Тая церква е наистина много знаменита за нашата народна история, ние бяхме чули за нея и знаехме добре, че тя бе преобърната в джамия още преди да дойдем в Търново. Като додох тук, мъчих се всячески да вляза в нея и да я разгледам. Чак след една година и повече ми се удаде да отида и да вляза в нея, след като молих тогавашния турски управител да ми позволи да видя всичките тукашни турски джамии и за тая цел да ми даде един гавазин, да ме придружи. Той ми изпълни молбата в 1857 година.
Като влязох в нея през тогавашните врата откъм пътя към север, видях, че тя бе обстлана по земята с рогозки, а към изток видях, че стои една завеса от черга, пъстра, обтегната от горе на надолу в права линия, тъй щото вътрешността ѝ се представляваше четвероъгълна; стените ѝ - бели. Съгледах при това надясно от вратата, през която влязох, и близо до нея един гроб, над който отгоре имаше до един и половина метър висока накривка от всяка страна от зелен плат с жълти ширити по ръбовете, (мавзолей зовим). Близо до тоя гроб имаше и една тенекяна зелена кутия, за да се пущат в нея пари. Аз останах учуден и попитах шейха, който вардяше джамията, що е това. Той ми отговори с един благоволен тон: „Това е гробът на Махмуд фехти, който е превзел града Търново.“ (Фехти е арабско слово и означава-победител на един град). Отсетне го попитах: „Ами като тая джамия е била по-отпреди черква, (което самия шейх ми разказа), де е олтарят ѝ?“ Той ми отговори, че олтарят ѝ е зад чергената завеса. Попитах го още защо вътрешната повърхност на зидните стени е бяла, когато всичките вети християнски черкови са изписани с изображения на светии. Той ми направо отговори, че действително такивато изображения са съществували и съществуват, но те са закрити с бялата варяна мазанка и, прибави той, ако се отмахне тая бяла мазанка (сува), ще се проявят изображенията на светиите, както и действително се и случи след освобождението ни. Ние съгледахме при това и до 6 каменни стълбове и с голямо възхищение, даже с голямо благоговение прочетохме известния веч на всички надпис, написан и издълбан на един бял мраморен стълб с големи и ясни чисто български букви, завардени до него време много добре, (за жалост обаче след освобождението ни тоя стълб не се намери тъй, но - една голяма негова, вертикално отмахната част, и именно дето се намират буквите; вследствие на това остава веч непрочитаем тоя надпис). Тие 6 мермерни стълбове са наредени на 2 реда: надясно - 3 и наляво - 3, отлично изработени. Двата стълба надясно от входа и най-крайните са от червен мермер и се виждат да са много старинни, и като че са стояли дълго време във водата; на единия от тие стълбове има надпис с гръцки букви, но тия букви не са правилно издълбани и са криво наредени, а при това и доволно изтрити, тъй щото твърде мъчно могат да се прочетат. Ние се помъчихме да ги прочетем и ги намерихме почти същите, както ги прочел и проумял и г. X. Даскалов в 1859 год., и ги е изложил в книжката си. Тоя надпис на червения мермер гласи, че „Гиом Мортаг (Мортагон) бил си направил два дома близо при Дунава и че между тях е бил направил един Тумван или Курган (езическо капище) и проч.“, а най-накрая е написано: „...като разгледате всички тия, да си напомните твореца им; а името на началника (архонта) е Мортаг, на когото прегрешенията Бог да прости. Бъдете здрави! И. Р.“ (Вероятно тия начални букви трябва да са ония на името на майсторът, що е издълбал тоя надпис). Другите же 4 стълба са изработени от бял мермер и на единия от тях, що е поставен наляво от входа и близо до него, намира се един надпис с чисто български големи букви, издълбани в каменния стълб и с черно мастило написани. Тоя надпис состои от 13 реда, много правилно наредени, и когато най-напред прочетохме тоя надпис в 1857 год., тия букви и редовете си стояха цели и неповредени, както и по-отсетне в течението на няколко години тъй си те стояха; но след освобождението на България с голяма жалост съгледахме, че буквите и редовете на тоя надпис са дотолкова дълбоко изчовъркани и развалени, и в едно такова пространство, щото не е веч възможно да се прочете целият тоя надпис в связ и уразумително.
Като влязох в нея през тогавашните врата откъм пътя към север, видях, че тя бе обстлана по земята с рогозки, а към изток видях, че стои една завеса от черга, пъстра, обтегната от горе на надолу в права линия, тъй щото вътрешността ѝ се представляваше четвероъгълна; стените ѝ - бели. Съгледах при това надясно от вратата, през която влязох, и близо до нея един гроб, над който отгоре имаше до един и половина метър висока накривка от всяка страна от зелен плат с жълти ширити по ръбовете, (мавзолей зовим). Близо до тоя гроб имаше и една тенекяна зелена кутия, за да се пущат в нея пари. Аз останах учуден и попитах шейха, който вардяше джамията, що е това. Той ми отговори с един благоволен тон: „Това е гробът на Махмуд фехти, който е превзел града Търново.“ (Фехти е арабско слово и означава-победител на един град). Отсетне го попитах: „Ами като тая джамия е била по-отпреди черква, (което самия шейх ми разказа), де е олтарят ѝ?“ Той ми отговори, че олтарят ѝ е зад чергената завеса. Попитах го още защо вътрешната повърхност на зидните стени е бяла, когато всичките вети християнски черкови са изписани с изображения на светии. Той ми направо отговори, че действително такивато изображения са съществували и съществуват, но те са закрити с бялата варяна мазанка и, прибави той, ако се отмахне тая бяла мазанка (сува), ще се проявят изображенията на светиите, както и действително се и случи след освобождението ни. Ние съгледахме при това и до 6 каменни стълбове и с голямо възхищение, даже с голямо благоговение прочетохме известния веч на всички надпис, написан и издълбан на един бял мраморен стълб с големи и ясни чисто български букви, завардени до него време много добре, (за жалост обаче след освобождението ни тоя стълб не се намери тъй, но - една голяма негова, вертикално отмахната част, и именно дето се намират буквите; вследствие на това остава веч непрочитаем тоя надпис). Тие 6 мермерни стълбове са наредени на 2 реда: надясно - 3 и наляво - 3, отлично изработени. Двата стълба надясно от входа и най-крайните са от червен мермер и се виждат да са много старинни, и като че са стояли дълго време във водата; на единия от тие стълбове има надпис с гръцки букви, но тия букви не са правилно издълбани и са криво наредени, а при това и доволно изтрити, тъй щото твърде мъчно могат да се прочетат. Ние се помъчихме да ги прочетем и ги намерихме почти същите, както ги прочел и проумял и г. X. Даскалов в 1859 год., и ги е изложил в книжката си. Тоя надпис на червения мермер гласи, че „Гиом Мортаг (Мортагон) бил си направил два дома близо при Дунава и че между тях е бил направил един Тумван или Курган (езическо капище) и проч.“, а най-накрая е написано: „...като разгледате всички тия, да си напомните твореца им; а името на началника (архонта) е Мортаг, на когото прегрешенията Бог да прости. Бъдете здрави! И. Р.“ (Вероятно тия начални букви трябва да са ония на името на майсторът, що е издълбал тоя надпис). Другите же 4 стълба са изработени от бял мермер и на единия от тях, що е поставен наляво от входа и близо до него, намира се един надпис с чисто български големи букви, издълбани в каменния стълб и с черно мастило написани. Тоя надпис состои от 13 реда, много правилно наредени, и когато най-напред прочетохме тоя надпис в 1857 год., тия букви и редовете си стояха цели и неповредени, както и по-отсетне в течението на няколко години тъй си те стояха; но след освобождението на България с голяма жалост съгледахме, че буквите и редовете на тоя надпис са дотолкова дълбоко изчовъркани и развалени, и в едно такова пространство, щото не е веч възможно да се прочете целият тоя надпис в связ и уразумително.
Тоя надпис гласи тъй:
От тоя надпис ясно се вижда, че цар Иван Асен II се е възцарил в 1218 год., понеже храмът „Св. 40 мъчеников“ е бил построен в 12-то лето на царствоването му, сиреч в 1230 година; вижда се при това, че той е носил титул Самодръжец (Автократ).
По-горе се упомена, че у двата бели стълбове отдолу се намират като подножия волски глави, изрязани и изобразени тоже на бял мермерен камен, може даже по всяка вероятност да е имало такива волски глави и под всичките други или поне само под белите стълбове, служащи като подножия, но турците са ги отмахнали. Такива волски глави, вдълбани и изобразени на бели мермерни камъни, ние сме видели в Никюп, разваления римски град Никопол, при Търново близо находивший се. Също и бившето княжество, а сега провинция Молдова има за герб волска глава; в тоя случай впрочем се ражда въпросът как се е случило да има и в церквата "Св. 40 мъчеников". В Търново и в Молдова да е гербът волска глава? Някои румънски списатели искаха да уверят, че фамилиарният герб на фамилията Асеновци трябва да е бил волска глава и че някои потомци на фамилията Асенювци в по-отсетните времена са забягали в Молдова, и че те били установили, за да бъде в Молдова гербът волска глава; но това не е справедливо, понеже, както е общоизвестно, фамилията Асенювци е имала за нейн герб лева, а не волска глава. За старият български символ-герб прочетете повече.
Във времето на турското владичество, когато церквата „Св. 40 мъчеников“ е била преобърната в джамия, разумява се, че тя е имала и минаре (викало), което отсетне често се събаряше уж от себе си, според това и често се е и поправяло. При такова едно поправяне на минарето разказваше се и се уверяваше, че като разкопавали мястото, дето беше построено минарето (на десния долен край на церквата или тогавашната джамия към реката Янтра), намерили една гробница и един подземен вход и че в тая гробница се били намерили и мощите Св. Илариона Меглинского; даже се разказва, че в тая гробница са били погребени и български царе, царици и царски чада и за доказателство на това служи надгробният камък, който се е намерил в тая гробница, ако и не цял и до днес заварден. Според надписа, донейде съществующ на тоя подгробен камен, се уразумява, че тоя надгробен камен го е поставила или царицата, съпруга на цар Ив. Асеня II, или пък някоя негова близка родственица „благочестива и христолюбива ... великого цар И. Асеня и проч.“ Буквите на тоя надпис са чисто български и лесно се прочитат, но защото камъкът не е цял, но почти само до полвина правовесно и вдлъж заварден, то разумява се, че и редовете на надписа са наполвина отмахнати и според това не е възможно да се нацяло и със смисъл прочете.
Уверява се при това от някои историци, че церквата „Св. 40 мъчеников“ е била монастир, Велика Лавра, и че в тая лавра бил живял и йеромонах Йоаникий, който е бил представител в Събора, държан в Търново срещу богумилистите в 1360 год., във времето на царуването на Ивана Александра, баща на Шишмана III, и при патриарха Теодосия Търновскаго. Кога впрочем и от кого тоя монастир или тая лавра е била развалена донейде и преобърната в джамия или теке турско, не е никак възможно да се узнае. Може впрочем положително да се каже, че тая лавра трябва да е била донейде порутена и преобърната в теке, (название почти също като монастир), много по-отсетне, след превземането на града Търново от турците. Разказва се още, че в тая Велика лавра е било имало една богата библиотека, (разумява се, повече от български стари книги), и че тая библиотека съществовала и се вардила в продължението на много векове от шейховете на бившето това турско теке. (Шейх е почти еднозначително с игумен), но се уверява, че преди 50-60 години, тогавашният тукашен гръцки владика Иларион узнал случайно за тая библиотека, подкупил шейха и задигнал всичките книги от нея, и ги прибрал в Митрополията, които - заедно с другите книги, останали още от времето на българската Патриаршия и завардени в библиотеката ѝ - той се разпоредил и в 1836 год. изгорил всичките тия книги, драгоценните паметници на нашата преминала народна история, (за което и по-горе споменахме). След тоя разказ да разгледаме сега тая черква от освобождението ни от турското иго насам. Узна се, че вътрешният повърхностен уровен на земята не е същият, но че, за да стане нейният уровен равен с ония на пътя към север, турците насипали пръст на земята в черковата до една височина от 70 сантиметра; освен това те преместили и зиднята стена на черковата към пътя нанавън, тъй щото тая стена е извадена откъм северната страна нанавън 75 сантиметра и, вижда се, това са сторили турците, за да стане джамията или текето им много по-широка. Узна се при това, че турците, след като развалили сводния горен покрив (таван) на бившата черкова и направили прост дъсчен таван, издигнали го по- нанагоре с един и половин метър. Това се лесно доказва с това, че стълбовете, що се намират вътре в черковата, са надени на отгорнята им част; доказва се още и с това, че тавана на същата черкова совсем не е равен с първобитния своден накрив на парадния вход (порталя), за който по-долу ще хортуваме. А че дуварът към пътя и към север е преместен нанавън, доказва се и с това, че вътре в олтаря се вижда твърде ясно, че от преднята вътрешня повърхност на остатъка от ветия дувар, който бил развален и преместен към пътя, се намират разни украшения. При това вътре в олтаря има и 4 останки, направени с тухли и вар, които служат за доказателство, че в олтаря е имало над светия престол сводни (кубевидни) постройки. На мястото, дето стоеше гробът (мавзолея), за който по горе споменахме, като се разкопа, намериха се человечески кости; тук му е тоже мястото да споменем и за оная мермерна голяма плоча, която ние видяхме във входа на черковата откъм западнята ѝ страна, още в 1857 год. и за която плоча ние сме разказвали в словото си при първия водосвет, отслужен в тая, от турска джамия пак в Божий християнски храм преобърната, черкова - 9-го марта 1878 година.
Ние казахме тогава, че в 1857 година, когато ние разгледахме тая тогавашна турска джамия, видяхме и една до един и половина метър дълга, много хубава бяла мермерна плоча, която бе поставена в казания вход отгоре на земята връх едно дърво полегато. Ние прочетохме на нея словата “Здес почивает раб Божий Петър, син Ивана Асеня и проч.“ За голяма жалост обаче тая плоча не се намери след освобождението на града Търново. Ние споменахме в казаното си слово, че може би костите, що се виждаха в черковата, изкопани под поменатото място, да са били на тоя Петра, сина Асенюва, и че гробът, за който шейхът ми каза, че е бил на Махмуд фихти, да не е бил на тая Петра Асенюв? Това не може ни да се потвърди, ни да се откаже; освен това г. д-р Иречек разказва в своята история (стр. 255), „че в тая черкова било имало мощи на много светци“, че те са стрували много чудотворни дела, че особено се славили мощите Св. Илариона Меглинскаго и че в тая черкова, в подземните ѝ изби са били погребени умрелите царе и именно, че на онова място, над което бе построено турско минаре, е имало гробница.
За удостоверение же, че действително са били погребени в церквата „Св. 40 мъчеников“ български царе, служи и разказът на отца Паисия, който в своята Българска история, лист 63 казва, „че цар Иван Асен II е бил ранен в една битка при Солун и че той, като бил умрял там, неговите полководци го пренесли тук в Търново и го погребли в церквата „Св. 40 мъчеников.“ Над тая местност, дето е била гробницата, е била построена звонарната кула или камбанарията на церквата. След превземането на града Търново турците бяха преобърнали тая звонарна кула в минаре или турско викало; то се събаряше обаче твърде често от ветровете и по предание българите вярваха, че и турското владичество над България не ще да може да се укрепи, но че и то скоро ще падне и България ще се освободи.
Вижда се при това и се уразумява от уверението на отца Паисия, че трябва да е било не само народен, но и официален обичай, за да се погребват българските царе в церквата „Св. 40 мъчеников“ -трябва следователно там да има погребени и по-отпреди, и по-отпосле много български царе, ако и да се за това нигде не споменува. Тук трябва още да забележим, че вратите откъм двора, както и големите врати на парадния вход (порталя) откъм река Янтра, през които се е влязвало във времето на Българското царство, бяха запушени в епохата на турското владичество и се влизаше, както и по-горе се спомена, през малките, от турците устроени, врати откъм пътя. Парадния же вход, през който е влизал царят и придворните му в церквата откъм река Янтра, беше преобърнат от шейха в баня и това ясно се доказва от постройките, които шейхът се е разпоредил да се направят за тая цел.
Като размерихме церквата „Св. 40 мъчеников“, узнахме, че тя е дълга от олтаря до парадните врати на порталя 29 метра, а ширината ѝ не е равна, понеже парадният вход е по-тесен от церквата с по 9 педи и от двете страни, и откъм север, и откъм юг. Значи той е по-тесен от церквата с 3 и повече метра. Между парадния вход и черковата има едно празно място във вид на претор; над него отгоре и донейде вътре в черковата турците построили една отворена стая и, вижда се, че те са сторили това с цел, за да има текето им по-обширен обем. За черковата „Св. 40 мъчеников“ се е разказвало и уверявало, че тя е била монастир; за доказателство ние привождаме разказа на Домециана, родом сърбин и пръв ученик на Св. Сава, сръбския архиепископ. Той разказва, че Св. Сава се поминал в Търново в 1237 година, декемврия 14, и като попитал тогавашния търновски патриарх цар Иван Асеня II де да се погребе светото тяло на блаженопочившия Св. Сава, царят му отговорил да се погребе в неговия царски монастир „Св. 40 мъчеников“. А Иречек разказва в 255 стран. на историята си, „че до черквата „Св. 40 мъченици“ е имало и една велика лавра, която била построена на брега на реката (Янтра, разумява се), откъм северната част на града и за доказателство той привожда думите на същия сърбин Домециана, който казва, „че церквата „Св. 40 мъчеников“ била построена на реката Янтра „в новия град (в граде новемъ) на онова място, което се називава Търново“. От това Иречек прави едно заключение, „че тоя нов град е бил едно предградие на Царевиц (Хисаря) и че той (новият град) е бил въззиден от цар Ив. Асеня II“. Това обаче не е справедливо, понеже по всичко се вижда и става явно, че когато се построила церквата (или монастирът) „Св. 40 мъчеников“, местността до тая церква трябва де е била твърде малко населена и отсетне се е повече заселила, по това и Домециан може да разказва за новия град Търново като принадлежаща част на по-ветия град. Колкото же, дето се уверява, че до церквата „Св. 40 мъчеников“ е имало е една лавра, за това не се е завардило у тукашните жители никакво сведение по предание. Ние мислим впрочем, че ветата церква „Успения Св. Богородици“, що се намира близо при церкв. „Св. 40 мъчеников“, трябва да е принадлежала на тая лавра по разновидни съображения.
Парадният вход или порталят на церквата „Св. 40 мъчеников“, през който е влизал цар Иван Асен II и другите по-отподирни царие и велможите, и болярите, е построен почти направо срещу олтаря е следователно на западната част на черковата. Ние споменахме по-горе, че турският шейх или дервиш, който бе поставен, за да надзирава и да варди тогавашното теке, бе преобърнал тоя параден вход в баня и за тая цел той бе запушил вратата между него и преддверието с тухли, а си бе отворил вход през един прозорец откъм южната част. Тоя отлично и за онова време прекрасно устроен параден вход е 7 3/4 метра дълъг и 4 3/4 широк. Направата на тоя параден вход или портал е готическа и много хубаво изработена - отгоре има 3 кевгировидни извити, от тухли и вар изработени постройки и ние вярваме, че такивато извити кевгировиди постройки трябва да е имало и в преддверието, и в самата церква и над тях трябва да е бил построен и покривът им. Тая церква следователно е представлявала тогава един много красив и великолепен изглед... Към запад има парадният вход 7 прозорци от разни величини, от хубава готическа постройка и симетрически разположени. На западнята задня и отзадня стена в средата имало е големи парадни врати, които турците запушили, но като се разгледа добре от отвън, откъм реката Янтра, вижда се много ясно мястото им, вижда се даже, че тия парадни врати са били построени малко нанавътре в зиднята стена. А понеже сега се вижда мястото това на дувара (или западнята стена), дето са били построени парадните врати, доволно възвишено от земната повърхност, то се уверява и справедливо, че там е имало натрупана пръст, заобиколена с малки каменни зидове, тъй щото най-отгоре се е представлявало едно равнище, на което се е излязвало, разумява се, посредством едни каменни стъпала. Това равнище е било на една уровен с парадните врати. По-горе ние споменахме, че близо до церквата „Св. 40 мъчеников“ трябва да е имало един мост над реката Янтра, чрез който е имало едно съобщение между резиденцията на царете, що е била на Трапезица, и церквата „Св. 40 мъчеников“, като се основаваме на пътя, що води от отсрещния бряг на Янтра нанагоре към Трапезица. Това наше предположение се потвърдява още по-много и с това, че като се е построил тоя мост, водещ откъм Трапезица, можеше да се влезе в парадните врати на церквата, които са близо до брега на река Янтра, понеже от друго място отстрани по стръмните урви това бе невъзможно. Тоя мост трябва да е бил построен или срещу парадния вход на церквата, или от страните му, но близко до него, тъй щото като са минували царете и велможите им по тоя мост, влизали са право в парадните врати на церквата. Това е поне нашето скромно мнение и мислим, че и другояче не е било нужно да се строи гореописаният прекрасен параден вход. Тоя вход има при това и от двете страни - към север и към юг - по една малка врата, чрез които врати или са влизали другите граждани, или са били построени симетрически за хубавина, съобразно с готическата постройка на парадния вход, но тия малки врати, както и някои прозорци, турците ги запушили, вижда се, когато са преобърнали тоя параден вход на баня. Ние по-горе забележихме, че тук в Търново се говоряше и се говори, че отделението, що объемва парадния тоя вход, е служило като отделение на черковата за жените, но това не е справедливо, даже и не може да се приемне по разни уважителни причини. Разказва се при това, че над преддверието е имало една висока постройка за камбани (камбанария), но според както и по-горе се забележи, всичко е там тъй престроено, щото сега не се виждат никакви следи от нея.
По-горе се упомена, че към северната част на същата церква е имало на от преднята ѝ част към двора ѝ едни големи врати, а от двете им страни - други две малки врати, но те са били запушени от турците, според както това ясно се вижда; при това имало е един нартикс пред черковата, който трябва да е бил отлично построен, и той трябва да е имал от отпред 6 мраморни бели стълбове, които веч не съществуват, но подножията им съществуват и до днес. Те са тоже от бял мрамор и са прекрасно обработени с много хубави рисунки и цветя, които са врязани изкуствено на тях. От това ясно се доказва, че каменорезното изкуство трябва да е било в него време доволно усовершенствовано между българите. Това се доказва от изкуственото и често издълбаване на буквите на белия мраморен стълб, за който по-горе споменахме, както и много други подобни паметни останки. Вместо мраморните стълбове сега се намират 7 прости дървени стълбове, от които 6-те са поставени на гореказаните мраморни подножия, а 7-я е поставен на прост камен и причината, по която е поставен тоя стълб, е вероятно тя, че зиднята стена откъм пътя, както и по-горе се каза, е преместена на 1 1/2 метър, значи церквата е станала с 1 1/2 метър по-широка.
Вижда се при това, че когато цар Иван Асен II е заповядал да се построи тая черкова от благодарност Богу за своите победи, той е надарил тая церква с богати стежания и приходи и за тая цел той трябва и да е издал хрисовул, (който за жалост не съществува и нийде за него не се споменува). Причината же, която ни е подбудила и подбужда това да вярваме, е тая, че още во времето на турското владичество ние сме чували и от тукашни някои граждани, даже и от самия шейх, че тогавашното теке или теке джамси е имало със силата на някои документи много стежания в околностите на града Търново (като Самоводен, Поликраище и проч.), но че по някои обстоятелствени случки по-голямата част от тия стежания и от приходите им е била отнета и ние знаем и помним добре, че шейхът е водил и съдебни процеси по тоя вопрос.
Във времето на турското владичество, когато церквата „Св. 40 мъчеников“ е била преобърната в джамия, разумява се, че тя е имала и минаре (викало), което отсетне често се събаряше уж от себе си, според това и често се е и поправяло. При такова едно поправяне на минарето разказваше се и се уверяваше, че като разкопавали мястото, дето беше построено минарето (на десния долен край на церквата или тогавашната джамия към реката Янтра), намерили една гробница и един подземен вход и че в тая гробница се били намерили и мощите Св. Илариона Меглинского; даже се разказва, че в тая гробница са били погребени и български царе, царици и царски чада и за доказателство на това служи надгробният камък, който се е намерил в тая гробница, ако и не цял и до днес заварден. Според надписа, донейде съществующ на тоя подгробен камен, се уразумява, че тоя надгробен камен го е поставила или царицата, съпруга на цар Ив. Асеня II, или пък някоя негова близка родственица „благочестива и христолюбива ... великого цар И. Асеня и проч.“ Буквите на тоя надпис са чисто български и лесно се прочитат, но защото камъкът не е цял, но почти само до полвина правовесно и вдлъж заварден, то разумява се, че и редовете на надписа са наполвина отмахнати и според това не е възможно да се нацяло и със смисъл прочете.
Уверява се при това от някои историци, че церквата „Св. 40 мъчеников“ е била монастир, Велика Лавра, и че в тая лавра бил живял и йеромонах Йоаникий, който е бил представител в Събора, държан в Търново срещу богумилистите в 1360 год., във времето на царуването на Ивана Александра, баща на Шишмана III, и при патриарха Теодосия Търновскаго. Кога впрочем и от кого тоя монастир или тая лавра е била развалена донейде и преобърната в джамия или теке турско, не е никак възможно да се узнае. Може впрочем положително да се каже, че тая лавра трябва да е била донейде порутена и преобърната в теке, (название почти също като монастир), много по-отсетне, след превземането на града Търново от турците. Разказва се още, че в тая Велика лавра е било имало една богата библиотека, (разумява се, повече от български стари книги), и че тая библиотека съществовала и се вардила в продължението на много векове от шейховете на бившето това турско теке. (Шейх е почти еднозначително с игумен), но се уверява, че преди 50-60 години, тогавашният тукашен гръцки владика Иларион узнал случайно за тая библиотека, подкупил шейха и задигнал всичките книги от нея, и ги прибрал в Митрополията, които - заедно с другите книги, останали още от времето на българската Патриаршия и завардени в библиотеката ѝ - той се разпоредил и в 1836 год. изгорил всичките тия книги, драгоценните паметници на нашата преминала народна история, (за което и по-горе споменахме). След тоя разказ да разгледаме сега тая черква от освобождението ни от турското иго насам. Узна се, че вътрешният повърхностен уровен на земята не е същият, но че, за да стане нейният уровен равен с ония на пътя към север, турците насипали пръст на земята в черковата до една височина от 70 сантиметра; освен това те преместили и зиднята стена на черковата към пътя нанавън, тъй щото тая стена е извадена откъм северната страна нанавън 75 сантиметра и, вижда се, това са сторили турците, за да стане джамията или текето им много по-широка. Узна се при това, че турците, след като развалили сводния горен покрив (таван) на бившата черкова и направили прост дъсчен таван, издигнали го по- нанагоре с един и половин метър. Това се лесно доказва с това, че стълбовете, що се намират вътре в черковата, са надени на отгорнята им част; доказва се още и с това, че тавана на същата черкова совсем не е равен с първобитния своден накрив на парадния вход (порталя), за който по-долу ще хортуваме. А че дуварът към пътя и към север е преместен нанавън, доказва се и с това, че вътре в олтаря се вижда твърде ясно, че от преднята вътрешня повърхност на остатъка от ветия дувар, който бил развален и преместен към пътя, се намират разни украшения. При това вътре в олтаря има и 4 останки, направени с тухли и вар, които служат за доказателство, че в олтаря е имало над светия престол сводни (кубевидни) постройки. На мястото, дето стоеше гробът (мавзолея), за който по горе споменахме, като се разкопа, намериха се человечески кости; тук му е тоже мястото да споменем и за оная мермерна голяма плоча, която ние видяхме във входа на черковата откъм западнята ѝ страна, още в 1857 год. и за която плоча ние сме разказвали в словото си при първия водосвет, отслужен в тая, от турска джамия пак в Божий християнски храм преобърната, черкова - 9-го марта 1878 година.
Ние казахме тогава, че в 1857 година, когато ние разгледахме тая тогавашна турска джамия, видяхме и една до един и половина метър дълга, много хубава бяла мермерна плоча, която бе поставена в казания вход отгоре на земята връх едно дърво полегато. Ние прочетохме на нея словата “Здес почивает раб Божий Петър, син Ивана Асеня и проч.“ За голяма жалост обаче тая плоча не се намери след освобождението на града Търново. Ние споменахме в казаното си слово, че може би костите, що се виждаха в черковата, изкопани под поменатото място, да са били на тоя Петра, сина Асенюва, и че гробът, за който шейхът ми каза, че е бил на Махмуд фихти, да не е бил на тая Петра Асенюв? Това не може ни да се потвърди, ни да се откаже; освен това г. д-р Иречек разказва в своята история (стр. 255), „че в тая черкова било имало мощи на много светци“, че те са стрували много чудотворни дела, че особено се славили мощите Св. Илариона Меглинскаго и че в тая черкова, в подземните ѝ изби са били погребени умрелите царе и именно, че на онова място, над което бе построено турско минаре, е имало гробница.
За удостоверение же, че действително са били погребени в церквата „Св. 40 мъчеников“ български царе, служи и разказът на отца Паисия, който в своята Българска история, лист 63 казва, „че цар Иван Асен II е бил ранен в една битка при Солун и че той, като бил умрял там, неговите полководци го пренесли тук в Търново и го погребли в церквата „Св. 40 мъчеников.“ Над тая местност, дето е била гробницата, е била построена звонарната кула или камбанарията на церквата. След превземането на града Търново турците бяха преобърнали тая звонарна кула в минаре или турско викало; то се събаряше обаче твърде често от ветровете и по предание българите вярваха, че и турското владичество над България не ще да може да се укрепи, но че и то скоро ще падне и България ще се освободи.
Вижда се при това и се уразумява от уверението на отца Паисия, че трябва да е било не само народен, но и официален обичай, за да се погребват българските царе в церквата „Св. 40 мъчеников“ -трябва следователно там да има погребени и по-отпреди, и по-отпосле много български царе, ако и да се за това нигде не споменува. Тук трябва още да забележим, че вратите откъм двора, както и големите врати на парадния вход (порталя) откъм река Янтра, през които се е влязвало във времето на Българското царство, бяха запушени в епохата на турското владичество и се влизаше, както и по-горе се спомена, през малките, от турците устроени, врати откъм пътя. Парадния же вход, през който е влизал царят и придворните му в церквата откъм река Янтра, беше преобърнат от шейха в баня и това ясно се доказва от постройките, които шейхът се е разпоредил да се направят за тая цел.
Като размерихме церквата „Св. 40 мъчеников“, узнахме, че тя е дълга от олтаря до парадните врати на порталя 29 метра, а ширината ѝ не е равна, понеже парадният вход е по-тесен от церквата с по 9 педи и от двете страни, и откъм север, и откъм юг. Значи той е по-тесен от церквата с 3 и повече метра. Между парадния вход и черковата има едно празно място във вид на претор; над него отгоре и донейде вътре в черковата турците построили една отворена стая и, вижда се, че те са сторили това с цел, за да има текето им по-обширен обем. За черковата „Св. 40 мъчеников“ се е разказвало и уверявало, че тя е била монастир; за доказателство ние привождаме разказа на Домециана, родом сърбин и пръв ученик на Св. Сава, сръбския архиепископ. Той разказва, че Св. Сава се поминал в Търново в 1237 година, декемврия 14, и като попитал тогавашния търновски патриарх цар Иван Асеня II де да се погребе светото тяло на блаженопочившия Св. Сава, царят му отговорил да се погребе в неговия царски монастир „Св. 40 мъчеников“. А Иречек разказва в 255 стран. на историята си, „че до черквата „Св. 40 мъченици“ е имало и една велика лавра, която била построена на брега на реката (Янтра, разумява се), откъм северната част на града и за доказателство той привожда думите на същия сърбин Домециана, който казва, „че церквата „Св. 40 мъчеников“ била построена на реката Янтра „в новия град (в граде новемъ) на онова място, което се називава Търново“. От това Иречек прави едно заключение, „че тоя нов град е бил едно предградие на Царевиц (Хисаря) и че той (новият град) е бил въззиден от цар Ив. Асеня II“. Това обаче не е справедливо, понеже по всичко се вижда и става явно, че когато се построила церквата (или монастирът) „Св. 40 мъчеников“, местността до тая церква трябва де е била твърде малко населена и отсетне се е повече заселила, по това и Домециан може да разказва за новия град Търново като принадлежаща част на по-ветия град. Колкото же, дето се уверява, че до церквата „Св. 40 мъчеников“ е имало е една лавра, за това не се е завардило у тукашните жители никакво сведение по предание. Ние мислим впрочем, че ветата церква „Успения Св. Богородици“, що се намира близо при церкв. „Св. 40 мъчеников“, трябва да е принадлежала на тая лавра по разновидни съображения.
Парадният вход или порталят на церквата „Св. 40 мъчеников“, през който е влизал цар Иван Асен II и другите по-отподирни царие и велможите, и болярите, е построен почти направо срещу олтаря е следователно на западната част на черковата. Ние споменахме по-горе, че турският шейх или дервиш, който бе поставен, за да надзирава и да варди тогавашното теке, бе преобърнал тоя параден вход в баня и за тая цел той бе запушил вратата между него и преддверието с тухли, а си бе отворил вход през един прозорец откъм южната част. Тоя отлично и за онова време прекрасно устроен параден вход е 7 3/4 метра дълъг и 4 3/4 широк. Направата на тоя параден вход или портал е готическа и много хубаво изработена - отгоре има 3 кевгировидни извити, от тухли и вар изработени постройки и ние вярваме, че такивато извити кевгировиди постройки трябва да е имало и в преддверието, и в самата церква и над тях трябва да е бил построен и покривът им. Тая церква следователно е представлявала тогава един много красив и великолепен изглед... Към запад има парадният вход 7 прозорци от разни величини, от хубава готическа постройка и симетрически разположени. На западнята задня и отзадня стена в средата имало е големи парадни врати, които турците запушили, но като се разгледа добре от отвън, откъм реката Янтра, вижда се много ясно мястото им, вижда се даже, че тия парадни врати са били построени малко нанавътре в зиднята стена. А понеже сега се вижда мястото това на дувара (или западнята стена), дето са били построени парадните врати, доволно възвишено от земната повърхност, то се уверява и справедливо, че там е имало натрупана пръст, заобиколена с малки каменни зидове, тъй щото най-отгоре се е представлявало едно равнище, на което се е излязвало, разумява се, посредством едни каменни стъпала. Това равнище е било на една уровен с парадните врати. По-горе ние споменахме, че близо до церквата „Св. 40 мъчеников“ трябва да е имало един мост над реката Янтра, чрез който е имало едно съобщение между резиденцията на царете, що е била на Трапезица, и церквата „Св. 40 мъчеников“, като се основаваме на пътя, що води от отсрещния бряг на Янтра нанагоре към Трапезица. Това наше предположение се потвърдява още по-много и с това, че като се е построил тоя мост, водещ откъм Трапезица, можеше да се влезе в парадните врати на церквата, които са близо до брега на река Янтра, понеже от друго място отстрани по стръмните урви това бе невъзможно. Тоя мост трябва да е бил построен или срещу парадния вход на церквата, или от страните му, но близко до него, тъй щото като са минували царете и велможите им по тоя мост, влизали са право в парадните врати на церквата. Това е поне нашето скромно мнение и мислим, че и другояче не е било нужно да се строи гореописаният прекрасен параден вход. Тоя вход има при това и от двете страни - към север и към юг - по една малка врата, чрез които врати или са влизали другите граждани, или са били построени симетрически за хубавина, съобразно с готическата постройка на парадния вход, но тия малки врати, както и някои прозорци, турците ги запушили, вижда се, когато са преобърнали тоя параден вход на баня. Ние по-горе забележихме, че тук в Търново се говоряше и се говори, че отделението, що объемва парадния тоя вход, е служило като отделение на черковата за жените, но това не е справедливо, даже и не може да се приемне по разни уважителни причини. Разказва се при това, че над преддверието е имало една висока постройка за камбани (камбанария), но според както и по-горе се забележи, всичко е там тъй престроено, щото сега не се виждат никакви следи от нея.
По-горе се упомена, че към северната част на същата церква е имало на от преднята ѝ част към двора ѝ едни големи врати, а от двете им страни - други две малки врати, но те са били запушени от турците, според както това ясно се вижда; при това имало е един нартикс пред черковата, който трябва да е бил отлично построен, и той трябва да е имал от отпред 6 мраморни бели стълбове, които веч не съществуват, но подножията им съществуват и до днес. Те са тоже от бял мрамор и са прекрасно обработени с много хубави рисунки и цветя, които са врязани изкуствено на тях. От това ясно се доказва, че каменорезното изкуство трябва да е било в него време доволно усовершенствовано между българите. Това се доказва от изкуственото и често издълбаване на буквите на белия мраморен стълб, за който по-горе споменахме, както и много други подобни паметни останки. Вместо мраморните стълбове сега се намират 7 прости дървени стълбове, от които 6-те са поставени на гореказаните мраморни подножия, а 7-я е поставен на прост камен и причината, по която е поставен тоя стълб, е вероятно тя, че зиднята стена откъм пътя, както и по-горе се каза, е преместена на 1 1/2 метър, значи церквата е станала с 1 1/2 метър по-широка.
Вижда се при това, че когато цар Иван Асен II е заповядал да се построи тая черкова от благодарност Богу за своите победи, той е надарил тая церква с богати стежания и приходи и за тая цел той трябва и да е издал хрисовул, (който за жалост не съществува и нийде за него не се споменува). Причината же, която ни е подбудила и подбужда това да вярваме, е тая, че още во времето на турското владичество ние сме чували и от тукашни някои граждани, даже и от самия шейх, че тогавашното теке или теке джамси е имало със силата на някои документи много стежания в околностите на града Търново (като Самоводен, Поликраище и проч.), но че по някои обстоятелствени случки по-голямата част от тия стежания и от приходите им е била отнета и ние знаем и помним добре, че шейхът е водил и съдебни процеси по тоя вопрос.
снимка: Грета Костова- Бабулкова
Няма коментари:
Публикуване на коментар