Из „Цар Иван Александър“- ВАСИЛ ДРУМЕВ

Беше последната нощ на търновските празненства. В Тър­ново и по цялата тогавашна България празнуваше се сватбата на царювът син Михаила с дъщерята на гръцкия император — Мария. Тази сватба беше следствие от една упорита война между българите и гърците и плод на славна победа, която българите под предводителството на своя цар Александра-Асеня удържаха в тази война над гърците през 1333 година в Айтоските полета. Поради този почти напълно политически харак­тер на царската сватба празненствата бяха продължителни и веселбите големи. Цели две недели в царските палати, особено през нощите, следваха почти непрекъснато гощаванията на разни високи гости — свои и чужди. Българският двор искаше да накара да се учудват на българското гостоприемство многото надошли с младата княгиня — снаха вече на българския цар и бъдеща царица — гръцки велможи. Цели две недели улиците на Търново, та и всички къщя бяха окичени със зна­мена, а нощем многочислени огньове, които горяха навсякъде по търновските хълмове и по улиците, придаваха на този град чудно фантастически образ. През цели тези две недели на на­родът се даде пълна свобода да се весели, доколкото може — на царската хазна и на царско здраве. За да можем да си съставим по-ясно понятие за простата, но в същото време ве­ликолепна разкошност и особеност на това царско и народно празненство в градът Търново, който най-повече по негово вре­ме, като царствующия град, е бил главното средоточие на дър­жавния и народен живот, трябва да си представим тогавашно Търново. Тогавашно Търново не приличаше на сегашното. Градът се е простирал само до онова място, което е известно под името „Демир Дирек“, т. е. до сегашният Баждарлък. Баждарлъкът, махалите „Св. Никола“ и „Св. Танас“ нямало ги е тогава. Ка­то наченеш от този „Демир Дирек“ — всичкото пространство, в което сега се намира „Новата махала“, Девическата гимна­зия, Окръжната болница, горе баирът над тая болница и над махалата „Св. Танас“, който се нарича „Картал“ и дето се намира тъй нареченият „Жидов гроб“, та чак до Дервентът — всичкото това пространство беше покрито с гъста букова гора, която съставляваше част и продължение от онази гъста гора, що покриваше тогава целият Дервент и през двата бряга на река Янтра. Тук-таме в тази гъста гора имаше тогава тъй наречени кули на велможите, но техните високи върхове с острият железен шиш най-отгоре се изгубваха между върховете на високите дъбове. Само дългият остър шиш над кулата, която се намираше на онзи баир, дето сега е тъй наречената Стамбулова колиба, само той се издигаше малко нещо над гората и блещеше. Откъм Дервента нямало е път за в Търново. Откъм тая страна в Търновото можело да се влиза само по една тясна пътека, която от Самоводене е кривулила долу по каменистите кривини на Янтра и е отвеждала отважният пътник край сегашната църква „Свети четиридесет мъченици“ чак през портите на Хисарът откъм Долна махала за в града горе. Също големите сега полегатости, които се спущат един срещу други от Трапезица и Хисарът към Янтра, бяха покрити с гъста гора, тъй щото мъчно можеше човек да види от Трапезица друго нещо в Хисарът освен позлатените кубета на Съборната църква и на царските кули, особено прелет и лете, когато се раззеленяваше гората. Цялата Трапезица, както и отсрещният на нея бряг, който сега се нарича „Гарга баир“, беше обиколена с гъста гора. Пътят, който сега води от Долна махала за градът горе — нямаше го тогава. То беше канара, обрасла с храсталак и гора. И откъм тази страна Долна махала не можеше да има никакво съобщение с горната част на града.. Истина, имаше една тясна пътека измежду гъсталака, но поради стръмнината на мястото и поради гъсталака и камънака, никой почти не ходеше по нея; освен туй там горе, дето сега се казва Кая-баш, пътеката се катереше с тънка ивица по канарата и извеждаше горе на Кая-баш. Самото разположение на градът беше съвършено друго, отколкото сега. Главни части на града се считаха Хисарът, Трапезица и сегашния Баждарлък. Но тези главни части се населяваха само от болярите и велможите. Простото работно население заселяваха преимуществено тъй наречената сега махала „Св. Троица“ заедно с оная част под Хисарът, която е срещу нея на другия бряг на Янтра и която е известна под името Френк Хисар, и Долната махала. Самата Долна махала не беше, както сегашната. От левият бряг на Янтра под Хисарът, като наченеш от „Свети четиридесет мъченици“ и чак до тъй наречената сега „Митрополска ледница“ — всичкото това пространство беше гъсто натрупано от къщя, които от брегът на реката като че бяха сложени една върху друга по рътлината. Най-горните къщя като че се криеха под нависналите Хисарски канари. При всичко туй освен къщята край брегът можеше да познае човек, че и другото пространство по рътлината е натрупано с къщя, особено лятно време, защото всяка къща се подсланяше под високи клончести дъбове и орешаци, които покриваха и дворищата. Стръмните улички бяха толкова тесни и криви, щото дърветата от съседните дворища преплитаха над тях клонищата си и образуваха над тях един добър покрив. Всичко това придаваше една особена фантастическа прелест на тази част на градът. Лете там не се усещаше горещина, а лъчите на слънцето, които през гъсталака на дъбовете, орешаковите и други листи достигваха до покривите на къщята, до дворищата и до улиците, образуваха един чудесно пъстър килим, небрежно разхвърлян с разни гънки над къщята, дворищата и улиците. Отсрещната под Трапезица страна на десният бряг на Янтра тъй също имаше друг изглед, отколкото сега. Там, като наченеш от сегашният мост и до закривяванието към тъй нареченото сега място „Чернишакът“, къщята вървяха като тънка ивица покрай реката, като се деляха само с една паралелна тясна уличка от единия до другия край. По рътлината там нямаше къщя. Тая рътлина беше покрита с гъста гора, както и сега е отчасти. Но тъй нареченият сега „Чернишак“ беше покрит с къщя. Страната оттатък мостът, дето са сега развалините на църквата „Свети Димитрий“ и чак додето водите от Арбанашката чушма се вливат в Янтра, беше гъсто натрупана с къщя, които покриваха цялото пространство до сегашният широк, макар и стръмен път, който води от Търново за Горна Оряховица и Лясковец. И тогава, както и сега, тези две части на Долна махала се съединяваха с мост през Янтра, но тогава мостът беше друг. Той се начеваше от църквата „Свети Димитрий“ и извеждаше близо до митрополията към запад. Тази част на Долна махала, от левия бряг на Янтра под Хисарът, както и тази част от десния бряг на Янтра, която вървеше от църквата „Св. Димитрий“ на възток — тези две части бяха населени изключително с българи, а останалата част на тази махала, именно — от моста към запад на десния бряг на Янтра под Трапезица и заедно с Чернишакът беше заселена с евреи. Само около църквите „Свети Георги“ и „Света Парскева“ се намираха по няколко християнски къщя. Всичкото население на Търновото не се ползуваше с еднакви права. Болярите, велможите и църковните сановници съставляваха отделна, привилегирована каста. Те бяха стопани на себе си и на другия прост работен народ. Цялото просто работно население на Търновото беше разподелено между болярите, велможите и църквите. Такова беше Търновото по времето на цар Александра-Асеня. Както казахме, беше последната нощ на празненствата. Едвам къде среднощ веселбата на простия народ по улиците утихна съвършено. Всякой се прибра у тях си. Само в палата още се продължаваше веселбата, но и там малко по малко високите гости наченаха да се разотиват, докато най-после утихне и там всичко.

Нощта беше от онези хубави зимни нощи, каквито начесто се случват у нас. Студ имаше силен, но времето беше ясно. Беше пълнолуние. Снегът, замръзнал, покриваше и баири, и полета, и целият град. Луната, почти над самият зенит, разливаше бледнавата си светлина върху покритата със сняг земя, отдето милиони искри се отражаваха. Търновото в такива ясни лунни зимни нощи представляваше чуден изглед — ту величествено засмян, ту величествено мрачен. Върховете на баирищата лъщеяха се на месечината, но разхвърлените от тях сенки в разни направления и под разни форми представяха една картина чудновата. Някъде сянката на някоя надвиснала и попукана канара образувала нещо като пещерна мечка, над която се е надвесила някаква си белокосмата глава на някакво си гигантско чудовище, а вътре в нея като че се е свил някой змей с огнени очи и обвит с люспи, от които излизат ту искри, ту огнени езици; другаде, пак в такава също пещера, като че си показал из нея голата длъгнеста и островърха глава някой си караконджо и се блещи и кикоти на някой свой отсрещен събрат. На друга страна гледаш, че се е облегнал нашироко и надалеко някой си гигант богатир и спи дълбоко, безгрижно; таме, като че ли се е изправил някой великан и прострял гигантската си ръка над спящата столица, като че ту я заплашва, ту й предсказва велико бъдеще; по-нататък изправил се юнак на гигански кон с разперена левска грива и дигнал сули-ца, като че защищава Търновото от грозни неприятели. Около Хисарът и Трапезица сякаш че са се наредили гигантски старци, обвити изцяло с тъмнопепелява мантия и с открита беловласа глава, с разпуснати дълги бели коси, богато разхвърляни по широките могъществени рамене, умислено приковали поглед в спящия град и в окръжността му, като че съдбините, сегашни и бъдещи, на този град и на цялата страна са някак тайнствени, непонятни за тях и те напрягат всичките си усилия, та дано някак донякъде поне вникнат в тия съдбини, да ги узнаят, да си ги разяснят. Под покритите със сняг клончести дървета, както над дворовете и къщята, така и в околните гористи местности, особено като повяваше сегиз-тогиз вятър и се сипваше от клонищата снежно брашно, сякаш че хиляди светулкави пеперуди играеха по покритата със сняг земя и по въздухът своето нескончаемо хоро, като постоянно биваха съпровождани от хиляди скокливи искрици. По околните малки полета вдигаха се сегиз-тогиз малки снежни вихрушки, които, като вървяха в разни направления и изпущаха светлина, представляваха се като светлини, обвити една около друга змии. А Търновото спеше вече дълбоко. Тишината нощна се нарушаваше само от еднообразното викане на стражарите в кулите „Вардя!“, на което сегиз-тогиз като че нарочно отговаряха из канарите бухалите със своето меланхолично и някак зловещо „бух“, а понякогаж идеше отдалеко-далеко виенето на вълци, прилично на ясно звънтящ и продължителен тръбен глас.

Но Търновото спеше. След веселбите търновското население, като че уморено от тези веселби, предаде се на безгрижно спокойствие, на безгрижен сън, без да мисли за другия ден.

Но в тази нощна тишина, която след безгрижните веселби се показа някак по-дълбока, по-безгрижна, ставаха в Търновото мълчешката бурни работи, работи такива, които бяха следствие или продължение от по-напрежни събития и които, ако не предрешаваха, но без друго подготвяха особени съдбини и за Търново, и за съществуванието на българската държава.

Не спеше царицата. Тя беше жена още млада — около 35— 37 години, но който я видеше през това време, не можеше да не каже, че тя е много по-стара. Отдавна нея захвана да я гризе една дълбоко скрита скръб. Дъщеря на гордия влашки войвода Бесараба, тя беше наследила от татка си и неговата гордост, и неговият независим характер; майка й пък, извънмерно хубава влахиня, беше й дала своята разкошно богата и дълга коса, и своите черни и запалени като разпален въглен очи, и своите тънки сключени черни вежди, и своето малко мургаво, но твърде приятно лице с алени като светлив мержан устни, и своите бели като Маргарит зъби, и своята едра с пълни разкошни форми снага.. В едно надминуваше тя своите родители, именно по умът. И тя беше тъй също извънмерно остроумиа, но нейният ум беше по-положителен, по-някак практичен, многостранен и някак прозорлив. Каквото и да обмислюваше, тя го обмислюваше от много страни, а най-повече от практическите плодове, които би дало за настоящето и бъдещето делото, което обмислюваше. Така също нейната вродена гордост и независимост на характера се изказваха някак не тъй, откакто у родителите й. Тя беше горда, но в дълбочината на душата си. Когато се докачаше от каквото и да е нейната гордост, тя умееше да скрива това, макар и тайно много да страдаше. Нейният широко практически ум даваше й сила много пъти, особено пред важни обществено полезни цели, да накара да мълчи гласът на вродената й гордост и да се обуздава независимостта на характера й. В такива случаи тя страдаше много, но пренасяше тези страдания с твърдост и спокойствие. При най-големите и горчиви за нея лични обиди тя можеше да скрие своите вътрешни мисли и усещания и не само с пълно спокойствие, но и с едно особено женствено добродушие да разисква с оскърбителя си въпроси, от решението на които зависеше доброто на други. В такъв случай тя прекланяше глава и на часа забравяше обидите. Но оставаше тя непреклонна и твърда, когато виждаше, че зло се докарва било на частни хора, било на общи работи. В такива случаи тя тъй също забравяше личните за нея обиди, но не отстъпваше, а безсилна пред по-силните от нея лица и обстоятелства, тя тайно скърбеше и скърбеше дълбоко.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ