Неповторимият Търновград

 Из "Пътеводител на В. Търново и околностите му" от 1907г.

Местоположението на Търново е особено и според туй по формата си градът не може да се сравни и уподоби на нищо, нито пък може да се сравни с някой други град в Европа. През миналото и сегашното столетие градът е бил посещаван от много видни чужденци и наши българи, които възторжено са го описвали. Ето как К. Иречек в своята книга „Пътувания по България“ го описва: „Търново в Европа е истински уникум по своето положение... „В цяла Европа няма нищо подобно... Само един африкански град — според казването на един негов приятел — много приличал на Търново: този град е Константин (римската Cirta) в Алжирско, който лежи върху мощна скала със стръмни склонове, заобиколени от реката Румел, що тече в дълбок дол. Ала това сравнение е в сила само при пръв поглед отдалече, тъй като Търново не лежи на една скала, ами на цял ред трапезовидни скали, проплетени от Янтра“ — Молтке в пътните си бележки казва: „... Нийде и никога още не съм видял по-романтично положение от положението на Търново. Представете си една тясна долина, обиколена от планини, гдето р. Янтра си е изкопала едно дълбоко легло между мекокаменни стени и продължава каприциозното си и по-криволично от криволичането на една змия течение. Едната страна на града е покрита с дъбрави, а другата с къщи. В средата се издига конична височина, на която е невъзможно да се качиш откъде ребрата ѝ, а това уподобява височината на естествена крепост. Реката се обвива като около остров. Насреща гледам покрита с гора стръмна планина, гдето славеите пеят на дебела сянка; зад дърветата се протакат, колкото могат високо, покритите със сняг балкански върхове“. — А нашият поет Вазов в своята книга „Пъстър свят“ пише: „Боже мой, каква хубост има това Търново, което сега се разстила в по-голямата си част с една чудна живописност, разлазило се по склонове, закатерило се по върхове, накацало над шеметни пропасти, плъзнало се до вълните на Янтра! А тя, като една колосална блестяща на слънчовите зари змия, вие се игриво от запад към изток, от изток към запад, от юг към север, тук под настръхнали скали, там под прозорците на къщята, залепени една в друга по склона, там край зелената поляна на Светата гора. Знаел ли е Асен I , че като е избирал, по стратегическото му положение, Търново за столица, той си е избрал за столица и една от най-оригиналните местности на света?“

„И, като гледам тоя невероятен, невъзможен град, аз мисля, че пред мене стои видение, сън, измама за очите! Надали има в света град с подобно живописно местоположение. Мисля си, какво чудо—град би станало Търново, ако бе избрано столица на нова България; ако стотината милиони, изсипани за съзидание и украшение на София, бяха употребени да окичат с богатите и великолепни здания, дворци, улици, градини, булвари, мостове, тия ридове, склонове, чуки, под които се вие змиевидно и лъщи пълноводната Янтра! Това щеше да бъде град вълшебен, цял свят щеше да се стече да се очудва на възхителната и едничка гледка, дадена от дружните усилия на своенравната природа и човешкото изкуство “ Особеното местоположение на града и струпаността на къщите му върху описаните три полуострова, оградени някак особено от криволичането, завоите и лъкатушенето на реката Янтра, която трябва да проследиш, за да разбереш как обикаля града, отгде иде и накъде тече, не позволяват на човека с един поглед и от едно място да обхване целия град. Човек трябва най-малко от три места да изгледа града, да проследи разположението на къщите му, които откъм реката се представляват 4—5 етажни, а откъм улиците 1—2 етажни, за да добие едно по-ясно и пълно представление за Търново. Затова чужденецът без друго трябва да огледа града от върха на „Светата гора“, отвън „Картала“ при местността "Поличката" и от върха на „Хисара“/Царевец/ — от „Чан тепе“/Камбанен връх, на български/. Трудът му по изкачването на тия три доста високи пункта от града бива предостатъчно възнаграден от хубавите, почти фантастични гледки, които неговият взор обхваща. Когато се проследи и изгледа градът от тези три точки, тогава само се разбира как върви и се извива Янтра, както и образуването на трите полуострова, върху които е сложено Търново. Най-после, денем отгдето и да се гледа на града, гледката отвсякъде е нова и омайна: струва ти се, че все нещо ново гледаш. Вечерно време пък, когато свещите са запалени във всяка къща, гледката на града, особено откъм „Светата гора“ и откъм „Марно-поле“, е феерична. На пътника, идещ в града за пръв път откъм тия местности, хилядите огньове, които блестят отпреде му като окачени върху една стена, която прави продължение от звездния небосвод, струва му се, че небето се е откъснало и във вид на завеса е увиснало върху земята. На места огньовете понякога биват тъй разположени по тая фантастична завеса, щото ясно отличаваш съзвездията: „Голямата мечка“, „Ралицата“ или „Кокошката с пилците си“. Ето как описва К. Иречек в същата своя книга впечатлението си от виждането на града при запалени свещи: „В Търново пръв път пристигнах късно вечер откъм „Устието“ — тесен боаз, който води вече до самия град. Тихо вървяхме из тъмнината напред по широката бяла бразда на шосето, съпровождани от шуртението на водите и особения шум на високо израсналата суха царевица, който много прилича на шумтението на лекия летен дъжд, когато пада върху листата на широколистните дървета. Най-после покрайнината се отвори и ето пред нас нощна картина със съвършено магически ефект! Стори ми се, като че непосредствено над звездното небе на известна далечина бе окачена във въздуха огромна продълговата мрежа от трептящи светила, които чудно бяха разположени нагоре и надолу и при всяко завиване на шосето променяха своето положение като игривите искри на светулките“. 
Картичка из колекцията на Павел Енчев
Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

За името и основаването на гр. Търново, местоположение и климат

Из "Пътеводител на В. Търново и околностите му" от 1907 г.

От що е получил името си градът Търново, точно не се знае. Самото название Търново (Тръново, Терновъ) навежда всекиго на мисълта, че то е славянско и че произхожда от думата трънъ (тернъ). И наистина, старите хора казват, че мястото, върху което е застроен градът, цялото е било обрасло с тръни и бодливи храсти. И сега по хълбуците на близкоседните около града ридове растат подобни тръни и храсти. Покойният български родолюбец, П. Р. Славейков, в своите „Разни бележки", като споменува името на града Търново, поставя до това последното Стриново в скоби: „Тръново (Стриново)“. /Прочетете за крепостта Стринава/. Отгде Славейков е взел името Стриново и какво е тълкуванието му, не обяснява. Не можахме и ние да си го обясним, макар да правихме справка у разни стари търновски граждани. Твърдението на старите хора за произхода името на града от трънъ (тернъ) намира подкрепа: 1) в имената на градове и села близкостоящи до Търново (Габрово, Дряново, Оряховица, Буковец, Сливово и др.) — имена, които са били дадени на тия градове и села от името на онзи род растения, що са преобладавали в техните землища; и 2) в срещането почти във всички славянски земи на градове и села с това име (Тръново, Тернов, Тарново). С подобно име славяните са наричали всяко запустяло и обрасло с тръни селище, което е бивало наново заселвано.
Кой е основал и кога е основан градът Търново, положително не може да се каже. За основаването му обаче има две предания. Според едното, Търново е било построено от исполини или великани, наричани житове или жидове, които били много високи хора и лесно се спъвали, особено у стъблата на къпините. Според другото предание, градът е бил застроен от българския цар, Крум Страшний, след като византийският император, гордият Никифор, му бе опустошил и изгорил столицата Преслав (811 г. след Хр.). Съществуването на тези две предания е обяснимо. Първото предание говори за старостта на града, който под вид на голямо или малко селище ще да е съществувал още в незапомнени времена; второто пък предание ни сочи възникването на града в по-ново историческо време върху запустялото място на това селище. Както и да е, кога първоначално е изникнал градът Търново, не се знае; обаче големите каменни блокове, които се виждат и днес в остатъците от зидовете при входа в „Хисара („Царювец“) и на срещуположния нему източен рид, наричан Къс-хисар, свидетелствуват, че тука е съществувал град още през време владичествуването на римляните върху полуострова (II. в. след Р. Хр.). Какво е представлявало от себе си Търново през онова време, в съществуващите старовремски паметници не се споменава нищо. Може само да се предполага, че през него време градът е бил най-малко едно селище с първостепени бойници (кули), отгдето са били пазени пътищата, водещи от Балкана за полето към главния римски град Nikopolis ad Istrum, развалините на който и днес се виждат близо до сегашното село Никюп, 19 километра на с.-з. от Търново. Търново е станало град след разорението на Nikopolis, както ни показват това разните архитектонически фрагменти, изкопани при разкриването на старите църкви по „Трапезица“, и пренесени тука от разорения римски град.
Градът Търново се намира на 43° 5 9" с. ш. и на 23° 18' 15" и. д. по парижския меридиан (изчислено за църквата Св. Никола в града). Той лежи между Дунава и Балкана, при северните поли на последния, в една живописна котловина, оградена с най-разнообразни гребени, ридове и чуки, които правят продължение от планината и които, незабелезано като се снишават, постепенно се превръщат в равнина. Реката Янтра на протежение около два часа път прорязва тази котловина, като образува откъм юг, при вливането си, и откъм север, при излизането си от нея, две твърде красиви дефилета, увенчани отстрани със скали. Южното дефиле се казва "Устето".

То има дължина от 900—1000 метра. Надясно, под неговите скали, расте гъста люлякова горичка — „Княгинината горичка", приятните и миризливи цветове на която още с идването на незабравимата наша покойна княгиня Мария-Луиза в Търново привлякоха вниманието ѝ и я караха често да я посещава през първия месец на живеенето ѝ в града. По полите на тази горичка сега се врязва платното на железопътната линия Търново—Борущица. Низко, в самото дъно на дефилето, се протака реката Янтра, която втисната в своето скалисто корито, с едно приятно ромолене бърза да се измъкне от теснината и като гигантска змия да опаше града. Наляво от Янтра, наспоред с нея, се извива шосето, водещо от Шипка—Габрово, Трявна—Дряново, Хаин-боаз— Килифарево, Твърдица—Елена, Сливен —Елена за в града. От това дефиле пътникът, идещ откъм Балкана, като през прозоречен отвор зърва Търново, което след няколко стъпки величаво се изпречва напреде му.

Другото дефиле, северното, се казва „Дервенето“ („Дервент“). Това дефиле, дълго около 7 километра, е богато с орехови, дъбови, липови, дрянови и други дървеса, както и с най-разнобразни цветя и треви. Със своите живописни изгледи то е докарвало във възторг много западно-европейски пътешественици, както и много от руските кореспонденти и военачалници през освободителната война. Сега това дефиле е изгубило множко от своята красота поради безжалостното и безразборно изсичане на горите, разпоположени по урвите от едната и другата му страни.

Отляво на дефилето, на значителна височина от реката, криволичи шосето за Свищов и Русе, а отдясно, право срещу шосето, се простира платното на железопътната линия Русе—Търново и новопроектираното шосе за монастира Св. Троица. На 5 километра от града, прилепени в скалите на това дефиле, се гушат двата богати и хубави монастири: Св. Преображение и Св. Троица. По кубетата и кръстовете на тия две обители зарите на слънцето игриво се отражават и блещат надалече, като канят пътниците да споходят тия светилища, останали от времената на Шишмановци и чудесно запазени от еничери, кърджалии, делибашии и други орди, допустими само в турско.
В самата котловина Янтра криволичи, като прави най-разнообразни извивки по всички посоки, докато незабелязано, възпирана и препречвана от язове и мостове, най-сетне се измъкне из северното дефиле (Дервенето) и при голямото село Самоводене кривне и се изгуби негде из полето, за да се влее заедно с посестримата си Росица в Дунава.

Със своите завои в Търновската котловина Янтра прорязва и заобикаля няколко бърда и чуки, които мие от няколко страни, като им дава форма на полуострови, от които три обръщат вниманието на туриста... 
Нивото на р. Янтра в чертата на града има следната височина над морското равнище: при гарата Търново 150м., при банята „Баш-ханам“—146м., а при църквата „Успение Пр. Богородици“ в Долна-махала— 140м., сир. при излизането си водата на реката образува падане от 10м. височина. Янтра (от старото име Iatrus) е изобщо плитка река, тук-таме с вирове, дълбоки 3 и повече метра. Водата ѝ през лятото обикновено значително намалява, но през есента и пролетта бива изобилна. Цветът на водата ѝ е зеленикав. 
Климатът на Търново и в близките му околности е умерен, мек, приятен. Освен лятото, което в самия град е горещо (температурата на сянка достига до 40° С.), останалите три годишни времена са отлични. През летния сезон Янтра служи за къпане на любителите на студени бани. Есента е топла, умерено дъждовита, рядко мъглява, и дните обикновено се съпровождат с поетични вечери и приятни нощи. Разните плодове, с които пазарите на града изобилстват през този сезон, правят прекарването това време в града още по-приятно. През есенните дни стават и големите пазари в града. От есента, която понякога продължава да стои топла и до първите числа на м. декември, незабелязано се преминава към зимата. Последната трае до края да м. януари или до половината на м. февруари, при което острите студени дни (с температура  -15°, -20, -25° С) са редки. Дни с такива температури биват обикновено 3-5 подред, след което настъпват дни с приятна зимна температура (от +1° до -7° С ). Често през зимата духа южен вятър, който през м. януари очиства снега и накарва дори плодовите дървеса да цъфтят. Реката Янтра, която лесно замръзва поради маловодието си, доставя на гражданите лед за през горещите летни дни и прави хубава пързалки с кънки през зимата. Много от покритите със сняг градски улици поради стръмнината си служат за пързалки на децата. Най-хубавото годишно време е пролетта, която се почва от 1 март и трае понякога до юни. През това време гледките около Търново са очарователни, възхитителни. Пеенето на славеите в Светата гора, в горичките и храсталаците по близоседните долове и ридове, извикват веселост у хората и желание към разходка на открит въздух. Песните на хорове, съставени от младежи, и свирните на окарини, флейти и мандолини, сливат се през пролетта с чуруликането на птичките, и будят живота у гражданите. През всички годишни сезони гражданите имат близки и приятни разходки. Човек трябва да направи само няколко крачки, за да се озове вън от града, на открито пространство.
Прочетете още: Старо Търново- местоположение и махали
Неповторимият Търновград 

Произход на името и тракийски корени- Л. Владикин

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Из „Цар Иван Александър“- ВАСИЛ ДРУМЕВ

Беше последната нощ на търновските празненства. В Тър­ново и по цялата тогавашна България празнуваше се сватбата на царювът син Михаила с дъщерята на гръцкия император — Мария. Тази сватба беше следствие от една упорита война между българите и гърците и плод на славна победа, която българите под предводителството на своя цар Александра-Асеня удържаха в тази война над гърците през 1333 година в Айтоските полета. Поради този почти напълно политически харак­тер на царската сватба празненствата бяха продължителни и веселбите големи. Цели две недели в царските палати, особено през нощите, следваха почти непрекъснато гощаванията на разни високи гости — свои и чужди. Българският двор искаше да накара да се учудват на българското гостоприемство многото надошли с младата княгиня — снаха вече на българския цар и бъдеща царица — гръцки велможи. Цели две недели улиците на Търново, та и всички къщя бяха окичени със зна­мена, а нощем многочислени огньове, които горяха навсякъде по търновските хълмове и по улиците, придаваха на този град чудно фантастически образ. През цели тези две недели на на­родът се даде пълна свобода да се весели, доколкото може — на царската хазна и на царско здраве. За да можем да си съставим по-ясно понятие за простата, но в същото време ве­ликолепна разкошност и особеност на това царско и народно празненство в градът Търново, който най-повече по негово вре­ме, като царствующия град, е бил главното средоточие на дър­жавния и народен живот, трябва да си представим тогавашно Търново. Тогавашно Търново не приличаше на сегашното. Градът се е простирал само до онова място, което е известно под името „Демир Дирек“, т. е. до сегашният Баждарлък. Баждарлъкът, махалите „Св. Никола“ и „Св. Танас“ нямало ги е тогава. Ка­то наченеш от този „Демир Дирек“ — всичкото пространство, в което сега се намира „Новата махала“, Девическата гимна­зия, Окръжната болница, горе баирът над тая болница и над махалата „Св. Танас“, който се нарича „Картал“ и дето се намира тъй нареченият „Жидов гроб“, та чак до Дервентът — всичкото това пространство беше покрито с гъста букова гора, която съставляваше част и продължение от онази гъста гора, що покриваше тогава целият Дервент и през двата бряга на река Янтра. Тук-таме в тази гъста гора имаше тогава тъй наречени кули на велможите, но техните високи върхове с острият железен шиш най-отгоре се изгубваха между върховете на високите дъбове. Само дългият остър шиш над кулата, която се намираше на онзи баир, дето сега е тъй наречената Стамбулова колиба, само той се издигаше малко нещо над гората и блещеше. Откъм Дервента нямало е път за в Търново. Откъм тая страна в Търновото можело да се влиза само по една тясна пътека, която от Самоводене е кривулила долу по каменистите кривини на Янтра и е отвеждала отважният пътник край сегашната църква „Свети четиридесет мъченици“ чак през портите на Хисарът откъм Долна махала за в града горе. Също големите сега полегатости, които се спущат един срещу други от Трапезица и Хисарът към Янтра, бяха покрити с гъста гора, тъй щото мъчно можеше човек да види от Трапезица друго нещо в Хисарът освен позлатените кубета на Съборната църква и на царските кули, особено прелет и лете, когато се раззеленяваше гората. Цялата Трапезица, както и отсрещният на нея бряг, който сега се нарича „Гарга баир“, беше обиколена с гъста гора. Пътят, който сега води от Долна махала за градът горе — нямаше го тогава. То беше канара, обрасла с храсталак и гора. И откъм тази страна Долна махала не можеше да има никакво съобщение с горната част на града.. Истина, имаше една тясна пътека измежду гъсталака, но поради стръмнината на мястото и поради гъсталака и камънака, никой почти не ходеше по нея; освен туй там горе, дето сега се казва Кая-баш, пътеката се катереше с тънка ивица по канарата и извеждаше горе на Кая-баш. Самото разположение на градът беше съвършено друго, отколкото сега. Главни части на града се считаха Хисарът, Трапезица и сегашния Баждарлък. Но тези главни части се населяваха само от болярите и велможите. Простото работно население заселяваха преимуществено тъй наречената сега махала „Св. Троица“ заедно с оная част под Хисарът, която е срещу нея на другия бряг на Янтра и която е известна под името Френк Хисар, и Долната махала. Самата Долна махала не беше, както сегашната. От левият бряг на Янтра под Хисарът, като наченеш от „Свети четиридесет мъченици“ и чак до тъй наречената сега „Митрополска ледница“ — всичкото това пространство беше гъсто натрупано от къщя, които от брегът на реката като че бяха сложени една върху друга по рътлината. Най-горните къщя като че се криеха под нависналите Хисарски канари. При всичко туй освен къщята край брегът можеше да познае човек, че и другото пространство по рътлината е натрупано с къщя, особено лятно време, защото всяка къща се подсланяше под високи клончести дъбове и орешаци, които покриваха и дворищата. Стръмните улички бяха толкова тесни и криви, щото дърветата от съседните дворища преплитаха над тях клонищата си и образуваха над тях един добър покрив. Всичко това придаваше една особена фантастическа прелест на тази част на градът. Лете там не се усещаше горещина, а лъчите на слънцето, които през гъсталака на дъбовете, орешаковите и други листи достигваха до покривите на къщята, до дворищата и до улиците, образуваха един чудесно пъстър килим, небрежно разхвърлян с разни гънки над къщята, дворищата и улиците. Отсрещната под Трапезица страна на десният бряг на Янтра тъй също имаше друг изглед, отколкото сега. Там, като наченеш от сегашният мост и до закривяванието към тъй нареченото сега място „Чернишакът“, къщята вървяха като тънка ивица покрай реката, като се деляха само с една паралелна тясна уличка от единия до другия край. По рътлината там нямаше къщя. Тая рътлина беше покрита с гъста гора, както и сега е отчасти. Но тъй нареченият сега „Чернишак“ беше покрит с къщя. Страната оттатък мостът, дето са сега развалините на църквата „Свети Димитрий“ и чак додето водите от Арбанашката чушма се вливат в Янтра, беше гъсто натрупана с къщя, които покриваха цялото пространство до сегашният широк, макар и стръмен път, който води от Търново за Горна Оряховица и Лясковец. И тогава, както и сега, тези две части на Долна махала се съединяваха с мост през Янтра, но тогава мостът беше друг. Той се начеваше от църквата „Свети Димитрий“ и извеждаше близо до митрополията към запад. Тази част на Долна махала, от левия бряг на Янтра под Хисарът, както и тази част от десния бряг на Янтра, която вървеше от църквата „Св. Димитрий“ на възток — тези две части бяха населени изключително с българи, а останалата част на тази махала, именно — от моста към запад на десния бряг на Янтра под Трапезица и заедно с Чернишакът беше заселена с евреи. Само около църквите „Свети Георги“ и „Света Парскева“ се намираха по няколко християнски къщя. Всичкото население на Търновото не се ползуваше с еднакви права. Болярите, велможите и църковните сановници съставляваха отделна, привилегирована каста. Те бяха стопани на себе си и на другия прост работен народ. Цялото просто работно население на Търновото беше разподелено между болярите, велможите и църквите. Такова беше Търновото по времето на цар Александра-Асеня. Както казахме, беше последната нощ на празненствата. Едвам къде среднощ веселбата на простия народ по улиците утихна съвършено. Всякой се прибра у тях си. Само в палата още се продължаваше веселбата, но и там малко по малко високите гости наченаха да се разотиват, докато най-после утихне и там всичко.

Нощта беше от онези хубави зимни нощи, каквито начесто се случват у нас. Студ имаше силен, но времето беше ясно. Беше пълнолуние. Снегът, замръзнал, покриваше и баири, и полета, и целият град. Луната, почти над самият зенит, разливаше бледнавата си светлина върху покритата със сняг земя, отдето милиони искри се отражаваха. Търновото в такива ясни лунни зимни нощи представляваше чуден изглед — ту величествено засмян, ту величествено мрачен. Върховете на баирищата лъщеяха се на месечината, но разхвърлените от тях сенки в разни направления и под разни форми представяха една картина чудновата. Някъде сянката на някоя надвиснала и попукана канара образувала нещо като пещерна мечка, над която се е надвесила някаква си белокосмата глава на някакво си гигантско чудовище, а вътре в нея като че се е свил някой змей с огнени очи и обвит с люспи, от които излизат ту искри, ту огнени езици; другаде, пак в такава също пещера, като че си показал из нея голата длъгнеста и островърха глава някой си караконджо и се блещи и кикоти на някой свой отсрещен събрат. На друга страна гледаш, че се е облегнал нашироко и надалеко някой си гигант богатир и спи дълбоко, безгрижно; таме, като че ли се е изправил някой великан и прострял гигантската си ръка над спящата столица, като че ту я заплашва, ту й предсказва велико бъдеще; по-нататък изправил се юнак на гигански кон с разперена левска грива и дигнал сули-ца, като че защищава Търновото от грозни неприятели. Около Хисарът и Трапезица сякаш че са се наредили гигантски старци, обвити изцяло с тъмнопепелява мантия и с открита беловласа глава, с разпуснати дълги бели коси, богато разхвърляни по широките могъществени рамене, умислено приковали поглед в спящия град и в окръжността му, като че съдбините, сегашни и бъдещи, на този град и на цялата страна са някак тайнствени, непонятни за тях и те напрягат всичките си усилия, та дано някак донякъде поне вникнат в тия съдбини, да ги узнаят, да си ги разяснят. Под покритите със сняг клончести дървета, както над дворовете и къщята, така и в околните гористи местности, особено като повяваше сегиз-тогиз вятър и се сипваше от клонищата снежно брашно, сякаш че хиляди светулкави пеперуди играеха по покритата със сняг земя и по въздухът своето нескончаемо хоро, като постоянно биваха съпровождани от хиляди скокливи искрици. По околните малки полета вдигаха се сегиз-тогиз малки снежни вихрушки, които, като вървяха в разни направления и изпущаха светлина, представляваха се като светлини, обвити една около друга змии. А Търновото спеше вече дълбоко. Тишината нощна се нарушаваше само от еднообразното викане на стражарите в кулите „Вардя!“, на което сегиз-тогиз като че нарочно отговаряха из канарите бухалите със своето меланхолично и някак зловещо „бух“, а понякогаж идеше отдалеко-далеко виенето на вълци, прилично на ясно звънтящ и продължителен тръбен глас.

Но Търновото спеше. След веселбите търновското население, като че уморено от тези веселби, предаде се на безгрижно спокойствие, на безгрижен сън, без да мисли за другия ден.

Но в тази нощна тишина, която след безгрижните веселби се показа някак по-дълбока, по-безгрижна, ставаха в Търновото мълчешката бурни работи, работи такива, които бяха следствие или продължение от по-напрежни събития и които, ако не предрешаваха, но без друго подготвяха особени съдбини и за Търново, и за съществуванието на българската държава.

Не спеше царицата. Тя беше жена още млада — около 35— 37 години, но който я видеше през това време, не можеше да не каже, че тя е много по-стара. Отдавна нея захвана да я гризе една дълбоко скрита скръб. Дъщеря на гордия влашки войвода Бесараба, тя беше наследила от татка си и неговата гордост, и неговият независим характер; майка й пък, извънмерно хубава влахиня, беше й дала своята разкошно богата и дълга коса, и своите черни и запалени като разпален въглен очи, и своите тънки сключени черни вежди, и своето малко мургаво, но твърде приятно лице с алени като светлив мержан устни, и своите бели като Маргарит зъби, и своята едра с пълни разкошни форми снага.. В едно надминуваше тя своите родители, именно по умът. И тя беше тъй също извънмерно остроумиа, но нейният ум беше по-положителен, по-някак практичен, многостранен и някак прозорлив. Каквото и да обмислюваше, тя го обмислюваше от много страни, а най-повече от практическите плодове, които би дало за настоящето и бъдещето делото, което обмислюваше. Така също нейната вродена гордост и независимост на характера се изказваха някак не тъй, откакто у родителите й. Тя беше горда, но в дълбочината на душата си. Когато се докачаше от каквото и да е нейната гордост, тя умееше да скрива това, макар и тайно много да страдаше. Нейният широко практически ум даваше й сила много пъти, особено пред важни обществено полезни цели, да накара да мълчи гласът на вродената й гордост и да се обуздава независимостта на характера й. В такива случаи тя страдаше много, но пренасяше тези страдания с твърдост и спокойствие. При най-големите и горчиви за нея лични обиди тя можеше да скрие своите вътрешни мисли и усещания и не само с пълно спокойствие, но и с едно особено женствено добродушие да разисква с оскърбителя си въпроси, от решението на които зависеше доброто на други. В такъв случай тя прекланяше глава и на часа забравяше обидите. Но оставаше тя непреклонна и твърда, когато виждаше, че зло се докарва било на частни хора, било на общи работи. В такива случаи тя тъй също забравяше личните за нея обиди, но не отстъпваше, а безсилна пред по-силните от нея лица и обстоятелства, тя тайно скърбеше и скърбеше дълбоко.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Из „Зиналата стена“ - ЦАНИ ГИНЧЕВ

Преди сто и повече години от днес между високите стени на Петро-Павловския манастир и Костимял се простираше ед­на великолепна и разлата долина, на която двете ребра бяха окичени с всякакъв вид овошки и хубави родовити лозя. През тази долина преминуваше пътят, който води от гр. Велико Търново за гр. Шумен. От пътя на изток, долу, в най-ниското място, течеше една малка водица, която се събираше от изво­рите от околните бърда и потоци. На нея, от двете ѝ страни, се виждаха няколко малки опачници воденички с по един ка­мък, а това показваше, че водата ѝ може да върти един воденичен камък. Тази вода, догде още не е преминала пътя, който я пресича под долината на Брода и води към селото- Драгижево за гр. Елена, се зовеше Костимялска вода, a oт брода надолу — Чертовчица, защото минуваше покрай селото Чертовец, което вече не съществува. Тя слязваше на Велевата воденица; завиваше се малко на юг, после — на изток и при Рибарево, над хаджи Цоневата воденица, се сливаше в Песчанската вода. Оттам течеше към селото Добри дял на лъкатушки и при селото Козаревец се вливаше в р. Янтра. В Костимялската разлата долина казахме, че имаше различни плодовити овошки и лозя, но не сме казали още чии са тези лозя.

Тези лозя бяха на търновските турци и яничарите. Тук във всяко лозе имаше по една къща — колиба. Като казахме ко­либа, да не си помисли читателят, че тези колиби са като ов­чарските и пъдарските, ще кажем, че те бяха къщи на един и два ката с по няколко одаи, оджаци, кьошкове и големи каменни мази (зимници). В тези къщи стояха на стопаните всички потребни неща за лозето като: мотики, лопати, каци, бъчви, делви с маджун и грозденица, съдове за готвене, постилки, по­кривки, джезвета, гюгуми и проч. Лятно време тука летуваха на търновските аги и яничари харемите, като дохождаха от май — когато узряваха черешите, — не се махваха, догде не се оберат лозята и не си сварят маджун, мастакулки, догде не си направят шубеци и грозденица. Около къщите бяха насадени различни овошки и гъсти кло­нести дървета, които обградяваха колибата да не им се видят отдалеч ханъмите, кога ходят около къщи. Около къщята има­ше насечени различни гюлове и трендафили, всякакви цветя и зеленчук за ядене. На тези високи и клонати дървета лятно време висяха люлки от багдатски шалове, на които легнишком се люлеяха най-прекрасните ханъми. Песните на ханъмите се разливаха и се отекваха по цялата Костимялска долина и като се отражаваха в стенето и пещерето, от двете страни, изчуваха се като двойни и тройни и като се разлеяха надолу в равни­ната, към Чертовец и Драгижево, най-после изчезваха в дале­чината на поляните към Лесичи дупки и към Косорака. Цяло лято тук ехтяха песни, даарета, таламбази и тъпани. Гърменето на пушките и пищовите не примлъкваше ни денем, ни но­щем, дори което се чуваше продължителното „а-а-а-а-х!“

Пътят, който минуваше през тази долина за Търново, беше от двете страни обграден с шипки, сливи, брястове и диви кру­ши, заградени със саморасъл жив плет, прорастен и обвит с диви лозини и белоцветна повойна скребър и гориц (хмел) — нищо не можеше да мине през него освен куршумът. Пътникът, като вървеше из този път, от овошките и кичестите дървета, не можеше да види ни къща, ни человек. А ако се намереше някой свободен и любопитен да поиска да погледне накъде се бият дааретата, де се чуват зюлювите и отде дохождат слад­ките упоителни песни на нежните ханъми, куршума твърде лесно го получаваше в челото...

Всеки, който минуваше през райска долина из пътя — тур­чин бил той или християнин, на всяка крачка го побиваха тръ­пки, догде я измине и стигне в селото Шеремет, което беше на южния край на долината на пътя над Търново. Когато убиеха някого в Костимялските лозя, никой не го потърсваше и не смееше да попита за него. Като се отвореше някога дума в търновските турски кахвенета, че някого убили в лозята, всеки отговаряше: „Каквото е търсил, намерил го.. .“ Който ходи да гледа чуждите хареми — куршум му е запла­тата!. . .“ Освен ханъмите тук цяло лято правеха мохабети и търнов­ските аги, а най-вече яничарите. Когато правеха мохабет мъ­жете, жените — харемите — преминуваха на другата страна на долината — на срещните колиби. Мъжете разиграваха кючеци, гърмяха постоянно с пушки и пищови по цели недели; пущаха кьор-фишеци нощно време, а денем често ходеха за зайци из шумака по Арбанашкото бърдо и из силихорските лозя. А ка­дъните от срещната страна пеяха такива песни, които стопяват сърцето и на най-безчувствения хладнокръвен флегматик.. . Не само жена, но и млад мъж или момче не смееше в това време да мине през пътя на долината. Който се излъжеше по незна­ние или по глупост; ставаше жертва на азиатското сладострастие на яничарите... Жените от Лясковец, Драгижево и другите околни села, ко­гато отиваха в Търново на пазар, минуваха съвсем през други пътища, които са далеч от тази долина на сладострастието.

Освен това яничарите, като се напияха с ракия амберия и хардалие, често извличаха кадъни от Търново и ги държаха по цяло лято по лозята, за които често се случваше да се из­секат на късове. Хардалие и басма се намерваше във всяка колиба в маазата. . .

„Икък-канара“ или „Зиналата стена“, както я зъвяха в оно­ва време българите от околните села, се намярваше на югоиз­ток от града Търново, срещу Асеневата крепост, която тогава се зъвеше Хисар, когато обикаляше вечно шумящата Янтра ка­то сребърна извита змия. Махалата под източната страна на Хисаря, която беше сре­щу Икък-канара, беше населена в онова време с яничари, с киришчии и с кечеджии и беше чисто турска махала: там хри­стиянски крак не смееше да стъпи. Тя беше чисто турска махала. Нея я зъвяха още и Френш Хисар, според преданието, от името на френеца Балдуина, ко­гото Иваница (Калоян) посякъл под кулата над Фреиги Хи­сар и му хвърлил тялото в една яма в копривака. Край тая махала, край реката Янтра, на завоя на равната лъка, в онова време бесеха злодейците и набиваха на кол по­литическите престъпници. Същата зяпнала канара е една висока, стръмна, право от­весна стена, на която камъкът е глинясто-песчан, наглед сиво-пепелив и мек за дялане. Под тази стена земята е глиняста и има подземни водни жили, на които водата се стича в реката Янтра. Тези извори в много продължително време — векове, измили и подкопали подножието на тая стена, на които са по­магали и дъждовните порои, и кой знае от какво землетресение се е пръснала и се отделила от венеца на общата стена, която стои и до ден-днешен между отделния ръб и празното пространство на пукнатината. В онова време отцепената ивица беше цяла и имаше на нея една дивачка круша, на която плодът не се береше от никого,, защото никой не можеше да премине през широката пукнати­на, нито пък да се изкачи отдолу по отвесната висока стена на отцепения венец. Широчината на зиналите уста тогава беше около двайсет-трийсет лакти, а дължината повече от двеста и отдолу под ивицата на дъното имаше дупки, през които може­ха да влязват само табашките псета и да дохождат чак до ця­лата стена. Дълбочината от горе до долу, додето влязваха псе­тата, беше в онуй време повече от 20 растези. Любопитните пътници, които се отбиваха понякога от пътя, що води от Шу­мен за Търново, да видят тая отцепена стена, не смеяха да се приближат до устните на вечно зиящите уста, защото щом се подхлъзнеше человек по гладките листа на гъстата белизина, която растеше тогава около стената и се белеше като бял гу­бер, смъртта го прибираше в обятията си начаса. Яничарите, които искаха да очистят някого от тоя свят, яничарин бил той, ерлия турчин или българин, блъсваха го в нена­ситното гърло на зиналия камък и нищо не се знаеше за него.

Цялото произведение 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Отчет за 25 годишната дейност на просветителния комитет при читалище „Надежда“

 Из общински вестник "Велико Търново"-1935г.

В. Търновското читалище „Надежда“ се създаде в 1869 година. То е рожба на проявените от народа ни върховни усилия за духовен подем и национално самосъзнание.

В чл. 1. на първия му устав от същата година се определя назначението на читалището по следния начин:

„Съставянето на читалището "Надежда" в Търново има за цел: а) да спомага за разпространение на просвещението между съгражданите ни и народа ни изобщо и б) да са труди за развитието на вкуса за прочитание помежду ни“.

За постигане на поставените цели, както личи от запазените от онова време протоколни книги за общите читалищни събрания и заседанията на настоятелствата му, още през първата година от неговото съществувание се уреждат неделни сказки урежда се библиотека с читалня, за която се доставят, освен излизащите тогава български вестници и списания в Цариград, но и два на френски език; открива се неделно училище за възрастни; раздават се полезни книги като награда за добър успех на ученици от българските училища в града; подпомагат се бедни деца от същите училища с учебници; отпущат се парични помощи на бедни, но способни млади търновци да продължат образованието си в чужди училища, полагало грижи да се уредят читалища в близките села и градове, а с уредените вече поддържало връзки, като ги снабдявало с книги и периодически издания, изпращани до него от централното народно читалище в Цариград.

Между средствата за обществена просвета, сказките, държани от по-образованите читалищни членове пред членове на читалището в общите негови събрания, били поставени на първо място. В XII общо събрание на читалището, държано на 12 юлий 1870 год., било възложено на настоятелството да се грижи такива сказки да се изнасят всяка неделя. От това личи, какъв интерес са будели тези сказки у интелигентните търновци от онова време. Първа читалищна сказка била изнесена от Д-р Иванчо х. Тодоров на текст: из областта на естествознанието. След него се споменуват в читалищните книжа като най-дейни просветители чрез живото слово от катедрата на читалището тогавашните учители от главното училище: Тодор Н. Шишков, Георги Смилов, Богдан Горанов, а от Петропавловската семинария Недьо Жеков и др.

Редовно е давана тази обществена просвета до 1876 г., когато читалището било затворено, понеже някои от неговите ръководители били подозрени от турската власт в бунтарство.

След освобождението ни читалището възобновява просветната си дейност в 1879 г., като поддържа пак библиотека и читалня и като урежда сказки, представления и литературни забави. До 1887 г. читалищното настоятелство се е занимавало непосредствено с тези клонове на просветната дейност на читалището покрай грижите за общото му управление, обаче, от тази година почва да функционира като спомагателен институт при него театрален комитет, съгласно чл. 15 от устава от същата година, и специална комисия за избор на библиотечни книги, съгласно чл. 16. Това се наложило от разширената дейност на читалището по поддържане културна просвета чрез сцената на новото си здание, направено през 1885 год. и за обогатяване на своята библиотека. Пак при значително нарастване на читалищната просвета чрез катедрата през 1910 година се налага да се предвиди в устава на читалището: нов спомагателен институт — комитет за сказки, който през 1923 година бива преименуван на просветителен комитет. През същата 1923 година нарасналия интерес към запазване старините в града и около града, както и за добро уреждане на съществующия при читалището археологически музей налага да се създаде и археологически комитет с уредник на музея и пазители на старините. В чл. 23 на устава от 1910 година се предвижда в общото годишно събрание да се избира специален 5 членен комитет, на който се възлага да се грижи за уреждане публични неделни сказки. В правилника за вътрешния ред на читалището, изработен през 1912 година въз основа на този устав, сказките вече не се наричат неделни, види се защото се намира за удобно да се уреждат и през други дни на седмицата, както става и досега. В този правилник се предвижда още в началото на читалищната година комитетът да си начертава общ план за предстоящата просветна дейност през годината, а в началото на всеки месец — програма за сказките през месеца. С устава на читалището от 1923 год. дейността на просветния комитет се разширява: в т. б на чл. 20 се нарежда този комитет да се грижи за уреждане на публични сказки и народен университет. Да се прокара системност в изнасяните от читалищната катедра сказки до степен да се дават закръглени курсове по разни клонове от науката, литературата и изкуствата беше идеал за просветния комитет и читалищното настоятелство; обаче, оказа се на практика, че тази идея не може да се приложи при нашите условия. Направиха се опити в тези посоки при участие на лектори местни сили, защото за задържане външни лектори за по-дълго време в града за изнасяне един такъв курс липсваха нужните средства, но се оказа, че липсват слушатели, които да се ангажират редовно да посещават тези цикли от сказки: аудиторията менеше състава си при отделните сказки.

Това наложи да се изостави идеята за уреждане народен университет за по-благоприятно време, а засега читалището да се задоволи с даваните и през миналите години сказки за разпространена просвета, налагана от интереса на посетителите и предложенията на избраните лектори. Затова в устава на читалището от 1931 год. задачата на просветителния комитет наново се ограничава, като съгл. чл. 54, му се възлага да се грижи за уреждане публични сказки, беседи и изобщо за организиране и ръководене на просветителната дейност на читалището. В кръга на тези задължения просветителният комитет от тази година насам се погрижи да уреди, покрай съществуващите от създаването на читалището библиотека и читалня за възрастни, специална библиотека и читалня за деца, за които се учреди и специален фонд. Вън от това той взема редовно участие в уреждане празника на книгата, като устройва изложба на стари и най-нови книги при читалището. Миналата година се направи опит да се открие детската читалня със съдействието на г. г. учителите от първоначалните училища, като се използуват набавените дотогава книжки от детската литература; обаче, неудобствата, на които се натъкна тогава и за премахването на които не можа и досега да се направи нужното, попречиха да се повтори този опит. Срещу това пак при съдействието на г. г. учителите при първоначалните училища се очертаха нови перспективи за дейност в тази посока.

Дейността на просветителния комитет при читалището се прояви по-интензивно от 1921год. насам, макар неговото съществуване да се беше наложило още в 1910 година, от която той навършва до днес 25 годишна дейност. За годините около двете войни, Балканската и Общоевропейската, в книжата на читалището не се отбелязва нищо особено по неговата дейност, пък не можеше и да се прояви през самите военни години.

Според събраните сведения от читалищните книжа, през годините 1921—1934 са изнесени катедрата на читалището 575 народни четения (сказки) и четения на собствени произведения от наши писатели и поети. В тези четения са взели участие 299 лектори, местни и външни, които по професия се разделят на: 75 професори, 61 писатели, 29 общественици и журналисти, 19 лекари, 50 учители, 5 свещеници, 5 инженери и архитекти, 6 офицера, 7 художници и 43 от разни други професии. Общият брой на посетителите се движи от 4222—82520. Имало е години, когато интересът на публиката значително е пораствал. От посетителите болшинството винаги е бивало из средата на училищната младеж, а от възрастните — мъжете винаги са били повече от жените. По години сказките са вървели така: 1921/2—29 1922/23-46, 1923/24-47, 1924/25—39, 1925/26-35, 1925/27-56, 1927/28-57, 1928/29-27, 1929/30-58, 1930/31—47, 1932-41, 1933-43, 1934-50.

През последната отчетна година 1934 (от 1/I—31/ХII са изнесени 48 сказки и две литературни четения. Сказките и литературните четения са изнесени от 33 лектори, които по професия са: 6 професори, 9 писители, 2 общественици, 5 лекари, 5 учители, 1 художник, 5 от разни други професии: чиновници, търговци и др. От началото на 1935 година са изнесени още 8 сказки и 1 литературно четене от 3 писатели, 3 лекари, 1 инженер електротехник, 1 учител, 1 чужденец професор. Тези народни четения, обаче, влизат в кръга на дейността на просветителния комитет за 1935 г.

Голяма стъпка за правилния ход на дейността на просветителния комитет през изтеклата 1934 г. се яви обстоятелството, че на лекторите, които по покана на читалището идеха отвън, като лектори на читалищния съюз, се отне правото за безплатно пътуване, каквото имаха до миналата година. Канени са външни лектори, съгласно начертаната програма на просветителния комитет за дейността му през есента на 1934г. и първите месеци на 1935 година, обаче, не се отзоваха на поканата, като по разни причини я отклониха. Дано скорошното застъпване от страна на управата на Върх. читалищен съюз пред Министъра на просветата помогне за възвръщане досегашното положение за подобрение условията за дейността на комитета. 

Грета Костова-Бабулкова  
 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Венета Рашева — Ботева, съпругата на Христо Ботев

Венета и Иванка Ботеви, Женева- 1892 г

Венета Стоянова Минчева Визирева е родена в Търново в 1847 година. Точната дата на раждането ѝ не е засвидетелствувана от някакъв документ; приема се тази, която е отбелязана на плочата на гроба ѝ в Търново-1847г. За баща ѝ Стоян Минчев Везирев, търновски търговец, нямаме много сведения. Бил е заможен човек и чрез брака си се свързва с друго заможно семейство, от което произхожда майката на Венета. За родословието ѝ по майчина линия имаме сведения, които стигат до дядо ѝ Пенчо Рашев. По занятие кожухар, Пенчо Рашев бил измежду заможните търновски занаятчии. Жена му Иванка Кермекчиева е сестра на благодетеля на народната просвета Петър Кермекчиев. Те имали четири деца: две момчета и две момичета Единият син на Пенчо Рашев е Панайот Рашев, бъдещият букурешки български владика, а другият — Тодор, поминал се в Търново в 40-те години на миналия век. Дъщерите им били Юца, омъжена за Москов, и Кица, омъжена за Стоян Минчев Везирев. От брака на Стоян и Кица Везиреви са четирите им деца: три момичета и едно момче. От тях Мариола е най-голямата, след нея е Венета и Анастасия и най-малък е бил брат им Кирил, по-късно д-р Кирил Рашев или както го наричали д-р Кируш Рашев. За детството и моминските години на Венета не разполагаме с много данни. Пък и какво можеше тя да разказва за ранната си младост, когато по-късните преживявания са изместили всичко друго и за които винаги и тя, и другите са предпочитали да говорят. Като всяко момиче и тя е трябвало, според патриархалните традиции, да се готви да бъде домакиня и майка. Тя е трябвало да се омъжи на 17 години (в 1864г.) и не по свой избор и сърдечно влечение, а по избора на родителите ѝ. Задомили я за богатия търновец Дончо Стефанов Петров, когото родителите харесали. Той бил „прибран човек, не се губел по механите” като други мъже. От гледище на родителите, жената е трябвало да бъде предоволна от този избор. И наистина, семейството живеело не само добре, но дори и охолно. Дончо Петров бил сарафин и печелел много. Но у младата жена доста рано в брачните години нещо се прекършило. Само материалното благополучие не е могло да я изпълни със задоволство и със сляпа покорност към господаря на дома. А в нейните очи той наистина бил пълновластен господар, човек с „ориенталски дух”, както някога са се изразявали за такива лица и характери. Богатият търновец се отнасял с жена си като с „някаква си там ханъма”. Не споделял нищо с нея и ако Венета със страх го е запитвала за нещо около работите му, той троснато ѝ отговарял „да не се бърка в мъжките работи и да си гледа тенджерите”. Дончо Петров бил наистина с тежък характер, несговорчив, мълчалив, затворен в себе си. Както и да се мъчела да му угоди младата съпруга, той винаги недоволствувал. „Сърцето му беше студено”, казваше за него баба ми Венета. А и внукът му професор Христо Гандев ми довери, че дядо ни Дончо е имал „гръмлив характер”. А нима в онова време той е бил единственият мъж, който се е отнасял така с жена си? За колко много други е разказвано, че са проявявали още по-голям деспотизъм в семейството си, но че съпругите им са носели безропотно такъв семеен хомот, стига само да са били материално осигурени. Венета обаче не е могла да се помири с отношението му към нея. Тя отрано е проявила характерната у нея черта да пази човешкото и женското си достойнство, да не се оставя да бъде третирана като „ханъма”, да се измъчва от мисълта, че между нея и съпруга ѝ не се е създала духовна връзка, която е най-главна предпоставка за добър семеен живот. Дори и когато година след техния брак се ражда синът им Димитър, мъжката рожба, която тъй силно радва и нея като всяка майка, блазнена от мисълта, че детето ѝ ще расте при добри условия — дори и тогава Венета не е могла да се помири с положението си на съпруга, безропотно зависима от мъжа. Тя търпяла, мълчала, също затворена в себе си, но накрая не издържала и стигнала до твърдото решение да се раздели с мъжа си. А за да се реши на такава смела постъпка в онова време, при тогавашните нрави и пълна зависимост на жената от мъжа, тя е имала упование, че ще намери опора у вуйчо си Панарет Рашев. Брат ѝ Кирил, забягнал млад в Русия, взел руско поданство, но на своите се обаждал само от време на време. А владиката, освен писма, често им изпращал пари и армагани. На няколко пъти той канил Венета да му гостува със сина си, но Дончо Петров не искал и да чуе да пусне жена си да се шляе из Букурещ. Майката е знаела, че дъщеря ѝ не е щастлива в брака си, но на нейните оплаквания отговаряла, че такъв ѝ е бил късметът, че това си е женското тегло и че имало и по-лошо. Когато Венета ѝ съобщила непоколебимото си решение да напусне мъжа си, майката не само че не дала съгласието си за това, но започнала да я увещава да остане при него. Знае се, че в такива случаи майките по онова време са съдили дъщерите си да не помислят дори за подобно нещо, като са употребявали заплахи и всички средства, за да преломят волята и намерението им. А Венетината майка не е могла да стори нищо повече от това, да моли настоятелно дъщеря си да не прави тази неразумна, според нея, стъпка в живота си. Накрая решила да я пусне да замине при вуйчо си, като смятала, че той ще я вразуми и тя отново ще се върне при мъжа си. Но, както ще се види по-нататък, останала излъгана. Въпреки волята на майка си, един ден, когато Дончо Петров отсъствувал от Търново по работа, младата му жена грабнала бохчичката си с най-необходимите ѝ вещи, взела тригодишния си син Димитър, простила се със склонилата да я пусне майка, която я изпратила до прага на къщата, благословила я и ѝ пожелала „на добър път”, и се озовала в Букурещ. Това е станало в края на 1868г. Помърморил вуйчо ѝ, владиката Панарет Рашев, че е оставила мъжа си, но се съгласил да остане да живее при него. Размислил е може би, че и за нея, и особено за сина ѝ не е щяло да бъде по-добре в поробената родина, отколкото тук, в свободна страна. А направил си е може би и „тънката сметка”, че вече шейсетгодишен ще предпочете свой човек — сестриницата си, да води домакинството му, вместо да го остави в чужди ръце, и най-вече, че тя ще държи ключовете. В богато обзаведената митрополия имало много прислужници, кочияш, каляска, коне. На трапезата се слагали обилни и вкусни ястия; обичал дядо владика да си похапва, но и да гощава. Не минавало и ден без гости на трапезата. Разбира се, това са били заможни и богати хора от българската емиграция в Букурещ, а и знатни румънци и духовни лица с висок сан. Венета по цял ден „не подгъвала крак”, нейната ръка се чувствувала навред. Сръчна и с вроден вкус, с усет и умение да подрежда, да създава приятна и приветлива обстановка и атмосфера в дома си — такава съм я запомнила и аз от най-ранно детство. Не мога да не си спомня без особено умиление, макар тя да беше вече стара жена, чийто образ е все още пред мен, как всяка сутрин приготвяше застлана със снежнобяла покривка маса, поставяше на нея лъснатия, като златен, самовар и нареждаше стъклените чаши, в които ни наливаше ароматен чай, запарен и приготвен най-изискано преди да бъде поднесен. След като майка ми беше починала, баба Венета отново съживи осиротелия дом и внесе в него топлина и уют. Както личи и на снимката от онова време, Венета е стройна, но не много висока. С правилно сложен и гъвкав стан, пъргава, чевръста, а и сръчна, тя, както ще видим, не се е спирала пред никаква трудна домакинска работа и за всичко е намирала време и сили. Тези качества беше запазила и в късната си възраст, преди да я налегнат последните старчески години. А с проницателния си поглед виждаше всичко и всяваше респект. По характер тя беше корава българка и сърцата жена. Не беше студена и ни най-малко — затворена за чуждото страдание и нещастие, но беше строга, дори сурова, когато и на мене даваше урок по възпитание. Баба Венета не приказваше много, мразеше хвалбите и празнодумството. Не обичаше преструвките и глезотиите. Не ме е милвала, нито ме прегръщаше, а да ме целува — това ѝ беше съвсем чуждо. Но някогашните баби и майки не са проявявали подобни нежности, колкото и да са обичали децата си. Те мъдро са знаели, че дете, което е носено все на ръце и е расло на скут, се разглезва. И Венета не е била излишно нежна към децата си, но не скриваше, че с такава здрава педагогика е отгледала и сама, без баща възпитала деца, с които се гордееше. Да добавя сега, за да не се изтълкуват неправилно тия мои думи — тя не е била прекалено нежна, но грижлива майка, изпълнена с голяма обич към децата си. У баба Венета, не само според нас, близките ѝ, а и по преценка на търновци и други, които са я познавали, имаше изострено социално чувство, засилено и доразвито след съвместния ѝ живот с Ботев. И когато е била материално добре, и когато е живяла в оскъдица и лишения, тя е била отзивчива към всеки, който е изпитвал нужда или е страдал, и с каквото е могла и доколкото е могла, обичала е да помага на другите. Следващите четири-пет години протичат спокойно за нея и Димитър и ден по ден се изнизват. Тя неуморно и с умение ръководи голямото домакинство на вуйчо си. А той, както казах, е много доволен от нея и към сина ѝ проявява голямо „благоволение”. Обикнал го и когато ходел в чужбина, на него носел най-много подаръци. Доволна и щастлива била Венета, че синът ѝ расте край нея и че нищо не му липсва. Когато той навършил 7 години, бил записан ученик в румънско училище; такава била волята на владиката и майката не се противопоставила. Междувременно, докато Венета била в Букурещ, починала майка ѝ, а баща ѝ се бил поминал по-рано, още когато е била в Търново. Кога точно се е поминала майка ѝ, не може да се установи. Но три години след като е отишла в Букурещ, на Венета се наложило да замине за Търново, за да се погрижи за къщата, останала празна след смъртта на майка ѝ. Това научаваме от кратки писма, запазени в архива на Панарет Рашев. Доброволно приела този начин на живот, тя не е проявявала неблагодарност и се е помирявала до момента, в който спонтанно, но всеотдайно е показала, че не е угаснал пламъкът в сърцето на жената. Идва преломният момент в живота ѝ, който ще я тласне в съвсем друга посока и ще изиграе решителна роля в бъдеще за нея и за детето ѝ. Димитър в румънското училище учи уроците си и играе с другарчетата си румънчета. Но нали в долния етаж на дома се учат български деца от учители българи — Димитър обичал в свободното си време да разговаря и играе с тях и се чувствувал като в родна среда. Всеки път, щом се откъсне от къщи, ако те са на двора, той е при тях. А това радвало и майката. През септември 1874 година в училището идва нов учител. Раздвижват се учениците, те се срещат с „много строг даскал”, но добър преподавател, който ги учи на неща извън уроците. И децата го обичали. Тази промяна в долния етаж намира отзвук по различен начин и в горния. Всеки от обитателите му различно ще посрещне вестта за новия учител — детето по разказите за него на българските ученици, майката отначало с нескрито любопитство да го опознае, владиката — знае се как! Скрити за нас остават запознаването на Венета с Ботев и първите им срещи. На мене, малката ѝ внучка, по-късно девойка, тя не е разказвала за това, не е откривала първите си сърдечни трепети по него и пред никого от близките си. И тя, като всяка жена, до смъртта си е пазила някои спомени, които не е споделяла с никого, за да не наруши обаянието от тях и да не подхранва чуждото любопитство към съкровени за нея чувства и изживявания в младостта ѝ. Запознанството им е станало, когато Ботев е бил учител в българското училище в Букурещ. Предава се по различни спомени, някои с претенция за разказани от нея, че на един празник, когато владиката по обичай след църковната служба приемал гости от българската колония в Букурещ, дошъл и Ботев. В този ден и самата Венета, пременена, поднасяла сладко и кафе на гостите. В един момент погледите им се срещнали и пламенният поглед на Ботев към нея решил съдбата им. Или, според други, че когато тя минавала край печатницата на Каравелов, Ботев, който седял с другари пред нея, се заглеждал у владишката сестриница и че един ден я настигнал, обяснил ѝ се и оттогава започнала сърдечната им връзка. Но във всички подобни сведения — различни, неточни или със свободни притурки, единодушно се подчертава взаимната любов на Ботев и Венета още от първите им срещи. Тя не отслабва, а се усилва още повече през време на краткия им семеен живот и отеква все така дълбока и пламенна в писмото на Ботев от „Радецки”. От всички съвременници се знае, че Ботев е давал душата си за хъшовете, че с тях е поделял всяка пара, че бил готов да гладува и да даде залъка от устата си, стига да може поне с малко да задоволи нуждите и глада им. Поддръжник на тактиката за помощ на въстанието с чети и отвън, той скъпи всеки български емигрант, който при даден знак е бил готов да тръгне за родината и да пролее кръвта си за нея. Ботев не е останал безразличен към младата жена, споделя любовта ѝ, отвръща на чувствата ѝ с нежност. Когато тя разбира теглото на хъшовете, за които той непрестанно мисли и говори, започва скрито от владиката да носи за тях нещо за ядене или чорапи, ризи и други дрехи. Грижела се е да поддържа чисти и спретнати и дрехите на Ботев. А това нейно отношение към хъшовете още повече засилва обичта на Ботев към Венета. Сестра ѝ Мариола, която също е живяла известно време при вуйчо си, както говори внучката ѝ Мария Паскалева, разказвала, че Ботев бил луд по Венета. Не остават обаче тайна за владиката и помощта, която е оказвала на хъшовете, и срещите ѝ с Ботев, с когото вече се разбрала, че ще се задоми. Когато Ботев напуснал училището през ноември 1874г., тя не прекъсва връзката с него и не спира да дава на хъшовете храна и дрехи. Водена от родолюбие и изпълнена с жал за обреклите се на лишения хъшове, когато при мисъл за тях залците започнали да ѝ присядат, тя, без да му мисли какво би станало, ако владиката научи, започнала да отделя от храната, която се приготвяла в дома, и тайно да я праща по доверен човек, слуга в митрополията. Но станало така, че тъкмо този „доверен” човек престанал да изпълнява нарежданията, които били негови задължения, „вирнал глава”, защото знаел тайната ѝ, и тя се скарала с него. Озлобен, по-късно той издава всичко на владиката. Когато вуйчо ѝ се завърнал от Виена, последиците от клеветите на много недоброжелатели не закъснели да се изсипят върху главата ѝ. „Дядо ти владика ме повика в стаята си, вика и крещя по мене, и по Христю”, разказвала Венета. Той започнал да я заплашва, да прави, всичко възможно, за да сломи упорството ѝ. Но нито острите му думи, нито загатванията му, че ще гладува, нито хулителните думи, казани за Ботев, не са могли да ѝ повлияят. Тя мълчаливо слушала, не е искала да се покаже неблагодарна за грижите на вуйчото за нея и детето ѝ, но слушала най-вече гласа на сърцето си. Та Венета е била млада, нямала ли е право да си намери и тя другар, все така ли да живее при вуйчо си и да вехне! А че давала от храната, това ни най-малко не се отразявало на изобилието и на разточителното пилеене в дома. Давала я на народни хора, а не на „хрантутници”. Много ѝ се искало да вдигне глас срещу ония, които на думи били силни, когато говорели за поробена България, и да защити тези, които са обрекли живота си да служат на освободителното дело. Веднъж в Търново тя пренебрегнала еснафските предразсъдъци, сега втори път ще се откаже от всичките удобства във владишкия дом и ще предпочете да сподели грижи, ако трябва и лишения, с любимия си мъж. Въпреки категоричната забрана на владиката да се среща с Ботев, Венета сполучила да се измъкне тайно, да се види с любимия и да му разкаже за „голямото викане” на вуйчо ѝ и гръмогласните му заплахи, които не останали скрити от цялата прислуга, и за това как тя престанала да се държи към нея с уважение. Как вуйчо ѝ забранил да се среща с този „харамия”, за когото я предупредил, че ако научи, че пак продължава срещите си с него, да му се маха от очите. Ботев я изслушал и веднага отсякъл: „Иди си вземи Димитър и тръгвай с мен още сега!” Тя чула само това „Иди си вземи сина” и сякаш камък паднал от сърцето ѝ. Като че топла вълна я обляла, че така просто и по човешки той приел детето ѝ. Идело ѝ да му целуне ръка, но от радост и вълнение мълчала — „просто като че бях онемяла”. Облекчила се майчината душа, че Ботев с отворено сърце разсеял всяко съмнение у нея. Но не бил дошъл удобният момент да отиде при него. Казала му, че по-добре е това да стане, когато владиката замине за странство; той я послушал и се съгласил да бъде така. В късни старини баба ми често страдаше от главоболие и имаше повече нужда да се навърта някой около нея. Когато веднъж, останала сама в къщи, ѝ слагах хладни кърпи на главата, с болка, но и разнежена от грижите за здравето ѝ, тя се унесе в спомените си и заразказва. Започна с това, че ме жалела, като ме виждала да раста без майка, че знаела какво е майката, особено за едно момиченце, и че съжалявала, задето ме е гълчала, за което отпосле се каела. Беше се върнала майчината ѝ нежност от младини. И продължи разказа си как се е събрала с Христю (тя винаги го наричаше така — Христю). „В едно сандъче си сложих само най-необходимото; всички копринени дрехи, кадифета, фистани и гиздила оставих, защото знаех къде отивам и нямах нужда от такива разкоши”. Домъчняло ѝ само за едно контошче от кадифе, гарнирано с кожи от белка; тези кожички били донесени подарък от владиката от Русия. „Много ми приличаше това контошче, а и топло ми държеше, но и него оставих, като го огънах в бохча и го покрих с много орехова шума. След години, когато пак се върнах при дядо ти владика, то беше още там и добре запазено. От него направих на сина си и на дъщеря си калпачета — мене ме беше слана попарила и ми беше чудно как съм жалила някога за такова нещо.” Натоварила на една каручка сандъка си, повела за ръка Димитър и обърнала гръб на владишкия дом. Нейното желание било да се венчаят по обичая в църква, но Ботев не искал и да се помисли за това. Дадената от него дума била по-силна от църковния обред. И тя разбрала, че повече трябва да вярва на думата му и да се уповава на обичта и взаимното доверие, отколкото на формалния църковен брак. Верният ѝ усет не я излъгал, че може да има доверие в него. Но хубавият народен обичай бил спазен. Вечерта била направена сватбена трапеза, на която се събрали хъшовете, гощавали се, пели се песни, играли се хора. Разкошът и охолството във владишкия дом биват заменени, и да не вземем в най-силния им смисъл думите на Андонов, с най-скромна обстановка, в която постепенно ще бъдат внесени някои подобрения. Но Венета умее да се пригажда, без да роптае, към всички условия, стига сърцето да е пълно. А детето, като всички деца, също свиква с всичко, само да е с майка си. Но как то ще погледне на него отначало. Още преди да се съберат, Ботев често е запитвал майката как е момчето ѝ, как върви в училище. С майчина гордост тя му казвала, че е добро и умно момче. Ботев гледал да не оставя семейството си да търпи лишения. И когато е имало, голямата тенджера с мръвки вряла на огнището, както тя обичаше да се изразява с битово оцветена реч. А когато е нямало нищо, или съвсем малко, те двамата се задоволявали с какво да е, но той се грижел детето да бъде винаги добре нахранено. Често, когато позакъснеел, при връщането си в къщи питал: „Детето нахранено ли е?” Когато през една коледна ваканция бяхме на гости у баба в Търново, тя ни поднесе една изненада. Беше сварила бобена чорбица, отгоре поляна със суров зехтин, както я правеше, и с люта чушка, както я е обичал нейният Христю, и ни насипа в пръстени грънчарски панички. Баща ми я попита защо не като друг път — в порцеланови, а в пръстени панички поднася чорбата. „За да си спомниш за ония дни в Букурещ, каза тя, когато ни събираше и една обща паница и ако отсипехме на тебе повече бобец, ние двамата гонехме с лъжиците бобчетата в чорбата. Ех, хубаво време беше тогава!” — добави баба ми и ни подкани да започваме, докато чорбата е топла. Баба се дразнеше много, когато се пишеше или говореше, че Ботев пиел, че се губел по кръчмите и други подобни твърдения. Докато са живели заедно, тя не е запомнила той да е пил. Ако на софрата имало вино, обикновено, когато е идвал гост, и Ботев за компания е сръбвал, чашата му оставала винаги недопита. Не обичал да ходи и по кръчмите, освен по работа, и да си губи времето в тях или където и да било. Това са на „хак ерине” приказки, вмяташе тя турския израз за не на място приписвани навици на Ботев. Не е ставало никога и дума той да е пушил. Но, ако е имал една страст, тя е била кафето. Особено когато работел в печатницата или пишел на масата, той пиел кафе с чаени канчета, за да се ободрява. Венета се оказала не само добра съпруга и домакиня, но всякак се стараела да не пречи на мъжа си в работата му. Тя никога не му държала сметка къде ходи, защо понякога се губи дни и нощи или пътува по народните работи. Доколкото той ѝ е поверявал или е слушала от разговорите му у тях с негови сподвижници, тя е съчувствувала на делото им, защото е знаела за какво те работят и какво подготвят. Разбира се, големите и конкретните планове не са ѝ били известни, а и не е било необходимо тя да ги знае. И Венета мъдро не е настоявала мъжът ѝ да я посвещава във всичко. Достатъчно било тя с всяко свое действие да спомага да има сговор в семейството ѝ, изградено на взаимна обич и крепено с доверие и пълно разбирателство. И когато била в напреднала бременност, работата не ѝ тежала. Щастлив се чувствувал и Ботев, че ще стане баща. Няколкото месеца (последни от живота му) в 1876г. са най-неспокойни и изпълнени със събития за Ботев, но и очаквано радостно събитие за него и жена му. Те са времето, когато, както пише в споменатото писмо до Т. Пеев, „въпросите са решени, целта обозначена, времето и разстоянието определени”. И на твърдото му решение да излезе „на борба със стихиите”. На 20 април заминава за Русия за оръжие, хора и пари — в Одеса, Николаев и Кишинев, отдето се връща на 1 май. На 5 май издава първия брой на в. „Нова България”. В началото на май прави последни приготовления за организирането на четата, която ще поведе през Дунав. По това време, на 12 април 1876г., се ражда дъщеря му. Но малко му оставало да ѝ се радва, защото наближавал уреченият ден, когато завинаги ще се раздели със семейството си. Жена му не подозирала нищо. Само, както тя разказваше, „В последно време Христо не догъваше коляно, обикаляше града, събираше хората, хортуваше им възбудено. Беше като пиян и не се сещаше да тури залък в уста. Бузите му хлътнаха, а от умората се изрязаха сенки под очите му. Чудех се какво става с него.” Дошъл часът на раздялата. На 13 май след трогателното прощаване с майка си, която според Зах. Стоянов знаела къде отива, но го заклела да не взема със себе си Кирил, Ботев трябвало да се приготви за още по-тежка раздяла със семейството си. Той нищо не бил казал на жена си. Излязъл рано сутринта и се върнал привечер. Казал ѝ, че ще пътува за Бръила и Галац, а може да отскочи и до Гюргево, и че ще се бави няколко дена. Не било за пръв път да тръгва за някъде и сега тя повярвала, че ще ги остави за малко. Преди да тръгне обаче, той на два пъти се връщал да целува Иванка. „Нещо парнало по сърцето” Венета, защото винаги, когато заминавал за някъде, Ботев се сбогувал много топло с нея, а този път се простил някак набързо и като че избягвал да я гледа в очите. Но тя отдала това на унесеността му през този ден. Последните думи, които ѝ казал, били: „Гледай Иванка” и вратата се хлопнала след него.

На „Радецки”, между Никопол и Оряхово, когато параходът се спирал сред Дунав за 1—2 часа, Ботев написал писмото до жена си Венета. „Мила ми Венето, Димитре и Иванке! Простете ми, че аз не ви казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачите, а вашите сълзи са много скъпи за мене! Венето, ти си моя жена и трябва да ма слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да та не оставят и тие трябва да та поддържат. Бог ще да ма запази, а като оживея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те Христо 17 майя 1876. „Радецки”.

 Тепърва пред Венета ще се изправят ред трудности и изпитания. И на първо място — материалните затруднения. Когато тръгнал за Гюргево, Ботев не е могъл да ѝ остави нещо. Разчитал е на обещанието на приятелите си. Наистина, тя била подпомогната на няколко пъти от Българското централно благотворително общество. Но това не стигало, за да се издържа тричленното семейство. Нуждата заставила Венета да се обърне към вуйчо си. В нейно писмо от декември 1877г., което беше открито през 1964г., се вижда в какво тежко материално положение се е намирала, за да се принуди да се обърне към него, макар той, дори и като е знаел колко голямо е теглото ѝ, да не е разтворил милостива десница. Вуйчо ѝ е смекчил сърцето си, защото тя останала в Букурещ, а и по-късно той я подпомогнал и възвърнал благоволението си към нея. През много затруднения протича по-нататък животът на тази издръжлива майка, докато дочака да види децата си така, както е желаела. Част от грижата ѝ е отнета, когато Димитър, заедно с Боян Ботев, бил изпратен със средства на БЦБО да се учи в Русия. Останала сама с малката си дъщеря на ръце, изпълнявайки с любов заръката на Ботев „гледай Иванка”, Венета дочакала в Букурещ свободата на родината си. Веднага след Освобождението тя решила да се завърне в Търново, където смятала, че ще може да се изхранва. Както се вижда от писмото ѝ от декември 1877г., владиката се бил съгласил да ѝ помогне малко, за да си отиде в Търново. А този път той ѝ изпратил пари по калугер и с поръка веднага да заминава. Завърнала се в родния град около средата на 1878г., след като били изминали десет години откакто го напуснала. Големи промени в него нямало, но те се чувствували у хората там, както навред в страната. Тя дошла да си отдъхне, но я очаквали и нови грижи и тревоги. Отначало се настанила да живее при сестра си Мариола в къщата ѝ в „Долната махала” (отсетне „Асенова махала”, а сега — „Асенов квартал”). Мариола била омъжена за Хаджи Никола Цанков, заможен кожар. Били бездетни и осиновили едно момче на загинали родители от с. Добри дял. Двуетажната им хубава къща над самата река в основата на „Трапезица” е запазена и сега на ул. Индустриална № 7 (предишен № 9), съвсем близо до моста между „Царевец” и „Трапезица” и недалеч от стария мост, който се намирал по-надолу. Мястото е много живописно и е било особено приятно за малката Иванка. Но наскоро те го напуснали и се настанили в бащината къща на Венета на ул. „Пролет” под бившата търговска гимназия (къщата сега не е запазена). Скованите от предразсъдъци търновци не прощавали на Венета нито първото ѝ заминаване за Букурещ, нито завръщането ѝ с детето от мъж, с когото не била венчана. Първата ръка, която ѝ е протегната покровителствуващо, била на учителката-пенсионерка Иваничка. Венета не обръщала внимание на клюките и страненето от нея; главната ѝ грижа преди всичко била Иванка. Запретнала се да работи „чуждо” (по чужди къщи), за да я гледа, и както винаги, работата не ѝ тежала: „Честно си изкарвах прехраната и мислех само за Иванка, да е сита и топло облечена през зимата. Хич не обръщах внимание на одумките и подмятанията”, говореше тя. Освен това, като бедна жена на поборник, по разпореждане на окупационните власти, на първо време била подпомогната със скромна помощ от държавата, тъй като още не бил издаден закон за отпускане на пенсии. Но към края на 1879г. тази помощ била спряна и Венета се намерила отново в затруднено положение. Тогава търновецът Киро Тулешков, приятел на Ботев още от ученическите години в Одеса, купил от Венета печатарската машина на Ботев и на 16. I. 1879г. я настанил в помещението на турската кадийница, сега читалище „Надежда”. И на Венета Ботева била отпусната пенсия от 30 лева месечно. „За какво по-напред”, както казваше тя, са могли да ѝ послужат тия пари. Идело ѝ да се откаже от тях, но преглътнала горчивия хап и приела пенсията. Иванка растяла, разходите се увеличавали, всяка пара била необходима. Отпосле тя е правила постъпки, за да се увеличи пенсията ѝ на 60 лв. месечно. Въпреки ясното положение, Народното събрание не удовлетворило молбата. Венета Ботева и дъщеря ѝ продължили да живеят в лишения. С друга молба на Венета от 12 ноември 1894г. до председателя на Народното събрание пак се иска увеличение на пенсията ѝ. "Като съм изпратила дъщеря си Иванка да се учи в Женева, а пособието, което негово царско височество ѝ отпуща, наедно с 30 лева пенсия не са достатъчни за нейното поддържане, а аз не притежавам големи средства, затова най-покорно моля почитаемото Народно събрание, като земне предвид заслугите, които баща ѝ Христо Ботев е принесъл на отечеството ни, и незначителната пенсия, която получавам, да благоволи да ми увеличи пенсията, за да мога да улесня издържането ѝ в странство." Като разбира, след дълго бавене на молбата ѝ от 12 ноември 1894г., че няма да бъде удовлетворена и като вижда безразличието, с което се отнасят към молбите ѝ и несправедливото отпускане на пенсии, Венета изпраща до председателя на Народното събрание на 17 ноември 1895 година следната протестна телеграма: "Прочетох във вестника, че съм искала увеличението на пенсията ми от 30 на 60 лева. Имам чест да Ви съобщя, г. председателю, че прошението ми е предадено невярно, тъй като не съм определяла сумата. Понеже събранието е отложило разглеждането на прошението след узнаване на състоянието ми, чест имам да уведомя почитаемото народно представителство, че аз съм подала прошение не защото нямам средства за преживяване, а защото исках да кажа колко получава жената на Христо Ботев, чиито заслуги спрямо нашето отечество са, мисля, по-достойни от заслугите на тези, към които народното представителство се е показало толкова щедро, като им е отпущало по 500—600 и даже 1000 лева месечно. Нима почитаемото народно представителство мисли, че досега с тези 30 лева месечно ми е било възможно да се издържам и че 30 лв. са достатъчно възнаграждение? Нима българският народ така цени заслугите на своите синове, които са паднали жертва за отечеството?... Докога ще съществува тази грамадна разлика в пенсиите? Аз се отказвам от своята нищожна пенсия и изказвам моето искрено желание да се разпределят всекиму според заслуженото и мола Вашето разпореждане за отнемането ѝ. С почитание: Венета Хр. Ботева" Копие от телеграмата ѝ било изпратено и на софийския вестник „Млада България”, в бр. 46 на който от 21 ноември 1895г. е било обнародвано. Редакцията прибавила и коментар към телеграмата. В него се казва: „По-тежка и по-заслужена плесница от тая едва ли би могла да се даде на днешното Народно събрание, а главно на Стамболовите народни събрания.” Но как е щяла да свърже двата края и как е щяла да се погрижи за образованието на Иванка, която вече е тръгнала на училище, Венета не е могла да си представи, ако не е бил вуйчо ѝ. Когато Михаил Димитров пише за срещата си с нея в 1915 година, той подсказва отговора на тези тревожни въпроси: „Тя изказа, пише Димитров, учудването си, че толкова много се интересуват от Христо Ботев и толкова много книги били написани за него, а детето и съпругата му щели да умрат гладни” ако не се бил притекъл в тяхна помощ вуйчо ѝ. От тия думи трябва да съдим, че Венета Ботева си е отишла от тоя свят огорчена, толкова повече, че Народното събрание към някои е било много щедро...”. Баба ми отбягваше да говори за нищожната пенсия, която ѝ давали. Когато е заговорвала за нея, тя я е наричала „някаква си там милостиня”. А предварително е знаела, че молбата ѝ няма да бъде удовлетворена от Народното събрание, председател на което бил Стамболов. С горчивина е трябвало да вижда, че Стамболов, когото е хранила в Букурещ, когото Ботев е обичал много и се е възхищавал от ума и способностите му, се е отвърнал от нея. Когато веднъж го срещнала из търновските улици, той вече големец, я погледнал, като че никога не бил я виждал, „обърнал си главата и файтонът му отминал”. Отношението ѝ към Стамболов и неговото управление, както и на сина и дъщеря ѝ, е останало непроменено — отрицателно. Дори и когато е трябвало от учтивост да запазва протоколни форми на отношение, тя не е могла да възвърне някогашната дружелюбност към него в Букурещ и никога не се е обръщала лично към него в молбите си по пенсията ѝ. А Стамболов, както и други управници, са използували и името на Ботев, и неговите близки с оглед на личните си интереси, като често пъти се показвали заинтересувани за участта им, а на практика чрез официалните органи са проявявали незагриженост за тях. Но да се върнем към последователния ход на разказа си. До 1885 година вуйчото оставал непримирим. Дори и когато Венета в това време действувала за отпускане на пенсия, която заслужавала, и дирела неговата помощ за въздействие върху църковните среди в Търново, които също ѝ прости, че „не е минала под венчило”. Но годините му вече натежавали. Той сам не можел да се оправя и отново помислил за сестриницата си. Кой друг, освен нея, би могъл да го гледа добре. През 1885 година той пратил вест, че ѝ „прощава напълно”, канел я да отиде пак при него с дъщеря си, която щял да настани в пансион. Нараненото достойнство на Венета навярно не е щяло да ѝ позволи да се върне при него, но е трябвало да мисли за Иванка, за децата си. И тя склонила да замине за Букурещ. Там отново взела ключовете в ръка във владишкия дом и поела грижите за 77-годишния си вуйчо. Иванка била настанена в пансиона на мадам Брок. Две години престояли майката и дъщеря ѝ в Букурещ. През това време Панарет Рашев съвсем отпаднал. Силите му го напуснали, умът му отслабнал, започнал да говори не много редно, не можел да направи нищо без Венета. И владиката ще ѝ се отблагодари. В 1887г. той починал, а тялото му било пренесено в Търново за погребение. За там заминали и Венета и Иванка. За Венета и децата ѝ било отредено наследство от владиката по завещание. Но освен това тя получила и пари в наличност (наполеони) и ценни книжа от австрийски заеми. Изпълнението на завещанието се забавило доста дълго. Тъй като разноските по издръжката и образованието на децата ѝ се увеличавали, тя настоявала пред изпълнителите на завещанието, между които бил и Евлоги Георгиев, по-скоро да се отвори завещанието на вуйчо ѝ, за да може да види на какво гради плановете си. Уреждането на завещанието станало едва през 1898г. Но още щом се завърнала в Търново след смъртта на вуйчо си, Венета се погрижила да се нареди, за да може децата ѝ да продължат образованието си.

С парите, които получила от вуйчо си, вън от завещанието, тя си купила къща в центъра на града, построила два етажа над нея и два магазина за доход, тъй като ги дала под наем. След дълги теглила майката и дъщерята се настанили в свой дом.

Днес на фасадата на къщата (на ул. Ст. Денчев № 2) към улицата, в средата има паметна плоча с надпис: ДОМ НА ВЕНЕТА – СЪПРУГА НА ВЕЛИКИЯ ПОЕТ И РЕВОЛЮЦИОНЕР ХРИСТО БОТЕВ – И НА НЕГОВАТА ДЪЩЕРЯ ИВАНКА ОТ ПРИЗНАТЕЛНИТЕ ПОКОЛЕНИЯ 1948г. Иванка продължава учението си. Димитър довършва наскоро учението си в Русия. Майката живее с техните успехи, единствената ѝ грижа е те да получат високо образование, както е мечтаел Ботев. Разумно разпределяли и харчели, главно тези средства са послужили за по-нататъшната издръжка на децата ѝ. Редуват се радостни дни за Венета, когато децата ѝ са около нея, и особено след като най-успешно са завършили висшето си образование. Тя споделя всички прояви на дъщеря си, симпатизира на социалистите и на македонското революционно движение. Неведнъж в къщата си подслонява македонци-изгнаници и революционери. Къщата, която купила, била на Велчо Джамджията. Първоначално тя минала като зестра на дъщеря му Тодора Петкова Медникарова, после била на Тодор Бостанджиев и Петко Боев, при чието изселване я купила Венета. След гибелта на Ботев, най-страшен удар за нея била предивременната смърт на дъщеря ѝ Иванка в 1906г. Бях съвсем малка и си спомням само когато край ковчега на Иванка у дома баба Венета беше седнала, удряше с ръце коленете си и охкаше болезнено. Тя заживява сама в Търново. Не обича много да ходи и да се среща с различни хора, рядко ходела и у сестра си Мариола. Държала се почтено, сериозно. Постепенно се върнало и уважението на неподдали се на отрицателното отношение към нея търновски граждани. Но когато почина майка ми в 1915г., тя се пресели при нас в София. В осиротелия ни дом тя напълно замести майка ми. Както е бдяла над възпитанието на Иванка, така тя постъпваше и с мене. Поради постоянните настоявания да отиде и навести къщата си, един ден баща ми я завежда в Търново. Тя е доволна, че отново е в родното място. Но не мина много време и баща ми получи телеграма, че майка му внезапно се разболяла и че го вика веднага да замине за Търново. Когато той пристигнал и отишъл при нея, тя едва-едва промълвила: „Ох, дойде най-после”. Повече с очи, отколкото с уста му казала къде е скъпото прощално писмо на Ботев от „Радецки” и след като баща ми го взел и прибрал в джоба си, тя с последно усилие добавила, че той знае къде да го даде, за да се запази за вечни времена за българския народ. Последните ѝ думи били „за вечни времена, за българския народ”. Успокоена, обърнала се към стената, затворила очи и издъхнала.

Снимка: Грета Костова-Бабулкова

След смъртта на Иванка майка ѝ поръчала паметник, който и сега стои над гроба на милата ѝ дъщеря. 

А своята и народна почит към нея търновското гражданство изрази, като постави до него гранитна плоча на гроба на Венета Ботева, на която се четат словата: 

„ВЕНЕТА, СЪПРУГА НА ВЕЛИКИЯ ПОЕТ И РЕВОЛЮЦИОНЕР ХРИСТО БОТЕВ, РОДЕНА 1847г., ПОЧИНАЛА 27. II. 1919г. ОТ ТЪРНОВСКОТО ГРАЖДАНСТВО -1948г.” 

Снимка: Грета Костова-Бабулкова

Източник- Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство Венета Рашева- Божинова (Издателство на Отечествения фронт, София, 1976)

Прочетете още: Спомени за Венета и Иванка Ботеви

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ