от някой си Саид ага, който в стихове е възпял хубавата ѝ вода. За нея, казва той, че който я гледа и пие, ще му даде светлина на очите и душата. А "коконска" се нарича, защото около нея в далечното минало са живели видни семейства, жените от които, вместо „госпожа“, са се назовавали „кокони“ — "арбанашките кокони". Този обичай съществуваше и в Търново години преди освободителната война и дори отчасти до самото ѝ навечерие. И тогава някои госпожи от видни семейства се зовяха „кокони“, които пък казваха на мъжете си „кир“ — кир Николаки, кир Димитраки и т. н. Слугините зовяха господарките си „кирацо“ — кираца — а господарите си — „чорбаджии“. Вместо целувам (икона) се казваше „херитисвам“: да херитисаме „питафито“ (плащаницата). Въобще в езика на търновци имаше доста гръцки, макар понякога и доволно изопачени думи, останали от времето на гръкоманството. И мъжките и женски имена представляваха — па дори отчасти и днес — една интересна мозайка от Николакита, Статакита, Димитракита, Танасакита и т. н. — за мъжете, и от Олимпиади, Ефросини, Аници, Аргирици, Зоици... Кинто, Зойро, Поликсени и дори Дудука и Еленкаки — за жените.
За историята на Арбанаси би ни улеснила писана една хронология, за която говори 3везделин Цонев в своята книга относно миналото на това бележито село. Според разказите на стари и грамотни хора, които са чели откъслеци от тази хронология, пазена в една от арбанашките църкви, била предадена от някой си поп Иванчо на един руски професор във време на освободителната война (1877—78 г.), който обещал да я зенесе в „Ермитажа“ в Петроград. Според казването на поп х. Христа от Лясковец, казаният по-горе поп Иванчо му показал тая книга, в която се говорело за основанието на Арбанаси, Горна Оряховица и Лясковец. Ако подобна книга—хронология е съществувала, може само да се съжалява, че не е налице и нищо повече. Днес са запазени само няколко откъслечни писменни следи, кондики и бележки по църковните книги, от които много малко може да се извади за установяване на историческата истина. За миналото на това интересно село са писали: П. Р. Славейков, Г. Раковски, Хр. Даскалов, д-р К. Русович, Юрд. п. Георгиев и Звезделин Цонев. Заслужаващи внимание, като по-проучени с надлежния похват трудове, са тия на последните двама автори, от които любознателният читател може да се възползува.
Като говори за търновското въстание в 1595 г., К. Иречек разказва в своята „История болгар“ (стр. 605—607), че на 10 януарий с. г. добровчанинът Павел Джорджич — който, според А. Явашова (Истор. на Разград, стр. 84—85), пръв е замислил освобождението на България — е подал една записка на Трансилския княз Сигизмунда Батория, увещавайки го да обяви война на турците за освобождението на България. В тая записка той се отзовава твърде симпатично за българския народ, като отбелязва, че се надява да се съберат 25 000 храбри войници в придунавска България и 7000 добре въоръжени конници „в албанските колонии около Търново". Според тая записка, около Търново, освен Арбанаси, е имало и други албански колонии. Като идвал в 1640 г. в Търново и посетил Арбанаси, софийският католишки владика Богдан е намерил 1000 къщи и отбелязва, че жителите на селището говорели гръцки, но не албански или влашки. А в 1685 г. никополският католишки епископ Стефани нарича Арбанаси — голямо и великолепно село на гърци и албанци, като прибавя, че гърците-търговци от това село водели търговия с Италия, Унгария, Полша и Русия. От тия свидетелства излезва, че в Арбанаси се е говорело гръцки, с което се потвърдява, положението, че жителите му, макар да са преселенци-албанци, са били от елинизуваните, за които пише Юрд. п. Георгиев. От друга страна, става явно, че те са водили оживена търговия и с чужбина. На друго място — в описанието на Гор. Оряховица и Лясковец — е отбелязано, че Арбанаси в турско време се е ползувало в продължение почти на три века с известни привилегии. Султан Сюлейман хан I Великолепни (1520—1566) е имал големи свои частни земи в Търновско, Никополско, Сърбия, Босна, Банат и Хърватско. Той владеел, като свой имот и селищата със земите им: Горна и Долна — Оряховица, Лясковец и Арбанаси, носещи названието: „Арнауд-хас-кариери“. Той ги подарил на зетя си великия везир и главнокомандуващ Гаази Рустем паша. (Рустем паша бил родом словенец, който още като дете е бил взет от турците. То било красиво и умно момче, поради които му качества било подарено на гореспоменатия султан. След потурчването и отрастването му и проявените от него военни и държавнически способности, султанът го оженил за дъщеря си Айше, а впоследствие го назначил велик везир).
През време на политическите борби, арбанасчани не са стояли с сгърнати ръце, а са вземали живо участие. Някои от тия борци заемат почитно място в историята на нашето възраждане. Такъв е Иларион Драгостинов, който е бил един от ръководителите на Сливенското въстание в 1876 г., както говори д-р С. Табаков на стр. 280, т. II в своята „История на гр. Сливен“. Заловен е бил от турците и убит в Еленско. В по-ново време Арбанаси е дало и един брой будни, учени и заслужили на страната личности. Жертва пък на търновския владика Илариона е станал арбанашкият представител на християните— „кааза векили“ —гореспоменатият Георги Анагноста, който бил изпратен на заточение в 1856 год. Понеже горната бележка за Ил. Драгостинова е твърде кратка за един народен човек като него, служащ за назидание със своето родолюбие, тук давам повече сведения за него.
В това хубаво и със здрав климат село са летували някогашните търновски гръцки владици, а известно време в него е живял и Софроний Врачански. Преди години то се посещаваше от търновци и семейства от Горна Оряховица и други градове, прекарвайки на прохлада летните горещини.
До наше време в него се говореше на гръцки, на който език — запомних и аз — се извършваше и църковната служба в неговите църкви и манастири. Бележити са петте църкви: „Св. Рождество Христово“, „Св. Атанас“, „Св. Георги“, „Св. Димитър“ и „Св. Архангел Гавраил“ и манастирите „Св. Богородица“ и „Св. Никола“.
* * *
Тръгваме с моя спътник да разглеждаме бележитостите в селото, като започваме от църквата „Св. Архангел Гаврил“. Тя е стара, ниска и продълговата сграда, построена в 1600 г. В нея се влязва през една доста голяма трапезария, в която още стоят дълги маси и лавици. Тука са ставали на задушница общохристиянски обеди. В потъналата в тайнствен полумрак вътрешност на църквата се избелязват двете ѝ дълги отделения — мъжко и женско — с потъмнели от времето тронове за богомолците. Цялата църква е покрита със стара, също тъй потъмняла живопис, напомваща тая в старата църква на Преображенския манастир. Повечето от светиите са военни: Св. Архангел Михаил, Св. Георги и др., а надписите им са на гръцки. Иконостасът и владишкият трон са покрити със сложна, красива резба, позлатата на които, макар потъмняла, хвърля златист отблясък в полутъмното пространство. Подът е покрит с изпечени до бяло големи четвъртити тухли. През една врата в църквата се влезва в параклиса „Св. Параскева“, който е по-светъл и също тъй с позлатен резбен иконостас и със стар стенопис. При самия вход в параклиса се намира гроба на Константин Бранкован, покрит с мраморна плоча с гръцки надпис. Той гласи, че на това място се покои 20 годишен, красив младеж с казаното име, който бил „съкрушен от злокачествена треска, която чума наричат“. Умрял на 15 юний 1790 г. В тая църква, с тучени паникадила и оригинални и скъпи сребърни кандила, се служи само на храмовия ѝ празник.
По пътя за църквата „Св. Рождество Христово“ или, както обикновено я наричат „Църквата Христос“, ни посрещна покойният вече д-р Русович, потомък на видно българско семейство. По традиция, докторът пази ключовете от църквата, при която последната служаща Богу монахиня е била негова леля. Той отключи почернялата дебела врата и ни въведе в църквата, потънала в мек полумрак и молитвена тишина. Според Русовича, църквата е построена в XV или XVI век. Цялата е покрита с живопис с гръцки надписи; иконостасът ѝ е резбен, позлатен, и представлява художествена работа, особено царските двери. Тежки, сребърни кандила, стара ръчна работа, висят пред светите образи, изкрейки в полумрака. И мене ми се струва, като че ли преди малко е слязъл архиереят от своя трон, близо до който, върху пюперта на псалта стоят награмадени дебели църковни книги в почерняла кожена подвързия. И пак ми се чини, че преди минута е напуснал служещият свещеник потъналия в дълбок мрак олтар, всред, който смътно изпъква свещеният престол със светите дарове.
Изглежда, че живопистта в църквата е двойна: стара и по-нова, която се предполага да датира от 1649 г. Северната страна на църквата е имала открита галерия, която, според д-р Русовича, след падането на Търновското царство, е била зазидана. Спорна е въобще историята на арбанашките църкви. Мнозина учени не допущат произходът им да датира от времето на второто българско царство, което д-р Русович с известни, но колебливи, данни, се стреми да докаже. Между тия данни са: старата живопис, която над входната врата се е показала след земетръса през 1913 г. и която напомняла тая в старите търновски църкви; приликата на църквата „Христос“ на тая в митрополията в Търново — „Св. Петър и Павел“ и т. н. Но всичко това, колкото и вероятност да има в него, не е достатъчно да разреши един въпрос, свързан с историята на това бележито село, върху която говоря по-долу. Последвайки любезната покана на д-р Русовича, ние се отбихме в близко намиращия се негов дом, за да го разгледаме и отпочинем. Домът е грамадна старовремска постройка, окичена с бръшлян и оградена от двор с бухнала в него растителност. Зидовете са дебели, може би, повече от метър, а гредите, които подпират напречно горния етаж, може да се каже, са от циклопски размери и дебелина. По стълба от също такива греди се отива в етажа, в който стаите са просторни с широки миндерлици, наредени чисто и в старовремски вкус. Между семейните портрети е и този на бащата на доктор Русовича — хаджи Кирил, наричан „хаджи Кирула“, починал в дълбока старост. Тук е и берата — голяма султанска грамота в стъкло и рамка — даден от султан Абдул Азиса на хаджи Кирилова брат Атанас Русович. Освен него, бератлия е бил и знатният в селището Георги Анагноста. Между семейните потрети е и този на брата на домакина — покойният Николаки Русович, който навремето е прекарвал оръжие от Зимнич в Свищов за Ботевата чета. Предаден и потърсен от властите, турчин един го е прекарал с лодка във Влашко срещу едно възнаграждение от 25 бели меджидии. Д-р К. Русович, любезният домакинъ, който е учил богословие в Киев и медицина в Женева и Париж, е написал: „Значението и силата на религиозното чувство при възпитанието“ (1896), а в Женева — „La Phtisie“. Неговият дом е посещаван от мнозина знатни чужденци, между които проф. Зеленски и проф. Вайганд, който два пъти е идвал в Търново и Арбанаси.
Нямайки време да посетим и останалите църкви, отидохме да разгледаме принадлежащата на търновския музей старовременна къща. Тя е грамадна, извънредно масивна сграда, всред просторен двор, покрит с плюш от трева. Къщата е двуетажна с дебели повече от метър зидове. В долния етаж са помещенията, които са служили за склад на стоки; в него има скривалище и над входната порта — потайник за скриване на пари и ценности. Освен параден, има и чер вход със стълбище. Във втория етаж са разположени големи стаи с украсени с резба и изпъкналости тавани, хубави сводови врати с дървена украса и оригинални, красиви печки. Готварницата е просторна, с хлебопекарница до нея. Не липсва и веранда; а прозорците са възмалки, снабдени с железни решетки между дебелите им зидове. Стряхата на къщата се издава един и половина метър навън. Наблизо има и красив кладенец със сладка и студена вода. Тъй че в нея и подобните ней къщи, прилични на същински крепости, са живели богато и охолно техните обитатели. Те са се занимавали с търговия в широк размер: кервани от по 30—40 коня са кръстосвали спящите днес арбанашки улици. Някои от тия къщи — крепости напомват външно и вътрешно източни замъци: островръхи, каменни входни отвори с дебели дъбови врати, оковани с пулове и отговарящи на тях прозорци с железни решетки; вътре: разни долапи, полички и врати, покрити с изрезни украшения. И всичко това с течение на времето се руши, губи, когато би било възможно много работи да се приберат в музеите. Повечето от тия къщи са празни, непоправени, ако ли пък имат обитатели, то те, под натиска на днешния тежък живот, не мислят за старини и ценности. Наистина, някои от тия къщи се продават по 20—30 хиляди лева едната, когато само мястото и материала от къщата струва няколко пъти повече. Но все пак купувачи не се намерват, отбягвайки излишни грижи и данъчни тяжести.
Интересна е описаната от Звезделин Цонева „Коконска чешма“. Тя е каменна, с островърха вглъбнатина и интересна стряха. Построена е в 1786 г. от някой си Саид ага, който в стихове е възпял хубавата ѝ вода. За нея, казва той, че който я гледа и пие, ще му даде светлина на очите и душата. А "коконска" се нарича, защото около нея в далечното минало са живели видни семейства, жените от които, вместо „госпожа“, са се назовавали „кокони“ — "арбанашките кокони". Този обичай съществуваше и в Търново години преди освободителната война и дори отчасти до самото ѝ навечерие. И тогава някои госпожи от видни семейства се зовяха „кокони“, които пък казваха на мъжете си „кир“ — кир Николаки, кир Димитраки и т. н. Слугините зовяха господарките си „кирацо“ — кираца — а господарите си — „чорбаджии“. Вместо целувам (икона) се казваше „херитисвам“: да херитисаме „питафито“ (плащаницата). Въобще в езика на търновци имаше доста гръцки, макар понякога и доволно изопачени думи, останали от времето на гръкоманството. И мъжките и женски имена представляваха — па дори отчасти и днес — една интересна мозайка от Николакита, Статакита, Димитракита, Танасакита и т. н. — за мъжете, и от Олимпиади, Ефросини, Аници, Аргирици, Зоици... Кинто, Зойро, Поликсени и дори Дудука и Еленкаки — за жените.
За историята на Арбанаси би ни улеснила писана една хронология, за която говори 3везделин Цонев в своята книга относно миналото на това бележито село. Според разказите на стари и грамотни хора, които са чели откъслеци от тази хронология, пазена в една от арбанашките църкви, била предадена от някой си поп Иванчо на един руски професор във време на освободителната война (1877—78 г.), който обещал да я зенесе в „Ермитажа“ в Петроград. Според казването на поп х. Христа от Лясковец, казаният по-горе поп Иванчо му показал тая книга, в която се говорело за основанието на Арбанаси, Горна Оряховица и Лясковец. Ако подобна книга—хронология е съществувала, може само да се съжалява, че не е налице и нищо повече. Днес са запазени само няколко откъслечни писменни следи, кондики и бележки по църковните книги, от които много малко може да се извади за установяване на историческата истина. За миналото на това интересно село са писали: П. Р. Славейков, Г. Раковски, Хр. Даскалов, д-р К. Русович, Юрд. п. Георгиев и Звезделин Цонев. Заслужаващи внимание, като по-проучени с надлежния похват трудове, са тия на последните двама автори, от които любознателният читател може да се възползува.
Като говори за търновското въстание в 1595 г., К. Иречек разказва в своята „История болгар“ (стр. 605—607), че на 10 януарий с. г. добровчанинът Павел Джорджич — който, според А. Явашова (Истор. на Разград, стр. 84—85), пръв е замислил освобождението на България — е подал една записка на Трансилския княз Сигизмунда Батория, увещавайки го да обяви война на турците за освобождението на България. В тая записка той се отзовава твърде симпатично за българския народ, като отбелязва, че се надява да се съберат 25 000 храбри войници в придунавска България и 7000 добре въоръжени конници „в албанските колонии около Търново". Според тая записка, около Търново, освен Арбанаси, е имало и други албански колонии. Като идвал в 1640 г. в Търново и посетил Арбанаси, софийският католишки владика Богдан е намерил 1000 къщи и отбелязва, че жителите на селището говорели гръцки, но не албански или влашки. А в 1685 г. никополският католишки епископ Стефани нарича Арбанаси — голямо и великолепно село на гърци и албанци, като прибавя, че гърците-търговци от това село водели търговия с Италия, Унгария, Полша и Русия. От тия свидетелства излезва, че в Арбанаси се е говорело гръцки, с което се потвърдява, положението, че жителите му, макар да са преселенци-албанци, са били от елинизуваните, за които пише Юрд. п. Георгиев. От друга страна, става явно, че те са водили оживена търговия и с чужбина. На друго място — в описанието на Гор. Оряховица и Лясковец — е отбелязано, че Арбанаси в турско време се е ползувало в продължение почти на три века с известни привилегии. Султан Сюлейман хан I Великолепни (1520—1566) е имал големи свои частни земи в Търновско, Никополско, Сърбия, Босна, Банат и Хърватско. Той владеел, като свой имот и селищата със земите им: Горна и Долна — Оряховица, Лясковец и Арбанаси, носещи названието: „Арнауд-хас-кариери“. Той ги подарил на зетя си великия везир и главнокомандуващ Гаази Рустем паша. (Рустем паша бил родом словенец, който още като дете е бил взет от турците. То било красиво и умно момче, поради които му качества било подарено на гореспоменатия султан. След потурчването и отрастването му и проявените от него военни и държавнически способности, султанът го оженил за дъщеря си Айше, а впоследствие го назначил велик везир).
 |
| Пазарската чешма |
Бързото и съкрушително западане на Арбанаси започва в 1718 г., когато през него е минал отиващият с 120 хиляди души аскер Капудан паша срещу видинския противник на султаните Пазавантоглу. По това време в Арбанаси е живял Софроний Врачански, който описва в житието си — „Житие грешнаго Софрония“ тия страшни времена. След нашествието, пък и на кърджалии, даалии и други орди, Арбанаси окончателно е пропаднало, без повече да е могло да се въздигне. Днес то е малко, бедно селище, с голямо и славно, обаче минало.
Няма коментари:
Публикуване на коментар