Из „Зиналата стена“ - ЦАНИ ГИНЧЕВ

Преди сто и повече години от днес между високите стени на Петро-Павловския манастир и Костимял се простираше ед­на великолепна и разлата долина, на която двете ребра бяха окичени с всякакъв вид овошки и хубави родовити лозя. През тази долина преминуваше пътят, който води от гр. Велико Търново за гр. Шумен. От пътя на изток, долу, в най-ниското място, течеше една малка водица, която се събираше от изво­рите от околните бърда и потоци. На нея, от двете ѝ страни, се виждаха няколко малки опачници воденички с по един ка­мък, а това показваше, че водата ѝ може да върти един воденичен камък. Тази вода, догде още не е преминала пътя, който я пресича под долината на Брода и води към селото- Драгижево за гр. Елена, се зовеше Костимялска вода, a oт брода надолу — Чертовчица, защото минуваше покрай селото Чертовец, което вече не съществува. Тя слязваше на Велевата воденица; завиваше се малко на юг, после — на изток и при Рибарево, над хаджи Цоневата воденица, се сливаше в Песчанската вода. Оттам течеше към селото Добри дял на лъкатушки и при селото Козаревец се вливаше в р. Янтра. В Костимялската разлата долина казахме, че имаше различни плодовити овошки и лозя, но не сме казали още чии са тези лозя.

Тези лозя бяха на търновските турци и яничарите. Тук във всяко лозе имаше по една къща — колиба. Като казахме ко­либа, да не си помисли читателят, че тези колиби са като ов­чарските и пъдарските, ще кажем, че те бяха къщи на един и два ката с по няколко одаи, оджаци, кьошкове и големи каменни мази (зимници). В тези къщи стояха на стопаните всички потребни неща за лозето като: мотики, лопати, каци, бъчви, делви с маджун и грозденица, съдове за готвене, постилки, по­кривки, джезвета, гюгуми и проч. Лятно време тука летуваха на търновските аги и яничари харемите, като дохождаха от май — когато узряваха черешите, — не се махваха, догде не се оберат лозята и не си сварят маджун, мастакулки, догде не си направят шубеци и грозденица. Около къщите бяха насадени различни овошки и гъсти кло­нести дървета, които обградяваха колибата да не им се видят отдалеч ханъмите, кога ходят около къщи. Около къщята има­ше насечени различни гюлове и трендафили, всякакви цветя и зеленчук за ядене. На тези високи и клонати дървета лятно време висяха люлки от багдатски шалове, на които легнишком се люлеяха най-прекрасните ханъми. Песните на ханъмите се разливаха и се отекваха по цялата Костимялска долина и като се отражаваха в стенето и пещерето, от двете страни, изчуваха се като двойни и тройни и като се разлеяха надолу в равни­ната, към Чертовец и Драгижево, най-после изчезваха в дале­чината на поляните към Лесичи дупки и към Косорака. Цяло лято тук ехтяха песни, даарета, таламбази и тъпани. Гърменето на пушките и пищовите не примлъкваше ни денем, ни но­щем, дори което се чуваше продължителното „а-а-а-а-х!“

Пътят, който минуваше през тази долина за Търново, беше от двете страни обграден с шипки, сливи, брястове и диви кру­ши, заградени със саморасъл жив плет, прорастен и обвит с диви лозини и белоцветна повойна скребър и гориц (хмел) — нищо не можеше да мине през него освен куршумът. Пътникът, като вървеше из този път, от овошките и кичестите дървета, не можеше да види ни къща, ни человек. А ако се намереше някой свободен и любопитен да поиска да погледне накъде се бият дааретата, де се чуват зюлювите и отде дохождат слад­ките упоителни песни на нежните ханъми, куршума твърде лесно го получаваше в челото...

Всеки, който минуваше през райска долина из пътя — тур­чин бил той или християнин, на всяка крачка го побиваха тръ­пки, догде я измине и стигне в селото Шеремет, което беше на южния край на долината на пътя над Търново. Когато убиеха някого в Костимялските лозя, никой не го потърсваше и не смееше да попита за него. Като се отвореше някога дума в търновските турски кахвенета, че някого убили в лозята, всеки отговаряше: „Каквото е търсил, намерил го.. .“ Който ходи да гледа чуждите хареми — куршум му е запла­тата!. . .“ Освен ханъмите тук цяло лято правеха мохабети и търнов­ските аги, а най-вече яничарите. Когато правеха мохабет мъ­жете, жените — харемите — преминуваха на другата страна на долината — на срещните колиби. Мъжете разиграваха кючеци, гърмяха постоянно с пушки и пищови по цели недели; пущаха кьор-фишеци нощно време, а денем често ходеха за зайци из шумака по Арбанашкото бърдо и из силихорските лозя. А ка­дъните от срещната страна пеяха такива песни, които стопяват сърцето и на най-безчувствения хладнокръвен флегматик.. . Не само жена, но и млад мъж или момче не смееше в това време да мине през пътя на долината. Който се излъжеше по незна­ние или по глупост; ставаше жертва на азиатското сладострастие на яничарите... Жените от Лясковец, Драгижево и другите околни села, ко­гато отиваха в Търново на пазар, минуваха съвсем през други пътища, които са далеч от тази долина на сладострастието.

Освен това яничарите, като се напияха с ракия амберия и хардалие, често извличаха кадъни от Търново и ги държаха по цяло лято по лозята, за които често се случваше да се из­секат на късове. Хардалие и басма се намерваше във всяка колиба в маазата. . .

„Икък-канара“ или „Зиналата стена“, както я зъвяха в оно­ва време българите от околните села, се намярваше на югоиз­ток от града Търново, срещу Асеневата крепост, която тогава се зъвеше Хисар, когато обикаляше вечно шумящата Янтра ка­то сребърна извита змия. Махалата под източната страна на Хисаря, която беше сре­щу Икък-канара, беше населена в онова време с яничари, с киришчии и с кечеджии и беше чисто турска махала: там хри­стиянски крак не смееше да стъпи. Тя беше чисто турска махала. Нея я зъвяха още и Френш Хисар, според преданието, от името на френеца Балдуина, ко­гото Иваница (Калоян) посякъл под кулата над Фреиги Хи­сар и му хвърлил тялото в една яма в копривака. Край тая махала, край реката Янтра, на завоя на равната лъка, в онова време бесеха злодейците и набиваха на кол по­литическите престъпници. Същата зяпнала канара е една висока, стръмна, право от­весна стена, на която камъкът е глинясто-песчан, наглед сиво-пепелив и мек за дялане. Под тази стена земята е глиняста и има подземни водни жили, на които водата се стича в реката Янтра. Тези извори в много продължително време — векове, измили и подкопали подножието на тая стена, на които са по­магали и дъждовните порои, и кой знае от какво землетресение се е пръснала и се отделила от венеца на общата стена, която стои и до ден-днешен между отделния ръб и празното пространство на пукнатината. В онова време отцепената ивица беше цяла и имаше на нея една дивачка круша, на която плодът не се береше от никого,, защото никой не можеше да премине през широката пукнати­на, нито пък да се изкачи отдолу по отвесната висока стена на отцепения венец. Широчината на зиналите уста тогава беше около двайсет-трийсет лакти, а дължината повече от двеста и отдолу под ивицата на дъното имаше дупки, през които може­ха да влязват само табашките псета и да дохождат чак до ця­лата стена. Дълбочината от горе до долу, додето влязваха псе­тата, беше в онуй време повече от 20 растези. Любопитните пътници, които се отбиваха понякога от пътя, що води от Шу­мен за Търново, да видят тая отцепена стена, не смеяха да се приближат до устните на вечно зиящите уста, защото щом се подхлъзнеше человек по гладките листа на гъстата белизина, която растеше тогава около стената и се белеше като бял гу­бер, смъртта го прибираше в обятията си начаса. Яничарите, които искаха да очистят някого от тоя свят, яничарин бил той, ерлия турчин или българин, блъсваха го в нена­ситното гърло на зиналия камък и нищо не се знаеше за него.

Цялото произведение 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ