сп. ДЕТСКА РАДОСТ, София, 1942/43
България загивала под гръцко иго.
В каменните дворци на Царевец властниците гърци пирували сватбата на своя император Исак Ангел. Музики, песни и игри денонощно забавлявали поробителите, а народът страдал, ограбван с тежки данъци и ангария. Много от независимите български боляри виждали народната мъка, но не смеели да вдигнат мечовете си и да подирят свобода. Бояли се от силата на Византия, от вероломството и жестокостта на гърците. Няколкото български въстания били потушени с реки от кръв и с пожарища, които издигали пламъците си до небесата. Грозно и страшно робство. В един от болярските дворци на Трапезица стояли двама боляри. През отворените капаци на прозорците долитали дивите песни на пируващите византийци. Тези звуци се забивали в сърцата на двамината българи, като отровни зъби на змия-усойница.
- До кога о, Господи!- прошепнал единият болярин.- Не е ли вече достатъчна народната мъка и унижението на нашата родина?
- Братко, не роптай против Бога, - кротко казал другият болярин. Той бил по-възрастен и по-спокоен.
- Нима Бог не знае, какво прави? Навярно много тежки са били греховете на нашите деди, та затова ни наказва така.
Но вярвай, че скоро ще дойде ден за отплата... нещо сякаш шепне в сърцето ми, че часът е близък.
Нощта била мрачна и празничните огньове на гърците блестели по Царевец зловещи и грозни.
- Не мога, братко Петре, да гледам тези огньове. Изгарят сърцето ми!
- Напротив, - отвърнал Петър - Те горят робството.
Вратата леко се отворила и един престарял слуга въвел при болярите някакъв дрипав овчар. Пред знатните братя той коленичил и заплакал:
- Смилете се, светли боляри! Ради Христа Спасителя, помогнете. Нападнаха ме войниците на стратега и отвлякоха стадото ми. Когато ги помолих да ми го оставят, нараниха ме с копията си. Вижте!
Той разтворил дрехата на гърдите си и показал две кървави рани.
По-младият брат скочил и се хванал за меча си:
- Ей сега ще отида при разбойника стратег и ще му искам сметка!
- Почакай, Асене, - кротко казал брат му - Мигар гъркът ще те послуша? Той ще каже, че този нещастник сам се е наранил. Недей отива. Още не е дошло времето!
Той плеснал ръце, явил се пак старият слуга и смирено застанал, очакващ заповед:
- Отведи този човек и го превържи. Дай му да се нахрани. Нека остане в нашия дворец. Тук никой не ще му стори зло. А до ще време и овцете си ще намери...
Бавно гаснала светлината в големите маслени светилници. През прозорците се отразявали пламъците от Царевец. Болярите мълчали мрачни.
Изведнъж Асен хванал ръката на брата си:
- Братко, виж! Погледни стената!
Отражението рисувало на стената чудна картина: из мрачината се задал конник; лицето му било строго и мрачно, а десницата му заканително издигала меч. Под нозете на коня се гърчел страшен змей; след миг той бил поразен от конника...
Видението изчезнало.
- Знамение! Божие знамение! - с един глас викнали и двамата боляри.
- Аз съм виждал някъде лика на този Светец - казал Петър.
- И аз съм го виждал... Той е Светият Солунски чудотворец - Свети Димитър, пазителя на българщината!
Не ни ли казва той, как трябва да служим на народа си?
Те замълчали и дълго останали така.
Разчуло се из цяло Търново, па и из цяло Българско, че двамата чутни боляри Петър и Асен ще градят черква. Свикали те майстори зидари от добри по-добри, иконописци, каквито нямало никъде другаде по света и започнали богоугодната работа.
Един през други се надпреварвали търновци да идват и да помагат при постройката на черквата. Мъжете камък по камък носили, а жените пълнели престилките си с пясък. Дори и за децата се намирала работа, покрай зидарите.
Гърците научили за черквата, но не се намесили.
- Да правят, каквото щат!- рекъл стратегът. Да строят черкви. Стига да си плащат данъците.
Той, разбира се не знаел за Божието знамение.
Не знаел и друго нещо: всички зидари носели под дългите си наметки добре изострени мечове, а железарите, които денем ковели портите и прозорците на храма, вечер неуморно чукали копия, стрели и лъкове.
В деня на Светаго Димитрия храмът бил готов. От цялата страна се събрали българи за освещаването. Есенното небе било мъгливо и тих дъжд ръмел, ала никой не се боял от студ и дъжд. Всеки държал десница под наметката си и чакал уречения час.
Този час наближил. Пред вратите на храма застанал митрополита. Около него били братята Петър и Асен, обградени от други български боляри.
Митрополитът издигнал високо златния кръст и викнал:
- Братя! Бог се смили над България! Той изпрати на светлите боляри Петър и Асен свое знамение. Изпрати им Солунския Божий Войник Свети Димитър, за да ги поведе срещу враговете на нашия народ. Ето: с Божие промишление е построен този храм и по Божия поръка аз ви прогласявам за цар светлия болярин Петър.
Като мълния проехтел гласът на изстрадалия народ. Като рев на буен планински поток се понесъл той на вълни над Престолния град Търново:
- Да живее Цар Петър! Смърт на Византия!
Смърт на гърците!.. Сам Свети Димитър ни води!
Бързо се разтворили наметките и коравите десници на българите издигнали блестящите мечове.
Стратегът и неговите войници изтръпнали от този мощен вик; очите им били заслепени от блясъка на оръжието. Те награбили богатствата, които били събирани толкова години от трудолюбивите българи и се опитали да напуснат неусетно Царевец, ала ги догонило народното негодувание:
- Смърт на Византия! Смърт на стратега! Да живее Цар Петър и светлия болярин Асен.
Дъждът спрял. Облаците се разкъсали. Голямото златно слънце се подало на синьото небе, за да се порадва на свободата и да огрее първия ден от Второто българско царство.
Източник
В каменните дворци на Царевец властниците гърци пирували сватбата на своя император Исак Ангел. Музики, песни и игри денонощно забавлявали поробителите, а народът страдал, ограбван с тежки данъци и ангария. Много от независимите български боляри виждали народната мъка, но не смеели да вдигнат мечовете си и да подирят свобода. Бояли се от силата на Византия, от вероломството и жестокостта на гърците. Няколкото български въстания били потушени с реки от кръв и с пожарища, които издигали пламъците си до небесата. Грозно и страшно робство. В един от болярските дворци на Трапезица стояли двама боляри. През отворените капаци на прозорците долитали дивите песни на пируващите византийци. Тези звуци се забивали в сърцата на двамината българи, като отровни зъби на змия-усойница.
- До кога о, Господи!- прошепнал единият болярин.- Не е ли вече достатъчна народната мъка и унижението на нашата родина?
- Братко, не роптай против Бога, - кротко казал другият болярин. Той бил по-възрастен и по-спокоен.
- Нима Бог не знае, какво прави? Навярно много тежки са били греховете на нашите деди, та затова ни наказва така.
Но вярвай, че скоро ще дойде ден за отплата... нещо сякаш шепне в сърцето ми, че часът е близък.
Нощта била мрачна и празничните огньове на гърците блестели по Царевец зловещи и грозни.
- Не мога, братко Петре, да гледам тези огньове. Изгарят сърцето ми!
- Напротив, - отвърнал Петър - Те горят робството.
Вратата леко се отворила и един престарял слуга въвел при болярите някакъв дрипав овчар. Пред знатните братя той коленичил и заплакал:
- Смилете се, светли боляри! Ради Христа Спасителя, помогнете. Нападнаха ме войниците на стратега и отвлякоха стадото ми. Когато ги помолих да ми го оставят, нараниха ме с копията си. Вижте!
Той разтворил дрехата на гърдите си и показал две кървави рани.
По-младият брат скочил и се хванал за меча си:
- Ей сега ще отида при разбойника стратег и ще му искам сметка!
- Почакай, Асене, - кротко казал брат му - Мигар гъркът ще те послуша? Той ще каже, че този нещастник сам се е наранил. Недей отива. Още не е дошло времето!
Той плеснал ръце, явил се пак старият слуга и смирено застанал, очакващ заповед:
- Отведи този човек и го превържи. Дай му да се нахрани. Нека остане в нашия дворец. Тук никой не ще му стори зло. А до ще време и овцете си ще намери...
Бавно гаснала светлината в големите маслени светилници. През прозорците се отразявали пламъците от Царевец. Болярите мълчали мрачни.
Изведнъж Асен хванал ръката на брата си:
- Братко, виж! Погледни стената!
Отражението рисувало на стената чудна картина: из мрачината се задал конник; лицето му било строго и мрачно, а десницата му заканително издигала меч. Под нозете на коня се гърчел страшен змей; след миг той бил поразен от конника...
Видението изчезнало.
- Знамение! Божие знамение! - с един глас викнали и двамата боляри.
- Аз съм виждал някъде лика на този Светец - казал Петър.
- И аз съм го виждал... Той е Светият Солунски чудотворец - Свети Димитър, пазителя на българщината!
Не ни ли казва той, как трябва да служим на народа си?
Те замълчали и дълго останали така.
Разчуло се из цяло Търново, па и из цяло Българско, че двамата чутни боляри Петър и Асен ще градят черква. Свикали те майстори зидари от добри по-добри, иконописци, каквито нямало никъде другаде по света и започнали богоугодната работа.
Един през други се надпреварвали търновци да идват и да помагат при постройката на черквата. Мъжете камък по камък носили, а жените пълнели престилките си с пясък. Дори и за децата се намирала работа, покрай зидарите.
Гърците научили за черквата, но не се намесили.
- Да правят, каквото щат!- рекъл стратегът. Да строят черкви. Стига да си плащат данъците.
Той, разбира се не знаел за Божието знамение.
Не знаел и друго нещо: всички зидари носели под дългите си наметки добре изострени мечове, а железарите, които денем ковели портите и прозорците на храма, вечер неуморно чукали копия, стрели и лъкове.
В деня на Светаго Димитрия храмът бил готов. От цялата страна се събрали българи за освещаването. Есенното небе било мъгливо и тих дъжд ръмел, ала никой не се боял от студ и дъжд. Всеки държал десница под наметката си и чакал уречения час.
Този час наближил. Пред вратите на храма застанал митрополита. Около него били братята Петър и Асен, обградени от други български боляри.
Митрополитът издигнал високо златния кръст и викнал:
- Братя! Бог се смили над България! Той изпрати на светлите боляри Петър и Асен свое знамение. Изпрати им Солунския Божий Войник Свети Димитър, за да ги поведе срещу враговете на нашия народ. Ето: с Божие промишление е построен този храм и по Божия поръка аз ви прогласявам за цар светлия болярин Петър.
Като мълния проехтел гласът на изстрадалия народ. Като рев на буен планински поток се понесъл той на вълни над Престолния град Търново:
- Да живее Цар Петър! Смърт на Византия!
Смърт на гърците!.. Сам Свети Димитър ни води!
Бързо се разтворили наметките и коравите десници на българите издигнали блестящите мечове.
Стратегът и неговите войници изтръпнали от този мощен вик; очите им били заслепени от блясъка на оръжието. Те награбили богатствата, които били събирани толкова години от трудолюбивите българи и се опитали да напуснат неусетно Царевец, ала ги догонило народното негодувание:
- Смърт на Византия! Смърт на стратега! Да живее Цар Петър и светлия болярин Асен.
Дъждът спрял. Облаците се разкъсали. Голямото златно слънце се подало на синьото небе, за да се порадва на свободата и да огрее първия ден от Второто българско царство.
Източник
 |
| Картина на Васил Горанов |
Няма коментари:
Публикуване на коментар