Велико Търново по склоновете на Орлов връх! Там като че ли не живеят хора. То сякаш е огромна декора, по която личат безредно наслагани правоъгълни петна: бели, жълти, сини, изгубили цвета си от времето. И тези петна са къщи. Примитивен зограф ги нарисувал върху отвесна стена: полуизкривени, накацали една върху друга, най-разновидни по направа и големина. Множество балкони и по тях ярки точки — саксии цветя. Хиляди прозорци отразяват цветовете на слънцето: ослепително бели, горящи в злато, или пурпурни като царска багреница. А нощем, когато цветните петна изчезнат и градът се прелее в силуета на Орловия връх, запалените прозорци изгряват като из земята — сякаш планината гледа с хиляди златни очи. И тази феерия от цветове се отразява в реката. А Янтра като че нарочно се разлива нашироко, приижда до хълма, дори до основите на най-ниските къщи, и едва-едва пъпли, да не разклати своето тъмнозелено огледало, в което живее един друг град: ефирен, неуловим — може би душата на истинския град. Цветните петна на къщитe денем трептят в Янтра, а нощем остава само един огромен полюлей, спуснат от небето по невидима верига. Неговите хиляди свещи припламват във водното огледало като рояк светулки. Но имало нощи, в които тихата гама на огромния полюлей се превръщала в страхотна огнена стихия. Няколко пъти Търново е горяло по цели дни и нощи. В памятописите по корите на някои стари черковни книги в село Арбанаси, се намират кратки бележки, писани от незнайна ръка:
— „1680 г. 20 март. Изгоря градът. — 1680 г. март 25. Цялото Търново изгоря. Само една къща остана, къщата на стария Ибрахим ага“. (Ако се съди по датите, пожарът е траял шест дни).
— „1818 г. На Великден, в четвъртък по 3 часа вечерта, изгоря целия Баждарлък“.
—1845 г. 28 юни. Запали се град Търново нощя сахатя по 3 и изгоря града. Огънят почна от брашовския дюкян, от джамията на Баждарлък и стигна до църквата св. Богородица. На другата година, когато дойде Султанът, пометоха пепелищата и наредиха от двете страни дъски, за да няма изгорялата улица Баждарлък грозен вид“.
И още няколко пъти градът е горял стихийно. На един от тези пожари (4 юли 1847), що опустошил двете училища и 600 къщи, бил очевидец и П. Р. Славейков, който се вдъхновил за следното „даскалско“ стихотворение:
ТЪРНОВСКИ ГОЛЯМ ПОЖАР
Страшен пожар се появи,
Търново града изгори,
Варош махала опожари,
Разплака, млади и стари.
Стари и млади плачеха,
Търговци стоки влачеха,
На края да я изнесат
Тогаз огъня да гасят.
Но огънят се умножи,
Чак до церква доближи,
До церков „Св. Никола“.
Като се буйно въздигна,
Чак до черква достигна.
Когато града гореше,
От нийде помощ не беше,
Син-желт се пламък дигаше
Чак до небето стигаше.
Сутринта кат’ се разсъмна
И огънят се утихна,
Горки изгорели дечица,
Голички с по една ризица,
Без дом, без школа остали,
Пред церква се събрали
Пред церков Св. Никола
(При изгорялата школа),
Там под сушинка да седят
Изгорели книжки да четат . . .
Дали при тези стихийни пожари всички са били обхванати от ужас и грижи да се спасява покъщнината, или все е имало някой незнаен Нерон да съзерцава огнените езици, които са изригвали от хълбоците на планината; да следи как рояци искри са танцували в кълбестия дим; как падащи главни са щипали като разгневени змейове и как в огледалото на Янтра е клокочел пъкъл? . .
Картичка из колекцията на Павел Енчев
Няма коментари:
Публикуване на коментар