Майстор Колю Фичето- патриархът на българската архитектура

Снимка на Константин Фичев, пра-правнук на Колю Фичето

 

Колю Фичето не се е снимал никога през живота си и нито един художник, негов съвременник не го е рисувал. Казват, че било от скромност, а може и да не му е останало време. Затова всички днешни портрети на първомайстора са правени по описание на негови родственици и от единствената запазена снимка на смъртното му ложе при погребението му във В. Търново през 1881 год. Снимката е прeдоставена от Константин Фичев, пра-правнук на Колю Фичето.
В своята книга от 1942 г. Йордан Кулелиев дава следните биографични бележки за първомайстора: "Майстор Колю (Никола) Фичето е роден в Дряново през 1806 г. Дошъл в Търново през 1830 год. Бил е женен за Марина и е имал дете Иван. После в Търново му се раждат и други деца. Имал е всичко 4-ма сина: Иван, Сава, Нено и Никола и 4 дъщери. Живял е в днешната „Фичева“ уличка. Починал е на 18 XI 1881 год., точно преди 60 години, (баба Марина починала на 26 XI 1883 г. ). Опелото му е извършено в църквата „Св. Константин“. Има фотографическа снимка, поместена във в. „Велико-Търново“, год VII бр. 24 от 4. X. 1930 год., с обяснително писмо от покойния бивш нотариус Георги Ганчев, кои лица са фотографирани с покойния и друго обяснително писмо от бившия генерал Фичев, поместено в бр. 26 за фотографираните лица. За него има писано и в книгата „Пътеводител на В. Търново", издание на В. Търновското туристическо др-во „Трапезица" — 1907 год., стр. 25, 26, 76, 78. В „Пътеписи от Тодор Янков, стр. 62, 153, и църквата "Св. Марина“ в Марино поле е строена от него."

Ето какво пише за изкусния възрожденски майстор в Пътеводителя на В. Търново от 1907 г.: "Колю Иванов Фичето, именуем от турците Фичеоглу ефенди е един от най-видните български „доморасли инженери“. Роден е през 1806 г. в гр. Дряново от бедни родители /в неговият род обаче по предание се знае, че годината на раждане е 1800 г./ Майка му, която останала на двегодишната му възраст вдовица, дала го на занаят с майсторите дюлгери в Добруджа още на десетата година. Заедно с майсторите си, малкият дюлгерин Колю споходил много градове из тогавашната турска държава и из Влашката земя. След 7, 8-годишно чиракуване Колю е бил признат за калфа. На 22-рата си година той се задомява, но след една година остава в Дряново булката и детето си и заминава за Цариград по работа. Оттам се завръща пак в Дряново, но след това, като вижда, че в този градец място за работа по неговите планове няма, преселва се със семейството си в мютесарифския град Търново. Още като живееше в Дряново, зиме, когато строенето спира, Колю дюлгеринът е работил абаджилък. В Търново обаче абаджилъкът през зимата бил заместен с дограмаджилък: Колю приготвял врати и прозорци за летните строежи. В работата си той е бил много точен, акуратен и изработените предмети го издавали за един вещ майстор-дюлгерин. В 1836 г., когато била освещавана църквата Св. Никола в града, владиката Иларион останал учуден от хубавата сграда и поискал да види майстора на църквата (който бил някой- си Уста Велю). Всички дюлгери в присъствието на Уста Веля изблъскали на лице Коля Фичето и него представили на владиката зa майстор, понеже под негово ръководство и упътване е била започната и съградена църквата. Владиката му поблагодарил, наградил го, признал го за майстор и оттогава насетне и турската власт почнала да му поверява градежите на големи постройки. До това време Колю Фичето бил безграмотен и, чак като станал майстор, се научил да чете и пише от временните си съдружници — Уста Веля и Станю Марангозина. През пролетта на 1848 год. Колю Фичето за последен път отива дюлгерин по гурбетлък във Влашко. Завръща се от там и повече на гурбетлък не ходи : остава да работи в Търново. Изпъкването на българския черковен въпрос накара много градове и села да почнат да строят църкви и при тях училища. За Коля Фичето се яви работа голяма: отвсякъде го канеха да „скрои“ план на църквата и да наглежда работенето ѝ. От друга страна и турското правителство с прокарването на шосета из държавата имаше нужда от познанията на майстор Коля по направата на мостове. Колю Фичето тича и работи навсякъде. От него са построени: в града църквите Св. Никола, Рождество Пр. Богородици (старата съборна църква), Св. Спас, Св. Константин и Елена, Св. Атанас/днес св. св. Кирил и Методий/ и Св. Марина; в Лясковец — Св. Димитър; в Горна Оряховица — Св. Никола; в Свищов — Св. Кирил и Методий, и др. Всички тия църкви си имат своите особености в архитектурно отношение и някои от тях може да служат като образци на нашите млади инженери. Освен това, той е строил в града няколко джамии с техните минарета, и Градския дом, както и покрития мост над р. Осъм в гр. Ловеч, и др.; но от всички постройки мостът над р. Янтра при гр. Бяла, на шосето Русе-Търново, е най- грандиозната постройка на този доморасъл- инженер. Този мост е каменен, с полукръгли сводове, дълъг е 276 метра с широчина 9.5м.; състои от 14 отвори, от които тези в леглото на реката (най-големите) имат пробег по 12.5м. Мостът е строен в 1865—1868г. и учудва с направата си всички чужди пътешественици по Балканския п-в. За него и неговия строител, когото Каниц видял в с. Присово (край Търново), пише: „ ... И тоя скромен човек в потури и абичка, не знае, че с Беленския си мост е построил най-голямата хидравлическа постройка на Балканския п-в, изключая Цариград“. Този мост и църквата Св. Кирил и Методий в Свищов с тъй да се каже chefs d’oeuvre на Колю Фичевите постройки. Колю Фичето умря в града Търново, в края на ноемврий 1881 г., 75-годишен, като остави многоброен род от синове и внуци."
 Йордан Кулелиев пише още за великия възрожденски майстор следното: "Неговото име и дела са исторически. Той е бил гордост за града Търново и за енорията, живял е в Патрик махала и днес една от уличките (тази под аптеката на Воденичаров) носи неговото име— Фичева уличка. Името му става известно още от 1836 год,, когато е била строена и осветена църквата „Св. Никола", църквата в „Преображенския манастир“. После с хана на Хаджи Николи. На голямата снимка на В. Търново от 1850 година, намираща се в кабинета на кмета, хана на х. Николи заема видно място.
През 1865 година той построява Беленския мост. Бележитият унгарски пътешественик и писател Феликс Каниц ето що пише за него: „На случайността се дължи, че аз в 1872 г. се запознах лично в Фидабей, близо при градеца Килифарево, с майстора на тоя мост. Там, в голямата еснафска стая на хана, седеше той, Никола Фичоглу, един простичък българин от Балкана, който нито по облекло, нито по нещо друго се отличава от обикновените селяни. Но той говореше с оправдана гордост за своето дело (Беленския мост); като изтъкваше особено че е струвало 700,000 гроша, сир 70,000 гулдена, за България грамадна сума. Тази постройка, като се изключи Цариград, трябва да бъде назована най-съвършената хидротехническа- постройка в Турция и естествено служеше за почит дори на способни техници". Както Беленския мост много говори за неговото строително дело, така убедително и внушително ежедневно на нас говори и общинското здание (Полицията), строено от него между годините 18700-1875. И днешното здание е вярно копие на старото.. 
Стореното от Коля Фичето за града ни е твърде много и той е заслужил признанието от всички за почетен и именит гражданин на В. Търново."
Източници: "Пътеводител на В. Търново от 1907 г.", книга на Йордан Кулелиев от 1942 г. за църквата "Св. св. Константин и Елена"

Грета Костова-Бабулкова 

Прочетете още: Спомени за Колю Фичето

©️ Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Лъвът- национален символ на България от древност

Лъвът е изобразен на герба ни. Нашата парична единица се нарича лев, което е старинна форма на думата “лъв”. Какво разказва българската история за “легендарния български лъв”, къде намираме негови изображения. У нас изображения на лъв се срещат в различни исторически паметници /надписи, каменни плочи/. Лъвът присъства в символиката на българските царе.        През Възраждането лъвът отново е най-разпространеният български символ. Паисий Хилендарски пише: "Като знак на царския печат имали лъвско изображение. Това означавало, че българският народ бил силен във война и войска като лъвове, малък народ, но имали славно име и много пъти са взимали данък от кесарите." 

На изображението може да видите какво пише и в първата българска история от 1844 г. "Царственик или История болгарская" относно този древен български символ. 

Този български герб се появява и в „Стематографията“ на Христофор Жерафович:  За България е написано, превоод от църковнославянски:
"Светъл лъв на черно поле се изправя.
Греши онзи, който черното за светло поставя.
Моето собствено име е от Болга река.
На лов изпитателен се разбира човекът какъв е."

В обяснителния текст за българите Жефарович пише: „...Народ повече със сила, отколкото с разум славен, отчасти към грабителство склонен и всякога владял на множество краеветства богатствата и короните на Източното царство и тракийското небе всякога подпираше. Сега се признава за долна турска робиня.”
Какво точно определение за нас- българите! Колкото да е силен човек без разум може да се озове роб, а човек без сила, но с разум може да стане господар. Силен като лъв, българският народ е успял да завладее много земя, но трябва разум, за да я запази. Каква минала слава сме имали, за съжаление забравена...

За големите ни революционери от борбите срещу османското владичество Раковски, Каравелов и Левски нашата народностна идея не може да съществува без знамето, на което е изобразен лъв. Дори най-обичаният ни национален герой Васил Иванов Кунчев остава в историята като Левски /отново от думата “лъв”/. Изображенията на лъва върху почти всички знамена на бунтовниците от Априлското въстание са доказателство, че той се възприема като национален символ. По време на подготовката на въстанието знамена с разярен лъв и заветните думи “Свобода или смърт” се изработват в четирите революционни окръга. Обикновено тази работа извършвали местните зографи или учителки. И до днес в музейните сбирки у нас се пазят много от тези знамена.

⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Автор: Грета Костова- Бабулкова 
 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Новото Търново- ИВАН ВАЗОВ

Живописна България (Пътеписи)

Свършвайки за старо Търново, не мога да отмина новото Търново и да не кажа няколко думи и за него. Разположено на запад от двата запустели акропола, по склоновете на урвите, по брега на Янтра, по скалите, които са надвиснали над нея, разкатерило се по западната стръмнина на върлия Орлов връх, то представлява панорама възхитителна, единствена по живописност и оригиналност. Перото мъчно може да предаде впечатленията от тая гледка. Чужденците, които са го посетили и са писали за него, единодушно твърдят, че такъв град другаде няма. Мислиш, че присъстваш, кога гледаш от габровския друм, на една вкаменена феерия. Тия хиляди къщи с разноцветни форми и цветове на мазилките, натрупали се гъсто една до друга, накачили се една въз друга, залепили се по урвите, по канарите, навред, дето са намерили педя място: на яр или на камък, накацали по невъзможни места, притиснали се една о друга като плахо стадо овци, имат изглед, като че на всеки миг ще се изронят и изсипят във вълните на Янтра. Фееричността на гледката пораства нощем, когато засветят в тъмнината безчислените прозорци като огнени очи и целият град заприлича на полиелей с хиляди запалени светила. Градът, който в турско време се е трупал само по тия урви, след Освобождението се разстила на югозапад, към равнината на Марно поле. Голяма щета, че тая сравнително малка плоскост, по която с повече удобство би могъл да се шири градът, е завзета в значителната си и в най-угледната си част от казарми, построени в наше време. През Янтра се издига, на изток, със своите гъсти гори върхът Света гора. Тая рунтава тъмнозелена мантия предава живот и веселост на картината на Търново, окръжено отвред с голи, пустинни склонове, голи гребени, голи скали. Железницата от няколко години насам оглашава със своя гръм и писък тия върхове и тия дълбоки долове на Янтра. Тя се провира през тунел под бърдото, над което се трупа Търновото от турско време – живописното Търново, – като минува дважди въз Янтра по железни мостове. Аз напуснах града с кола, за да ида към Габрово и Шипка. Когато отминах станцията и хвърлих прощален поглед на него, изново останах омаян от чудесната му панорама, дивната му панорама, и се спрях в захлас да гледам, като си пришепнах думите на простодушния францискански монах, описател на Търново през XVII век: „Non si naratu!” Не може да се изкаже! 

Източник: http://www.znam.bg/com 

Снимка: Грета Костова-Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Царевец- ИВАН ВАЗОВ

Из Живописна България (Пътеписи) 

Надали е имало столица някъде, на която царският палат да е стоял на такова необикновено място, каквото е Царевец. Грамаден скалист рид, с шеметно стръмни урви, опасан почти от всички страни със страшни пропасти, в дъното на които се вие сребристата лента на Янтра, със скалисти пояси по хълбоците, с непристъпни стръмнини, с ужасни ярове, надвиснали над дълбочината. Само един тесен скалист ръб съединява тоя чудат, фантастически полуостров на Янтра със сушата, сиреч с новото Търново, разположило се живописно по урви, по върхове, по склонове – гледка единствена, поразителна, която възбужда удивление у пътешествениците и кара човека да се пита град ли вижда или едни блян! На тоя горд рид, на това орлово гнездо, което господствува над всички околни ридове на старо и ново Търново, са стърчали в средните векове палатите на българските владетели, бил пулсът на държавния живот на България. Тръни и бурен сега покриват стръмната височина, хоросан, кирпичи и каменяк, разсипани навред, са едничките останки от жилищата на царе и царици, от някогашните сгради, увенчавали тоя планински рид. По стръмните му краища стоят още основите на старите дебели зидове, над отвесните канари. Те са представлявали шестоъгълник, с пет порти, с високи кули над тях, както свидетелства арабският историк Хаджи Калфа. В средата на XVII столетие част от Царевец е съществувала още. Францисканецът Петър Богдан Балшич от Чипоровци, който разказва за местоположението на Търново, местоположението, „което не може да се опише”, казва, че тогава още се виждали при сегашната джамия на Царевец стените на царски палат, там се виждала и крепост, „която била много здрава, но наполовина е съборена”. А наоколо високата чука, дето бил главният храм, стои половината от много висока камбанария. Западната част на Царевец в турско време е била застроена на мястото на сринатите царски жилища със стотина турски къщици. Тая турска махала е били унищожена от българите при освобождението на Търново от русите и сега Царевец е съвсем гол, пустинен, обрасъл с дива растителност. Само джамията, съградена на мястото на старата черква „Св. Петка”, едничка стои всред буренясалите развалини. В нея сега се пази джепане, та тя и околността ѝ са непристъпни за външни лица. В тая джамия, грамадно и хубаво здание, никакъв признак няма от старата черква. Само един дялан от камък кладенец на двора изглежда да е от старо време. До него се зеленее величествен бряст, на който е прикован надпис: „Това дърво да се пази!” Това е станало по заповед на княза, защото тоя бряст е свързан с трогателна легенда. Кога да падне Търново под турците, брястът изсъхнал. Цар Шишман при избягването си из Царевец казал: „Когато този бряст пак се раззелени, българите ще се избавят от турското робство.” И в 1877 година старите хора в Търново с учудване забележили, че брястът взел да се разлистя и зеленее и си шепнели на ухото знаменателни думи...

Източник: http://www.znam.bg/com

Картичка из колекцията на Павел Енчев

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ЧОВЕКОЛЮБИВАТА БОЛНИЦА НА СВЕТИТЕ БЕЗСРЕБРЕНИЦИ И ЦЕРИТЕЛИ КОСМА И ДАМИАН

”Да има надпис- Човеколюбива болница на светите Безсребреници церители Косма и Дамиян” и на влазанието ѝ отдясно да е образът на Святаго Косми, който прегледва болните, дето влазят, а отляво образът на Святаго Дамияна, който им отредява церовете и да е отворена за болни от всякой род и Вяра..."  Михаил Кефалов

В пресата беше оповестено, че е първата болница в страната, но когато е открита през януари 1867 г., болницата в Търново е четвърта поред в българските земи, след тези в Шумен от 1837 г., Плевен и Русе- 1865 г., но това което я прави уникална е фактът, че е първата основана и изцяло поддържана от българи, без намесата на официалната османска власт.

Посветил живота си на върховния идеал - преуспяването на Отечеството, Михаил Кефалов се насочва към реализацията на проекта за болница, като се обръща от страниците на “Цариградски вестник” към по-богатите български търговци. Заразен от Ренесансов хуманизъм и родолюбие, завладян от религиозен плам и проумял, “че най-големите человечески благодеяния са църква, болница и училище”, този кротък българин се гнети от мисълта, че няма достатъчно имот , за да помогне и той на “такива благоприятни заведения”. През януари 1858 г. прави всенародна подписка за събиране средства за построяване на българска болница в Търново. В същия този вестник, бр. 374 от 12 апр.1858 г., Кефалов за да онагледи своите намерения публикува завещанието си. Колко се отзовали на призива му не става ясно. По - късно в своите завещания трима по - заможни българи обръщат внимание на това благородно негово начинание. Двама от тях -  Козма Тричков, който дарява 500 австрийски жълтици на Ефорията в Букурещ и габровецът Силвестър Пенов, завещал половината от къщите си на ул. “Св. Иван” го правят през 1867 г., а търновецът  Петър Керемекчиев , предопределя други 20 000 лева през 1879 г. Но да се върнем към Кефалов. За да подчертае, че това не е обикновено лечебно заведение, той пише и негов правилник, състоящ се от 12 члена, публикуван в същия брой на “Цариградски вестник”.

Спред чл. 1 от него, болницата се помещава в две стаи с пет женски и пет мъжки легла. Избират се периодично от населението и двама “наглядетели - почтени старци”, които без заплащане, най - малко два пъти седмично съблюдават за добрия ред в болницата. Интересна е длъжността на управителя, който е подчинен на тях. Неговите функции регламентира чл. 3-ти от този правилник. Той е длъжен денонощно да се намира там, като отговаря за дрехите, завивките, постелките, “... да приема  и отпуща без плата сиромаси болни от всякой род и вяра”, но да не приема болни от “хронически, прилепчиви и неизцерими болести”. Освен това от него се изисква да купува евтино, чрез договаряне дърва, въглища, свещи, сапун и т.н., парите за които ще се отпускат от двамата наглядетели, да поддържа чисти стаите и кухните, да записва парите и дрехите на болните с които влизат там и т.н. Чл. 4-ти постановява докато се сдобие болницата със свой “церител”(лекар), да се предложи на градския такъв срещу заплащане да идва всяка сутрин и вечер. Другите членове уреждат работата на помощния персонал като “служители”(прислужници), които са длъжни да чистят и мият стаите и дават лекарствата на болните, като затова “никак не им е простено да вземат заплата от болните”, “пазник” (охрана), който денонощно да блюсти да не излезе някой от болните или от служителите без позволението на управителя, перачки, които пък трябва да перат и кърпят дрехите и завивките не само на болните, но и на служителите. Интересен е и чл. 6, според който болен, под 10 години не се прима в лечебното заведение. Самият болен не трябва да дава на друг храната си, “да играе непростени игри”, а роднините и приятелите, могат да идват на свиждане в четвъртък и неделя като не бива да носят храна, пиене или пари.

Всичко започва 12 години по- късно, на 02 януари 1867 г., тогава в десетстайната къща на търговеца Димитър хаджи Ничов е открита болница, наречена “Св. Козма и Дамян безсребреници”. За нейн управител е назначен търновския фабрикант Стефан Карагьозов,  а за лекар Янаки Златев. Поради липса на средства през ноември същата година е закрита. От приетите 92 души за периода януари - октомври 1867 г., 72 са изписани здрави, а 13  - починали. През 1868 г. Ефорията, действаща по изпълнение на завещанието на Кефалов в Букурещ и Епитропията в Търново в която влизат видните търновци д-р Васил Хаджиберон, Хаджи Славчо Хаджипаскалев, Янко Станеоглу, Хаджи Христаки Стоянов и Димитър Станчов отпуска 200 лири на Търновската община за закупуване на място за сграда на болницата. За целта е закупено мястото на французина Катаро над Марно поле. По-късно по време на Освободителната война Руският червен кръст и Славянското дружество възстановяват дейността и в четири бейски конака  лекуват бранителите на Шипченския проход. В същите здания на 01.06.1879 г. по решение на правителството е открита първокласна болница с 60 легла. По-късно било построено специално здание, в което била преместена на 01 септември 1888 г. Разположена на висок и стръмен скат с югоизточно изложение в нея са поместват вътрешно, хирургично, гръдно, инфекциозно и  кожно-венерическо отделение. На това мястото се намира и сегашната База II (т.н. стара болница). Виж по-горе снимка от строежа ѝ.

Интересни са спомените на Д-р Сава Русев, който обяснява как е избрано място за болница:"През османско робство болницата в Търново се намирала под мъжката гимназия, близо до моста на турската махала. Била е много малка. Когато идват руските войски, началникът на медицинската служба, лекар-полковник, настоял да се построи нова, модерна за тогавашното време болница. Трябвало да ѝ се избере място. Възложили му на него да стори това. Мястото трябвало да бъде хигиенично, недалеч от града. За намиране на подходящо такова полковникът постъпил така. Взел три овнешки бута, поставил ги на три различни места — под мъжката гимназия, при Качица и третия на мястото на старата болница. На другия ден отишъл на трите места да провери какво е станало с бутовете. При Качица и при мъжката гимназия бутовете замирисали, а само този, поставен на мястото на старата болница, не замирисал. Така било определено място за построяване на старата болница, място проветриво, запазено от северните ветрове, слънчево и в града."

 В Пътеводителя на града от 1907 г. пише, че за лекуване на болните, освен добре уредената държавна болница, която от самото начало се е ползвала и продължава да се ползва с добро реноме, има и градска амбулатория с един лекар, един фелдшер и 2 акушерки. В града има 16 лекари: 5 лекари при държавната болница, градски 1, окръжен и околийски лекари 2, лекарите при мъжката и девическата гимназии 2, военни 3 и на частна практика 3 лекари. Аптеки има една държавна при болницата и три частни, които са добре уредени.  

Източници: Спомени на Д-р Сава Русев, Пътеводител на В.Търново от 1907 г. Тихомир Тонков, Териториален държавен архив Велико Търново, http://bg.theoldcapital.eu

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Печатът на Паисий Хилендарски

Открит е от сръбския учен Иларион Руварац през 1900 г. в една разписка, която се съхранява в Митрополията на град Сремски Карловци. За пръв път печатът е публикуван в България от професор Йордан Иванов през 1908 г. в книгата му „Български старини из Македония“. Първият документ, в който ние се запознаваме с изображението на този печат, е една разписка от 1761 г. „Известен факт е пътуването на проигумен Паисий в Сремски Карловци по дела на Хилендарския манастир. Самият той споменава, че това му пътуване е и с цел запознаване на литература, която може да използва за завършването на историята. Сръбският учен Руварац открива именно тази бележка и по-късно проф. Йордан Иванов я публикува в книгата си през 1908 г. Днес този печат може да се види на всяка хартиена двулевка. Но не съм съгласна с тълкуванието на Екатерина Бояджиева за символите на печата. Тя казва, че на него отгоре е изобразен орел, но орлите не се изобразяват с клонка в човката си, а гълъбите. Според мен трябва детайлно да се познават християнските символи, за да се разгадае посланието върху печата. Гълъбът символизира чистотата Божия, той е птицата, в която се въплъщава Светият Дух. Паисий Хилендарски в своята история проследява нашата история още от Ноево време, а още по времето на потопа гълъбът изиграва важна роля за съдбата на Ной и неговия ковчег. Красивата и умна птица е символ на вярата и надеждата, които той не губи докато не стига до спасението. Само гълъбът е бил достатъчно малък, за да излезе от прозорчето на ковчега, само той е бил в състояние да прелети бушуващите води, и само той е бил достатъчно умен да даде знак на Ной че е намерил сушата, носейки зелена маслинена клонка - залог за примирение на Бога с човека. 

Според мен изобразявайки тази чиста и символизираща Светия Дух птица с клонка в човката си, Паисий е искал да даде надежда на българите със своята история, както Бог е дал надежда за спасение на Ной чрез гълъба. Трите букви: ППХ естествено са- проигумен Паисий Хилендарски.
Централното поле е оформено като кръгъл щит, разделен на четири. В тези полета са изобразени чаша, кръст, три звезди и накрая птицата феникс.
   1. Първият символ- чашата е символ на съдбата, отредена от Бога. Чашата Христова са страданията. Чашата Христова, чашата на спасението ще приема (Пс. 115:4). Иисус Христос казва: "Да не изпия ли чашата, която ми е дал Отец?" (Йоан 18:11) Чашата се приема, когато християнинът търпи земните скърби със смиреномъдрие, заимствано от Евангелието.
   2. Вторият символ- кръстът, за който Св. Йоан Златоуст казва: "Какво ли не е направил кръстът? Той е глава на нашето спасение и причина за безброй блага. Чрез него ние, които преди бяхме безславни и отхвърлени, сега сме приети в числото на синовете; чрез него ние, които преди се покланяхме на дървета и камъни, сега познаваме Създателя на всичко, не тънем в заблуда, а знаем истината. Чрез него ние - бившите роби на греха - сме въведени в свободата на праведността; чрез него, най-после, земята стана небе. Кръстът ни освободи от заблудите, доведе ни при истината, измъкна ни от бездната на порока и ни възвиси на самия връх на добродетелта. Той изтреби бесовската заблуда, устрои примирението между Бога и хората, унищожи лъжата."
3. Третият символ- трите звезди са символ и на Светата Троица.
4. Четвъртият символ- птицата феникс е ранно-християнски символ на безсмъртието и възкресението. Първите паметници на християнството са свързани именно с възкресението и победата над смъртта.
Символиката на печата ни довежда до същността на Паисиевата мисия, а именно: Надеждата за спасението на българите е в изпиване чашата на страданията в името Христово и вярата в Светата Троица, които ще ни доведат до възкресението и безсмъртието.

 

 ⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Автор: Грета Костова- Бабулкова 
 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено. 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Иван Вазов за старо Търново

Ако новото Търново днес поразява погледите на чужденците с голямата си и рядка живописност, старото, Асеневското Търново, ги е смайвало още повече с необичайността на местоположението си, със своеобразната хубост на сградите и дивно величие на панорамата си. Тия горди ридове, канари, урви, долове, обгръщани и миени от своеволните завои на Янтра, въз които беше накацал градът, настръхнал с високи каменни стени, крепости, кули, бастиони, палати, храмове, болярски домове, представляваха гледка непозната и чарующа. Никъде в света столица не беше си избрала такова необикновено място. Чужденците остаяха поразени. Още в 1640 г., когато старото Търново е било в развалини в по-голямата си част, един францискански монах, като описва местоположението му, казва, че то е нещо, що не може да се опише. Не са съвсем голи риторически фигури епитетите, що му се дават в българските паметници: Цариград — Търново, Богоспасаемий Цариград, Царица на градовете, Царствено-прославен град, Вторий подир Цариград и пр. Потисната от величието на гледката, фантазията на съвременниците е умяла да изрази удивлението си в тия пищни славословия. За силното впечатление е помагало и политическото значение на града, люлка на съдбоносни събития за България, място, дето е биел пулса на държавния живот. Истина, архитектурата на търновските обществени сгради не е нито отдалеч наумявала колосалността и здравината на римските градежи и на другите в Западна Европа през средните векове, преживели времената. Всичко е било тука по-скромно, в малки размери, рабско и небрежно, или неумело, подражание на византийската тогавашна архитектура, сама находяща се в упадък. Но фантастичната форма на местността е подигала внушителността и красотата на инак скромните здания по нея. Едно бедно параклисче, кацнало на един усамотен връх, е красиво, една кула, закрепена въз края на отвесна скала над пропаст, е романтична, една крепостна стена със зъбци, възвишающа в небето горделивия си силует, е величава. А търновските висоти и канари именно с такива здания бяха увенчани, капризът на природата и делото на човешката ръка бяха се съединили, за да осъществят в зелените предгория на Стара планина тоя вкаменен блян...
Из "Светослав Тертер- IX. Старо Търново"- http://slovo.bg 
Картичка из колекцията на Павел Енчев

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ