 |
| Посрещане на руските войски във Велико Търново. Художник Григор Спиридонов. |
ИЗ ПЪТЕПИСИ И СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939 год.)
В турско време до самото Освобождение д-р Стат Антонов е бил търновски градски лекар — "беледие-хикими"— както и домашен лекар на видни турски първенци, между които и на последния търновски мютесарифин, който бил образован, честен и изключително добър човек. Ревностен изпълнител на своята висока длъжност, той е покровителствувал българското население, като го е спасил и от клане. Една нощ, в навечерието на освобод. война, по-простото и фанатично турско население в града, подстрекавано от българомразеца Хаджи Дервишаа, когото нейде по-горе споменах, се вдигнало и тръгнало за българската част на града, да ограби и изколи българите. Предизвестен за това намерение на мохамеданската тълпа, мютесарифинът своевременно дошъл в конака, както и повиканите от него по-висши чиновници. Въоръжената тълпа се спряла на границата между турската и българска част на града — до конака и кадийницата, очаквайки прииждането на още турци. Няколко заптиета се изпречили пред нея до пристигането на мютесарифина. И наистина, той се явил, придружен от чиновниците си, и като заявил, че му е известно, какво намерение има тълпата започнал да я увещава да се разотиде по домовете си. Но щом видял, че тя недоволно ръмжи и не отстъпва, той повишил глас.
— За да влезете в българските махали, — рекъл той, — трябва да мините по моя труп и по труповете на моите чиновници!
Тези решителни думи подействували. По-голямата част от тълпата се разколебала и започнала да се завръща по домовете си, последвана след малко и от останалата част. Така пашата спасил от клане спящите в това време и нищо не подозиращи търновци.
Сега ето какво ми е разказвал д-р Стат Антонов за този почтен човек и достоен администратор.
Страдайки от очибол, докторът го лекувал, като между другото, му капел и някакви целебни капки в очите. Един ден, както почти всекидневно, отишъл в конака да му прегледа очите и накапи от същите капки. Посрещайки го приветливо, както винаги, пашата му казал на френски, на който език обикновено разговаряли:
— Е, драги докторе, можете да се радвате: русите идат, освобождението ви наближава.
Вътрешно зарадван, докторът, макар голям родолюбец, посмутил се и все пак позаеквайки, тъй като не е говорел истината, отвърнал:
— Не се смущавайте, ваше превъзходителство, войските на падишаха все ще съумеят... И преди да довърши неискренната си мисъл, мютесарифинът меко го прекъснал;
— Знам, какво ще речете, добри мой докторе и приятелю, но няма да бъдете прав, защото знам, че вътрешно се радвате, както и аз бих се радвал, ако да бях на вашето място.
Смутеният не на шега вече лекар от тия думи на султанския представител в града, започнал да говори някаква несвързваща се мисъл, с която един вид да измени песимистичното настроение на събеседника си. Но пашата отново меко и благоволително го пресякъл, виждайки трудното му положение, в което изпаднал.
— Освобождението ви, докторе, е един естествен ход на историческите събития... Почти пет века владеем България, сега е дошъл вече краят... И като помислил малко, сложил ръка върху докторовата и видимо натъжен, продължил: — Утре или вдругиден, с една дума много скоро, вие ще имате вече своя държава... И натъжавайки се още повече, додал: — Помнете доброто, забравяйте лошото...
Покъртен от тия думи, докторът не знаел вече какво да отговори. А мютесарифинът, за да го извади от неприятното му положение, показвайки новите постелки върху миндерите, рекъл:
— Както виждате, драги докторе, подновихме постелките, та като дойдат русите да не помислят, че сме живели в мръсота и безредие.
След като докторът си свършил работата с болните очи на високия си пациент, последният го помолил на тръгване, да го посещава, колкото може по-често. Изпълнявайки молбата му, д-р Антонов всекидневно го е посещавал. Между това, турското население бягало вече към Шумен. Един ден пашата му казал доверително, че русите наближават и днес-утре ще заемат града.
— И аз изпратих вече семейството си за Шумен, — казал той, като додал: — но аз ще остана тука до самото идване на освободителите ви. Докторът го погледнал в недоумение, което пашата схванал, и казал:
— Боя се да не се случи нещо нередно, ако по-рано напусна града, та отсетне да ме бие съвестта цял живот.
И той одържал думата си,
— Както виждате, драги докторе, сина си оставих при себе си: нямах сила да се разделя с любимата си рожба. И въздъхвайки, казал нетърпеливо: — Капнете ми в очите за последен път от вашите капки, които много облекчават очибола ми.
Докторът изпълнил молбата му. След това започнали да се сбогуват.
— Няма никога да ви забравя, докторе, не забравяйте и вие мене, — рекъл пашата с чувство. — Благодаря ви още и за вашите грижи за мене и за семейството ми, което тъй също няма никога да ви забрави.
При тия думи докторът не одържал и се просълзил по две оправдани причини — едната от човещина; раздялата му завинаги с един истински добър и почтен човек, какъвто както видяхме е бил последният търновски мютесарифин; а другата: радостта му на българин, виждащ вече освобождението, за настъпването на което сам високият турски сановник му е казвал. По желанието на пашата, докторът побързал да си отиде при своите си вкъщи, а наскоро след него излязъл и пашата, водещ за ръка детето си...
*
Сега ще прибавя и това, което сам видях в този паметен ден — 25 юний.
Времето беше чудесно. Слънцето весело, сякаш особено тържествено, грееше. Градът беше в най-буквалния смисъл на думата пуст: нийде ни жива душа, никакъв звук —мъртвило. От два дни, особено в този ден, гражданите без да отварят дюкяни и работилници, преизпълнени с надежда за освобождение, за „всеки случай“, се спотайваха в къщите си. Нашето семейство и още някои роднински бяхме се събрали в къщата на покойния ми дядо хаджи Недялко. Тая къща, която още съществува, е голяма, триетажна сграда, с дюкяни под нея. Тя е на две улици. Главното ѝ лице гледа на главната улица срещу тъй нареченото „Фичево-сокаче“. Ние бяхме се събрали на третия етаж. Между стаите има голям джамлък с миндер край него, на който всички бяха насядали зад спуснати пердета. Подигайки предпазливо крайчеца им, някой от присътствуващите поглеждаше в мъртвата улица. Преди да продължа, мисля, че не би било безинтересно да съобщя и една подробност. В най-долния етаж — двор, постлан с плочи и доволно тъмен, поради заобикалящата го голяма сграда, има маза с почти един метър дебели зидове. В тая именно тъмна и влажна маза, с дебела желязна врата, беше устроено скривалище за случай на нужда за криене. Тука бяха наредени и дебело послани одъри и струпана доста храна — сухоежбина. За вода, обаче, никому не бе дошло на ум, може би, защото в средата на двора има кладенец. Каква наивност! В тая тъмна и мокра от влага маза едва ли би издържал жив човек повече от 1—2 часа. Както и да е, тая предохранителна мярка бе взета своевременно, макар за щастие, да не стана нужда да бъде използувана. Понеже турското население в своето грамадно мнозинство бе избягало към Шумен, присъстващите не се много бояха, но при все това предпазливият ми чичо хаджи Христо — господарят на етажа, в който бяхме — не даваше да са вдигнати пердетата. Ние, маловръстните деца, тъй също се гнездяхме на миндера за голямото неудоволствие на една от лелите ми, която ни разпъждаше. Но поменатият чичо хаджи Христо, който цял живот очакваше „дяда Ивана“, ни вземаше под своето покровителство.
— Оставете децата — викаше той — да могат да видят и запомнят, кога е Господ пратил „дяда Ивана“ да ни освободи от турците.
По онова време русите биваха наричани или „московци“, или „дядо Иван“. По едно време една от лелите ми, която от женско любопитство непрестанно гледаше през едно ъгълче на пердето на улицата, сдържано извика;
— Гледайте! Някой върви по улицата... и води дете едно...
Поповдигайки пердето, всички се вгледаха в улицата, разбира се, в това число и ние маловръстните. И наистина, посред пустата улица вървеше средна възраст човек в европейско облекло и, въпреки топлият ден, в пардесю, водещ за ръка едно малко момче, тъй също във връхна черна дреха, с капишонче отдире на гърба.
— Това е мютесарифинът, — рече други един от чичовците ми. — Танас хаджи Недялков — след като хвърли поглед на улицата, към която насочи донесеният някога бинокъл от Виена, в който град бе ходил по търговия.
— Кучета главата му да изядат! — викна чичо хаджи Христо, убеден, че всички турци са лоши.
Строгата ми леля, която беше обявила всички нас маловръстните за непоправими немирници, заподсмърча...
— Защо се лигавиш? — изкряска чичо хаджи Христо.
— Аз за детето... — отвърна смутената жена.
Но за голямо учудване, и ненавиждащият турците мой чича, който всъщност имаше твърде чувствително сърце, щом видя бащата и малкия му син да крачат по пустата улица, тъй също се просълзи.
— Ами ти защо се разцили? — язвително го запита леля ми.
— И аз за детето... пък и баща му не беше лош някой човек... Завала!
— Той ни спаси от клане, — забеляза някой.
Пашата отмина с детето си. Впоследствие узнахме, че по-горе, пред къщата на видния по онова време търговец Тодор Чавов, пашата седнал на поднесен от нейде стол и изпил предложеното му кафе, след което продължил да върви...
След около половин час, откато бе минал пашата, екнаха топовни гърмежи, които толкова изплашиха чича ми хаджи Христо, че той тутакси заповяда да запалят кандилото в съседната на чердака стая, като при това се кръстеше. По-страхливите се отдръпнаха от джамлъка, а по-храбрите, в числото на които, тъй или инак, бях и аз, вдигнахме пердетата и отправихме погледи към Картала—Орловата височина— дето бяха русите, а на отсрещната, зад Янтра, над Светата гора, бяха турците. И едните и другите се виждаха с просто око; а чичо ми Танас гледаше със своя бинокъл. Започна стрелба и с пушки. Случайни куршуми летяха и над града, някои от които чаткаха по покривите. Боят не трая повече от час и половина — два. Руска конница се спусна към Белянка, дето са днес казармите, за да прегази Янтра и прогони турците; но последните се разбягаха. Впоследствие стана явно, че конницата се състояла от Донски казаци, а турците поели пътя за Шумен, без да бъдат преследвани от казаците. Русите не дадоха нито една, единствена жертва. Ранен бе само един търновец, млад човек, който, обхванат от неописуема радост, се затекъл да ги посреща, без да захвърли феса си от главата, или поне да прави кръстен знак — което впоследствие се практикуваше — за да даде да се
разбере, че е християнин. Смятайки го за турчин, един казак го умерил с пушката си и наранил. Този млад човек произхождаше от семейството на Георги Шекерджиев. Когато боят се прекрати и се забеляза едно раздвижване на русите — конница, която заслязва от Орловата височина, по пустите още улици се появи познатата в цяло Търново стара жена, баба Сиса, която невъздържаните езици наричаха не съвсем основателно „пияната Сиса“. Впрочем, тя беше една добра и безвредна бедна жена, която се прехранваше от хвърляне на карти и предсказване бъдещето на ония, които желаяха да го узнаят от нейните кирливи карти срещу един скромен бакшиш. И тъй, тая баба Сиса, едра и гърлеста жена, изпъкна и под нашата къща, вървейки бавно посред улицата и вдигайки глаза към прозорците на къщите, викаше въодушевено:
— Ей, хора българи, излязвайте вече да посрещате московците, що от турци и башибозуци ни спасиха!
И този зов на „пияната Сиса“ не остана напразен. Улиците започнаха да се изпълнят от също тъй пияни хора, но не от алкохол, а от неизразима радост. Заизлезваха и някои от нас, които не искаха вече да гледат от чардака, на който сега и джамлъците бяха вече вдигнати. Възползувани от вълнуващата всички радост, първи заизкачаха от къщи маловръстните, в числото на които, разбира се бях и аз. Камбаните от всички църкви гръмнаха над града. В това време се зададе от източната страна на улицата грамадна навалица, предшествувана от свещеници в църковно облекло и хоругви, начело с управляващия митрополията, архимандрита Стефан, с кръст в ръка. Те отиваха към западната част на града да посрещат освободителите, които вече идеха от тая страна.
По цялото свое продължение дългата главна улица бе почерняла от народ. Лицата на всички бяха бледи от вълнение и неописуема радост. Схванат почти от едно неизразимо чувство, аз едва отивах напред, когато се зададоха русите — конница от казаци, пред които яздеха офицери, начело с един възслаб началник, който, както впоследствие стана явно, бил генерал Гурко. За да виждам по-добре, аз се мушках между хората и случайно се изправих до една жена, която с разтреперан глас, види се от вълнение, едва успяваше да казва:
— Добре сте дошли, добри хора! Добре сте дошли, добри хора!
По лицето ѝ течаха сълзи, вгледах се в нея. Това беше една едра млада жена, в която познах дъщерята на споменатня нейде по-горе голям търговец Тодор Чавов—Анастасия. Останалият народ приветствуваше освободителите, кой както можеше; но рядко имаше човек непросълзен. Някои по-стари хора плачеха като деца. Ние се тълпихме на издигнатата страна над улицата, тъй че яздещите казаци вдигаха глави, за да отвръщат на приветствията с благи усмивки и с непонятни още за нас думи; но ние разбирахме значението им. Трябва да добавя, че жени и деца хвърляха зелени клонки от чимшир и цветя. Най-славно е било посрещането, както стана отпосле известно, пред къщата на Кисимови. По разпоредба на известната в града народна деятелка и общественица Евгения Кисимова, за която по-нататък ще стане дума, бил е послан на улицата един килим, дето тя с една прочувствена реч е приветствувала освободителите, които между това са били обсипвани с цветя. Пред конака пък, дето войските са се спрели, градските първенци са поднесли своите приветствия и признателност за Освобождението. На улиците бе изнесено вино в чебури и котли, хляб, сирене и друго за угощаване на войниците. Тогава за първи път се чуха и обсебиха от всички трогателно звучащите думи; „братушка“... „братушки“. Между това, пашата с детето си стигнал и се спрял в Карагьозовата фабрика, дето очаквал съдбата си. Градските първенци съобщили на началника на руските войски за неговото присътствие в града, като добавили, че той е бил благоразположен към българите и че един път е спасил града от клане.
— Щом е тъй, — отвърнал генералът: — ние ще се престорим, че не знаем, че той е в града, иначе трябва да го вземем в плен; затова устройте неговото заминаване за където пожелае. И наистина, през нощта мютесарифинът е заминал за Шумен, необезпокояван от никого.
* * *
Макар отклонението ми да стана доста дълго, ще продължа да довърша и останалата вънкашна страна на Освобождението, която е и трогателна, и комична. Вече освободени, фесовете бяха непотребни; те биваха разкъсвани, захвърляни, тъпкани. Но гологлаво се не ходи. И почтените търновски граждани започнаха да се явяват с твърде странен „головной убор“, както казват русите. По-бедните и средна ръка хора покриваха глави с бели кърпи от различни размери, на някои от които дохаждаха до рамената; на челната страна на кърпата имаше изобразена с мастило — обикновено мораво, каквото тогава беше повече в употреба — един кръст. Спомвайки си днес изгледа на тия, запазващи сериозно изражение на лицето си мъже, уподобявам ги един вид на бедуини или на статисти от операта „Аида“. По-богатите, обаче, граждани бяха се ухитрили да използуват „капелините“, тоест шапките на жените си, с каквито още по онова време заможните търновски госпожи украсяваха главите си. Освобождавайки ги от пера и панделки, мъжете ги нахлупваха на главите си и с всичкото свое достойнство в този вид, кръстосваха улиците на Велико Търново. Изгледът им, разбира се, беше интересен и смешен; обаче никому и през ум не минаваше това, а още повече някой да се смее; напротив, те биваха облажавани, че тъй или инак, вместо кърпи с кръстове от мораво мастило, имаха на главите си шапки, същински шапки, макар и женски. От този неочаквано въведен обичай се възползува горепоменатият мой чича Танас х. Недялков, който бе докарал някога от Виена фасони за женски шапки; те бяха тутакси разкупени от ония, на които жените нямаха шапки. И в града нямаше вече човек с непокрита глава, било с кърпа, женска шапка или фасон. Когато една част от гражданите угощаваха „братушките“ на улицата или в къщите си, друга една бе хукнала в турската част на града да ограбва къщите. Трябва да се знае, че турците, бягайки от града, бяха оставили къщи и конаци с всичката им вътрешна уредба, като вземали най-необходимото със себе си. Тяхното бягане бе станало на 23 и 24 юний и то с намерение да отведат жени и деца на сигурно място нейде по-далеко от Търново, а после мъжете да се върнат, да изколят гражданите и ограбят домовете им; но стана тъкмо обратното. В някои къщи, обитателите на които бяха в последния момент избягали, софрите с яденето им още стояха по одъри и миндери. И тъй, цели тълпи от по-бедната класа, между които не липсваха и доста заможни хора, тичаха към турските махали за „яма“. Между тях имаше деца от всички възрасти, както бива в подобни случаи, а заедно с тях, не иска съмнение, бях и аз. И каква картина се представи пред очите ми, щом се намерих в покритата чаршия на „Кая-баш“, малко по-горе от днешната мъжка гимназия. Хора със светнали от алчност очи, с пот по лицата, носеха на рамена грамади от цели топове разни платове — басми, хасе, джанфези, атлази — и напрягайки сили, ги отнасяха нанейде. Други, мъже и жени, идещи от турските махали, бяха натоварени с разни домашни работи, та дори и саксии с редки цветя... В турските къщи и конаци владееше цяло стълпотворение; сандъци и долапи разбити, безбройни неща се търкаляха по подовете... Кой каквото му се харесваше вземаше, отнасяше... В дъното на един разхвърлен сандък намерих нещо като голяма книга в кадифяна подвързия — албум, който мушнах в пазвата си, а в друга една къща задигнах едно пукало, за което водих цяла война с един свой другар, за да го запазя за себе си...
Разкривайки мусандрите в една къща, открихме, скрила се в тях, една стара туркиня, която щом видя тълпата пред себе си, извика нещо и се повали мъртва. Този случай никого не смути, никого не изплаши. „Нека мре проклетата кадъна!—извика някой. Турците малко ли българи избиха, без да жалят и децата!“ Най-интересното беше, че русите не се опитаха да спрат „ямата“, види се, намервайки за естествено отмъщението на българите за петвековното робство. Ямата продължава цяла седмица, докато къщи и конаци бяха оголени. Само непотребни парцалаци и купища от дреб — от изпразнените дюшеци — се върдаляха из опустошените къщи и техните дворища. Когато с албума в пазвата и пукалото на рамо си отидох вкъщи, заварих цяла дружина с един руски офицер посред нея. Това беше един около 50 годишен възнисък и доста дебел руснак, с необикновено голяма, разширена на гърдите брада и очила на носа. Всички закусваха нещо и пиеха вино, в което баща ми и съседа ни хаджи Колю хаджи Петров хвърляха парчета от разпокъсани турски банкноти — каймета. „Направили главите“, както се казваше, за избягване на неприятните думи „напили се“, те кряскаха, пееха — с една дума съща неразбория. Показвайки им албума, съдържанието на който не знаех, хаджи Колю го грабна, поразгледа го, после плю в него и с думата „маскаралък“, го подаде на черпещия гостите с вино слуга, като му заповяда незабавно да го хвърли в огъня. Виждайки съдбата на книгата в кадифяната подвързия — албума — пукалото благоразумно скрих в мазето, което впрочем, по-късно тъй също изчезна. След известно време, в къщата ни бе поставен от сформируваната вече градска управа един висш офицер, Нечаев, когото всички величаехме „капитан“, тъй като офицерите от подпоручика до генерала за търновци бяха все "капитани", а войниците — „братушки“. Постепенно освободителната треска премина, и гражданите отново се заловиха за работата и търговията си, която успешно бе тръгнала, особено тая със съестни предмети и напитки: вино, щедро кръстено с вода, „водка“, тоест ракия, или по-добре, силен спирт, разтворен във вода. От Румъния биваха докарвани невиждани до това време лакомства: — салами, шумки, бисквити и т. н., както и чуждестранни вина, включително и шампанско. Всичко това охотно се купуваше от руските офицери, които бяха приказно щедри. Животът дотолкова поскъпна, че яйцата достигнаха до два гроша едното, което обстоятелство хвърляше хората в ужас, особено по-старите, помнящи времето на „асприте“. ➡Продължение
Няма коментари:
Публикуване на коментар