 |
| Картичка на Павел Енчев |
Ето това е оригиналното писмо на руски език, публикувано през 1859 г.
Опитах се да преведа част от писмото на Христо Даскалов до О. М. Бодянски
Неотдавнашните вълнения, възникнали в България, Тракия и Македония по повод на църковния дял на южните славяни, бяха съсредоточени преимуществено към град Търново, бившата столица на Великия Асен и българските патриарси. Положително може да се каже, че взорът на жителите на други градове, населени от българите като: Пловдива (Филипополи), Одрина (Адрианопол), Средеца (Софии), Дристра (Силистра), Бдина (Видина) и пр., е бил обърнат към него и са действали в съответствие с неговото направление и указание. Правителството също насочи вниманието си към него и събра войска, опасявайки се от всяко вълнение. Но не само с това Търново е важен. Местоположението му по стръмните, ронисти скални хълмове, миещи се от реката Янтра, развалините на бившите му дворци, катедрали и твърдини, неговият суров и величествен вид, довеждащ до възторг съюзниците на Портата в последната война заслужава повече внимание. Преданието гласи, че той води своето начало от Крум и бил построен от великани, които били ужасени от трудностите на този терен. Дори сега се вижда огромна скала, висока и с дебелина няколко сажена, старателно изсечена от тези работници. Но да оставим настрана разказите за неговия произход, царе, патриарси и т.н., за неговите четиридесет църкви и целият кръг манастири, за неговото превземане и въстанията на жителите му в различни периоди, но нека да разгледаме само онова, което е останало от древността. Останало е само онова, което мечът и огънят на светските и духовни власти не биха могли да унищожат. Даже на това, що е оцеляло от този разсадник на примитивната славянска писменост, ние сме задължени по видими прискръбни причини свързани с религията, като например: превръщане на църкви в джамии, бани, общински сгради и т.н. Всичко останало, което турците не присвоили, а оставили на победените, с течение на времето беше предадено по кървав начин в ръцете на византийските търговци и беше обърнато във съблазнителен вертеп, или предадено на огън, или облечено в Гръцка носия или пренесено в Цариград от арменските банкери, или във Фанариотския двор, или накрая всичко пренебрегнато и оставено да потъне в забрава.
В Турция християните живеят с миналото. Всяка стъпка може да се каже е била обагрена с тяхната кръв, всяка следа на земята напомня за предишното време, когато са били независими, въпреки всичките усилия на врага да унищожи следите водещи към това. Това важи и за Търново. В числото на тези древности, открити в по-голямата си част в земята, ние ще споменем само неговите църкви- от тях е оцеляла само една: това е днешната митрополитска църква "Св. Апостолов", достъпна за всички, обаче службата се извършва само на гръцки език. Всички останали църкви са с нов произход и са маловажни по отношение на древността. Църквата Възнесение на Господа, наречена от славянските летописци майка на всички български църкви (съвременната едноименна църква, макар и доста стара, но изглежда има различен произход), сега тя вече не съществува и не е известно нейното местонахождение, въпреки че по някаква причина трябва да се приеме, че е имало трета на Трепезица (Търновският Кремъл, където имало седем църкви. Може да се окаже, че Русия е изградила своя Кремъл според този модел), или близо до Царевец, където сега е срутената огромната турска джамия: в последната се говори,че се намирали славянски надписи, при входа ѝ, който все още е недостъпен. Църквата на Св. Йоан Рилскаго лежи в руини и от нея не е останало нищо, освен основите в земята, а мощите на този светец са пренесени в Рилския манастир. Църквата "Св. Димитрий", в която са били короновани българските царе също е в руини, но от нея е останала стената на олтара, която свидетелства, както се вижда по-долу за тази нелепа омраза и презрение към църковнославянския език с която са проникнати обитателите на Фенер/Фанар. Църквата на светите 40 мъченици, наречена Великата лавра, в която са погребани Българските царе е превърната в джамия и заклеймена с фантастични истории за призраци, чудеса и пр. Църква на Св. Параскева (чиято власт е прехвърлена оттук на Яш, Румъния) също е превърната в джамия: тя, в своето положение, в подножието на пирамидалния нос на Царевец, населена изключително от турци е напълно недостъпна за изследователя. Всички останали църкви били превърнати, както вече беше споменато в джамии, конюшни, бани, са напълно неизвестни: мраморни плочи се срещат в търновските бани, върху които има събития из Новозаветната църква, красиво ръчно изсечени, в това число и прекрасно изваяното Кръщение Господне.
Влизането в турската джамия, както вече казах е недостъпно за християните и дръзналият да прекрачи прага им бива убит с камъни. Преди беше невъзможно дори да се погледне в двора на джамията и християните обикновено навеждаха глава и с очи, приковани към земята, бързо минаваха покрай опасните места. Но след Източната война и възникналите партии, гръцките и славянските, в които са участвали турските граждани, обстоятелствата се промениха: много от турците, до толкова се сдружили с тези партии, че техните домове и светилища били открити за християните....
...Търновските жители- християни и турци са убедини, че в тази джамия се случват необикновени и свърхестествени чудеса. Така, например, разказват, че ежегодно с приближаването на пролетта се появяват някакви бродещи сенки на мъртъвци или на зли духове в гробището на двора, който не вярва сам може да се убеди. Прибавят още, че в навечерието на 9/22 март (Св. 40 мъченици) някаква жена, много красива и облечена в бяло, с разпуснати златоруси коси в полунощ излизала и отивала до олтара/мястото на олтара съответства на мястото на престола /и дълго в безмълвно съзерцание оставала там да се моли. После със запален светилник обхождала цялата джамия, като на определени места се молела коленопреклонно. След това вратите сами се отваряли и тя излизала на двора, чувало се страшен шум плясък на криле, смях и скързане на зъби, почукване от надгробните плочи и плясък на вълни. И тези явления бързо изчезвали и настъпвала гробна тишина. В това време бялата жена три пъти вече била обиколила джамията и отивала на гробището. Намирала забравените гробове, вдигала плочата им и запалвала кандило. След това тя се спускала към реката, където миела ръцете и лицето си, понякога се окъпвала и коситете ѝ придобивали чуден, невиждан блясък. Приключвайки така този обряд тя се връщала отново в джамията, изкачвала се на минарето и го обхождала няколко пъти, поглеждайки към отсрещната страна на реката, на Трапезица, там където някога имало купол със златен кръст на славянска църква. С първите лъчи на слънцето тя ставала невидима и изчезвала за цяла година. Ако някой православен християнин видел бялата фигура на минарето ще има сполука в търговските си предприятия и ще се изцели от душевните си и физически недъзи. Но не такава съдба ще имат тези, които пристъпват без вяра, а от чисто любопитство, с гордост или дързост. Такива хора незабавно ги поразявал силен недъг, загубвали ума и дума, своите умствени способности или ставали глухонеми.
Преди няколко години следното събитие породи панически страх между суеверните хора и отново изведе на сцена сказанието за бялата жена. Протосингъл Дионисий бил изпратен от Търновския екзарх в джамията при тогавашния шейх, за да научи повече за намерените мощи на Св. Илариона Меглинского, златен кръст, корона и т.н., ако може да провери устройството и разположението на бившата църква, а също и да узнае има ли още скрити съкровища? Посланикът по природа страхлив и суеверен, наслушал се на разни предания с тревожен дух прекрачил оградата на джамията, изпълнил наложенето му поръчение както могъл, дълго си шепнел с Шейха и като приключил се отправил към екзарха да му доложи; но едва минал оградата на църквата, той толкова страшно изревал, изръмжал от ярост и се втурнал да тича по улиците, махайки с ръце и говорейки несвързано. Дионисий се побъркал и в това състояние умрял. Недоверчивите казват, че той е бил отровен от шейха, за да не разкрие намереното съкровище и да не доложи в Константинопол.
Освен тези и други, направо фантастични разкази се разказвали, като добре било известно, че минарето на тази джамия за радост на християните и за съжаление на турците не веднъж се сривало. Усилията на турците, всичките им строителни умения (минарето имало форма на конус, с широка, непропорционална основа), всичките им молитви и курбани, оставали напразни, защото като минели три или четири години минарето отново падало. Турците вече бяха твърдо решили да оправят джамията и по този начин да спрат хорските слухове. Правителството изпрати архитект от Константинопол, като наредиха разкопките да бъдат завършени в кръг и да възобновят минарето. По време на това се оказа, че под основите на минарето, с дълбочина един и половина сажен, откъм дясната страна на олтара - има огромна гробница и подземен ход. За съжаление само фанариоте и турците и никой от гражданите нямал право да присъства и да научи за тези драгоценности, които бяха намерени. Тогава бяха открити и мощите на българския светец Иларион Мегленски. От това време (около 8 години) минарето не падаше, но все кривеше настрани и много били уверени, че с него ще се повтори същата история..
Но най- забавната част от историята на тази чудесна джамия се отнасяше до и още не е разгадани надписи, изсечени на каменни колони и които се казваха дженевиз (което означава Генуезски). Всички мъдреци- шейхове дълго време ги разгадаваха и стигнаха до извода, че те са надписани с нечиста сила и може би дори от самия шайтан/дявол/, защото имало кръстове по редовете на надписите, сякаш нарочно и умишлено сложени за изкушение на правоверните. Тези кръстове, като символи на християнството, бяха изтрити или намазани с вар, но никой не посмя да посегне на надписите...
Трудно може да се опише чувството, което изпитва всеки християнин, влизащ в тази джамия, която в миналото е била Велика православна българска лавра, светиня за българския народ. В житието на св. Теодосий Търновски се упоменава, че великата лавра е имала представител в лицето на своя архимандрит Йоаникий, на Търновския събор 1360 година, при цар Александър и патриарх Теодосий, на който събор е била осъдена Богомилската и други ереси. Не е известно точно кога е била превърната в джамия и защо е била разрушена част от нея. Сега тази джамия е бедна, състояща се от две стаи, едната приличаща на чулан/изба/, а другата по-обширна стая с надписи от Корана, но погледът се приковава на шест мраморни колони, изящно издялани, безмълвни свидетели на бившото великолепие и слава... Прочетете цялото писмо в оригинал
Неотдавнашните вълнения, възникнали в България, Тракия и Македония по повод на църковния дял на южните славяни, бяха съсредоточени преимуществено към град Търново, бившата столица на Великия Асен и българските патриарси. Положително може да се каже, че взорът на жителите на други градове, населени от българите като: Пловдива (Филипополи), Одрина (Адрианопол), Средеца (Софии), Дристра (Силистра), Бдина (Видина) и пр., е бил обърнат към него и са действали в съответствие с неговото направление и указание. Правителството също насочи вниманието си към него и събра войска, опасявайки се от всяко вълнение. Но не само с това Търново е важен. Местоположението му по стръмните, ронисти скални хълмове, миещи се от реката Янтра, развалините на бившите му дворци, катедрали и твърдини, неговият суров и величествен вид, довеждащ до възторг съюзниците на Портата в последната война заслужава повече внимание. Преданието гласи, че той води своето начало от Крум и бил построен от великани, които били ужасени от трудностите на този терен. Дори сега се вижда огромна скала, висока и с дебелина няколко сажена, старателно изсечена от тези работници. Но да оставим настрана разказите за неговия произход, царе, патриарси и т.н., за неговите четиридесет църкви и целият кръг манастири, за неговото превземане и въстанията на жителите му в различни периоди, но нека да разгледаме само онова, което е останало от древността. Останало е само онова, което мечът и огънят на светските и духовни власти не биха могли да унищожат. Даже на това, що е оцеляло от този разсадник на примитивната славянска писменост, ние сме задължени по видими прискръбни причини свързани с религията, като например: превръщане на църкви в джамии, бани, общински сгради и т.н. Всичко останало, което турците не присвоили, а оставили на победените, с течение на времето беше предадено по кървав начин в ръцете на византийските търговци и беше обърнато във съблазнителен вертеп, или предадено на огън, или облечено в Гръцка носия или пренесено в Цариград от арменските банкери, или във Фанариотския двор, или накрая всичко пренебрегнато и оставено да потъне в забрава.
В Турция християните живеят с миналото. Всяка стъпка може да се каже е била обагрена с тяхната кръв, всяка следа на земята напомня за предишното време, когато са били независими, въпреки всичките усилия на врага да унищожи следите водещи към това. Това важи и за Търново. В числото на тези древности, открити в по-голямата си част в земята, ние ще споменем само неговите църкви- от тях е оцеляла само една: това е днешната митрополитска църква "Св. Апостолов", достъпна за всички, обаче службата се извършва само на гръцки език. Всички останали църкви са с нов произход и са маловажни по отношение на древността. Църквата Възнесение на Господа, наречена от славянските летописци майка на всички български църкви (съвременната едноименна църква, макар и доста стара, но изглежда има различен произход), сега тя вече не съществува и не е известно нейното местонахождение, въпреки че по някаква причина трябва да се приеме, че е имало трета на Трепезица (Търновският Кремъл, където имало седем църкви. Може да се окаже, че Русия е изградила своя Кремъл според този модел), или близо до Царевец, където сега е срутената огромната турска джамия: в последната се говори,че се намирали славянски надписи, при входа ѝ, който все още е недостъпен. Църквата на Св. Йоан Рилскаго лежи в руини и от нея не е останало нищо, освен основите в земята, а мощите на този светец са пренесени в Рилския манастир. Църквата "Св. Димитрий", в която са били короновани българските царе също е в руини, но от нея е останала стената на олтара, която свидетелства, както се вижда по-долу за тази нелепа омраза и презрение към църковнославянския език с която са проникнати обитателите на Фенер/Фанар. Църквата на светите 40 мъченици, наречена Великата лавра, в която са погребани Българските царе е превърната в джамия и заклеймена с фантастични истории за призраци, чудеса и пр. Църква на Св. Параскева (чиято власт е прехвърлена оттук на Яш, Румъния) също е превърната в джамия: тя, в своето положение, в подножието на пирамидалния нос на Царевец, населена изключително от турци е напълно недостъпна за изследователя. Всички останали църкви били превърнати, както вече беше споменато в джамии, конюшни, бани, са напълно неизвестни: мраморни плочи се срещат в търновските бани, върху които има събития из Новозаветната църква, красиво ръчно изсечени, в това число и прекрасно изваяното Кръщение Господне.
Влизането в турската джамия, както вече казах е недостъпно за християните и дръзналият да прекрачи прага им бива убит с камъни. Преди беше невъзможно дори да се погледне в двора на джамията и християните обикновено навеждаха глава и с очи, приковани към земята, бързо минаваха покрай опасните места. Но след Източната война и възникналите партии, гръцките и славянските, в които са участвали турските граждани, обстоятелствата се промениха: много от турците, до толкова се сдружили с тези партии, че техните домове и светилища били открити за християните....
...Търновските жители- християни и турци са убедини, че в тази джамия се случват необикновени и свърхестествени чудеса. Така, например, разказват, че ежегодно с приближаването на пролетта се появяват някакви бродещи сенки на мъртъвци или на зли духове в гробището на двора, който не вярва сам може да се убеди. Прибавят още, че в навечерието на 9/22 март (Св. 40 мъченици) някаква жена, много красива и облечена в бяло, с разпуснати златоруси коси в полунощ излизала и отивала до олтара/мястото на олтара съответства на мястото на престола /и дълго в безмълвно съзерцание оставала там да се моли. После със запален светилник обхождала цялата джамия, като на определени места се молела коленопреклонно. След това вратите сами се отваряли и тя излизала на двора, чувало се страшен шум плясък на криле, смях и скързане на зъби, почукване от надгробните плочи и плясък на вълни. И тези явления бързо изчезвали и настъпвала гробна тишина. В това време бялата жена три пъти вече била обиколила джамията и отивала на гробището. Намирала забравените гробове, вдигала плочата им и запалвала кандило. След това тя се спускала към реката, където миела ръцете и лицето си, понякога се окъпвала и коситете ѝ придобивали чуден, невиждан блясък. Приключвайки така този обряд тя се връщала отново в джамията, изкачвала се на минарето и го обхождала няколко пъти, поглеждайки към отсрещната страна на реката, на Трапезица, там където някога имало купол със златен кръст на славянска църква. С първите лъчи на слънцето тя ставала невидима и изчезвала за цяла година. Ако някой православен християнин видел бялата фигура на минарето ще има сполука в търговските си предприятия и ще се изцели от душевните си и физически недъзи. Но не такава съдба ще имат тези, които пристъпват без вяра, а от чисто любопитство, с гордост или дързост. Такива хора незабавно ги поразявал силен недъг, загубвали ума и дума, своите умствени способности или ставали глухонеми.
Преди няколко години следното събитие породи панически страх между суеверните хора и отново изведе на сцена сказанието за бялата жена. Протосингъл Дионисий бил изпратен от Търновския екзарх в джамията при тогавашния шейх, за да научи повече за намерените мощи на Св. Илариона Меглинского, златен кръст, корона и т.н., ако може да провери устройството и разположението на бившата църква, а също и да узнае има ли още скрити съкровища? Посланикът по природа страхлив и суеверен, наслушал се на разни предания с тревожен дух прекрачил оградата на джамията, изпълнил наложенето му поръчение както могъл, дълго си шепнел с Шейха и като приключил се отправил към екзарха да му доложи; но едва минал оградата на църквата, той толкова страшно изревал, изръмжал от ярост и се втурнал да тича по улиците, махайки с ръце и говорейки несвързано. Дионисий се побъркал и в това състояние умрял. Недоверчивите казват, че той е бил отровен от шейха, за да не разкрие намереното съкровище и да не доложи в Константинопол.
Освен тези и други, направо фантастични разкази се разказвали, като добре било известно, че минарето на тази джамия за радост на християните и за съжаление на турците не веднъж се сривало. Усилията на турците, всичките им строителни умения (минарето имало форма на конус, с широка, непропорционална основа), всичките им молитви и курбани, оставали напразни, защото като минели три или четири години минарето отново падало. Турците вече бяха твърдо решили да оправят джамията и по този начин да спрат хорските слухове. Правителството изпрати архитект от Константинопол, като наредиха разкопките да бъдат завършени в кръг и да възобновят минарето. По време на това се оказа, че под основите на минарето, с дълбочина един и половина сажен, откъм дясната страна на олтара - има огромна гробница и подземен ход. За съжаление само фанариоте и турците и никой от гражданите нямал право да присъства и да научи за тези драгоценности, които бяха намерени. Тогава бяха открити и мощите на българския светец Иларион Мегленски. От това време (около 8 години) минарето не падаше, но все кривеше настрани и много били уверени, че с него ще се повтори същата история..
Но най- забавната част от историята на тази чудесна джамия се отнасяше до и още не е разгадани надписи, изсечени на каменни колони и които се казваха дженевиз (което означава Генуезски). Всички мъдреци- шейхове дълго време ги разгадаваха и стигнаха до извода, че те са надписани с нечиста сила и може би дори от самия шайтан/дявол/, защото имало кръстове по редовете на надписите, сякаш нарочно и умишлено сложени за изкушение на правоверните. Тези кръстове, като символи на християнството, бяха изтрити или намазани с вар, но никой не посмя да посегне на надписите...
Трудно може да се опише чувството, което изпитва всеки християнин, влизащ в тази джамия, която в миналото е била Велика православна българска лавра, светиня за българския народ. В житието на св. Теодосий Търновски се упоменава, че великата лавра е имала представител в лицето на своя архимандрит Йоаникий, на Търновския събор 1360 година, при цар Александър и патриарх Теодосий, на който събор е била осъдена Богомилската и други ереси. Не е известно точно кога е била превърната в джамия и защо е била разрушена част от нея. Сега тази джамия е бедна, състояща се от две стаи, едната приличаща на чулан/изба/, а другата по-обширна стая с надписи от Корана, но погледът се приковава на шест мраморни колони, изящно издялани, безмълвни свидетели на бившото великолепие и слава... Прочетете цялото писмо в оригинал
Надписите стават достояние на
българската общественост посредством публикациите на П. Р. Славейков
(Четири паметники, Български книжици, VII, 1859, кн. I) и Г. Ст.
Раковски (Няколко речи о Асеня Първому великому царю Болгарскому и сину
му Асеню Второму, Белград, 1860). В писмо до Раковски от 25 юни 1858 г.
той споменава за големите "пагуби и гонения", които е претърпяла
археологията в Търново. През следващите години Славейков ревностно
събирал сведения и дори се готвел да издаде история на Търновския край,
но не могъл да го стори. Няколко месеци след освобождението на града
Славейков пръв прави опит да организира "малки разкопавания" на
запазените старини. Липсата на средства и съдействие от страна на
местните власти осуетила намерението му.
Източници: "Чтения в Императорском Обществе Истории и Древностей Российских при Московском Университете"- 1859 Книга первая, статия "История на проучванията"- Златка Генова.
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ
Няма коментари:
Публикуване на коментар