Царкинята Мара

Из "Сенки край Янтра", легенди и балади- Ив. Йорданов 

Надлъж и нашир по обширната Българска земя вилнеел жестокият турчин, дошъл от Азия и загнездил се здраво в укрепени градове, южно от гористата Сакар-планина. Безсилни били нещастните земеделци всред буйни ниви, както и овчарите и говедарите всред тучни пасбища и гъсти дебри, защото раздор, пословичният български раздор разсипвал народна мощ. Най-после, по висше Божие повеление, трябвало да се направи една голяма жертва. Хубавата като балканска роза, стройната като пролетно кокиче царкиня Мара трябвало да украси султанския харем, за да стане мир в Българска земя. И пренесли я жертва на грозния завоевател. Ала когато дошли султанските пратеници в надскалния престолен град, за да я отведат, неутешима мъка обзела народна гръд. Вечерта търновци не запалили свещници из своите домове, за да не се виждат техните сълзи. На утрото в Божиите храмове по Търнов-град и Трапезица се чувало само тихата молитва на белобради иереи всред хладния мрак, защото и тук свещи и кандила не били запалени. Само кандилата пред разпятия Христос слабо осветявали бронзовите кръстове на старите темпла. . . На обяд многоброен народ като жива ръка се стекъл по тесния скалист път, който излизал от главната западна врата на крепостта и водел до една обширна поляна под Орлов-връх. Там турското посолство било разтворило разноцветни шатри и чакало височайшата девойка. Множество охранени коне били вързани в няколко коневръза и нетърпеливо тропали с крака. Тук царската сестра се качила със своите другарки в няколко разкошни колесници. Други такива били препълнени със златотъкани платове и дрехи, както и прикията на момата. А отбрани пратеници водели десет огнени коне и още толкоз обучени сокола за царствения жених. — Чедо мое — обърнал се старият патриарх към царкинята — някога Иисус се принесе жертва за благото на човечеството, и то не го забрави. Сега ти се принасяш жертва за благото на цял народ, който също няма да те забрави. Макар и невеста на неверен султан, носи този честен кръст под твоята дреха и никога не забравяй, че си чедо на нашия Спасител. И я благословил. Тя му целунала ръка, и две едри сълзи като диаманти се отронили от нейните очи. Посланиците виждали всичко, но нищо не разбирали, защото не знаели езика на своите домакини. А в това време народът гледал отдалеч всичко това и искрено страдал, защото добре съзнавал, че това става най-вече за негово добро. Оттогава тази равнина, която се издигала западно от Янтра, народът почнал да нарича Марино-поле. И тази вечер къщните свещници не били запалени, защото в онези времена по този начин се изразявала най-ярко народната скръб. И ето, царят не бил още обърнал очи от шествието, което вече наваляло към Устието, когато му съобщили, че дошли пратеници от неговия брат из Бдин. Срацимир, като схващал стесненото положение на своя брат, искал да му се отстъпят с добро или насила още няколко града и много села, защото се задушавал между Дунава, Витоша и Българска Морава. .

 Ето какво пише за Кера-Тамара Георги С. Раковски в книгата си "Няколко речи о Асеню Първому, великому царю българскому и сыну му Асеню Второму"

 

  Раковски пише, че в ЦАРСТВЕНИКА е отразена истината за събитията по падането ни под турско робство. Там ясно пише също, че Баязид е син на Кера Тамара.

Османските архиви също потвърждават, че майка на султан Баязид е българката Мария:
Sultan's Name = Mother's Name Before Conversion = After Conversion
--------------------------- ---------------- --------------------------
Sultan Murad I's mother = Byzantine Horofira = Nilüfer Hatun
Sultan Bayezid I's mother = Bulgarian Maria = Gülçiçek Hatun
Sultan Mehmed I's mother = Bulgarian Olga = Olga Hatun
Sultan Murad II's mother = Byzantine Veronika

Стоян Загорчинов, неслучайно сравнява еврейката Сара с еврейката Естир, и двете царици, и двете довели до разруха държавите на своите мъже- царе. Разказът му "Нощни сенки" описва точно това: "Новата Естир, победи!"... 

А Вазов пише прискръбно: "Оженването Александрово за еврейката, голяма политическа и религиозна съблазън за онова време, беше събитие чревато със съдбоносни последствия. Нему се дължи по-после, след Александровата смърт (1365 г.), разцеплението на и така немощното царство. Престолонаследникът Асен умря преди баща си и такъв трябваше да бъде брат му Срацимир. Но Александър, от любов към Сара-Теодора, обяви още приживе сина ѝ Иван Шишман за свой наследник, като даде на обезнаследения Срацимира да царува във Видинската област, която така се откъсна от царството, намалено още и с отделянето на източната му част, дето управляваше почти независим куманският воевода Иванко. Иван Шишман по тоя начин при въцаряването си се видя господар на една съвсем слаба България и в съперничество и вражда с горните двама владетели. Този син на Сара беше и последният български цар, слаб и неспособен да отбрани държавата си от турците, на която той видя гибелта. От Сара беше родена – в това историците са съгласни – и прославената от народната песен Мара – жената на Мурада II по-после, която му роди син – Баязида Илдъръма, – завоевател на България и унищожителят на Търново в 1393 г."

Малко повече за 8-ми март. Какво всъщност се празнува.. Еврейката Клара Цеткин започва да развива...

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Подпомагане на бедните в гр. В. Търново

из общински вестник Велико Търново от 1934г.
Традиция е за светлите Рождествени празници да се събират и раздават от общината помощи на бедните. Тая година това стана в много по-голям размер отколкото други път. По инициативата на г-н Кмета Ганчо Пеев и с ценното съдействие на Н. В. Просвещенство Знеполския епископ Софроний и началника на гарнизона полковник от генералния щал г. Н. х. Петков и представителки на местните благотворителни дружества — госпожите Евпрепия Манева и М. Д-р Василева се образува комитет за събиране помощи за подпомагане бедните. Комисията конституира енорийски комитети с енорийския свещеник, по един офицер и учител, които от 20 — 21 ХII обиколиха всички по-заможни граждани в домовете и дюкяните им и в резултат на което се събраха пари 69,972 лева и продукти — захар, брашно, облекло и обуща и др. за 16,685 лв. или всичко 86,612 лв.
Непосредствено преди празниците се извърши раздаването от разпределителна комисия в състав пом. кмета Сава Яранов, свещеник Юрдан Стойков, г-жа М. Д-р Василева и офицер - представител на началника на гарнизона. Раздадоха се в продукти 50,000 лева на около 500 бедни семейства в размер от 70 — 140 лева в зависимост от категорията за бедност и численността на семейството. Бедните се снабдяваха с купони, срещу които от магазините си набавяха продуктите. Отпуснаха се още на старопиталището 500 лв., на забавачницата на д-во „Милостивий- Самарянин“ 500 лева, на забавачницата в м. Асенова 400 лева, на ученическите трапезарии при прогимназиите 1300 лв., при гимназиите 1000 лева. Останалите суми продължават да се раздават."
М. Манолов

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

За Търновската Света гора и манастира „Света Богородица Одигитрия“

Мозаечна икона Пътеводителка" (Одигитрия) от втората половина на XII век, намираща се в Хилендарския манастир

Манастирите около града и многото църкви в града са давали право да бъде Търново наричано „Богоспасаем Цариград“.  От писмените извори е известно, че в района на Търновград първоначално е имало два манастира мъжки и девически, посветени на Божията майка. Девическият се е наричал "Св. Богородица Темнишка". За него и за средновековния Темниград, който се намирал до крепостта Ряховец може да прочетете тук. Навярно манастирът е строен през царуването на Асеневци - началото на XIII век и е имал важна просветителска роля по времето на св. Теодосий Търновски и патриарх Евтимий Търновски. В този манастир се е намирала чудотворната икона "Св. Богородица Темнишка" и са били положени и мощите на св. Филотея, наречена също Темнишка, измолени от сестрите на манастира.

Мъжкият манастир се е наричал "Св. Богородица Одигитрия /Пътеводителка/" и според мен погрешно се предполага, че се е намирал на хълма Света гора. Съществуването му е описано в житието на св. Теодосий Търновски, написано от гръцкия патриарх Калист. В превода на житието се казва: „Като напусна споменатата обител [манастира „Св. Никола” в Арчар], стигна до Търново, престолния град на българите, който е втори и на думи, и в действителност след Константиновия град. Тогава намери и манастир, много прочут, [посветен] на всеславната Дева и Богородица, Христовата майка. Посели се там [на мястото], което дори и до днес се нарича обикновено с името Света гора.” Търновската Света гора обаче се е наричала местността, където са били разположени манастирите, по подобие на Света гора в Атон. В превод от старобългарски "гора" всъщност е "планина, хълм" и при един буквален превод може да се допусне грешка. Вижте 

Паскал Пиперков в своето изследване за Търновската Света гора пише: "От историческите извори е безспорно, че Светите гори по българските земи са създадени по подобие на Света гора Атон. Те вероятно са били съвкупности от православни манастири и техни поделения под общо управление, политически независими, близко разположени, в които е кипял духовен живот. През Възраждането тези комплекси са продължили просветните традиции на средновековните си предшественици, като са били стожери на българския народностен дух." Като стана ясно понятието "Търновска Света гора" нека продължа за местоположението на манастира. В житието на св. Ромил Видински, където конкретиката е по-голяма и там се говори за „Света Богородица Одигитрия“. От текста се разбира, че духовният център е близо до брега на р. Янтра, а срещу него се извисяват хълмове. В житието се разказва как Ромил Видински помага на монасите, като им осигурява прехрана и лови риба от брега на Янтра: "Край град Търново има една местност, именувана на местно наречие “Устие”, и един хълм/гора/ в предградието, наричано още от древност “Света Гора”, където живееха много монаси, а и досега живеят. С тези подвижници тоя страдалец съжителстваше и общуваше... А което е още по-чудно, че бидейки и в притеснение много пъти като подвижник, никога не се отнесе небрежно към любовта, царица на добродетелите (Лествица гл. 30 т. 37), а се стараеше като истински Божий раб най-вече любовта да изпълнява във всичко. Когато усетеше, че някой от жителите на оная Гора страда от много години, или че го измъчва някакъв недъг, той ловеше риба, сваряваше я, идваше безшумно през нощта до килията на болния, окачваше съдината пред вратата и бързо си отиваше...”  

И така виждаме, че е ставало дума не за хълм и планина, а за място, което е било в предградието, и в местността Устието. Това място, познато като „Търновската Света гора”, е било средище на творците на Търновската книжовна и художествена школа и е близо до р. Янтра от която св. Ромил Видински е ловял риба, която носел на болните монаси. Известно е също, че  са открити и други стари манастири в тази местност според сборника „История на Велико Търново”, където Янка Николова ясно пише: "Манастири имало още западно от хълма Света гора в местността „Устето”, а така също и северозападно от града, където бил манастирът „Св. Троица”, свързан с дейността на прочутата книжовна школа на патриарх Евтимий.” За манастир „Света Богородица Одигитрия“ споменава и Григорий Цамблак, роденият в Търново архиепископ на Киев: „ Има едно място при град Търново, отделено само чрез реката, обилно напоявано от текущи води и пълно със зеленина, дървета, цветя и всякакви плодове. На това място имаше храм "Пресвета Богородица", където всяка година се събираше множество народ от целия град заедно с жените и децата, и празникът по устав продължаваше осем дни. Но понеже събирайки се по повод празника, вършеха всякакви нечистотии и си навличаха Божието негодувание, като се ползваха от пустинното местоположение за своите блудни стремежи, затова премъдрият пастир отсече корена и изсъхна плодът на греха: отмени празника, забрани да се събират повече на такова тържество и по този начин престана погибелта на много души." Няма конкретни доказани факти, че днешният хълм Света гора е бил обитаем през Средновековието от монаси. По всичко изглежда заселването му става, след като е построен мостът над Янтра в турската махала, който съществува и днес. Едва тогава къщите започват да никнат по склона, срещу Царевец, от другата страна на Янтра. А това е било вече по време на османското владичество. В Пътеводителя на В. Търново от 1907 г. пише: " Сегашният турски мост е липсвал. Не е съществувала и сегашната турска махала, на мястото на която е било гора, правеща продължение от „Светата гора“... В турско време беше тя недостъпна за българите, тъй като турците и техните харемлици се веселяха в нейните сенки. Често пъти, дене или ноще, биваше огласявана от страстни маанета, съпровождани от даарета и тарабуки.... Монастирът "Св. Богородица" в Светата гора бе сринат и на мястото му беше издигната една къщичка- теке, около което турците си правеха на открито общите молитви. На турците, главно на ханъмите, Света гора служеше като любимо място за разходка. Гората чрез тесни неправилни пътеки бе едвам проходима за хора. През пролетните и летните дни тя често се оглушаваше от песните на младите турски девойки и ергени." Вижда се от запазени стари снимки първо, че цялата местност наистина е била гора, а на местността Френкхисар от турско време ясно се вижда, че имало теке/турски манастир/ и джамия. Известно е, че турците са превръщали в джамии по-известни и важни за българската история църкви. Това навежда на мисълта, че точно там е било важно духовно средище, манастирът "Св. Богородица Одигитрия". Местността не е толкава добре проучена. И ето, че в този забравен квартал, който в миналото беше дори циганска махала и сметище, възкръсна като феникс от пепелта един царски манастир, изключително важно духовно средище. Манастирският комплекс във Френкхисар е открит първо от иманяри. Археолозите започват да работят по следите, оставени от търсачите на ценности. Според проучените писмени източници, храмът вероятно е строен в началото на XIII век и е функционирал през XIII-XIV век. Намерени са артефакти, които потвърждават теорията, че този храм е свързан с един от Богородичните манастири, разположени в старата столица.

Възстановената икона

Възстановка на мозаечна патронна икона на храма, направена от Михаела Томанова, реставратор в екипа на проф. Вачев, потвърждава убеждението, че храмът е свързан с един от Богородичните манастири във Велико Търново. Иконата определено е "Пътеводителка" (Одигитрия), един от най-древните и най-разпространените начини на изобразяване на Пресвета Богородица с Младенеца в християнския свят, и особено на Балканите. Някои от най-почитаните икони от този тип се приписват на четката на св. ап. Лука.

Едно от най-изумителните открития, на обекта в местността „Френкхисар“, ненамирано до момента в България в този вид, е гроб в който е погребано духовно лице и то от висок ранг. За това сочи тухла с надпис, която се намира под главата на възрастния мъж, чиито тленни останки са открити в гроба. На нея са изписани I и IV стих от Евангелието на Йоан. Според хипотезата на проф. Вачев черноризецът от столичния Търновград най-вероятно се е казвал Йоан. В центъра на останките е разположена зидана гробница с формата на кораб. Така са били изграждани само митрополитските и патриаршеските гробници, казва проф. Вачев. Специфичният некропол и златните парченца смалт около патронната икона карат археолога да вярва, че под Балдуиновата кула почива в мир някой от средновековните български патриарси. Дали това не е патриарх Йоан за който Паисий казва в своята история: "По това време в 1170 г. в Търново бил патриарх свети Йоан. Виждал лошото отношение на гърците към българите и плакал и молел Бога със сълзи да ги избави от гръцкото робство. И явил му се светият великомъченик Димитрий.."

⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Как търновските първенци в миналото подаряват хълма Царевец

При едно от посещенията на Фердинанд в Търново кметът на града Панайот Славков му подарява хълма, след което прави шеметна политическа кариера. Той е подпредседател на V ОНС, после председател на същото и следващото народни събрания. Последователно става министър на правосъдието и министър на труда и земеделието.

В книгата  си "Спомени за княжеското време" Добри Ганчев пише:"Търновският общински съвет бе взел решение да подари на новоизбрания княз чукарите на Царевец, гдето били едно време царските палати. Върху подареното място княз Фердинанд изказа желание и твърдо намерение да си построи дворец, та да дохожда по няколко месеца през годината да прекарва между обичните му търновци. Разбира се, туй патриотическо намерение трябваше широко да се разгласи и манифестира. За таз цел беше потребно да се извърши молебен на самото място, гдето впоследствие щяха да се издигнат княжеските палати. Наредило бе таз работа кметството, по инициативата на Славков или Стамболов (туй не можах да разбера тогаз). Князът ми възложи грижата да напиша речта му, която трябваше при случая да произнесе. Още през вечерта на 24 т. м. приготвих речта, която князът трябваше да произнесе при осветяване подареното за дворец място на Хисара. Той я хареса, прочете я няколко пъти, за да научи да я произнася. Особено му се понрави фразата: „Нека Господ Бог и моят народ ми помогнат да направим тез славни на времето си височини с онова значение, каквото са имали при Асеновци... Славков прочете постановлението на общинския съвет, с което се подарява мястото на Хисара за дворец на бъдещите царе. Каза и няколко възторжени фрази, които предизвикаха гръмогласни „ура“ и „да живей“. Старата княгиня дойде в умиление и още тука извади от чантичката си 5000 лева и ги подаде на кмета за бедните на града. Въобще и князът, и княгинята бяха си щедро развързали кесиите за г-да търновци. По моето смятане те подариха в туй си идване не по-малко от 20 000 лева. Поднасят се поздрави, честитявания, благопожелания. Поповете си свиват патрахилите, потеглят за града. Отива си и князът, заобиколен от множеството граждани и гражданки. Фердинанд върви взел под ръка кмета на бъдащата си столица П. Славков. Шепне му нещо на ухото, сочи с ръка проточилите се нужнични порои. Митрополит Климент на тържеството не присъствува, нито на службата в „Св. Четиридесет“. Усамотен от паството, от подчиненото си духовенство, той си оставаше в митрополията.“
Живка Мартинова споделя интересни факти за своя дядо Евстати Мартинов- адвокат, общественик и кмет на Търново: "Намерих един спомен на баща ми, който е озаглавен "Кратка историческа справка". Спазвам изцяло правописа на баща ми. При избирането за княз на България Фердинанд принц Кобур Гота, на 2 август 1887 г. той е положил клетва пред III-то Велико Народно събрание, което е заседавало във В. Търново. Тогава общинският съвет по внушение на Ст. Стамболов, по сервилни съображения е подарил с протоколно решение крепостта "Хисаря", както тогава се е наричал Царевец. През периода 1902-1904 г. се явява пред общинския съвет интенданта на двореца и ултимативно поисква да се издаде на името на Фердинанд крепостен акт за "Хисаря". Общинският съвет се видял в чудо. Тогава кметът на града Евстати Мартинов, като дългогодишен съдия и адвокат, основавайки се на исторически и юридически факти и съображения, формулира следния отказ, който предавам със свои думи: "Общинският съвет поддържа протокола за дарението, но като има предвид, че крепостта "Хисар" е историческо място, от което се ползва целият български народ, то тази местност принадлежи на народа. От друга страна понеже "Хисаря "е в землището на града има само владението върху него, следователно с протоколното решение за дарението е подарено само владението, но не и собствеността. Ако княза иска да му се прехвърли собствеността нека се обърне към Народното събрание, което разполага с народното имущество и е властно да разполага с него както намери за добре в интерес на народа. По този начин е била пресечена възможността "Царевец" да попадне в чужди ръце и да остане на разположение на целия български народ народ." 

 Хълмът Царевец е подаряван и на  Симеон II на 23 юни 1937 г. Това става на извънредна сесия на Великотърновския градски общински съвет. Протоколът от тази сесия уточнява, че на нея "присъстват председателя кмет Тодор Фъртунов, помощник кмета Сава Яранов и общинските съветници..." Следват 18 имена. От тази сесия отсъстват Христо Добревски, който е болен и Андрей Драгнев, д-р Кърмаков и Тодор Вълчев, които са редовно поканени, отказват да присъстват - очевидно несъгласни с идеята хълмът Царевец да се подари на Симеон. Самото заседание е твърде любопитно с борбата между здравия разум и еуфорията относно предложението да се подари хълмът Царевец и там Симеон II да си построи дворец. Още в началото общинският съветник Петър Ангелов заявява: "Въставам обаче, относно даването на Царевец. Това място не принадлежи на общината, а дворците са били притежание на Второто българско царство. Никъде не съм чувал и никъде не съм чел да се подаряват едни такива ценни старини като Царевец, свързани с историята на цял народ. Атиняните например никога не биха подарили комуто и да било своя Акропол. Помощник-кметът Сава Яранов: "90 процента от лицата, с които съм говорил, са за даване Царевец или Света гора." Общинският съветник Руси Русев: "Изказвам мнение Царевец да се даде с нотариален акт."
Общинският съветник Ненчо Начев: "Вчера учителят историк Тодор Николов изказа мнение доколкото си спомням, щото Царевец да се подари на Княз Симеон Търновски, но при условие същият да се проучи и запрети, след което да се предложи на чужденците и целия български народ, без обаче да се строи дворец или каквото и да било ново нещо."
Препирните продължават, но надделява мнението да се подари хълмът.
И общинският съвет решава:
1. Да се поднесе като дар на българския престолонаследник Негово Царско Височество Симеон княз Търновски най-свидното, което Велико Търново недри в своето землище, скъпата на целия български народ историческа местност Царевец - извор на гордост и самовяра за племето ни и да се образува от ежегодните бюджетни средства на общината фонд за разкриване, проучване, укрепяване, реставриране на старините и разхубавяване местността Царевец с пожелание да се построи там и дворец на престолонаследника - бъдещия български цар - за да се свърже символично споменът за Второто българско царство с бъдещето на Третото българско царство. Фондът се поставя в разположение на Н. Ц. В престолонаследника Княз Симеон Търновски. Да се пусне подписка между всички великотърновци, която да събере паричния им дар за посочената по-горе цел."
Също така общинският съвет решава:
"Избира делегация за поднасяне на дара в Двореца в състав: кмета на града, общинските съветници Богдан Атанасов Минчев и Марин Стефанов Рикев, по един представител на търговците, занаятчиите, работниците и индустриалците и двама представители на културно-просветната организация в града."

По повод на тържествата за обявяване на независимостта на България на 22 септември 1908 г. във Велико Търново Фердинанд се явява с каляска и огромно перо върху шапката си. Тогавашните градски първенци решават, че е недостойно един цар да е принуден да сваля царствената си шапка, за да премине през първата порта на хълма Царевец (дотогава запазена) и за една нощ я събарят.

За написването на този текст са използвани архивни единици от фонд 3к, опис 1 и 8, както и протокола на извънредната сесия на Великотърновския общински съвет от 23 юни 1937 г.

Из  книгата на Добри Ганчев "Спомени за княжеското време" и

http://old.segabg.com

Прочетете още: Фердинанд гони първите археолози
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

М. Москов разказва за Хисаря /Царевец/ и за неговите тайни

  Моско Москов

Хисарят е най-забележителната височина в Търново. Там са били най-високите държавни учреждения, като палата, царските черкви, патриаршията и др. Хисарят бил разделен на три части. Първата част е била южната. Като теглите една линия от изток към запад да мине една линия през черковата, която се намирала на най-високия връх на тази местност, която се наричала "Възнесение" или "Майка на българските черкови" както я величае един наш старовремски писател - Цамблак. По тази линия е минавала стена, от която основите са останали и до днес. В тази южна част са стояли войниците и държавните роби, като Кир Тодор, Балдуин и др. Имало е и няколко кули, от които най-важната била тъй наречената днес "Балдуинова" или източната. Тази кула пазела източната страна на крепостта и вратата през която се излизало във Френк Хисар и връз която избягал Смилец, когато взел българският престол Светослав Тертер. До тази кула се намирвал един подземен проход, който се спущал чак долу до реката, по който са се спущали по време на обсада да вземат вода, на който и досега са останали здрави основите и за който говори Хаджи Калфа в своите записки за Търново. Другата част била на север от черковата "Св. Петка". Личат основите и на тази стена, която отделяла тази част от средната. Тази северна част имала голяма кула в която живеели войници, които пазели северната врата през която турците влезли в крепостта. Основите на тази кула са разкопани преди няколко години. Средната или главната част се е намирала между тези две части и е била отделена със стени. В тази част се намирали палатите, мощите на някои светци и други скъпоцености. Тук се намирва и черковата "Св. Петка", която е издигната около 1232-33 година по времето на Асен II. Тази черкова била по-сетне обърната на джамия, която последното земетресение разруши. Много предания са останали за тази джамия. За малджиите тя е интересна много, защото в нея уж се пазели богатствата на българските царе. В нейните подземия се скрили и младоженците, които се венчали преди да дойдат турците. Младоженците се вестявали всеки петък в джамията и плашели турците, но богатствата не се показали никому. След нашето освобождение, когато джамията станала достъпна за българския крак, българите влезли вътре да дирят богатствата. Те се заловили най-напред да копаят по средата на джамията и като покопали около 1-2 метра открили една мраморна плоча, която била доста дълга и широка. Зарадвани от това те решили с нелеки усилия да поместят тази плоча и да задоволят любопитството си, като видят какво има под плочата. Наистина издигнали плочата, но що да видят. Подземието било пълно с различни книжа, без да намерят пари, което ги интересувало. Като нямали нужда от книги пуснали плочата на мястото и заровили я и решили да копаят на друго място. Но като нямали време отложили работата си за друг път. Обаче наскоро правителството турило ръка на тази джамия и я направило склад за патрони и оръжия. И така се пресекли желанията на долномахленците да копаят богатствата на българските царе.

Това не е приказка, това е истина. Аз чувах тази история от очевидци на това разкопаване. Вярвахме няколко души в тази работа. Много пъти ме молеха да искаме тази джамия да се отстъпи на града и да се намерят поне тези книги. Няколко пъти обикаляхме около нея и очевидец ми сочеше мястото където са копали. Джамията е важна в историческо отношение. Тя е правена няколко години след падането на Търново под турците и я правил Ферус Абдул Ахов, като вземал камъните от палатите. Обаче той съградил само това, което се намирва над основите. Самите основи са стари. В тази черкова, или по сетне джамия пазели мощите на "Св. Петка Епиватска" до самото влизане на новите завоеватели в старата столица. Гдето иде да се каже, българите са имали възможност да потулят много неща в земята. Черковата е била до самите палати. Навярно е трябвало да има връзка между палата и голямата черкова. Джамията беше здрава и военен склад до последното земетресение. През време на това земетресение се разруши тя и днес стърчат само едни големи дувари от нея и тях времето, бурите и стихиите разрушават, без да се погрижи някой да се почисти вътрешността. Тя е заобиколена от много предания както за дървото и пр. За това дърво идват много чужденци и ние сме оставили и него и черковата да се требят от лицето на земята. 

Малко на юг от черковата или джамията има място, което ми показа един стар турчин и в което имало някакво си подземие с желязна врата. Все по това време беше, когато правих разкопки по Хисаря ме намери един стар турчин и ме заведе към Хисаря, като ми разказа следното: "Бях малък, каза той. Баща ми искаше да направи мазата, в която вързвахме коня си по-широка, затова се залови да копае дъното. И като копаехме тъй, стигнахме до една голяма желязна врата с дебела желязна халка. Баща ми почука вратата, остави лопатата и отиде в конака. Там той питал, както ни разказваше по-сетне управлението, бива ли да копае повече, след като намерил такава врата в мазата. Турците се посъветвали и намерили в Корана, че е грешно да се копае по такива места. Затуй посъветвали баща ми да зарие вратата и да остави мазата си по-плитка. Баща ми се върна, зарови вратата и си излязохме. Често баща ми разказваше тази история, но не се реши вече да копае, защото беше турнал дървета и камъни, върху които спеше конят. Като те гледам да копаеш сега, реших да ти разкажа тази история. Турни ми главата на едно дърво и сложи брадвата на нея и тогава реши да копаеш. Ако не намериш желязната врата, давам ти право да ми отрежеш главата. Не мога да зная какво има под тази врата, но вратата ще намерим." 

Така ме уверяваше този турчин. По тези места се бяха заловили да копаят по-рано малджии, но ги спря властта по заповед на бившия цар, защото мястото било подарено нему. Вижте още

Какво може да се намери под тази желязна врата, не мога да кажа, но вярвам, че ще се намери под земята врата, защото турчинът беше много искрен в думите си, категоричен в твърденията си и очевидец на това, което ми разказваше.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Стогомарка /Святого Марка/

Из "Сенки край Янтра-легенди и балади" от Ив. Йорданов-1933 г.

 
Грамаден дол, който се спуща от село Малкия-Чифлик към Янтра, дели търновското землище от това на Присово. Сега този дол е едно от най-пустите места около старопрестолния град, а някога бил обрасъл с грамаден лес гдето търновски царе и боляри ходели на лов. Още тогаз долът се наричал Трошан. В едно от най-красивите му места, недалеч от Присово, някога съществувал малък, ала затова пък един от най-тихите манастири около града на име „Свети Марко". Турски шайки кръстосвали току-що покорена Българска земя и всявали страх и трепет сред орачи и овчари. Едни и други гледали да са по-близко до своите села, та при първа още опасност да се прибират при своите близки. Султанска власт нехаела към участта на поробените, защото те били чужди люде и по-добре би било да ги няма на тоя свят. Една такава шайка нападнала тихия манастир, и една утрин той бил цял в пламъци. Белобради монаси избягали из гори по всички посоки, други били избити, трети намерили своята смърт сред грозни пламъци. Един само монах, старият игумен Марко, бил пощаден от агарянци. Мъчили го те за манастирски богатства, ала не могли нищо да получат. Тогава решили да го посекат. Ала кога кръвожадният палач вдигнал ятаган над смирения старец, треснала го невидима сила, и той се прострял мъртъв на земята... Уплашили се тогаз агарянци, оставили стареца със заграбени предмети и избягали. А добрият монах, който останал от толкова братя, отишъл в близкото село Присово и там доживял до дълбоки старини. Днес от тоя манастир съществуват само пресъхнала чешма, срутени зидове и голям камък между тях. Мястото селяните наричат Стогомарка, от името на Святого Марка, някогашен негов покровител. 

Останали стари зидове от манастира

В настоящата легенда ние виждаме едно отражение на Цамблаковото известие за посичането на Евтимия, когато ръката на джелата се била вдървила, и той бил пощаден. Интересно е още и това, че тук се споменува за манастир с името на Свети Марка, което, колкото ни е известно, не се среща другаде по нашите земи. На запад такива църкви се срещат често, например, красивата църква "Свети Марко" във Венеция.

В Паисиевата история за Свети Марко пише: "Свети Марко, Преславски митрополит. Той принесъл мощите на преподобната наша майка Параскева от Епиват в Търново. Бил велик със светия си живот и учение и починал на своя престол в Преслав. "Св. Марко Преславски е един от забравените светци на България. През Средновековието народът ни развил почит към него и към средата на XIX век той вече бил тачен като светец.

В църквата „Св. Параскева“ в град Роман- Румъния, е съхранена фреска от 1550 г., която представя посрещането на мощите на Св. Петка в Търновград през 1238 г., на която може да се види св. Марко.  

Милка Маркова разказва: "Когато се запознах със съпруга си някога се учудвах на името, което носеше. Марко. Това име бях срещала само в народните песни, приказки и предания. Обясни ми, че в неговото родно село то е често срещано, обичайно. По-късно, когато вече бях член на семейството и рода му научих, че в близост до село Присово някога, в средните векове е имало манастирче „Свети Марко”... Благодарна съм на историци и клирици, които днес правят усилия да открият малкото, което е останало за историята и житието на св. Марко Преславски. Вярвам, че един ден нашите търновски археолози ще направят по-големи разкопки около това манастирче и крепостта на болярина Трошан и ще хвърлят много светлина върху тяхната история. Ще чакаме. Ние, всички търновци, българи и най-много жителите на с. Присово, чийто синове и внуци продължават да носят името Марко и не са забравили своето малко манастирче „Стого Марка” безвъзвратно изчезнало в дълбините на историята..."

Прочетете още: Св. Марко Преславски е един от забравените светци на България

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Хайдушкото кладенче

Из "Сенки край Янтра-легенди и балади" от Ив. Йорданов-1933 г.

 
Тежко, много тежко станало положението на българите защото стотици хайдути бродели из Балкана, а озвереният турчин, като не можел да ги излови, изливал своя яд над беззащитните орачи и овчари. От много дни многобройна турска потера е по следите на дълго мустакатия хайдутин Филип Тотю, който умело се крие край бреговете на Янтра, там гдето Синият-вир над Търново рони скалисти брегове. Уплашено и нащрек извършва своята полска работа трудолюбив българин, защото във всеки момент може да бъде претрепан. Над Чолакова-махала, там гдето гъстата гора допира до шемшевско землище, всред горска тишина, шумоли горско изворче. Студените му струи се промъквали някога с весела песничка към бреговете на Янтра, ала днес те лениво се прецеждат през съчки и камънаци, защото мястото наполовина е обезлесено.
Бил горещ юлски ден. Снажен турчин, украсен цял със сърма, отседнал вран кон и се упътил към извора под една сянка. Отмахнал той мешинен енджик от рамо и сребърен силяхлък от пояс, завързал коня си о едно дърво и седнал. Отдолу, откъм селото, се задало петнадесетгодишно овчарче с две кратунки за вода. Като видяло турчина, то поискало да се върне, защото по тези времена нищо добро не очаквало българите в една гора.
— Где бягаш, гяур — изревал турчинът, и момчето трябвало да иде при извора.
Но, било поради страх, било поради нещо друго, то се спънало и счупило кратунките.
— А-х-а, ти не искаш да ми отслужиш с кратунките — извикал господарят турчин, станал и нанесъл такъв жесток побой над клетото дете, че то едва пълзешком и със стенания се замъкнал надолу по пътеката. И турчинът трябвало да си оглади мустаците, да си подложи две плочки на коленете и да пие вода направо от кладенчето. Но две невидими жилести ръце неусетно се явили зад побойника, хванали го здраво за врата и силно натиснали главата във водата. Станало слабо боричкане, ала водата и пясъкът действували по-сигурно .. .
На другия ден се пръснало слух из града и селата, че видният бабаитин Р. умрял от дамла, кога пил вода от едно изворче. Ала между овчари и орачи тайно се шепнело, че мустакатият хайдутин бил на почивка в гората и видял побоя над детето. После тихо се промъкнал зад турчина, хванал го за врата и силно му притиснал главата във водата. Свидетели били само едно овчарче и горските шумаци, които обичали да си шепнат за случката и при най-малкия ветрец. . .
От тогаз кладенчето нарекли Хайдушкото кладенче.

Снимка: Паскал Пиперков

Вижте как може да стигнете до него по Екопътека Сини вир

Из "Сенки край Янтра-легенди и балади" от Ив. Йорданов-1933 г.  

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ