БОЖИЕ ЗНАМЕНИЕ- Змей Горянин

сп. ДЕТСКА РАДОСТ, София, 1942/43

България загивала под гръцко иго.
В каменните дворци на Царевец властниците гърци пирували сватбата на своя император Исак Ангел. Музики, песни и игри денонощно забавлявали поробителите, а народът страдал, ограбван с тежки данъци и ангария. Много от независимите български боляри виждали народната мъка, но не смеели да вдигнат мечовете си и да подирят свобода. Бояли се от силата на Византия, от вероломството и жестокостта на гърците. Няколкото български въстания били потушени с реки от кръв и с пожарища, които издигали пламъците си до небесата. Грозно и страшно робство. В един от болярските дворци на Трапезица стояли двама боляри. През отворените капаци на прозорците долитали дивите песни на пируващите византийци.  Тези звуци се забивали в сърцата на двамината българи, като отровни зъби на змия-усойница.
-    До кога о, Господи!- прошепнал единият болярин.- Не е ли вече достатъчна народната мъка и унижението на нашата родина?
-  Братко, не роптай против Бога, - кротко казал другият болярин. Той бил по-възрастен и по-спокоен.
-   Нима Бог не знае, какво прави? Навярно много тежки са били греховете на нашите деди, та затова ни наказва така.
Но вярвай, че скоро ще дойде ден за отплата... нещо сякаш шепне в сърцето ми, че часът е близък.
Нощта била мрачна и празничните огньове на гърците блестели по Царевец зловещи и грозни.
-  Не мога, братко Петре, да гледам тези огньове. Изгарят сърцето ми!
-    Напротив, - отвърнал Петър - Те горят робството.
Вратата леко се отворила и един престарял слуга въвел при болярите някакъв дрипав овчар. Пред знатните братя той коленичил и заплакал:
- Смилете се, светли боляри! Ради Христа Спасителя, помогнете. Нападнаха ме войниците на стратега и отвлякоха стадото ми. Когато ги помолих да ми го оставят, нараниха ме с копията си. Вижте!
Той разтворил дрехата на гърдите си и показал две кървави рани.
По-младият брат скочил и се хванал за меча си:
-  Ей сега ще отида при разбойника стратег и ще му искам сметка!
-   Почакай, Асене, - кротко казал брат му - Мигар гъркът ще те послуша? Той ще каже, че този нещастник сам се е наранил. Недей отива. Още не е дошло времето!
Той плеснал ръце, явил се пак старият слуга и смирено застанал, очакващ заповед:
-  Отведи този човек и го превържи. Дай му да се нахрани. Нека остане в нашия дворец. Тук никой не ще му стори зло. А до ще време и овцете си ще намери...
Бавно гаснала светлината в големите маслени светилници. През прозорците се отразявали пламъците от Царевец. Болярите мълчали мрачни.
Изведнъж Асен хванал ръката на брата си:
-   Братко, виж! Погледни стената!
Отражението рисувало на стената чудна картина: из мрачината се задал конник; лицето му било строго и мрачно, а десницата му заканително издигала меч. Под нозете на коня се гърчел страшен змей; след миг той бил поразен от конника...
Видението изчезнало.
-    Знамение! Божие знамение! - с един глас викнали и двамата боляри.
-    Аз съм виждал някъде лика на този Светец - казал Петър.
-    И аз съм го виждал... Той е Светият Солунски чудотворец - Свети Димитър, пазителя на българщината!
Не ни ли казва той, как трябва да служим на народа си?
Те замълчали и дълго останали така.
Разчуло се из цяло Търново, па и из цяло Българско, че двамата чутни боляри Петър и Асен ще градят черква. Свикали те майстори зидари от добри по-добри, иконописци, каквито нямало никъде другаде по света и започнали богоугодната работа.
Един през други се надпреварвали търновци да идват и да помагат при постройката на черквата. Мъжете камък по камък носили, а жените пълнели престилките си с пясък. Дори и за децата се намирала работа, покрай зидарите.
Гърците научили за черквата, но не се намесили.
- Да правят, каквото щат!- рекъл стратегът. Да строят черкви. Стига да си плащат данъците.
Той, разбира се не знаел за Божието знамение.
Не знаел и друго нещо: всички зидари носели под дългите си наметки добре изострени мечове, а железарите, които денем ковели портите и прозорците на храма, вечер неуморно чукали копия, стрели и лъкове.
В деня на Светаго Димитрия храмът бил готов. От цялата страна се събрали българи за освещаването. Есенното небе било мъгливо и тих дъжд ръмел, ала никой не се боял от студ и дъжд. Всеки държал десница под наметката си и чакал уречения час.
Този час наближил. Пред вратите на храма застанал митрополита. Около него били братята Петър и Асен, обградени от други български боляри.
Митрополитът издигнал високо златния кръст и викнал:
-    Братя! Бог се смили над България! Той изпрати на светлите боляри Петър и Асен свое знамение. Изпрати им Солунския Божий Войник Свети Димитър, за да ги поведе срещу враговете на нашия народ. Ето: с Божие промишление е построен този храм и по Божия поръка аз ви прогласявам за цар светлия болярин Петър.
Като мълния проехтел гласът на изстрадалия народ. Като рев на буен планински поток се понесъл той на вълни над Престолния град Търново:
-    Да живее Цар Петър! Смърт на Византия!
Смърт на гърците!.. Сам Свети Димитър ни води!
Бързо се разтворили наметките и коравите десници на българите издигнали блестящите мечове.
Стратегът и неговите войници изтръпнали от този мощен вик; очите им били заслепени от блясъка на оръжието. Те награбили богатствата, които били събирани толкова години от трудолюбивите българи и се опитали да напуснат неусетно Царевец, ала ги догонило народното негодувание:
- Смърт на Византия! Смърт на стратега! Да живее Цар Петър и светлия болярин Асен.
Дъждът спрял. Облаците се разкъсали. Голямото златно слънце се подало на синьото небе, за да се порадва на свободата и да огрее първия ден от Второто българско царство.
Източник

Картина на Васил Горанов

ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПОВЕСТИ И РОМАНИ НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Церквата „Света Петка“ (Параскеви по гръцки) - Васил Берон 1887 г.

Из „Археологически и исторически изследвания“ през 1887 г.- Васил Берон

Тая церква се намира отгоре на крепостта (Хисаря), тя е тоже много знаменита в многовидни отношения.
След превземането на Търново от турците и следователно и на крепостта, в която живеели гражданите (Хисаря) и според както се разказва, дето са били и правителствените, съдебните и проч. учреждения, турците изпъдили всичките граждани от тая крепост и преобърнали и церквата „Св. Петка“ в джамия; но не е справедливо, че турците съвсем я разорили в битката от 1435 година и че на мястото ѝ построили (изново, разумява се,) джамия. Това не е справедливо; понеже ние, като съгледахме внимателно задните стени на тая черкова, уверихме се, че турците не са направили изново на мястото ѝ джамия, но за да направят да бъде преобърнатата им от черкова джамия по-обширна, те разместили някои нейни зидни стени, но не всичките; вижда се при това, че те направили и откъм западната ѝ част, на една доволно голяма височина, едно особно отделение (във вид на по-отсетне строените наши женски отделения), за да могат по-много турци да се кланят, за да бъде т.е. джамията им по-обемлива, според дето на Хисаря друга джамия не съществуваше, (поне доколкото ние знаем). Турците сторили сиреч същото с церквата „Св. Петка“, като я преобърнали в джамия, както и с церквата „Св. 40 мъчеников“, преобърната от тях в теке-джамия, както по-горе за това пространно хортувахме. За доказателство же, че това е тъй станало, а не че черковата „Св. Петка“ е била съвсем разрушена и на мястото ѝ се е изново направила джамия, служи най-ясно това, че едната ѝ стена (дувара) откъм юг, е вета и тя е същата зиднята стена на церк. „Св. Петка“; и това се ясно доказва и от нейната старовременна вета направа, и от изгнилите почти дебели мешеви (храстови) кириши, вложени за якост между камъните на тая зидня стена. А че другите зидни стени на церквата „Св. Петка“ са били преместени на навън и в длъж, и в шир, за да стане джамията по-обемлиба, доказва се и от много по-новата постройка на тия зидни стени, и от това, че като размерихме сегашното здание, уверихме се, че то няма симетрическата съразмерност на една черкова. Иречек казва, според уверенията на турския географ Хаджи Калфа, че построителят на тая джамия е бил Фирне бей, а по други - Ферус бей, но ние, след като съгледахме внимателно зидните ѝ стени (дуварите ѝ), дозволяваме си да потвърдим, че ветата церква „Св. Петка“ не е била съвсем развалена, но само донейде и че ветите ѝ стени (освен едната) са били изново преправени; а кой е бил перестроителят на тая вета церква — Ферус бей ли, или Фирне бей, това е за нас маловажен въпрос. Ние сме влазели в тая джамия, както и по-горе споменахме, още преди 29 години и нищо особно в нея не намерихме, сега в нея се съдържа склад военни (патрони проч.). От отпред трябва да е имала церквата „Св. Петка“ стълбове с кевгировидни извитости на горнята им част, както това се вижда и в други вети церкви. Тая предня част е действително съвсем изново направена, както и другите две зидни стени са тоже по-многото изново направени. Ние споменахме по-горе, че за доказателство на това, как едната зидня стена е вета и че тя е била построена още във времето, когато се е построила церквата „Св. Петка“, служат преимуществено пол’ изгнилите дъбови (мешеви) кириши, що се ясно виждат в зиднята ѝ постройка; при това и каменната ѝ постройка се вижда, че е тоже много вета. Тая вета зидня стена е откъм югоизток и по всичкото симетрическо разглеждане се упозна, как тая зидня стена е била построена към изток, дето, разумява се, трябва да е бил олтарят на церквата, но турците, след като развалили олтаря, поизкривили малко към юг тая стена към края ѝ и действително, според както помня, когато аз влазях вътре в 1857 год., олтарят не съществуваше. Откъм другия ѝ край же почева новата постройка на първия кевгировиден свод, от дето се веч почева от отпреднята част на сегашнята постройка на джамията. В съображение следователно на гореизложеното, ние смеем да потвърдим, че бившата вета черква „Св. Петка“ не е била съвсем, но отчасти развалена, и отсетне от турците перестроена, поправена и преобърната на джамия. При това и сегашнята ѝ постройка доказва, че зидните стени на ветата церква са били преместени, преимуществено же оная откъм югозапад и откъм север. Сегашнята постройка на джамията е 22 метра дълга и 15 метра широка, височината ѝ не може точно да се определи.
За длъжност считаме да изложим тук и приказките, що са се приказвали в Търново за тая джамия във времето на турското владичество. Никой други вет исторически паметник не е служил между тукашното население като пророчески символ за падането на турското владичество (и не само между българите, но и между турците), както джамията тая. Тъй например минарето (викалото ѝ) се е много пъти събаряло от буйните дъждове и ветрове; и отпосле се е подновявало и според вярването на населението това било знак на падането на турското владичество. Разказваше се при това между българите, че Св. Петка ходатайствовала пред Бога, за да накаже немилостивите разорители на храма, ней посветен, и дето в него почивали светите ѝ мощи и проч.
Разказваше се при това, че е имало (но де? - неизвестно де) близо при джамията едно черно дърво, което уверяваха и турци, и българи, щом се раззелени, ще падне без друго и турското владичество; даже във времето на въстанието в 1876 година и преди войната наскоро, се шепнеше измежду българите, че уж това дърво зело да се раззеленява. Според тоя слух, що се пръскаше по него време тук в Търново, и според други нему подобни слухове, един тукашен от по-първите влиятелни турци ми казваше за свое совестно (?) утешение, че когато искат, както чуваме, да ни нападнат седем (?) кральове, то ако Бог и пророкът искат да ни погубят, ние отистина ще се борим, доколкото ще можем, но пак ще преклоним глава пред Божието определение и пред Неговата воля... И вижда се, че таковото едно самосъзнание, тъй да се изразим, е много съдействовало, за да избягат турците из Търново, без да сторят някому ни най-малка повреда. Това самосъзнание на тоя турчин, трябва да стресне всекиго злодееца!...
След тоя предварителен разказ за церквата „Св. Петка“, преобърната от турците в джамия, да пристъпим към историческите сведения, отнасящи се до пренасянето на мощите на Св. Петка в Търново и до самата побудителна причина, според която цар Иван Асен II се е подбудил, за да се построи тая церква и ако и да не бе нам възможно да намерим нейде точно годината, когато се е тя построила, но ръководим от данни и исторически съображения, можем почти положително да кажем, че тая церква се е построила, ако се е действително построила, приблизително в 1231, или в 1232 година, ако т.е. нарочно за поставянето на мощите на Св. Петка, цар Иван Асен II е заповядал да се построи тая Царска церква, или пък трябва да се приемни, че тя е била построена още преди пренасянето на тия мощи в Търново и в такъв случай нам е съвсем невъзможно да определим годината на построяването ѝ. За осветление впрочем на обстоятелствените случки, според които мощите на Св. Петка са били насилствено взети от Цариград от римляните (кръстоносците) и как отпосле българският цар Иван Асен II ги е взел от тях, след като ги победил и как те са били пренесени в Търново, служи „Житието на Св. Петка“, съставено от Патриарх Евтимий (последният български патриарх). Това житие на Св. Петка го е намерил приснопаметният поборник за българското освобождение и просвещение Г. С. Раковски в Котел, написано на един отломък от една книга в ръкопис. Ние ще изложим тук това житие на Св. Петка, но не на същия вет български език, но на сегашния, говоримия, за да може всеки лесно да го прочете и да го ясно уразумее; а не тъй, както е изложено това житие в гореупомянутия отломък. Ето и съдържанието на това житие:
„Като се измина немалко време, и като изнемощя скиптърът на гръцкото царство, по Божие попущение, римляните него завладели (удържали), на които палицата Божественото писание именова железна. Тъй убо те като завладяха и царствующия град (Цариград), взели безсрамливо всичките свети съсъди и още и честните мощи на светиите. При това те (римляните) взели и ограбили всичката церковна утвар и всичкото царско имение и всичката, просто да се рече, красота на градът (на Цариград); всичко в Рим отнесли и изпратили. Като всичко това гледал събора на благочестивите, покриваше ги облак сетования и печали и друго нищо от тях не се чуваше освен: „Възкръсни, защо спиш Господи? Защо забравяш нашата щета и нашата печал и проч.? “В тия убо и такивато сетования над благочестивите владееше облак. В то же време, като се яви благочестието светло и като се удържа крепко у благочестивия цар български Йоана Асеня, сина старого царя Асена, той не се уплаши от никакво тяхно лаение. Но и след време, като придоби благополучно победа над „нечестивите“ (т.е. римляните - католиците), храбро възскочи и като обе всичкото македонско владение и още же и Серес, тъй всичката светая Атонска гора, славният Солун с всичка Тесалия; тъй и Тривали и Далмация и Арвантска глаголемата държава; даже и до Драчия - в них же постави святи и благочестиви митрополити и епископи; както свидетелствоват с откровено лице славните и светли негови хрисовули (грамоти) в славната лавра на Светата гора; но като не бе доволен само с тия (владения), но крепко и мъжествено всичко покори и завладя даже и до самия царствующия град; устрои да му дават фръзите (френците) дан, които там владееха. Таковим образом убо като той всичко завладяваше и покоряваше, пристигна до него славата на преподобна Петка, която той прие с удоволствие голямо; радваше се от сърце също тъй, както и един елен (рогач), палим към водните източници; тъй някак беше и нему желателно, за да се наслади със светите мощи на преподобната честна рака (ракла) на нетленното сокровище, която просияваше навсъде чудеса, наведе разпространяваше благодатни зари и озаряваше всичките земни краища. Като сполучи тоя благочестив цар благополучно време, намисли един благ, богоугоден полезен и достопохвален совет; и абие изпрати към същите фръзи, които бяха там в Цариград; като им не взискваше ни сребро, ни злато, нито бисери, нито ценни камъни, но всехвалната рака (ракла, в която бяха вложени мощите на Св. Петка): що щеше да бъде за него по-любезно, нежели тялото на преподобната? И това бе причина, за да бъде то поучително в умът му. Ако и да поискат половината от моето царство, казваше цар Иван Асен II, готов съм всичко да отдам каквото имение, каквото злато, каквото сребро, каквото бисери, каквото ценни камъни - всичко, всичко усърдствувам да дам, от всичко да се лиша, за да получа желаемото съкровище“. Като чуха това фръзите, абие бяха готови да изпълнят прошението и повеляха с всяко усердие и спешност, за да получи той таковим образом във всичко и всяко и от смирение изпратиха и други някои (вещи, разумява се,) като се обещаваха, че ако би било възможно, ще отдадат и своята душа. Това като чу самодержецът (цар Иван Асен II), мислеше себе си, че хвърчи по небесата и нямаше къде да се дене от великата си радост; и той абие изпрати всеосвещенаго Марка, що бе митрополит великаго Преслава, с много почести, за да пренесе тялото на преподобната от Епиват в славния град Търново, а той, като отиде нататък с тъщание и устрои всичко, относящее се до почестите, и като взе с чест свещените мощи, идеше с тъщание в своята земя, възсилая Богу и преподобней хвала; и тъй убо той доде от фръжеките предели в своята страна. Всичките окрестни (жители, разумява се) се стекоха със свещи и кадили, и благовонни мири, препроваждая раката на преподобната към славния и царствующи град Търново и като узна за това благочестивий цар Иван Асен (II), излезе из града с майка си, царица Елена, и със своята съпруга, царица Анна, и с всичките свои велможи; с тях и всечестния патриарх Кир Василий с всичкото церковно причастие, и с него множество много безчисленного народа; а царят и всичките, които бяха с него, идеха от града пеши на четири пътища, с голяма чест на сретение преподобней, която и обеха със своите честни ръце. От душа и всичко сърце любезно целуваха и като я пренесоха, положиха я в царската церква, дето и до днешния ден лежи, подавающи различни изцеления на ония, които притичаха при славната тая рака с вяра и с любов, с благодатта и человеколюбието Господа Бога нашето Спаса Иисуса Христа, Ему же слава и держава с безначалним Отцем и пресвятим и благим и животворящим духом и нине и присно и во веки веков. Амин“.
За по-голямо впрочем (ако и непълно, и недостатъчно) уразумение, относително до тоя действително много важен документ, ние излагаме самите думи на Раковски: “Настоящия отломък се състои от няколко само листове, скъсани от начала из конец, щото не знае ся де, коги и от кого е преписан. Той е план на четвъртка книга дебела и не толко обработена. От правописания же, както е видно, не може са догада положително коги е приписан, но види ся да не е приписван твърде отколе; и ясно, чи после падения България и проч.“
А по тоя разказ на Раковски се узнава, че той е намерил в Котел отломък от препис на житието на Св. Петка, но че това житие го е писал Патриарх Евтимий, последният търновски патриарх, това уверява и сам Раковски, преди да почени излагането на житието (в страница 11), даже казва, че Евтимий е бил „българин“. Но тук се ражда въпросът де? И намира ли се в оригинал житието Св. Петки, написано със същата ръка на патриарха Евтимия? За голяма народна жалост се вижда, че това житие в оригинал не съществува и е изчезнало според злочестите и жалостни времена и превеликите мъченически отистина теглила, що е претърпял злощастия тоя български патриарх след падането на българското царство от Баязид I и сина му Челеби Солимана; за тия страдания впрочем на патриарха Евтимия ние ще хортуваме по-долу. Ако действително се намираше това житие Св. Петки в оригинал, то щеше да го намери и обнародова някой историк; но Иречек, на когото историята е преди 8 години напечатана, привожда тоже съчинението на Раковски, от дето е черпал сведенията си за житието това.
Да се възвърнем сега към мощите на Св. Петка. След като ги поставил цар Иван Асен II в Царската церква, те са се завардили и от зверската ярост на Баязида I и сина му Челеби Солимана при превземането на града Търново. За тях се впрочем разказва, че са били пренесени от Търново във Видин, а оттам в Сърбия; от Сърбия же в Яш, в Молдова и за това се разказва следующее: Известно е, че цар Страшимир, брат на последния цар Шишмана III, имаше за своя столнина град Видин; известно е при това, че царуването на цар Страшимира трая няколко години след падането на Българското царство с престолния му град Търново и в съображение на това се разказва, „че след превземането на града Търново от турците цар Страшимир изпратил сина си Констандина заедно с митрополита Йосифа в Търново „за някои си нуждни и велики царски вещи“ и те издействовали от тогавашния търновски турски войвода да зъомнат мощите на Св. Петка и да ги пренесат от Търново във Видин. Търновчанинът же Григорий Цамблак, който след падането и разорението на града Търново е живеял в Сърбия, разказва за мощите на Св. Петка следующее: „В 1396 година (значи 3 години след превземането на Търново) султан Баязид завладял и царството на Страшимира, брата на Шишмана III, последняго царя българскаго, и превзел и града Видин. След малко време, като узнал султан Баязид, че във Видин са били намирали мощите на Св. Петка, то той ги прибрал и ги вардил. Като се известила за това сръбската княгиня, съпруга на веч убития неин мъж княз Лазаря, дошла във Видин заедно със синовете си - деспота Ивана и Вълка и заедно с вдовицата на деспота Илиша, по него време монахиня Евтимия, и изпросила от султан Баязид мощите на Св. Петка, който и заповядал да ѝ се те предадат. Като ги взела от Баязида, тя ги занесла в Сърбия, дето и доволно време са се намирали, но след няколко години по желанието и издействованието на молдавския тогавашен княз Василя Лупа тия мощи били пренесени в Яш (Молдова).“ Тия мощи на Св. Петка се намират и до днес в Яш.

Картичка из колекцията на Павел Енчев

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Хисарят (укрепен град) или, както се казва, че се бил називавал преди превземането му от турците, Царевиц

 

Из „Археологически и исторически изследвания“ през 1887 г.- Васил Берон

Словото Хисар е персидско и означава укрепено място или по-точно укрепен град с каменни и проч. постройки, (кале по турски зовим). Ние споменахме по-горе, че според уверението на Иречека, „Хисаря и до него време (в 1876, когато е обнародвал историята си), се бил всякога називавал Царевиц (стр. 253). По-надолу же пак същият в 349 страница на своята история разказва следующето: „Оставените в Търново (от завоевателите турци) някои остатки от жителите, принудиха се да гледат с ужас едно наистина „пълно разорение на града“; турски преселенци (колонисти) завладяха Царевиц, който оттогава се е назвал Хисар (Burg), за да могат оттука да държат юздата на другите останали граждани. Тъй разказва Иречек в историята си и действително може да е и справедливо, че след като завладели турците укрепения град, що е бил построен на тая висока местност, назвали са го Хисар, и че тоя град се е називавал преди завладяването му от турците Царевиц. Това казваме може да е справедливо, но уверението на Иречека, че замочния баир (der Schlosberg) се називава български още, както и всякога, „Царевиц“, не е съвсем вярно и справедливо; ние не можем да знаем от где е черпал той това сведение за названието на Хисаря „Царевиц“, нам бе поне невъзможно да се сдобием отнейде с таковото едно сведение. А понеже никой не помни от тукашните жители да се е називавал Хисаря- Царевиц вижда се, че той е черпал таковото си сведение от някой си нам непознат историк; ако ли пък се е основал на предаденото нему погрешно сведение, че търновците називавали всякога Хисаря Царевиц, или по техния диалект Царювиц, то Иречек е въведен в заблуждение, както за това се по-горе пространно хортува. По нашето скромно мнение, тая много възвишена и с много дебели с хоросан изработени зидове обградена местност, трябва да е била много яката и скалиста крепост на престолния град на Българското царство - Търново, и трябва да се е називавала Търновска крепост или по-късо може да се е називавала крепост на престолния град Търново, в която са били, както и по-горе за това споменахме, всичките правителствени учреждения, а преимуществено се е разпореждало военното министерство като в една крепост (кале по турски). След това разсъждение относително до названието на крепостта Царевиц, или Хисар називаема, да пристъпим към разглеждането на прекрасната възвишена местност, на която е била построена славната тая търновска крепост. По-горе се спомена, че като додох тук, намерих тая местност заселена изключително с турци; там имаше построени до 100 - 150 по-многото малки къщя и към южната ѝ част стоеше онова каменно здание, в което турците държаха барут и според това се и називаваше барутхане (от барут, и хане-къща). За това каменно здание впрочем се разказваше тук в Търново по предание и се уверяваше и уверява, че оно е било построено във времето на Българското царство, за да служи като една затворница или тъмница, дето са се затваряли от правителството престъпниците и злодейците по тежко престъпление и че в същата тая тъмница е бил затворен и държан и латинският цар Балдуин, който по него време царуваше в Цариград след превземането му от кръстоносците и когото българският цар Иваница или Калоян победи и взе в плен в 1205 година, доведе го тук с 300 още отлични пленници и го затвори в тая тъмница“. Затова и по-долу ще се разкаже по-пространно. Входът впрочем в Хисаря не беше в такова положение и в такъв изглед, както той се представлява от много години насам; ние ще го опишем следователно тъй, както сме го видели и разгледали много пъти, като додохме тук в Търново в 1856 година, и после още няколко години, през които той си стоеше и се вардеше все в същото си построително положение; но не помним добре в коя година бе, турското местно правителство се принуди да преправи моста, чрез който се влизаше в Хисаря и който бе двигателен, след следующата случка: в едно зимно време и по замръзнал път минуваше една талига с коне по тоя мост, за да влезе в Хисаря, в нея имаше туркини; по злощастие талигата се претури и падна от моста покрай много дълбоката стръмна урва към реката Янтра. Туркините се убиха. Това и накара турското правителство да се разпореди, за да се преправи тоя мост, що води в Хисаря от Каябаш (от турските думи: кая - камънак, но не канара, и баш -глава или начало). Когато ние най-напред разгледахме тоя вход на Хисаря, влязохме през него и ние го намерихме в следующето положение: най-напред ние съгледахме, че отгорнята повърхност или пътя, по който се влязва в Хисаря, е опрян о големи скали (канари), като изминахме едно малко пространство, додохме до един мост, поставен над една яма, произходяща от един разцеп на канарата; съгледахме впрочем, че тоя тъй поставений мост е двигателен: понеже и от двете му страни се виждаха дебели синджири, заловени о двата му предни краища; и тия синджири се издигаха нанагоре и бяха заловени с другите си два краища о една дебела дъбова греда, зад която съзряхме и каменни малки стълбовидни постройки, устроени с цел, за да служат с горната си част като опори, о които се опират и закрепят гореупоменатите дебели синджири, когато се дигне мостът. Уверихме се т.е., че тоя мост, построен над разцепената канара, е двигателен. Той се дигаше на нагоре посредством макара, що бе поставена на отгорнята част на гореказаната каменна постройка, прилепена о дървената дъбова греда, що бе устроена във вид на голям портян образец. Тоя мост отдолу над разцепената канара се опираше или облягаше над две извити каменни зидни постройки, прилепени всяка една отделно о горните връхни краища на разцепената канара. Като разгледахме след това внимателно разцепената канара, уверихме се, че тя е нарочно била разцепена и според изгледа на разцепените ѝ повърхности, виждаше се, че тая канара, трябва да е била разцепена още в много отколешни вехти времена.
Като взехме всичко гореизложеното в съображение, узнахме, че когато тоя мост се дигне посредством казаните дебели синджири и макарата на нагоре, то не ще бъде веч възможно никому да прескочи до 1 1/2 може и до 2 метра яма, над разцепената канара; значи, че никому веч не ще бъде възможно да влезе в Хисаря. Като преминахме тоя мост, видяхме и големите железни порти, през които се влазяше в крепостта или Хисаря, и те бяха отдалечени от от самия вход при моста, в разстояние от 70 до 80 метра. Турците вечер затваряха повечето тия железни порти. Като размислихме за подбудителните причини, според които е била разцепена канарата и е бил построен над тоя разцеп двигателен мост, додохме до вероятното заключение, че единствената цел е била тя, да може да се възпрети и да не се допусти на неприятеля в случай нужди да влезе в Хисаря или крепостта откъм Каябаш; понеже като се издигнеше двигателния мост на нагоре, тая цел се и действително постигаше. За доказателство же, че е било невъзможно да се влезе в Хисаря, след като се издигне гореупоменатия мост, и че следователно не е било възможно да се привзъомни Хисаря, т.е. крепостта, която е вардила и Трапезица, и другите населени местности по полите ѝ, преимуществено откъм североизточната ѝ част, както и ония - по полите на Хисаря откъм северозападната му част. За доказателство же на това служи самото мъчно превземане на Търново от турците; понеже и Иречек, основан на Шафарика и Раковски, доказва, „че турците след като се мъчили цели три месеца да привзъомнат Търново с тясна обсада, най-сетне го превзели откъм Хисаря 19/31 юлия в 1393 година“. Тъй разказват историците за превземането с пристъп на града Търново от Баязида I Илдъръма. За допълнително обаче историческо разяснение на превземането Търново от турците завардило се е между тукашните жители едно вето предание във вид на легенда; ние се научихме за тая легенда наскоро, след като додохме тук. Преди впрочем да разкажем за тая легенда, трябва по-напред да укажем и на това, че Хисаря има и други един вход, снабден тоже по-отпреди, (когато ние преди 28 — 29 години го разгледахме), с големи железни порти, близо до които се намираха каменни постройки, във вид на башни/кули/, предназначени за укрепления при портите; такивато каменни постройки се намираха и при гореупомянатите порти, през които се влизаше откъм Каябаш. Тоя вход си стои и днес, (портите само не съществуват); той е построен на източната част на Хисаря и от него води един каменен път, (но сега повечето развален) към митрополията. За да могат, вижда се, железните порти и на двата входа в Хисаря да имат по-голяма якост и по-голяма подпорка при някоя опасност, имали са ототвътре много дебели, може би железни четириъгълни лостове; това се ясно доказва от издълбаните места в големите камъни на зидовете, що са близо до портите и на двата входа. Като разгледахме обаче тия издълбани места в камъните при входа в Хисаря откъм източната страна или откъм митрополията, съзряхме, че освен издълбаните места и от двете страни на входа за лоста, с който се усилвала якостта на железните порти, има още една голяма четвъртита дупка в разрез повече от два сантиметра; тая дупка впрочем не беше и не е издълбана в някой голям камък на дувара при входа, както гореупомянутите, но тя е била, вижда се, нарочно и изкуствено изработена вътре и в длъж на дувара, построен откъм северната страна на входа, и в направление от северозапад. Ние искахме да узнаем доколко дълбоко се простира това голямо четвъртито отверстие в дувара. За тая цел ние и премерихме тая дълбочина и се уверихме, че тя е до два метра почти дълбока и нанавътре все тъй в дувара яко и хубаво изработена, както и при самото ѝ външно отверстие; ние се почудихме и не можахме да разберем защо и за коя цел е тъй твърдо чисто и хубаво изработен тоя, тъй да се изразим, четвъртит канал в дувара? Като размислихме и се мъчихме да узнаем предназначението на тоя четвъртит и до два метра дълъг канал в дувара, най-сетне додохме до следующето заключение, че в него канал трябва да е имало друг един лост, който трябва да е бил железен и който трябва да е бил поне по 1 1/2 сантиметра дебел и от двете страни и той трябва да е бил много по-дебел от по-преждеупомянатия, който подкрепял железните порти ототвътре, и в това ние се уверихме, като взехме в съображение величините и на двете външни отверстия, в които са се пъхвали тия лостове. Целта же или предназначението, според които е бил въставен в дувара тоя дебел железен лост, трябва да е била следующата. За да може, вижда се, да има гореказания напречен лост зад железните порти по-голяма, по-опирателна или укрепителна сила, за да не бъде при това възможно той да се някак мръдне с хитрост или с измама пред някоя угрожяюща опасност, той се срещал и се е долепявал с отпредния си край до нему съответствения край на другия гореказан в дувара лост. Това срещане и долепяване впрочем на тия два лоста не е било, вижда се, предвидено и предназначено само за една проста подпорка - не, ние мислим, че или на единия, или на другия лост трябва да е имало брънка (халка), която да се е закачала о извитата желязна гага на другия лост или пък може да са имали и двата лоста по една желязна дебела халка и като са се срещали тия две халки, да са се заключвали с як кофар. Как и да е, целта на тия два лоста друга не е била, освен да подпрат още по-силно железните порти и да съставят насилственото им отваряне или счупване по възможност затруднително, или невъзможно.
Като се зьомни следователно във внимание и в съображение устройството и на двата входа в крепостта на града Търново (Хисаря), като си припомним т.е., че откъм Каябаш не е било възможно да се влезе в Хисаря, след като се издигне на нагоре двигателния мост, що се е намирал пред железните порти и над процепа на канарата; като се зьомни при това предвид, че и откъм митрополията, т.е. през другия отсрещен вход според гореописаното устройство на двата дебели железни лостове, с които са се яко подпирали и подкрепяли железните порти на тоя източен вход; като се зьомни при това в съображение и това, че в 1393 година, когато султан Баязид I се е решил да привзьомни града Търново, не е имало и не са съществували такива огнени силни оръдия, с помощта на които в сегашната епоха е много лесно да се съсипе една, ако и най-яката крепост; като се зьомни казваме всичко това във внимание и в съображение, може логически да се заключи, че тясната тримесечна обсада, за която споменуват историците, както и пристъпът след нея не са били негли в състояние да спомогнат на завоевателите да привзьомнат тъй яко укрепения град Търново, ако не беше съдействовала Баязиту I подлата предателска хитрост на един евреин (жид); нам бе впрочем невъзможно да узнаем от някой историк (кой бил) за това толкова знаменито предателство на тоя евреин, ако и да се всячески трудихме. Това толкова гибелно за нас предателство впрочем се е завардило по заветно предание от род в род, от поколение в поколение и в течението на приблизително 500 години между жителите на града Търново под вид на народна легенда, за която и по-горе споменахме. Ние ще разкажем по-подробно за тая легенда и за тоя евреин; тук вкратце ще кажем само, че тоя евреин е сполучил да предаде ключа на железните порти на крепостта на турците или пък той сам им ги е отворил и те са нечаяно нахълтали вътре в нея; (но кои порти точно не се знае, но въобще се говори за ония, що са откъм Каябаш, дето е бил двигателния мост и който, разумява се, при отварянето на портите се е бил отпуснал на мястото му).
Тая крепост е била обградена с високи и дебели каменни зидни стени, изработени с хоросан; а само по ония места, дето естествените канари на тая чудна местност са дотолкова високи и местоположението им представлява такава една стръмна урва, щото не е възможно да се възлезе на тях; само по такивато места не са направени зидни стени; ние споменахме по-горе, че се намираха, даже и още се намират останки от каменозидните укрепления, що са били построени при двигателния мост, при железните порти и на по-важните места, които са служили, за да се варди и крепостта, и Трапезица, и митрополията, и другите тям околни населени местности в тъй називаемата Долня махала. Местността на Хисаря е най-висока от всичките други, на които е заселен градът Търново; тя е много по-висока и от Трапезица; тя е заобиколена отвред, с изключение само на едно малко тясно място, чрез което Хисаря е присъединен със сушата, с реката Янтра тъй, щото Хисаря се представлява като един полуостров. Отгоре на Хисаря се намира построена, както за това и по-горе се пространно хортува, церквата „Св. Петка“ и към юг от нея в малко разстояние, до 4 метра високата могила Чанлъ тепе зовима (от турските слова чан — камбана, и тепе - могила; което ще каже камбанна могила, или по-късо - звонарница).
Като размерихме Хисаря, намерихме: 

1-во) че откъм Каябаш тясната местност до железните порти е 230 метра дълга; 

2-ро) самата местност на Хисаря от североизточната ѝ част до южната или югозападната, е до 450 метра дълга и 

3-то) че от северозападната част към югоизточната е до 300 метра широка.
Местоположението на Хисаря е едно от най-приятните, най-хубавите и най-увеселителните. От живописното му високо положение окото на человека обемва и изглежда всичките съставни части на града Търново, прекрасно разположени лъкатушним образом по бреговете на реката Янтра. Земната повърхност на Хисаря е покрита със зелени, доволно високи буренаци, тъй щото нам бе много трудно да ги газим, за да я размерим; при това има и много разхвърляни големи и малки камъни, изпадали по отгорнята част на бившата турска джамия от високите надгробни камъни, каквито турците обичат да поставят над гробовете си (и действително по тая местност имаше много турски гробища); или пък от разсипаните в последно време турски къщя, що са се намирали построени на Хисаря. Според това и ходенето по тая местност е твърде затруднително. Впрочем сега-засега не може да намери человек капка вода да пие, но не че не може да има, но защото никой не се е погрижил да поправи водопровода ѝ, който е построен от Каябаш към Хисаря и чрез който е много лесно и възможно да се снабди Хисаря с преизобилна вода, която може да се зьомни и въведе в Хисаря посредством отлично построения, но съвсем изоставения и занемарения водопровод с изобилна вода от снабдената чешма на Кабаяш близо при часовническата башня/баня/. Ние помним добре, че когато сме разследвали Хисаря във времето на турското владичество, сме съгледали няколко чушми; сега стои само една - отвън портите към Кабаяш, но тя е пресъхнала, като не ѝ се внася вода посредством казания водопровод.
От точка зрения за здравието Хисарът е една от най-сгодните местности и не само в Търново, но и по други места, понеже тая местност е завардена с околните баири от големи студове и ветрове, и според дето високото равнище на Хисаря не е нийде пресечено с някоя долина, то и не може да вее през него никой пронизителен вятър и да бъде вследствие на това температурата му переменчива и следователно вредна за здравието. В съображение на гореизложеное много би било желателно да се засели това толкова хубаво и във всяко отношение толкова сгодно място, както и действително в течението на няколко стотини години тая прекрасна местност е била гъсто населена във времето на българското царство с престолния му град Търново. На тая живописна местност са били построени великолепните и бляскави палати на много боляри и други висши чиновници, понеже, както и по-горе споменахме, на Хисаря или в Търновската крепост са били построени и учредени правителствените учреждения. Тук обаче трябва да споменем, че ние не можахме никак да разберем и да се досетим за кои „течливи води на западните турски фонтани“, разказва Иречек в своето описание на Царевиц (Хисаря), изложено в подлистника на вестник „Марица“ (от 20 май, брой 460); ние не разбираме сиреч за кой Хисар разказва той за българския ли, или за тъй називаемия Френк-Хисар. Е, това ни много учуди. Ние по-горе указахме, че не се намира на Хисаря ни капка вода, а Иречек ни разказва и иска да ни увери, че на Царевиц, (значи българския Хисар), „около течливите води на западните турски фонтани, поят коне и овци“. Как се е въвел той в такова едно заблуждение, не можем да проумеем. Не можахме тоже да издирим и узнаем оная местност на Хисаря, „дето е бил построен шестогранения замок с петтях порти и който посредством две кули е съединен с водата“. Тъй пише Иречек в своята история от 1876 година, ръководим от турския географ Хаджи Калфа, същото пише той и обнародва в „Марица“ на 20 май 1883; даже и прибавя от себе си, „че се вижда още досущ ясно шестограна на стените му с пет порти“. Като прочетохме това ново уверение на Иречека, ние ходихме пак 2-3 пъти да разгледаме Хисаря, но за жалост нищо положително не можахме да издирим ни за шестограния замок с 5-те порти, ни за двете кули, посредством които той е съединен с водата. Ако някой ни възрази, че по причина на буренаците не сме можли да издирим и да узнаем нещо за тоя замок, ние отговаряме, че трябваше поне „стените му с петте порти“ да издирим и видим, за които Иречек уверява, „че се досущ ясно виждат“. В тоя случай и по тоя, ако и не толкова важен, въпрос да ни е позволено да повторим пак нашето скромно мнение - че Хаджи Калфа трябва да споменува за Трапезица, а не за Хисаря, дето е бил построен тоя шестогранен замок и че „Царския замок“, за който той споменува, трябва да е бил на Трапезица. При това трябва да се спомене, че както Иречеку, тъй и нам бе невъзможно да издирим и да узнаем онова място на Хисаря, дето е била построена церквата „Възнесение Христово“, която е била българската патриаршия и за която споменува той и в историята си (стр. 254), и в гореказания брой на „Марица“. За тая церква ние смеем да повторим онова, що казахме по-горе в приличното му място, че по предание не се споменува нищо за тая церква и че ако и да е тя съществувала, особено като българска патриаршия, тя трябва да е била на или близо до онова място, дето е сегашната митрополия. Ние споменахме по-горе и за могилата, що се зове Чанлъ тепе (звънарска могила). Иречек разказва и за нея, „че тая могила е била тъй названа според външния ѝ образен вид или че уж е имало в нея закопан звънец“. По-надолу той разказва, че някои тукашни жители били го уверявали, че „могилата тътне на кухо“ и от това уверение на жителите, той предполага, „че може вътре в могилата да се намира съсипано кубе на някоя черкова“. Ние не можахме да издирим и да узнаем такова „тътняние (кънтение) по казаната могила и не можахме да се уверим и от някого другиго; някои само тукашни жители ни разказаха, че уж те били почувствовали и узнали такова едно „кънтение“ но не по Чанлъ тепе, а покрай южната или югозападната част на церквата „Св. Петка“; даже някои искат да ни уверят, че това кънтение се било простирало чак до края на Хисаря към реката Янтра откъм западната му част, но доколко това е истина, ние не можем да се произнесем, понеже ние не можахме да издирим и да узнаем таковото едно кънтение. По едно много внимателно впрочем разглеждане на Хисаря откъм Трапезица ние съгледахме две големи дупки, за които не може положително да се каже, ако са те естествени или пробити и издълбани нарочно в канарата на Хисаря откъм западната му част и действително съответствующи с гореизложеното уверение, т.е. с направлението, дето уж се чувало кънтенето. И ако това излезе тъй наистина, ще се открие един изкуствено устроен подземен път на Хисаря, който е едно важно откритие - но трябва да се издири! Колкото же за могилата Чанлъ тепе зовима, ние мислим, че тя е според това названа тъй от турците след превземането на града Търново, защото трябва да е имало по-отпреди на тая могила една голяма звънарница (камбанария) и може би тая могила да е била нарочно за тая цел въздигната още във времето на Българското царство и е служила може като звънарница на церквата „Възнесения Христова“, ако да е имало на Хисаря такава церква.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Церквата „Светих 40 мъчеников“- Васил Берон 1887 г.

Из „Археологически и исторически изследвания“ през 1887 г.- Васил Берон

Тая церква е наистина много знаменита за нашата народна история, ние бяхме чули за нея и знаехме добре, че тя бе преобърната в джамия още преди да дойдем в Търново. Като додох тук, мъчих се всячески да вляза в нея и да я разгледам. Чак след една година и повече ми се удаде да отида и да вляза в нея, след като молих тогавашния турски управител да ми позволи да видя всичките тукашни турски джамии и за тая цел да ми даде един гавазин, да ме придружи. Той ми изпълни молбата в 1857 година.
Като влязох в нея през тогавашните врата откъм пътя към север, видях, че тя бе обстлана по земята с рогозки, а към изток видях, че стои една завеса от черга, пъстра, обтегната от горе на надолу в права линия, тъй щото вътрешността ѝ се представляваше четвероъгълна; стените ѝ - бели. Съгледах при това надясно от вратата, през която влязох, и близо до нея един гроб, над който отгоре имаше до един и половина метър висока накривка от всяка страна от зелен плат с жълти ширити по ръбовете, (мавзолей зовим). Близо до тоя гроб имаше и една тенекяна зелена кутия, за да се пущат в нея пари. Аз останах учуден и попитах шейха, който вардяше джамията, що е това. Той ми отговори с един благоволен тон: „Това е гробът на Махмуд фехти, който е превзел града Търново.“ (Фехти е арабско слово и означава-победител на един град). Отсетне го попитах: „Ами като тая джамия е била по-отпреди черква, (което самия шейх ми разказа), де е олтарят ѝ?“ Той ми отговори, че олтарят ѝ е зад чергената завеса. Попитах го още защо вътрешната повърхност на зидните стени е бяла, когато всичките вети християнски черкови са изписани с изображения на светии. Той ми направо отговори, че действително такивато изображения са съществували и съществуват, но те са закрити с бялата варяна мазанка и, прибави той, ако се отмахне тая бяла мазанка (сува), ще се проявят изображенията на светиите, както и действително се и случи след освобождението ни. Ние съгледахме при това и до 6 каменни стълбове и с голямо възхищение, даже с голямо благоговение прочетохме известния веч на всички надпис, написан и издълбан на един бял мраморен стълб с големи и ясни чисто български букви, завардени до него време много добре, (за жалост обаче след освобождението ни тоя стълб не се намери тъй, но - една голяма негова, вертикално отмахната част, и именно дето се намират буквите; вследствие на това остава веч непрочитаем тоя надпис). Тие 6 мермерни стълбове са наредени на 2 реда: надясно - 3 и наляво - 3, отлично изработени. Двата стълба надясно от входа и най-крайните са от червен мермер и се виждат да са много старинни, и като че са стояли дълго време във водата; на единия от тие стълбове има надпис с гръцки букви, но тия букви не са правилно издълбани и са криво наредени, а при това и доволно изтрити, тъй щото твърде мъчно могат да се прочетат. Ние се помъчихме да ги прочетем и ги намерихме почти същите, както ги прочел и проумял и г. X. Даскалов в 1859 год., и ги е изложил в книжката си. Тоя надпис на червения мермер гласи, че „Гиом Мортаг (Мортагон) бил си направил два дома близо при Дунава и че между тях е бил направил един Тумван или Курган (езическо капище) и проч.“, а най-накрая е написано: „...като разгледате всички тия, да си напомните твореца им; а името на началника (архонта) е Мортаг, на когото прегрешенията Бог да прости. Бъдете здрави! И. Р.“ (Вероятно тия начални букви трябва да са ония на името на майсторът, що е издълбал тоя надпис). Другите же 4 стълба са изработени от бял мермер и на единия от тях, що е поставен наляво от входа и близо до него, намира се един надпис с чисто български големи букви, издълбани в каменния стълб и с черно мастило написани. Тоя надпис состои от 13 реда, много правилно наредени, и когато най-напред прочетохме тоя надпис в 1857 год., тия букви и редовете си стояха цели и неповредени, както и по-отсетне в течението на няколко години тъй си те стояха; но след освобождението на България с голяма жалост съгледахме, че буквите и редовете на тоя надпис са дотолкова дълбоко изчовъркани и развалени, и в едно такова пространство, щото не е веч възможно да се прочете целият тоя надпис в связ и уразумително. 

Тоя надпис гласи тъй:

От тоя надпис ясно се вижда, че цар Иван Асен II се е възцарил в 1218 год., понеже храмът „Св. 40 мъчеников“ е бил построен в 12-то лето на царствоването му, сиреч в 1230 година; вижда се при това, че той е носил титул Самодръжец (Автократ).

По-горе се упомена, че у двата бели стълбове отдолу се намират като подножия волски глави, изрязани и изобразени тоже на бял мермерен камен, може даже по всяка вероятност да е имало такива волски глави и под всичките други или поне само под белите стълбове, служащи като подножия, но турците са ги отмахнали. Такива волски глави, вдълбани и изобразени на бели мермерни камъни, ние сме видели в Никюп, разваления римски град Никопол, при Търново близо находивший се. Също и бившето княжество, а сега провинция Молдова има за герб волска глава; в тоя случай впрочем се ражда въпросът как се е случило да има и в церквата "Св. 40 мъчеников". В Търново и в Молдова да е гербът волска глава? Някои румънски списатели искаха да уверят, че фамилиарният герб на фамилията Асеновци трябва да е бил волска глава и че някои потомци на фамилията Асенювци в по-отсетните времена са забягали в Молдова, и че те били установили, за да бъде в Молдова гербът волска глава; но това не е справедливо, понеже, както е общоизвестно, фамилията Асенювци е имала за нейн герб лева, а не волска глава. За старият български символ-герб прочетете повече.
Във времето на турското владичество, когато церквата „Св. 40 мъчеников“ е била преобърната в джамия, разумява се, че тя е имала и минаре (викало), което отсетне често се събаряше уж от себе си, според това и често се е и поправяло. При такова едно поправяне на минарето разказваше се и се уверяваше, че като разкопавали мястото, дето беше построено минарето (на десния долен край на церквата или тогавашната джамия към реката Янтра), намерили една гробница и един подземен вход и че в тая гробница се били намерили и мощите Св. Илариона Меглинского; даже се разказва, че в тая гробница са били погребени и български царе, царици и царски чада и за доказателство на това служи надгробният камък, който се е намерил в тая гробница, ако и не цял и до днес заварден. Според надписа, донейде съществующ на тоя подгробен камен, се уразумява, че тоя надгробен камен го е поставила или царицата, съпруга на цар Ив. Асеня II, или пък някоя негова близка родственица „благочестива и христолюбива ... великого цар И. Асеня и проч.“ Буквите на тоя надпис са чисто български и лесно се прочитат, но защото камъкът не е цял, но почти само до полвина правовесно и вдлъж заварден, то разумява се, че и редовете на надписа са наполвина отмахнати и според това не е възможно да се нацяло и със смисъл прочете.
Уверява се при това от някои историци, че церквата „Св. 40 мъчеников“ е била монастир, Велика Лавра, и че в тая лавра бил живял и йеромонах Йоаникий, който е бил представител в Събора, държан в Търново срещу богумилистите в 1360 год., във времето на царуването на Ивана Александра, баща на Шишмана III, и при патриарха Теодосия Търновскаго. Кога впрочем и от кого тоя монастир или тая лавра е била развалена донейде и преобърната в джамия или теке турско, не е никак възможно да се узнае. Може впрочем положително да се каже, че тая лавра трябва да е била донейде порутена и преобърната в теке, (название почти също като монастир), много по-отсетне, след превземането на града Търново от турците. Разказва се още, че в тая Велика лавра е било имало една богата библиотека, (разумява се, повече от български стари книги), и че тая библиотека съществовала и се вардила в продължението на много векове от шейховете на бившето това турско теке. (Шейх е почти еднозначително с игумен), но се уверява, че преди 50-60 години, тогавашният тукашен гръцки владика Иларион узнал случайно за тая библиотека, подкупил шейха и задигнал всичките книги от нея, и ги прибрал в Митрополията, които - заедно с другите книги, останали още от времето на българската Патриаршия и завардени в библиотеката ѝ - той се разпоредил и в 1836 год. изгорил всичките тия книги, драгоценните паметници на нашата преминала народна история, (за което и по-горе споменахме). След тоя разказ да разгледаме сега тая черква от освобождението ни от турското иго насам. Узна се, че вътрешният повърхностен уровен на земята не е същият, но че, за да стане нейният уровен равен с ония на пътя към север, турците насипали пръст на земята в черковата до една височина от 70 сантиметра; освен това те преместили и зиднята стена на черковата към пътя нанавън, тъй щото тая стена е извадена откъм северната страна нанавън 75 сантиметра и, вижда се, това са сторили турците, за да стане джамията или текето им много по-широка. Узна се при това, че турците, след като развалили сводния горен покрив (таван) на бившата черкова и направили прост дъсчен таван, издигнали го по- нанагоре с един и половин метър. Това се лесно доказва с това, че стълбовете, що се намират вътре в черковата, са надени на отгорнята им част; доказва се още и с това, че тавана на същата черкова совсем не е равен с първобитния своден накрив на парадния вход (порталя), за който по-долу ще хортуваме. А че дуварът към пътя и към север е преместен нанавън, доказва се и с това, че вътре в олтаря се вижда твърде ясно, че от преднята вътрешня повърхност на остатъка от ветия дувар, който бил развален и преместен към пътя, се намират разни украшения. При това вътре в олтаря има и 4 останки, направени с тухли и вар, които служат за доказателство, че в олтаря е имало над светия престол сводни (кубевидни) постройки. На мястото, дето стоеше гробът (мавзолея), за който по горе споменахме, като се разкопа, намериха се человечески кости; тук му е тоже мястото да споменем и за оная мермерна голяма плоча, която ние видяхме във входа на черковата откъм западнята ѝ страна, още в 1857 год. и за която плоча ние сме разказвали в словото си при първия водосвет, отслужен в тая, от турска джамия пак в Божий християнски храм преобърната, черкова - 9-го марта 1878 година.
Ние казахме тогава, че в 1857 година, когато ние разгледахме тая тогавашна турска джамия, видяхме и една до един и половина метър дълга, много хубава бяла мермерна плоча, която бе поставена в казания вход отгоре на земята връх едно дърво полегато. Ние прочетохме на нея словата “Здес почивает раб Божий Петър, син Ивана Асеня и проч.“ За голяма жалост обаче тая плоча не се намери след освобождението на града Търново. Ние споменахме в казаното си слово, че може би костите, що се виждаха в черковата, изкопани под поменатото място, да са били на тоя Петра, сина Асенюва, и че гробът, за който шейхът ми каза, че е бил на Махмуд фихти, да не е бил на тая Петра Асенюв? Това не може ни да се потвърди, ни да се откаже; освен това г. д-р Иречек разказва в своята история (стр. 255), „че в тая черкова било имало мощи на много светци“, че те са стрували много чудотворни дела, че особено се славили мощите Св. Илариона Меглинскаго и че в тая черкова, в подземните ѝ изби са били погребени умрелите царе и именно, че на онова място, над което бе построено турско минаре, е имало гробница.
За удостоверение же, че действително са били погребени в церквата „Св. 40 мъчеников“ български царе, служи и разказът на отца Паисия, който в своята Българска история, лист 63 казва, „че цар Иван Асен II е бил ранен в една битка при Солун и че той, като бил умрял там, неговите полководци го пренесли тук в Търново и го погребли в церквата „Св. 40 мъчеников.“ Над тая местност, дето е била гробницата, е била построена звонарната кула или камбанарията на церквата. След превземането на града Търново турците бяха преобърнали тая звонарна кула в минаре или турско викало; то се събаряше обаче твърде често от ветровете и по предание българите вярваха, че и турското владичество над България не ще да може да се укрепи, но че и то скоро ще падне и България ще се освободи.
Вижда се при това и се уразумява от уверението на отца Паисия, че трябва да е било не само народен, но и официален обичай, за да се погребват българските царе в церквата „Св. 40 мъчеников“ -трябва следователно там да има погребени и по-отпреди, и по-отпосле много български царе, ако и да се за това нигде не споменува. Тук трябва още да забележим, че вратите откъм двора, както и големите врати на парадния вход (порталя) откъм река Янтра, през които се е влязвало във времето на Българското царство, бяха запушени в епохата на турското владичество и се влизаше, както и по-горе се спомена, през малките, от турците устроени, врати откъм пътя. Парадния же вход, през който е влизал царят и придворните му в церквата откъм река Янтра, беше преобърнат от шейха в баня и това ясно се доказва от постройките, които шейхът се е разпоредил да се направят за тая цел.
Като размерихме церквата „Св. 40 мъчеников“, узнахме, че тя е дълга от олтаря до парадните врати на порталя 29 метра, а ширината ѝ не е равна, понеже парадният вход е по-тесен от церквата с по 9 педи и от двете страни, и откъм север, и откъм юг. Значи той е по-тесен от церквата с 3 и повече метра. Между парадния вход и черковата има едно празно място във вид на претор; над него отгоре и донейде вътре в черковата турците построили една отворена стая и, вижда се, че те са сторили това с цел, за да има текето им по-обширен обем. За черковата „Св. 40 мъчеников“ се е разказвало и уверявало, че тя е била монастир; за доказателство ние привождаме разказа на Домециана, родом сърбин и пръв ученик на Св. Сава, сръбския архиепископ. Той разказва, че Св. Сава се поминал в Търново в 1237 година, декемврия 14, и като попитал тогавашния търновски патриарх цар Иван Асеня II де да се погребе светото тяло на блаженопочившия Св. Сава, царят му отговорил да се погребе в неговия царски монастир „Св. 40 мъчеников“. А Иречек разказва в 255 стран. на историята си, „че до черквата „Св. 40 мъченици“ е имало и една велика лавра, която била построена на брега на реката (Янтра, разумява се), откъм северната част на града и за доказателство той привожда думите на същия сърбин Домециана, който казва, „че церквата „Св. 40 мъчеников“ била построена на реката Янтра „в новия град (в граде новемъ) на онова място, което се називава Търново“. От това Иречек прави едно заключение, „че тоя нов град е бил едно предградие на Царевиц (Хисаря) и че той (новият град) е бил въззиден от цар Ив. Асеня II“. Това обаче не е справедливо, понеже по всичко се вижда и става явно, че когато се построила церквата (или монастирът) „Св. 40 мъчеников“, местността до тая церква трябва де е била твърде малко населена и отсетне се е повече заселила, по това и Домециан може да разказва за новия град Търново като принадлежаща част на по-ветия град. Колкото же, дето се уверява, че до церквата „Св. 40 мъчеников“ е имало е една лавра, за това не се е завардило у тукашните жители никакво сведение по предание. Ние мислим впрочем, че ветата церква „Успения Св. Богородици“, що се намира близо при церкв. „Св. 40 мъчеников“, трябва да е принадлежала на тая лавра по разновидни съображения.
Парадният вход или порталят на церквата „Св. 40 мъчеников“, през който е влизал цар Иван Асен II и другите по-отподирни царие и велможите, и болярите, е построен почти направо срещу олтаря е следователно на западната част на черковата. Ние споменахме по-горе, че турският шейх или дервиш, който бе поставен, за да надзирава и да варди тогавашното теке, бе преобърнал тоя параден вход в баня и за тая цел той бе запушил вратата между него и преддверието с тухли, а си бе отворил вход през един прозорец откъм южната част. Тоя отлично и за онова време прекрасно устроен параден вход е 7 3/4 метра дълъг и 4 3/4 широк. Направата на тоя параден вход или портал е готическа и много хубаво изработена - отгоре има 3 кевгировидни извити, от тухли и вар изработени постройки и ние вярваме, че такивато извити кевгировиди постройки трябва да е имало и в преддверието, и в самата церква и над тях трябва да е бил построен и покривът им. Тая церква следователно е представлявала тогава един много красив и великолепен изглед... Към запад има парадният вход 7 прозорци от разни величини, от хубава готическа постройка и симетрически разположени. На западнята задня и отзадня стена в средата имало е големи парадни врати, които турците запушили, но като се разгледа добре от отвън, откъм реката Янтра, вижда се много ясно мястото им, вижда се даже, че тия парадни врати са били построени малко нанавътре в зиднята стена. А понеже сега се вижда мястото това на дувара (или западнята стена), дето са били построени парадните врати, доволно възвишено от земната повърхност, то се уверява и справедливо, че там е имало натрупана пръст, заобиколена с малки каменни зидове, тъй щото най-отгоре се е представлявало едно равнище, на което се е излязвало, разумява се, посредством едни каменни стъпала. Това равнище е било на една уровен с парадните врати. По-горе ние споменахме, че близо до церквата „Св. 40 мъчеников“ трябва да е имало един мост над реката Янтра, чрез който е имало едно съобщение между резиденцията на царете, що е била на Трапезица, и церквата „Св. 40 мъчеников“, като се основаваме на пътя, що води от отсрещния бряг на Янтра нанагоре към Трапезица. Това наше предположение се потвърдява още по-много и с това, че като се е построил тоя мост, водещ откъм Трапезица, можеше да се влезе в парадните врати на церквата, които са близо до брега на река Янтра, понеже от друго място отстрани по стръмните урви това бе невъзможно. Тоя мост трябва да е бил построен или срещу парадния вход на церквата, или от страните му, но близко до него, тъй щото като са минували царете и велможите им по тоя мост, влизали са право в парадните врати на церквата. Това е поне нашето скромно мнение и мислим, че и другояче не е било нужно да се строи гореописаният прекрасен параден вход. Тоя вход има при това и от двете страни - към север и към юг - по една малка врата, чрез които врати или са влизали другите граждани, или са били построени симетрически за хубавина, съобразно с готическата постройка на парадния вход, но тия малки врати, както и някои прозорци, турците ги запушили, вижда се, когато са преобърнали тоя параден вход на баня. Ние по-горе забележихме, че тук в Търново се говоряше и се говори, че отделението, що объемва парадния тоя вход, е служило като отделение на черковата за жените, но това не е справедливо, даже и не може да се приемне по разни уважителни причини. Разказва се при това, че над преддверието е имало една висока постройка за камбани (камбанария), но според както и по-горе се забележи, всичко е там тъй престроено, щото сега не се виждат никакви следи от нея.
По-горе се упомена, че към северната част на същата церква е имало на от преднята ѝ част към двора ѝ едни големи врати, а от двете им страни - други две малки врати, но те са били запушени от турците, според както това ясно се вижда; при това имало е един нартикс пред черковата, който трябва да е бил отлично построен, и той трябва да е имал от отпред 6 мраморни бели стълбове, които веч не съществуват, но подножията им съществуват и до днес. Те са тоже от бял мрамор и са прекрасно обработени с много хубави рисунки и цветя, които са врязани изкуствено на тях. От това ясно се доказва, че каменорезното изкуство трябва да е било в него време доволно усовершенствовано между българите. Това се доказва от изкуственото и често издълбаване на буквите на белия мраморен стълб, за който по-горе споменахме, както и много други подобни паметни останки. Вместо мраморните стълбове сега се намират 7 прости дървени стълбове, от които 6-те са поставени на гореказаните мраморни подножия, а 7-я е поставен на прост камен и причината, по която е поставен тоя стълб, е вероятно тя, че зиднята стена откъм пътя, както и по-горе се каза, е преместена на 1 1/2 метър, значи церквата е станала с 1 1/2 метър по-широка.
Вижда се при това, че когато цар Иван Асен II е заповядал да се построи тая черкова от благодарност Богу за своите победи, той е надарил тая церква с богати стежания и приходи и за тая цел той трябва и да е издал хрисовул, (който за жалост не съществува и нийде за него не се споменува). Причината же, която ни е подбудила и подбужда това да вярваме, е тая, че още во времето на турското владичество ние сме чували и от тукашни някои граждани, даже и от самия шейх, че тогавашното теке или теке джамси е имало със силата на някои документи много стежания в околностите на града Търново (като Самоводен, Поликраище и проч.), но че по някои обстоятелствени случки по-голямата част от тия стежания и от приходите им е била отнета и ние знаем и помним добре, че шейхът е водил и съдебни процеси по тоя вопрос.

  снимка: Грета Костова- Бабулкова 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Открития в древната българска столица Търново, писмо от 1859 г.

Картичка на Павел Енчев

Първите описания на средновековните черкви в Търново са направени от д-р Христо Даскалов, установил се тук две години след В. Берон (1858). Най-напред Хр. Даскалов посетил "Св. апостоли Петър и Павел" и "Св. Димитър" в Асенова махала. Заснел плана и описал подробно разположението на църквата "Св. Петър и Павел", градежа и състоянието ѝ, колоните в наоса, стенописите и надписите по тях. В олтара на "Св. Димитър" той открил по-стара живопис със славянски надписи, от които също снел копия. Повлиян от местни предания и от онова, което видял, Хр. Даскалов говори за варварското унищожение на много християнски църкви (между тях поставя патриаршеската църква "Възнесение Господне", за която знаел от руски летописи, и "Св. Петка" на Царевец, превърната от турците в джамия). В стените на представителни турски постройки (джамии, бани и др.) той видял средновековни релефи, от които особено впечатление му направило издълбаното върху мрамор "Кръщение Господне". Слушал чудни разкази и предания за превърнатата от турците в джамия църква "Св. Четиридесет мъченици" и за тайнствените знаци, запазени в нея. Хр. Даскалов успял да проникне в джамията. Без да е специалист, за кратко време с голяма точност той направил окомерен план и описание на църквата и сградите около нея, подробно и точно измерил и заснел надписите на двете колони (на Омуртаг и на Иван Асен II) и на една надгробна плоча, която намерил в олтара. Освен това ценно за българската история откритие Хр. Даскалов съобщава любопитния факт, че в църквата имало стара библиотека, унищожена няколко години преди неговото посещение. Същата година Даскалов изпратил копие от надписите на А. Хилфердинг, който ги обнародвал в началото на 1859 г. За своите открития в старата българска столица Даскалов уведомил и руския учен О. М. Бодянски. Писмото му в размер от тридесет страници и приложен план било отпечатано в Москва през 1859 г. под наслов «Откритыя в древней столице болгарской Тернове». Със съобщението на Хр. Даскалов за направените открития в старата българска столица търновските старини станали известни на тогавашния научен свят.

 Ето това е оригиналното писмо на руски език, публикувано през 1859 г.

Опитах се да преведа част от писмото на Христо Даскалов до О. М. Бодянски

Неотдавнашните вълнения, възникнали в България, Тракия и Македония по повод на църковния дял на южните славяни, бяха съсредоточени преимуществено към град Търново, бившата столица на Великия Асен и българските патриарси. Положително може да се каже, че взорът на жителите на други градове, населени от българите като: Пловдива (Филипополи), Одрина (Адрианопол), Средеца (Софии), Дристра (Силистра), Бдина (Видина) и пр., е бил обърнат към него и са действали в съответствие с неговото направление и указание. Правителството също насочи вниманието си към него и събра войска, опасявайки се от всяко вълнение. Но не само с това Търново е важен. Местоположението му по стръмните, ронисти скални хълмове, миещи се от реката Янтра, развалините на бившите му дворци, катедрали и твърдини, неговият суров и величествен вид, довеждащ до възторг съюзниците на Портата в последната война заслужава повече внимание. Преданието гласи, че той води своето начало от Крум и бил построен от великани, които били ужасени от трудностите на този терен. Дори сега се вижда  огромна скала, висока и с дебелина няколко сажена, старателно изсечена от тези работници. Но да оставим настрана разказите за неговия произход, царе, патриарси и т.н., за неговите четиридесет църкви и целият кръг манастири, за неговото превземане и въстанията на жителите му в различни периоди, но нека да разгледаме само онова, което е останало от древността.  Останало е само онова, което мечът и огънят на светските и духовни власти не биха могли да унищожат. Даже на това, що е оцеляло от този разсадник на примитивната славянска писменост, ние сме задължени по видими прискръбни причини свързани с религията, като например: превръщане на църкви в джамии, бани, общински сгради и т.н. Всичко останало, което турците не присвоили, а оставили на победените, с течение на времето беше предадено по кървав начин в ръцете на византийските търговци и беше обърнато във съблазнителен вертеп, или предадено на огън, или облечено в Гръцка носия или пренесено в Цариград от арменските банкери, или във Фанариотския двор, или накрая всичко пренебрегнато и оставено да потъне в забрава.
В Турция християните живеят с миналото. Всяка стъпка може да се каже е била обагрена с тяхната кръв, всяка следа на земята напомня за предишното време, когато са били независими, въпреки всичките усилия на врага да унищожи следите водещи към това. Това важи и за Търново. В числото на тези древности, открити в по-голямата си част в земята, ние ще споменем само неговите църкви- от тях е оцеляла само една: това е днешната митрополитска църква "Св. Апостолов", достъпна за всички, обаче службата се извършва само на гръцки език. Всички останали църкви са с нов произход и са маловажни по отношение на древността. Църквата Възнесение на Господа, наречена от славянските летописци майка на всички български църкви (съвременната едноименна църква, макар и доста стара, но изглежда има различен произход), сега тя вече не съществува и не е известно нейното местонахождение, въпреки че по някаква причина трябва да се приеме, че е имало трета на Трепезица (Търновският Кремъл, където имало седем църкви. Може да се окаже, че Русия е изградила своя Кремъл според този модел), или близо до Царевец, където сега е срутената огромната турска джамия: в последната се говори,че се намирали славянски надписи, при входа ѝ, който все още е недостъпен. Църквата на Св. Йоан Рилскаго лежи в руини и от нея не е останало нищо, освен основите в земята, а мощите на този светец са пренесени в Рилския манастир. Църквата "Св. Димитрий", в която са били короновани българските царе също е в руини, но от нея е останала стената на олтара, която свидетелства, както се вижда по-долу за тази нелепа омраза и презрение към църковнославянския език с която са проникнати обитателите на Фенер/Фанар. Църквата на светите 40 мъченици, наречена Великата лавра, в която са погребани Българските царе е превърната в джамия и заклеймена с фантастични истории за призраци, чудеса и пр. Църква на Св. Параскева (чиято власт е прехвърлена оттук на Яш, Румъния) също е превърната в джамия: тя, в своето положение, в подножието на пирамидалния нос на Царевец, населена изключително от турци е напълно недостъпна за изследователя. Всички останали църкви били превърнати, както вече беше споменато в джамии, конюшни, бани, са напълно неизвестни: мраморни плочи се срещат в търновските бани, върху които има събития из Новозаветната църква, красиво ръчно изсечени, в това число и прекрасно изваяното Кръщение Господне.
Влизането в турската джамия, както вече казах е недостъпно за християните и дръзналият да прекрачи прага им бива убит с камъни. Преди беше невъзможно дори да се погледне в двора на джамията и християните обикновено навеждаха глава и с очи, приковани към земята, бързо минаваха покрай опасните места. Но след Източната война и възникналите партии, гръцките и славянските, в които са участвали турските граждани, обстоятелствата се промениха: много от турците, до толкова се сдружили с тези партии, че техните домове и светилища били открити за християните....
...Търновските жители- християни и турци са убедини, че в тази джамия се случват необикновени и свърхестествени чудеса. Така, например, разказват, че ежегодно с приближаването на пролетта се появяват някакви бродещи сенки на мъртъвци или на зли духове в гробището на двора, който не вярва сам може да се убеди. Прибавят още, че в навечерието на 9/22 март (Св. 40 мъченици) някаква жена, много красива и облечена в бяло, с разпуснати златоруси коси в полунощ излизала и отивала до олтара/мястото на олтара съответства на мястото на престола /и дълго в безмълвно съзерцание оставала там да се моли. После със запален светилник обхождала цялата джамия, като на определени места се молела коленопреклонно. След това вратите сами се отваряли и тя излизала на двора, чувало се страшен шум плясък на криле, смях и скързане на зъби, почукване от надгробните плочи и плясък на вълни. И тези явления бързо изчезвали и настъпвала гробна тишина. В това време бялата жена три пъти вече била обиколила джамията и отивала на гробището. Намирала забравените гробове, вдигала плочата им и запалвала кандило. След това тя се спускала към реката, където миела ръцете и лицето си, понякога се окъпвала и коситете ѝ придобивали чуден, невиждан блясък. Приключвайки така този обряд тя се връщала отново в джамията, изкачвала се на минарето и го обхождала няколко пъти, поглеждайки към отсрещната страна на реката, на Трапезица, там където някога имало купол със златен кръст на славянска църква. С първите лъчи на слънцето тя ставала невидима и изчезвала за цяла година. Ако някой православен християнин видел бялата фигура на минарето ще има сполука в търговските си предприятия и ще се изцели от душевните си и физически недъзи. Но не такава съдба ще имат тези, които пристъпват без вяра, а от чисто любопитство, с гордост или дързост. Такива хора незабавно ги поразявал силен недъг, загубвали ума и дума, своите умствени способности или ставали глухонеми.
Преди няколко години следното събитие породи панически страх между суеверните хора и отново изведе на сцена сказанието за бялата жена. Протосингъл Дионисий бил изпратен от Търновския екзарх в джамията при тогавашния шейх, за да научи повече за намерените мощи на Св. Илариона Меглинского, златен кръст, корона и т.н., ако може да провери устройството и разположението на бившата църква, а също и да узнае има ли още скрити съкровища? Посланикът по природа страхлив и суеверен, наслушал се на разни предания с тревожен дух прекрачил оградата на джамията, изпълнил наложенето му поръчение както могъл, дълго си шепнел с Шейха и като приключил се отправил към екзарха да му доложи; но едва минал оградата на църквата, той толкова страшно изревал, изръмжал от ярост и се втурнал да тича по улиците, махайки с ръце и говорейки несвързано. Дионисий се побъркал и в това състояние умрял. Недоверчивите казват, че той е бил отровен от шейха, за да не разкрие намереното съкровище и да не доложи в Константинопол.
Освен тези и други, направо фантастични разкази се разказвали, като добре било известно, че минарето на тази джамия за радост на християните и за съжаление на турците не веднъж се сривало. Усилията на турците, всичките им строителни умения (минарето имало форма на конус, с широка, непропорционална основа), всичките им молитви и курбани, оставали напразни, защото като минели три или четири години минарето отново падало. Турците вече бяха твърдо решили да оправят джамията и по този начин да спрат хорските слухове. Правителството изпрати архитект от Константинопол, като наредиха разкопките да бъдат завършени в кръг и да възобновят минарето. По време на това се оказа, че под основите на минарето, с дълбочина един и половина сажен, откъм дясната страна на олтара - има огромна гробница и подземен ход. За съжаление само фанариоте и турците и никой от гражданите нямал право да присъства и да научи за тези драгоценности, които бяха намерени. Тогава бяха открити и мощите на българския светец Иларион Мегленски. От това време (около 8 години) минарето не падаше, но все кривеше настрани и много били уверени, че с него ще се повтори същата история..
Но най- забавната част от историята на тази чудесна джамия се отнасяше до и още не е разгадани надписи, изсечени на каменни колони и които се казваха дженевиз (което означава Генуезски). Всички мъдреци- шейхове дълго време ги разгадаваха и стигнаха до извода, че те са надписани с нечиста сила и може би дори от самия шайтан/дявол/, защото имало кръстове по редовете на надписите, сякаш нарочно и умишлено сложени за изкушение на правоверните. Тези кръстове, като символи на християнството, бяха изтрити или намазани с вар, но никой не посмя да посегне на надписите...
Трудно може да се опише чувството, което изпитва всеки християнин, влизащ в тази джамия, която в миналото е била Велика православна българска лавра, светиня за българския народ. В житието на св. Теодосий Търновски се упоменава, че великата лавра е имала представител в лицето на своя архимандрит Йоаникий, на Търновския събор 1360 година, при цар Александър и патриарх Теодосий, на който събор е била осъдена Богомилската и други ереси. Не е известно точно кога е била превърната в джамия и защо е била разрушена част от нея. Сега тази джамия е бедна, състояща се от две стаи, едната приличаща на чулан/изба/, а другата по-обширна стая с надписи от Корана, но погледът се приковава на шест мраморни колони, изящно издялани, безмълвни свидетели на бившото великолепие и слава... Прочетете цялото писмо в оригинал

Надписите стават достояние на българската общественост посредством публикациите на П. Р. Славейков (Четири паметники, Български книжици, VII, 1859, кн. I) и Г. Ст. Раковски (Няколко речи о Асеня Първому великому царю Болгарскому и сину му Асеню Второму, Белград, 1860). В писмо до Раковски от 25 юни 1858 г. той споменава за големите "пагуби и гонения", които е претърпяла археологията в Търново. През следващите години Славейков ревностно събирал сведения и дори се готвел да издаде история на Търновския край, но не могъл да го стори. Няколко месеци след освобождението на града Славейков пръв прави опит да организира "малки разкопавания" на запазените старини. Липсата на средства и съдействие от страна на местните власти осуетила намерението му.

  Източници: "Чтения в Императорском Обществе Истории и Древностей Российских при Московском Университете"- 1859 Книга первая, статия "История на проучванията"- Златка Генова.
 ⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

 Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Старо Търново- панорама и архитектура

Силно впечатление както у наши, така и у чужди посетители, градът оставял с красивата си панорама. Иван Богоров го описва по следния начин: "Търново е разположено край лъкатушките на река Янтра, на един твърде стръмен скалист бряг, който от върха до най-долу, до реката, е накичен с къщи една над друга, нагиздени също както се редят керемидите на един покрив. Всяко разположение си има и добрините — високите места се радват на по-чист въздух, а по-ниските са по-близо до реката." 

Особено  красив  бил  градът вечер.  За  смайващата   му вечерна   панорама   Константин Иречек отбелязва: "Струва ми се, че непосредствено  под звездното  небе,  на  известна  далечина  бе  окачена във въздуха огромна продълговата мрежа от трептящи светлини, които чудно бяха  разположени  нагоре и  надолу  и  при  всяко завиване на  шосето  променяха своето местоположение." По-нататък чешкият учен прави описание на главната улица, която вървяла по гребена на целия полуостров. Тя била толкова широка, че ако трябвало да се мине с кола с четири коня, впрегнати един след друг, то трябвало да се разпрегнат двата  и да  се превържат отзад на  колата.  Къщите, продължава описанието си К. Иречек, се спускали от тази главна артерия надолу, в тераси, а комшулуци свързвали този сложен лабиринт."

Същото смайващо впечатление  града   направил  и  на   кореспондента  на   „Правителъственьй   вестник"   Всеволод   Крестовски, който определя  местоположението  му  като  едно  от най-прелестните   в   света.   Най-силно     впечатление   му   направил   християнският   квартал, разположен   на      южния склон   на   скалата   „Орел".   Неговите  улици,  отбелязва той, били тесни и криви, застроени плътно от двете страни с двуетажни  и триетажни къщи, в източен стил, с галерийки, балкони и фенери, а горните етажи на къщите  били по-широки и се издавали  един  над друг. Необикновената панорама на Търново била повод и за романтични сравнения:  

К. Иричек го оприличавал със скалистите далматински градове Дубровник, Корчула и Будва, а някои руски кореспонденти го сравняват с Москва и Цариград, а Царевец с Кремъл. Основни единици на града били махалите. Създадени в различно време, при различни условия, с различен етнически състав, те се различавали по своето местоположение, оформление и облик.
Възрожденската архитектура в Търново била в унисон не само с неповторимата природна даденост, но и с изискванията на епохата. Част от нея била дело на големия майстор-строител уста Кольо Фичето.  Относно плана и разпределението на търновското жилище от XIX в. интересни данни се съдържат в Стария и Нов кодекс на Търновската митрополия. Прави впечатление, че в описаните жилища е залегнал един общ тип, който се разнообразявал в зависимост от зида (броя на членовете) и поминъка на даденото семейство. Преобладавало многоетажното строителство, съобразено със специфичната конфигурация на терена и наличния строителен материал. В най-общи линии търновското жилище имало следното разпределение: соба (стая с пещ за отопление), едно или две помещения за готвене и за покъщнина (хает, хашево, пруст, чардак), одая (по-голяма стая за прием), маза и пещник. Земеделските семейства имали в дворовете си и необходимите за добитъка постройки — плевник, сайвант и яхър. В Патрик махала се издигала една от най-високите къщи, „на 4 ката": В първия кат имало пруст, на втория чардак, на третия две соби, две хашови, мутафчийски кирхана и в най-долния една маза, яхър и бахча.  Независимо от тесните улици стрехите на къщите били наддадени над улицата. На по-главните улици къщите били разположени на самия път, най-вече за да се използват долните етажи за дюкяни, а по-второстепенните — навътре в двора. Високи каменни зидове с дървени пояси (хатъли) и с широки керемидени стрехи над тях са отделяли опасната улица от къщите, чийто прозорци бивали засилвани с железни или дъбови пръчки. Повечето къщи били оцветени с разноцветна боя — жълта, червена, бяла, кафява или синя, „която усилвала пъстротата на пейзажната картина"'. Колоритът на търновската къща се подсилвал и от малките градини, изпълнени с най-разнообразни цветя, които заедно с тия в саксиите показвали високия естетически вкус на обитателите ѝ.
Особено място в архитектурния ансамбъл на града заемали хановете, които към 1877 г. броели около 60. По-известни от тях били: Стамболовият, Хаджи Давидовият, ханът на Йоноолу, ханът на Великоолу, Батак хан, Текирзалийският хан, ханът на хаджи Никола, Дряновският хан, ханът на Пановчето, Върбановият хан, ханът на Бяла Бона, Абаджийският хан, Кожухарският хан, Чифутският хан, Арнаутският хан и др. В тях отсядали многобройните гости на града. Към някои от хановете имало и гостилници. Освен за нощуване те служели още и за работилници и за складове на готовата занаятчийска стока. Най-често ханът носел името на съответния еснаф, който работел в него или името на собственика си, а понякога и името на търговските пътници, които отсядали в него. В някои от хановете работели по няколко еснафа. Така например в Бешкатлията хан, който бил на 5 етажа, работели абаджии, кожухари и чохаджии, в Текирдаалийския хан работели абаджии, кожухари и тенекеджии.
Почти всеки хан имал и кафене. По-известни били кафенетата на Дряновския хан и това на Кръстьо Момчев. Последното било на два етажа — в долния имало терзийски манифактурен магазин, зад него мазе, а на горния кафене. По-късно в него били устройвани концерти от чешки и италиански музиканти. То било известно в града и с това, че там се коментирали всички новини и оттогава е останала популярната приказка: „Нововету, на Момчуолу в кафенето."
Създадената през Възраждането архитектура в Търново била жизнерадостна и дръзка като самата епоха. За съжаление честите пожари са унищожавали цели квартали. Така само за един период от 50 години са станали шест големи пожара, които са ни лишили завинаги от много архитектурни паметници. Все пак и това, което е останало до днес — няколко култови и граждански сгради, е неопровержимо свидетелство за висотата на творческия гений на българския строител от тази епоха.
Из книгата" Велико Търново през вековете"
Тодорка Драганова, Йордан Димитров-съставители

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ