Болярската махала и църквата „Св. Богородица"

ИЗ СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939год.)
Северно от Градския дом се намира тъй наречената „Болярска махала", започваща от църквата „Св. Богородица" и стигаща до стария „Каябаш". Допуща се не без основание, че нейното название произхожда от далечното минало, когато на нейното място, през време на Търновското царство, са се издигали къщите на разни боляри. Това твърдение може да възприемем за вярно, като се има предвид близостта на ЦАРЕВЕЦ. Отначало столицата е заемала само Трапезица, после е заела и пространството по двата бряга на Янтра, южно под нея, а на Царевец се издигнали царския и патриаршеския дворци, храмове и домове на висши боляри. В това време нуждата, вероятно, е наложила застрояването и на Болярската махала. Това обстоятелство се потвърдява, освен с близостта на Царевец, но и с факта, че на мястото на днешната църква „Св. Богородица" е имало низка, каменна църква, с произход от старото българско царство. Други някои следи от това далечно време не са били открити; каквото и да е имало, е било заличено след завладяването на Търново от турците, от разрушенията и настъпилото впоследствие застрояване. Днес тая част на града с нищо особено не се различава от останалия град, освен с някои видни търновски първенци, които са я обитавали. Един от най-видните между тях е бил Евстатий х. Николов Селвели, познат не само като богат търговец със задгранични връзки, но и като голям борец за църковна независимост. Тука живя и най-богатият на своето време търновец х. Славчо х. Паскалев. Болярската махала е източната част от енорията на църквата „Св. Богородица", за която се налага да се каже нещо повече, тъй като е станала историческа. Тя е била въздигната в 1844г. на мястото на оная малка църква от старобългарско време, която по-горе отбелязах, и подновена при съдействието на търновския аенин (управител) и работенето на калфите от кожухарския еснаф, поради което често е била именувана „кожухарската църква". В нейната артика е погребан многозаслужилият някогашен учител и книжовник Васил Друмев от Шумен, а впоследствие Великотърновски митрополит Климент, голям обществен деец и държавник. През време на земетръса в 1913г., църквата почти изцяло бе разрушена и години подред стоя с временни поправки, докато се събраха нужните суми за нейното възобновяване. Справедливо е да се признае, че бившият В. Търновски митрополит Филип доста грижи положи за нейното възстановяване и доизкарване, при съдействието на градската управа и гражданството. Днес „Св. Богородица" е най-хубавият храм във В. Търново, който краси най-източната част на града и е виден от всички страни. Историческа е тая църква, защото в нея са извършени всички тържествени молебени, подчертаващи големи народни събития. След пристигането си в града на 27 юни 1877г., главнокомандуващият на освободителните руски войски, великият княз Николай Николаевич, е присъствувал в тая църква на благодарствен молебен; в нея най-първо се е черкувал Александър Батенберг, а след него — заместникът му, бившият цар Фердинанд и т. н. Въобще в този храм са възнасяни молитви към Всевишния през паметни и исторически дни. С тая църква е свързана и една тъжна дата — когато бе донесено в Търново тялото на починалия след дълго боледуване митрополит Климент и поставено в църквата. Това събитие, което предавам по-долу, раздвижи на времето целия град и околността. От всички страни на епархията пристигаха хора да се поклонят пред останките на големия покойник, станал жертва на най-осъдителни партизански страсти, доказващи нашата политическа незрелост. Очевидец на неговото съдене, осъждане и погребение, не мога да не кажа една частица поне от спомените и за него, доколкото това е възможно в тия страници. Макар да не казвам нищо ново, отбелязвам, че Високопреосвещеният Климент беше човек в най-правата смисъл на думата, според християнската и гражданска етика, безгранично добър, милосърден, благодетелен, великодушен, всеопрощаващ — с една дума съвършен във всяко отношение човек. При това, умен, красноречив, даровит, книжовник и държавник. Той биде погребан в съборната черква Св. Богородица. Обаче последното голямо земетресение я разруши и затрупа гроба на великия пастир. Днес се правят усилия за възстановяването на храма, но поради липса на средства възстановяването му е преустановено. Дано търновското гражданство, подкрепено от правителството, успее да го възстанови окончателно и се погрижи за гроба на Климента, като го украси с подобаващ паметник.

Любопитно: Забележителен е фактът, че когато търновци изваждат ковчега му от гроба, за да го положат в новопостроения храм, откриват тялото му изцяло запазено и нетленно. И днес, макар владиката да не е канонизиран за светец, много християни ходят на гроба и просят неговото молитвено застъпничество.  

Прочетете още  

Снимка из колекцията на Иван Панайотов

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Църквата „Св. Спас" и епохата на елинизма в Търново

ИЗ СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939 год.) 
„Св. Спас" е историческа църква не само, защото е въздигната върху мястото на стара малка, каменна църква от старобългарски произход, но защото в нея, както ще видим по-нататък на надлежното място, е избухнала най-острата свада между „българи" и гъркомани през време на църковната борба. — Преди няколко години открих тука надгробната плоча на родителите на знатния търновец д-р Н. Пиколо, взидана във външната страна на една от църковните стени. Надписът ѝ е на гръцки. Навремето препоръчах да бъде прибрана в музея, защото представлява една ценност не само като надгробна плоча на д-р Пиколовите родители, но и като един паметник от оная епоха в Търново, когато елинизмът е бил още доста мощен, въпреки пробуждащия се национален дух. Тука е мястото да се отбележи, че след унищожаването на българската патриаршия и поставянето на българската църква под духовната и административна власт на цариградската патриаршия, последната е направила усилие да елинизува най-първо Търново и лиши българите от въодушевляващия ги и крепящ духа им спомен за този град, като столица на някогашната им държава. И тя напълно успяла в преследваната цел. От XVIII в. нататък в Търново се е говорело само на гръцки, като да е бил градът гръцки. Чак в 1831г. е било открито, със старанието на Преображенския манастир, първото българско училище, което трябвало да възкреси българския език. Това училище било частно и имало само един, неподготвен за тежката си мисия, учител. Началото, обаче било турено, и делото бавно тръгнало напред. Но съществени резултати са се получили толкова късно, че когато Молтке дошъл в Търново през май 1837год., намерил града още с гръцка физиономия. Той пише, че „гръцката" му квартира била удобна и весела. От това обстоятелство се вижда, че търновци и във времето, за което става дума, са минавали за гърци и са продължавали да си служат с гръцки език. Търговците са си пишели писмата на гръцки, на който език са държали и тефтерите си. Гръцката култура продължавала още да обхваща живота във всичките негови прояви. За да не минава за прост — за „турлакъ" — търновецът, въобще по-предния българин, се препоръчвал за грък. Макар по този въпрос да говоря по-обстойно на надлежното място по-нататък, повдигнат тука по повод горе отбелязаната надгробна плоча, го подех, за да оправдая ония видни търновски семейства, които са се гърчеели, какъвто е случая с д-р Пиколовите родители и самият него. Те произхождат от старата знатна фамилия в Търново Паница, която и днес има свои представители. След западането на града в търговско отношение, повечето членове на това семейство се изселили — едни във Варна (Стат Паница, който е бил търговец-комисионер и агент на английски параходи), други — в странство. Във Виена се настанили двамата брата Николаки и Сава Паница, като основали търговско-комисионерска къща, която бе се издигнала на завидна висота. Тя е била в търговски връзки и с братя Христо и Евлогия Георгиеви в Букурещ, с Шопова в Сулина и с търговци в Търново и цяла България. По-старият нейн представител, Николаки, отдавна се е поминал във Венеция, през време на едно свое пътуване в Италия, а по-младият Сава — преди десетина години — в имението си, в близкото до Виена село Феслау. Няма българин, търговец или студент, който е бивал във Виена, да не е познавал Сава Паница. Той им услужваше във всяко отношение, не изключвайки и материални помощи. Този човек, когото лично познавах и се ползувах от благоразположението му, беше родолюбив търновец и българин в най-точният смисъл на думата, а при това и образец на добър и честен човек. На тая фамилия принадлежи и д-р Никола Пиколо, който случайно е приел фамилното име Пиколо. Учил все в гръцки училища, тъй като е нямало български, висшето си образование—медицина—започнал да изучава в Болоня (Италия), където, поради малкия му ръст, другарите му го наричали Piсоlо („Пиколо", малкият), което прозвище той обсебил като фамилно име. Без да имам намерение да пиша тука биографията му, което съм сторил в сп. „Българска мисъл" от 1927год., отбелязвам това обстоятелство за пояснение. Неговите родители са минавали за гърци в гореописаната епоха на елинизма, синът им, обаче Никола, който е живял, работил и служил все в странство (като професор на о. Корфу, главен инспектор в Румъния и литератор в Париж, където е умрял), започва да се нарича българогрък. Тъй като националното самочувствие зависи не от произхода, а от възпитанието, то той, роден и възпитан във времето на елинизма, е минавал за грък, а отсетне, види се, под влиянието на започващото българско възраждане, се нарича вече българогрък—едно отстъпление, макар не пълно и решително; но малко по-късно той не само се признава за българин, но и става член на основаното в 1848г. „Патриотическо дружество" в Букурещ, както пише на стр. 189 Т. Христов в своята „История на гр. Свищов". Това доста дълго, случайно предизвикано обяснение, изложих, за да охарактеризирам епохата на елинизма в Търново, който при църковна служба на гръцки и при липса на български училища, е задушил българския дух, вследствие на което населението е говорело и пишело на гръцки език, чувствувайки се гръцко. Като потвърждение на това обяснение, могат да послужат и думите на Д. Мишев, който, говорейки за българите от това време, казва: „Вече в края на XVIII и в началото на XIX век те (българите) не съществували като народ" (Църк. архив, 1925, кн. I и П). ➡Продължение

Прочетете още: За черковния въпрос, възбуден и подигнат във В. Търново със съдействието на цялата му епархия в XIX век

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Димитър Багрилов (1866 -1940г.) - учител, художник, общественик

Димитър Багрилов е роден на 16 октомври 1866г. в занаятчийското семейство на Николчо Димитров Бояджиев. Средно образование завършва в Търново, след което заминава за чужбина да следва. В Белгия изучава многоуважаваната специалност по онова време „Гробищна архитектура“. Преди дипломирането си заболява и постъпва на лечение в санаториум в Швейцария. След като се завръща от Европа, променя името си от Бояджиев на Багрилов. Професионалната му кариера започва като учител по рисуване в Пловдив. През 1895г. се завръща в родното Търново и е назначен за учител по рисуване в Мъжката гимназия „Свети Кирил“. Това е огромно постижение, тъй като негов предшественик е бил уважаваният и талантлив художник Отто Хорейши. Багрилов се отнася с усърдие и огромна отговорност към своята работа, затова през 1906г. получава престижната Първа учителска степен. През 1907г. е преместен в Девическата гимназия „Митрополит Климент“, където преподава рисуване до края на живота си. Негов ученик е изтъкнатият български художник Борис Денев. Той споделя: „При учителя Багрилов започнахме да учим перспектива. Рисувахме геометрични тела с креда, гипсови глави и бюстове, пейзажи с креда, молив, акварел. Излизахме да рисуваме с молив навън.“
През 1899г. Димитър Багрилов предлага на Търновската община да му отпусне общинско място, на което той, със собствени средства, да изгради художествено училище. Предвидените за изучаване предмети са иконопис, марангоза, моделиране с глина и гипс, скулптура върху камък и рисуване. Това негово начинание е новаторско, тъй като в България само преди няколко години е основано Държавното рисувателно училище. За съжаление училищният проект не се осъществява, независимо че общината отпуска желания терен. Години по-късно: желаното Рисувателно училище е превъплътено в авторитетния факултет „Изобразително изкуство“ при Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. На живописния хълм Боруна се намира Художествената галерия, носеща името на един от най-добрите възпитаници на Димитър Багрилов - Борис Денев.
През 1907г. Димитър Багрилов, заедно с Леон Филипов и инж. Христо Сапаров, работи безвъзмездно при съставянето на „Пътеводител на Търново и околностите му“, издание на Туристическо дружество „Трапезица“ Багрилов е и първият касиер на дружеството. През 1909г. настоятелството на Туристическото дружество възлага на арх. Козаров, Л. Филипов, Иван Вителов и художниците Борис Денев и Димитър Багрилов да определят обекти за фотографиране, които да влязат в специални албуми, посветени на Велико Търново и околностите. 

През 1917г., по време на Първата световна война Димитър Багрилов изсича на скала по пътя за гара Велико Търново следния надпис, издържан в духа на Паисий: „Българино, помни, че ти в царуването на Н.В. Фердинанд І, Цар на българите, се бори юнашки и победи: Македония освободи на 24.IX.1915г., а Добруджа на 04.І.1917г.“ 

Надписът е направен с цел, която сам Багрилов определя най-добре: „... за да напомня на бъдещите поколения епохалните събития през Балканската война 1912 - 1913г. и през Общоевропейската война 1915 - 1918, които доведоха, макар за един момент, обединението на целия български народ“. 

През 1913г. Велико Търново, Горна Оряховица и Лясковец са сполетени от голямо земетресение, което нанася много щети. Църквата „Св. св. Константин и Елена“ е разрушена от природното бедствие. За нейното възстановяване се съставят Комисия, която да събира дарения, и Строителен комитет. Димитър Багрилов взема активно участие и в двете инициативи. От 1913 до 1928г. е и църковен настоятел. През 1923г. църквата е с променено име на „Св. Цар Борис“. Тогава Димитър Багрилов е натоварен със специфичната задача, в качеството си на художник, да нарисува лика на Свети Цар Борис, по който да бъде изработен новият печат на църквата. Димитър Багрилов е изключителен дарител на средства за църквата „Св. св. Константин и Елена“ („Св. Цар Борис“): 1923г. дарява 10 000 лв., които са разходвани за издигането на църковния олтар с престола. Заедно със съпругата си Роза Багрилова дарява иконите „Св. Цар Борис“ и „Св. Димитър Бесарбовски“, както и по-дребни парични суми. През 1940г. църквата получава дарение от 5 000 лв. по силата на вече покойния църковен благодетел. Димитър Багрилов има изключителните заслуги за инициативата и изработване проекта за герб на град Търново.

Печат и герб на Градско общинско управление – Велико Търново. Скици на художника Димитър Багрилов. 1916г. Дигитален архив - Държавна агенция"Архиви"

На герба са изобразени средновековните крепости Царевец и Трапезица, река Янтра, църквите „Свети Димитър“, „Свети Петър и Павел“ и „Свети Четиридесет мъченици“, старите царска и патриаршеска корона, царският и патриаршески жезъл, българският трикольор, българският държавен герб, новата царска корона и девизът на Търново: „Твърдост, бодрост, вярност, постоянство.“ Не липсват и характерните за хералдиката елементи като дъбови и лаврови листа. Гербът е приет през 1921г., но намира по-широко приложение след 1927г. През месец юли е публикуван на страниците на „Общински вестник Велико Търново“, което съвпада с поставянето му на сградата на общинския съвет. Изработени са и отличителен знак за кмета - герб с позлатена верижка, печати с кръгла форма, херолди, клишета и форми. Гербът е изобразен и на Златната книга на Търновската община. Търновци си поставят амбициозната задача да работят активно за издигането на града като административен, занаятчийски и курортен център. Затова се включват в различни граждански обединения. През 1928г. по инициатива на кмета на Велико Търново Владимир Даскалов, се избира обществен комитет от 20 души, който да съветва общинското ръководство. Наред с имената на изтъкнатите и уважавани граждани Владимир Даскалов, митрополит Филип, Тодор Бончев, се нарежда името и на учителя Димитър Багрилов. През 1930 . Културно-стопански съюз „Стара планина“ си поставя за цел да превърне Велико Търново в курорт. Интелектуалците и обществениците Димитър Багрилов, Христо Кабакчиев, Димитър Момчев, Смарагда Топузанова, Пано Иванов, Ангел Каранешев, обсъждат най-належащите стъпки от културно-просветно и икономическо общество за реализиране на този проект. Като приоритетна се очертава задачата за събиране и съхраняване на старинни документи и други исторически паметници, свързани с Търново.
През 1935г. цар Борис III и царица Йоанна посещават град Велико Търново. Общината изработва посребрен поднос. Централно място в украсата на подноса заема гербът на града, изработен от Димитър Багрилов, над който са гравирани инициалите „Б“ и „Й“, а в долната част е поставен надписът „На техни величества Цар Борис III - старата столица Велико Търново 1935“. От двете страни на търновския герб са изобразени хералдически знаци, символизиращи династическия съюз между България и Италия. На гърба на представителния сувенир дискретно е изписано „По композиция на художника Д. Н. Багрилов от гр. Велико Търново“. Днес този експонат се съхранява във фонд „Нова история“ на Регионален исторически музей- Велико Търново.
Източници: http://bg.wikipedia.org
Весела Мартинова, Катя Митова-Ганева  „Димитър Багрилов и приносът му за Велико Търново като учител, художник и общественик“, Търново, 2006, с.178-183.
Атанасова С, „Принос към историята на първия герб на град велико Търново“. - „Известия на Исторически музей - Велико Търново“, XIV, 1999, с.188-193.
Костов Г., „Един забравен художник - Димитър Багрилов“. - сп. „Изкуство“ 6/1988.
Кулелиев Й., История на църквата „Св. Цар Борис“ (бивша и настояща Св. св. Константин и Елена) във Велико Търново, 1942.  
 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Произход на името и тракийски корени

Из книгата "Между Царевец и Трапезица- пътни картини, легенди и видения" на Любомир Владикин /1931г./

Три полуострова, но тъй силно издадени напред, чрез толкова тясна ивица свързани с планински масив, че изглеждат на острови, или на три исполински кораба, с отвесни стени, потънали в дълбоките процепи на Янтра. Тъй силна е илюзията, щото човек е готов да повярва, че името на града произлиза от латинските думи tri-navis — три кораба. Други казват, че произлиза от turns — кула, понеже хълмовете са били укрепени с множество кули. Трети искат старата ни столица да носи славното име, но макар то да произхожда от . . . трън или терн — понеже местността била обрасла с изобилни тръни...
Никой не знае кой има право. Може би някой четвърти филолог, който още не си е казал думата. Нам ни стига да знаем как са го наричали нашите летописци от времето на Асеня — защото за нас историята на Търново почва от тогава.
Търновските хълмове са привлекли вниманието още на най-старите жители на земята ни — траките. По тях мъдрите прадеди са строили оброчища, крепости и жилища. Намерените по Къзхисар (Момина крепост) монети от Филипа Македонски и син му Александър Великий са неопровержими доказателства за това. До неотдавна, селяни са изравяли по тези места мраморни плочки с изображения на тракийски конници, които считали за икони с ликът на св. Георги. И днес още личат следите на водопроводи, резервоари и крепостни зидове, които не са научно изследвани, но предполага се да са от римско време, особено като се съди по латинските и гръцки надписи върху някои плочи, жертвеници, постаменти и др.
Макар, че римски следи се забелязват само по Къзхисар, точно може да се допусне, че римските стратези са се задоволили да поставят един каструм само върху Къзхисар, а другите хълмове са оставили съвсем незаети. Сигурно върху Царевец и Трапезица е имало оброчища или военни постройки от траки и римляни. И ако не намираме днес никакви следи, ако не можем нищо да изкопаем, то е защото тези два хълма са били силно застроени през второто българско царство и не е останало нито педя земя неразровена и непретърсена. Каквото е намерено — монети, плочки, градиво — всичко е било взето и употребено наново.
От предалечното минало на търновските хълмове до нас е дошъл един много ценен паметник, който красноречиво говори каква висока култура е цъфтяла по тези места и какви величествени светилища са се издигали върху сегашните пущинаци. Този високо художествен паметник е бил намерен до вътрешната крепостна порта на Къзхисар, от която, разбира се, личат само жалки следи. То е една мраморна плочка от римско време, 23 см. висока, 16 см. широка и 2х/2 см. дебела, със следното изображение, описано от археолога К. Шкорпил, който го видял лично:
„В средата стои прав Дионис. Дясната му ръка, в която държи грозд, е издигната над увенчаната му глава, а лявата ръка се увива около шията на гол сатир, който стои прав от лявата му страна. Двамата държат в лявата си ръка по един съд. Сатирът настъпва с левия си крак едно куче, което лежи по гърба си. На ляво, до Диониса стои едно облечено момиче, което с двете си вдигнати нагоре ръце, държи на главата си цилиндрически съд с конусовиден капак. Празното пространство над главите на момичето и сатира е изпълнено с гроздове от сърцеобразна форма“. Под релефа се намира надпис, който, преведен на български гласи: „Илиос Декстер постави този Дионис като оброк“.
Кратък е пътя от гара Горна Оряховица до Търново, но пълен с необикновено хубави картини, като изкусно подбран филм. Влакът следва кривулиците на реката и равношумното му тракане отеква в исполинските каменни стени, които заграждат тясната долина. Напомня Искърския пролом, но само по чудните форми на скалите: ту зид на обширна крепост, ту фантастичен замък с множество кулички и ходници, ту носът на огромен кораб... Искърския пролом е пуст, а тук природата е скътала между каменния масив и реката две ивици сочна пръст, по която растат дървета и треви. И суровата гледка на каменните стени се смекчава.  

Прочетете още: За името на Търново- Т. Янков
Грета Костова- Бабулкова  

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Построяване на нова църква през 1872г.

Из книгата на Йордан Кулелиев-1942г.

В запазената при църквата кондика от 1872 година, още на първата страница четем следното:

Написано от махлени от Анатик, Патрик и част от Дервенската махла. Патрик махала е днешната ул, „Гурко“, а Анатик —къщите на главната улица.

От така записаният текст в кондиката научаваме, първо, че старата църква е „вече достигнала да падне и се събори“. Това нейно състояние наложило на махляните идеята за строеж на нова църква, и както пишат „согласно решихме да подновимъ церквата“, нямало противно мнение. И второто нещо, което отбелязват е, че строежът на новата църква ще стане чрез събиране волни помощи, като всеки според силата си да принесем на този Божи олтар своеволната си помощ. За тази цел набавили нова кондика, на която всеки „своеръчно" ще записва помощта си. И наистина, след текста следват саморъчните подписи и даренията.

Но за нас, които сме отдалечени от този важен момент от живота на нашите махаляни със 70 години, писаното в кондиката е недостатъчно. Ние не виждаме „подновяване“ на църквата, т. е. ремонт, а строеж на нова църква и на ново място, и то строеж на величествен храм.

Издигането на такъв внушителен храм за онова време може да бъде резултат само на станали големи събития и промени в живота на народа ни и частно за града и махалата ни.

И голямото събитие, което е станало в живота на борещия се наш народ за политическа и духовна свобода, е издадения ферман на 28. II. 1870 год. за независима българска църква. Дадената църковна свобода е имала за резултат и свободата в строежа на църковните храмове. И нашите махляни са използували дадените права за издигане подходящ храм.

Второто нещо, което също оказало влияние за издигане на такъв храм, е известието, че за Търновски митрополита е избран всеизвестният борец за самостойна българска църква Митрополит Иларион Макариополски. И третият, не по-малко важен факт е и обстоятелството, че махлянин на църквата е прочутият майстор Колю Фичето. Неговото присътствие и готовност да услужи на махалата е внесло още по-голямо въодушевление и вяра, че замисленото и пожеланото ще стане, щом бачо Никола Фичето е главния майстор-строител.

И видимият резултат от създаденото настроение за строеж на нова църква са записаните дарения:

На  стр. 10 четем, че махляните избрали нови настоятели— строители на църквата, а именно." Ив. С. Пипев, Илия Иванов и Сава х. Иоргов. От записаното на стр. 14 и 15 научаваме, че старият епитроп на църката е бил х. Дамитър х. Станев, който продължавал да епитропствува в старата църква, и каквито суми са постъпили като приход на църквата, той ги е предавал на новите настоятели — строители на църквата. Също тъй чрез записи приемал пари под лихва, които също им предавал. И виждаме, че за година и девет месеца той им е предал сумата 60,165 гроша. На стр. 16 в кондиката са изброени нещата, продадени от настоятелите, които се оказали излишни и неизползувани, като: вар, керемиди, дъски, кириши, желязо, 400 драма сребро от иконата на Св. Богородица за 2975 гроша и пр., всичко на сума 4447 гроша и 30 пар. На стр. 17 е отбелязано, че търновските еснафи чрез своите еснафски организации също са се отзовали в помощ на новостроящата се църква. Ето що е записано: „Църковното настоятелство на същата църква—Иванчу Пипев, Илия Иванов и Сава х. Иоргов—получили волна помощ от градските еснафи, а именно: 

Еснафа терзийски чрез Радана Н Киселов и Д. Габров 1500 -халашки чрез Симеона Рашков 650 

-ковашки чрез Стояна Георгиева 499 

-куюмджийски чрез Петра Балъкчиоглу 203 

-абацийски чрез Михаля Първомайстор 500 

-мутафчийски чрез Пеню Стойнов 500 

-бояджийски чрез х. Димо и Н. Димитров 351 

-чаркчийски чрез Никола Маждраков 100 

                         Всичко гр. 4,300 

Същите гореописани настоятели получили от градската църква Св. Никола год. 1873 

марта 13 от временните епитропи Янку и Стоян 1500 

августа 2 също от същите епитропи 2000 

                 Всичко гр. 3,500 

А на стр. 18 четем: „В година 1872-ра юлия 20 в разстояние до 7 януарий 1874 година, църковното настоятелство на новата църква „Св. Константина и Елена“ Иванчу С. Папев, Илия Иванон и Сава Иоргов, събрали от градските визити и от двата пола от 640 лица сумата гроша 7,752. От този цитат виждаме, че настоятелите—строители на новата църква са прибягнали до помощите на цялото търновско гражданство, като са избрали най-безболезнените случаи —да поднасят честитка по именни дни на лица от двата пола и изпросват по нещо за църквата. А на стр. 19 са изброени имената на лицата, които са закупили женски тронове. 

На стр. 28 е посочен общия приход на суми 208,010 гроша и разхода също на 208,010 гроша. И най-после, след така грижливо вписаните и подредени сметки и прегледани от Пеню Стойнов, Иван Кост. Лещов и Иванчу Маринов, е било свикано махалянско събрание на което присътствували първенците на махалата, а също и представители на църковната и гражданска власти и пред което събрание било дадено отчет за извършеното, начиная от 20. VII. 1872г. до 9 VI. 1874 година. На страници 30 и 31 е написан прихода и разхода и под него четем: „Потвърждавам подлинността на настоящите подписи Архиерейски Наместник и председател на Епархиалния смесен съвет, Архим. Стефан. № 606. „Търново, 10 юлия 1874 год. Срещу подписа на Архимандрита е подписа на Н. Л. Минчоглу и Р. Т. Маждраков. Под заверката на архимандрита и подписите следва текста: „Днес 1874 Иулия 9, неделя, слушаха ся писаните от 1-ва страница до 31 страница в присъствие на махалените от Анатик, Патрик и Дервент махлеси, която и подписват след одобрение и благодарението си на послужившите настоятели." 

След текста следват саморъчните подписи на около 60 души, между които са на: Протонатарий поп Димитър., поп Димитрий х. Николов, иконом х. поп Савва, П. Ч. Архондович, х. Петко Косю, х. Цоню Дедин, х. Петар х. Колюф, Димитър Янулов, х. Петар Д. Стамболоулу, Маргарит Д. Добрув, х. Христу х. Нидялков, Атанас х. Недялков, Стоян Пипиту, Стефан Ц. Кемилев, Петар. С. Пипев, Уста Колю Фичи, Г. М. Мазаков, Стефан Смилов, Радан Николов и др. След тържествено дадения и одобрен отчет от строителите на новата църква; Иванчо С. Пипев, Илия Иванов и Сава х. Иоргов, последните били освободени от грижите за църквата, която започва нормалния си живот под управлението на новоизбрани църковни настоятели. Махлените в знак на благодарност им подарили по един трон. Това дарение е записано на стр. 24 и 25 в кондиката и тук на първо место е поставен първомайстора Коля Фиче- №.30 трон 1. 
 От изнесеното до тук ние се запознахме с финансовата страна по строежа на новата църква и срещнахме доста имена на лица от онова строително време, които са били в услуга на божественото дело да се построи нов храм. След постройката на храма най-важният момент е неговото осветяване. И това важно събитие е извършено на 7 октомври 1873 година и то от всеобщоуважавания български архиерей Търновския Митрополит Негово Високопреосвещенство Г. Г. Иларион Макариополски. Вестта, че ще се освещава новата църква и то от Митрополита Илариона е събрала на уречения ден извънредно много народ. Богомолци изпълнили храма не само от махалата, а от целия град. Архиереят също е преживял едни особени чувства, виждайки новият храм изпълнен с толкова богомолци и че нему Провидението е отредило високата чест да свърже името си чрез неговото освещаване. Всичко това е повишило духа му и той е произнесъл вдъхновено слово, което е трогнало всички. Присътствующите богомолци са изживели в този тържествен час неземна радост, възвисили са душите и сърцата си към Висините небесни, със сълзи и коленопреклонени молитви към Бога и са Му благодарили за великата Му милост, че ги е удостоил с високата чест да са свидетели на това велико събитие, освещаване на новопостроения храм "Св. Константин и Елена".
 Само на създаденото особено настроение на богомолците може да се обясни факта, че в дискута са били събрани 2067 гроша, когато при полагане на основния камък от дискута са събрани 107 гроша. В първият ден от освещаване на новата църква са се извършили следните служби: 
Кръщаване на дете—момиченце на Марин Станев и Мариола х. Недялкова, живущи в Анатик махлеси. 
Венчаване на Никола Налбантина и Стефанка Станкина от Патрик Махлеси. 
Погребение на един момък от Казанлък, който починал в Такир Даглийския хан, на име Денко.

Съдържание: Начало на църквата "Св. св. Константин и Елена“
Старата църква „Св. св. Константин и Елена“
Старата кондика
Икони при старата църква
Старата плащаница
Надгробни плочи
Построяване на нова църква през 1872 г.
Новият иконостас от 1872 г.
Митрополит Панарет Рашев
Възстановяване на църквата след земетресението на 1. VI. 1913 г.
Освещаване, преименуване и дарители на новата църква
Възпоменателни плочи
Почетни и благодетелни енорияши
Свещенослужители, църковни настоятели, певци и хорове при храма

Грета Костова-Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Пътят за Арбанаси

Из книгата "Между Царевец и Трапезица- пътни картини, легенди и видения" на Любомир Владикин /1931г./
По няколко пътя се влиза в Търново: по Арбанашкия друм, откъм "Устето" и през Дервента. И никой не може да каже от где първата гледка е най-красива, защото тази неизменима панорама е разнообразна като приказките, които крие. Пътя от Горна Оряховица се възкачва по един хълм, между обширни лозя, които затварят простора. Но стигнем ли на билото, завесата изведнъж се вдига. На хоризонта зеленее къдравият лабиринт на Стара планина, а в ляво се тули историческото Арбанаси, потънало в зеленината на вековни орешаци. Виждат се къщи от посивели камъни, тъмновишневи покриви и сводести прозорчета, като на манастирски килии. Старинната архитектура, свежият въздух и тишината, привличат изморения от града пътник и той мечтае да се върне някой път и да отдъхне в това романтично кътче. Склонът на хълма се разстила в обширна стръмна поляна, осеяна с хиляди едри варовници, които от далеко приличат на ято накацали бели птици. Край друма се олюляват от постоянния ветрец няколко самотни върби и до тях, из старинна каменна чешма, бликат две дебели струи...
От старинната чешма, шосето стремително се спуща надолу към Търновската котловина. В ляво лъкатуши дере, по което е минавал старият път: още личат следите му, тук-там като чели е бил на стълби. По него са възлазяли последнитe търновски боляри и болярки да се черкуват в Арбанаси, или арбанашки търговци са слизали в касабата за печалба или салтанат. Жалко, че целият хълм е гол. А едно време тука е шумял вековен лес, пълен с извори и дивеч. Арбанаси е построено с градиво от тази гора — и днес още може да се видят в някои стари къщи стволите на огромни дъбови греди, почернели и издълбани от червеи.
В долината вече се виждат зелени хълмове с равни чела, опасани със сиви ивици от необикновено правилно изсечени самородни скали. След всяка крачка картината се разширява, прибавят се нови линии, проличават някои подробности. Най-после страничните кулиси се отдръпват и пред очите се открива феерична сценария: Трапезица и Царевец, с техните триъгълни форми, отвесни брегове и каменни венци; огромният нос на Къзхисар; къдравият гръб на Света гора; няколко бляскащи ивици от Янтра и част от новия град по стръмните склонове на Орлов връх.

Снимки: Пътя за Арбанаси, с любезното съдействие на Петя Големанова

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Градският дом

ИЗ СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939 год.)
Пред малка, красива градинка се издига Градският дом, наричан в турско време „конакът", а след Освобождението—„полицията", което название и днес се употребява. Това е грамадно, продълговато здание, което откъм север — главната му лицева страна — има два високи етажи, а откъм южната — три. Над главния му вход, откъм градинката, има красива издаденост, подпирана от масивни стълбове; тук е двойното стълбище, което води за горния етаж. Макар построен от неук майстор-строител, известният Никола Фичев — „Колю Фичето", както обикновено го наричаха в Търново — то е не само напълно издържано по замисъл за целта, за която е въздигнато, но е и красиво в цялата своя внушителна вънкашност. В него се помещават всички административни и съдебни учреждения, както и градската управа. Южно зад него се намира затворът — мрачно, каменно здание от по-далечен турски произход. И двете тия сгради са исторически. В затвора са лежали мнозина бунтовници от времето на въстанията, а в „конака" са бивали осъждани и изпращани или на бесилото или на заточение. Но в безспирния ход на историята това красиво, но мрачно в паметта на търновци здание се превърна по волята на съдбата в източник на благодат за угнетените. Началото на това щастливо превръщане започва от 25 юни 1877г., когато казашкият авангард на руските освободителни войски влезе в Търново и спря пред това здание, приветствуван от градските първенци. В него се откри на 10 февруари 1879г. от руския императорски комисар княз Дондуков-Корсаков Учредителното народно събрание, което в двумесечни заседания изработи Търновската конституция. На 17 април с. г, в същото това здание се събра първото Велико народно събрание, което, избра за български държевен глава княз Александър Батенберг. На 27 юни с. г. първоизбраният княз Александър I произнесе клетвата си за вярност на конституцията, след което закри първото Велико народно събрание. На 27 юни 1884г. тук бе свикано четвъртото Обикновено народно събрание на извънредна сесия след премахването на пълномощията. На 6 септември 1885г. пак в това здание взеха решение Стамболов и Каравелов, да се признае съединението на Северна и Южна България. На 9 август 1886г. Стамболов от същото това здание се обяви против свалянето от престола на княз Александра и в качеството си на председател на Народното събрание отново го върна в България. На 18 декември 1906 год. зданието пострада от пожар, като изгоряха архиви и мобили, но отново бе възстановено. Във връзка с това здание, считам за неизлишно да разкажа накратко и някои интересни случки, които пък на мене са разказвани от нашия съгражданин д-р Стат Антонов. Преди всичко трябва да се знае, че казаният лекар, вече покойник, беше един извънредно почтен, природно развит и образован човек, владеещ няколко европ. езици, а при това и много скромен. Стамболов го е канил два пъти да заеме поста министър на външ. работи, но той решително е отказвал да стори това.  В турско време до самото Освобождение д-р Стат Антонов е бил търновски градски лекар — "беледие-хикими"— както и домашен лекар на видни турски първенци, между които и на последния търновски мютесарифин, който бил образован, честен и изключително добър човек. Ревностен изпълнител на своята висока длъжност, той е покровителствувал българското население, като го е спасил и от клане.

Прочетете още- Разказ за последния търновски мютесарифин и за Освобождението на Търново

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ